напред назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]



Философът


Философът се събуди. Днес му предстоеше да вкуси от плодовете на всички сливови дървета в град Тутракан и покрай него. Но също тъй му предстоеше и една среща, която щеше да промени живота му.

Наричаха го Философа заради една история, която се бе случила отдавна, преди десетина години, когато ходи в София. Беше взел голям куфар и го напълни с книги, купени от там. По-точно това беше една книга, която купи в десетки екземпляри. След това, когато ходеше в Русе, се стараеше да се сближи с хора, които поради професионалните си задължения го приемаха като купувач или клиент. Сервитьорки, таксиджии, весникари, бръснари, продавачки... Но, да се сближи само повърхностно, после им подаряваше по една от книгите с негов автограф. Тъй като той твърдеше, че бил автора на книгата. Доста от хората, на които подаряваше книгата, го приемаха наистина за автора, въпреки младежката му възраст. Тази книга за него бе като легитимация. Сякаш „авторството“ го правеше равен с другите. Книгата, на която бе избрал да е „автор“, беше с философско съдържание, а хората, на които я подаряваше обикновено нищо не разбираха от философия. Случи се веднъж една сервитьорка да го запита, дали има намерение да напише и друга книга. Тогава този въпрос го стъписа и той не отговори нищо или по-точно само смънка под носа си нещо неясно. Никой друг не бе вземал „творчеството“ му толкова на сериозно. След около седмица пресрещна сервиторката на излизане от работа. И без тя да го е питала нещо, той започна да отговаря на въпроса зададен преди седмица.

— Аз, изобщо вече не възнамерявам да пиша никаква книга... Някога, като малък, имах мечта да напиша последната книга на човечеството. Такава книга, след която да не е възможно или да не е необходимо да се пишат други. После, когато порастнах, се отказах от тази мечта, но реших да напиша книга. Подчиних се на много хора, които познавах или не познавах. Подчинен бях поради задължението да приемам техните разсъждения, убеждения, чувства, умствени построения, за да се образовам и да напиша книгата си. После да нагаждам своите мисли, представи, усещания към тези на бъдещите си читатели. Сега ще спра да пиша книги, и изобщо ще спра да пиша, и да говоря, и да разсъждавам...

Той изговори бързо тази тирада като че ли я бе наизустил. След това настъпи неловко мълчание между двамата. После рязко се обърна и тръгна по улицата, без да поглежда назад. След тази случка престана да ходи в Русе. Един тутраканец обаче, който работеше като таксиджия в Русе го бе разпознал като автора на книгата. От там произлезе прякорът му.

Годините минаваха и онова, което Философът някога самоуверено бе обещал на сервитьорката, се изпълни. Но, преди то да се случи той извървя дълъг път.

Това, че бяха разкрили лъжата му, че бяха разбили образа на важния философ, че бяха му отнели неговото желано, мечтано, лелеяно минало, което той градеше за себе си в град Русе и в което се виждаше като дипломиран вече философ, даже автор на книга, която сега подарява. Разкритието на този компрометиращ факт го накара да усеща миналото си като нещо враждебно и опасно. Като дебнещ в храстите звяр, като скрита в камъните отровна змия. Той разбра, че миналото, което бе живяно с други и беше тяхно общо достояние е паяжината, в която се е оплел. Закопня да има свое минало. За това охладня и накрая стана безразличен към всички, които бяха съпритежатели на неговото минало. Роднини, бивши приятели и познати.

И когато се случеше да се срещне с някой познат, Философът бързаше да му предложи или може би да му наложи своята версия за нещата преживени заедно. Затова винаги започваше разговора с думите: „Ти помниш ли когато...“, след което следваха небивалици, които той си беше измислил. Изобщо въображението му постоянно съгражаше ново негово минало, което бе постоянно изменящо се и подвижно. Въобразените преживявания бяха тук, реални и осезаеми. Нищо не го свързваше вече с общото минало. Бавно и постепенно то го бе напуснало, а на негово място бяха дошли небивалиците, от които Философът черпеше житейският си опит.

Когато вече беше спечелил битката за миналото си, той разбра, че битието му се бе приближило към него самия, бе започнало да се центрира в самия човек. Но, въпреки това още се усещаше сякаш живее във витрина. Като че ли главата му беше прозрачна, защото мислеше винаги така че да може да изговори мислите си и да бъде разбран. Затова усещаше мислите си някак не свои. Като да бяха промислени от друг. Той разбра, че всичката горчилка на живота му идеше от това, че се старае да се хареса на другите, те да го приемат за един от тях. Трябваше да се пригажда към всичко тяхно, но не и негово. Трябваше другите да бъдат критерий за неговото достойнство. Именно усилията му да е като другите, отнемаха енергията му и го превръщаха в непълноценен инвалид. За да го допуснат в света на другите, Философът бе длъжен да определя своите граници. Да раздробява, разпределя, да управлява чувствата си. Никога нямаше да придобие спокойствието на човек, обладаващ собственият си духовен свят, ако не се пребори с общественият си инстинкт. И така изобщо престана да се старае да търси обозначение на усещанията си, затова често оставяше у околните впечатление, че говорът му е несвързан. Но, говорът бе нещо, което му беше все по-малко необходимо. Думите, измислени от други и обозначаващи чуждо присъствие в неговия свят, също не му бяха нужни. В мисленето си използваше най-вече образи. Без понятия и мисловни построения, те само му пречеха и го объркваха. Представите и виденията станаха плътни, наситени емоционално. Фрагментарността на чувствата подчинени, нагодени към отделни житейски ситуации изчезна. Оковите на словото, оковали сетивните възприятия, се пропукваха и разтрошаваха. Мигът избухваше взривен от гледка, звук, аромат, вкус, допир. Избликваха връзки, асоциации, разклонения... битието придобиваше обем, неограничаван от разума. Времето не беше предстоящо или свършено, всичко се скупчваше и се случваше в сегашния миг.

Пред него изникваха картините на пътеки, улици, площадчета, дворове, лозя в целия град и околностите. Навсякъде, където имаше сливови дървета. Тези картини го водеха без да е запланувал някакъв маршрут. Сега, в началото на август, всички сортове бяха годни за ядене бардачки, таушанки, сини сливи, жълти и червени джанки... и го очакваха днес. А от вкуса на всеки плод изплуваха отнякъде, навярно от детството — усещания за уют и топлота, покой, сигурност... Някои бяха неутрални, но имаше и обидни, тъжни, враждебни... сливи.

Днес бе тръгнал откъм лозята и вилите и докато стигна телевизионната кула, денят се преполови. После се спусна надолу за да прекоси града по диагонал, след което пак щеше да продължи на изток. И тогава, когато пресичаше града по диагонал, се случи срещата.

Сервитьорката бе дошла по някаква си работа в Тутракан. На една прашна следобедна тиха уличка, напечена от слънцето, тя видя човек, който вървеше срещу нея, имаше дълга спластена коса и брада. Носеше тъмно зелена фланелка и бе обут в тъмно зелен анцунг. Когато се приближи, се вгледа в очите му и някакъв далечен спомен свърза този човек с бегло познатият й автор на философската книга, която тя така и не беше прочела.

„...Значи е станал вече безсловесен. Може би това е наказанието за неговото егоистично, хищническо желание да напише последната книга. Да покрие със своите разсъждения, мисли, чувства и представи всички други възможни, които биха могли да възникнат у нечие чуждо съзнание. За тази негова греховна мечта, за това негово греховно пожелание, Господ го е наказал с безсловесност. А, може би безсловесността е награда за последвалия негов отказ да пише, да разлива, да разсипва душата и мисълта си по писани текстове и да ги излага за продан пред другите. Заради отказа му да превърне духовният си свят в стока, навярно Буда го е наградил с това да присъства вечно в някаква спокойна безметежна нирвана...“

Сервитьорката зави надолу по стръмните стъпала към паркинга в ниското, където бе паркирала колата си.

Философът продължи да пресича града и след час той бе на паркинга. После сви покрай брега на реката на изток. Мина покрай малкото корабче седящо на постамент, покрай стария хотел, речната гара. Достигна до пристанището, продължи на изток, видя лодките изкарани на брега. Движеше се все по брега, докато се мръкна и сливите вече не се различаваха в тъмното. Тогава съблече дрехите си, нагази във водата и заплува. Той, който бе постигнал свободата, или пък тя го бе сполетяла без да я търси. Сега плуваше към другия бряг. И ако беше истина предположението на сервитьорката, че философът неволно непреднамерено бе преминал под юрисдикцията на Буда, то навярно реката Дунав за него се бе превърнала в свещената Ганг. Когато стъпи на отстрещния бряг, легна в тревата да си почине, но рояк комари полепнаха по тялото му и не му даваха мира. Тогава той стана отчупи два клона от най-близкото дърво, после се покри с тях.

И там, на румънския бряг, под двата клона, под короната на дървото, под голямата бяла луна, под обсипаното със звезди августовско небе, Философът заспа, и в сънят му му се яви съновидение:

„...Беше някога след живота и след времето, това на часовниците и астрономическото време. След минутите, дните, годините и хилядолетията. След човешките начала и свършеци. Далеч от Слънцето и от Земята. Далеч от всички звезди. Той беше в сумрачна болнична стая. Всичко в нея бе в бяло. Сервитьорката лежеше на болничната койка. Те бяха оцелели след кошмара на живота. Онова, което се виждаше от кожата й, бе покрито с язви, струпеи, лишеи и засъхнала кръв. Само лицето и дланите й бяха както преди. Тя гледаше в една точка и само гърдите й помръдваха от дишането. Той разбра, че тези рани не бяха цената за нейното оцеляване, нито пък бяха присъдата за съучастието й в живота. Раните бяха белези от онези ужасни болести, наречени време и съзнание. Тя, която бе вкусила от живота, бе пила от отровата му и се бе заразила от заразата му. сега бе тук с него. Той усети, че това е подаръка, усети го като топъл дъх по лицето си. Това безпомощно момиче, което не можеше да заживее извън съзнанието, извън общото знание, извън споделеното с другите знание. Извън съвремието, извън споделеното с другите дреме. Предстоеше му да изгради дом за нея. Дом от думи, символи, знаци, понятия...

Дом, в който ще има неизречено, но съществуващо съмислие, съчувствие, състрадание, съпричастие споделено от тях двамата. Пред тях беше вечното настояще. Тя, жената на която някога много отдавна бе отредено да поражда чужд живот, жената, в която се таеше тайнството на живота. Може би носеше едно начало, един зародиш на някакво ново — само тяхно време. За да може тогава, когато щеше да има бъдеще, тяхната история незапочнала някога, да има свършек. Засега обаче пред тях бе застопорено едно чуждо за двамата — завинаги...“

 


напред горе назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]

 

© 2003 Румен Тодоров. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух