напред назад Обратно към: [Вълната, която бучи][Никола Вапцаров][СЛОВОТО]



Действие второ


Чакалня във фабрична амбулатория. Наоколо до стените пейки. В средата - голяма правоъгълна маса и по нея разпокъсани списания и вестници, наоколо й няколко стола. По стените са окачени картини с твърдо съмнителна художествена стойност. Сюжети: „Борба с туберкулозата“, „Венерическите болести“ и плакати „Пази чистота“и други. Вдясно - прозорец. Вляво - врата, която води за приемната на лекаря. В дъното - голяма двукрила врата, напълно отворена. През пея се виждат рафтове с медицински потреби. До самата врата от външна страна, в ъгъл, има телефон.

 

І работник (60 г.). Та свири, казваш, а?

II работник (25 г.). Свири.

І работник. Силно ли?

І работник. А че... силно. Тука. (Сочи гърдите си.)

І работник. Май че не е силно, ама си се изплашил. Много се плашите сега младите. А ние през войната...

II работник (прекъсва го). Какво вие през войната? Тп да си, та няма да се плашиш, а? Така било то! Войната... Остави я ти нея... Тогава е било друго...

І работник. Чакай бе, момче! Виж го как хвръква? Ама дее... Дай на човек две думи да каже...

І работник. Яд ме е, че само брътвиш.

I работник. Защо да брътвя? Чакай да ти кажа, пък тогава... През войната беше то. Един студ, студ, да плювнеш, плюнката на лед пада, на парчета...

II работник Е, чак толкова... Чул си го отнякъде.

I работник. Не вярваш, а? Какво си видял ти, момче - нищо. Още две косъмчета имаш под носа си... Та тогава нещо взе и мене да свири в гърдите. Ама свири, ти казвам - хармоника! Престане ли французино да боботи с антилерията, съберат се момчетата в землянката и викат: „Хайде, бай Младене“... Седна аз на средата, а те около ми и... слушат. Хеле, имаше едно даскалче: „Бай Младене - кай, - ти пари трябва да взимаш за музиката.“ Забоботи пак антилерията, а то се обажда: „Виждаш ли - кай - французино ти плеска ръце.“ Един вид бравос ми викат, разбираш ли?

II работник (смее се). Измисляш ги, ама хубаво ги измисляш. А французите ти ръкопляскат, а? Много пък далече се е чуло.

І работник. Че защо, може по безжичния да слушат хората. Ама какво съм седнал да ти разправям, ти не знаеш какво е това „безжичен“. Така, момче... Няма нищо - за една седмица ми мина.

І работник. А мене от пет месеца е и не минава.

I работник. От пет месеца? Тогава - не знам.

II работник. Мъчно ми е, не мога понякога място да си намеря. Имам детенце... Завърна се в къщи и то запротяга ръчичките: „Татко... татко...“ (Съвсем с мъка.) Едва бръщолеви... Искам да го целуна, а не ми дават.

I работник. Не дават ли?

II работник. Не дават.

I работник. Кой не дава?

ІІ работник. Докторите...

I работник (със съчувствие). Тюуу - зверове!

II работник. И като си помисля, че ще трябва да го оставя... На кого?... С какво ще живеят?...

I работник. Е де, е де, виж го къде отиде. За това не мисли. Млад си, като на куче, дето е казано, ще ти мине. Аааа таквоз... за това не мисли... Не струва. От мъка човек се поболява... Тъй ами, не мисли...

II работник. И аз не искам да мисля, ама само влиза в главата ми. Като муха - пропъдиш я, а тя след малко, ето пак забръмчи до ухото ти.

 

Влиза III работник. Едър, с кожен каскет и китката му на едната ръка е превързана грубо.

 

III работник. Подранили сме, както се вижда. Брей, ама жега ще бъде днес... (Бърше си челото.)

I работник. Ба, така, на сянка, както съм тука, нищо ми няма.

III работник. О, бай Младене, ти ли си бе! И ти при доктор на стари години. Какво ти е!

I работник. А че... очите, баевото. Не гледат пустите, сълзят и беля ми правят.

III работник. Беля ли?

І работник. Онзи ден надзиратело ми каза да боядисам сто и петдесет парчета червен цафтиян. Хубаво, ама от пусто недоглеждане първите шест парчета съм боядисал сини и чак после се усетих. После - разправия, колкото си искаш. Така е то, когато човек не доглежда.

ІІІ работник (смее се). Голяма работа! И тях няма да ги хвърлят.

I работник. А бе то - така е, ама на...

III работник. Не се коси, ние няма да я оправиме.

І работник. Ти какво, за ръката ли си дошел? Какво ти е?

III работник. Натъртена е нещо.

І работник. А че докторът ще ти помогне ли на натъртено?

III работник. Все по разбира той.

I работник. Разбира, вятър! Аз от баба си още зная - на натъртено - лук. Лучец, лучец на натъртено. Така да знаеш. Турни кълцан лук, пък после, ако не мине, магаре ми кажи.

ІІ работник (мълчи, умислен до това време). Ти все знаеш.

I работник. Зная зер. Сега, което зная - зная.

II работник. А за очите си цяр не знаеш, ами при доктора си дошел?

І работник. Е, то за очите е друго. И на тях им знам цера, на моите очи.

III работник. Хайде де, какъв е?

I работник. Младост.

 

Вторият н третият работници се смеят. Влизат IV, V и VI работници. VI работник е с патерица. Единият му крак е превързан.

 

I работник. Не сме били само ние за доктор.

IV работник. Не бой се, лека-полека, както върви, по цяла смяна ще идваме.

V работник. Трай, че иде доктора с онова куче...

III работник. Че какво, като иде, за него сме дошли я. Него чакаме. Или да я оправят, или...

VI работник. Икономии ще ни правят на наш гръб... Ех, няма ли и ние да ги впрегнем един път... да ги видя аз как се вдига ос, тон и половина, с дванайсет души... Да видим тогава чии крака ще се счупят. „Не си внимавал - казва - и затова си го счупил.“ Не съм внимавал ли? О-ооо, да видя аз тогава!...

I работник. Стига бе, момчета, сами на белята в устата влизате.

IV работник. А така сме цъфнали.

 

Влиза Сираков.

 

Сираков. Много пък болни днеска.

I работник. Всеки по нещо си има, господин Сираков. Аз... таквоз... за очите.

Сираков. Не можахте да разберете, брей, не можахте. Сега сме във форсмажор - един като липсва, цялата работа куца.

VI работник. Ти да не искаш на носилка да ни носят във фабриката?

Сираков. За тебе не казвам. (Към II работник.) Ти пък защо ей дошел?

ІІ работник. Аз си знам защо. Не ме закачай, че както ми е причерняло... Мене свяст ми се вие, а той взел да ме разпитва. Аз си знам защо...

ІІ работник. Ти по-добре си иди и не се бъркай. Никой от добро не идва тука. Какво, ще ни плашиш с директора ли? Казвай на когото си искаш, но не ни закачай.

Сираков (омекнал). От добро не разбирате, та човек да ви продума. Кой ви закача? Все искате като началство човек да се отнася с вас. А само за надници плачете. Не може така. Форсмажор сме. Трябва да се бърза. Поръчки има.

V работник. Като има поръчки, та на баща ти парите ли ще пропаднат?

 

Сираков стои в неловка поза.

 

Лекарят (показва се на лявата врата). Първият поред.

I работник. А че комай аз съм. (Излизат заедно с лекаря.)

IV работник. Остави го бе, той, човека, с това прехраната си вади.

V работник. Нека я вади, само че от сиромашки залък понякога пресяда.

Сираков. Как сте се наострили... Като оси се разбръмчахте.

VI работник. И как ще се разбръмчим!

Сираков. Зная аз кой ви дава тия фитили. Мъти ви главите онзи, механика Боев, ама на добър край няма да ви изведе. Вие ще пострадате. Мене какво ми е? И аз - работник като вас. Опичайте си ума, че лошо ще стане.

III работник. От това по-лошо де?

Сираков. Мъти се тя някаква, ама де да видиме...

VI работник. А бе ти над чужди мъртви защо плачеш? Гледай тебе да ти е топло, пък нас ни остави. Твоите сълзи ние ги знаем. Едно ще ти кажа: да не съм те чул друг път за Боев да си казал нещо, ни лошо, ни добро, че зъбите ти избивам. Ти на този човек краката не си достоен да целунеш, разбираш ли?

V работник. Той без риза ще умре, а ти и тези от гърбовете искаш да смъкнеш

Сираков. Аз нищо не искам, аз... така - за ваше добро ви приказвам. Ваша воля. Като не искате да ме слушате, много ви здраве. (Излиза.)

III работник. Какъв е мазен, когато види дебелия край.

VI работник. Почакайте, всички мазни ще станат.

IІ работник. Колко пари ми струва, когато мене няма да ме има вече...

VI работник. Не е така. Ако само за душите си гледаме, да станем като този скот. Ти дете имаш. За него не мислиш ли? То няма ли да живее по-нататък? Няма ли и то да работи? А на Боев какво му липсва? Получава си хубави пари, ама пак се бори.

III работник. А младият инженер? Баща му директор и пак ръмжи.

IV работник. Наистина това момче не мога още да го разбера. Много човешки се носи. С Боев постоянно се разправят. Обикалят, гледат машините... Някак не по служба се носи.

VI работник. Механика веднъж ми разправяше: „Честно момче, малко са - казва - такива.“

III работник. Да го няма Романов, той ще ги оправи, ама...

V работник. Какво ще ги оправи бе, така се оправя то. Като бил син на директора, та ще го гледат за черни очи. Господ да е, щом им мъти водата, ще го изгонят.

IV работник (към VI.) Онзи ден, когато ти пострада, чух го да гълчи Лалев: „Ти да не мислиш, че като си взел по-малко хора, голямо чудо си направил? Хем крака си счупил - казва - на човека, хем оста си побил. Сега - казва - една надница няма да стигне само да я шлифоваме.“

 

Отваря се лявата врата. На нея се показват I работник и лекарят.

 

I работник. Казвам му на това момче (сочи II раб.), че зная цяр за моите очи, а то се смее. Та, за очила - през време на работа, може. Ама за иначе, за постоянно - не си маскаря аз лицето на стари години. Така. Хайде сега, със здраве. (Излиза.)

Лекарят. Втори поред. (Става II работник и мълчаливо влиза в приемната.)

V работник. Какво му е, та е толкова оклюмал?

IV работник. Гледа си хала човекът.

Андрей. Един човек е унищожен като животно, а ние ще разрешаваме тактически задачи. Срамота!

 

Отвън се чува сподавен шум: „По-полека, внимавайте на ъгъла.“ Друг глас: „Дръж по-леко де, целия си се схванал, като вол вървиш.“

 

Лекарят (излиза през дясната врата. Вън се чува гласът му). Не оттука, през другата врата, направо в приемната... Така, внимателно.

 

Чуват се охканията на пострадалия: „Ей, Иване, Чапраз, ти нож нямаш ли?... Секач?... Убийте ме, бееее, убийте ме... А бе вие сърца нямате ли?... Убийте ме, беее... Не мога повече. Ее-ех...“ Заглъхва.

 

Андрей. Чуваш ли?

Попов. Страшно... И как ли боли?

Андрей. Боли... Знаеш ли, иде ми да й драсна една клечка кибрит... или като тогава - една бомба, но не малка - така - всичко да пръсне, от основи...

Попов. Кой е виновен тук? Счупил се е шмиргела, и туйто...

Андрей. Кой е виновен? Без виновен не може. Все има някой, има първопричина винаги.

Попов. Още по-добре. Нека виновния е един, а не цяла фабрика.

Андрей. И ти искаш да го търсиш?

Попов. Разбира се.

Андрей. Добре. (Отива на телефона и застава, близо до вратата в дъното). Ало... ало... Канцелария, канцелария... вие ли сте, господин Сапунджиев?... Дайте ми механика Боев... да, свържете ме направо с неговия телефон... Благодаря... Чакам.

Попов. Какво мислиш да правиш?

Андрей. Ще търся виновния.

Попов. А ако няма виновен? Ако виновния сега умира? (Сочи вратата вляво.)

Андрей. Обикновено така става. Мъртвия не може да говори, виновния има пари и обществено положение, а истината затрупват с камъни и пръст. (Телефонът звъни. Андрей отива.) Вие ли сте, Боев?... Преди малко... естествено, ще започнем... Донесете ми парчета от счупения шмиргел... да, да, и книгата за материалите... тя е в шкафа... дясното чекмедже... Щях да забравя - и офертите за покупката на шмиргелите. Колкото може по-скоро. (Връща се.)

Попов. Мислиш ли ти, Андрей, че толкова лесно може да се намери виновния?

Андрей. Не е никак мъчно. Преди всичко това е система. Не е лесно само да се накаже.

Попов. Да, да, дори така да е. Тогава? Имало е хиляди случаи, когато моята съвест на прям моряк се е бунтувала страшно. Но... нищо не може да се направи. Ние всички сме в един кораб, може би според твоите млади очи гнил, плесенясал, пълен с плъхове, и сме се впуснали с него в далечно плаване... Да се изчистят плъховете друг изход няма, освен да запалим кораба... А наоколо е море... няма бряг... По-хубаво ли е да изгорим ние, Андрей, или по необходимост дз оставим плъховете?

Андрей (с болна ирония). А Бранд, татко, какво ще стане с твоя Бранд - „с разветите коси от бурята, в момента, когато преминава фиорда“?

Попов. Да... Бранд... (Тъжно клати глава.)

Андрей. А за плъховете - имаш право. Аз нищо не мога им стори. Аз - сам. Но техния живот е застрашен, защото кораба все пак ще пропадне, защото милиони чакат неговата гибел! И ако вам се струва, че няма бряг - лъжете се, - има бряг!... Но вашите очи са много стари и не виждат, и не искат да видят.

 

Чува се гласът на пострадалия: „Докторе, дай ми някакъв бяс бе, отрова ни дай... Ооох!“

 

Попов. Не мога да понасям повече. Нека дойде Романов, нека той се разправя, нека той слуша. Не мога да издържам тези погледи. Ти видя ли как ме гледаха работниците? Искам ли аз... Нещастие... А ти, Андрей, внимавай. Той, Романов, ще оправи всичко. Не бързай.

 

Влиза Боев, облечен в дочени дрехи. Мълчаливо поздравлява Попов.

 

Боев (към Андрей). Ето, господин инженер. Всички парчета не могат да се намерят.

Попов. Защо са ти тези неща?

Андрей. Търся виновния.

Попов. Искаш да кажеш - инженер Романов?

Андрей. Точно така. Още по-рано го запитах за разликата по отношение на оборотите. Той се засмя и отвърна: „На практика не всичко е така гладко, както на теория.“

Попов. Не разбирам.

Андрей. На шмиргелите, които се употребяват в тази фабрика, е написано, че се допускат максимални обращения хиляда и осемстотин, а на осите ние имаме две хиляди и петстотин въпреки крайно нестабилните стативи.

Попов. И ти искаш да обвиниш инженер Романов?

Андрей. Не само това. Гадното тука е, че аз подозирам гешефт.

Попов. Гешефт?!

Андрей. Да, така ми се струва. (Вади от джоба си малка лупа и наблюдава няколко парчета от шмиргвла.)

Пауза.

Попов. Стига, Андрей! Не забравяй, че благодарение на него ти от утре заемаш неговия пост.

Андрей. Тогава какво - да си затварям очите?

Попов. Не да си затваряш очите, но да не пламваш.

Андрей. И когато в тази фабрика има убийци?

Попов. Убийци?!

Андрей. Този човек там е убит с предумисъл от инженер Романов.

Попов. Не е възможно!... Какво искаш да кажеш?... Чакай, Андрей... Не бързай, ти много бързаш... Защо не идва той?... Къде е Романов? Ще отида... Внимавай, не бързай с изводите си. Той ще ти докаже... Аз ще го извикам... (На излизане.) Андрей, не бързай!... (Внушително.) Андрей, не бързай!...

Андрей. Та това не са шмиргели, а боклуци.

Боев. Още не мога да разбера нищо.

Андрей. Не разбирате? За мене е ясно - инженер Романов, за да реализира икономии, вместо шмиргели е доставял боклуци. Инженер Романов е знаял, че тези шмиргели не отговарят на оборотите, и ги е поставял...

Боев. Гадове... (През зъби.) Онзи човек лежи с раздробен стомах...

 

Пауза. Андрей разглежда офертите и книгата за материалите.

 

Андрей. Виждаш ли, виждаш ли? Аз имам право... (С болка.) Имам право.

Боев се навежда над книжата.

Той даже не се е постарал да се прикрие. И защо? Кой ще го следи?... Всеки си има свой отдел и граби... Една взаимна, мълчалива компенсация. В офертите имаме две марки за парче, в книгата за материалите - триста и осемдесет лева. Къде е разликата? За мито ли? Това е смешно.

Боев. И сега ще дойде звездите да ми сваля. Гад!...

Лекарят (влиза). Къде отиде господин директора?

Андрей. След малко ще дойде.

Лекарят. Пострадалия почина въпреки всичките ми усилия да спася живота му.

Боев. Какво са вашите усилия, докторе? „Въпреки всичките ми усилия“... Ако от една страна режем, от друга над даваме, разбира се, нищо няма да излезе. „Усилия“...

Лекарят. Вярно... Но кой е крив? Случило се е... (Отива на телефона.)

Боев. Знам как се е случило. Може и друго да се случи...

Лекарят (на телефона). Ало, канцелария... Съобщете на господин директора, ако е там, че работника почина... Нека уведоми властите. (Отива направо в приемната.)

Боев. Какво мислите да правите?

Андрей. Естествено, ще изложа в съда това, което виждам.

Боев. Та кой ще ви вика в съда?

Андрей. Лесно. Ще накарам семейството на пострадалия да заведе дело.

Боев. Но вие, господин инженер, не знаете ли, че обикновено в такъв случай нищо не излиза.

Андрей. Зная. Вие имате право. Донякъде това е дон-кихотство, но не мога да мълча.

Боев. Те ще ви изхвърлят.

Андрей. Зная. Но да въведа нов порядък във фабриката, те пак няма да ми позволят, защото не е в техен интерес. А така поне на работниците ще се отворят очите.

Боев. А вие?

Андрей. Какво аз? Аз съм един, а те са много.

Боев. Така, така... Чакайте, вие, значи, искате да се жертвувате? А бихте могли да седите тука и да получавате заплатата си. Бихте могли така, по линия, да наследите завинаги онази гад Романов. Знаете ли, аз съм груб човек... Много съм страдал и нежности в устата ми стоят като коприва, но вие, вие сте ми брат!

Андрей. Боев, нека бъдем братя!

Боев. Ще им кажа аз, всичко ще им кажа. И да видиш как те обичат с простите си души, ще видиш, Андрей. (Гледа го с любов.) Нали не ми се сърдиш, че те наричам така? Какви братя сме, ако приказваме като на бал? Ако те уволнят, ние и стачка можем да им направим.

Андрей. Слушай, остави това... Има работи, които ти не знаеш. Как ще живея аз по-нататък, когато в бащиния ми дом ще настъпи такава паника? По-хубаво е да си замина. А стачка... има хиляди други причини...

Боев. Причини вярно има. Но стачица ще им направи-ме ние, братко, ей тъй на - от солидарност. А причини вярно има и тях ще сложим, най-важно - тях, а после - нека привикнат... току-така без практика не може.

Андрей. И не им казвай. Тука няма никаква моя жертва. (Сочи вратата.) Тя е там, тя е обща и усилията трябва да бъдат общи.

Боев. Добре. Има кога да поговорим за нашето поведение. А сега на най-главното, на практическата част. Ако Романов узнае твоите обвинения, няма да допусне тези неща (сочи парчетата и книжата) да влязат в съда в такъв вид.

Андрей. Моите обвинения не се базират само върху тях. Ами тази язва в котела и превишеното налягане? Ами трансмисиите, които се люлеят като паяжина? Ами липсата на вентилатори?

Боев. Дявол да го вземе, но всичко, което казахте, може да влоши положението на Романов и да осигури живота на работниците, съмнително, разбира се, но към процеса не се отнася и затова ние трябва да запазим тези неща.

 

Отвън се чува оживен разговор.

 

Боев. По-тактично е да си отида. Довиждане, Андрей. Иначе може да предугадят. (Ръкуват се.) Да бъдем силни. (Излизайки.) А стачица ние ще им направим... Аз отдавна мисля...

Андрей. (прибира парчетата и книжата). Сега започва. Това е началото.

 

Влизат Романов и Попов.

 

Романов. Що за страх, драги колега? Изплашили сте се? (Смее се.) Страшно нервна е сегашната младеж.

Андрей. Не се смейте, господин Романов! Там лежи един човек, мъртъв, с разкъсан стомах от шмиргелови парчета.

Попов. Как, той умря ли?

Андрей. Да, умря!

Романов. Разбира се, разбира се, това е друго... Трябва да се отнасяме с уважение към мъртвите.

Андрей. А към живите? Ако ние се отнасяхме с уважение към живите, сега той нямаше да бъде мъртъв.

Романов. Странно е това желание да трупаме всичко върху нашата съвест.

Андрей. И вие наричате това „желание“? Хъмм!... „Желание“!... Но не разбирате ли, че нещата се налагат в случая мимо нашето „желание“? Вие не чувствувате ли, че той оттам крещи страшно: „Убийци, убийци!“...

Романов. Еее, ето ти и халюцинации.

Попов. Да, да, халюцинации.

Андрей. Вие не чувате ли как жена му, децата му крещят всички заедно в къщи: „Убийци, убийци, убийци!“...

Романов. Как, вие и това ли чувате?

Попов. Но те още може би не знаят.

Андрей. Вие не чувате ли как от фабриката тежко, като удар и чук, всички работници повтарят под ритъма на машините: „Палачи, палачи, палачи!“...

Попов (с ужас, като ехо). „Палачи, палачи, палачи!“...

Романов (иронично). И ти ли се поддаваш на халюцинацията?

Попов. Аз?... Не. Но това е така страшно... Като че ли той действително чува... Някога там, в морето, когато беше много тихо, през нощите, някой от екипажа казваше, че чувал виковете на удавените в далечината. Отначало всички се смеят, но след пет минути до един стоим безмълвни и слушаме... Няма нищо и все пак напрягаме слухът си. Страшно е, нали?

Романов. Страшно! И ти се страхуваш? Според мене не е мъчно всичко да се уреди. И защо това чудовищно надуване на нещата? Каква полза?

Лекарят (влиза). Вие тука ли сте, господин директоре? Аз ви телефонирах в канцеларията. Той умря.

Романов (малко раздразнено). Да, чухме вече.

Лекарят. Но какво съм виновен аз, господин Романов, та ми се сърдите? Положих всички усилия и въпреки това...

Романов (прекъсва го). Никой не ви казва, че не сте положили усилия.

Лекарят. Знаете ли; открих, че той мирише слабо на алкохол.

Андрей. Как, как?

Попов. На алкохол?

Романов. На алкохол? Истина ли той мирише на алкохол ?

Лекарят. Да, на ракия.

Романов (мисли за момент и после лицето мц се озарява). Чакайте! На ракия?... А защо, дявол да го вземе, не ми казахте още отначало, нима не знаете, че е по-важно от това, че е умрял?

Андрей. Тюуу, що за мерзост, инженер Романов!

Романов. Не ми бъркай!... Чакайте!... Сега аз съм * творческа хипноза... Значи, той мирише на ракия?

Лекарят. Да, мирише слабо.

Романов. Не е вярно! Той мирише силно на ракия! Господин докторе, мъртвия ви пациент мирише нетърпимо на ракия!

Лекарят. Но той мирише слабо, господин инженер.

Романов. Не! Сега аз чувствувам оттука (гледа иронично Андрей), че той мирише нетърпимо. (Към лекаря). Вие навярно имате хрема.

Лекарят. Възможно е, възможно е.

Романов. Вие изпълнихте бляскаво своята задача. Идете си сега и пригответе книжата, отнасящи се до вашата длъжност за случая.

Лекарят. Добре, господин инженер. (Излиза.)

Романов. Разбирате ли вие какво е творческа треска? Навярно когато ваете, изпитвате нещо подобно. Сега аз ще ви дам един урок. (Отива на телефона.)

Попов. Какво мисли да прави той?

Романов. Ало... Ало...

Андрей. Нима не разбираш?

Романов. Ало, ало... дявол да ви вземе! Не се обаждат. Ало!... Ах, сволоч такава! Ало!... Да, вас. От половин час звъня и никой не се обажда. Навярно спите там всички... Не ме интересува... Веднага разпоредете да дойде при мене, да, тука, в амбулаторията... притежателя на отсрещната кръчма... Дявол я знае каква е... Да. „Кожарски работник“. Нека дойде веднага. Разбирате ли какво значи веднага? По-добре Сираков нека го извика. Ве-дна-га! (Връща се.) Сега ще видим!... (Самодоволно.) Творческа треска! Ха-ха-ха-ха... творческа треска.

Андрей. Самодоволството ви е лошо, много лошо. Дори не мога да го нарека иначе освен цинизъм.

Попов. Андрей!

Романов. Цинизъм! Ха-ха-ха-ха... Цинизъм!

Андрей. Да, цинизъм.

Романов. Вие сте много щедър в епитетите. Цинизъм... Не, това не е цинизъм, драги колега, а изобретателност или кой знае какво друго, но в никой случай цинизъм. Ето преди малко вие седяхте безпомощен, просто като дете, и не знаехте какво да предприемете.

Андрей. Разбира се, безпомощен. Да възкресявам мъртви аз не мога.

Романов. Та кой ви е казал, кой е искал от вас да възкресявате мъртви?! Вие не сте тука с Христова мисия, а да се грижите за машините и да защищавате фабричните интереси в техническо отношение. Аз съм уверен, че по първия пункт вие сте великолепен. Не по-лошо от мене познавате всяка машина. Но достатъчно ли е само това? Не. Не е достатъчно да знаете диаграмите по шума на машината.

Андрей. А вие какво искате?

Романов. Малко познавате интимния живот.

Андрей. Така ли мислите? Аз имам достатъчно опити от миналото, оттогава, когато бях стажант, оттогава, когато едно парче вмирисано месо беше по-сладко от всякакъв котлет...

Романов (прекъсва го). Да, може би, може би... Но у вас има, изглежда, излишна съвест, а това е вредно... Съвестта за нас, колега, е лукс, както е бил лукс в онова време за вас котлета. Виждате ли, живота е устроен тъй, че всеки трябва да изпитва лишения.

Попов. А колко би било хубаво, ако съществуваше някаква пълнота, едно равновесие... Тъй - и съвест, и котлети...

Андрей. Не е възможно.

Романов. Ла, наистина това е невъзможно.

Попов. А защо?

Андрей. Нима не разбираш, че сега е невъзможно?

Романов. Живота е устроен така. Лишения всеки трябва да търпи. Аксиома е... (Погледът му случайно пада на прозореца.) Ай, дяволът, как кара!... Като вятър...

Попов. Кой е?

Романов. Жорж. Впрочем той ще се издигне. Убеден съм, че нему ще върви. (Гледа часовника си). Още го няма този дяволски кръчмар.

Попов. Жорж е добро момче и има зад гърба си цяло състояние.

Романов. У него няма нито следа от вашата сантименталност, а то е добър залог.

Андрей. Нима у мене има сантименталност?

Романов. Дори в твърде голяма доза.

Андрей. А мене ми се струва, че нямам нито следа от тази проказа.

Попов. Защо пък проказа?

Романов. Той много правилно се изрази - същинска проказа. Ако аз съм се поддавал на такива чувства, знаете ли, досега да съм полудял. Но вие сте млад. Всичко ще се изпари. Във ваш интерес е. Да се отстраняват пречките за мене е страст.

Андрей. Да се отстраняват пречките за мене е нужда.

Романов. Добре, както искате го наречете, все едно. Тогава защо не отстранявате? Един човек бил убит. Какво искате? Защо не прескочите трупа му и не вървите напред?

 

Чука се на вратата.

 

Попов. Влез!

 

Влиза Кръчмарят.

 

Кръчмарят. Добър ден. (Бърше си лицето.) Брей, топло, брей... Небето се е нагряло като връшник. Малко като бърза човек - остави я...

Романов. Ела, ела насам.

Кръчмарят. Идва при мене господин Сираков и ми казва: „Бягай - казва - при инженера в амбулаторията.“ Две крачки място, а замирисах от пот като пор.

Романов. Бай... (Гледа. Кръчмаря.)

Кръчмарят. Коста, Коста.

Романов. Така, бай Коста. Викаме те по една работа при нас и вярваме, че няма да се излъжем с тебе.

Кръчмарят. Еее, и таз хубава, може ли!

Романов. Фабричното управление отдавна искаше да отвори на свои средства някъде близо една лавка, но аз се противопоставих. Където има повече пари, и клиентите са там, нали?

Кръчмарят. Така е, така е...

Романов. Тази работа я разтурихме. Нека, казвам, и хората да преживяват.

Кръчмарят. Хубаво сте направили, господин инженер, а то, какъвто затегнат стана живота, бог знае къде щяха да ни лаят кучетата. Благодарим.

Романов. Ти не можеш да отречеш, че имаш полза от фабриката.

Кръчмарят. Ааа, да пази господ, сега каквото е право - право е.

Романов. Добреее. Ами тази сутрин беше ли при тебе Арсо Македонеца?

Кръчмарят. Арсо ли? Умрял бил, казват. Бог да го прости.

Андрей (внезапно). Тази сутрин той идва ли при тебе?

Кръчмарят. Той всяка сутрин идваше.

Андрей. Всяка сутрин? Никога ли не пропускаше да не дойде?

Кръчмарят. Кажи го - никога.

Андрей. Пиеше ли? Какво пиеше?

Кръчмарят. Пийне си човекът едно шише ракия и си отива.

Романов (към Андрей). Просто красиво е да ви слуша човек. Ето това се казва крачка напред. Като че ли сте бил съдебен заседател.

Андрей (към Кръчмаря). И винаги си пиеше по едно и ише?

Кръчмарят. Като часовник.

Андрей. Едно шише, казваш. Какво е това шише? Един литър, половин или.. .

Кръчмарят. Да пази господ, петдесетаче.

Андрей. (доволен, към Романов). За мене това е достатъчно, колега.

Романов. (мъчи се да прикрие яда си). Слушай, бай Коста, тази сутрин да е пил случайно повече?

Кръчмарят. (гледа учудено). Не е. господин инженер. Аз му дадох шишенцето, помня като сега, изпи го и си излезе човека.

Романов. Остави сега тези работи. Аз утре заминавам за по-дълго време. Струва ми се, че имам при тебе някакъв дълг.

Кръчмарят. Дълг?! Та вие никога не сте влизали в мойта кръчма.

Романов. И таз добра! Никога? Я си спомни! Аз имам да уреждам с тебе доста голяма сметчица, как си забравил?

Кръчмарят. А че.. не помня такова нещо, господин инженер.

Романов. Ти да не мислиш, че за някакви хиляда и двеста-триста лева ще се черня? Или за това, че съм защитил интересите ти пред фабричния съвет, та трябва да ми ги простиш? (Смее се.)

Кръчмарят. Не е там работата бе, господин инженер, ама не помня.

Романов (изважда портфейла, си и го разтваря. Кръчмарят гледа алчно парите). Вземи. (Подава му няколко банкноти.)

Кръчмарят. Брей, толкова да съм изкуфял!... Как съм забравил!...Ама аз не помня и да съм сънувал такова нещо.

Попов. Вземи де, щом ти казва инженера, значи, така е. Никой не си дава парите на вятъра.

Кръчмарят (взима парите). Дума няма бе, ама не мога да се начудя. Изглупял съм аз, изглупял - ето какво.

Романов. Бай Коста, ти си забравил, че имам да та давам над хиляда лева. Не е ли възможно също така да си забравил колко шишенца ракия е изпил тази сутрин Арсо Македонеца ?

Кръчмарят. Ех, всичко става, хора сме...

Романов. Защото, ако всеки консумира у тебе само по едно шише ракия, къде ще ти излезе края? Тогава по-добре да отворим фабрична лавка.

Кръчмарят. А сега де! Какво приказвате? Все някак поминуваме.

Романов. С толкова малко шишета?

Кръчмарят. А че... може и повече да са били.

Романов. Тъй - пет, шест?...

Кръчмарят. А че както обичате - може и седем, осем.

Романов. А напи ли се Арсо?

Кръчмарят. Не беше пиян човек.

Романов (подава му друга банкнота). Да не би да не си забелязал? Сигурно съвсем слабо е залитал?

Кръчмарят (взема банкнотата). Той че залиташе - залиташе, ама аз си помислих да не е сънен човека.

Романов. С една дума - пиян беше. Пиян, но само набито око може да го забележи, нали?

Кръчмарят (смига лукаво). Така.

Романов. За кръчмата си сега не се бой. Всичко е наред. Ти ще потвърдиш това, което каза, ако стане нужда, нали?

Кръчмарят. Само... такова... да не отида зад решетката, господин инженер?

Романов. Не се бой, щом съм аз с тебе, и правдата е с нас. Няма от какво да се страхуваш. Хайде, сега, иди си гледай клиентите. Казаното - казано.

Кръчмарят. Само, което сме говорили, тука да си остане. Ако научат работниците, ще ме изядат с парцалите

Романов. Може ли, не сме деца!

Кръчмарят. Хайде със здраве. (Излиза.)

Романов (към Андрей). Що за приумица имате? Мислите ли, че няма да се справя? О-ооо и още как! Нима една преграда у вас не създава импулс да я преодолеете? Нима искате да минете по линията на най-малкото съпротивление? Вие за кого се борите, за мъртвите ли? (Сочи вратата вляво.)

Андрей. За кого се боря? За живите. За ония, които трябва да живеят.

Романов. Това сме ние - двигателите на фабриката.

Андрей. Не! Това са милионите гниещи в тъмни бордеи, това са хилядите просмукани от минната влага, но отправили очите си към едно огромно слънце...

Попов. Андрей, Андрей, какво говориш, Андрей?!...

Романов. Остави го. Нека се изкаже, нека изхвърли от себе си този психологически баласт. Не виждаш ли, че това е нервно разстройство, последствие на злополуката?

Андрей(с яд). Не е никакво нервно разстройство!

Романов. Но вге сами се издавате. Ето - и гласът ви... Разбира се, особено един млад човек, не може да не влияе такава картина: разкъсан стомах, кръв, парчета шмиргел... Но практичната част не е трудна, нали? Винаги парите могат да създадат здрава опора. Човека пиян... движение, обръщения... едно невнимателно натискане и... прас...

Андрей. Стига, инженер Романов! Нима мислите, че някой ще повярва на тази мръсна история? Нима...

Романов. (прекъсва го). Еее, ето пак нерви! Безусловно ще ни повярват там, където трябва.

Попов. Андрей, съобразявай се! Внимавай! Ти избухваш като взрив. Романов утре заминава. При някое друго положение ти не ще можеш да контролираш нервите си. Какво ще стане тогава?

Романов. Какво ще стане ли? Или ще си запретне ръкавите и ще създава „мръсни истории“, както сам той се изразява, или ще пропадне. Едно от двете. Друг изход тук няма.

Андрей. Не, лъжете се, инженер Романов. Има един друг изход.

Попов. Друг?

Андрей. Да. Да запалиш един пожар в душите на хората, който ще освети техния път.

Романов. Оставете настрана облаците. Действително чак сега разбирам, че у вас скулптора много пречи на инженера. Аз утре заминавам...

Андрей. (прекъсва го). Няма да заминете утре.

Попов. Защо да не замине?!

Романов. Как няма да замина? Или забравихте моите бъбреци, паспортите...

Андрей. (прекъсва го). Нима забравихте онзи, който лежи там?

Романов. Е, та какво?

Андрей. Докато не се разгледа делото по неговото убийство, аз няма да поема длъжността.

Романов. То е от общ характер и е работа на прокурора. Ако той иска. Какво ви интересува вас? Какво дело^

Андрей. Делото за убийството на този човек, което ще заведе неговото семейство.

Романов. Тука не съществува такава практик?.

Андрей. Тогава аз ще я въведа.

Романов. (с ярост). Тогава... вие ще си отидете.

Андрей. Да, ще си отида.

 

Влизат Елена, Жорж и Мира.

 

Елена. Не ви ли пречим, господа?

Романов. Да пречите? Защо? Ние вече си привършихме работата.

Попов. Елена, ти какво търсиш тука? Нима тази атмосфера е за твоите нерви?

Елена. Не трябва ли всички да взимаме участие в нещастието на другите?

Жорж. Срещнах госпожата и тя ме помоли да п придружа.

Мира (стои нерешително до вратата). Бих искала да поговоря с господин Попов.

Попов. С мене?

Мира. Не, с Андрей.

Андрей. Добре, сега, след малко. Почакайте една минута.

Жорж. Знаете ли, господа, госпожата има една чудесна, идея, която приемам от все сърце.

Елена. Не зная вие как намирате, но аз искам да окажем един акт на внимание, тъй да се изразя, на пострадалото семейство.

Андрей. Ти ли искат това, майко?

Елена. Разбира се. Ако устроим един бал г- полза на-пострадалите?...

Жорж (към Андрей). А вие ще декорирате салона в черно. Един вид траур, нали?

Елена. Ууу, Жорж, черно!... Но как ще се чувствуват присъствующите, какво ще бъде тяхното настроение? Сякаш в гроб...

Мира. (не може да се владее). Андрей, ти ще си отидеш, нали?... Нали ще си отидеш, Андрей? Ръждата... „Освободеният човек“... нима ще пропадне „Освободеният човек“?

Романов. Госпожицата, изглежда, днес е свирила много нервна музика?

Попов. (погледът му от по-рано е спрял на прозореца). Кой е този младеж, дето тича насам?

 

Гледат всички.

 

Мира. (като че ли си припомва). Кой е този младеж?.. Ах, това е неговият син, синът на убития!...

Романов. Ето ти сега излишни сцени. (Отваря лялата врата.) Докторе, идва синът на умрелия. Моля те, преведи го през другата врата... По-скоро, моля...

Елена. Не мога да понасям такива трогателни сцени.

 

Отвън се чуват стъпки. Гласът на доктора: „Тука, тука... елате отсам“... Друг глас: „Къде е той?... Жив ли е?... Кажете ми, жив ли е?...“ Пауза. Същият глас пронизващо: „Татко, татко!“... Ридания.

 

Елена. Бедно момче...

Андрей. (бавно). Един благотворителен бал за пострадалите.

 

Завеса

 


напред горе назад Обратно към: [Вълната, която бучи][Никола Вапцаров][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух