напред назад Обратно към: [И други истории][Георги Господинов][СЛОВОТО]



Една втора история


Това трябва да ви го разкажа - започна Корнел Ещи. - Последният път някой заяви в компания, че не би пътувал в страна, чийто език не говори. (...) Рядко съм имал такова преживяване, защото, както знаете, говоря десет езика... всъщност само един единствен път, когато на път за Турция прекосявах България.

Дежо Костолани, "Корнел Ещи"

 

 

 

 

Пътниците във всички нощни влакове, пресичащи границите на Балканите, особено си приличат. Тънкият народопсихолог би търсил разлики, но няма да стигне по-далече от различната степен на речовитост, някои перифрази на общи в корена си псувни, различни марки евтини цигари, пушени предимно в купето, и толкоз. Натрапчивите сходства с другите балкански народи вече не носят онова скептично панбалканско доволство. След 89-а това мило балканско-славянско семейство, събрало се на Черноморието, да речем, в идиличната конфигурация мъжът - българин, жената - чехкиня, децата - унгарчета, се е разпаднало необратимо на съставните си народности. Подобно хора, които предната вечер са вършили ред непозволени неща в една така сложила се близост, а на следващия ден предпазливо се отбягват и нищо не могат да си спомнят.

Свикнал съм с мисълта, че като пътувам с влак, неизменно се натрисам на разговорливи бабички, старци, помнещи в подробности последните си петдесет-шейсет години, лелки с лукави снахи и подобни персони. Хубавите жени винаги сядат в съседните купета.

Този път още като влязох в купето и видях кестенявата дама до прозореца, първо погледнах билета си с мисълта, че явно съм сбъркал мястото. Не бях.

- Балкан експрес, нали? - запитах, все още не смеейки да седна.

Момичето кимна благосклонно, както ми се стори, и се усмихна. Нямаше грешка. След малко влакът потегли. Бяхме сами в купето, вагонът - полупразен. Извадих цигари, предложих й, тя благодари, но извади от чантата си своите, поднесох й огънче и запали. Знаех, че трябва да кажа нещо, да завържа разговор, но естествено всяко начало ми се струваше банално и предварително обречено на неуспех. Винаги съм пътувал забил поглед в някоя книга, за да не бъда въвлечен в разговор. Първото ми изречение изненада и самия мен.

- Дядо ми пътуваше 48 години по тази линия. Беше кондуктор. - Сметнах погледа й за насърчителен и реших да продължа. - Много се гордееше с една своя история. Разказваше я два пъти в годината, на Коледа и на Великден. То си беше ритуал. Имаше си едно шкафче, само негово, където държеше една стара кондукторска чанта. Всички знаехме какво ще извади оттам - пожълтял вече брой на "Железничарски глас" от 1939 година. Отваря значи той броя, подава ми го и аз започвам да чета. Чета един разказ, ама целия. Помня, че изпълваше предпоследната страница. Разказът беше от някакъв унгарец, всъщност май не беше и разказ, а глава от роман, но това нямаше значение. Авторът разказваше как си говорил няколко часа с един български кондуктор, при това без да знае думичка български. Кондукторът изобщо не бил усетил и унгарецът много се гордееше с какво умение бил подготвил тази сцена и как часове се наслаждавал на разприказвалия се българин.

Всички знаехме, че този кондуктор е дядо ми. Знаех и точно на кое място, там където беше описан като "дебеличък българин с черни мустаци", дядо ми ще промърмори, че тук унгарецът бил притурил от него си. Когато приключвах с четенето, всички се умълчавахме, дядо ми палеше цигара и чак на третото изпускане на дима започваше разказа си. Говореше бавно, имаше самочувствие на добър разказвач и ние всеки път почтително слушахме. Забавлявах се да откривам разликите от предишните му разкази, новите подробности, които се появяваха всеки следващ път.

На това място влезе кондукторът и прекъсна за малко историята. След като излезе, попитах жената дали не й досаждам.Тя само поклати глава и ме подкани с поглед да продължа.

- И така, дядо ми се усмихваше загадъчно и разказваше своята версия за срещата с унгареца. Вървял си една вечер по коридора на влака за Истанбул, било след полунощ, пътниците похърквали. Само във вагона на първа класа пушел един добре облечен господин - нисък, възпълен, с рижа брадичка - подчертаваше дядо ми, като че си отмъщаваше за онова "дебеличък българин с черни мустаци". Вече му бях проверил билета и щях да го отмина, продължаваше дядо ми, но на него явно му се говореше, защото ме спря и ми предложи цигара. Предложи ми я на български, така е, ама нещо в гласа му не беше баш българско. Вярно е, че цигарите бяха хубави, "с позлатен мундщук", такива по нашенско не се намираха. Изглеждаше свестен човек, един такъв благ, усмихва ми се, а бе не му се седи сам. И на мене не ми се седи сам, ама като знам само български и малко влашки, за какво да си приказваме. Запитах го все пак на български, може пък да го знае, всякакви хора. Господинът откъде е, разбира ли ни езика. Поблагодарих му и за цигарата.Той само кимна нещо с глава и приятелски ме потупа по рамото. Та още тогава аз го претеглих, че грам не отбира от езика ни, ама кой знае защо не иска да се издава. Негова воля, рекох си, сигурно го е страх да не ме изпусне като компания.

И тогава ми текна, на мене ми текна, натъртваше дядо ми, да се хвана на въдичката. И започнах да му разправям всичко, дето ми се беше насъбрало. Всичко можех да кажа пред този човек, защото той дума не разбираше. За войската му разправях, за службата по влака, за чешитите, дето съм срещал тука. Много хубаво слушаше оня човек. Нас, българите, ни дай да прекъсваме и да викаме: а-а, ми това нищо не е, аз, да знаеш, какъв случай имах... Не се оставяме да ни свърши приказката. А оня господин, вперил очи в мене, дума да не изтърве. На едно место се усмихне, на друго кимне, от време на време пусне по едно "да, да". Не винаги ги натаманяваше, ама не му връзвах кусур. Правех се, че го вземам за нашенец и на него му беше драго. Пък и на мен ми беше драго. Всичко можех да му кажа. На малко хора човек може да каже всичко. А тоя, дето се вика, можеш и да го напсуваш, и да му се оплачеш, все ще го приеме. Ще излезе, че най-хубаво се разбират хората, дето изобщо не си разбират езика. И на него му е драго, и на мене, уж и двамата се лъжем, пък ни е хубаво.

Дядо ми явно твърде се е отпуснал да му разказва, щом се е стигнало дотам да му показва двете метални копчета (за това споменаваше и унгарецът в разказа си). Той си ги носеше винаги със себе си и това беше най-скъпият му спомен. Те бяха единственото останало нещо от баща му, убит в Балканските войни някъде по тези места. Дядо ми почти не помнеше баща си и тези две копчета от шинел му бяха много скъпи. Никога не се разделяше с тях. Показал ги той на чужденеца, а оня започнал да си ги подхвърля в ръката и да се смее. За него това си били две копчета. Тук дядо ми не издържал и се разплакал като малко дете (това според разказа на унгареца), а според версията на дядо само го изгледал кръвнишки и бързо си взел обратно копчетата. За малко да се стигне до бой, разказваше дядо ми, така се бях унесъл да му разправям, та сам забравих, че оня господин нищо не разбира. Хлътнах в капана, дето уж сам заложих. После ми стана криво, че бях груб с него, извиних му се, ама вече не бях сигурен, дали ме разбира. Като че ли допреди малко езиците ни ги нямаше, оставили ги бяхме зад гърба си и се разбирахме чудесно, а сега всеки си беше турил неговия език отпред като дувар да не може нищо да прехфръкне. Сбогувахме се човешки, ама и досега ми е нещо криво.

Това беше историята, която дядо ми раказваше само на празник, два пъти в годината, на Коледа и на Великден. Други празници той не признаваше. Онзи човек се оказал действително чужденец, и то не какъв да е чужденец, ами унгарец, както казваше дядо ми. За него унгарците поради езика си бяха най-големите чужденци. Освен това се оказал и писател.

След тази случка дядо ми пътувал още трийсетина години по влаковете, но никога не му се удало да срещне повторно онзи господин. Нито пък да си приказва тъй сладко с някой друг оттогава, както твърдеше самият той. И в края на историята, преди да каже наздраве, завършваше винаги с едно и също изречение, което всички на масата можехме да изрецитираме в хор. Виждате ли какво нещо е езикът, оня си мислел, че ме пързаля, щото не му се стояло самичък, аз си мислех, че го пързалям, щото и на мен не ми се седеше самичък, а се оказа, че езикът ни е изпързалял и двамата. Ама пък тъй драго никога не ми е било.

Е, това казваше накрая дядо ми, бившият кондуктор, и викаше наздраве.

 

Жената срещу мен продължаваше да ме гледа в очакване, сякаш не искаше историята да свършва. Приех погледа й като комплимент. Никога не съм умеел да разкажа добре и един виц, а този път като че ли се получи. Все пак паузата ми се стори неловко дълга, запалихме по цигара и тогава тя неочаквано ми протегна ръка и каза:

- My name is Kathrin. I don't know your language but it was a great story.

 


напред горе назад Обратно към: [И други истории][Георги Господинов][СЛОВОТО]

 

© 2001 Георги Господинов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух