напред назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]



Подвигът на Въглищаря Тошев


Въглищарят Тошев отвори очи. Събуди се преди десетина минути, но чак сега погледна към прозорчето и разбра от светлината на слънцето, че денят вече беше преполовил. Прозорчето бе малко, в горната част на стената. През него Въглищарят Тошев виждаше кога денят сменя нощта, лятото — пролетта, кога идва есента и кога зимата. Понякога виждаше през това прозорче прелитаща птица или самолет и само това му даваше усещането, че животът вън от стаята, в която се намираше, все още продължава. Онзи външен обществен живот, който Въглищарят Тошев беше напуснал.

Това се бе случило преди 9 години, когато той пееше в ученическия хор. Бяха отишли в София на хорово надпяване. След това ги заведоха в една дискотека и там Въглищарят Тошев се срещна с Емил. Емил беше от София и бе събрал няколко младежи музиканти, с които възнамеряваше да основе рап група. Беше по времето, когато рапът набираше популярност в България. Липсваше само вокалист за групата и Емил предложи на Въглищаря Тошев да стане такъв. След кратък размисъл въглищарят Тошев отказа. После се върна във Вятово и се затвори в стаята, в която седеше и до днес. Не прие предложението на Емил и не можа да вкуси от сладката страна на живота. Защото Въглищарят Тошев беше предварително обременен идеологически. Съзнанието му бе затлачено от всичко прочетено за шоу бизнеса. И това затлачване му попречи да изживее артистичното предизвикателство. След като се върна във Вятово той влезе в стаята с високия прозорец, легна на леглото и заспа. На следващия ден изобщо не стана от леглото.

„Там, когато се включа в боричкането за повече фенове, аз неизбежно ще започна да гледам на другите като на плячка. Като на безлично стадо, което да издоя до край за да получа повече пари от него. Ще ме направят идол. Моите предпочитания и вкусове ще се превърнат в еталон за много хора, ще мога да им влияя, даже да определям техния интимен свят. Нещо повече, моя интимен свят ще се съпреживява от много мои фенове. Въображението ми, мечтите ми, мислите, усещанията, желанията ми... ще се слеят с чуждите и аз ще се превърна в „антисанитарна личност“...“Никъде не беше чувал този термин — „антисанитарна личност“ и бе много горд когато го измисли. После винаги като у него се появяха съмнения за правилността на бездействието му, Въглищарят Тошев си спомняше за термина и го използуваше като плашило срещу изкушението да излезе от стаята, да отиде в София и да приеме предложението отправено някога. За него този термин беше оръжието—чудо. Като древната балиста, чиито стрели бяха насочени към вродения природен стремеж за себеизява, като „гръцки огън“ изпепеляващ желанието за издигане над другите. „Продуценти, рекламни агенти и други такива, които никога не съм виждал в глухата провинция, но съм чел достатъчно за тях. Те ще ме принудят да превърна себе си в плакат, в рекламен билборд на представата за свобода и щастие на тълпи тийнейджъри. И може би някога, наблюдавайки самоунижението и сервилността на феновете пред мен, аз ще ги презра дотолкова, че ще ми доставя удоволствие да ги унижавам...“ Изобщо познанията на Въглищаря Тошев за музикално-артистичните среди бяха формирани от видяното във филми и прочетеното в книги, от които той бе приел само отрицателното.

„Ще стана още едно оръдие в ръцете на търговците на въображение и коликтивна радост. Организиращи фалшивото щастие на общото съпреживяване. Обсебващи, присвояващи от всеки отделен човек хода на неговото време на чувствата разположени в отделното за всеки време. А, онзи, който поради някаква причина не възприема спектакъла, феновете ще се погрижат да му отредят ролята на низвергнат, недостоен, защото е задръстен и изостанал...“ Всички размисли на въглищаря Тошев за отношенията между идоли и почитатели изглеждаха безкрайно „книжни“. Виждаше в тези отношения смесица от взаимна зависимост и унижение, подчинение, фалш и манипулация. Изобщо онова, което бе прочел за „буржоазната масова култура“. Явно съзнанието му бе окончателно отровено от подобни писания.

„Усещам, че би ми било най-трудно да обработвам другите, да ги печеля за поклонници. Продуцентите и мениджърите ще ме натоварят да присъствам постоянно в една напрегната демонстративна поза, на която примитивните фенове ще подръжават. Позата на различен и неразбран извън своя кръг от почитатели. Ще трябва да въплъщавам в себе си желания от феновете образ, които чрез мен ще се изживяват като нестендартни и различни, дори и когато са безнадеждно стандартни и обикновени...“

Такива мисли минаваха през главата на Въглищаря Тошев в първите няколко дни прекарани на леглото. После с течение на времето сърцето на Въглищаря Тошев започна да бие все по-рядко и по-рядко, а метаболизмът му стана бавен като на костенурка. Приличаше на костенурка и по общественото си положение. Стаята му се бе превърнала в негова черупка, която той не напускаше поради страха, че светът отвънка ще пожелае неговият певчески талант. Неговият отказ да участва в надборичкването, отказът му да участва в битката за чуждото съзнание, неприемането на перспективата да бъде идол, придоби вид на аскетично религиозно самоотречение. Леглото, което той не напускаше, за него бе като стълба на свети Симон.

В първите години от своето отшелничество въглищаря Тошев желаеше само своето спасение от „пошлостта“. Докато се случи тъй, че се влюби.

Тя беше една учителка по пеене от Русе. Бе дошла да замести учителя им, който беше в отпуск по болнични за един месец. Видя я не повече от десетина пъти, когато класът имаше час по пеене и още няколко пъти по друг повод. Тя бе съвсем „епизодичен герой“ в неговия живот. Дори не помнеше нейното име.

Тъй като той сам бе затворил вратата на бъдещето пред себе си, животът на въглищаря Тошев потече сякаш с обърната перспектива. Припомняше си събития, хора, случки, на които придаваше нови качества и значимост. Живееше с персонажите от миналото — истинско и въобразено.

Както си лежеше на леглото и се ровичкаше в миналото си, пред него изплува образа на учителката. Бяха минали 7 години, откакто я видя за последен път. И сега в неговата стая, в неговата отшелническа обител, незримо се засели тя. Неусетно за него започна да присъства в неговите фантазии, в неговите сънища, обсеби дните и нощите му, така че за нищо друго не можеше да мисли. Виждаше я сякаш навсякъде в спомените си. Представяше си какво ли би казала, какво ли би направила в една или друга ситуация. Тогава твърдостта на Въглищаря Тошев започна да се пропуква. Започна да желае да стане от леглото, да излезе от стаята, да се осъществи като певец, да привлече вниманието й. Докато осъзна колко унищожителна бе цената на нейното възможно внимание. Отказа се от желанието любовта му да се осъществи в покварения външен свят. Предпочете тя да си остане само блян.

Така чрез тази любов Въглищарят Тошев откри значимостта на другия и другите. У него се появи добронамереност към тях. Започна да си мисли, че чрез своето въздържание спасява и тях от „пошлостта“. Така един ден той се замисли дали тези „други“ са само абстрактни възможни негови фенове. Или може би „те“ са няколко души, които знаеха причината за неговото пребиваване в стаята. Знаеха, че се бори със суетните си изкушения, че се бори с инстинкта си за себеизява.

„Може би залогът е спасението на тези няколко души, които знаят или се досещат, че съм приел доброволно отшелничество. За тази шепа хора аз навярно съм една надежда, че да надмогнеш над суетните желания, над ламтежите за власт и влияние над другите е възможно. Ами ако те не са шепа хора, а само един човек?..Какъв ли е този незнаен човек?.. Ами ако никой не знае за мен? Нима това би обезценило моето противостояние?..“ Такива въпроси си задаваше въглищарят Тошев в своя доброволен затвор.

Наричаха го „Въглищаря“ защото като ученик веднъж параджията на училището го бе помолил да му помогне при пренасянето на няколко кофи с въглища. Затова Тошев закъсня за час. После винаги когато закъснееше за час, той се оправдаваше с това, че носил въглища. От тогава започнаха да му викат Въглищаря. Днес умът му бе зает с една мисъл, която го споходи малко след като се събуди.

„Какво ли би било, ако талибаните са взели властта в България? Бях чел някъде за техните идеи. Те биха забранили всякаква музика, свирня и пеене. Тогава те външно ще ме освободят от тегобата да подтискам певческата си дарба. Тогава талибаните биха освободили и другите от идолопоклонничеството. И аз ще мога спокойно да се разхождам по улиците. Ех, ако е вярно...“

Тъкмо си мислеше за това Въглищарят Тошев и както си гледаше към стената той внезапно се уригна. Не че се насили да го прави, просто така му дойде да се уригне и се уригна. И тъй като неговия външен обществен живот бе спрял да тече преди 9 години, то основното занимание на Въглищаря Тошев бе да го измисля. Сиреч, да облича във въображаеми житейски случки всички онези идеологическо-пропагандни построения. Сиреч да си представя възможния живот на рапър, който би водил. Така това уригване го изкара вън от стаята, в която се намираше и той си помисли:

„Каква ли стойност би имало това уригване, ако бе произведено при други обстоятелства, например преди концерт, когато ще ме преследват рояк журналисти или пък на ВИП изхода на летището, когато десетки микрофони щяха да бъдат отправени към мен? Там това уригване би ми донесло голяма слава. Тогава моите мениджъри и рекламни агенти щяха да го представят като акт, демонстриращ разкрепостеността, освободеността ми от сковаващите снобски норми на обществото. За това уригване щеше да се говори и пише най-малко седмица...“

Такива представи укрепваха духа му. Засилваха неговата вяра в правилността на избора му. Така продължаваше той да разчопля това уригване известно време. След това мисълта му се плъзна към звукозаписните студия, концертните подиуми, опушените от тютюнев дим клубове с кичозния речник на диджеите. Към фалша в отношенията, който го заобикаляше и където единствено реални бяха парите. Припомни си много от въобразените случки и ситуации, които бе успял да си представи през последните 9 години. После погледът му се спря на вратата. Тя за пръв път му се видя като нещо чуждо, защото го бе споходило странно предположение:

„Може би някой някога е поел отговорност за моя живот, за моя избор и ме е заключил в тази стая, за да ме предпази от това, което би ме сполетяло навън. Може би аз просто съм приел избора, направен от друг заради мен, другия-който е бил по-морален от мен. Нима не е достойно да приема моралния избор, който някой е направил заради мен? А, аз просто съм приел да го следвам и да му служа самоотвержено...“

Така Въглищарят Тошев отново и отново се вглеждаше в своето положение трескаво и напрегнато.

Изведнъж той се повдигна от леглото така, че седна и погледна навън през прозореца. Там на улицата стоеше жълто боядисана каруца с гумени колела. Погледна към каруцата с отегчен пеглед. После се свлече обратно на леглото. Какво ли значеше този отегчен негов поглед? Може би той бе само един най-обикновен въглищар, чиято работа е да разнася с каруца въглища по домовете. И днес, когато имаше свободен ден си бе спомнил онази случка с Емил преди 9 години в дискотеката. Когато Емил му беше предложил...а може би бе предложил на някой друг да стане вокалист, пък въглищарят Тошев само беше чул за това предложение. Навярно въглищарят Тошев бе човек, желаещ да победи суетните си страсти, да надмогне ламтежите си за слава, богатство и влияние. Или по-скоро да озапти възможните си ламтежи чрез своето бездействие. Един обикновен въглищар, мечтаещ да извърши подвиг. Подвигът да се откажеш да взимаш. И затова днес, когато имаше свободен ден си бе измислил тези 9 години на напрегнато, целенасочено, преднамерено въздържание. И като видя каруцата, с която разкарваше въглища, гледката го върна към неговите безгероични прозаични делници.

Така както си лежеше въглищарят Тошев и гледаше тавана, внезапно чу сигнал от мобилен телефон. Протегна ръка надолу към коженото яке, проснато до леглото и извади от джоба му мобилен телефон. Натисна бутона и доближи телефона до ухото си:

— Да... здрасти кукло... няма да мога да дойда... купонясва ми се, ама не съм в София... е, ако щеш ми вярвай... не ставай досадна... ще затворя... утре вечер съм си в София, сериозно ти говоря, защото сме ангажирани да свирим... добре... чао.

Той затвори телефона и го пусна върху якето. Значи въглищарят Тошев някога наистина беше приел предложението на Емил, неговият изкусител, неговия Мефистофел. И предложението е било отправено към въглищарят Тошев.

Значи, преди 9 години той наистина бе станал вокалист на групата. Навярно Емил му беше лепнал и прякора „Въглищаря“, тъй като вокалистът поради мургавата си кожа приличаше донякъде на опушен от въглищния прах въглищар. А, сега когато Въглищарят Тошев се беше върнал в родният си град Вятово и бе минал по улиците на своето детство, беше видял отново неговите огради, дървета, пътеки, старото училище, където бе учил. Тогава навярно беше разбрал, че на тоя свят има едно негово зелено пристанище, чисто и непокварено, където се таят устоите на неговата душа. Тук в родната си къща, на старото легло. Когато се събуди сутринта той може би си бе въобразил тези 9 години на аскетично въздържание и навярно това бе неговия бунт, неговата съпротива срещу преживяното в София. Срещу войнстващия хедонизъм, срещу настървеното употребителство, в което и той самият беше участник. Навярно всичко, което той днес бе представил пред себе си като неосъществен външен свой живот, бяха спомени от действително преживяното в София. Сигурно там бе преситен от женска благосклонност. И когато се случеше да обърне внимание на някоя фенка, като тази, която му се обади преди минути по телефона, то бе само за да поддържа мъжкото си реноме, въпреки и отношенията с фенките да бяха безкрайно досадни, рутинни и ритуални. И когато си въобрази, че бе изживял задочна любов към онази учителка, това е бил неговият последен жалък опит да изживее, да почувства нещо истинско, искрено и съкровено. Въглищарят Тошев протегна ръка към мобилния телефон и набра номер. След това поднесе телефона към ухото си.

— Ало, Емо, тази вечер няма да мога да дойда... чакай да ти разправям, вчера се бяхме запили в Русе и по някое време съм тръгнал да си идвам в Софето на пияна глава. Откъде съм минавал - нищо не помня! Спомням си само, че като блъснах колата, изтрезнях веднага. После някакъв селяндур с трактор ме довлече тук, до един сервиз. Даже не ми взе пари... да, правя всичко възможно утре вечер да съм си в София. Дадох тука на тоя от сервиза, някакъв местен тарикат, 300 кинта, каза че ще отиде до Русе за части и ще работи и през нощта, ако трябва... ами за 300 кинта, частите ще му платя отделно... от това село, мисля че май се казваше Вятово, село ли е, град ли е не знам, от къщата на монтьора, каза: имам голяма къща, пускам квартиранти. И тука ме вкара в една стая... има тука една квартирантка, някаква учителка по пеене, какви ги дранкаше не помня, била, каза, от Русе, била тук временно, казах й че съм музикант... довечера може да я повикам в стаята си, да я разцепя, ако я разцепя, ще ти донеса бикините й в София като трофей, обаче май не си струва да си хабя хормоните за нея, щото има увиснал гъз, по-добре да ги запазя за Зара, тя ми се обади преди малко... ау, копеле, ако знаеш как се уригнах преди да ми се обади Зара, ти чу ли ме в София?.. Абе в Софето може и да не са ме чули, обаче през две улици тия селяндури сигурно са ме чули, мислех, че ще се издрайфам направо в леглото, ама само се уригнах... Кои?... Ей уреждат се духльовците да свирят навънка... тоя боклук, дето ни го намери за продуцент, кога ще го разкараш? Само веднъж ни уреди да свирим в Холандия и толкоз можа... Добре де няма да свирим рап, ако искат и ръченица ще им свирим, ако ще и „Мила моя мамо“, само да е навънка, там са мангизите... Ако знаеш как се ядосах за това дето ми го каза, уреждат се други само ние останахме последните... ама да затварям, че не съм пикал от сутринта и трябва да ида да се изпикая... айде чао.

 


напред горе назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]

 

© 2003 Румен Тодоров. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух