(FR)

 

напред назад Обратно към: [И други истории][Георги Господинов][СЛОВОТО]



Белите гащи на историята


Тази история започва и свършва с едно нищо и никакво пране. Трябва да е била от края на 70-те, защото помня, че съм бил вече 9-10 годишен, а по това време живеехме в малка къща с двор в един от най-малките градове в България, разположен в сянката на най-малката българска планина, Сакар. Някога градчето било известно с това, че в него хората развъждали камили вместо магарета или друг впрегатен добитък, но последната камила била умряла някъде през шейсетте. Живеехме в този малък град до най-малката планина (малка, ама планина, казваха хората) в една малка къща със стая и антре и дворче с леха домати, две череши до оградата, между които висеше просторът за пране, и една тумба холандски лалета (гордостта на майка ми, лилави като индиго).

 

Един ден баща ми простирал на двора между двете череши, когато до оградата се приближил комшията бай Костадин. Комшия не е дума, която приляга на бай Костадин. Той беше достолепен 70-годишен старец, роден аристократ, най-добрият адвокат в градчето. Носеше един легендарен халат и прякор Балзака. Прякорът се дължеше отчасти на това, че бай Костадин знаеше перфектно френски и беше изчел всичко, написано от Балзак, в оригинал. Нещо, с което влизаше одма в местната книга на рекордите и едва ли някой някога щеше да го измести оттам. А какво знаехме тогава за Балзак? Че бил голям любовник и пиел много кафе, докато пишел. Или пък много пишел, докато пиел кафе. Така или иначе в главата ми е останала оттогава цифрата 42. Дали това бяха 42 романа или 42 кафета на ден, не помня, но и в двата случая цифрите будеха респект. И този респект се пренасяше към бай Костадин. Забележете, че никой не го наричаше бай Коста, или още по-коцкарски бай Коце. Не, той беше и си остана докрая бай Костадин Балзака. Да носиш халат в онова време, когато на почит бяха шлиферът, шубата и пуловера, беше въпрос на чест и достойнство, белег на аристократизъм. И досега го помня - дълъг кафяв халат със строг сив кант около реверите, с три големи седефени копчета и коланче, което завършваше с пискюли напомнящи окончанието на лъвска опашка.

 

Този халат го правеше да изглежда подозрителен в очите на съседа ни отляво - милиционер, израснал до старшина, на когото всички викаха Феликс Едмундович (по негово собствено настояване), за по-кратко Чекиста, а когато не беше наблизо - Фатмака. Беше от онези милиционери, които никога няма да видиш без униформа, и с брат ми тайно се обзалагахме, че си има униформена пижама с пагони и малък вътрешен джоб за нощно пищовче. Брат ми дори твърдеше, че сигурно спи с фуражката, защото, като сънува вечер някой старши лейтенант (а какво друго може да сънува един старшина), той е длъжен по устав да му отдаде чест, а отдаването на чест без фуражка си е издънка, това и аз го знаех. Над входната врата на къщата си той беше накарал да му изпишат с червени букви "Чекистът трябва да има хладен ум, горещо сърце и чисти ръце" и отдолу - Феликс Едмундович Дзержински. Една септемврийска вечер някой беше изтрил "хл"-то от "хладен" и го беше заменил с "г" и оттогава Феликс Едмундович стана крайно подозрителен към целия град и в частност към своите съседи. Говореше се, че цяла есен нощем дежурял в двора и докато падне първия сняг, спял отвън пред вратата, защото в учебника по криминалистика пишело, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението, но това е друга история.

 

И така нашата къща се намираше в буферната зона между къщата на Феликс Едмундович (отляво) и къщата на бай Костадин Балзака (отдясно). И трите къщи в средата на уличка със звучното име Сергиенко. Докато за Балзак знаехме кое-що, то за Сергиенко и досега нямам никаква представа, затова съвсем сериозно моля, ако някой знае нещо за него, да се обади, ще се радвам да го науча. Защото съм убеден, че никое име не е случайно, особено името на улицата, където си израснал - било то Сергиенко, Макаренко или Криволак. Всичко е от значение в педагогиката на детството.

 

Ето, споменеш името на Балзак, и се отплеснеш в подробности.

 

Та един ден баща ми простирал на двора между двете череши, когато Балзака се приближил до оградата. Стоял от другата й страна в достопочтения си халат и на баща ми му станало неудобно, както си бил с легена, по потник и с връв щипки през рамото. Тогава Бай Костадин тихо, но твърдо му казал, че не може такъв голям и хубав мъж да се излага с легена и да закача щипки посред бял ден като една мома. Баща ми много се засрамил. И започнал да простира вечер. Трябвало да се мине някак между сцилата на бай Костадин и харибдата на майка ми.

 

Представям си го, захапал фенерчето между зъби, истинско страшилище за котките, как се промъква тихо с големия цинков леген към простора досами оградата на бай Костадин. И кой знае колко дълго щяло да продължава това, ако една вечер бдителният Феликс Едмундович не мернал подозрителната светлинка. Като чекист с опит той не се хвърлил веднага към нея, а само потрил чистите си ръце и си казал, е, Балзаче, сега ти се разката фамилията. Бил убеден, че старият буржоаз, точно така казваше, мишкува вечер из двора да крие я циклостилче, я револвери, пък дори и контрабандно олио; по това време имаше голям зор с олиото. (Тия халати как се купуват, а?) На следващата нощ набързо сформирана бойна група от четирима милиционери (с толкова разполагаше градчето) под командването на самия Феликс Едмундович заела позиция около нашите къщи. Но цяла нощ не се мернал никой (майка ми не переше всеки ден) и на зазоряване групата пак така конспиративно се разпуснала. Това се повторило и на втората вечер. А за третата Чекиста докарал от Елхово истинско служебно куче. Към полунощ баща ми излязъл с легена, промъкнал се до простора, запалил фенерчето и в този момент кучето се разлаяло, светнали прожекторите и четиримата милиционери начело с Феликс Едмундович го обградили.

 

Представете си сега цялата тази монументална жива картина. Зиналото куче, опънало повода. Четирите милиционерски фигури с насочени прожектори. Малко пред тях устремена фигура на Феликс Едмундович с лек наклон напред, пистолет в едната ръка, а другата неестествено заметната назад, като човек който е решил да хвърли граната и е бил покосен от шрапнел в същият миг. И най накрая баща ми, изтървал легена, по бели гащи, с патрондаша от щипки през рамо. Можех спокойно да се разходя между тези фигури и да ги мушкам с пръст. Светнаха прозорците на съседните къщи, ние с брат ми и майка ми изскочихме на прага. Секунда-две, докато фигурите оживяха и картината се разпадна, Феликс смутолеви нещо като извинение, баща ми се шмугна без легена в къщи и за първи път заключихме входната врата.

 

След тази вечер баща ми набра кураж и заяви на майка ми, че повече няма да простира и три дни не излезе от къщи. Феликс Едмундович се сдоби отведнъж с няколко нови прякора. А бай Костадин клатеше глава и повтаряше човешка комедия,човешка комедия...

 

 

Това е. Каква друга може да бъде историята, щом се случва в края на 70-те, в един малък град, до една малка (най-малката) планина, на една малка улица с гръмкото име Сергиенко, в ничията земя между Феликс Едмундович (отляво) и Балзак (отдясно). Само по тези места и в такива мигове, между милиционерската униформа и буржоазния халат, можем да мернем за миг истинското лице на историята. Дори не лицето, а направо белите й гащи. Какво повече можем да искаме.

 

 

1996

 


напред горе назад Обратно към: [И други истории][Георги Господинов][СЛОВОТО]

 

© 2001 Георги Господинов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух