Обратно към: [Кева Апостолова][СЛОВОТО]

(Текстът е прочетен на пресконференцията при гостуването на спектакъла „Жана и Александър или Дон Жуан в старческия дом“ на ДТ „Антон Страшимиров“ — Разград в Младежкия театър, 19 април 2004 г.)

Ако проследим кратката сто и няколко годишна история на българската драма и ако си припомним заглавията, които я представляват и характеризират, ще стигнем до безспорния извод, че зад всичките нейни заглавия стоят имена на професионални писатели. Лично аз робувам на убеждението, че и до заглавията на най-новата ни драматургия с национално значение, ще стоят имената на професионални литератори.

Преди две години сп. „Театър“ участва с проект към Националния център за театър при Министерството на културата за публикуване на пет нови български пиеси (бр. 10-12/ 2002). В подбрания формат участваха качествени автори на поезия, проза, литературна критика като Пламен Дойнов — именно с „Жана и Александър...“, Йордан Ефтимов, Светлозар Игов, Пламен Антов и утвърдения драматург Христо Бойчев. Очаквах с обяснимо нетърпение техните текстове и ми беше приятно, когато те потвърдиха високия си професионализъм и оригинално разнообразие.

Когато прочетох „Жана и Александър или Дон Жуан в старческия дом“ си казах — тук няма шега, Пламен Дойнов сериозно иска да работи за театъра. И слава Богу! Лошият характер и проклет манталитет на театъра ни — да отблъсква или в по-мекия вариант — да не отваря широко вратите си за младите професионални писатели, не са го подразнили, не са го накарали да се отчая и да спре да пише за сцената.

Първото нещо, което ме впечатли, е, че персонажите на пиесата са възрастни хора. Но бързо разгадах — младият автор може да каже много повече, дори всичко, чрез поведението и словесните гестуси на възрастни персонажи. Това е отдавна потвърден факт.

Впечатли ме също непослушанието на Пламен Дойнов. Често авторите са обвинявани в два смъртни гряха — че в пиесите им няма действие и че диалогът е литературен. В „Жана и Александър...“, разбира се, има сюжет, но действието е майсторски замаскирано вътре в словото. Пламен не само, че не е бягал от литературността в драматургичния диалог, а е работил с нея и е постигнал най-трудното : художествена органичност между слово — ситуация — характери.

Пиесата като интуиция, стил и демонстративен словесен глобализъм е наистина забележителна. Читателят й, ако поиска, може да я намери под сянката на някоя поетична кула или пък захвърлена съвсем реалистично под прозорец на старечски дом край някое селище, може и българско. И точно в това е практичното богатство на пиесата. Нейните потенциални дадености могат да бъдат интерпретирани сценично и като мелодрама, и като лирична комедия, и като криминална психодрама, и като фентъзи, и като гротеска, и като битова любовна драма...

Тази толкова българска пиеса е една от най-небългарските съвременни драми, която, вярвам, ще има динамичен живот у нас и в чужбина.

Поздравявам ръководството на театъра в Разград, в лицето на неговия директор Косьо Станев — актьор, че е дал възможност пиесата да има вече и свое родно сценично място. Не съм гледала постановката и ще я гледам сега заедно с вас.

Обратно към: [Кева Апостолова][СЛОВОТО]

© Кева Апостолова. Всички права запазени!