напред назад Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Край поточето


Поточето кристално ръмолеше

    в зелената гора, а ти,

до мен седнала, тихо ми шептеше:

–Възпей, поете, тия красоти.

 

Възпей тез планини и таз свобода,

виж колко младост, шарове, цветя,

виж празника на дивната природа –

как красна и божествена е тя.

 

Чуй как любовно шъпнат си листата,

как страстно славеят над нази пей...

О, как лазурни светят небесата,

а в чистий въздух аромат се лей!

 

За твойта муза колко вдъхновенье

съдържа пролетният тоя час!

Запей, поете, пей ми в упоенье,

ще слушам жадно твойте песни аз.

 

–О дружке, моята душа е лира

сега, готова сладко да звънти,

омаен и прекрасен е всемира,

    но в него най си красна ти.

 

Без тебе той би бил пустиня суха,

навявал би не радост, а тъга,

душа ми на хармоньята му глуха

              остала би сега.

 

Но в него ти – ти всичко осветяваш,

усмивката ти сей цветя, зари,

на всичко прелест и душа ти даваш,

обличаш с красота небе, поля, гори.

 

Една си извор жив за вдъхновенье,

властителко на моите мечти,

на тебе мойта песен, мойто поклоненье,

              поезия сама си ти.

 


напред горе назад Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух