напред назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]



Карибската криза


(разказ)

 

Посвещава се на маршал Сергей Ахромеев

 

Филмът вече свършваше. Появиха се финалните надписи. Беше от онези документални филми, каквито пускаха отскоро. Английски, посветен на кризата в отношенията между САЩ и СССР, когато човечеството е стояло на ръба на термоядрената война.

Той стана от стола и загаси телевизора. Всичко, което бе чул и видял докато траеше филма, му бе въздействало като удари с тънък камшик по лицето. Спомни си усмивката на Кенеди, която бе видял на екрана. Тя му се стори присмехулна, обидна, саркастична. Хрушчов, който бе отстъпил пред неговия натиск, изглеждаше жалък и нищожен. В съзнанието му се въртяха няколко ключови фрази, чути от филма, които го бяха наранили най-силно. Карибската криза внезапно и безпощадно бе нахлула в жизнения му свят и го бе сринала. Силата, на която се уповаваше и от която се чувстваше частица, му изглеждаше ненадеждна. Америка, обградила с бази с ядрено оръжие целия Съветски съюз, бе принудила съюза да изтегли своето оръжие от Куба. Чувството му за справедливост беше смазано. Неговите понятия, разбирания, ценности бяха изкривени от този филм. Усещаше несигурност в убежденията, градени до сега. Цялото му минало изглеждаше някак обезценено и безсмислено. Обществен статус, приятелства, задължения — всичко му се струваше така далечно и чуждо. Като че ли единственото, което му беше останало, бе само тялото му. усещаше се засрамен, унизен, уязвен. Вярваше, че системата на която служи, е външно продължение на духовния му дом. Вярваше, че тя е недостъпна за разяждащо действие на подкупа или заплахите. Когато изпита болка в мускулите на челюстта разбра, че от дълго време стиска зъби от безсилен гняв. Спомни си за Андрей и Дмитрий, с които се бе сприятелил. Те дойдоха от Съветския съюз да го учат, него и другите курсанти как да поправят новите локатори. Беше преди 5 години, когато ги срещна. Сега те му изглеждаха някак несигурни, като способни на предателство. Презрението бе онова, с което „свободният свят“ възнагради Хрушчов, задето отстъпи и предотврати войната. Поне така му изглеждаше във филма, който бе гледал.

„...Войската е моето убежище от света, в който си длъжен да търсиш винаги изгодното решение. Тя освобождава човека от собствения му егоизъм. Системата, на която служи нашата армия, се опитва да озапти човешкия егоизъм. Във войската се усещам свободен от робията на съвремието, от необходимостта да се нагаждам към него. Единствено в армията хората не се боят да нарекат доброто добро, а злото зло. Цивилния живот винаги оставя пространство за увъртане. Винаги има вратички за връщане назад. Там има „игра“. Там залозите са малки затова врагът често става приятел, а приятеля враг. И предателството е нещо нормално. Защото връзките са основани на днешния интерес и изгода. Само във войската можеш да завършиш собствената си личност. Извън нея личността е раздърпана от всякакви изкушения и ламтежи. Готовността за войната, нейното очакване, невидимото й присъствие налага постоянна принудителна преоценка на ценностите. Когато тя дойде, ще подчини лутащата се човешка воля на своята сила. Ще предаде личния живот на волята на обстоятелствата. Там и тогава залозите ще станат най-големите живот, смърт, дълг, чест, безчестие, победа, гибел... не хитруване, шикалкавене, лъжа, приспособяване, нагаждачество...“

Изведнъж сам се учуди на тези мисли, които напрегнато се въртяха в главата му объркани и повтарящи се. На него му се струваха като връхлитащ го порой. Никога до сега не му се бе налагало да обосновава битието си. Той просто го приемаше като дълг. Сега като че ли бе разкрит в някакво провинение и се опитваше да се оправдае. Внезапно се бяха задействали някакви съпротивителни сили на съзнанието, сакаш неволно се стремеше да предаде ценност на съществуването си. Неговият свят му изглеждаше крехък и условен. Сега другия „свободния“ свят сякаш бе надвил неговия собствен. Съприкосновението с чуждата истина, видяна в този филм, като че ли бе разрушило някаква стъклена крепост, в която той се е намирал. Сякаш се беше събудил от сън и бе видял, че другите защитници на цитаделата са си отишли и той бе останал сам. А и самата цитадела бе започнала безднадеждно да се пропуква. Онези, които пазеха херметичното пространство от проникването на филми като този, който бе гледал, му се сториха първите напуснали крепостта. Този филм бе привнесъл нещо силно, външно, победоносно и враждебно. И от него се искаше само да приеме ролята на победен. Той искаше да влезе в някаква битка, но не знаеше каква. Всичко бе свършило през далечната 1962 година. Годината на неговото раждане. Поиска тогава Хрушчов да не беше отстъпвал.

„...Но, ако не бе отстъпил, може би нямаше да има живи хора по света сега. Онези, които можеха да се спасят от радиацията, после щяха да умрат от глад. Защото ядрената зима, която щеше да настъпи след войната нямаше да остави живи растенията и животните, с които човекът се изхранва. Нима цената за моя преживян досега живот е била онази позорна отстъпка? Значи всичко, в което съм вярвал, е било предварително опорочено от онзи позор. От онази мекушавост и страх пред лицето на врага, проявена тогава от Хрушчов. Значи и така е можело да се постъпва. Но, как мога да съчетая моето неприемане на срамното отстъпление тогава и днешното ми съществуване?..“

Този въпрос висеше над него като натегната гилотина. Без да го премисля рационално, той усети че има начин, по който да приеме върху себе си последиците от онова възможно непреклонно отхвърляне на натиска на „свободния свят“, да приеме резултатите от друг исторически ход. Бе готов да влезе в безнадеждната битка.

„...Дали има в Русия или Куба, или някъде другаде по света някой, който също би тръгнал? Натам към онова достойно минало преди карибската криза. Към времето преди позора. Преди цената на моето раждане да е била платена с унижението. Към онова възможно минало, което ако се бе сбъднало нямаше да ме има мен самият...“

Тогава чувството на „страх пред битката“ се смеси с еуфоричното усещане на възвръщащо се достойнство.

„...Съществува една невидима армия, към която аз принадлежа. Горда, непреклонна, неприемаща подчинение на чужда воля. Принадлежността към нея ме отличава от онези, които в името на живота, приемат наложената им от врага, от чуждия, от другия промяна. Може би предназначението на живота ми е служенето на тази невидима армия. За да й бъда верен, ще вляза в тази битка. Това ще бъде само моята битка...“

Мислите му отиваха все натам към невидимата армия, и за него тя с всеки миг придобиваше по-голяма значимост от онази видимата, чиято униформа висеше в антрето. Отиде в антрето и взе служебния си пистолет. Върна се в стаята. Седна. Освободи предпазителя и зареди патрон в цевта.

„...Ами Милена? Ако бе имало ядрена война тогава и нея нямаше да я има, лесно беше да реша за себе си, но за друг?..“

Той стана от стола. Отиде до спалнята и отвори вратата. Вътре проникна светлина. Видя Милена, тя бе заспала преди час. В сънят си бе свила ръце и сгушила китките пред връта си. Спомни си как се запознаха, какво си казаха. Спомни си за всичко, което ги свързваше. Мисълта, че и тя можеше да не съществува проряза спомените му. как ли би постъпил, ако трябваше заради принципи да пожертва и нея? Така кощунствен му се видя този въпрос, че той несъзнателно разтърси глава, като да го прогони от мислите си. Спомни си за Хрушчов, сега неговото отстъпление не му изглеждаше така предателско.

„...Бил е горд човек, може би ако бе отговорен само за своя живот — нямаше да отстъпи. Навярно е помислил за другите...“

Той включи с палец предпазителя на пистолета. Защото можеше да докосне случайно спусъка и да произведе неволен изстрел. След това повдигна ръката си, в която беше пистолета. Цевта започна да се насочва към Милена. После отпусна ръката си. Разбра, колко несравнимо по-лесно е да насочи пистолета към своето слепоочие и да стреля. Затвори вратата. Върна се в стаята. Време бе вече да свършва. Застана в средата на стаята и му се стори сякаш да е на осветена от прожектори сцена. Затова отиде в ъгъла. Коленичи. Затвори очи и в съзнанието му изплува образът на Милена. Сълзи се стекоха по бузите му. Образът беше толкова ярък, сякаш светлина струеше от лицето й. Едва се различаваха бледите контури на веждите, очите и устните. Тя бе толкова ефирна и безплътна, че му се стори че вижда душата й. Като че ли и двамата бяха преминали вече в отвъдното. Той се отпусна, главата му натежаваше и бавно се предвижваше към пода. Усети хлад по челото, когато то опря в пода. Сега след като я беше „видял в отвъдното“ една натраплива мисъл се визуализира в съзнанието му. той си представи как става от пода. Как отваря вратата на спалнята. Отново я видя така както я бе видял преди минути. Видя се как насочва пистолета към нея.

„...Ами ако принадлежността към невидимата армия ми дава право да се разпореждам с другите, които не са преодолели инстинктите си? А, дали това, че искам да запазя другият жив, е също проява на някакъв родово-защитен инстинкт? Ако е така значи аз самият не съм преодолял своите инстинкти. Мога да пожертвам себе си, но Милена, която ценя повече от мен самия?..“

Така се стресна от тези въпроси, че много поиска да му се случи нещо, което да му попречи да мисли. Да го освободи от натрапливите видения. Поиска да се парализира, да се анихелира, да потъне в земята. В последните секунди от живота му атавистиният родово-защитен инстинкт заръководи действията му. Вече нямаше мислене, нямаше чувства и представи, нямаше чест, гордост, обида, любов... Въобще не осъзна движенията, които извърши. Ръката му се сви, опря дулото между челюстта и врата си. Силно натисна спусъка. Верният „Макаров“ сработи безотказно. При този модел пистолети на 1000 изстрела са допустими само 3 засечки. Безжизненото му тяло остана на пода в свитата поза на молещ се мохамеданин. Гилзата отхвръкнала от пистолета, се удари в стената. Отскочи, падна на пода и иззвънтя няколко пъти. После се търкулта и се спря, чак когато достигна крака на масата.

 


напред горе назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]

 

© 2003 Румен Тодоров. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух