напред назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]



Дъждовното червейче


(приказка за градинските обитатели)

 

В топлите, бистри води на Саргасово море, сред зелените водорасли, снежнобелите корали, алените морски звезди, пъстроцветните папагалски риби, прозрачнобелите медузи, светещи неонови рибки, подводните скали, покрити с миди, останките от потънали кароби, тромавите морски костенурки, скатовете, умните делфини, сепиите... плуваше волно една сребриста изящна змиорка. Тя се извиваше грациозно през подводните скални проходи и гредите на потъналите кораби. Понякога се издигаше до повърхността на водата да види синевата на небето, понякога се спускаше до златистото пясъчно дъно, където водата бе хладна.

Тази змиорка обаче не можеше да бъде уловена в рибарски мрежи, нито да бъде снимана от подводните фотографи. Защото тя съществуваше само в съзнанието на едно малко дъждовно червейче, което живееше в една градина. Това червейче бе по-различно, защото знаеше за Саргасово море, за неговите обитатели. А, когато беше само, то виждаше себе си като змиорката от топлото море.

Познаваше обитателите на градината, в която живееше. Срещало бе къртицата, която имаше склад, пълен с картофи, цвекло и репи. За нея червейчето беше жалко същество, защото нищо не притежаваше. Веднъж мишката му предложи да са приятели, но след като го използва да отвлече вниманието на къртицата и й открадна част от запасите, мишката веднага забрави за него. Червейчето дълго я търси, защото тя му бе казала, че са сродни души, тъй като не притежават нищо. То я намери и й разказа за Саргасово море. Червейчето много дълго бе мислило как ще го опише. Мислеше си, че тези красиви, ярки картини ще се сбъднат в нечие чуждо съзнание. То искаше да подари на някого онова, което бе сътворило във въображението си. Но мишката реагира с досада на неговите морета.

Въобще не се впечатли. „Всичките тези неща само затормозяват ловкостта. Аз не притежавам имущество като къртицата, но имам нещо по-ценно от нейните картофи. Имам способността да ги придобивам. Не ми трябваха всичките й запаси, но ги откраднах защото мога да го правя. За това аз винаги трябва да присъствам тук и сега. За мен това Саргасово море ще е тресавище, в което ако затъна ще загубя бързия и точен усет, интуицията си. Не, благодаря.“ — помисли си мишката, но не му го каза, червейчето можеше пак да й послужи за нещо.

Годините минаваха и червейчето опознаваше все повече от градинските обитатели. То вече не смееше да показва на някого Саргасово море. Измисляше си такива истории, които правеха впечатление на градинските обитатели, но от тях то нямаше изгода. Просто когато ги измисляше, се усещаше по-малко уязвимо. Искаше само на себе си да докаже, че може да проумее техните желания, предпочитания, стремежи...

Познаваше всички тези скакалци, гущерчета, бръмбари...

То беше изострило въображението си до крайност, но пред тях все се чувстваше непълноценно, защото нямаше нещо, което всички те имаха. Не знаеше какво е това нещо. И с годините започна да се чувства виновно. Усещаше тази липса като някакъв недъг. Това, че не можеше да определи „липсващото нещо“ го объркваше. Накрая съвсем неочаквано и без усилие то осъзна, излъчи понятийно „липсващото нещо“. Излъчи го чрез понятие, измислено от друг живял много, много преди него. „ПРИСПОСОБИМОСТ“ — някой бе измислил някога тази дума, забелязайки, че тя приспособимостта не присъства у всички живи същества. Този някой стана близък на сърцето на червейчето. Имаше друг, който можеше да разбере „недъга“ му. Този факт някак си го успокои, но усещането за вина си остана. И за това понякога когато усетеше разбиране у някого то се стъписваше и объркваше. После бавно и внимателно разкриваше онова, което знаеше за далечното топло море. Онова, което си бе фантазирало за него. Развеждаше го в Саргасово море, показваше му неговите обитатели и всичко в него. Това ставаше толкова дълго, че разбирането започваше да се изчерпва, започваше да се изплъзва от контрола му. тогава червейчето се отчайваше и това отчаяние го подтикваше да фантазира нови морета, за да задържи вниманието върху себе си. То неистово се опитваше чрез това сближаване да компенсира всичко пропуснато възможно, което бе така лесно за другите.

А, пък това все не ставаше и не ставаше, защото винаги си представяше много повече отколкото получаваше от живота. Просто така си беше свикнало.

Годините обаче се нижеха. Живота си искаше своето. Искаше да участваш в него, независимо доколко си пригоден, опитен, натрениран и приспособим. Червейчето разбра, че всичките тези неща, които бе трупало в съзнанието си , този лош навик да разширява многократно битието чрез зловредно пъргавото си въображение, лошият навик за производство на много, много излишни чувства, това бе баласта, от който то иска да се избави. „И какво ми остана от това, което преживях, което чувствах, от това което... остана ми това, което ми е дадено без да е мое творение — моето тяло. Сигурно някой ще се заинтересува поне от него“. Червейчето знаеше, че трябва само да иде до мястото, където стопаните кохаеха стръв за своите кукички. „Там където ще ида водата не ще е така бистра, както в Саргасово море, и ввместо водорасли ще има жабурняк, и по дъното ще има не златен пясък — а тиня, и рибите няма да бъдат... и какво от това, нали това е живота... това трябва да е, аз не заслужавам повече“ — помисли си червейчето. „След като не мога да се приобщавам, тогава нека всяка риба да може да ме има“.

Толкова лесно бе да прекрачи тази граница между съвсем никой и съвсем всеки, защото това „съвсем“ очартаваше границата на неговото пространство, изпълнено с неконвертируеми, непригодни, неприобщими образи, представи, фантазии, мечти и копнежи.

„Може би, там ще срещна риба, която също да е чувала за Саргасово море, и ще мога с познанията си за него да я очаровам. Ще мога някак си да оползотворя, да изтъргувам бившите си мечти, свързани с всичко това“ — когато му дойде тази мисъл, дъждовното червейче осъзна, че вече не е същото. Че е свободно от клетката на предишното си съзнание, свободно от „недъга“ си. То вече бе способно да се подчини на живота, да си служи с правилата му. усети някаква самоувереност каквато до сега никога не бе изпитвало. Спокойно се запъти натам където стопаните изсипваха тора и където копаеха за да намерят стръв. Стигна и спокойно зачака. Мина доста време докато буцата пръст над него се отмести. То видя синевата на небето и отново изплуваха спомените за синьото море. Този път обаче те бяха съвсем бледи. „Дали въобще съществува някаде това Саргасово море?“ Два пръста го хванаха и го поставиха в бурканче с други червейчета, бръмбари и скакалци, определени за стръв. Устройваха го тези пръсти. Те като че ли поеха отговорността за това, което ставаше. А, пък то не беше така, избора бе негов. После пръстите го набодоха на кукичка и то изпита болка. „Така влизам в живота“ помисли то. Предстоеше му един живот сред сиви едноцветни риби, мътна вода, тиня... То го очакваше с волята да го приеме. В новото му съзнание миналото щеше да гго посещава понякога — лепкаво, досадно и дразнещо. Онова минало, в което то обичаше пясъка, слънцето, морето, поезията и къпините.

 

КРАЙ

 


напред горе назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]

 

© 2003 Румен Тодоров. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух