Архимандрит Серафим (в света Стоян Георгиев Алексиев) е роден на 25 февруари/9 март 1912 г. в Горно Броди Серско (Македония) като най-малък син в многочленно семейство на бедни благочестиви родители. Баща му Георги Алексиев се занимавал с камбанолеярство – занаят, който той завещал на двамата си старши синове Димитър и Атанас. Младшият син Стоян се отличавал с будно църковно съзнание и дълбока православна вяра. Подир преселването на семейството в София (вследствие Балканската и Междусъюзническата войни), той постъпва в Софийската Духовна семинария, която завършва с отличен успех. В 1934 г. е изпратен да учи в старокатолически богословски факултет в Берн (Швейцария), където получава научната степен доктор на богословието, защищавайки дисертация на тема: “Смисълът на изискванията на Иисуса Христа в проповедта на планината” (173 стр.), напечатана на немски език в София през 1938 г.

След завръщането си в България той бива назначен за преподавател в Пловдивската, а по-късно и в Софийската Духовна семинария. Тук на 3 февруари 1940 г. приема монашество с името Серафим, в чест на преп. Серафим Саровски, когото той дълбоко почиташе през целия си живот и на когото посвети по-късно една от любимите книги на българските православни читатели – “Св. Серафим Саровски” (1957 г.), многократно преиздавана у нас.

Преломен момент в живота на младия монах е сближаването му с пребиваващия в България руски архиепископ Серафим Соболев (1950 г.). От него той възприема живото чувство за православна вяра и тънък усет за духовен живот, които той впоследствие сам преподаваше на многобройните си духовни чеда.

На Благовещение 1943 г. той бе ръкоположен за йеромонах и започва своята душеполезна пастирска дейност на самоотвержен изповедник, която продължи в течение на почти половин век.

След двугодишно служение като протосингел при Сливенската митрополия, о. Серафим бива възведен в сан архимандрит през януари 1947 г. и преместен на длъжността началник културно-просветния отдел при Св.Синод в София. В това тежко за Църквата време архимандрит Серафим неведнъж доблестно защищаваше Православната вяра. На новата длъжност той разви неуморна дейност като организатор на пастирски инструктивни курсове за свещениците, като вдъхновен проповедник, в своите беседи, които редовно изнасяше и като автор на множество статии и по-обширни трудове, най-важните от които са “Нашата вяра” (катехизис), “Нашата надежда” (Беседи върху Блаженствата) и “Нашата любов” (беседи върху десетте Божии заповеди), както и брошури на духовно-нравствени теми: “Гордост и смирение”, “Вражда и помирение”, “Смисълът на страданията”, “Самозваните съдници”, “Болна и здрава мистика”, “Забравеното лекарство” и др. Архимандрит Серафим притежаваше също така рядък поетически дар, който се изрази в множество стихотворения и поеми, поместени в църковни издания, както и в две стихосбирки: “Прозрения” и “Песни за живота и смъртта”. Цялото това издадено и неиздадено духовно творчество очаква тепърва да бъде изследвано и оценено.

През 1960 г. архимандрит Серафим бе назначен за преподавател при катедрата по догматическо богословие в Духовната академия “Св. Климент Охридски” – София и наскоро бе утвърден като доцент с хабилитационния си труд, критикуващ римокатолическия догмат за непорочното зачатие на Пресвета Богородица. Като доцент той публикува през периода (1963-1969 г.) в Годишника на Духовната академия редица богословски студии, между които: “Два крайни възгледа на западните вероизповедания относно Пресв. Богородица”, “Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римо-католическо и протестантско гледище”, “Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда”, “Франц фон Бадер – един римокатолически философ и богослов в търсеж на Православието и неговата съборност”, “Богомилската ерес от гледище на православните догматически устои на презвитер Козма и на православната догматика изобщо”, “Църковно-мисионерското дело на Константин Философ – св. Кирил”.

След 10-годишна преподавателска дейност в Духовната академия архимандрит Серафим бе принуден да се оттегли от нея през 1969 г. като идеологически несъгласен с въвеждането на новия календарен стил в Българската Православна Църква и изобщо к икуменическата насока на църковната политика у нас – следствие на членуването на БПЦ в Световния съвет на “църквите”.

Извън Академията о. Серафим продължи своята многополезна творческа дейност. През следващите години той написа поредица книги с идеологическо и духовно-нравствено съдържание. Най-важните от тях са: “Православният възглед върху стария и новия стил на календара” (1972), “Нашата молитва”, “Молитвата на св. Ефрем Сирин в светлината на светоотеческото учение”, “Живот след живота”, “Оптинските старци” и др. Повечето от тези книги все още очакват да стигнат до читателите. Особено много внимание и сили посвети архимандрит Серафим през последните години на живота си на задълбочената критика на икуменизма като богопротивна и душепагубна ерес, разяждаща Христовата Православна Църква в наши дни и подготвяща пътя на идващия антихрист. Последният заветен труд на архим. Серафим “Православие и икуменизъм” (София, 1992) излезе от печат само три седмици преди неговата кончина, последвала на 13/26.I.1993 г. В този капитален труд – плод на четвърт век усилена изследователска дейност – се дава изчерпателен отговор на въпроса: “Защо не сме и защо не можем да бъдем икуменисти?” в редица основания, документирани и мотивирани с множество цитати от Свещеното Писание, светите Отци и богословската литература.

С този си труд архимандрит Серафим увенча своята богата духовно-писателска дейност, която издига името му на завидна висота сред православните деятели и сеячи на Божията нива, изпълнили заветните слова на Господа Иисуса Христа: “Иже сотворитъ и научитъ, сей велiй наречется въ Царствiи небеснемъ” (Мат. 5:19).

(Този кратък животопис е взет от http://pravoslavie.domainbg.com)

Обратно към: [Серафим Алексиев][СЛОВОТО]