Обратно към: [Дени Исова][СЛОВОТО]

I глава

Телефонен разговор

Телефонът иззвъня и Криста побърза да го вдигне. От другата страна се чу изщракване и познат глас.

— Здрасти! — каза Лили с присъщия й жизнерадостен тон.

— Здрасти! Как си? — отвърна Криста и се усмихна.

— Добре. Обаждам се да те помоля да дойдеш утре с мен до едно място.

— Нямаш проблеми. И без това не сме се виждали последните дни. Къде ще ходим? — Любопитството впи нокти в съзнанието на Криста и няколкото секунди мълчание от другата страна й се сториха векове.

— До „Червеният кръст“. Искам да си направя тест за СПИН. Безплатно е, тъй че защо и ти не си направиш? — Лили звучеше спокойна, дори весела, но Криста я познаваше от години и успя да улови трепването в гласа й.

— Не мисля, че има от какво да се притеснявам. С Иван съм почти година и не съм му изневерявала, той на мен също. А ти да не би да се притесняваш, че Жоро кръшка?

— Не! Но все пак човек никога не може да е сигурен...

Уредиха си среща за следващия ден и Криста затвори телефона. Полазиха я тръпки. Една мисъл мина през главата й, но тя побърза да я прогони. Все пак нямаше от какво да се притеснява нали?

II глава

Срещата

Обикновено Криста закъсняваше за срещи, но този път искаше да бъде точна. Цяла сутрин я болеше главата и се чувстваше зле. Зимата вече беше към края си и тя си беше помислила, че грипът ще я подмине, но явно беше сбъркала. Навън грееше, макар и лъжливо слънце и тя искаше да му се порадва. Излезе по-рано и вървя една спирка пеша, което я поободри и развесели, въпреки че краката и ръцете й се сковаха от студ. Нямаше търпение да се види с Лили, да й покаже часовника, подарък от Иван за 8-ми март и да разкаже за романтичната вечеря на свещи, с която я беше изненадал. В този момент се сети къде трябваше да отидат и през главата й пак мина вчерашната мисъл. Но в този момент видя Лили, която както винаги беше подранила.

— Ей, здрасти! — каза Криста с прелестната си усмивка.

Размениха си обичайните три целувки по бузите, хванаха се под ръка и тръгнаха по алеята. Въпреки че се опита, Криста не можа да не зададе въпроса, който я тревожеше:

— Кажи защо искаш да си правиш тест. Да не би да има за какво да се притесняваш?

— Не, по принцип няма. — Лили беше спокойна и това окуражи и отпусна приятелката й. — Преди няколко дни гледах едно предаване и реших да отида. С Жоро сме вече две години заедно и аз му вярвам. Не мисля, че някога ми е изневерявал. Да си кажа чесно, просто ми е любопитно какво е.

— Така си и знаех! — Двете се спогледха и се засмяха. — И аз ще си направя! Какво пък, нали е безплатно!

Отново се изкикотиха и започнаха да си говорят какво са правили през седмицата, в която не се бяха виждали. Лили започна да разказва за тридневната екскурзия до Боровец и хубавото време, което са уцелили.

— На осми сутринта ме събуди с кафе, кроасани и двадесет и пет червени рози! Трябва да дойдеш да ги видиш докато не са увяхнали. Просто са невероятни!

— Ще дойда непременно! Иван ме изненада с вечеря на свещи и този часовник.– Криста свали ръкавицата и го показа. Беше златен и вместо цифри имаше малки циркончета.

— Много е хубав! Но защо ти подарява часовник? Не знаеш ли поверието, че ако ти подари някой близък часовник, той ще отброява часовете до раздялата?

— Не вярвам в тези неща! Това са глупости!

Но онази мисъл отново се промъкна в ума й. Лили гледаше часовника и не забеляза сянката, която пробяга по лицето на Криста.

Неусетно стегнаха до клиниката. Вътре нямаше много хора. Момичето на информацията беше много любезно и веднага им показа къде да отидат. Пред кабинета нямаше никой и Лили почука на вратата. Показа се сестрата и помоли да влязат една по една. Криста знаеше, че приятелката й е нетърпелива и я пусна да влезе първа. Седна на канапето отпред и се замисли за Иван. Една мисъл не й дваше мира и посоянно човъркаше съзнанието й, колкото и да се опитваше да я прогони. Обичаше Иван и то много, не искаше да си представи дори, че може да й изневери.

Вратата се отвори и Лили излезе смеейки се.

— Докторката е много приятна! Влизай!

Криста влезе и седна. Докато сестрата й взимаше кръв, лекарката й обясни, че резултатите ще са готови след седмица. Беше много любезна и усмихната. Попита я за името и дали има нещо, от което да се притеснява. Криста отговори, че няма. Но някъде в съзнанието й се беше загнездило едно съмнение, което я гризеше и човъркаше...

III глава

Резултатите

Цяла седмица Криста беше болна. Първите няколко дни едва ставаше от леглото. Бяха й предписали много силен антибиотик, от който постоянно й се спеше. През времето, когато беше будна Иван идваше да я вижда. Няколко пъти й носи цветя и тя много се радваше. Всеки път обаче беше напрегнат и бързаше. Криста усещаше това, но се опитваше да не мисли и да не обръща внимание.

Към края на седмицата се почувства по-добре и реши, че може да излезе. Обади се на Лили, за да се поразходят в парка и да се порадват на хубавото слънце, което вече започваше да топли наистина. Тя веднага се съгласи:

— Супер! Така ще минем да си видим и резултатите.

— Да, бях забравила! — Краката на Криста се подкосиха и тя седна. Обзе я някакво странно чувство на безпокойство, но се съвзе бързо. — След час те чакам на алеята.

Клиниката отново беше празна. Лили влезе първа и се забави около десет минути. Криста седеше в чакалнята и мислеше за Иван. Напоследък нещо не беше наред. Колкото и да се опитваше да си затвори очите, не можеше. Наистина той имаше много работа, но все пак...

Вратата на кабинета се отвори и Лили излезе. Държеше резултата в ръка и веднага се похвали, че всичко е наред, размахвайки листчето пред лицето на Криста.

— Е, хайде, какво чакаш? Влизай бързо и да си ходим, че Жоро ще ме чака. — каза Лили, смеейки се.

Криста отвори вратата и влезе. Този път лекарката беше друга. Гледаше сериозно през дебелите стъкла на очилата си и въобще не се усмихваше. Подаде й един запечатан пощенски плик и каза:

— Каквото и да пише на него не сте длъжна да ми казвате. Това си е ваше решение.

Криста го отвори внимателно, извади листчето и първото нещо, което видя беше „HIV позитивна“. Буквите бяха с по-различен шрифт и удебелени, очевидно, за да привлекат погледа. Сърцето й прескочи няколко удара, а след това заби толкова бързо, че тя си помисли „Господи, ще взема да умра от инфаркт преди да ме повали СПИН-а“. Причерня й. След няколко секунди се съвзе от въпроса на докторката, чийто глас сякаш идваше от много дълеч:

— Добре ли сте, госпожице? — сега изглеждаше загрижена.

— Да, нищо ми няма, освен, че съм HIV. — Криста се засмя. Умът й не можеше да приеме прочетеното.

— Много съжалявам! Ще ви трябва време да го осмислите и да свикнете. Съветвам ви да се обадите на приятеля си, ако имате такъв, и да го уведомите. Възможно е той също да е заразен, ако не сте използвали презервативи. Хубаво ще бъде да дойдете пак и да се запознаете с болестта. Трябва да промените живота си.

— Да, явно. Благодаря ви. Сигурно ще дойда скоро, но както сама казахте, първо ми трябва малко време. Довиждане!

— Довиждане!

Лили чакаше отпред с нетърпение. Криста се беше забавила малко повече от нея и тя беще любопитна защо.

— Най-после! Какво стана? Защо се забави толкова?

— Нищо, всичко е наред. — каза Криста с усмивка. — Обясняваше ми как всички млади не се пазели достатъчно и как трябва много да се внимава. — Сама се изненада на хладнокръвието си. Но нямаше начин. Искаше да обмисли всичко на спокойствие и тогава да реши какво ще прави.

Разделиха се и Криста се прибра. Отново не се чувстваше добре. Явно борбата с грипа щеше да е дълга и трудна.

IV глава

Планът

Щорите бяха спуснати и в стаята беше тъмно. Само свещта на бюрото се опитваше да разнесе мрака, но не успяваше. Криста винаги пускаше музика, защото не понасяше тишината, но този път не го направи. Дори не беше включила компютъра. Навън валеше ситен пролетен дъжд и капките барабаняха по перваза, но тя не ги чуваше. Лежеше в леглото и мислеше. Дългите й черни къдрици се бяха разпилели по възглавницата. Макар и бледо, лицето й беше невероятно красиво — имаше правилни черти, леко чип нос и плътни червени устни. Черните й топли очи, които винаги бяха весели, сега изглеждаха посърнали. Гледаше към капана за сънища над главата й, но като че ли не го виждаше. През главата й минаваха какви ли не предложения, които едно след друго отхвърляше. Едно беше сигурно — нямаше да каже на никой. От малка мразеше да я съжаляват и се смяташе за достатъчно силна, за да преодолее пречките и проблемите си сама. И до сега беше успявала. Знаеше, че ще се справи и сега.

Вратата на стаята се отвори.

— Не съм те чула кога си се прибрала. Как си? — попита загрижено майка й.

— Добре, ще се оправя.

— Не изглеждаш добре! Заспивай и утре недей да излизаш, защото още не си оздравяла. Лека нощ.

— Лека нощ.

Криста знаеше, че няма да заспи толкова рано. Не й беше добре, но мислите нямаше да я оставят на спокойствие. Все пак трябваше да реши какво ще прави.

Не беше изневерявала на Иван и до този момент сляпо вярваше, че и той не би го направил, но явно се беше лъгала. Сега някои неща й се изясниха — защо напоследък се виждаха рядко и за малко, защо той изглеждаше нервен и бързаше. Единственото, което не разбираше, беше причината за лъжата му. Ако й беше казал, щяха да се разделят и да останат приятели. Щеше да страда много, но все някак щеше да го преживее, а сега нямаше в буквалния смисъл на думата. Усмихна се. Мисълта за приближаващата смърт все още й се виждаше като кошмар, от който скоро ще се събуди. Но знаеше, че това няма да стане. Трябваше да реши как да изживее последните мигове от живота си. Не искаше да се разделя с Иван. Не искаше и отмъщение, прекалено много го обичаше. Дойде й идеята за уикенд в планината, да речем на Боровец, където два дни да са само двамата. Там щеше да забрави изневярата и болестта. Щяха да изкарат най-прекрасните два дни в живота им! А след това, когато се върнеха, тя щеше да напише три писма — едно за него, едно за родителите й и едно за Лили, и щеше да сложи край на живота си. Не искаше болестта да отнеме красотата й, достойнството й и най-вече гордостта й. Това беше най-добрият изход. Оставаше само да реши как да го направи.

V глава

Писма

На сутринта Криста се обади на Иван и му предложи да отидат в Боровец за уикенда. Отначало той не се съгласи. Каза, че има много работа и може да отидат някой друг път. Думите му се забиваха като отровни стрели в сърцето й, но тя не се предаде и го убеди. Когато затвори телефона, вече беше сигурна, че има друга. До този момент все се опитваше да намери друго обяснение, но сега не можеше. Заболя я. Мисълта за самоубийство й се стори още по-примамлива. Какъв беше смисълът да живее? Щеше да умре рано или късно от болестта. Единственото нещо, което можеше да й даде сила да живее, беше Иван, но той я предаде. А тя толкова го обичаше...

В Боровец наистина поне за малко забрави проблемите и се почувства щастлива. Бяха заедно всеки час, всяка минута, всяка секунда. Тя гледаше в очите му и имаше чувството, че потъва в тях. Готова беше на всичко за тях и щеше да умре за тях...

Когато се прибра в неделя вечерта, за първи път от доста време успя да заспи веднага и до сутринта не се събуди нито веднъж. Стана към десет. Навън времето беше топло и слънчево. Изпи кафето си на терасата. На близкото дърво бяха кацнали две врабчета и неволно Криста се сети за легендата, че точно тези птички отнасят душата, когато човек умре. Стана и отиде в стаята си. Взе лист и химикалка, седна на бюрото и започна да пише писмото до родителите й. В него им разказа как е разбрала за болестта си. Извини им се за решението, което е взела, но пропусна главната причина — Иван. Не искаше те да разбират. По-добре щеше да бъде, ако вярват, че се е самоубила, защото не иска до остави някаква болест да реши съдбата й. Сгъна листа, сложи го в пощенски плик и го прибра в чекмеджето.

След това започна писмото за Лили. Извини й се за лъжата. Наистина Криста никога не я беше лъгала, а тогава беше толкова хладнокръвна. Обясни й, че не е имало начин и така е трябвало да бъде. Накрая обеща, че ще я закриля от небето, въпреки че не вярваше в рая. Написа послепис, който гласеше: „Ако някога се случи нещо подобно с теб, никога не се отказвай да се бориш!“

Започна третото, последно писмо. До сега пишеше без да плаче, на места дори се усмихваше, но, когато се сети за лъжата на Иван, сълзите напълниха очите й. Тя стисна зъби и не им позволи да се търкулнат по бузите. Не искаше да плаче за него, нямаше смисъл. Започна да пише и сякаш химикалката дълбаеше дупки в сърцето й вместо да оставя чертите на буквите върху листа. Болеше. Болеше много, но тя продължи. Пишеше, борейки се със себе си. Каза му за болестта и за това, че няма как да е заболяла от друг, защото той беше единствения мъж в живота й. Припомни му изследванията, които си беше правил, когато решиха да се отдадат един на друг. Описа огорчението си от неговата лъжа...

Погледна часовника. Трябваше да излиза с майка й и щеше да закъснее. Сгъна и прибра писмото. Оставаше да напише, че му прощава и че го обича повече от всичко на света, но щеше да го направи, когато се върне. Ако се върне...

VI глава

Катастрофа

Облече се набързо и тръгна. Щеше да закъснее, а не искаше — майка й мразеше да чака. Стигна до булеварда. Светеше червено, но тя се огледа, нямаше коли. Направи няколко крачки и чу клаксон, после изсвириха спирачки. Не успя дори да се обърне.

Събуди се в линейката. Видя женско лице и светлини. Чуваше воя на сирената. Понечи да заговори, но не успя. Не чувстваше нищо — само умора. Затвори очи и заспа. Сънуваше Иван...

Майка й чакаше. Криста закъсняваше вече петнадесет минути. Реши да й се обади. Телефонът звънеше, но тя не отговаряше. Набра отново. Този път чу женски глас, но не този на дъщеря й.

— Ало, Криста? — помисли си, че е станала грешка.

— Вие майка й ли сте?

— Да, вие коя сте? — чак сега чу сирената.

— Казвам се Мария Тодорова и съм медицинска сестра. Имам да ви съобщя лоша новина.

— Какво? — майката застина.

— В момента караме дъщеря ви към болницата. Блъснала я е кола. Не успяхме да я спасим, съжалявам, моите съболезнования.

Тя изпусна телефона. Остана вкаменена, дори не можеше да мисли. След няколко секунди мисълта й заработи и тя реши, че е станала грешка. Не можеше точно нейната дъщеря да... Не, те трябваше до отидат на пазар, после щяха да седнат в някое кафе. Видя пейка наблизo и седна. Покри лицето си с длани и заплака.

VII глава

Погребението

Родителите на Криста се прибраха, без да си кажат и дума в колата. И двамата не можеха да проумеят смъртта на едното им дете, което толкова много обичаха. Майка й отиде в стаята и започна да подрежда нещата й. Заплака. Горещите сълзи капеха от очите й и мокреха листата на бюрото. Отвори чекмеджето, за да ги прибере. Видя пощенски пликове. Два бяха запечатани, а третият — не. На първия пишеше „Лили“, на втория „Иван“, а на третия „Мама и татко“. Тя отвори последния и прочете писмото. Беше съкрушена. Не можеше да повярва на очите си. Понечи да извика мъжа си, но не успя и се свлече на пода...

На погребението Иван разказваше на Лили, че за рождения ден на Криста е купил годежен пръстен и последните месеци е работил върху апартамента, в който щели да живеят. Това щяло да бъде изненада. Говореше в бъдеще време, все едно наистина това щеше да се случи. Майката на Криста го прекъсна и им даде писмата. Лили плачеше, а неговият поглед блуждаеше някъде настрани, приличаше на луд...

VIII глава

Епилог

Лили седеше в леглото си, четеше писмото и плачеше. Телефонът иззвъня. Тя стана, изтри сълзите си и се обади. Едва говореше.

— Добър ден, търся Лили.

— Да, аз съм. — каза тя с пресипнал глас.

— Аз съм доктор Петя Иванова и се обаждам от клиниката във връзка с резултатите на вас и госпожица Криста. Не знам фамилиите ви, защото тестовете са анонимни и моля да ме извините.

— Няма за какво.

— Искам да ви съобщя, че е станала грешка в лабораторията и резултатите ви са разменени...

Лили изпусна слушалката и изгуби съзнание...

Обратно към: [Дени Исова][СЛОВОТО]

© Деница Исова. Всички права запазени!