напред назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]



Провинциалисти


Живееше на квартира в една къщурка в Илиенци от около месец. Всяка седмица брат му му доставяше пъпеши, които той продаваше в София. Но, сезонът на пъпешите вече свършваше и той трябваше да се връща на село. Изхвърли 4 развалени пъпеша сутринта. Сега неговото алиби за пред града бе една купчинка от около десетина пъпеша. Беше си намислил разни реплики, които да каже, ако пак се появи момичето с чипия нос и луничките, което бе купило на няколко пъти пъпеши от него. Сигурно живееше близо до пазара. Струваше му се като от друг свят, бе спокойна и учтива, беше млада, но сякаш бе наследила от някого достолепие и увереност. Всичко я свързваше с този град. Както той си мислеше, тя събираше, въплъщаваше най-хубавото от него. По всичко личеше, че бе израснала тук по говора, по държанието, по отношението към околните... Но, тъй като той бе от село, неосъзнато бе започнал да усеща учтивото отношение, като да беше отправено към него самия. От около седмица вече само тя заемаше мислите му. Надяваше се поне още веднъж да я види до последният пъпеш. Купчинката се стапяше, а нея все я нямаше. Трябваше вече да си отива, нямаше причина да остава в София.

Оставаха 8 часа до тръгването на влака, после 8 часа за път. Той се върна в квартирата. Събра си багажа, плати на хазяите. Купи билет на гарата и даде багажа на съхранение. След това се заскита безцелно из София. За пръв път от месец бе оставен на себе си без задължение. Помисли си какво ли би станало, ако я срещнеше сега чипоносата пъпешоядка. Как ли би изглеждал в нейния гръг от познати? Мислите за нея го подтискаха, но не можеше да се освободи от тях. Единственото общо помежду им бе езика, който те говореха. По-точно думите, употребявани от него, за да обозначава предметите, бяха общи с нейните. Искаше му се поне да си представи как биха могли да бъдат равни в някакво несъществуващо реално тяхно пространство. „Тук си има хора за всичко“ — когато си помисли това усети, че провинциалното у него се пропуква. Тази мисъл бе първата стъпка от пътя му към големия град. Купи си вестник и там намери множество обяви с телефонни номера, които му бяха нужни. Обади се наслуки на един от тях. От там женски глас му каза, че ако желае момиче, трябва да си каже адреса и телефонния си номер. Той нямаше нито едното нито другото, затова затвори телефона. И София пак се превърна за него в чужд студен враждебен декор. Чувстваше се засрамен, отритнат, бездомен. До тръгването на влака за село оставаха около 6 часа. Той вървеше по улиците, гледаше хората, които си говореха или пък се бяха запътили на някъде. Виждаше във въображението си луничавото момиче, което купуваше пъпеши. Седнала край маса в кафенето, говореща по телефон, вървяща по тротоара... Спомни си за звънкия й глас и за скованото си държание пред нея. Тогава му хрумна нещо, с което да промени тягостното му състояние.

— За колко дни смятате да отседнете в хотела? — го попитаха на рецепцията.

— За един ден, колко ще струва?

Уведомиха го за цените и той избра най-евтиния вариант. Беше в един от най-евтините хотели на София. В стаята имаше голям прозорец и от него се виждаше градът от високо. Този ракурс му направи силно впечатление. Преди сградите, които се възвисяваха над него, го подтискаха. София като че ли винаги се разполагаше някъде непостижимо над него. Сега като я гледаше от горе, като че ли бе равен с нея. Премести стария окъсан фотьоил така, че да може да я гледа. Обади се отново на някой случайно намерен номер от вестника. След около половин час на вратата се почука. Херметичната атмосфера в стаята се наруши. Спокойното общуване със София, спомените, гледките, видяното, всичко, което бе тук с него. След почукването зае мястото си в миналото. Той бавно стана и отвори вратата.

— Здравей, аз съм за поръчката — тя влезе в стаята и седна до телефона на леглото. После продължи:

— Как ще се разберем сега? За колко време искаш да остана?

— Ами, след два и половина часа ми тръгва влакът.

— Значи най-много за два часа, така ли?

— Да — след това той замълча. Тя почака известно време и като не чу нищо друго от него, попита:

— Е, за колко искаш да остана?

— Ами, за два часа.

— За два часа ще ти струва 90 лева, 10 за таксито. Устройва ли те?

— Да — той отговаряше тихо като някакъв първолак.

— Сега трябва да ми ги дадеш — тези думи тя произнесе по-тихо и внимателно. След като получи парите посегна към телефона и каза:

— Сега трябва да се обадя по телефона, нали може от тук? — тя погледна часовника си после информира някого къде и за колко ще остане. Той седна обратно на фотьойла. Гледката като че ли малко върна атмосферата когато бе сам.

— Е, така ли ще седиш с гръб към мен?

— Нали може да погледам през прозореца.

— Може, щом искаш, а аз нали може да запаля? — тя извади цигара от чантата си и я запали. После легна на леглото.

— Ти на колко години си?

— На 18.

— Значи аз съм каката, аз съм на 22.

След това тя го пита как се казва, от къде е, какво прави в София, има ли братя и сестри, кога ще ходи в казармата, викал ли е друг път момичета по телефона, каква музика обича да слуша, на каква цена продава пъпешите, дали е ходил на море това лято... и още много други въпроси, които възникваха след неговите отговори. Той седеше на фотьойла и в периферното съзнание въображението му градеше образа на луничавата учтива пъпешоядка. Като че ли въпросите към него бяха отправени от нея, а не от момичето присъстващо физически в стаята. Сякаш вниманието към него идеше от чипоноската. Беше доволен от себе си, защото в този момент използваше някого като функция. Това го караше да се усеща по-градски. В един момент тя погледна часовника си.

— Да отивам ли в банята? — попита тя и този въпрос малко го учуди.

— Искаш да се къпеш ли?

— Ами да.

— Иди тогава.

Той беше учуден от това внезапно желание за хигиенизиране. Когато пак остана сам, усети, че предишната мъка почти я няма вече. Тя излезе от банята. Бе съблякла дрехите си и беше увила около тялото си хавлиена кърпа. Пак седна на леглото.

— Аз съм вече готова. Ти няма ли да идеш в банята.

— Защо? — попита той и погледна към нея за пръв път от около час и половина. Тогава му стана ясно защо. Изобщо не очакваше да я види така.

— Имаш още само половин час — каза тя.

Тази гледка и последвалата реплика го изкараха от неговите представи и го вкараха в света на другите. След това последваха въпроси, които само го подразниха и унижиха. Тя го попита дали той знае каква е нейната професия, дали има гадже, дали е имал някога... и други въпроси от този род. Накрая той разказа как преди година управлявайки мотоциклета си катастрофирал и се ударил силно на неподходящо място в резервоара на мотоциклета. От този случай станал негоден и за това не може да извърши очакваното от него. След като го разказа, внезапно пак си повиши самочувствието. Стори му се много градско това, че той може да прикрива своите непреводими представи и усещания. Да намира правдоподобни защитни общоприемливи обяснения за поведението си.

— Тогава защо ме повика? — попита тя тихо.

— Отдавна не бях говорил с момиче, защото се страмувам от недъга си.

После двамата мълчаха известно време. Тя искаше да го успокои или да му се извини, но нищо не й идваше на ум.

— Ще отида да се облека.

— Ще ме изпратиш ли до влака? Ще ти платя.

— Чакай, ще говорим като се облека.

Когато тя отиде да се облича той остави 40 лева на леглото. Тя пак се обади по телефона и информира, че остава още час.

— Третия час е на половин цена, вземи си парите. — каза тя и му подаде банкнотата от 20 лева.

Излязоха от хотела. Тръгнаха по улицата и София му изглеждаше по-спокойна. След като и той можеше да си послужи с някого, градът сякаш го бе приел като един от своите. Дистанционното ролево отношение му беше непознато до днес и сега той го пробваше върху себе си. На гарата поиска тя да го прегърне все едно да бе истинско изпращане. Когато той се качи на влака, се показа през прозореца на купето. Помаха й и тя дойде.

Протегна ръце към нея. Тя стоеше неподвижно.

— Подай ми ръцете си — каза той почти умолително. И я хвана за ръцете както бе виждал че правят влюбените или пък го бе гледал на някой филм. Тя гледаше в страни качващите се хора във влака. Точно в този момент той очакваше пред погледа му да изплува образа на чипоносата пъпешоядка. Но, нищо такова не се случваше. Двамата само стояха вдървено и се държаха за ръцете. Накрая влакът сложи край на вцепенението. Колелата се завъртяха и те пуснаха ръцете си. Тогава му се стори, че забеляза в лицето й, в движенията на тялото й, в очите й нещо прикрито, слабо, наивно, безхитростно, уязвимо, плахо, изгубено, самотно, неопитно, непредставително, неуверно... нещо провинциално. Влакът набираше скорост и те си махаха с ръце един на друг. Когато тя се скри от погледа му, той седна на седалката в купето. И тогава бавно започна да осъзнава, че чувството за изоставеност и пустота, което изпитваше, идеше не от раздялата му със София и с пъпешоядката, а с момичето изппратило го на перона. Не беше запомнил на кой телефон я потърси, нито пък си спомняше името й. След като се върна на село, дълго време си спомняше и мислеше за нея. Често си говореше с нея на ум и няколко пъти я сънува.

Момичето остана известно време на перона след като влакът беше тръгнал, и се бе скрил от погледа й. Тя също беше от провинцията. Замисли се за това, що за странен тип бе този. Но, не мисли много дълго. Бе станала по-обтекаема, тъй като от цели три години живееше в София и ги беше виждала всякакви.

 


напред горе назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]

 

© 2003 Румен Тодоров. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух