напред назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]



Гибелта на ордена на легалистите


Тази история се случи през ХІV век. Херцогът на Швабия загина в междуособна война и властта в херцогството беше поета от съвета на тримата регенти, роднини на бъдещия престолонаследник, докато той навърши пълнолетие. Въпросният престолонаследник обаче, беше дете, чийто ум не се развиваше пълноценно. През детството, а после и през юношеството му бе видно, че първородният не притежава качествата необходими за бъдещ владетел. Той беше прям, неовладян, спонтанен, непредвидим и по разсъжденията и държанието си повече наподобяваше плебей, отколкото благородник. Решенията, които можеше да взема, бяха под влияние на моментно състояние и чувство, той не бе способен да се ръководи от дългосрочен стратегически интерес. Не можеше да прикрива мислите, чувствата и стремежите си и да ги подчинява на целесъобразността. За това регентите се наговориха да обявят за наследник втория син на херцога, който бе с година по-малък от брат си.

Когато наближи времето първородния малоумник да навърши пълнолетие, регентите го изпратиха при неговия чичо — владетеля на Каринтия. Да се учи на военно изкуство, но най-вече да го отдалечат от престола и възможните му претенции за него. Докато коронясат брат му. Регентите изпратиха и писмо на чичото, в което описаха малоумния му племеник като изключително безстрашен и жаден за бойни подвизи и слава. Затова по време на турнири или война следвало да му се възлагат най-опасните мисии. В писмото не се упоменаваше изрично, но се подразбираше, че ако погине малоумника, за него няма да скърбят много в Швабия. Така се измина година и половина, докато по-малкия брат навърши пълнолетие. Тогава регентите свикаха нарочен събор на който да се определи бъдещето на херцогството. На събора юристите от Законоград, които водеха юридическите дела на Швабия, представиха пред всички присъстващи знатни люде на херцогството неоспорими аргументи за това, че волята на покойния херцог е била, властта да бъде наследена от втория му син. Тази си воля той изразил в обикновена обстановка, преди последната си битка, пред няколко рицари. Тези рицари се заклеха в тържествена обстановка пред събора с ръка върху свещеното писание, че бащата не желаел първородния за свой наследник. Освен това юристите представиха писмо, в което малоумника обещаваше на сеньора на вражеската страна, че когато поеме управлението на Швабия, ще му отстъпи доброволно спорните феоди, заради които се водеше междуособната война. При условие, че сеньора принуди феодалите да намалят данъците наполовина. За щастие обаче, писмото бе попаднало в ръцете на верните на регентите министрели, които го бяха предали на един от регентите. Той пък го предал на юристите, а те го бяха крили, докато дойде най-подхоящото време до го покажат. Всички мъдреци и първенци на Швабия бяха изумени от съдържанието на писмото. Най-гневни бяха феодалите от спорните земи. Те заявиха, че винаги ще бъдат верни на швабския престол и че не желаят земите им да бъдат предавани на чужд владетел. След което настояха веднага втория син да бъде провъзгласен за пълновластен господар на Швабия. За да могат те час по-скоро да положат пред него клетва за васална вярност. След което да бъде пратено писмо до владетеля на Карнития с молба да върне първородния обратно в Швабия и той да бъде съден за изменничество и предателство на интересите на швабския престол и че е потъпкал дълга си да брани родовите територии, за които баща му е погинал на бойното поле. Тъй и се случи. Втория син бе обявен за владетел на тържествена церемония и всички феодали му се заклеха във вярност. След това юристите съставиха писмо до чичото — владетел на Каринтия, с молба да върне първородния малоумник. В писмото се описваше подробно прегрешението на племенника за което ще бъде съден. Наред с това се посочваше, че малоумника не може да носи цялата вина, тъй като предателското му волепроявление е било в следствие на слабоумие, а според законите „оногово, комуто липсва нещо в психиката и не е далеч от безсловесните неразумни твари, не следва да му се вменява пълната вина за деянието“. Затова първородния щял да бъде съден снисходително и главата му нямало да падне на дръвника, тъй че чичото можел да бъде спокоен, че грехът за пролята кръв нямало да падне върху него, защото племенника изобщо нямало да бъде воден при палача за смърт. След месец се получи ответно писмо, в което се казваше, че племенникът е бил задържан и изпратен обратно към Швабия, но когато минавали през планината той успял да се изскубне от ръцете на придружаващите го министрели и хукнал да бяга. Министрелите започнали да го гонят и за да се оттърве от преследвачите си, племенникът скочил от много висок планински рид в един пълноводен поток. Когато министрелите погледнали към потока видели само как краката на племенника се подават над водата. Така те решили, че той се е удавил. От тогава никой не бил виждал племенника и по всяка вероятност той не бил вече между живите. Така всички знатни хора в Швабия решиха, че нещата са се подредили както трябва и че първородния си

е заслужил удавянето. Мина се около година и те съвсем забравиха за племенника и вярваха, че нищо не заплашва властта на младия херцог.

 

* * *

 

Когато чичото научи, че втория син е обявен за владетел, той измисли хитроумен план, чрез който да постави на мястото на херцог на Швабия свой човек. Този човек щеше да бъде малоумника. Чичото беше придобил влияние върху съзнанието на младежа и се бе превърнал в негов кумир. След като подробно обмисли коварния си план и се посъветва с най-доверените си хора, чичото пристъпи към неговото изпълнение. Най-напред прати ответното писмо, за което стана дума. След това скри племенника си в един малък планински замък. После заръча на своите слуги да издирят шарлатани, хитреци и измамници и да ги пращат в Швабия. Въпросните шарлатани се предствяха за пътуващи фокусници, минизингери, пилигрими или студенти. Истинската им цел беше да пускат слухове сред простолюдието, че първородния искал да намаля данъците на селяните и да ги освобождава от различни повинности. Затова му устроили заговор за убийство в Законоград. Той обаче успял да избяга и сега бил в Тирол, където събирал войска, за да си върне обратно престола. Ако успеел да се върне на власт, щял да накаже всички интриганти. Да разруши Законоград и да раздаде безвъзмездно земите на Адвокатия на бедните селяни. Щял да съди справедливо всички, да преследва алчните феодали и други подобни слухове. Бяха пускани от шарлатаните агенти на чичото. Те трябваше да подготвят почвата за възвръщането на малоумника. Освен това фалшивите фокусници имаха за задача да шпионират и проучат военната, икономическа и политическа обстановка в Швабия. След което да донасят сведенията на съветниците на чичото. Същевременно съветниците събираха тайно войска от обеднели рицари, избягали колони, провалени търговци, разорени занаятчии и други такива хора с авантюристичен дух и умение да си служат с меча и копието. Измина около година, когато съветниците решиха, че е назряло времето да се пристъпи към военната част от плана. Тогава повикаха скрития малоумник и го представиха на войската да й говори, той обеща на рицарите и колоните богата плячка и земя за управление и обработване на всеки според ранга във войската и според заслугите в бъдещите битки. На търговците и занаятчиите обеща големи привилегии. Изобщо всеки от войската щеше да получи по нещо, след като малоумния племенник вземе властта в Швабия. После натовариха оръжията на волски коли и ги покриха с различни стоки. За да могат тайно да ги пренесат в Швабия, а преносителите им да се представят за търговци. Други пък от войската се предрешиха като пътуващи монаси. Най-голямата част се раздели на малки групи които по безлюдните планински пътеки и проходи трябваше да се доберат до Швабия. Според плана, те трябваше да се придвижват предимно нощем. Защото беше предвидено и това, походът да започне и свърши през онези десет дни от месеца, когато луната е най-голяма и благоприятства придвижването нощем. Във всяка група имаше опитен водач, който да я отведе на уреченото място. Една широка средгорска поляна в Швабия. В уреченото време почти цялата войска беше на поляната и всичко вървеше по план. Затова малоумника заповяда войската да разпъне лагер на поляната и да остане два дни докато пристигнат изостаналите. Всички да се упражняват денем, а нощем да почиват. Поставиха и стражи по краищата на поляната. След като войската почина, събра лагера и излезе от гората. Така тръгна от феод на феод и ги превземаше почти без бой. Тъй като според съветите на чичото, малки групи войници дегизирани като монаси проникваха в градовете и разбунваха народа. Тъй че само при вида на войската гражданите отваряха градската порта и възторжено приветстваха малоумника. Имаше и феодали, които се залостваха в замъците си, но тъй като бяха изненадани и неподготвени за дълга обсада войската лесно ги превземаше. Най-много бяха онези, които като чуеха за прииждащите войски, натоварваха семействата и имуществото на конски впрягове и заедно със слугите благоразумно избягаха към столицата. Разбирайки своето безсилие пред огромната войска. А войската наистина бе станала огромна, защото всички селяни и бедняци ентусиазирано се присъединяваха към нея. Те бяха въоръжени с брадви, тояги и с он

ова оръжие, което бяха успели да отмъкнат от замъците. Така се измина седмица и приближените на малоумника рицари започнаха да негодуват, защо не дава разпореждане на войската да се отправи веднага към столицата, а разпилява ценно време за превземане на незначителни замъци. Като по този начин дава възможност на противника да събере войска за отпор. Но протакането на малоумника не бе самоцелно. Истината беше, че той се страхуваше. Страхуваше се от онова вироглаво, своеволно понякога състрадателно дете, което той бе оставил някога в Швабия. Под натиска на рицарите обаче той беше принуден да ускори марша към столицата. Колкото напредваха по пътя си войските, малоумника усещаше, че детето все повече започва да го обсебва.

Както яздеше коня си на чело на войската, край него прибягваха селяни и му посочваха, че скоро ще стигнат мястото където пътят се раздвоява и в едната посока е столицата, а в другата Законоград. Напомняха му, че именно интригите на юристите от Законоград са причина той да бъде лишен от престола. Уверяваха го, че никога няма да може да стане справедлив и пълновластен владетел докато съществува онова дяволско, интригантско гнездо — Законоград. Малоумника отпращаше селяните обратно в строя и с всяка измината крачка тревогата и смутът в душата му набъбваха. Той знаеше, че скоро ще стигне кръстопътя на своя живот, кръстопътя на своята душа.

Преди да тръгне на поход към Швабия, чичо му му даде подробни наставления как да постъпва там. Като изкусен политически играч, чичото даде много мъдри съвети на племенника. Заръча му да не дава никакви обещания на селяните и да ги държи изкъсо. Каза му също, че приказките на шарлатаните за разрушаване на Законоград са само за пред простолюдието. Че първата му и най-важна задача в Швабия е да спечели благоразположението на юристите. За да ги има за свои съюзници. Когато племенника тръгваше на поход той беше убеден, че ще извърши всичко, ще приеме да бъде ръководен от чуждата воля. И тази воля, този чужд план който бе надянат върху му, беше бронята или усмирителната риза. Която озаптяваше вироглавото дете и му връзваше ръцете. Малоумника усещаше сладостта на победите. Цената за тях бе отказа от спонтанност. Но, сега детето напираше с всички сили да скъса ризата.

Той помнеше онези винаги овладяни и неразбираеми за него хора. Те често идваха от Законоград да съветват баща му. Покойния херцог бе наел един от тях, за да бъде учител и да дисциплинира чувствата и мислите на сина му. Малоумника си спомни за своя учител юрист и разбра, че детето у него винаги ще иска да се пребори с учителя. После си спомни как, преди да навърши пълнолетие, регентите го отведоха в манастира на Законоград. И как монасите — легалисти го бяха държали насила и всекидневно се трудеха да възпитат у него качествата на владетел. Спомни си мирянина юрист от Законоград, който беше негов учител, го посещаваше всеки ден в манастира и там на манастирската територия се опитваше да изкривява, да дресира душата му, да я вкара във владетелския калът, да изкълчва природата й. Как от умишлено подслушан разговор, разбра, че юристите му готвят заговор за убийство. Защото не могат да го променят. После си спомни как беше избягал от Законоград и бе стигнал до Тирол. Спомни си и за това, как му бе хрумнало да събира войска от авантюристи и да праща шарлатани в Швабия. И как преди да поведе войската отиде в Каринтия при чичо си, да му поиска мъдри съвети, които да му помогнат в рискованото начинание. И как чичото му състави план за действие. Когато спомените нахлуха в главата му, той се отнесе някъде и с този унес усети, че не иска да бъде като плебей на какъвто го оприличаваше често учителят му. Почувства, че за да се подчини на едната от двете воли, които го владееха, волята на чичото и волята на детето, трябва да ги изкара навънка. Тогава молоумника взе едно безумно решение, за което после горчиво щеше да съжалява. Заповяда, всички които го следваха от началото на похода, да застанат от едната страна на пътя, а селяните и бедняците, които го последваха по-късно, от другата. Тогава малоумника като яздеше по пътя се обърна към селяните да им говори.

— Селяни, аз съм вашия законен херцог. Някои от вас ме знаят, други само са чували за мен. Преди да навърша пълнолетие мечтаех да стана справедлив владетел. Не исках да виждам как едни тънат в разкош, а други гладуват. Не исках да виждам как съдията съди не според доброто и злото, а според кесията на тъжителя. Затова бях заточен в манастира на Законоград. Косите ми настръхват като си спомня какво видях там. Сатанистки ритуали, където юристите пренасяха в жертва петли и котки и молеха Луцифер-архилъжеца и архиизкусника, да им даде хитрост, с която да побеждават в съдебните процеси. Защото единствения закон, който те почитат е закона на среброто, а единствения бог на който се кланят е бога на властта. Когато разбраха, че не бях като тях се опитаха да ме убият, но не успяха. Селяни, аз — вашия законен господар, оставям в ръцене ви съдбата на Законоград. Вие бъдете съдници на това змийско гнездо. Аз поемам към столицата.

Докато малоумника говореше, селяните го прекъсваха с възторжени възклицания и гневни закани към юристите. Така войската се раздели на две. Малоумника застана на чело на едната половина и тръгна към столицата. След като пропътува кратко разстоняние, той излезе от пътя и както яздеше с коня, се качи на едно близко възвишение. Погледна селската войска която неорганизирано се бе запътила към Законоград. Тя едва се забелязваше на хоризонта и с нея си отиваше детето, а политикът можеше да продължи към столицата.

Селяните крачеха към Законоград и по залез слънце на фона на червения небесен диск вече различаваха стените на града. А там от три дни се готвеха за обсада.

 

* * *

 

Историята на Законоград бе започнала преди около половин век. Тогава дядото на малоумника предостави бенефиций-парцел земя подходящ за изграждането на манастир, и околните ниви и градини край парцела. На младия тогава орден на легалистите. Този дар беше в знак на преданост към светата католическа църква. Бенефиция бе предоставен веднага след като папата утвърди ордена. Този орден както личеше от названието му, което бе производно от латинската дума за закон, имаше за цел правното обезпечаване на църквата. Когато манастира беше въздигнат, в него започнаха да се стичат монаси сведущи не само в богословието, но и в правната наука. Така юридическото знание се трупаше в манастира под формата на книги и законници и в лицето на знаещи хора. Не минаха много години и славата на манастира се разчу из цяла Европа. Тогава в манастира започнаха да идват прависти от всички краища на континента за да се усъвършенстват в юриспроденцията. Но манастирът не можеше да побере всички миряни, желаещи да се шлифоват в правната наука, и на един предприемчив търговец му хрумна близо до манастира да изгради хан. Така той постави началото на изграждането на Законоград. Около манастира започнаха да никнат ханове, а после и къщи, където се заселваха видни прависти. Около самия манастир бяха издигнати стени и новопостроените сгради се разрастваха във всички посоки около тях. После бяха построени и стените на града. След това юристите започнаха да изкупуват съседните земи. Тъй че Законоград остана в центъра на една прилежаща към него област. Прилежащата област бе наречена Адвокатия, името й произлизаше от латинската дума за „призван“, „повикан“. Тя се разпростираше толкова около града, че ако сутрин волска кола тръгнеше от Законоград, то едва когато денят преполови, колата щеше да излезе от областта.

Манастирът бе построен на висок хълм и във фортификационно отношение той би могъл да се нарече цитадела. Тъй като беше най-трудно превземаемата точка на Законоград. Този манастир сякаш бе сърцето на градския организъм. Всеки, който видеше манастира, заобиколен от ханове и къщи, оставаше смаян от тази странна симбиоза. Този манастир бе призван не само да съхранява знанието, но и да го излъчва. Затова по функция донякъде приличаше на университет. Тъй както в другите манастири учеха безплатно на четмо и писмо, тук учеха на правната наука и същевременно проповядваха. Монасите — легалисти не споделяха възгледа, че парите са само средство за обмен на предмети при равни условия. Те не гледаха с подозрение на онези, които постоянно бяха в движение, за да присъстват на различни съдебни процеси. Не ги подозираха в измама, лъжа, непочтеност и не ги осъждаха за печалбарство. Не смятаха богатството за несправедливо и несъобразено с божиите норми. За тях забогатяването беше белег, че Бог одобрява делото на забогателия. Говореше се, че причината за това е, че легалистите са издънка на закрития преди десетилетия орден на тамплиерите, чието отношение към богатството също бе доста либерално. А делото на юристите беше най-доходоносно. Те не плащаха митнически сборове, такси и тарифи. Законоград бе толкова ефективен, че годишните му печалби възлизаха наполовина от годишните печалби на Ханзата. Това юристите знаеха защото ханзениците бяха едни от най-добрите им клиенти. Те сътрудничеха на ханзенците при създаването на проекти за общоевропейско търговско законодателство. Дори на един юрист от Законоград му хрумна идеята за търговската марка. Тази идея той сподели със свои клиенти, така чрез търговската марка ханзенците наложиха почти монополното си търговско право. Областта Адвокатия се населяваше от селяни, закрепостени към селата си още преди появата на Законоград. Но имаше и доста приходящи. От приходящите имаше бивши албигойци, бивши валденси, бивши лоларди-касиери, избягали със средстватта определени за благотворителност. Изобщо бивши идеалисти, които бяха успели да отмъкнат събрани от своите събратя пари и да избягат с тях в Адвокатия. Където откупуваха със сребро правото си на спокоен живот. Имаше също тъй селяни и дребни рицари, които бяха плячкосали богатства по време на голямото въстание във Франция, разгромено от краля на Навара. Онези, които бяха успели да избягат с богатство, откупуваха убежище в Адвокатия, а по-богатите дори в Законоград. Също тъй Адвокатия беше населявана от оттеглили се от занаята бивши мошеници, измамници, фалшификатори, чародеи, магове и други подобни, чийто пари и съвести бяха полезни на юристите от Законоград. За да се предотврати изкушението някой да нападне богатия Законоград, юристите водеха престъпници от цяла Европа, които можеха да се бият с меч и лък, бяха високи на ръст и със силни мишции и ги заселваха в селата на Адвокатия. Те бяха най-многобройни от приходящите. Юристите ги назначаваха за министрели. Министрелите бяха много верни на юристите, тъй като последните ги бяха оттървали от наказание. Министрелите бяха груби и държаха селяните изкъсо. Те презираха селяните и помежду си ги наричаха овчедушковци. По цели дни министрелите лентяйстваха, затова селяните пък ги наричаха търтеи. Когато търтеите не лентяйстваха, те се занимаваха с лов и риболов. Ядяха много месо и това подържаше физическата им сила. Често се случваше да се събудят старите навици у търтеите и някои от тях да изнасили селянка, или да открадне, или да пребие селянин. Когато селяните се оплачеха на курията на Законоград, юристите обикновено оборваха твърденията им, а при апелация към сеньора селяните също не можеха да докажат нищо, защото си нямаха понятие от правните дела. Затова по някое време изобщо престанаха да се оплакват

В Законоград нямаше хора упражняващи други професии, освен свързаните с юриспруденцията, с изключение на работещите в няколкото занаятчийски работилници и бакалници, обслужващи града. В него имаше доста представители на онези вечни скитници и бездомници — евреите. Изгонени някога от земите си от жестоките римски императори, те се бяха скитали много векове из Европа. И това скиталчество им бе помогнало да натрупат мъдрост и хитрост. Бяха натрупали знания за различните представи за справедливост, за добро и зло у народите и държавите, където бяха пребивавали. Тези знания им бяха много полезни в овладяването на тънкостите на юриспруденцията и в нейното практикуване. Но, както се каза, най-много от светските хора, населяващи Законоград, бяха онези — получили титла доктор по право в университетите в Болоня, Виченца, Падуа, Кембридж, Париж, Саламанка и други. След това дошли в Законоград, заради благоприятната атмосфера за разцвет на правната наука. Така в този град бяха събрани огромно количество методи за изследване на различните разбирания за справедливост по света. Всеки носеше със себе си образци от стари законодателни сборници, в изследването на които е бил твърде усърден. Като „салическата правда“, „юстинияновия кодекс“, „руската правда“ на Ярослав Мъдрия, „шерията“ и много други, а също тъй носеха знание за обичаите и законите на неписмените племена и народи. Но, разбира се, юристите се специализираха най-старателно в изучаването на действащите в момента закони.

В Законоград липсваше конкурентна среда, защото битките между жителите на града се осъществяваха на чужда територия. Залогът в тях винаги бе чужда гибел, чужда слава, чуждо богатство, чужд позор. Така за своите жители Законоград се превърна в спокоен оазис сред заобикалящата го враждебна действителност. Защото постоянния износ на разбиране за справедливост, осигуряваше вътрешното спокойствие на града. От този град сякаш струеше невидимо лъчение от параграфи, проекти, визии и правила и това лъчение достигаше краищата на целия европейски континент. Жителите на Законоград бяха разбрали, че стабилността и сплотеността на града могат да просъществуват единствено в постоянно състояние на експанзия. Те се стараеха да не оставят писмени свидетелства за своите философски и идейни възгледи, тъй като те винаги отговаряха на някакво моментно състояние спрямо днешните обстоятелства. Защото техните убеждения се намираха в непрекъсната динамика и промяна. Те се опиваха от могъществото, което правното познание им предоставяше. Възбуждаше ги властта над истината, над доброто и злото. Бяха известни например случаи, когато юристи от Законоград създаваха цели философски доктрини, за да обяснят и оправдаят заграбването на земи на един владетел от друг. В такива случаи юристът се изживяваше като демиург, въвел околните в свят с нови правила. Той превръщаше правната наука в своеобразна артс механика.

Юристите имаха във всеки град поне двама пълноправни известни и достойни свидетели, които да се ползват с доверие при всяко дело. И които често срещу подаръци помагаха на юристите да печелят съдебни спорове. Случваше се, например, понякога при спорове за имуществени делби, където залозите бяха големи богатства, да се появи свидетел, който да е чул някога нещо от далечните времена. Което се отнасяше до въпроса на днешния спор. И тъй като аргументът „екс фама“ се явяваше решаващ в съда, то свидетели с услужлива памет, спомнящи си неща, изгодни на юристите, бяха винаги добре дошли в Законоград. За ефективността на законоградските юристи спомагаше и добрата координация между тях. Например, според законодателствата на много сеньории и свободни градове, при апелация на съдебно решение пред сеньора, той, или назначено от него лице, бе длъжно щателно да изясни няма ли в неговите владения някакъв юрисконсулт, който да не е давал съвет на нито една от страните и да не е участвал в съдебния процес. Заедно с това да е сведущ в законите. Сеньорът трябва да го изслуша и да реши делото. Още когато отправяше апелация, юристът от Законоград се сговаряше със свой колега, кога да присъства в сеньорията или града и като бъде призван пред сенора за юрисконсулт, какви съвети да му дава, тъй че довереникът на юриста от Законоград да не загуби в спора. После двамата юристи като се срещнеха в Законоград, си поделяха заплащането за труда и ловкостта в правния занаят. Юристите консултираха феодалите за това как да сключват договори с колониите, тъй че при суша, градушка или друго бедствие, само колона да пострадва. И как да се превръщат свободните селяни в зависими.

Този град освен всичко гореспоменато привличаше юристите като магнит, защото поученията и беседите на магистрите — легалисти освобождаваха техния разум от отговорността към илюзорната всеобща истина, с която все още популярните шартърски магистри бяха обвързали дара на разумната словесност. И когато поемаха пътя към съдебните зали на Европа, те усещаха своето превъзходство над бившите си състуденти, робуващи на доктрини, прогласени преди два века.

Така, поради способностите и усърдието на своите граждани, Законоград стана най-богатия град в Швабия и откупи от херцога статута си на свободен град, покровителстван от швабския престол. В договора между Законоград и херцога, уреждащ въпроса със статута, се включваше задължението на юристите да консултират херцогството по юридическите въпроси.

 

* * *

 

Когато се разчу за бунтовете и за нападнатите, ограбени и избягали феодали, юристите заповядаха подготовка за дълга обсада. Тогава министрелите започнаха да влизат в къщите на селяните, да вземат последните оскъдни запаси от сено, жито, орехи, леща, просо, сол, вино, сушени плодове и живи животни. Да ги товарят на волски коли и да ги карат към Законоград. След министрелите тръгваха всички, които бяха верни на Законоград, за да влязат в градското опълчение.

Наред с подготовката за обсада, юристите крояха планове как да спасят себе си и богатствата си от озверелите селяни. Те решиха да съблазнят селяните с някои примамливи предложения, докато цезаря на свещената римска империя се притече на помощ на града.

„Ваше имперско величество, когато пълчищата, подивели, побеснели селяни, са се запътили към нашия град. Ние, гражданите на свободния град Законоград, отправяме към вас зов за помощ и молим Ваше имперско величество да ни предостави статут на имперски град. За да можем ние, юристите от Законоград, с радост да пълним имперската хазна и да бъдем горди с покровителството на ваше имперско величество. След като херцогът на Швабия не може да ни защити. Ние, като хора сведущи в правната наука можем също да бъдем полезни на Ваше имперско величество с нашите правни консултации. В това писмо ще си позволим да изложим причините, поради които нашия град изпадна в това положение. За да можете вие да отсъдите по справедливост и да въздадете наказание на онзи, който го заслужава.

Откакто съществува нашия град, той винаги е бил обект на завист за всички, които живеят в неговата околност, но не и в самия град. Именно от тази завист се възползвуха онези, които устроиха сегашните бунтове. След проучване и анализ на всички налични сведения, можем да ви съобщим следното:

От десетилетия насам владетелите на онова амбициозно австрийско джудже-Тирол, се опитват да създадат център на правното познание, подобен на Законоград. Известни са много случаи, когато наши юристи са били приканвани да останат в Тирол и са им обещавани различни привилегии. Известно е също, че там бяха издадени закони, според които всички юристи работещи в Тирол, се освобождават от данък през първите пет години от дейността си. Но, въпреки това всички тиролски усилия се увенчаваха с провал.

Навярно знаете, че преди около година малоумният първороден син на покойния херцог бе уличен в предателство. Но неговия чичо, поради хуманни съображения, му предостави политическо убежище в Каринтия. От това обстоятелство решиха да се възползват неприятелите на Законоград. Дори можем да посочим точно кой! Тя, алпийската усойница Маргарита Молтеш — владетелката на Тирол. След като малоумника бе уличен, тя започна да праща в Швабия шарлатани, дегизирани като пътуващи фокусници, пилигрими и други. Тя ги инструктирала да шпионират за обстановката в Адвокатия. Другата им, по-важна задача била да пускат слухове, че малоумника щял да се върне. Да въдворява справедливост /като че ли цял град от юристи не е достатъчен за това/ и да намалява данъците. Преди седмица нейни доверени хора, въоръжени са проникнали в Швабия. Предвождал ги е индивид по външност силно наподобяващ малоумника. Сега нашите експерти се опитват да го идентифицират. За него се знае, че говорел на северонемски диалект. Неговата задача била да се представя за първородния и да насъсква селяните срещу Законоград. Обещавал им справедливост извън съдилищата и куриите. След като успял да увлече след себе си огромна паплач от селяни, самозванеца под предлог, че ще атакува столицата, се отделил със своите хора от дрипльовците. А тях настървил да нападнат и опустошат Законоград. След това избягал обратно в Тирол. Ние притежаваме писмо, в което Маргарита Молтеш, инструктира шарлатаните каква тактика да използват. Освен това при нас се пази и кинжала на един от придружителите на самозванеца. На дръжката на кинжала е изкован герба на Тирол. Можем да предоставим множество свидетелски показания, потвърждаващи гореописаното.

Ние, юристите от Законоград, сме готови да изпразним цялата хазна на града, за да възнаградим вас и вашите рицари, когато освободите града ни и избиете дивите, въшливи и завистливи селяни.“

 

* * *

 

След като се стъмни селяните продължиха пътя си към Законоград. На сутринта целия град бе обграден от гневни, смрадливи, измършавели дрипльовци. Като се погледнеше от манастира на Законоград към всички краища на хоризонта, се виждаше как прииждат малки сиви и тъмни точици. Когато се приближаха, точиците ставаха част от пълчищата.

Тогава излезе мера на Законоград, който се занимаваше с деловите и стопански въпроси. Застана на една висока стена и от високо говори на множеството.

— Селяни, днес управата на града ни издаде указ, според който ловът и риболовът на цялата територия на Адвокатия са свободни и достъпни за всички. Когато селянин ловува или риболовства, никой няма да го наказва за бракониерство. Селяни, призовавам ви да излъчите пет души ваши представители, които да влязат в Законоград и по пътя на цивилизования диалог да обсъдим наболелите проблеми. Ние ще изложим пред вашите представители нашата позиция. А тя е, че вие сте жертва на интриганти, които само искат да ви използват, за да съкрушат нашия град. За да могат на своя територия да изградят негово копие, в което...

Тетивата на един от малкото лъкове, които селската войска притежаваше, се бе опънала и беше пратила стрела, която се заби във врата на мера и той падна от стената. Никой от селяните не беше в състояние да повярва на юрист. Тогава селяните, подобно на развълнувано море, блъскащо крайбрежните скали, подобно на огромно количество скакалци, подобно на хиляди мравки, намираха пролуки да залеят града, да му се натрапят, да се покатерят по стените му и да влязат вътре, където ги очакваха мечовете и копията на градското опълчение.

За командир на опълчението бе избран един швед, предводител в миналото на разбойническа шайка. Сега беше дошъл неговият час и той се бе превърнал в жреца на кървавата вакханалия. Желанието му да убива, което той успяваше да подтиска откакто бе дошъл в Адвокатия, настървението му, го опиваха като вино. Преди да стане разбойник беше служил на разни господари. Единственото, което го вълнуваше бяха парите и възможността да убива. Сега, когато беше разбрал, че силите са неравни и че селяните са далеч по-многобройни от адвокатското опълчение, той търсеше смъртта, за да я изпита и познае. Както и преди бе насочил кръвожадното си рвение навън, сега към селяните. Но, най го възбуждаше предусещането за собствената му смърт. Беше я отлагал дълго лишавайки от живот други, бе се подготвял за нея, наблюдавайки я по лицата на своите жертви. И сега беше устремен към сюблимния миг, в който щеше да я усети върху самия себе си.

Отиде си от Законоград деловитото време на юристите и на мястото му дойде разделното, съдно, разбунено, откраднато от божия порядък, време на гневните селяни. Селяните, променили порядъка, се усещаха участници в зловещ безкраен карнавал, избликнал без благословението на деня, осветен от църквата. Някой интригант ги бе излъгал, че на швабския престол може да се възкачи справедлив владетел и вярата в тази лъжа караше озверелите селяни да се усещат по-човекообразни от обитателите и защитниците на Законоград. Селяните за пръв път вкусваха времето, за пръв път го познаваха, обладаваха, управляваха. Много от тях за пръв път напускаха населените места, в които бяха живели от своето раждане.

И когато пред залостената отвътре порта на стените на манастира-цитадела, лежеше последния все още жив защитник на Законоград и кръвта му изтичаше от рана в ребрата, пред него в неговото съзнание изплуваха картини от живота му преди да дойде в града. Спомни си своята майка, баща си, сестра си, двамата си по-големи братя, които може би бяха сред селската войска. Спомни си за цвета на разцъфналите ябълкови дървета в градината, за селската църква, в която баща му беше клисар. За чудесата на пътуващите шпилмани или жонгльори, както наричаха себе си онези странни хора, говорещи непонятен език. Почувства отново детския си трепет пред тяхната магия. Видя, как след като неговите съселяни се бяха дивили от танца на танцьорката-акробатка, след като се бяха смяли от сърце на гърбавото джудже-шут, след като се чудеха на номерата на изрода-огнегълтач, след като ги бе смайвал силният великан — трошащ окови с голи ръце, след потреса от разказа на разказвача на чудни легенди... След всичко това, селяните се нахвърлиха върху шпилманите с камъни и сопи и ги изгониха от селото. При тази гледка доброто му, състрадателно някога детско сърце, се бе изпълнило с гняв и озлобление към хората. И тогава реши, че дългът му ще е да брани низвергнатите, гонените, отритнатите, преследваните. Да защитава всички различни. Да бъде на страната на онези, които бяха мразени и осъждани от множеството. След смъртта на баща си избяга в Адвокатия. С много труд и изобретателност стана юрист и чрез делата си мъстеше на хората. Неговата ловкост и хъс в защита на обвиняемите станаха пословични. Годините минаваха и той все повече се обиграваше в занаята. Умееше да си послужи с чужото състрадание и да го насочва в желаната от него посока. Бързо натрупа богатство и авторитет. Но, беше най-известен сред колегите си с това, че лансира идеята за принципна отмяна на смъртното наказание. Той също бе автор на една пространна теория. Според която онзи, който е навършил 20 и повече години и не е научил какво е добро и зло, може да се приравни с неграмотния, който няма способността да чете кралските укази. И вината за тази неграмотност е на околните задето не са го научили. Предзстоеше му да отпътува за Англия където трябваше да бъде застъпник на много платежоспособни клиенти. От там щеше да отпътува за Исландия, за ежегодния събор пред скалата на закона. Където няколко клиенти чакаха съветите му, тъй като бе познавач на исландските закони. И тъкмо преди да отпътува, се случи тази история със селяните. Тогава го задължиха да се включи в градското опълчение. Сега, когато лежеше в мъчителна предсмъртна агония, в спомените му се яви онази отдавна забравена случка с шпилманите. И той в последните мигове от живота си, трескаво се опитваше да си спомни лицата им, но не можеше. Вместо лицето на танцьорката, той виждаше лицето на унгарска графиня, чийто застъпник бе в съда. Графинята, поради страха си от старостта, бе изкупувала младенци от бедняците и после в сатанистки ритуали беше пила тяхната кръв. Като си бе въобразила, че така ще запази младостта си. Лицето на силния великан беше заето от лицето на жесток разбойнически главатар. Лицата на изродите от трупата бяха се сменили с лицата на духовни изроди-мошеници, грабители, развратници, насилници, за които той се бе застъпвал, а чрез устата на лирическия разказвач те разказваха за своите зверства, безпътства, жестокости и беззакония.

Един от озверелите селяни, които плячкосваха и опожаряваха Законоград, забеляза, че юристът-опълченец е все още жив и поради отприщеното си настървение за смърт, а може би поради състрадание, реши да сложи край на мъките му и да го убие. Приближи се до него, отмести забралото на шлема и допря тъпия си меч във врата му. Тогава селянинът видя, че по лицето на опълченеца, въпреки изтичащата му кръв, бе избила едва забележима руменина. И селянинът усети с някакво диво, атавистично, безсловесно, първобитно усещане, че това същество лежащо пред него, агонизиращо в локва кръв, в последните мигове от живота си изпитва срам. И този срам беше единственото човекоподобно чувство, което селянинът беше виждал някога у юрист от Законоград.

От висотата на манастирските прозорци монасите-легалисти обвзираха всичко, което се случваше в Законоград и виждаха, че краят им е близко. Затова магистрите на ордена решиха да унищожат онова, на което не биха погледнали с добро око ревностните католици, ако някога бъде намерено след опустошаването на манастира. Затова изпратиха двама послушници да изгорят книгите и свитъците пазени в една тайна книгохранителница. Както бяха улисани да свършат по-бързо работата, единия от тях се спъна на прага и падна тъй, че покри с тялото си факлата и си обгори расото. Той беше задушил огъня и факлата изгасна. Тогава този, който бе изгасил факлата, нареди на по-младия си брат, да струпа в средата купчина книги и свитъци, за да могат по-лесно да ги запалят. А, той самият се върна, за да запали факлата си. По-младият брат веднага се зае да изпълнява поръката и да струпва книги и свитъци, но с всеки изминат миг ръцете му шареха все по-бавно. Докато накрая взе няколко свитъка и ги приближи до отворената врата, от където проникваше светлина в стаичката и ги заразглежда. Тогава ръцете му се разтрепераха, а сърцето му заби тай силно, че го усещаше с цялото си тяло. Той бе прочел надписите върху някои от пергаментовите свитъци, показващи кой е автора на текстовете. Още на пръв поглед бе видно, че в тези свитъци няма боязън от словото. Не беше то опитомявано там чрез рисунки, орнаменти и заврънкулки. Словото бе подчинено на разума. Това бяха писания на хора, стремящи се да управляват знанието, а не то тях да управлява. Когато се върна по-старшият брат със запалена факла, завари вратата затворена. Опита се да я отвори, но резето беше дръпнато от вътре. Тогава той повика няколко монаси и всички заедно се опитаха да убедят младия послушник да отвори вратата. За да могат да изгорят писмената. След като не постигнаха нищо, монасите пратиха да повикат един от магистрите. Когато пристигна магистъра, заповяда да го оставят сам пред залостената врата.

— Нека всички праведни християни да научат от къде орденът на легалистите е черпил мъдрост. Няма да позволя това да се гори.

— Млади братко...

— Нямам аз братя-безбожници и еретици.

— Ти, след като си учил богословие в университета, помниш ли какво ни завеща на нас следовниците на Христа...

— Вие сте следовници на дявола.

— Няма да обърна внимание на това обвинение. Някога сам ще се каеш за него. Виждам, че сега си обладан от някакъв бяс и не си с ума си. Този бяс е от дявола. За да се пребориш с него, опитай се да формулираш разумно и аргументирано своето мнение, тъй както са те учили. Сигурно в университета много пъти сте провеждали учебни диспути.

— Всички тези диспути, тълкувания, коментарии, интерпретации са само човешка мъдрост. В умствените боричкания няма нищо Божие. Стига ми това, което научих в университета. „Всяка дори и най-голямата човешка мъдрост, е безумие пред мъдростта на създателя“ за това напуснах университета, за да съм по далеч от суетното горделиво човешко високоумие.

— А защо поставяш своя ум по-високо от ума на твоите манастирски отци, защо се бунтуваш? Непослушанието ти е грях.

— Вие сте грешници. Авицена, Беикън, Авероес, други неверници, еретици и архиеретици. Това ли е вашата мъдрост? Вие давате на еретичните им слова дом и убежище на земята.

— Тези писания са само за братя, укрепнали във вярата, които никога не биха се изкушили в погрешни мисли. Ние не сме мечоносен орден и знанието е наше оръжие. Научили сме се да обладаваме знанието без то да ни обсеби. Полезно ни е всяко знание дори и еретичното, но в нашия манастир никога не сме проповядвали нищо ново и различно от писаното в Библията и от изказванията и писанията на светите отци.

— Знание, с което да насърчавате и благославяте юристите.

— Ти не разбираш в какво време живеем. Сега юристите вършат най-богоугодното дело.

— Юристите отнемат градежа от душата на човека и го превръщат във външен на човека.

— Не си ли научен на богобоязливите и просветлени от божията светлина доказателства на гръцкия отец Методий, че пристъпването на закона не е естествено състояние на човека, а случайно. И отговаря на прояви неприсъщи на природата му. Не ти ли казаха, че първоначалното намерение на душата е случайно и сред хаоса от душевни случайности Бог може да просветли и упорядъчи душата на човека, само ако отсъстват външни дразнители. А, кой е най-силния дразнител? Това е стремежът към външен междучовешки законосъобразен порядък. Този стремеж пречи на градежа да се осъществи вътре в душите на човеците. Не знаеш ли, че намерението според Абелар е...

— Абелар? Еретика Абелар, него ли ми сочиш за пример?

— Само някои от неговите писания бяха обявени за еретични. Но, ако настояваш ще ти посочвам примери само от свещеното писание по-нататък. Млади братко, светът вън от Адвокатия е порочен и ти си мислиш, че ние легалистите паразитираме върху порока. Като насърчаваме юристите да забогатяват и да правят дарения на нашия орден. Това само изглежда така на пръв поглед. Най-големия порок на външния свят се състои в неприемането на думите на нашия спасител — „Не съдете за да не бъдете съдени“. Божията истина е тази, че никой от човеците не е достоен да съди своите съчовеци. Поради порочността си людете устройват земни съдилища, в които грешници съдят други грешници. Онова, което е най-погубващо за човека, е вменената му длъжност да постига възмездие. Илюзията, че въдворява справедливост чрез някои свои действия, поражда у човека фалшивото усещане за богоравност. Още в онези далечни стари времена, преди да дойде нашия спасител, пророкът Еклезиаст ни посочи безсмислието на амбициите за земна справедливост — „И още видях под слънцето място за съд, а там беззаконие, място за правда, а там неправда, и казах в сърце си: праведния и нечестивия Бог ще съди, повече времето за всяко нещо и съдът за всяко дело е там.“ Но, човеците искат силом да изтръгнат правото да съдиш от ръцете на единствения достоен съдия. Правилният път е в промяната на мисленето на идните поколения, които ще живеят единствено по закона на любовта. Единствено чрез завета, който сключи с нас нашия спасител Исус Христос. Някога когато няма да има закони, садилища, затвори, каторги, смъртни присъди, вергелти, бой с пръчка, изобщо — няма да има наказания. Тогава людете ще престанат да търсят отмъщение, ще бъдат търпими и помислите им ще се насочат към усъвършенстване на вътрешния им свят. Това ще стане когато людете прозрат невъзможността на земната справедливост, когато се освободят от изтощителното гонене на непостижимата за всички правда. За да се сбъдне това обаче, ще са нужни няколко поколения. Тъй както някога чрез Моисей Бог наложи закона на людете и отношенията между хората бяха опосредствани от закона, и Бог чрез своя закон седеше между човеците. То сега ние божиите хора на земята, трябва да наложим отмяната на човешките закони. Тъй като закона и човешката воля налагаха наказанието, сега е време прошката да бъде налагана. Все още човекът е пленник на греховния си порив да нарежда светът по начина, който смята за правдив. Утре вместо изгарящата страст за междучовешка правда, душата на човека ще се обгърне от спасителната прохлада на вечната прошка. В напрегнатото търсене на възмездие и правда, човекът е обречен да се лута от неудовлетворение към неудовлетворение. Нашите юристи са тези, които му показват безплодието на неговите усилия. Законът издига стени между човеците за да ги пази един от друг, стените обаче са се превърнали в затворнически килии, отчужаващи людете един от друг. Вместо стени, между човеците трябва да стои любовта! Защото беше казано в свещеното писание „любовта изпълнява закона“. Само чрез нея всички ще бъдем едно тяло в Христа. Като си учил богословие, сигурно помниш посланията на светия апостол Павел към римляните, където се казва „и тъй неизвиняем си о човече какъвто и да си ти който съдиш, защото с какъвто съд съдиш другиго с него себе си осъждаш, понеже ти който съдиш вършиш същото“. А сам Господ Исус ни казва „помирявай се с противника си скоро, докле си още на път към съдилището“ „не се противете на злото, но ако някой ти удари плесница по дясната страна обърни му и другата. И на този, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата дай му и горната дреха“. Истина е, че човеците имат нужда от видимост за да прозрат проявленията на дявола. Престъпника им е нужен, за да могат чрез него да видят деянията на дявола и да се погнусят от него. За да бъдат добри, те имат нужда от лошия, който да ги завръща от алчността, от жестокостта, от лакомията, от властолюбието и от всички похоти, които биха ги довели до мястото на беззаконника. В цялата тази драма людете н

е могат да прозрат, че не самото зло, а противенето е от дявола. И противейки се на злото ние само се оплитаме в неговите козни и примамки. Деленето на човеците на добри и лоши създава почвата за вражди и раздори и приравнява обявените за добри човеци, налагащи добрината силом, към лошите. Дали обаче престъпникът е винаги лошия, слуга на дявола ли е той? Знаем, че Бог употребява нещата с човешко посредничество. Нима чрез онзи, който ни причинява страдание, Бог не ни изпитва колко сме смирени. А, може би чрез престъпниците Господ е наказал човеците да изкупват адамовия грях! И който се противи на престъпника значи се противи на Бога. Защо Негово светейшество папата продължава практиката на продажба на индулгенции, наследена от предишните папи. Нима това не е знак за всички вярващи католици. За нас легалистите това е ясен знак, че нашето дело е в съответствие с божията истина. Защото негово светейшество, наместника на Бога на земята, показва своята безкрайна милост и снисходителност чрез грамотите за опрощение на греховете. Дори и към бъдещите грехове и престъпления се разпространява неговото опрощение в индулгенциите. Той опрощава прегрешенията пред Всевишния, а нашите юристи — пред хорските курии и съдилища. Затова нашето дело в насърчение на юристите е право. А, сега отвори вратата!

... Тежкото резе на вратата проскърца. Младия послушник нямаше воля да се съпротивлява и тук не бе намерил убежище от човешката премъдрост.

Когато селяните се покатериха със стълби по стените на манастирската ограда и стъпиха в тясното дворче, което го обграждаше, те видяха залостените порти на манастира. В този момент монасите-легалисти отвътре изтръгваха от земята камъните и каменните плочи, с които беше постлан вътрешния двор на манастира и ги трупаха зад портата. Самата порта бе висока два пъти колкото човешки бой. Направена от масивни дървени трупи и обкована за по-голяма якост с дебели железни ленти. Лентите бяха широки три пръста и опасваха двете врати на портата хоризонтално и вертикално. Разстоянието между лентите бе две педи, така че те образуваха върху портата правоъгълници с височина и ширина две педи. Върху всяка лента на разстояние пет пръста един от друг бяха вковани масивни гвоздеи. Селяните се опитаха да разбият портите на манастира с дървен таран. Но, купчината камъни зад портите ставаше все по-голяма, затова усилията на селяните бяха напразни. Тогава някои от селяните отидоха в ковашките работилници на Законоград. Донесоха оттам сечива и се опитаха с тях да изтръгнат обкова на портите, но гвоздеите бяха толкова здраво забити, че сечивата се чупеха, а металните секачи се изтъпяваха още при втория удар. Тогава селяните се върнаха в Законоград и събраха чукани, дъски, слама и други запалими материали. Струпаха ги върху портата, тъй че чуканите и останалото да достигат една трета от височината й. След това селяните накладоха огън и неговите езици плъпнаха по портата. Не след дълго металните й обкови се нажежиха, а дървената част започна да се овъглява. В този момент монасите вече бяха натрупали камъните отвътре почти до горния край на портата.

Когато съобщиха на великия магистър на ордена, че селяните са запалили огън пред портата, той нареди всички да се съберат в двора на манастира. След като се събраха магистърът им говори за последно и очите на всички братя се просълзиха. Някои едва сдържаха хлипането си. Великия магистър завърши своята реч с думите:

— ... Както бе писано в писанията „Изповядайте си един други греховете и молете се един за други“ и още бе писано „ако изповядаме греховете си той е верен и праведен за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда“ нека всеки от вас да изповяда брата си, а после да се молят заедно Бог да им даде сила да посрещнат смъртта. Нека се молим всички да бъдем с нашия Господ в царството небесно. Ще помоля брат Хонорий да дойде с мен да ме изповяда...

След това монасите легалисти се отправиха по килиите си да изпълняват поръката на великия магистър.

— Сега когато съм близо до последния си земен час, брате Хонорие, ще ти изповядам делото на живота си. Бях на 21 години когато видях как пламъците на кладата погълнаха великия магистър на тамплиерите Жофроа дьо Шарне. Той бе моя магистър. От година и половина се числях към техния орден. От тогава тази гледка ме съпътства в кошмарните ми сънища. Бях изпълнен с гняв, озлобление и желание за мъст, слушайки за изтезанията, на които са били подлагани моите братя — тамплиерите, за да бъдат изтръгвани от тях лъжливи показания. Моите братя — тамплиерите, закалени от битките с пълчищата на Саладин, бяха сломени от лукавството и покварата на земното „правосъдие“.Тогава осъзнах, че освен меча, честта и себеотрицанието, има и други оръжия. Че вярата може да се брани не само на бойното поле, но и в съдебните зали. Първородният грях на нашия орден на легалистите беше този, че бе заченат с омраза. Исках да отмъстя на Филип ІV Хубавия за поруганата чест на своите братя. Пожелах да съм на мястото на инквизиторите, да съдя Филип ІV и неговите послушни подлеци, организирали процесите. Започнах да изучавам правната наука, с надеждата че някой ден ще видя как самите те ще бъдат изправени пред съд. Но, Господ ми посочи колко опустошителни са омразата и желанието за мъст. Тези чувства бяха започнали да опустошават душата ми, когато Господ се намеси. Посланието на светия апостол Павел „Не отмъщавайте за себе си възлюблени, а дайте място на божия гняв. Защото писано е отмъщението е мое и аз ще отплатя, казва Господ“. Тези думи сякаш бяха писани само за мен. „Омразата е човекоубийство“ така пишеше в писанието. Господ ми откри чрез посланието на апостол Якова, че човешкия гняв не върши правда. С много усилия успях да преборя изгарящите душата ми страсти. Аз обаче имах дълг към братята тамплиери. Трябваше някак да продължа тяхното дело. Цял живот да съхраня в душата си боголюбивия пламък, който те запалиха у мен. Така реших да употребя юридическото си знание за богоугодна цел. Минаха години и аз основах ордена на легалистите. През тези години Господ работеше в душата ми, да я просветли. Да осветли пътеката по която да тръгна. До когато придобихме земя и построихме манастир, а после се появи Законоград. И юристите, които ние бяхме благославяли жънеха успехи и забогатяваха, тъй както някога забогатяваха братята тамплиери. Аз разбрах, че това е божие знамение, че делото на нашия орден е богоугодно. Докато в главата ми се загнезди една дръзка и натраплива мисъл. В началото се борих с нея и я пропъждах от ума си. Но, бавно и полека започнах да вярвам в нея. Започнах да вярвам в постижимостта на земния рай. Когато прозрях че покровът на знанието за добро и зло бележи границата между земното ни съществуване и обещаните райски селения. Защото всички наши душевни страдания идат от сблъскването ни със земната неправда, от това, че спрямо нас или с наш близък съчовек са постъпили лошо. Когато са ни отнели нещо, което сме считали за наше, когато са ни измамили. Тогава изпитваме болка и унижение. Забравяйки че всичко, което мислим за свое, е сътворено от Бог и принадлежи на Него. И Бог е нашето достойнство. Онова което людете могат да ни отнемат то не е наше. Незнанието на това, що е добро и зло, ще върне на човеците, на божия народ на земята, блаженството на изгубения рай. Забравата на това, що е добро и зло, ще поведе човеците към онзи мечтан апокатастасис, чрез който поне духовно ще обитаваме царството небесно, макар и да не сме лишени от телесната си обвивка. Така ние — човеците ще сме достойни за рая. А, тук на земята ще плащаме адамовия грях само чрез страданията на телата си, като гладуваме, студуваме, боледуваме. Осъзнах че законът възпрепятства постигането на земния рай. Най-лесно е да забраниш, да наложиш външно ограничение, да изземеш от човека собствената му съвест и да я смениш с обществената съвест и отговорност. Още светия апостол Яков ни завеща „говорете и постъпвайте като човеци, които ще бъдат съдени по закона на свободата“ и още един свят мъж апостол Павел ни казва „съвест нари

чам не своята, а на другия защото бива ли моята свобода да бъде съдена от чужда съвест“. Нима тези святи мъже не ни дават ясен знак, че трябва да освободим човека от външни ограничения, да дадем на човека свободна воля, да бъде отговорен той пред собствената си съвест. И трябва Бог да е тази съвест, а не страхът от земните закони и възмездието на човеците. Защото когато престъпникът върши злодеяние, той се бунтува не срещу Господ, ами срещу човеците запрели волята му. С тях той си урежда сметките. Ако людете забравят доброто и злото, те ще бъдат освободени от задължението да избират между тях. Така изобщо няма да има възможност за прегрешение. Тези мисли ме доведоха до греховната вяра в постижимостта на земния рай. Когато научих, че селяните са тръгнали към Законоград, разбрах, че Бог ще ме накаже, мен и целия орден, заради дръзката моя вяра. Тези размирици и селски бунтове са едно изпитание за нас. Господ изпитва нашата твърдост, дали ще се подадем на изкушението да осъждаме озверелите селяни, които ще дойдат да ни вземат живота. Аз свърших, брате Хонорие. Това бе моята изповед.

— Простен да си, велики магистре, а сега преди смъртта нека бъдем силни. Нека молим Бог за спасението на душите на нашите братя, които ще погинат, и на юристите, които вече погинаха, и на селяните, които ги избиха. Да се молим за всички, които погинаха и ще погинат.

 

* * *

 

Отвън огъня горя и селяните хвърляха в него още чукани и съчки докато дървената част на портата съвсем се овъгли. След това почнаха да носят ведра с вода и да заливат огъня. При всяко плисване върху огъня и обгорялата порта, кълба от пара се издигаха около сградата на манастира. Съзирайки кълбата от пара, душите на монасите се изпълваха със суеверен ужас. След като огънят угасна, селяните закачиха метални куки за лентите, които бяха като скелет на мъртвото тяло на портата, вързаха за куките въжета и започнаха да ги теглят. Металните ленти почнаха да се усукват. В един миг овъглените порти се отвориха и камъните рухнаха тъй, че земята потрепери. Селяните се покатериха по камъните, които бяха притискали портата отвътре, и проникнаха в манастира. Там ги посрещна монашеското смирение и жертвоготовност. Тъй както някога преди много векове им бе поръчано да се молят за своите мъчители, тъй сега монасите се молеха за спасението на душите на селяните.

Всички първенци на ордена бяха избити. Избити бяха и онези, които се опитваха да ги защитят. Повечето от обикновените монаси и послушници бяха пощадени.

След тази победа, която извоюваха, селяните бяха стъписани. Пред тях наистина се бе разкрило времето и те усещаха тегнещото предизвикателство да продължават да променят порядъка. Селяните сега се почувстваха на мястото на юристите, които постоянно сътворяваха една правда, моментно съграждаха справедливост. Които имаха костюми за всяка нова роля, във всяка нова пиеса, в която новата правда изместваше предишната. Значимостта на живота на селяните беше в помненето на деспотичното, тиранично, заробващо заблуждение, че притежават способността, усета да разпознават доброто и злото. Сега селяните очакваха суровото си наказание за това, че бяха пристъпили, очакваха нещо външно, някакъв отпор, някаква преграда, която да им попречи да властват над порядъка. Очакваха възбраната, която щеше да попречи на днешната им победа да се изроди във властолюбие, коварство и алчност. Очакваха императора и неговите войски. Те щяха да върнат селяните в онова състояние на страдалческа земна онеправданост, на която, ако не се възпротивяват им беше обещано блаженство в небесата. Селяните бяха привикнали към страданието. Те добиваха хляба си чрез катадневната мъка, а когато прощаваха или биваха прощавани, прошката биваше изстрадвана. Но, легалистите искаха да им отнемат това страдание. И тъй както бяха благославяли застъпването за престъпници, монасите сега искаха да се застъпят за селяните. Те си наумиха да пишат писмо на императора. Наместо наказание за селяните за това, че пристъпиха, монасите молеха императора да се смили над тях, вместо да избива и подлага на гонение въстаналите селяни. Да им прати декрет за помилване, ако се приберат обратно по къщите си.

 

* * *

 

Още когато императорът получи писмото, в което юристите от Законоград го молеха за помощ, той свика най-първите си рицари, а те свикаха своите васали, а васалите пък свикаха своите подчинени. Така се събра голяма и силна войска. Към тази войска се присъединиха тевтонци и други мечоносни ордени, които бяха решително настроени да спасят своите събратя легалистите. Когато тази войска бе изминала вече половината път към Законоград, до тях достигна вестта за гибелта и разграбването на града. Тогава императорът и рицарите се разгневиха, обещаха си да накажат селяните, да опожарят къщите им, да ги измъчват, докато получат обратно богатствата на Законоград и чак след това да ги избият.

Срещу тази разярена войска се бе запътил един монах-легалист. Под расото си той носеше послание, написано от онези монаси, които бяха оцеляли след клането в манастира.

„Никога не бихме се осмелили да даваме съвети на Ваше имперско величество относно политиката, която водите, но ви отпращаме това послание, като горещо молим Господ да ви предпази от прегрешението, което сте на път да извършите. Като повод за въстанието, което се стремите да накажете, послужиха слуховете, че първородния престолонаследник се бил върнал на чело на войска, с която щял да вземе властта и да промени обществения ред. Всъщност истината е, че първородният, от две и половина години е в Каринтия. Там лекува своето психично заболяване, като разходите за лечението са поети от неговия благороден чичо. Ако селяните имат някакъв грях, то той се състои в това, че на мястото на чакания от всички спасител Исус Христос, да дойде за второ пришествие. На Негово място временно бяха поставили малоумника, който уж щял да им донесе спасение. Широко разпространено е заблуждението, че причината за възстанието в Адвокатия била отежнената криминогенна обстановка през последните десетилетия. Истинската причина за въстанието бяха трите поредни сушави години. И гладът, който настана след тях. Те оставиха селяните почти без хранителни запаси. Това ги подтикна към изкушението да опустошат хамбарите на Законоград. За да могат със зърното от там да заситят семействата си. Относно криминалната ситуация можем да кажем, че ние монасите-легалисти работихме със селяните и развихме у тях добродетелите на смирението и опрощението. И когато се случеше министрелите да изнасилят селянка, да откраднат, да пребият селянин, да сквернословят и обиждат, то селяните като добри и богобоязливи християни, като истински праведници благославяха своите гонители, а не ги кълняха. Защото е казано в свещеното писание „ако простите на човеците съгрешенията, вам ще прости и небесния ви отец“. Не може да има ограничение пред прошката. Защото думите, отправени към грешницата „аз не те осъждам, иди си и вече не греши“ от нашия спасител Исус, са достойни за подръжание. Защото беше казано и от свети Яхова, че небесният съд ще бъде безмилостен към оногова, който не е показвал милосърдие. И защото бе писано „с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. Както селяните прощаваха, нека сега и на тях да им бъде простено. Сега вие, Ваше имперско величество, имате историческата възможност да наложите милосърдие върху селяните. Тази ваша зрелищна прошка върху голяма група от хора ще се запомни и някой ден, когато няма да има закони, съдилища, затвори, каторги, смъртни присъди, вергелти, бой с пръчка. Тогава...

 


напред горе назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]

 

© 2003 Румен Тодоров. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух