напред назад Обратно към: [Лястовица][Петя Дубарова][СЛОВОТО]



Нощна приказка


Разхождах се по спящата алея

във царството на размислите свои

и Вечер благородна като фея

прегръщаше ме в своите покои.

 

Над мене като резен бял от диня

увисваше прималиво луната

и тази вечер беше синя, синя,

на звуци и на цветове богата.

 

Но както крачех в тишината гъста,

зад мен долитна някой, тихо седна

и някой ме погали с хладни пръсти,

обърнах се нататък и погледнах.

 

И чудо... беше кацнал тъй безшумен,

до мен довлякъл беше своя шатър

с издути бузи и добър, и румен,

до мене беше кацнал Вятър.

 

"Аз идвам отдалече - тъй прошепна -

и моята родина е прекрасна,

земята моя е великолепна,

със синя нощ и утрин чиста, ясна.

 

Там няма зима, винаги е лято

и вечна е ваканцията лятна,

от нея няма, няма по-богата,

по-хубава, по-свежа, благодатна.

 

Там хиляди блестящи портокали

търкалят се безгрижно по земята,

лимони златни, чудно заблестяли,

търкулват се в ръцете на децата.

 

Морето не е никога зелено

и бури в него никога на вият,

то има цвят на облаци червени

и дивни брегове вълните мият.

 

Дърветата са винаги зелени,

цветя добри навсякъде се пукат

и залезите пурпурночервени

прекрасно над страната дивна рукват.

 

Ела, о, мило, хубаво момиче,

хвани се ти за дрехата ми бяла,

в света най-бързо аз от всички тичам

да идем в страната засияла!"

 

Аз бях готова мигом да се метна

и с вятъра да литнем над морета,

пред мен желаех в този миг да светне

нечуваната приказна планета.

 

Но моята звезда над мен блестеше

и гледаше ме, звезден дъх прибрала,

морето свийта песен спряло беше

и музиката нощна беше спряла.

 

И яворът ръцете си протегна

съвсем като човек и мен загледа,

на рамото ми тишина натегна,

зарадвана от своята победа.

 

Луната изпитателно надвисна,

загледа ме, дъха си бял стаила,

и Вятър не посмя да свисне,

о, всяка нота беше се прикрила!

 

"От моята родина не познавам

по-хубава, по-пъстра, по-богата,

тя може да не е така голяма,

но тука най-щастливи са децата!

 

Какво, че тука няма портокали,

какво, че няма дъхави лимони,

нима децата там далеч са яли

и ябълки - по-сладки от бонбони?!

 

Нима и грозде с шепи те са брали

и дюли на полици са редили?

В училище нима са те четяли,

изпълнени със радост и със сили..."

 

И цялата природа заговори

и вятърът отнякъде повея,

но мигом тъмнината се разтвори,

вълшебникът загуби се във нея.

 

След миг аз пак по спящата алея

заета пак от размислите свои

разхождах се, а Вечер като фея

прегръщаше ме в своите покои.

 


напред горе назад Обратно към: [Лястовица][Петя Дубарова][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух