напред назад Обратно към: [Вълната, която бучи][Никола Вапцаров][СЛОВОТО]



Действие трето


Обстановката на първото действие. Вън бавно се смрачава. На сцената осветлението е слабо.

 

Лилия. Стъмва се, а още ги няма.

Мира. Навярно съда е имал и други дела.

Лилия. А как ме е страх, как ме е страх...

Мира. Защо се страхуваш? По-рано и аз се страхувах, боях се, че и той ще ръждясва като нас. Сега вече вярвам в него.

Лилия. Не виждаш ли, че за мене е мъчно, невъзможно дори да приема Андрей така...

Мира. Как?

Лилия. Чист, но в изгнание. Скулптора, който руши всичко, което не му харесва. Или онзи Андрей - останал завинаги при нас, но примирен. Брата Андрей.

Мира. Да... Да... Разбирам.

Лилия. Осем години бе изгубен за нас. И сега... А как мислиш, не може ли все пак да остане?

Мира. Не може. Сега там, в съда, той се прощава с всички.

Лилия. Прощава ли се? Толкова ли скоро? Нима ти мислиш, че толкова скоро?

Мира. Да. Ако не отстъпи от себе си, той сега се прощава.

Лилия. Мира, а „Освободения човек“? Недовършен ли ще остане той?

Мира. Сега него довършва там.

Лилия. Там, него?!

Мира. Довършва го не с чук и длето, а с живо дело. Той се саможертвува за онези, чийто бунт е въплътил в „Освободения човек“.

Лилия. Саможертвува... А ние?... А нашата болка?

Мира. Ние ще изкупваме. Знаеш ли, срамувам се от себе си. Някъде дълбоко в мене един глас казва: „Бих искала да остане, нека остане.“ Нищо не съм му казала за това, но страшно ще боли, когато си замине. Но какво да правя? Иначе не може. Немислимо е. Той трябва да замине, защото „Освободения човек“ би бил само едно пусто обещание.

Лилия. Мира, Мира... и ти ли се бориш със себе си?

Мира. Тук няма никаква борба.

Лилия. И ти ли не можеш да решиш да замине ли той, или да остане?

Мира. Не, аз отдавна реших. Той трябва да замине!

Лилия. Трябва...

Мира. Само че... как искам преди това да видя „Освободения човек“. Много ли остава още, за да го довърши?

Лилия. Главата е готова.

Мира. Готова ли е? А какви са очите? Искрят ли? Устремени ли са?

Лилия. Устремени.

Мира. Не мога ли да го видя?

Лилия. Не, Мира, той носи ключовете в себе си. Ти знаеш, че напоследък страни от нас, особено от мама и татко. •Само мене пускаше понякога в стаята си.

Мира. Може би случайно днес е оставил вратата отворена.

Лилия. Едва ли, едва ли е възможно да остави вратата отворена.

Мира. Все пак... случайно... Лилия, моля те, иди виж.

Лилия. Но той е излязъл тази сутрин в тъмно и не се е завръщал през целия ден.

Мира. Аз никога не съм имала щастие, Лилия, може би днес... може би сега вратата е отворена...

Лилия. Добре. Ще проверя, но не ми се вярва. (Излиза. Говори отвън.) Мира, като че ли лампата в стаята му свети.

Мира. Свети? Ето, виждаш ли?

Лилия. (отвън). Чакай малко. Андрей, тука ли си? (Пауза.) Андрей!... Ах, Мира! (Тичешком влиза.)

Мира. (тревожно). Какво има? Какво стана?

Лилия. Свършено е.

Мира. Свършено?

Лилия. Той си отива.

Мира. Отива ли си?... Толкова ли скоро?... Сама преди малко казах, че той сега се прощава в съда, а ето, като че ли :>а пръв път чувам. Ти откъде знаеш?

Лилия. Изглежда, че сутринта е забравил лампата, оставил я да свети. Отивам до вратата и го викам. Никой не се се обажда. Чукам - пак никой. Помислих си най-лошото. Тогава погледнах през отвора за ключа...

Мира. Е, какво?

Лилия. Всичко негово - прибрано. На леглото - куфара му и по средата на стаята една дървена колона.

Мира. „Освободения човек“?!...

Лилия. Да „Освободения човек“...

Мира. Свършено е... Сега пак ще тръгне по света и в очите на всеки утруден ще търси вярата, ще пробужда светлия поглед на „Освободения човек“.

Лилия. Ще пробужда, а своя живот ще погуби.

Мира. Ще го раздаде на всички. Ще го разпръсне по четирите посоки, за да го намери един ден - нов, кипящ, разцъфнал живот.

Лилия. (отива към десния прозорец). Не мога вече. не мога да издържам. Души ме... Защо се бавят? Какво прави Андрей?... Толкова ли е необходимо?... Може ли да върне един умрял?

Мира. Мъртвият не може да върне и сигурно не за него се бори в съда Андрей, а за живите. Да, за живите. За онези, които умират в нищета. За децата, чиито бащи са убити от машините, от мизерията, от безсърдечието...

Лилия. Мразя ги аз, страшно ги мразя тия железни чудовища, тези машини, които ядат хората. Лакоми... Ууу, каква хищност! Кръц - схрускат човека като орех. Не е ли ужасно?

Мира. А знаеш ли, той казва, че машините трябва да бъдат другари на хората.

Лилия. Да бъдат другари?

Мира. Така казва.

Лилия. Колко много убити хора... Другари?! Какви другари са те? А къде е предишната романтика? Кой ще ни върне предишната романтика? Къде изчезна тя? В техните търбуси.

Чува се шум на спиращ автомобил, който после отново отминава.

Идат!... Ах, идат!...

Мира. Не бой се, Лилия. Всичко е преминало вече.

Лилия. Сега?... Какво ще говорим сега? Какво ще говорим, погледите ни какви ще бъдат?...

Мира. Късно е вече.

Лилия. Защо гласа ти трепери, Мира?

Мира. Трепери ли? Навярно... малко ми е хладно. Ще затворя вратата на верандата. (Отива и я затваря.)

Лилия, А мене ме души. Не е ли от страх, Мира?

Мира. От страх? За това, че всичко е свършено ли? Тогава каква полза да се страхуваме?

Лилия. От страх, че изгубваме нещо, което много обичаме и което вече никога няма да се завърне.

Мира. За него боли... Но то е нищо пред радостта, че имам вяра, онази вяра, която ми донесе той.

 

Влизат Елена и Жорж.

 

Лилия. Ти ли си, майко?

Елена. Защо не запалиш лампата?

Лилия. Така е по-добре.

Елена. Човек може главата да си счупи. (Запалва я.)

Жорж. Ааа, госпожице, и вие ли сте тука?

Мира. За малко. Лилия беше сама и ние приказвахме.

Лилия. Къде са другите, майко?

Елена. Сега ще дойдат.

Лилия. Ти защо си дойде преди тях?

Елена. Нима намираш това за неестествено? (Раздразнено.) Нямам ли право?

Лилия. Защо се сърдиш? Не исках това да кажа.

Елена. Защо си дойдох ли? Защото нервите ми се скъсаха. Не можах повече да изтрая. Чаках заседанието да свърши и веднага избягах. Бих избягала и през самото заседание, но не исках да правя впечатление на обществото. Ах, боже мой, няма ли тука кой да ми даде чаша вода?

Лилия. Какво ти е, майко?

Елена. Какво ми е?! Питаш още! Мене ми идва да избягам оттука... Това не е дом, а лудница!

Жорж. Майка ти е много развълнувана, Лили, дай к чаша вода.

Лилия. Сега, сега. Не се тревожи, майко. (Излиза.)

Жорж. Вярно, госпожо, защо се безпокоите, защо се тревожите? Каква полза? Нищо не може вече да се поправи.

Елена. Ах, Жорж, защо ме успокояваш? Разбира се, че нищо не може да се поправи. И ето кое е най-лошото. Нищо не може да се поправи... Хубав дебют! Действително хубав дебют на нашия инженер!

Жорж. Лошото е, че той убива така своето бъдеще, своята кариера, нали?

Елена. Той убива не само своята кариера, той убива нашето име, той убива нашата репутация пред обществото, той убива... (Избухва.) Ах, каква дързост!

Лилия. (влиза). Ето, майко.

Елена. (взима чашата и пие). А, добър син, добър син, няма какво да се каже...

Лилия. Защо се тревожиш, майко? Може би Андрей...

Елена. (прекъсва я). Андрей?... Може би Андрей има право?... Това ли искаш да кажеш?... Стига, стига толкова! Аз съм майка, но в този момент съжалявам, че се завърна... А ти мечтаеше, вярваше, че той ще ти донесе някакво слънце. Хубаво слънце ти донесе!

Жорж. И после езика му! Какъв език! И да поддържа такова обвинение!

Елена. Да обвинява инженер Романов - този, който му даде своята длъжност. Нечувана неблагодарност!

Жорж. Той няколко пъти набляга, че в строгия смисъл на думата във фабриката се вършат предумишлени убийства.

Елена. Като че ли не знае кой е директор на фабриката. Той иска да оплюе собствения си баща. Моля ви се, чули ли сте нещо подобно в приказките?! Син, син е това!

Лилия. Майко, не го хули. Нали ти казваше, че майчиното сърце прощава всичко. Ако пред нас Андрей е сгрешил, ти трябва да му простиш, защото и за него не е било леко да се реши на това. Той си отива, майко. Всичко е прибрано в стаята му. Нима последната му нощ в тази къща ще бъде нощ у врагове?

Елена. По-добре от тебе зная, че майката трябва да прощава. Но всичко има граници. Андрей греши не за пръв път. Нима забравяш, че Андрей греши не за пръв път? Забравяш ли скандала преди осем години. Забравяш ли, че ние му простихме?

Лилия. М майчината ли любов има граници? Ти знаеш ли подбудите, които са го накарали да се опълчи срещу нас и да пренебрегне своите интереси? Не разбираш ли, че за него има сигурно нещо по-важно?

Елена. Да разкъсаш нервите ми ли искаш? Това ли искаш? Добре - ти ще успееш. И без тебе той достатъчно се погрижи да ги разкъса. Ние сме лоши, той е добрия... Добри щяхме да бъдем, ако ви оставехме да играете по улиците, да тичате боси из калта, да станете уличници. Нали тогава щяхме да бъдем добри?

Жорж. Лили, моля те, бъди разумна. Не виждаш ли, че майка ти има право. Отдалече всичко изглежда красиво. Отдалече той изглежда герой. Но защо не бе там да чуеш какъв език държа в качеството на „вещо лице“! Татко е страшно огорчен.

Елена. Разбира се, повери му цяла фабрика и той се отплати... Това е моя син, моя син!...

Жорж. Татко мисли, че вече няма да може по-нататък да заема тази длъжност Андрей.

Лилия. Жорж, ти какво мислиш? Мислиш ли, че Андрей ще се съгласи? Дори баща ти да иска, той ще откаже. Сигурна съм, че ще откаже.

Мира. (мълчи досега). Ех, та що за Вавилония! Толкова.ли е мъчно да се разбере?! Ако той искаше длъжности, сигурно не би постъпил така.

Елена. (меда я с ненавист). Вие знаете ли точно какво той иска, ако, разбира се, изключим най-лошата възможност, че е платен отнякъде?

Лилия. Майко!

Елена. Да, така казват всички съвестни хора. Това се говори вече с положителност в обществото. И ако да не бях •• майка...

Лилия. (прекъсва я). Не, ти не си майка! Щом говориш гака, ти не си майка! Поне на Андрей не си...

Мира. Може би вие казахте тези думи, защото Андрей.днес руши вашето благополучие; защото не можете да се откъснете от средата си; защото той носи нещо ново, което за „дни е слънце, а за вас - черен призрак. Но това не е вярно, не е вярно, разбирате ли? И много лошо е. Ако някога...

Елена. (прекъсва я). Вие забравяте, че сте учителка по лиано, а не по морал...

Мира. (спокойно). Бих си отишла, но искам да го видя. Искам да му стисна ръката, да му благодаря.

Жорж. Да му благодарите? За какво?

Мира. За вярата, която ми донесе.

Лилия. Убедена съм, че нито една майка в света не е направила синът си мошеник Колко случаи, когато майчината любов възражда душите на хората!... Възражда дори когато са паднали низко, много низко...Майко, Андрей си отива. Ние сме едни, той е друг. Нека си отиде неопетнен от нас. Поне образът.му да запазим чист. И болката, майко, и болката, че не можем да бъдем заедно. А не можем... Ние сме сраснали с фотьойлите, с мебелите и мислим, че ни са по-необходими от него. Така н ще си остане. Илюзиите, че той ще вае, удобно настанен „ри нас, умряха. Нека си отиде неопетнен.

Мира. И нека вярваме, че той вае заедно с милиони една •статуя, която е жива... Той е прав!

Елена. Той е прав? (Съвсем нервно.) Той е праз, когато ни плюва, а ние не бива да си повдигнем ръката, за да запазим лицето си.

Лилия. Но ти не пазиш лицето си, а плюваш Андрей. И то съвсем лошо. Какво всъщност е направил той? Само защото не е съгласен с нас, с нашия егоизъм, от който не можем да се откъснем, трябва ли да му отвръщаме така?

Елена. Нашия егоизъм?... Хъммм...

Лилия. Егоизъм. Защото ние защищаваме себе си, а той - семейството на един убит работник.

Елена. Друго няма с какво да се занимаваш, ами приказваш празни приказки!

Мира. Според вас празни приказки ли са семейството на един убит работник? Да се защити живота на работниците празна приказка ли е?

Жорж. Нима госпожата не показа с този великолепен бал, че достатъчно състрадава?

Мира. Да, да... виждате ли... само че Андрей едва ли мисли така.

Елена. По всичко личи, защото днес в съда жената на пострадалия ни върна цялата сума.

Мира. Върна?

Елена. И само с какво презрение ми подхвърли парите!... Като че ли аз съм просякиня. Простачката, не иска и да знае колко нерви съм изгубила за нейно добро... И това е работничка на Андрей.

 

Чува се шум на спиращ автомобил.

 

Жорж. Това са те. Познавам шума на колата.

Елена. Аз просто се срамувам да гледам в очите инженер Романов. Бедният, той пак няма да може да лекува своите бъбреци.

Жорж. Това е цяла трагедия, нали?

Елена. Андрей не се вълнува, неговият алтруизъм тука мълчи. (Отива към вратата.) Мария, Мария!

Лилия. Искам да избягам... Да се махна.

Мира. Чакай, заради мене постой, нека дойде Андрей и тогава...

Елена. Мария!

 

Чува се гласът на Слугинята - „Ида, госпожо.“

 

Лилия. Струва ми се, като че ли от всеки ъгъл някого да убият...

Елена. Глупости!

 

Влиза Слугинята.

 

Слугинята. Заповядайте,  госпожо.

Елена. Вземи мантото ми и го занеси в гардероба. Ще вечеряме сигурно по-късно.

Слугинята (взима мантото). Добре, госпожо. (Излиза)

 

Чува се гласът на Романов, който постепенно се засилва. „За да настъпи затишие между работниците, друг изход няма. Единственият изход е този.“ Гласът на Попов: „Не разчитай, много съмнително ми се вижда.“ Гласът на Романов: „Добре, тогава кажи ти. Но според меке единственият начин е този. И на мястото па Боев трябва да търсим друг човек.“ Влизат: Председателят, инженер Романов и Попов.

 

Елена. Заповядайте, господа, седнете. Аз съм съкрушена. Цяла съм разнебитена.

Романов. (с ирония). Много ни е топло, госпожо.

Председателят. Представете си, и децата започнаха да ни разиграват.

Елена. (към Председателя). Вие плашите ли се? Никога не съм вярвала, че вие можете да се изплашите.

Председателят. Да се плаша? Не. Но неприятно е. Разбирате ли, в края на краищата той няма да постигне нищо, но все пак това е една неприятна история. Спъва се, знаете, нормалния ход на фабриката.

Попов. Неприятна история.

Романов. Най-важното - влияе зле върху работниците.

Попов. Застрашени са поръчките.

Елена. Аз, господин Романов, ви съчувствувам. Вне пак няма да можете да лекувате, както изглежда, вашите бъбреци.

Романов. Хъм - даа... моите нещастни бъбреци... Вижда се, че ще трябва да почакат още малко. Впрочем аз съм оптимист.

Попов. Съмнявам се, драги Ромаиов. Този път оптимизмът ти, изглежда, е празен.

Романов. Празен? Ще видим! Имам основание да вярвам, че той ще се съгласи. Това са чисто и просто екзалтации.

Председателят. Ако знаех, че е екзалтация, лесно. Мене ми мирише на нещо друго и не ми се правят такива рисковани опити. Не можем ли да найдем най-после друг човек? Защо непременно трябва да бъде той?

Романов. Защото той е добър инженер - едно - н, второ - че ако остане, трябва да отстъпи крачка назад. Тази крачка за мене е най-важна.

Попов. Не вярвам той да отстъпи.

Романов. Трябва да отстъпи на всяка цена. Ние ще направим всичко възможно да отстъпи.

Председателят. Защо сте толкова упорит? Какво преследвате с неговото оставане?

Романов. Реабилитация.

Попов. Реабилитация? На какво?

Романов. Реабилитация на фабриката, реабилитация на дружеството, на мене, на тебе н на вас, драги Председателю.

Попов. Казвам ти, че нищо няма да постигнеш, Романов.

Романов. Ще се опитам.

Председателят. Оставете сега настрана тези игри. Не е нужна тази маневра.

Попов. Искате Андрей да се откаже от показанията си? Нали това значи вашия израз „да отстъпи крачка назад“?

Романов. Да.

Попов. Как мислиш да стане тази работа?

Романов. Ей тъй - чрез пресата.

Попов. Сега вече си прекален оптимист. Андрей по-ско-ро ще умре, нежели да се откаже от своите показания.

Романов. Ако ние залъжем неговия идеализъм с някои обещания за подобрение положението на работниците, за известни технически реформи, мислите ли, че няма да се съгласи ?

Председателят. Вие не разбрахте ли от всичко, което чухте в съда, че той е малко по-практичен, отколкото ви се струва? Не мислите ли, че той познава доста неща зад кулисите?

Романов. Разбирам. Само че аз се надявам на неговия идеализъм. Ясно е, че той иска да направи нещо за работниците. Тази страна ние прекрасно можем да използуваме.

Лилия. Вие, господин Романов, искате Андрей да остане и за в бъдеще във фабриката?

Романов. Да, Лилия, и ти ще се радваш, нали?

Лилия. Аз... не зная...

Елена. Пак ли започваш?

Мира. Той няма да остане! Разбирате ли, няма да остане. Искате да го излъжете? Него ли? О-ооо!

Жорж. Госпожицата е влюбена в Андрей.

Мира. Аз ви моля да не отговаряте за мене!

Председателят. Жорж, бъди учтив. Внимавай, не се дръж като дете. (Към Мира.) Вие не се сърдете за това. (Към Романов.) Всички приказки според мене са излишни. Аз избързах, че се съгласих с неговото назначение. Виновни сте и вие, Романов, за тази глупава история с шмиргелите. Но най-голяма вина, директоре, имате вие, защото е ваш син.

Попов. Но какво съм виновен аз за това?

Лилия. Татко!

Попов. Искам да кажа, какво съм виновен аз, господин Председателю, че Андрей постъпи така?

Председателят. До разглеждане на делото имаше достатъчно време и вие трябваше да го разубедите.

Попов. Той никому нищо не е казал.

Председателят. А обвинителния акт?

Попов. Все едно, тогава беше късно. И кой би могъл да го разубеждава него. После... струва ми се, че ако ние изоставехме онзи кръчмар, ако не си послужихме с него, той нямаше да лудува толкова.

Романов. А какво искаш ти? Чисто и просто да кажем - ето, виновни сме, господа, съдете ни. Това ли?

Попов. Ако шмиргелите... (раздразнен) шмиргелите ако не бяха... Ех, нима не разбирате!...

Председателят. И тази хубава! Нима пред хората? Владейте се малко.

Попов. Да, тези шмиргели!... При всяка дума той хвърляше по главите ни от тези шупливи парчета. Да, инженер Романов...

Председателят. Директоре, ако вие продължавате, ще си отида веднага и никога няма да стъпя във вашата къща. Аз бях там и слушах. Зная какво той говори. Нашата вина е ясна. Сега е въпросът как да се отървем от това положение, как да респектираме работниците, а не да хленчим.

Романов. Казах ви, нека остане, нека спечелим време. Ще му дадем обещания и докато ги изпълним, раната ще бъде излекувана. Не разбирате ли, че ние трябва да протакаме. Ще ми кажете - полиция. Не, най-сигурно средство е времето. Иначе още повече ще ги озлобим.

Елена. Аз съм извън себе си. Ах, какъв език, какъв език! Знаете ли, донякъде считам себе си отговорна. Помните, нали, колко настойчиво молех да бъде назначен. Но кой е предполагал, че така ще стане?

Попов. Да, да... Кой е предполагал?...

Елена. Ние всички мислехме, че той ще остане тука, ще работи и през свободното време ще вае. И как се радвахме!...

Попов. И всичко пропадна...

Романов. Чакайте, все някак ще го усмирим. Нека той само отстъпи.

Председателят. Ако сега не бе сезона на производството, много лесно би се наредило всичко. А нам сега ни трябват хора.

Романов. Да направим в този момент пречистване е невъзможно. То значи да си отидат специалистите най-напред, не се знае за много други. Тогава какво ще правим с поръчките? Нека опитаме това, което казвам, дявол да го вземе, какво ни коства?

Попов. Нищо не ни коства, но се боя, че всичко ще бъде напразно.

Председателят. Ако няма друг изход, нека опитаме да запазим спокойни духовете на работниците, докато изпълним поръчките. После аз зная какво ще правя.

 

Влиза Слугинята.

 

Слугинята. (към Лилия). Госпожице, господин Андрей ви вика.

Лилия. Той тука ли е?

Попов. Завърна ли се?

Слугинята. Ей сега се завърна.

Лилия. Къде е той?... Чака ли ме?... Сега... сега ще дойда.

Слугинята. Отиде в стаята си.

Мира. Лилия, искам и аз да дойда с тебе. Може, нали?... Нали може, Лилия?...

 

Тръгват Слугинята, Мира и Лилия.

 

Романов. Ако мислим да предприемаме нещо, трябва да говорим веднага с него.

Председателят. Веднага. Госпожиците нека почакат.

Елена. Лили, вие идете в твоята стая. Занимавайте се там.

Лилия. Какво да правим там, майко?

Елена. Все едно - каквото искате. Занимавайте се с музика, с каквото намерите за добре.

Лилия. Но аз искам да го видя, майко.

Елена. Зная. Казах ти вече. Ще го видиш после. Сега той има работа.

Лилия. Нали няма да му се карате? Романов. О, бъди спокойна, Л или.

Елена. (към Романов). Да го извикаме ли още сега? Романов. Най-добре би било.

Елена. (към Слугинята). Кажи на Андрей, че го викаме да дойде при нас.

Слугинята. Добре, госпожо. (Излиза.)

Лилия. А ние да останем ли тука?

Елена. Господата имат работа с Андрей и мисля, че сама трябва да се досетиш.

 

Бавно и неохотно излизат Лилия и Мира.

 

Председателят. При тази нажежена атмосфера как мислите да започнете?

Романов. Ние трябва да бъдем артисти, господин Пред-седателю, и сами да си създаваме атмосфера.

Попов. Не отговарям за резултата.

Романов. Ти най-много трябва да помогнеш сега. Ти сн баща н все имаш над него влияние.

Попов. Казах ви, именно защото съм баща н вече познавам Андрей, че нищо няма да постигнем.

Председателят. Доколкото можете, най-после - наложете и вие вашия бащински авторитет.

 

Влиза Андрей.

 

Андрей. Викали сте ме. Не бих дошел, но помислих, че ще си въобразите, какво аз се страхувам. Ако има нещо да кажете, побързайте, защото бързам.

Попов. Защо бързаш, Андрей!

Андрей. Отивам си. В стаята е опакована моята статуя, ако може, нека остане там, докато имам възможност да я взема.

Романов. Защо бързате, нима някой ви гони?

Андрей. Не разбирате ли защо бързам?

Романов. Да, да, разбирам... само че аз не гледам толкова трагично на събитията. Мисля, че някак все може да се поправи...

Андрей. Да се поправи? Какво да се поправи?

Романов. Инцидента.

Андрей. И таз хубава! Вие наричате това инцидент?

Романов. Както и да е, не е важно, важното е, че аз мисля нещо да се поправи.

Андрей. Навярно това „нещо“ съм аз?

Романов. Как да кажа, отчасти вие, отчасти и ние. Тука въпроса се свежда  до един съзнателен компромис...

Попов. (прекъсва го). Не, не компромис!...

Романов. Който ще има двустранна полза.

Елена. Най-вече ти ще имаш полза, Андрей.

Андрей. Какво точно искате?

Романов. Ние съзнахме, разбираме, че вината не е само ваша. От нея по-голям дял имаме ние. Във фабриката действително има редица несъобразности, по една или друга причина съществуващи досега.

Андрей. И вие го знаехте това от по-рано, нали?

Романов. Да, знаех. Сега да оставим миналото настрана. Вярно е, че има несправедливости по отношение на работниците.

Попов. Ние не можем да бъдем безгрешни, Андрей.

Елена. Тъй както не си безгрешен и ти.

Андрей. Е-е, по-нататък?

Романов. Ние ви обещаваме да подобрим в техническо1 отношение фабриката, а също и материално да осигурим всеки работник, само че при известни условия.

Андрей. Именно?

Романов. Първо - вие да останете като мой заместник, и, второ, най-важното - да смекчите днешния инцидент.

Андрей. Ако въпроса се свеждаше до инцидент, лесно. Ако всичко беше една случайност, все нещо би могло да се нареди. Но работата е там, инженер Романов, че между нас има голямо пространство.

Председателят. Но вие все за думите се хващате. Добре, нека махнем думата „инцидент“, която, изглежда, ин-как не ви се харесва.

Елена. Думите сами по себе си не правят нищо.

Жорж. Ако мене ограждаха с толкова голямо внимание, аз бих се радвал много.

Андрей. (към Жорж). Защото искат да ме полюлеят в люлчица ли? (Към Романов.) Значи, вие искате да направите-известни справедливи реформи?

Романов. Да, точно така е. Андрей. И аз с какво трябва да заплатя за тях? Председателят. Да заплатите от вас не се иска. Романов. Нека направим  една уговорка. Искам да останете тука за това, защото сте способен, а ние вече сме „бракувани кораби“ или на път за бракуване, както се изразява баща ви. Второ - вие се ползувате, с право, разбира се, с известни симпатии от страна на работниците и вашето оставане ще бъде една гаранция пред тях, че действително ще направим подобрение.

Андрей. Да, да... Започвам да разбирам. После?

Романов. От ваша страна ние също ще искаме да направите подобрения.

Андрей. Какви?

Романов. Да подобрите настроението на работниците.

Председателят. Нам е известно, че във фабриката работниците не са съвсем спокойни. Знаем откъде изхождат тези подстрекателства, но искаме да мине всичко без сътресения.

Андрей. Тази хуманност е повече заради поръчките, нали ?

Романов. Ех, все се закачате. Нека да продължим нататък. На днешното дело бяха като свидетели много работници и това усложни още повече положението.

Елена. Господата казват, Андрей, че ако ти искаш, б“ могло всичко да се поправи.

Председателят. Да, би могло.

Романов. И то лесно.

Андрей. Лесно?

Романов. Съвсем лесно. Представете си, драги колега, една съвсем дребна работа: малка записчица и в нея най-много десет думи.

Андрей. Само това?

Романов. Дори ако вие не сте разположен, можем ние да я издраскаме и само вашия подпис...

Андрей. (с ирония). Колко сте добри! За къде ще бъде предназначена тази „записчица“?

Романов. За... „Наша дума“.

Андрей. О, за местния вестник!

Романов. Точно така.

Андрей. А съдържанието?

Романов. Вижте какво..

Елена. Заради твоите родители няма да откажеш, пали,.Андрей?

Попов. Ех, какво общо имат тука родителите?

Председателят. Разбира се, че за родителите си той трябва да направи малка жертва.

Романов. Няма никаква жертва.

Андрей. Така, така... В какво се състои работата?

Романов. В „Наша дума“ вие ще смекчите онова, което се случи днес.

Председателят. Само с няколко думи.

Андрей. (явно си играе с положението). Какви?

Романов. Ще обясним там... или по-право вие ще обясните цялата работа, както ви е удобно... С идеализъм, с нерви, с каквото обичате. Ще кажете, че всъщност практически работата стои по-иначе.

Андрей. Тъй ли?

Елена. Не забравяй, че правиш добро на работниците.

Жорж. Ако надвиете себе си, ще бъдете техен спасител.

Председателят. Не забравяйте, че съществува и една мълва, която съвсем ще ви обезобрази, ако й се даде по-широка гласност.

Андрей. (учудено). Мълва?! Каква мълва?

Председателят. Че на вас плащат с чужди пари за днешното поведение

Андрей. Ааа, така ли?

Председателят. Затова избирайте!

Попов. Не е вярно! Андрей, нали не е вярно?

Андрей. Трябваше да се предвиди н този ход. Трябваше да се предположи... Дотам ли стигнахте?... Но... Отделих много време за шеги.

Романов. Какви шеги, колега, говорим ви съвсем сериозно.

Елена. Андрей, защо не искаш да разбереш? Защо си толкова вироглав?

Андрей. И ти, майко, мислиш, че мога да извърша тая мерзост?!

Елена. Мерзост?

Андрей. Разбираш ли какво искат от мене? Разбираш ли за какво ще им послужа? Да направят кротки своите роби. Те искат да късат спокойно месата ям. Да гледат със стръвни очи как тече кръв... да се опиват от звъна на парите... Няма да сполучите... няма да сполучите, вълци?...

Председателят. Ах, вълци!

Романов. Но нали ви обещаваме...

Председателят. Оставете, Романов, излишно е... Напразно отиде честта, която му направихме.

Андрей. Чест... Чест на убийци!

Жорж. Той е болен!

Андрей. Тука всички сте болни. Болни в съвестта. Има „една язва в парния котел и ако не намалите атмосферите, ще стане нещо страшно. Един нечуван гръм ще избухне н може би той ще повлече друг, по-страшен след себе си. Вие обричате на риск стотици работници, за да имате производство. А язвата там разяжда и атмосферите напират на всяка шупла всяка секунда. Тази язва е и във вашата съвест...

Попов. (пресича го). Андрей, Андрей!

Председателят. Никой до днес не ми е казвал такива думи. Язва в моята съвест?... В моята съвест язва?... Не, във вашата съвест има язва... Неблагодарник, аз издигнах семейството ви...

Елена. (прекъсва го). Не го слушайте... Той е полудял! Ах, каква неблагодарност!...

Андрей. (с болка). Вярно ли, че той ни издигна, татко?... Издигна ли ни той... Нищо ли не му заплатихте вие?... Не мога, не мога да говоря за това...

Елена. Стига, Андрей!... Ах, уби ме ти, уби ме!...

Попов. Какво става тука?...

Председателят. Както става ли ? Не знаете ли какво става. Вие допускате в къщата си да бъдем поругани. Ако не се откажеш от този непрокопсан син... Ако не се откажеш, ще трябва да сложа край на досегашната фаворизация.

Попов. Да се откажа от Андрей?

Елена. Разбира се, че ще се откажеш!...

Председателят. Какъв ще бъде авторитета Ви пред работниците? Може би ще Ви се иска да Ви говорят на „ти“ и да си човъркат носа пред Вас.

Андрей. Защо говорите глупости? Кому съм нужен аз тука? Излишни са формалностите - и без това си отивам.

Председателят. Глупости?... Аз... глупости!.... Чувате ли?... Чувате ли?... Аз... глупости!

Жорж. Обида на цялото ни семейство, нали, татко?

Председателят. Мълчи, Жорж, не ме ядосвай повече!

На вратата се показват Мира и Лилия.

Казах вече какво искам. Иначе... годежа на Лилия става проблематичен!

Попов. Разбирам ви... разбирам ви... ясно ми е...

Елена. Не, дотам няма да достигнем!

Председателят. Романов, на мнение съм да си отидем. Хайде, Жорж, повече работа нямаме тука. (Тръгват).

Андрей. Намалете налягането, инженер Романов, защото...

Романов (прекъсва го). Вие си свършихте мисията, оста-лото е наша работа...

Лилия (влиза заедно с Мара). Жорж, остани, остани, Жорж! Само за малко...

Председателят. Жорж, бързо с мен!

 

Излизат Председателят, инженер Романов и Жорж. Лилия  отива към вратата и вика след тях.

 

Лилия. Жорж, Жорж... (Плаче.)

Мира. Защо плачеш? Заслужава ли той да плачеш за него? Ако те обичаше, трябваше да остане.

Лилия. Наистина ли той вече няма да дойде тука?

Елена. Благодари на брат си за слънцето, което ти донесе.

Андрей. Не се страхувай, Лили, условието на баща му не е тежко. Той пак ще се завърне.

Лилия. А ти, Андрей?... Никога ли ти няма да се завърнеш?

Андрей. Ще се завърна пак.

Мира. Ще дойдеш ли?... Наистина ли ще се завърнеш?

Андрей. Ще се завърна. Може би не самия аз, но все пак ще дойда.

Мира. Да, ще дойдеш... Ще бъдеш в бодрия глас на тълпите, пияни от слънцето, което наистина ще свети... (Унесена.) В гръмотевичния звън на ръждясалата верига, която ще се скъса... И аз ще те позная тогава, Андрей!... Ще те видя в радостния поглед на онези, от които ти взе искрящите очи на „Освободения човек“!

Слугинята. (влиза). Господарю, господин Сираков иска да говори с вас.

Попов. Да говори? Толкова късно?

Слугинята. Не зная, казва, работата била важна.

Попов. Да почака малко, сега не ми е до работата.

Слугинята. Казва, важно било.

Попов. А аз ти казвам, да почака.

 

Слугинята излиза.

 

Елена. Защо не го прие, може би е нещо важно?

Попов. (раздразнено). Важно... работа... защо? За какво?... И все пак, не може! Не може!... Така е тръгнало... (Вика.) Не може!... Посоката на инерцията е такава. (Пауза. Потъва в мисли и после внезапно се опомва. Към Андрей.) Е, сега?

Андрей. За себе си съм решил.

Попов. Накъде?

Андрей. По света.

Попов. Защо трябваше да хвърляш втора бомба, Андрей?

Елена. (веднага след Попов). Неблагодарен син си ти. Отначало ми се стопли сърцето. Мислех си, че ще тръгне някак и всичко ще забравим. Можех да се гордея в обществото, че имам син инженер. А сега?... Какво стори? Опетни името ни, сестра си нещастна направи.

Лилия. Майко, остави... и без това не мога да дишам от мъка. Мъчно ми е, Андрей, че не можахме да скитаме по полето, да слушаме птиците, да събираш силата на свежото поле и после да ваеш...

Андрей. (отива при нея и я прегръща). Ах, ако можех така да вая, Лилия!...

Попов. Не трябваше въобще да почваш работа. Може би тогава нищо нямате да се случи.

Андрей. Сигурно същото би станало.

Попов. Ако да можеш някак тъй... да останеш, тогава...

Елена. Тогава?... А, Лили?... А ние?

Андрей. Не, не, помислете само, можете ли вие да издържите това положение? Свикнали сте да живеете така. Аз съм ваш син, но ние сме врагове. В този дом на никого не съм нужен. Вие сигурно, преди да се завърна, живеехте съвсем' без тревоги. А сега?

Елена. Ти си виновен. Ти сигурно искаше хората да н“ гледат като прокажени. Сигурно искате отново да се сгромолясаме...

Попов. Не това искаше, нали, Андрей?

Елена. И ти го защищаваш? Побъркахме се всички в тази къща. (Към Андрей.) Ти ни побърка.

Попов (умислен). Как се промени всичко тук... Ти дойде... раздруса... и си отиваш. Кой има право?... Ние или ти?... Да останеш ли?... Тогава - трета, четвърта, пета бомба... Защо ни постави на такова изпитание? Ние сме пак, както някога в морето... (Повишава постепенно гласа си и в края се забравя.) Спокойно... гладко... Слънцето пече и на душата е леко... И изведнъж, съвсем изведнъж, там... на хоризонта се изправя черна стена... стъмва се... и иде... иде по-бързо от страхът дори... иде като тебе... Гони... Бучи... (Силно и с ужас.) Девятий вал, девятий вал!...

Лилия. Татко! Татко!

Андрей. Девятий вал?... Деветата вълна?... Иде като мене?... Не, аз не съм деветата вълна. Аз съм само един предвестник - талаз, една малка вълна, която иде преди нея. Но чува се някъде нейния шум. Шума на вълната, която бучи... На вълната, която иде!... Девятий вал!... И тогава, татко, „гнилия кораб“, „кораб с плъховете“, няма да удържи нейния удар. Компоромиса сам по себе си ще стане излишен... Сега довиждане! (Тръгва.)

Попов. (с болка). Андрей, Андрей...

Лилия. Андрей!... Братко!... (Плаче.) Мира. Довиждане, Андрей, до деветата вълна.

Андрей (обръща се за последен път). До деветата вълна! (Излиза.)

 

Лилия тихо ридае. Мира отива до прозореца вляво. Попов е навел глава. Майката Елена нервничи. Пауза.

 

Елена. Защо умишлено продължавате това състояние?

Попов. Какво каза?

Елена. Той каза, че сме врагове. Защо са тези сцени? Няма ли да проникне в обществото нашето поведение?

Попов. Ех, стига и ти с твоето общество!

Мира. Виждам го. (Поривисто.) Виждам го още!... (Отпаднала.) Закри се зад едно дърво... Отиде си... Донесе една огромна вяра и си отиде...

Попов. (като на себе си). Да... отиде си...

 

Пауза. Чува се продължителен вой на фабричната свирка. За момент погледите на всички тревожно и въпросително се кръстосват.

 

Елена. Какво е това?

Лилия. Защо свирят, татко?

Попов. Кажи ми ти защо свирят.

 

На сцената бързо излиза Сираков, разперил високо ръка.

 

Сираков. Стачка!

 

Завеса

 


напред горе назад Обратно към: [Вълната, която бучи][Никола Вапцаров][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух