напред назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]



Старите дрехи на краля


Живееше някога един крал. Той се беше оттеглил в лятната си резиденция и от там управляваше кралството.

Топлото течение в морето, докосващо бреговете на кралството, не позволяваше на зимата да показва лошия си нрав. Зимата беше меко прохладна, лятото жарко, а есента топла. Климатът бе подходящ за отглеждането на всякакви полезни растения и животни. По тучните пасбища растеше буйна трева, от която пасеше добитъка. Реките и езерата бяха пълни с риба, гъстите гори — с дивеч. Клоните на плодните дърветга се огъваха от тежестта на отрупаните по тях плодове. На есен зърната по житните класове, в грахулките, по гроздовете и в другите зърнени посеви и растения, бяха толкова многобройни, както никъде другаде по света, а зеленчуците бяха толкова големи, че по пазарищата винаги можеше да познаеш чужденеца по учудената физиономия, когато виждаше размерите им. Между черноземните плодородни нивя, полета и градини течаха пълноводни реки, потоци и водни извори, тъй че даже и през сушави години поданиците лесно можеха да напояват посевите и овошките си, а добитъкът нямаше нужда да изминава големи разстояния за водопой. Реките бяха удобни за лесно транспортиране на дървени трупи до дъскорезниците, задвижвани от водна тяга. Многото реки и потоци задвижваха и воденичните камъни във водениците. Цветята, слънчогледите, акациевите дървета и всички растения в природата цъфтяха почти през цялата година и пчелите на пчеларите събираха от тях нектар за меда в кошерите. Част от морското крайбрежие бе плоска и приливът заливаше крайбрежни пространства, тъй че една ниска дига бе достатъчна да задържи водата на брега и когато тя изсъхнеше, в солниците на кралството се добиваше толкова сол, че месечния добив бе достатъчен да покрие потреблението на кралството за цяла година. Горите бяха толкова гъсти, че онези поданици, които си изкарваха хляба с дърводобив, нямаше нужда да садят нови дарвета, достатъчно бе само да оставят някое сечище за 15 години и природата сама го покриваше с гъста дървесна растителност. В планините имаше огромни залежи от желязна и медна руда, от сребро, олово и въглища. В просторни каменоломни се дялаше нефрит и мрамор. Имаше находища за добив на кехлибар, на рубин и смарагди; на селитра, от която се правеше барут за топовете и мускетите на войската. Всичко, което човек можеше да получи от природата, сякаш се намираше в неизчерпаеми количества. Тя изобилно беше изсипала цялата си благодат над територията на кралството. Но въпреки всичкото това богатство, икономиката се задъхваше, тъй като едва издържаше огромния репресивен апарат на краля. Армия от чиновници и стражари, призвана да прокарва в живота кралските идеи, представи и забрани. Най-много тежаха на бюджета могъщите тайни служби на кралството с неизброимите си щатни и нещатни сътрудници, агенти и информатори. Щатовете за надзиратели, стражари, следователи, пристави, прокурори и съдии също бяха неимоверно раздути.

Дните си кралят обикновено прекарваше в парка на своята резиденция, хранеше златните рибки в езерото, оставяше корички и бисквити за гълъбите накацали покрай пътеките, после сядаше на някоя пейка и ги наблюдаваше как кълват оставеното от него. След това подхвърляше орехчета и лешници на катеричките, пробягващи между дърветата. Когато се разхождаше, в съзнанието му изплуваха спомени от живота, който бе живял преди да се оттегли в резиденцията си. Припомняше си учителите от своето детство, и за онова селско момиче, в което някога беше се влюбил като юноша, но не му позволиха да се ожени за нея, тъй като на кралски престолонаследник не подобава жена от простолюдието. Спомняше си и военното училище, където го бяха възпитавали в дух на самоотверженост и чинопочитание. Спомняше си за доблестните победи, които беше печелил на бойното поле и за другарите си, които бяха загинали. И тъй както спомените за моменти от някогашния живот преминаваха през ума му, кралят когато осъзнаеше, че някое събитие или случка биха могли да се развият по добър и красив начин, но не са се развили така в следствие на нечий човешки порок, той забраняваше порока, който бе попречил за постигането на съвършенство в отношенията. Той ежедневно разнищваше миналия си живот и излъчваше от него всичко зло и грозно и го забраняваше на своите поданици. Със силата на политическата си власт и деспотичната си воля той се опитваше да вкара живота на поданиците си в руслото на доброто и красотата. За краля, затворен в лятната си резиденция, всичко в кралството му бе застинало във възвишено-поетични представи за човешки взаимоотношения и всичко, което не отговаряше на тези представи, беше забранявано. Забранени бяха алчността, сластолюбието, подлостта, притворството... и всякакви други човешки пороци. Тъй че кралските юристи, които бяха призвани да придават законова форма на забраните, недоумяваха как да го сторят. Още по-объркани бяха съдебните следователи и прокурорите, когато се опитваха да докажат например... пожелание на чуждо имущество.

В кралството се произвеждаха и хартия, и мастило, но въпреки това кралската администрация изпитваше необходимост от тези материали и всяка година министърът на търговията изнасяше стотици сребърни кюлчета, за да закупи от чужбина мастило, хартия и пергамент. Администрацията тънеше в бумащина: формуляри, циркуляри, досиета, доклади, преписки, протоколи, постановления, укази и какви ли не още писмена. Чиновниците бяха наложили тотален контрол върху живота на поданиците.

Усамотен в лятната си резиденция, потънал в спомени, мисли и мечтания, кралят беше заживял тъй, че никакъв инстинкт не стоеше между света и сетивото, между живота и представата за него. Поданиците бяха носители на кралския дух и битието им бе пронизано от волята му. Животът им беше постоянен процес на охудожествяване, на театрално пресъздаване на кралските представи, на кралските философски построения и духовни търсения. Чрез репресивния си апарат кралят размножаваше духовния си свят на бройката на своите поданици и техния живот беше едно външно, настоящо продължение на осъществения някога или само въобразен живот на краля. Доколкото имаха някаква свобода кралските поданици, тя бе само в интерпретирането на кралската воля. За да можеше всичко това да се осъществи, се грижеше огромен агентурен апарат, който имаше за цел да научи как се е държал поданикът във всяка една житейска ситуация и дали не се е поддал на някой, дори и дребен порок. Всички поданици имаха досиета, а за всеки, който беше обявен за „склонен към порока“, имаше назначен персонален агент, който да го проучва. Най-ефективни от кралските агенти бяха тъй наречените „битийници“. Сираци, отраснали в кралските сиропиталища, където съзнанието им бе формирано по кралски образец. Както си личеше и от названието им, те просто трябваше да съществуват, за да въплъщават и да носят сред поданиците кралските представи за доблестно и честно поведение. Беше им забранено да разкриват, че са „битийници“ и бяха задължени всеки месец да пишат доклади за преживяното. Тъй като в сиропиталищата битийниците бяха дресирани в дух на пълна честност, техните свидетелства в съдилищата се ползваха с най-голяма тежест. В затвора можеха да попаднат не само отявлените престъпници, но и онези, които проявяваха например безсърдечност, нахалство, за псувня или даже нескромно поведение. Едновременно със забраните и репресиите, мощната кралска пропаганда промиваше мозъците на поданиците като се стараеше да им внуши, че живеят в най-прекрасната страна, че кралските указания и забрани са най-правилни, великолепни и мъдри, че последната голяма война, която кралството беше спечелило, е най-великото събитие в историята, че патриотите, загинали в тази война са най-достойния пример за подражание. Поощряваше се създаването само на възвишено изкуство, което не излизаше от рамките на кралските представи за добро и красиво. Изкуство, което според официалните културтрегери предизвиква катарзис и облагородява човешкия дух. Изкуство на съзерцанието, възвишаващо духа и надмогващо низките страсти. Допускаше се и тъй нареченото „народно изкуство“. Това бяха по-лесни за възприемане произведения, най-вече театрални пиеси и книги, издържани по каноните на мелодрамата. Дидактични произведения, в които добрите и нравствени постъпки биваха възнаграждавани от съдбата, а грешните и порочни хора ги постигаше житейско крушение и нещастие. Освен тези приказки за възрастни пропагандата отделяше и голямо внимание на истинските детски приказки. Те се опитваха да насадят у малките поданичета вярата в доброто и справедливостта. В тях доброто побежаваше злото, но дори и когато физическата победа не беше на страната на добрите, то те винаги оставаха морални победители. Всички тези произведения се стараеха да внушат на поданиците, че доколкото има зло в кралството, то идва отвън, от личности, повлияни от външен на кралството начин на живот, но не и от самата човешка природа. Основното пропагандно средство обаче бяха тъй наречените „сказки“ — беседи, на които поданиците трябваше да присъстват. В тях официални философии и пропагандности разясняваха на народа кралските концепции, възхваляваха статуквото и наложения от краля начин на живот. Издаваха се периодично „журнали“, включващи напечатани най-популярните сказки изнасяни през месеца.

Днес кралят пак обикаляше лятната си градина, но за разлика от обикновено, мислите му не бяха заети с миналото, а с бъдещето. Питаше се какво ли му предстои, на него и на кралството. Обмисляше вариантите, по които могат да се развият събитията в утрешния ден. Дали щеше да се запази обществения ред. Тайните служби държаха като в клещи целия народ и кралят им се доверяваше, но въпреки това в душата му се беше загнездило тревожно предчувствие. Причината за това предчувствие беше доклада, който кралят беше получил сутринта. Доклад от тайните служби, в който се казваше, че неговия отколешен, победен някога, съперник — херцога, е планирал да му устрои покушение в деня на националния празник на кралството. Това бе един от малкото дни в годината, в които кралят напускаше лятната си резиденция. А националният празник беше утре.

 

* * *

 

Този празник датираше от преди 33 години. Беше посветен на победата в голямата война и се провеждаше в деня, когато бе спечелена решителната битка. Това последно решително сражение, което беляза края на едно дългогодишно съперничество между две кралства. Когато бе разбрал, че губи битката, съперникът на краля успя да избяга и след няколко месеца се обяви за херцог. Но преди това да се случи, се разиграха някои събития, които доста озадачиха херцога, който тогава беше крал. След като изгуби битката, той се оттегли с малкото си останала свита в едно ъгълче на бившето си вече кралство и започна да обмисля как да признае поражението си, като запази поне част от своята власт. На първо време обаче пред херцога стоеше въпроса как да обяви достойна капитулация.

В този момент той случайно дочу разговор между няколко войника, за двама изкусни шарлатани, които войниците явно познаваха. Единият разказа как шарлатаните успявали да пробутат несъществуващи дрехи с условието, че онзи който не може да ги види, е глупав. Те говорели така убедително, че притежавали почти хипнотична сила над убеждавания.

И тъй като удавникът се хваща и за сламка, херцогът си представи как при празнуването на победата неговият противник — кралят се явява гол пред обществото. „...Тогава те навярно ще си помислят, че кралят е луд. Ще си кажат: „Този ненормалник не е достоен да ни управлява.“ Ще вдигнат бунт и ще го свалят от власт. Ееех, ако стане наистина така... А пък ако не стане, то поне ще го направят смешен пред поданиците му...“

Такива мисли минаваха през главата на херцога и той нареди да му доведат двамата шарлатани. После им обясни какво иска от тях и след като се спазариха за цената, шарлатаните бързо се метнаха на конете и поеха към столицата на победилото кралство. Там те се представиха за тъкачи и тъй като кралят търсеше бляскави дрехи, за да отпразнува бляскавата си победа, явиха се пред него и се опитаха да отиграят етюда с невидимите за глупаци прекрасни, бляскави, леки като паяжина дрехи.

„... Майсторски лъжат тези шарлатани, но няма да ги изгоня и няма да заповядам да ги бият с пръчка за наказание. Ще се престоря, че наистина виждам дрехи и ще твърдя, че съм облечен. Ако някой от министрите, царедворците и другите висши сановници оспори думите ми, ще се прости с поста си. Вече нямам външни врагове и е време да наложа абсолютната си власт вътре в кралството. Който оспорва думите ми ще съжалява...“ Тъй си помисли тогава кралят и на церемонията по анексирането на новите завладени територии той се яви гол пред сановниците и народа, но никой не посмя да го обяви за гол.

Когато херцогът научи, че краля се е повявил гол пред народа и никой не се е разбунтувал, той разбра, че дните му на власт са преброени. На следващия ден пристигна пратеник на краля. Херцогът беше решил да помоли краля да му възвърне поне малка част от имуществото и да му позволи безпрепятствена емиграция, или поне да гарантира неприкосновеност на живота му. Какво беше учудването на херцога, когато прочете посланието на краля, в което той с великодушието на победител предоставяше на херцога контрола върху последните четири малки графства, все още незавладени от кралските войски.

Причината за това странно решение на краля беше една твърде необичайна среща.

Когато свършиха тържествата, а после и пирът в чест на победата всички бяха заспали непробудно след разгулната нощ. Но в ранната утрин кралят незнайно защо се събуди и понеже го цепеше главата от изпитото вино, той излезе на двора, за да се освежи със студена вода. Изтегли ведрото от кладенеца и първо пи жадно, после коленичи и си наплиска лицето, след това изля водата върху главата си. Тъкмо се зазоряваше и рехава мъгла беше плъзнала по двора, когато кралят се изправи и видя човек сред мъглата. По дрехите и говора приличаше на странник, имаше тъжни, уморени очи и благ глас. Странникът заговори тъй, сякаш се познаваха отдавна:

— Когато човеците идват на този свят, те не носят по телата си никакъв белег, обозначаващ превъзходството над другите хора. И с всяка измината година трупаме знания и опит, които ще ни помогнат да господстваме над другия. В началото тъй родителите възпитават своите деца. После децата сами усещат сладостта на превъзходството, най-вече това важи за кралските деца, но и за другите също е в сила. Навярно, когато поданиците те видяха да се явяваш гол пред тях, те са видели в твоя доброволен отказ да носиш знаците на превъзходството, желание ти да бъдеш първия, който ще прекъсне тази верига. Може би те са повярвали, че сега когато вече нямаш външен враг, ще поведеш кралството по нов път...“

Тъй говори още странникът на краля и след като свърши, се изгуби в мъглата, както се бе появил. Кралят остана до кладенеца и дълго мисли върху думите на непознатия. И тогава осъзна, че странникът му беше дал нова цел, която да осмисли истински живота му. Така му дойде на ум каква да е първата стъпка по този нов път и когато писарят се събуди кралят му продиктува указ, според който разкошния кралски дворец в центъра на столицата се превръщаше в сиропиталище. После продиктува и послание до победения си враг — херцога, в което кралят му предоставяше своето милосърдие. След това кралят се премести в лятната си резиденция, където бяха монтирани камини по стаите и тя стана пригодна за живеене целогодишно.

Когато херцогът разбра за милостта на краля, той извика графовете на четирите малки графства, за да обсъдят новосъздалата се обстановка. Тогава един от графовете заговори.

— Вие, Ваше величество, сте свикнали да мислите мащабно, а ние графовете — на дребно. Вие раководите кралство, а ние малките си графства. Сега е наш ред да мислим какво да сторим със земите си. Вие сте изморен от войната и ще е добре, ако излезете да си починете и изчакате нашите решения. Херцогът, който тогава беше крал, така се разгневи от тази нечувана дързост, че ръката му се намери върху дръжката на кинжала и той понечи да го извади от ножницата. Но, когато очите му срещнаха решителния поглед на графа, той разбра, че няма избор и трябва да напусне. Когато излизаше от залата така силно стискаше зъби от яд, че кътниците му едва не се пукнаха. Когато излезе вън от графския дворец, където беше приютен, той събра мислите си и изчака. Бароните и всички слуги бяха верни на своите графове, а не на херцога, който тогава беше крал, тъй че съдбата му зависеше само от графските решения. Графовете решиха да се съюзят и след това дълги часове обсъждаха условията на съюза. Хрумна им, че могат да използват управленческия опит на херцога и да го поканят да оглави новото политическо образувание. Графовете щяха да вземат основните външно и вътрешнополитически решения, а херцогът, който тогава беше крал, щеше да взема икономически решения. Като всеки от графовете имаше право да наложи вето върху решенията на херцога. Изобщо, на херцога се отрежаше ролята на обикновен управител на имение.

 

* * *

 

Когато херцогът пое икономическата власт в съюза, той реши да обиколи графствата, за да се запознае с онова, което му предстои да управлява. Това, което видя при обиколката беше съвсем отчайващо. Полята в съюза бяха в по-голямата си част от бяла пръст, на която не растеше нищо, плодородните земи бяха малко. Вместо гори имаше само храсталаци, от които пасяха кози. Графствата нямаха излаз на море и през тях не течеше ни една пълноводна река. Нямаше и полезни изкопаеми, освен една въглищна мина. Два месеца след като беше направил отчайващата си обиколка, херцогът нареди всички икономически субекти в графствата да му изпратят отчет за дейността и финансовото си състояние през последните месеци. И тук положението в по-голямата си част беше отчайващо. Херцогът обаче имаше добър нюх и забеляза една тенденция, която друг на неговото място едва ли би забелязал сред всичката бумащина. Оказа се, че хановете и кръчмите разположени около границата с кралството отчитат добри печалби през последните два месеца. Още на следващия ден херцогът се качи на каретата и заповяда на кочияша да кара към границата с кралството и там в продължение на цяла седмица обикаля крайграничните кръчми и ханове, за да проучи това явление. Оказа се, че причината за това е напливът от кралски поданици, които по тъмно прекосяваха границата, за да посещават кръчмите и хановете извън кралството. Тъй като в кралството в съответствие с новия вътрешен ред бяха въведени ограничения върху употребата на алкохол и вдигането на шум, а игрите на зарове и покер бяха изобщо забранени. Освен това бяха забранени псувните, вулгарните думи и изрази, грубото отношение един към друг и още много други забрани. За това кралските поданици идваха тук, за да се напсуват на воля, да играят хазарт, да се напият, да се сбият, да щипят сервитьорките и най-вече да си говорят каквото искат. Защото в кралството можеха да бъдат санкционирани, ако изразяха мнение — различно от това на официалната кралска пропаганда, която тогава се зараждаше. Всяка вечер херцогът сядаше край някой кръчмарска маса, около която бяха насядали посетители от кралството и се разговаряше с тях по цели нощи. От тях той черпеше информация за това какво става в кралството. И когато херцогът разбра, че кралят лишен от външен противник, е решил да превърне кралството си в храм на доброто и красотата, той си спомни за времето, когато те двамата — малки престолонаследници, слушаха уроците по философия. Спомни си за калокагатията, за която им бе говорил учителят, и херцогът избра, или по-скоро му се наложи да приеме факта, че за него е останала истината. И след като от тук нататък щеше да действа в съответствие с истината или по-точно щеше да управлява истината, му се наложи да приеме, че вече не е крал. И тъй като съюзът на четирите графства беше достатъчен да се обявят само за херцогство, то те се обявиха за такова. И херцогът който някога беше роден кралски престолонаследник, а след това коронясан за крал на една невиждана никъде по света церемония, прие титлата херцог. Разбира се, всичко бе само проформа за пред света, а новоизлюпения херцог дотолкова прие ролята на наемен чиновник, че във всички писмени заповеди, доклади, нареждания и други бумаги, които издаваше, наричаше себе си „управителя“ и само в междудържавни споразумения и договори, в които херцогството бе страна, се величаеше като „херцог“. След церемонията повика писаря и му продиктува своя проект, който беляза първата стъпка по новия път на херцогството. Проектът беше за културен обмен между графството и херцогството и се наричаше „Отворено общество“. Херцогът разпрати подробно описание на проекта на всеки един от графовете, но те бяха скептични. За това херцоът се срещна с всеки един по отделно и ги убеди, че си заслужава да инвестират пари в проекта. Самият проект се състоеше в следното: Покрай границата да бъдат построени още кръчми и ханове, за да може да се посрещне наплива от посетители от кралството. Тъй и се случи, графовете даваха кредит на всеки, който иска да отвори кръчма край границата. За това увеселител

ните заведения там почнаха да никнат като гъби след дъжд. Борбата за клиенти подтикна по-изобретателните да организират в кръчмите си състезания по борба, след която доста от спортистите оставаха със счупени кокали. Дори имаше смъртни случаи, а кръчмарите приемаха залози, кой ще бъде победител. Други пък монтираха в кръчмите си сцени, на които се изнасяха пошли спектакли с циничен сюжет и вулгарни изрази и жестове. „Щом той им забранява свободното слово, щом той им взема истината, аз пък ще им я дам...“ Тъй си мислеше херцогът и се радваше на волнодумците, които прииждаха от кралството и под влиянието на алкохола говореха с ирония и сарказъм за положението в кралството. Така измина половин година и парите, които бяха вложили графовете се възвърнаха. И тъкмо херцогът се зарадва, че е направил първия си успешен икономически удар, кралят реши да сложи край на това явление и нареди алинеята от наказателния кодекс, санкционираща „антикралската агитация“, да се прехвърли към параграфа „предателство“. И тъй като предателството можеше да бъде осъществявано на чужда територия, където действа чужда юрисдикция, но можеше да се санкционира в кралството, то кралят пусна агенти сред волнодумците в херцогските земи и кръчми и доста от критиците на режима попаднаха в затвора макар, и престъплението им да бе извършено на чужда територия. Освен това кралят реши да запази поданиците от прегрешение и удесетори граничната стража, затегна митническия контрол и въведе строги ограничения при издаването на изходни визи на поданиците. Така потокът секна, но херцогът остана доволен от експеримента, защото от него беше научил доста важни и полезни неща. Той разбра, че онова, което може да въздигне херцогството са хората, живеещи в него. Развитието, напредъка, богатството, щяха да дойдат от свръхжеланията, свръхпотребностите, свръхнеобходимостите. Така херцогът продължи да насърчава строежа на увеселителни заведения и същия план, който бе сработил с пришълците от кралството, сега /разбира се в много по-голяма степен/ заработи и с посетители от всякъде по света. Тъй като навсякъде съществуваха, лицемерни, религиозни, културни, обществено-прилични и всевъзможни ограничения, които пречеха на пълното отдаване на наслаждението, херцогът, който служеше на истината, просто прие съществуването на инстинктите, на желанията, на необходимостта за експанзия сред другите. За това гостите на херцогството се чувстваха по-комфортно, когато се забавляваха далеч от домовете си. Така то криво-ляво се позамогна и графовете останаха доволни от разкриването на новия поминък. Изнизаха се няколко години и отново настъпи стагнация. Количеството на гостите не се увеличаваше. Херцогът трябваше да докаже, че заслужава поста си, затова продължи да измисля програми. „Какво ли отблъсква възможните посетители от удоволствията“, се питаше той. Ако това е страхът от посегателство, той можеше да го преодолее. Така беше създадена програмата „Закрила за всеки“, стремяща се да обезпечи сигурност за клиентите, тъй като те често страдаха от обири и кражби. Решено бе да се отпуснат правителствени субсидии за частни охранителски съюзи, които да предлагат персонална и групова охрана за клиентите при придвижването им из херцогството и най-вече около местата за забавление. И тъй като никой друг освен самите крадци и грабители не можеше да е по-сведущ в тази материя, то херцогът посети всички затвори и разговаря с осъдените за такива престъпления. След като излъчи най-благонадеждните от тях, той ги убеди, че ще е по-сигурно и изгодно за тях, ако станат охранители. И когато те се съгласяха да влязат в някой охранителен съюз, херцогът се възползваше от правото си на помилване и ги пускаше предсрочно от затвора. В съюзите влизаха също и физически силни безработни бедняци, а пък за управление на съюзите херцогът сложи свои доверени хора. После беше проекта „Правна закрила за всеки“, стремящ се да обезпечи юридическата защита за клиентите. Отпуснаха се държавни кредити за отваряне на адвокатски кантори. Тъй като доста от парите, идващи в х

ерцогството имаха съмнителен произход — например когато някой високопоставен чиновник профукваше за месец в херцогството пет годишни заплати, или пък някой нехранимайко, за когото се говореше, че намерил ковчежето с парите на богатия си баща. Или когато касиерът на търговско дружество заявяваше, че бил ограбен, когато пренасял парите, а пък после се явяваше в херцогството и харчеше за щяло и нещяло. Херцогството бе пълно с хора, които необяснимо как бяха забогатели. Тези хора се нуждаеха от юридически съветници да ги инструктират какво и как да говорят, за да не попаднат зад решетките. Друга програма, целяща премахването на страха от удоволствията беше: „Протегната ръка за помощ“, отпуснаха се безлихвени правителствени кредити за построяване на клиники и привличане на специалисти в тях. Клиники, в които пострадалите от алкохолна или опиумна зависимост, можеха да получат помощ при преборването със зависимостта. Имаше клиники за лечение на хазартни и други пристрастявания, за лечение на венерически заболявания. Клиники за лечение на стомашно-чревни и обменни заболявания. Тъй като много от клиентите страдаха от преплюскване и стомасите им не издържаха натоварването. Особено чести бяха преяжданията с месо, тъй като стомахът не можеше така бързо да смели храната, месото започваше да гние в стомаха и да отделя токсини, тровещи кръвта и трябваше да се помага с отвари от билки, клизми и други процедури.

След реализация на тези проекти, херцогството преживя малък икономически бум, защото херцогът бе отстранил пречките, отблъскващи и плашещи голяма част от възможните гости на херцогството. Тогава графовете решиха, че дори и да не направи нищо повече, херцогът вече е свършил достатъчно, за да са доволни и предоволни от него. Но херцогът нямаше намерение да се съобразява с дребния провинциалистки манталитет на графовете. Той имаше нужда от нещо истински голямо, искаше истината, истината за човека. За разлика от краля, който не се интересуваше от нея, а просто обявяваше за истинно онова, което го устройваше. И надяваше върху околните своята представа за другите без да се опитва да ги разбере.

Херцогът анализираше, съобразно натрупания си опит за онази случка, когато краля се самообяви за облечен и никой не оспори неговите думи. После тайно беше проучвал обстановката в кралството и беше разбрал, че не само трябва да приема истината, но да я търси, преследа, обладава силом. Всички тези програми, които до тогава беше реализирал, бяха само с цел да спечели доверието на графовете. Когато херцогът им предложи новия си проект, те не се интересуваха много от същността му и бързо се съгласиха. Програмата предвиждаше да се съберат в херцогството специалисти, чиято изследователска и професионална дейност е била свързана с общуване с множество индивиди, университетски преподаватели, юристи, търговци, врачки, куртизанки и какви ли не други. Херцогът отново направи обиколка на затворите, за да издири най-изпечените и изкусни измамници. А затворите на херцогството гъмжаха от такива. Салоните за хазарт и кръчмите бяха работното им място, за това херцогството бе рай за измамниците. Те бяха истинска напаст за херцогството и чудесно бе хрумването на херцога да оползотвори техните способности. И когато успя да убеди най-добрите професионалисти да работят за него, той отново се възползва от правото си на помилване, защото както казваше той „Кой друг ще се стреми да постигне истината за другия, рационално или чрез усета си, ако не професионалният измамник“.

Така измамниците и другите горепосочени специалисти бяха събрани и на всеки се заплащаше за това, да споделя познанията си за човешката природа. Тези познания бяха толкова пространни, че херцогът раздели специалистите на групи, съобразно проучвания предмет. Така групите се профилираха в изучаването на някой човешки нагон и произтичащото от него поведение и възможни реакции. Начело на всяка група херцогът постави свой доверен човек. Учените в групите имаха за задача да систематизират знанията, служейки си с научни методи. В продължение на години спецовете анализираха статистики и тенденции, обмисляха и изпробваха стратегии и тактики и предоставяха данните на херцога. Той бе единният център, поглъщащ информацията. Графовете започнаха да недоволстват, защото не виждаха реална възвръщаемост на вложените от тях средства.

„За какъв дявол ще ми е да опознавам ближния, че и да го възлюбвам на всичкото отгоре. Херцогът май се опитва да ни води за носа, той вече се самозабрави. Май е забравил на кого служи...“ — тъй роптаеха графовете, когато херцогът се опитваше да им обясни смисъла на програмата, която той бе нарекъл „Да опознаем ближния си, за да го възлюбим, както самия себе си любим.“ Те изобщо не разбираха необходимостта от програмата, но херцогът говореше достатъчно убедително и графовете само вдигаха рамене, свиваха устни в знак на колебание, почесваха се по тила учудено и накрая се съгласяваха да изчакат още. Така дойде денят, в който херцогът тържествено обяви на графовете, че първият етап от програмата вече е приключил. „Какво?! Ама и втори етап ли ще има? До кога ще ни разиграваш? Ние ти отпуснахме юздите и ти вече си помисли, че всичко ти е позволено.“, тъй реагираха графовете на думите на херцога, след което той пак надълго и на широко им заобяснява и завърши с думите „Това е програмата на живота ми, ако се проваля направете ме полски пъдар. Нека стана за резил, за посмешище на цялото херцогство.“

И наистина всички други програми спомагаха за развитието на икономиката, но перлата, венецът на всички програми беше „Да опознаем ближния, за да го възлюбим, както самия себе си любим“. Това бе мегапрограмата, от която произтекоха множество малки успешни проекти, след реализацията на които настъпи истинския триумф за херцога. Първият подпроект, който произлезе от мегапрограмата, се наричаше „Нежна грижа“. Той предвиждаше организирането на курсове за обучението на куртизанки, където те биваха обучавани да разбират човека, клиента. Тук основни изисквания бяха бързината на ума, способноста за бърза и адекватна пригодимост към променящия се емоционален фон, търпимостта и нагодимостта към другите, способноста за приемане на роли, привличащи и възбуждащи клиента и на последно място физическата красота. Красивите кухоглавки се котираха добре преди стартирането на проекта, но след това кадърните заслужено се издигнаха и ставаха все по-популярни. Онези, които бяха най-находчиви подържаха свои платени консултанти — психолози, имиджмейкъри и други, за да привличат и да се нагаждат по-умело към клиентелата. Те бяха като театрални примадони, изпълняващи роли на сцена, за които се грижеха цял куп сценаристи, режисьори, гримьори и костюмиери. Тези куртизанки дотолкова се прославиха с изкусността си в занаята, че много знатни и даже августейши особи посещаваха инкогнито херцогството, за да се ползват от техните услуги. Когато този факт се разчу, новозабогатели първенюта от целия свят започнаха да се стичат в херцогството, за да се ползват от услугите на същите куртизанки. Разбира се, слуховете за тайните августейши посещения в повечето случаи бяха чиста проба измислица, която самите куртизанки умело лансираха, но това нямаше никакво значение. Дори, когато минаха десетилетия и въпросните куртизанки прехвърлиха четиридесетте, потокът от желаещи да се ползват от техните услуги не секваше, тъй като клиентите винаги търсеха да обозначат порасналия си обществено-ролеви статус, а престижния ореол върху куртизанките с годините не помръкваше, ами дори ставаше по-ярък. Излишно е да се споменава, че въпросните куртизанки бяха едни от най-сериозните и щедри данъкоплатци в хазната на херцогството.

Следващият по хронология прокт, произлязъл от мегапрограмата, беше наречен „Да познаем радостта от живота“. Проектът предвиждаше издаването на държавно субсидирани книги, брошури и други печатни материали с цитати от философията на Епикур, възгледите на Казанова и всякакви творци, възпяващи наслаждението. В печатните материали бяха отразени различните представи за удоволствие и пълноценен живот. От каруцарските мъдрости „каквото хапнеш, каквото пийнеш, каквото ебнеш това ще ти остане...“ до най-изтънчените ренесансови поеми, призоваващи людете „да откъснат незабавно розите на живота“ и да се отдадат на земни наслади. Изобщо това бяха пропагандни материали, целящи освобождаването на гостите от задръжките, придобити при живота им по родните места. Проектът предвиждаше и обучението на херолди, които да усъвършенстват комуникативните си способности, за да общуват с гостите и по улиците и пътищата да възхваляват казина, зали за зрелища, сценични изпълнители, куртизанки и други забележителности на херцогството.

На особено важните клиенти в херцогството се случваха фантастични неща. Безумно красиви жени се влюбваха в тях, попадаха в неочаквани премеждия, от които се измъкваха невредими, неочаквано намираха приятели. Всъщност истината беше, че омайните хубавици, приятелите и враговете, които те откриваха, бяха специално обучени изпълнители с актьорски и притворни способности. Те разиграваха спектакли за най-платежоспособните гости на херцогството, в които самите гости бяха участници. И когато платежоспособният пръскаше пари за хазарт и други удоволствия, той винаги срещаше възхитения поглед на „артистите“, които превъзнасяха прахосника като велик герой. Въпросните артистисти също бяха продукт на една издънка на мегапрограмата. Издънката се наричаше „Равен шанс за всеки“. И предвиждаше професионална реализация за сираци в неравностойно социално положение. Сред сираците бяха избирани онези с по-съобразителен и схватлив ум и със способност за лицедействие. Те от малки бяха обучавани да разбират чуждите желания, разбирания, мнения, предпочитания, стремежи... и даже да ги моделират. След завършване на обучението си, те бяха пускани из херцогството да обласкават и омайват важните гости по всички възможни начини. „Артистите“ всеки месец пишеха отчет за дейността си и съобразно постигнатия ефект /печалба за херцогството/ получаваха заплащането си. Беше им забранено да разкриват същността на своята дейност и по това те си приличаха с кралските „битийници“.

Тъй като херцогството почти нямаше природен ресурс, то херцогът отдавна бе разбрал, че от поданиците трябва да се изцеди всичко. Тези поданици трябваше да бъдат максимално ефективни, за това херцогът при всичките си речи възхваляваше новата житейска парадигма, официалната държавна идеология, която с една дума можеше да се нарече — професионализъм. Като изтънчен познавач на човешката душа херцогът внушаваше на своите поданици, че даже да не си граф или херцог, ти можеш да превъзхождаш всеки, ако преуспееш в своята професия. Когато другия /без значение от сана/ търси твоя съвет или услуга и идва при теб като на аудиенция, ти се превръщаш в малък властелин в полето на своята професия. Пред необходимостта, която удовлетворяваш чрез професионалната си себеизява всички ще ти бъдат еднакво подчинени. Освен това професионализмът освобождава човека от търсене на житейски ориентири от разнородността на оценките, с които животът може да бъде оценяван. Изобщо професионализмът освобождава от всичко онова, което пречи на себеизявата, което пречи на живота да се осъществи.

Друг проект произлязъл от мегапрограмата беше и „Истина за всеки“. Той предвиждаше срещу високо заплащане, желаещите да получат достъп до голяма част от познанията на мегапрограмата. Който инвестираше пари за достъп до познанието, после ставаше високоплатен консултант, съветващ клиентите как да се отнасят към другите, отношение профилирано към групи или персонално към обект на въздействие.

Напразно кралската пропагандна машина се опитваше да внушава на кралските поданици, че произведенията създавани в херцогството всъщност са псевдоизкуство, че са шаблонни и схематични, че въздействат най-вече върху инстинктите на читателя и зрителя. Че тематиката им била банална, че приоритет в тях имала търговската им стойност пред художествената, че целта им била да разпалват въображението, а не да възвисяват духа, че развличали, възпроизвеждайки еднотипно сетивната култура на възприемателя, че символиката им била прозрачна, че целта им била да приобщи емоциите на възприемателя към общото публично нъстървение и възбуда и тям подобни. Истината беше, че тези критики даже и да бяха някога верни, то с годините безнадеждно остаряха. Херцогските професионалисти-творци на продукт от друга издънка на мегапрограмата, дотолкова се специализираха в отразяването на вътрешния свят на човека, на мислите, на инстинктите, на неврозите, на комплексите, на състоянията, на страховете, на фантазмите, че произведенията им наподобяваха сякаш да са отражение на духовен свят. И кралските цензори и пропагандисти бяха извънредно затруднени какво точно да цензурират и охулват, защото те бяха свикнали, че от херцогството идват елементарни или посредствени, пошли, лесноразгадаеми неща. Но когато професионализмът зае мястото си в творческия процес, всички се стараеха да избягват предишните клишета, винаги вървяха няколко крачки напред пред очакванията на публиката, тъй че все да й бъде интересно. Изграждаха характери, отношения и ситуации в съответствие дори с интелектуални построения. В безсилната си злоба кралските пропагандисти се напъваха да обезценяват новите хитови продукти, създавани в херцогството като ги наричаха „интелектуална първенющина“ и „продукти на перверзна фантазия“.

Безпощадната кралска цензура рядко допускаше произведения, създавани вън от кралството. Книги, театрални пиеси, опери, ако бяха допускани, то големи пасажи от тях бяха изрязвани. Вестници, списания и периодични издания, създавани в херцогството не се допускаха в кралството, а само бяха цитирани в сказките и журналите, които бълваше официалната кралска пропаганда. Цитатите разбира се бяха специално подбрани, тъй че да потвърждават тезите и внушенията на пропагандистите. Причината, поради която те така яростно оплюваха произведенията, създавани в херцогството беше тази, че едно от основните пера в бюджета му се формираше от музикалните зрелища и пищните театрални постановки създавани там.

Зрелищността на музикалните и сценични фестивали сплотяваше жителите на херцогството и неговите гости. Херцогството се превърна в законодател на модата в облеклото, поведението, предпочитанията. Онези, които посещаваха херцогството, като се върнеха по родните си места, се стараеха да копират видяното там. Освен чудесните спомени, гостите отнасяха и сувенири от търговете, на които се продаваха вещи и консумативи притежавани и употребявани от техните идоли. Дрехи, гребени, бръснарски принадлежности, тоалетна хартия, носни кърпи и всякакви други предмети, ползвани от музикалните и сценични знаменитости. Разбира се, кралската пропаганда се опитваше да осмива тази търговия, но аргументите бяха безнадеждно остарели, както безнадеждно остарели бяха и всички оценки на кралските пропагандисти. И когато те заклеймяваха куртизанството като срамна плътска търговия, пропагандистите бяха твърде далеч от истината, тъй като плътта бе последното, което продаваха знаменитите херцогски куртизанки.

Когато херцогските програми започнаха да жънат бляскави успехи и продуктите на тези програми започнаха да стават все по-изтънчени, примамливи, изящни пригодени и вписващи се в околната обстановка, херцогът започна да се пита дали служейки на истината, красотата не бе дошла сама при него — артистичната красота на чувственото възприятие. Тъй че и двамата — и херцогът, и краля — започнаха да си мислят, че обладават красотата.

„Нима красотата не е в житие пригодността и обектаемостта на моите поданици. Нима моето творение — херцогството, този съвършен, добре смазан свръхефективен механизъм не въплъщава ръкотворната ми или по-точно умотворната ми красота“, тъй си мислеше херцога и си вярваше.

„Защо пък да не е в съответствие с истината това, което говори моята пропаганда. Нима не е истина онуй, което сме приели за истина. Нима предмета, който аз назовавам по един начин, чужденецът на своя език не нарича по друг начин. Нима за мен не е най-важен моя език, моето разбиране? Защо моята истина да е по-малко истина, дори и да не е споделена от обществото, дори и да не е споделена от никой, за мен тя е най-значима...“, тъй си мислеше кралят и си вярваше.

Много младежи пропиляваха огромни наследства само, за да се докоснат, да опитат да проумеят този механизъм, движещ херцогството. Първоначалното им чувство от досега с херцогството беше възторгът от тези мили, отворени, любвеобилни, разбиращи и приемащи другия хора, които го населяваха. Те винаги бяха готови на съчувствие, винаги разбираха желанията и страданията на другия. Атмосферата бе така чудесна, че наследникът придобиваше желание да заживеят сред тях. А херцогските поданици бързо се сближаваха и сприятеляваха с пришълците. С времето, когато чарът и магията на тези хора започнеха да избледняват, у наследника се появяваше любопитство, искаше му се той пък да разбере поданиците на херцогството. Техният тайнствен жаргон, навиците им, отношенията помежду им. Щеше му се да властва истински над тях, защото разбираше, че под сервилната /понякога/ маска, те се подчиняваха един на друг, но не и на пришълеца в херцогството. Наследникът след дълги опити разбираше безплодността на усилията си. Тогава му се искаше да види поне едно истинско човешко чувство у всичките тези сценични звезди, крупиета, съветници, куртизанки, назначени дами на сърцето, назначени приятели и всички, които го обграждаха. И когато наследникът пропиляваше всичките си пари, той осъзнаваше, че всеки един механизъм, за да функционира добре, трябва да бъде хладен отвътре. Осите му не бива да се разгорещяват, за да не се разбалансира и да не зацикли, а когато механизмът трябваше да се задвижи от огъня на чувствата, то те трябва да се локализират на нужното място и в определеното време.

Въпреки, че се строяха нови казина, ханове и зали за всевъзможни удоволствия, посетителите се трупаха в старите заведения, тъй като там усещаха атмосферата на предишната слава и се покриваха с нея. Там се ходеше като на поклонение и всеки гледаше да подражава на онези посетители, печелили баснословни суми на хазарт, за които се носеха легенди. Покрай хазарта се разви силно и гадателското познание, астрология, хиромантия, карти таро и всичко, свързано с предсказване на бъдещето, можеше в изобилие да се научи в херцогството. За това посетители от цял свят идеха да научат какъв живот им предстои. Разви се също и един специфичен дял на фармацевтиката, свързан с веществата, съпровождащи наслаждението. Психовъзбудителите, които гостите на херцогството приемаха преди да заложат на конни надбягвания, борба или ролетка, или пък преди да влязат в увеселителна зала, увеличаваха многократно удовлетворението от преживяното. Афродизиаците, предизвикващи желанието, се продаваха даже в бакалиите, а цената им беше субсидирана от хазната.

Херцогството бе място, където всеки който го биваше да упражнява някакво въздействие върху околните, било чрез пеене, танцуване, съчинителство на вестници, възхваляване на стоки и личности, разврат, мошеничество, устройване на зрелища, изобщо талант за организиране на чуждото съзнание — идваше за да реализира способностите си. Херцогството бе върховния изпит за способностите им и върховното признание за техните умения. Много от този род гастрольори обаче се изкушаваха да пристъпят закона и херцогът се принуждаваше периодично да прави амнистии, за да може способните наистина да се интегрират.

В това време в кралството цареше безметежен покой. Кралят, уединил се в лятната си резиденция, общуваше най-вече със загиналите в битките свои другари и тъй като странникът беше отворил очите му за доброто, то кралят ги виждаше само в тази светлина. „Те бяха чисти, честни и жертвоготовни, поставяха другия над себе си и се пожертваха. Те, които заслужаваха да са сред нас, вече не са! Те не могат да се ползват от дара на живота, а мерзавецът отнел човешки живот, за да може да задоволи страстите си, да продължава да обладава дара на живота, не никога няма да подпиша...“.

Такива мисли идваха в главата на краля, когато му представеха молба за помилване на някой осъден на смърт, в която се молеше екзекуцията да се замени с друо наказание. За това бяха изключително редки случаите, когато кралят заменяше смъртното наказание с доживотен затвор. „Нека бъдем достойни за тях, за онези, които дадоха живота си за нас...“, казваше кралят и превръщаше кралството в храм на загиналите си другари. Дните на тяхното рождение и други събития от живота им бяха официални празници. Но не само отявлените престъпници бяха преследвани. За да заслужат дара на живота или по-точно да бъдат достойни за този дар, обикновените поданици трябваше да бъдат също толкова благочестиви, че да наподобяват загиналите герои. Ако не живееха по такъв начин, поданиците се подлагаха на репресии от държавния апарат.

Случваше се понякога тъй, че кралски поданик, който познаваше приживе някои от героите, да успее да избяга в херцогството и там на всеослушание и пред пресата да разправя, че те съвсем не са били толкова безкористни, чисти и непокварени и да подкрепя думите си с разни примери от живота им. Някои от бегълците твърдяха, че бедната селска девойка, в която кралят бил влюбен, съвсем не била толкова мила и наивна. Ами била опасна хитрица, която се целела в кралския престолонаследник, само за да се докопа до влиянието и богатството му. След като не успяла да се омъжи за него, тя планирала да избяга в херцогството и там да направи кариера, благодарение на женските си чарове, но не успяла да осъществи плана си, тъй като загинала при твърде съмнителни обстоятелства. Нямало съмнение, че кралските агенти устроили смъртта й, за да не й позволят да избяга и да опозори краля.

Кралската пропаганда веднага обявяваше избягалия за изменник, а думите му за чудовищно кощунство и фалшификация.

Харцогът бе приел истината, че поданиците му са подвластни на пороци и задачата му бе само да канализира и цивилизова тези пороци, за да ги оползотвори за херцогството.

В кралството властваше една държавно субсидирана и държавно подържана лъжа. Лъжата, че поданиците на краля са ангелоподобни. Тази лъжа беше налагана с цялата мощ на държавния репресивен апарат. В името на тази грандиозна лъжа кралските чиновници силом се стремяха да потъпчат всяка възможна малка лъжа, която би се появила между поданиците.

Херцогството официално, парадно, антилицемерно оголи една държавна истина, че поданиците са порочни, и тази истина допускаше безбройните малки измами, от които то се препитаваше. Но имаше в херцогството една странна група от хора, които смятаха, че животът в кралството е достоен за подражание. Те се опитваха да спазват жестоко ограничителните закони на кралството, макар и да живееха в херцогството. Техният пример обаче не беше твърде заразителен. Не беше нито конкурентноспособно, нито сексапилно да бъдеш добродетелен, и въпреки това имаше хора, които се присъединяваха към тази група, защото беше публична тайна, че въпросната група от хора, за да съществува, по секретни канали бе финансирана от тайните служби на кралството със сребърни кюлчета, добити в кралските сребърни мини. Никой в херцогството не се възпротивяваше на това, дори херцогът насърчаваше онези, които са без определен род занятие, да се обявят за поклонници на кралството и да се присъединяват към групата. Защото както казваше херцогът: „Какво друго му остава на човек, когато е абсолютно некадърен и не го бива за нищо, освен да бъде добър и нравствен.“

Тук херцогът също си беше направил добре сметката, тъй като сребърните кюлчета, които идеха за финансиране на кралските привърженици, биваха похарчвани в херцогството и след това чрез данъците пълнеха херцогската хазна. „Нима не е добро да протегнеш ръка към ближния, за да му помогнеш. Когато на предозиралия токсикоман се правят процедури за пречистване на кръвта и на стомаха или пък на преплюскалия му се дават билки и му се прави клизма. Нима в тези действия не съзирате една хуманна красота. Такава добронамереност може ли да се види в кралството?...“ Тъй думаше херцогът на онези, които наистина вярваха, че животът в кралството е по-човечен.

В самото кралство обаче поданиците също бяха разнородни в предпочитанията си. Преобладаващата част от тях приемаха да познават другия чрез кралските закони, които регламентираха всички взаимоотношения — между родители и деца, юноши и девойки, между съседи и тъй нататък. И всеки познаваше другия чрез кралските закони и очакваше ближния да е негово подобие. За тези поданици светът бе открит от краля и те му се доверяваха. Но се срещаха и такива, които тайно бяха поклонници на херцогството. Те приемаха, че в кралството са свидетели на спектакъл на лъжата, крепящ се върху лицемерието и че другият тайничко в мръсната си душица се стреми да потъпква ближните, да мами, да насилва, да се отдава на порочни страсти, че всички имат нагони и желанието им е да ги задоволяват. Тези поданици тайно хранеха убеждението, че причината, поради която кралят подържа този спектакъл е, че той е болен психически, тъй като друго обяснение за неговото поведение те не можеха да открият, особено след като до тях достигаха сведения какво става в херцогството. Освен тези две категории имаше една интересна междинна категория, за тях другия бе тайнство и те разпростираха въображението си върху интимния свят на ближния. Усещаха, че светът, в който живеят е измислен от краля и се опитваха да създадат свой свят на познанието, който често бе далеч както от кралския, тъй и от херцогския. Те не приемаха нито света по принуда, нито света по целесъобразност.

Бавно и полека, благодарение на неговата предприемчивост, далновидност, прозорливост и находчивост, през десетилетията ролята на херцога се превърна в основна в херцогството. Когато неговите програми, проекти, инициативи и визии се осъществиха, хазната на херцогството запращя от изсипваните в нея златни и сребърни монети, които идеха от събираните ежегодно данъци и такси. Той в най-голяма степен владееше истината и за това се беше превърнал в кумир за всички работещи в херцогството. Те се стремяха да му подражават и неговата воля за тях бе най-значима. Графовете загубиха влиянието си и се маргинализира политическото им присъствие. Така херцогът се превърна в истински владетел.

След промените, преобразили херцогството, графовете реагираха на новата обстановка като деца, пуснати без контрол в сладкарски цех. Те пръскаха пари за удоволствия, за пищни приеми, паунско перчене и фукня. Въпреки, че голяма част от събираните ежегодно данъци отиваха в техните джобове, те правеха и дългове, за да посрещат всичките си разходи. Освен това бяха затаили злоба от факта, че вече са безгласна буква в управлението на херцогството. Не щеш ли, един ден пред графовете се явиха двама многознайковци. Те говореха сладкодумно и омайно и завоюваха доверието на графовете. Един ден многознайковците споделиха, че бащата на херцога преди много години от страх, че войските на противника могат да завземат столицата му, заповядал цялата хазна с всички скъпоценности да се изнесе и зарови на тайно място, но загинал няколко дни след като заровил съкровището. То съдържало несметни количества злато и скъпоценни камъни. След дълги проучвания многознайковците научили къде е заровено съкровището. На въпроса на графовете защо вече не са го изровили, многознайковците отговориха, че железните лопати и кирки били от враждебен на златото метал, от който то се плашело и потъвало по-дълбоко в земята. За това лопатите и кирките трябвало да бъдат от злато, но не от обикновено злато. Трябвало да са от „умното злато“. То било много по-леко и много по-здраво от обикновеното, но имало и едно твърде ценно качество. Когато минело на един хвърлей място от съкровището, „умното злато“ започвало да тегли човека към съкровището. Това злато имало и друго качество — било невидимо за глупаци, които са непригодни за живота. Запаси от „умно злато“ имало в кралството и тъй като там живеели все такива хора, те изобщо не го забелязвали. Тогава графовете се заинтересуваха как могат да се намерят сечива от „умно злато“ и многознайковците на дълго и на широко им заобясняваха как ще стане, но за това трябвали много пари. Трябвало да се подкупят някои хора в кралството, за да го доставят, те много рискували, защото добива и транспортирането му били строго забранени. Тогава графовете си ипотекираха замъците и дадоха парите на многознайковците да им доставят „умно злато“. След това се минаха няколко месеца и графовете започнаха да се тревожат дали пък парите им не са изгорели. Но дойде денят, в който се явиха многознайковците и обявиха, че „умното злато“ е вече в херцогството. Тогава графовете изпратиха един от тях да го види. Двамата всезнайковци отвориха сандъка с „умното злато“ пред него, но той не виждаше нищо. „Аз ли съм такъв глупак, непригоден за живота?“ — помисли си графът. „Не, ще кажа на другите, че съм го видял!“

И тъй многознайковците наеха на следващия ден ковашка работилница и цяла седмица извършваха разни манипулации. Графовете скришом ги гледаха и им изглеждаше тъй, сякаш разтопяват самородно злато, а после ловко размахваха ковашките чукове сякаш да коват нещо. Но графовете нищо не виждаха да се кове. Накрая многознайковците предоставиха пред графовете две кирки и две лопати, както беше според уговорката. „Брей, колко са леки!“ — чудеха се графовете. След това многознайковците поискаха още пари, за да предадат на графовете карта на региона, където било съкровището. Сумата беше баснословна, но успеха им се виждаше така близко, че графовете разпродадоха акциите си, от които получаваха дивиденти от инвестициите си в различни проекти. Така те, снабдени с карта на региона и сечива, се отправиха да търсят съкровището като предварително обещаха на многознайковците, като намерят съкровището, да им предоставят една десета част от него. „Ще покажем ние на херцога, че сами можем да инвестираме в проекти, без неговите наставления.“ — тъй думаха графовете един на друг и се отправиха да търсят имането. Много дни се скитаха из региона, посочен на картата и когато ги питаха накъде са се запътили, графовете отговаряха, че търсят маргаритки, да си наберат букет, а когато ги попитаха защо са нарамили тези сапове, те отговаряха, че това са тояги, с които се бранят от вълци. Когато пътникът отминеше, те споделяха помежду си „Добре, че има толкова глупаци, та не виждат кирките и лопатите от „умно злато“, ами виждат само саповете.“ Всички, които видеха графовете със саповете на рамо, оставаха с впечатление, че тези дъртаци са съвсем изкуфели и отдаваха това на непомерните количества алкохол, които графовете употребяваха при забавите си. След като дълго време се скитаха и не искаха да повярват, че съкровище не съществува, накрая грохнаха от умора и съмнението ги загложди. И тъй както си бяха свикнали, те отказваха да приемат истината и потърсиха убежище в новата илюзия. Те осъзнаха, че са претърпели крах и вече са напълно заличени от обществения живот. Все пак се сетиха, че са графове. Така решиха да отиграят тази карта и да обсъдят по-нататъшните си действия. Както им беше обичая, отидоха до най-близката кръчма и там започнаха да се наливат с вино на кредит. Виното разпали куража им, и това че те номинално все още бяха графове, им се виждаше най-силния коз. В пиянското си въображение те се виждаха като всесилни властелини. Репликите, които си разменяха в пиянския си възторг, ставаха достояние на посетителите от съседните маси, които се хихикаха на думите им. Постепенно графовете станаха център на внимание и всички посетители в кръчмата почнаха да ги слушат. Най-бурен смях у тях предизвикаха плановете им, как ще управляват херцогството за в бъдеще и какви реформи ще провеждат. Когато графовете разбраха, че се смеят на тях, те започнаха да замерят присмехулниците с чаши, бутилки и други предмети. Настана голям скандал и охраната на кръчмата се видя принудена да ги изхвърли, но това унижение не ги обезкуражи ни най-малко. Пияни и клатушкащи се, те се отправиха към канцеларията на херцога и заблъскаха по външната врата. Портиерът им заяви, че херцоът не може да приеме посетители в нетрезво състояние. Тогава графовете ядосано започнаха да питат портиера дали той знае кои са те. Портиерът им каза, че знае, обаче правилникът е за всички. Графовете заявиха, че владетелите на четирите графства, съставляващи херцогството, могат да влязат където си поискат и в каквото състояние си искат. „Правилник ли? Правилници измислили. А нас питахте ли, бе, като ги измисляхте? Разхайтихте се вие, ама от утре ще ви стегнем. Ред ще има в това херцогство. Ще ви покажем ние кой командва парада.“ — тъй крещяха графовете на портиера, кандилкаха се и се подкрепяха един други. Дочул глъчката отвън, херцогът се показа на прозореца и заповяда да ги пуснат.

— Намерихте ли имането на баща ми, бе серсеми?

— Ама, Ваше величество, ние само търсехме драгоценностите, за да Ви ги поднесем като подарък за Вашия рожден ден! — каза единственият от графовете, който бе запазил някакво самообладание, забравяйки, че херцогът отдавна не е „величество“. Те бяха толкова втрещени от този въпрос, че веднага изтрезняха.

— Я сядайте на кушетката, сарахоши, и разказвайте какво стана!

Известно време трябваше на графовете да се опомнят и да започнат да говорят. Фактът, че херцогът знаеше за деянието им, ги накара да се вцепенят и онемеят, а той отчасти знаеше, отчасти се досещаше какво се бе случило.

„Грехота е да изтърваме такъв сгоден случай. Точно сега са най-лесни. Ако не сме ние, някой друг ще ни изпревари. Сега те търсят реванш, не им се изпуска властта и ще повярват дори и на най-малката надежда да си я върнат“, тъй думаха помежду си двамата многознайковци и се чудеха кой от отработените номера да спретнат на графовете. Като изтънчени познавачи на човешката душа, те разбираха чувствата на графовете. Разбираха, че графовете са безсилни да се борят сами и че си нямат и понятие от новите правила, по които се движи херцогството, че все още битуват в приказния свят и чакат чудото, което ще им помогне да възвърнат стария ред. Двамата мноознайковци някога бяха големи специалисти в шарлатанския занаят. Любимият им трик беше да продават несъществуващи дрехи. Веднъж дори по поръчка на херцога, бяха продали несъществуващи дрехи на краля и той се беше явил гол пред своите поданици. След това обаче по друга причина бяха попаднали за измама в затвора на херцогството. При първата амнистия, която херцогът проведе, той ги освободи при условие, че ще изкарат бизнеса си на светло, няма да нарушават закона и ще участват в създаването на програмата „Да опознаем ближния, за да го обикнем като самия себе си.“ След участието си в програмата те отвориха консултантска кантора и се придържаха към закона, но графовете бяха толкова изкусителна плячка, че консултантите не можаха да издържат. Решиха че трябва да спечелят херцога на своя страна. Явиха се пред него и започнаха да му обясняват, че са намислили да проверят дали графовете са лоялни към него. Като наричаха херцога свой благодетел и подчертаваха, че дължат всичко в живота си на него и за това сега искат да проверят кои са херцогски приятели. Херцогът се усъмни в тяхната безкористност и се досети какво са намислили да сторят, но не ги спря, само каза „Правете каквото знаете“.

След като изслуша графовете и се запозна с подробностите, херцогът ги върна към истината.

— Единственият адвокат, на който можете да разчитате, ще бъде някой млад неопитен и амбициозен юрист, който ще се наеме да ви защитава в съда само за да си направи реклама. Той обаче едва ли ще може да бъде достоен съперник на опитните и кадърни адвокати, които шарлатаните ще наемат. А те могат да си позволят най-добрите, защото имат предостатъчно пари, за разлика от вас. Освен това самите те са консултанти и знаят как да се държат и да си изграждат имидж в съда, за разлика от вас. Освен това, те като истински професионалисти не са оставили никакви улики и доказателства за деянието си. Не са ви давали никакви разписки за парите, които ви вземаха и ако има прокурор, който да повдигне обвинение срещу двамата шарлатани, то трябва да се позове единствено на вашите показания. Но въз основа на чии показания? На четирима сенилни сарахоши със слабост към гуляите, свидетелстващи срещу двама изтъкнати консултанти. С вашите показания ще станете за посмешище на цялото херцогство, ако разкажете тези небивалици. В никой съд в херцогството обаче няма да погледнат благосклонно на хора, които са издирвали чуждо имущество, без да оведомяват законния му наследник. Никой няма да ви повярва, че сте търсили имането да ми го предадете. Но дори и само хипотетично ако приемем, че се намери съдия, който да осъди консултантите и да се намери второинстанционен съд, който да потвърди присъдата, то вие едва ли ще получите нещо, защото те като истински професионалисти са прехвърлили собствените си пари на свои подставени лица. Единственото, което можете да очаквате, е да ги вкарате в затвора. Но дори и този фантастичен вариант да се случи, то аз ще се възползвам от правото си на помилване като държавен глава и след месец ще ги амнистирам, защото ежегодно внасят доста данък в херцогската хазна, те са полезни за икономиката, а не вие, дембели с дембели! Истинското имане е тука! — при тези думи херцогът направи недвусмислен жест, посочвайки слепоочието си с показалец. — А сега, ако се смятате още за графове, можете да продължите да гоните вятъра, а ако желаете, изчакайте вън на улицата, може да намеря нещо за вас.“

Така, без да я търсят и желаят, истината дойде при графовете. Когато херцогът остана сам в кабинета си, той се съсредоточи в някои диаграми, отразяващи съотношението в динамиката на развитието на различните услуги. След около два часа погледна през прозореца и като видя, че графовете още чакат, той повика секретаря си и му продиктува четири писма с еднотипно съдържание. После нареди на секретаря да занесе писмата. Те бяха адресирани до собствениците на най-големите казина в херцогството. Писмата препоръчваха на собствениците да наемат графовете като портиери. И тук херцогът беше безпогрешен в своите препоръки, защото графовете се превърнаха в голяма атракция за казината. Графовете бяха облечени в блестящи ливреи и новобогаташите изпитваха огромно удоволствие, че някой роден аристократ им отваря вратата. Някои от посетителите дори без видима причина излизаха от казиното за минути и после пак се връщаха, за да изпитат удоволствието. Така казината си вдигнаха оборота и собствениците бяха така доволни, че повишиха на графовете заплатата.

Самите новозабогатели много обичаха да посещават херцогството, тъй като никъде другаде властта, която даваха парите, не се усещаше така осезателно.

В кралството цареше почти повсеместна уравниловка на доходите. Имаше по-богати и по-бедни, но богатите се облагаха с високи данъци. А доколкото някои разполагаха с излишни пари, те не смееха да ги харчат за разточителство и показен лукс, тъй като можеха да бъдат подведени под наказателна отговорност за „надменно поведение“ и да попаднат в затвора. Защото надменността се преследваше от закона. По-високи обаче бяха присъдите, когато някой от по-заможните кралски поданици отказваше да помогне на друг изпаднал в беда. Заможният рискуваше срещу него да се заведе следствие. Ако в съда се докажеше, че заможният е имал материална възможност да помогне, но не го е направил, то той можеше да прекара доста месеци в затвора, а при рецидив — дори и години.

Често се случваше тъй, че пътуващи за херцогството трябваше да преминават през територията на кралството. После като се връщаха обратно към родните си страни те вземаха със себе си книги, списания и други предмети, вносът на които бе забранен в кралството и когато кралските митничари започнеха да тършуват в каретите им конфискуваха контрабандните списания и стоки. Тогава пътуващите, ядосани от действията на митничарите, гръмко изразяваха онова, което мислеха за кралските поданици. „Само кралят ви се кефи, а вие всички му слугувате, нали нещастници?“ или пък се обръщаха към митничарите с реплики от рода на тези „Ти защо живееш, бе червей“ или „Защо не се самоубиеш, нищожество?“.

И наистина, след като бяха вкусили от животът в херцогството, сега живота на жителите на кралството им се виждаше сив, скучен, даже безсмислен. Митничарите не можеха да разберат тези реплики, защото пътуващите ги изричаха на родния си език, но от интонацията в гласа им и от презрителния им поглед митничарите усещаха отношението. После, когато пътуващите продължаха навътре в кралството и в съзнанието им все още бе пресен споменът за неоновия блясък и пищните приеми в херцогството, те поглеждаха през прозорчетата на своите карети и виждаха как опърпаните кралски поданици носят ведра с вода, за да поливат овошките си. Гледаха на тези жалки селски цървуланковци с отвратен поглед и пътуващите дърпаха завесите на прозорчетата и се отдаваха на спомени за видяното и преживяното в херцогството, където според тях животът имаше вкус, смисъл и ценност. И там, в каретата, те осъзнаваха колко много им бе дало херцогството — усещането да превъзхождаш някого и най-важното свободата, възможността да придобиеш по-голям дял от това превъзходство.

 

* * *

 

Веднъж двама търговци от херцогството внесоха 40 делви с мастило за нуждите на кралската администрация. По пътя замръкнаха и отседнаха в един крайпътен хан. През нощта единият от тях чу шум, идещ откъм каруцата, в която стоеше багажът им. Тогава двамата търговци погледнаха през прозореца и забелязаха в сумрака някой да тършува в багажа им. Те бързо слязоха долу и тихо заприближаваха към каруцата. Дочуха от нея тънък гласец „Искам петата поправка, искам петата поправка, петата поправка...“. Когато погледнаха ввътре търговците ясно различиха силуета на момче, което вдигаше ръце нагоре и механично повтаряше искането си. Те веднага разбраха каква е работата и успокоиха момчето. След това се поразговориха с него и накрая му дадоха две списания, които кралските митничари не бяха забелязали. Казаха на момчето, че когато край хана минат херцогски търговци, то може да им се представи и те ще му дават по нещо. На следващия ден търговците продължиха пътя си и след като доставиха мастилото, се върнаха обратно в херцогството. Там се свързаха с един служител на изключително малобройните херцогски тайни служби и му разказаха за случката. Така заведоха момчето в картотеката и след седмица започнаха неговата разработка. Един херцогски агент се присъедини към други двама търговци, внасящи хартия в кралството. Когато отседнаха в същия хан, момчето наистина им се представи. Тогава агентът проведе един дълъг и пространен разговор с него и разбра, че то може да бъде от полза. Така момчето се превърна в херцогски агент на територията на кралството. То беше идеологически подковано, за това за издържането му не се изискваха пари, което отговаряше на основния херцогски критерий — максимална ефективност при минимални разходи.

...Когато момчето претърсваше каруцата то беше дочуло стъпки, вдигна ръце и поиска „петата поправка“, защото си беше помислило, че идват стражари да го арестуват на местопрестъплението. Момчето винаги претърсваше нощем колите на пътуващите търговци от херцогството и крадеше от там разни лъскави предмети. После като поотрасна, започна да намира и списания, вестници, понякога книги. В тях бе прочело за „петата поправка“, но не знаеше какво точно представлява тя. Представяше си я понякога като шапка-невидимка, която стражарите са длъжни да му дадат, ако им я поиска. Друг път си я представяше като чехли-бързоходки или летящо килимче. Изобщо „петата поправка“ в неговото съзнание бе магическо средство, което да му помогне да излезе невредим от срещата му със стражарите. Момчето беше чело в списанията, че някой си престъпник поискал „петата поправка“ или пък в криминалните книги то бе забелязало, че уловените на местопрестъплението все искат „петата“. Истината обаче беше, че „петата“ нямаше да го оттърве от кралските стражари, тъй като юрисдикцията на кралството не познаваше такова положение. Поправката важеше само на територията на херцогството и бе една от поправките на херцогската конституция. Въпросната пета поправка гласеше, че „Всеки има право да съхранява мълчание и да не дава сведения, уличаващи го в престъпление“. В кралството изобщо нямаше конституция, единствената конституция там беше волята на краля и законите, произтичащи от нея.

След години, когато момчето научи истината, у него се зароди дива омраза към всички кралски учители, писачи, културтрегери и пропагандисти, които му бяха напълнили съзнанието с разни приказни глупости и го бяха отдалечили от истината, която щеше да го направи свободен, маневрен и повратлив.

 

* * *

 

С изминаването на годините и смяната на поколенията в кралството безкористната жертвоготовност и патриотизъм на поданиците бавно се топяха. Растеше едно ново поколение, което не се вместваше в кралския калъп и търсеше начин за себеизява. Това поколение беше имунизирано срещу напомпания героичен плам натрапван от кралската пропагандна машина.

Херцогът, който отдавна лелееше мечтата за реванш, беше в течение на тези процеси.

Но въпреки, че бойния дух на кралските поданици не бе така висок, както преди десетилетия, кралството бе реална военна сила. Икономиката бе милитаристично ориентирана. С въглищата, добивани в големите въглищни мини, се нажежаваха пещите, в които желязната руда от неизчерпаемите планински залежи се топеше и се отливаха топове, гюллета, цеви за мускети, саби, щикове и други оръжия. От оловото се лееха куршуми за мускетите. Каруцарите правеха годишно по една волска или конска кола, с безплатна дървесина за войската — това бе техния данък. Конете и воловете на войската пасяха по тучните ливади и само през зимата ги прибираха в конюшните. За това парите, които отиваха за издръжка на войскови впрегатни и кавалерийски животни, бяха нищожни. За ежегодните войскови учения отиваха 1000 бурета с барут, а селитрата, от която се произвеждаше той бе достатъчна за десетилетия бойни действия. По плодородните поля на кралството растяха лен и коноп за палатки и дрехи на войската. От тези плодородни поля идеше и съдържанието на войсковите обози. Тъй, че войската нямаше нито да гладува, нито да студува, нито да усеща липса на оръжие и амуниции. Всеки чиновник беше длъжен всяка година да прекарва месец във войската и като кажеха за някой например „Той е октомвриец“, това значеше, че всеки октомври чиновникът прекарва на запасни учения във войската. Тъй, че армията от чиновници само за денонощие можеше да се мобилизира и да се превърне в реална, добре екипирана обучена армия. Освен това мозъците на голяма част от поданиците на кралството, особено на по-възрастните, бяха промити от кралската пропаганда и те все още бяха готови да се бият като доброволци.

Всичко необходимо за своята войска херцогството внасяше отвън, освен това, за да стане херцогската армия съизмерима по численост с кралската, трябваше да бъдат наети огромно количество наемни войници, повечето отвън. Според херцогските счетоводители обаче, хазната нямаше да издържи дълго такова натоварване. А херцогските военни стратези бяха на мнение, че открито военно предизвикателство към кралството би било равносилно на самоубийство.

Херцогът хич и не мислеше да отправя открити военни предизвикателства към кралството. Той имаше достатъчно мощно оръжие, което можеше да срине всичко в кралството без нито един изстрел, той владееше истината. От разузнавателните данни, които беше получил, реши че е назряла обстановката да нанесе изненадващ удар по-най-уязвимото място. Поразрови се из картотеката на малобройните херцогски тайни служби и след някои консултации със служителите избра да нанесе решаващия удар чрез момчето, което някога беше поискало „петата поправка“.

Момчето беше вербувано преди няколко години и сега бе на тийнейджърска възраст. Кралските агенти обаче бяха засекли неговите нерегламентирани контакти и от години тайно го наблюдаваха.

Херцогът реши, че най-изгодния случай е да нанесе удара в деня на националния празник на кралството. Това беше единственият ден в годината, когато кралят официално се явяваше пред народа и всяка година той повтаряше онзи ритуал от преди 33 години, когато се яви пред поданиците си без одежди и регалии, без белезите на властовия си статус.

Херцогът прати свои агенти да инструктират тийнейджъра как да действа. Раздвижването на чуждите агенти обаче беше засечено от могъщите тайни кралски служби и тъй като наближаваше деня на националния празник и въз основа на някои проучвания, те си направиха извода, че херцогът планира покушение срещу краля и пуснаха рапорт до министъра на държавната сигурност. Министърът пък от своя страна пусна доклад до краля. После на нарочно заседание на съвета на министрите, той информира своите колеги за новосъздалата се заплаха. Тогава министрите решиха, че ако херцогът чрез свое доверено лице осъществи опит за покушение срещу краля, това ще бъде разценено като „казус берги“, тъй като атентат срещу държавния глава е достатъчен повод за война. Правителството натовари военния министър да обяви пълна бойна готовност. На другия ден 2/3 от запасняците бяха мобилизирани. Кавалерийските и впрегатни животни бяха прибрани във военните конюшни и бяха подковани и оседлани. От арсеналите се изнесоха гюллета, бурета с барут, торби с калчища, сандъци с фишеци и куршуми и се натовариха на каруци. Осите на каруците бяха смазани, обозите бяха напълнени. В генералния щаб кралските офицери разстлаха по бюрата топографски карти и цяла нощ обсъждаха стратегии и обработваха варианти за придвижване и прегрупиране на кралските войски, тъй че да подавят най-ефективно вражеската съпротива. Преди деня на националния празник казармите се препълниха и войската бе приведена в походно състояние. Само чакаше уговорения сигнал. Една страшна военна сила, която само за два дни можеше да помете всички съпротивителни сили, с които разполагаше херцогството.

Тийнейджърът също беше готов да действа в името на своя кумир — херцога. Тийнейджърът знаеше, че неговата постъпка ще бъде обявена за геройска във вестниците на херцогството и той щеше да се прослави в очите на хора, които не познаваше, но пред които благоговееше.

 

* * *

 

Така дойде и денят на националния празник. Кралят напусна лятната си резиденция и отиде в бившия си дворец, превърнат преди 33 години в сиропиталище. На площада пред бившия дворец се събираше народът.

Още от сутринта петима от най-опитните кралски агенти зорко дебнеха пред дома на тийнейджъра. Той излезе навън преди обяд. Беше облечен в тесни дрехи и след като агентите го наблюдаваха те решиха, че не може да носи под дрехите си нито пистолет, нито бомба. В ръце тийнейджърът също не носеше нищо. Въпреки това, когато тийнейджърът седна в една сладкарница да яде сладкиш, двама от агентите намериха най-близкостоящите стражари, легитимираха се и им наредиха да претърсят всички посетители в сладкарницата, уж за рутинна проверка. Агентите бяха уверени, че тийнейджърът не носи оръжие в себе си, но въпреки това предупредиха стражарите, че ако забележат оръжие или нещо у някой от посетителите, или нещо което би могло да послужи като оръжие, да не му обръщат внимание и да се престорят, че не са го видели. После стражарите трябваше да им докладват какво са видели у посетителите и най-вече у тийнейджъра. Преждевременният му арест щеше да осуети залавянето му на местопрестъплението, за това трябваше да се действа внимателно. Агентите предположиха, че тийнейджърът ще получи оръжието от някой от посетителите и искаха да узнаят от кой. Освен това, мислеха си те, тази рутинна проверка, която атентаторите безпроблемно щяха да преминат, щеше да ги направи по-спокойни и самоуверени и да отслаби подозрителността им. Агентите дискретно следяха за проверката в сладкарницата. След като тя свърши стражарите докладваха, че не са забелязали нищо подозрително. Питаха ги за тийнейджъра, но стражарите казаха, че джобовете му били съвсем празни. Тогава агентите решиха, че той ще получи оръжието другаде или ще го вземе от тайник по пътя си. За това петимата неотклонно следяха всяка негова стъпка. Накрая, както се и очакваше, той се смеси с множеството на площада, но и тук агентите не го изпускаха от очи.

И дойде моментът, когато кралят се появяваше гол пред народа и изслушваше химна, по време на който се вдигаше знамето и проехтяваха празничните салюти. Всичко това траеше няколко минути. Кралят излезе и оркестърът тъкмо се канеше да засвири химна, когато тийнейджърът разбра, че е дошъл неговият час и закрещя: „Та той е съвсем гол. Нима не виждате, че кралят е гол?...“

Всички бяха стъписани от този крясък, защото в кралството беше забранено да се крещи в населени места, поради опасността да се обезпокоят околните. Можеше да се крещи само по полята, планините, горите и пущинаците. За агентите този крясък беше неочакван и тъй като физическата цялост на краля не беше заплашена, те решиха да не се „осветяват“ и да не задържат открито младежа. Професията им изискваше секретност, а те съвсем не държаха всички на площада да научат, че са сътрудници на тайните служби. За това решиха да изчакат идването на стражарите, които вече се бяха запътили към тийнейджъра, да го задържат за хулиганство. Но тук се случи нещо, което нито агентите, нито стражарите очакваха.

От всички страни на множеството започнаха да се чуват възгласи. В началото плахи, после по-самоуверени. „Кралят е гол“. „Кралят не носи никакви дрехи.“ „Той е гол. Защо се правите, че не виждате?“ — тъй викаха доста от множеството и сочеха с показалец краля.

Това крещене бе нещо извънредно, то повлия отпускащо, освобождаващо, разкрепостяващо, възторгващо на онези, които вярваха, че кралят е облечен само в страхът от неговата власт. Те неусетно за себе си започнаха да пригласят на тийнейджъра. Те просто бяха превели посланието разбираемо за някои, в съответствие с видимостта. Останалите, а те бяха мнозинство, които виждаха нещо друго в кралската голота, им се искаше да се възпротивят на този хор, но не можеха. Тъй като нямаше как да обясняват какво виждат в нея, само усещаха какво иска да им каже кралят, когато се появява гол пред тях. Никога не им се бе налагало да го формулират. Дори и да можеха да го обяснят, то обяснението беше дълго, съкровено и изобщо не можеше да бъде изкрещяно. Това мълчание на мнозинството окуражи крещящите и те с всяка минута се настървяваха все по-силно, защото никакво друго удоволствие не можеше да се сравни с удоволствието да казваш истината, да я изкрещиш високо и на всеослушание.

„Това ли ми беше отредено да видя? Това ли е моя народ?“ — тъй се питаше кралят. Служителите на реда успяха да задържат само няколко от крещящите. Защото не достигаха стражари, почти всички бяха взети запас. Церемониалмайсторът нареди на оркестъра да засвири химна, но крещящите заглушаваха музиката. Чак, когато проехтяха празничните оръдейни салюти, те заглушиха хора на крещящите. „Единствено оръдейния изстрел може да надвие крясъка“ — такава мисъл мина през главата на министъра на държавната сигурност, но той бързо я прогони от ума си. Церемонията беше опорочена и провалена, затова официалните лица побързаха да напуснат веднага след вдигането на знамето.

 

* * *

 

Кралят се върна в лятната си резиденция по здрач и дълго мисли върху това, което се бе случило. Тогава в съзнанието му изплува споменът за сутринта, в която той се срещна с онзи непознат странник, с когото започна всичко. Странникът, с когото кралят разговаря тогава, беше един ангел, приел човешки облик. Другите ангели обикновено се явяваха на онези, които са загубили надежда, на неопитните, на неудачниците. Но този ангел самият беше неудачник. Един непохватен ангел, който почти винаги когато се намесваше в живота на хората, вместо да оправи нещата, забъркваше по-голяма бъркотия. Така стана и тогава, когато ангелът се яви пред най-неподходящия за въздействие човек. Вместо пред херцога, ангелът се бе явил на краля.

Веднага след като напуснаха церемонията, министрите се събраха на извънредно заседание. Взеха решение да демобилизират всички запасняци, половината от които бяха служители на сигурността и да се обяви извънредно положение. Беше силно ограничена свободата на придвижване. Службите за сигурност, които и без друго бяха много овластени, сега получиха разрешение да задържат всички нарушители на редът без прокурорско нареждане за неограничено време. Можеха също тъй да претърсват всяка къща и имот без заповед за обиск.

Всичко това обаче беше прекалено късно, бентът се бе отприщил и никой не можеше да спре победоносният ход на истината. На следващия ден много стени в столицата осъмнаха с надписи, изписани с бяла боя — „Кралят беше гол“, „Кралят беше гол и ние го видяхме“, „Кралят беше гол и ние няма вече да мълчим“. Освен надписите по улиците бяха разпръснати и позиви.

На следващия ден след провалената церемония, в херцогството вестниците бяха изпъстрени със заглавия от рода „Начало на „нежна революция“ в кралството“, „Кралството се събуди“, „Младите отказаха да търпят лъжата на краля“. Репортерите подробно оповестяваха събитието, пропукало ледовете в кралството.

Новините за събитията в столицата мълниеносно се разнесоха по цялото кралство и всички тайни почитатели на херцогството се активизираха. Масови арести заляха страната, затворите и следствените изолатори бяха претъпкани, но никой вече не можеше да спре лавината на себеизявата, предвидена и благословена от херцога. Всеки от революционерите повтаряше въпросите от позивите, които се намираха сутрин по улиците.

Всяка сутрин кралят получаваше доклади за обстановката, към които бяха прикрепени екземпляри от листовките. В листовките имаше много въпроси, на които кралят не можеше да отговори, като, например, „Защо след като нашия строй е по-съвършен, ние не сме богати като херцогските поданици“. Имаше и много лъжи, на които на кралят му се искаше да отговори. На третия ден от началото на смутовете, вниманието на краля бе привлечено от една листовка. „Нима не е демагогия, че кралят се прави на един от нас. Защо след като превърна двореца в сиропиталище, не превърна лятната си резиденция в санаториум? Защо той се шири в 25 стаи, в които могат да бъдат настанени белодробно болни?...“ По-нататък в листовката се обясняваше колко резиденцията е подходяща за санаториум. Под нейно влияние краляп взе съдбоносно решение, той предостави резиденцията на здравното министерство, а сам реши да тръгне сред народа, да наруши 33 годишното си доброволно отшелничество.

След това решение на краля някой умело пусна слух сред народа, че той уж доброволно бил абдикирал.

 

* * *

 

След няколко дни на мястото на листовките дойдоха вестници, списания, книги с документални изследвания и спомени от избягали в херцогството кралски поданици. Тези писания се внасяха тайно от херцогството и се разпространяваха нелегално. Кралските агенти се опитваха да ги конфискуват, но не смогваха, тъй като много от писанията се преписваха и размножаваха на ръка от преносителите. Най-популярна бе статията за двама много близки съратници на краля. В нея се твърдеше, че единия от тях страдал от сифилис и не искал да се опозори, като умре от болестта, за това показвал в боевете безумна храброст, докато си намерил смъртта, другият пък дотолкова му омръзнала войната, бил отвратен от краля и за това също преднамерено искал да загине. В статията авторът твърдеше, че техния превъзнасян от кралската пропаганда саможертвен подвиг всъщност бил замаскирано самоубийство. „Значи и те са били хора като нас, че даже и по-порочни“ — тъй си мислеше всеки прочел статията.

Във всички писания се разкриваха и лошите страни на загиналите герои или кралските министри, придворни писатели, поети и културтрегери. Голяма част от писанията бяха верни, но в доста от тях имаше и „художествени измислици“, бяха поукрасени с някоя дребна клевета. Имаше и такива компромати, които бяха съвсем измислени, но звучаха правдоподобно. Всички обаче им вярваха, защото разпространителите на писанията им бяха казали, че кралят бил гол.

Съприкосновението с тези писания пося семената на съмнението дори и сред служителите на сигурността. И те полека престанаха да се стараят в преследването на антидържавни елементи. И тъй както някога кралските поданици се бяха приспособявали към забраните, сега се приспособяваха бавно към истината, а тя започваше своето победоносно шествие във всички сфери на живота в кралството. Повечето от кралските поданици приемаха външната дреха, която им беше надяната от краля и чиновниците му, но никой не знаеше дали вътрешния мир на човека до него съответства на тази дреха. И когато херцогските агенти обявиха, че всички бидейки телесни същества със здрави инстинкти са порочни и прикриването на скритите желания е лицемерие, налагано от краля, всеки един прие, че ближния човек до него обладава покварен интимен свят, и всеки се почувства като чужденец сред другите.

Тъй както от памтивека на острието на културния обмен са търговците, сега те нахлуха масово в кралството. Херцогските търговци бяха истинската гордост на херцога. И те също бяха продукт на една издънка от мегапрограмата. Мисълта им беше повратлива и бързо се ориентираха в обстановката. Те бяха цветът на херцогското общество, умееха да оперират с категориите „истинно — неистинно, изгодно — неизгодно“. Животът ги бе принуждавал да оцеляват в среда, в която съществуваха истината и нейния негатив, а също тъй и безбройните вариации на тяхното смесване, затова те бяха развили до съвършенство оперативното си мислене и търговския си нюх. Бяха усетили, че е ударил техния час и се юрнаха в кралството. Там пласираха всичките си лъскаво опаковани, залежали, нискокачествени стоки на тройна цена. Търговците бяха нещо екзотично и интересно, затова около каруците им се скупчваше почти половината градче или селце, където търгуваха. Така благодарение на предприемчивостта и на уменията си, те придобиха доста от богатствата на кралството. Те предлагаха взаимоизгодно сътрудничество в управлението на стопанствата, мините и другите ресурси, но незнайно как печалбите все изтичаха към херцогството. Също тъй обещаваха да инвестират в строежа на казина и други увеселителни заведения в кралството.

След официалните търговци обаче от херцогството нахлуха и нелицензирани, това бяха най-вече бивши кралски поданици, избягали някога, но неуспели да се интегрират в новото общество и останали бедни. Те се бяха сдушили с обеднели комарджии, решени да си напълнят джобовете в кралството. „Бившите“ познаваха обстановката в кралството и спечелваха лесно доверието на предишните си съграждани и съселяни. Най-голям удар направиха онези, търгуващи с „лекарства“. Обикновената мас, примесена с хума минаваше за балсам против артрити и всякакви костни и мускулни заболявания. Капка йод във водата я превръщаше в лек за бъбречни заболявания. Изобщо всеки, който имаше някакво физическо страдание, намираше при тях надежда за скорошно оздравяване. Даже и еликсир за подмладяване. Имаше и такива, които от лошотия, просто за да се изгаврят с наивниците и да си направят весело, пълнеха стъкленици с конска пикоч и я продаваха като лек за стомашни болести. Всички твърдяха, че ефектът от чудодейните лекарства ще се усети след около седмица, когато лъжетърговците вече бяха далече.

Одухотворено съзерцателното отношение към света, налагано със силово репресивни мерки някога от държавата, сега не можеше да послужи на кралските поданици за нищо, нито като броня, нито като инструмент, нито като оръжие.

 

* * *

 

Скиташе стария крал из своето кралство и му беше съдено да види как красивите и добри междучовешки построения се рушаха под могъщия напор на истината. От дългото ходене по прашните пътища дрехите му се омърляха и се съдраха от закачане по драките.

Един ден като влезе в третия по големина град на кралството кралят дочу познат глас, който се извисяваше гръмко и бодро над централния площад. „Отмина времето, когато обладани от верноподанически плам кралските пропагандисти отказваха да признаят това явление — контракултурата...“ — с тези думи започна речта си ораторът. Самия оратор беше един бивш кралски професор по философия. Той беше успял да избяга в херцогството, където работодателите бяха по-платежоспособни. Там се препитаваше като пишеше изобличителни статии по вестниците. Той разбира се беше охулван и заклеймяван от кралската пропаганда след бягството, даже имаше присъда за изменничество, но сега на никой не му хрумваше да го арестува. Професорът беше нает от най-големия импресарио на херцогството, който представяше в местния театър мюзикъла „Грешка в путката на козата“. Този мюзикъл беше римейк на един стар водевил от преди 32 години, от преди времето когато кралят затвори границите. Тогава много от кралските поданици, скришно пресекли границата и влезли в херцогството, го бяха наблюдавали и се бяха веселили. Авторът на водевила бе родом от този град, но отдавна се беше споминал. Сега в негова чест импресариото организираше мюзикъла, чието либрето бе по мотиви от стария водевил. Разбира се основния мотив на водевила — скотоложеството, в мюзикъла бе само загатнат. Всичко в мюзикъла бе адаптирано към новата сензитивност на съвременните реципиенти. Демонстративно пошлото бе заменено с изтънчени намеци и психологизъм. Единствено провокативното заглавие беше оставено оригиналното от водевила, за да може онези, които някога бяха го гледали да видят огромната разлика между показно вулгарните спектакли от миналото и професионално въздействащите днес. Зрителите щяха да бъдат смаяни от развитието на изкуството в херцогството. Професорът продължаваше да приканва минувачите да посетят зрелището — „...през онези далечни времена имаше поданици, които се противопоставяха на подтискащия характер на официалната кралска култура, където индивидуалността бе мачкана, където пасивността бе постоянна и поданикът принудително бе превърнат в консуматор на чужди ценности и чужд живот, а именно кралския, но не сътворяваше свои. Имаше обаче, поданици които дръзваха да активират естетическата си виталност в различни от официалната кралска култура насоки. Да изградят своя естетическа идентичност. Затова те се насочваха към немонополизираните, неокупирани от кралската култура и пропаганда територии. Един от тях бе вашия именит съгражданин, автор на водевила, послужил като първооснова на днешния мюзикъл. За съжаление той сега не е сред нас, но ние вечно ще го помним за бунтарството, разкрепостеността и дръзновението му. Ето че неговото произведение е отново сред нас обновено и облагородено. Нов живот са му вдъхнали най-прочутите херцогски творци. Посетете това представление и ще видите колко жалки и напълно безпомощни ще ви изглеждат кралските културтрегери пред могъщата конкуренция на херцогските професионални творци...“

Колкото и да не му се искаше на краля да го признава, той разбираше че ораторът беше напълно прав. Тезите на кралските културтрегери наистина изглеждаха безнадеждно архаични и нежизненоспособни. Кралят продължи да върви по площада и чу, че на срещуположния му край друг оратор излагаше идеите си. „... но, как можеше да бъде различено в една тоталитарна среда какви са били мотивите на закононарушителя. Може би злодеянието е било начин за търсене на идентичност, различна от кралската. Може би е търсил себеизява извън сковаващите кралски...“ Ораторът беше един от множеството представители на хуманистични организации, базирани в херцогството. Те разбраха, че бяха настанали смутни времена в кралството и усетиха сгодния случай да защитят човешките права на кралска територия, тъй като тази защита беше техен свещен дълг. Сега събираха подписи под петиция, която призоваваше за декриминализирането на алчността, подлизурството, хитростта, подлостта и други пороци и допускаше за наказателно преследване само традиционните престъпления. И за тях обаче наказанията трябвало да бъдат драстично намалени. Тогава един човек от публиката попита оратора защо трябва да се намаля наказанието на оня, който сега бил в затвора, задето изнасилил племенницата му.

„Най-напред искам да изразя своите съболезнования по повод събитието, сполетяло вашия род. Като близък роднина на пострадалата, вие явно сте разгневен от това деяние, но чувствата са много лош съветник. Аз например в своята адвокатска практика често съм се сблъсквал с гневни потърпевши, които желаят извършителят да бъде наказан чрез най-голямото варварство, познато някога на човечеството — смъртното наказание. Когато отсъждаме за нечие деяние обаче, разумът ни трябва да е хладен, да разсъждаваме, а не да мислим под влияние на чувствата. Ако се върнем на конкретния ваш случай — какво е изнасилването — това е, когато някой е взел от племенницата ви нещо, което тя е възнамерявала да изтъргува по-изгодно. Но тук думата „взел“ не е съвсем точна, тъй като тялото й което е било обект на посегателство пак й принадлежи. Този случай може да се онагледи, например, с отнемане на вол, с който някой да си изоре нивата. Стопанинът на вола има право да се разпорежда с него, както жената има право на собственост над своето тяло. Нима си струва заради това краткотрайно отнемане на собственост, някой да гние с години в затвора. Защо да бъдем жестоко отмъстителни, когато можем да сме хуманни и да му дадем няколко месеца, след които извършителят безпроблемно да се реинтегрира обратно в обществото. Защото... тъй ораторът продължаваше своите разсъждения, а съмишлениците му приканваха тълпата да подпише петиция. Така приканиха и краля да подпише. Той се приближи до бумагите и започна да ги мачка и къса. Хуманистите хванаха краля и го издърпаха назад. Тогава един човек от тълпата учудено каза: „Я, ами че това е кралят“.

Тъй като кралят много рядко се показваше пред поданиците си, много от тях не го познаваха по лице. Освен това от дългото скиталчество бе обръгнал и се бе променил, но въпреки това няколко души от множеството го познаха. Тогава хората се отдръпнаха от него, а пък хуманистите започнаха да го оглеждат любопитно и да си шушукат „Значи това е тиранът“, „Това е чудовището, а изглежда като съвсем безобиден старец“. Кралят се дърпаше от тях, но хуманистите бяха така учудени да видят човека, когото смятаха за най-големия злодей на света, че продължаваха да го оглеждат. Тогава той се наведе и събра в шепи дребни камъчета и пепел и започна за замеря хуманистите. Така хуманистите решиха, че един човек, който цял живот не е приемал и уважавал чуждото мнение, на може да изкара друг аргумент освен късането и хвърлянето на камъни. Затова хуманистите престанаха да му досаждат. Кралят продължи пътя си и на една централна улица видя сергия, отрупана с книги, внесени от херцогството. Продажбата им формално все още беше забранена, но никой не го беше еня. На централно място бяха разположени няколко книги, които привлякоха вниманието на краля. „Бизона в действие“ — под заглавието стояха думите на Бизона — „Защо Архангел Михаил, покровителят на стражарите, трябва да седи по-високо от Хермес — покровителя на крадците“. „Аз, Бизона“ — автобиографична книга. „Приключенията на Бизона“ — книга за малките читатели. „Бизона — бунтар и съзидател“ — под заглавието на тази книга бе написан и девиза на Бизона — „Всеки да гледа своя бизнес и да не пречи на другите“. Кралят видя как двама господа се приближиха до сергията и след кратко разглеждане единия от тях си купи автобиографията. После показа книгата на приятеля си и рече:

— Само Бизона може да спаси кралството.

— Някои разправят, че вече взел властта в столицата.

 

* * *

 

Бизона беше легендарна личност сред изключително малобройния подземен свят на кралството. Беше си спечелил прозвището Бизона заради своята напориста енергичност и целеустременост. Най-големия удар, с който се прослави, беше открадването на шест сандъка със сребърни кюлчета. Сандъците бяха подготвени за транспорт до финансовото министерство, но през нощта Бизона бе прокопал тунел до хранилището, където се пазеха. След това успя да изнесе откраднатото в херцогството, убивайки двама гранични стражари.

В херцогството Бизона не бе споделил съдбата на повечето кралски поданици, които успяваха да избягат. Той първоначално бе участник в зрелищни брби, а после стана мениджър на някои от най-добрите борци в херцогството. Обикновено когато кралски поданици бягаха в херцогството, те не устояваха на изкушенията и още през първата седмица пръсваха парите (обикновено откраднати) на покер, за куртизанки или пък за други удоволствия, които херцогството предлагаше. След това ставаха товарачи, миячи, ваксаджии, кочияши и друг обслужващ персонал с нисък ранг. Сега Бизона като богат и преуспял човек се беше върнал в кралството и мнозина бяха обърнали поглед към него като символ на промяната. Той имаше някои идеи за преустройството на кралството, които публично споделяше. Според него конституцията и законите на херцогството трябваше да придобият правна сила в кралството — „Защо просто да не приемем юрисдикцията на херцогството, защо да се напъваме да откриваме топлата вода, след като в херцогството отдавна са я открили“, такава бе логиката на Бизона и всички негови приближени я приемаха.

 

* * *

 

Кралят продължаваше да обикаля и поданиците му все повече се отвръщаха от него, макар че имаше много такива, които изпитваха носталгия по старото време и продължаваха да го почитат, без да демонстрират тази почит. И когато кралят заспеше до някоя ограда или дърво, те скришом оставяха в джобовете му дребни грошове или къшеи хляб.

Един ден, когато кралят се събуди, той видя, че пред него стои жена с листи, мастилница и писалка в ръка. Тя се представи като журналистка и пожела да вземе интервю от него за своя вестник. Журналистиката бе много популярна професия в херцогството, но в кралството нямаше журналисти и сега кралят за пръв път виждаше. Тя беше местна жителка и отскоро бе станала кореспондентка на едно херцогско издание. Кралят си беше представял журналистите като същества, които живеят в клоаките и надзъртат от фекалните ями. За това се изненада, когато видя кореспондентката в човешки облик. Тя започна с най-злободневния въпрос.

— Ваше Величество дочуват се гласове, че е удачно Бизона да поеме управлението на страната. Не смятате ли, че ще е патриотично, ако подкрепите неговата кандидатура за владетел? Все още голяма част от населението Ви вярва. Бизона би могъл да изкара кралството от сегашното съществуване, от вегетирането, би могъл да го модернизира, да превърне днешното изостанало аграрно-суровинно стопанство във високотехнологична, конкурентноспособна икономическа машина.

— Бизона е осъден на смърт задочно и трябва да бъде екзекутиран.

— Но в своята автобиографична книга Бизона пише, че двамата стражари го нападнали с цел да му отнемат сребърните кюлчета и той ги убил при свадата, която настанала, когато отказал да им ги даде.

— Това е мръсна клевета на Бизона, стражарите са изпълнявали дълга си.

— Но, ако приемем че е вярно, значи Бизона не е толкова виновен.

— Ако само за миг приемем, че Бизона казва истината, то и тримата заслужават да увиснат на позорното въже, защото са били готови да убиват заради презряните кюлчета.

— Днес, десет години след този случай не смятате ли, че трябва да загърбим миналото? Не е ли време хората да станат актуални, да заживеят с днешния ден? Защо трябва да вперваме поглед в преживяното, защо трябва да му служим? Днес Бизона може да промени кралството, да го измъкне от приказния свят и да го превърне в „работеща държава“.

— Бизона трябва да плати за деянията си.

— Вие сам съзнавате, че днес Бизона е силния човек на кралството, има толкова пари и влияние, че може да устрои вашата гибел, но не го прави. По повод на вас той само казва: „Времето на краля вече свърши. Нека го забравим по-скоро.“. Не мислите ли, че ще е по-добре ако поне се опитате да разберете този човек?

— Не искам да го разбирам, не искам дори да се опитвам да го разбирам.

— Не смятате ли, че Бизона постъпва по-мъдро опрощавайки греховете? Така ни освобождава от оковите на миналото, очиства дамгосването от предишни постъпки. Дава ни шанс да обладаваме нови житейски пространства и възможности. Той сякаш ни дава шанс да се родим отново, за разлика от Вас...

— За разлика от мен.

— Ще се извините ли на поданиците си за това, което им причинихте?

— Какво им причиних?

На това място журналистката въздъхна и замълча. Явно кралят беше труден събеседник и тя не знаеше как да го подхване, за да излезе интересно. Защото той не приемаше насоката на разговора, а отговаряше както си ще. Затова журналистката благодари на краля за интервюто, и реши да измисли останалите отговори за да стане по-интересно.

 

* * *

 

Бродеше кралят из своето кралство по градове и села. Слушаше и не искаше да чува, гледаше и не искаше да вижда как неговия свят се разлива, изчезва, пропуква, руши и разпада. Почувства ужасна лепкава тежка умора, съществуването му нямаше ценност. Мъката го беше затиснала, искаше му се да отпътува за някакво друго време. Тогава кралят забеляза нещо блещукащо на пътя. Наведе се и го взе, видя че беше малко стъкълце. Започна да търка с него китката си. Кръвта рукна по дланта му и кралят полегна в тревата край пътя. Унесе се и изгуби съзнание.

Когато дойде отново в съзнание видя, че някой бе превързал китката му, някой непознат, немолен, дали от състрадание или от злоба, го беше осъдил да продължи да живее. Сега сякаш след тази дребна случка кралят претръпна, сякаш влезе в нечий друг живот, вече нямаше нито сила, нито воля да отстои своя избор и прие чуждата присъда. Изпадна в странна апатия, като че ли беше само страничен зрител на живота си, а не участваше в него. В това примирено състояние тръгна към столицата. Нямаше желания, стремежи. Нямаше цел, само съзнание. Всички чувства бяха изтощени, той вече нямаше съпротивителни сили и можеше да види всичко.

Когато краля пристигна в столицата, там вече течеше трескава подготовка за утрешната коронация на Бизона.

Дойде и денят, в който се провеждаше церемонията, народът беше събран на площада, оркестъра свиреше празнични маршове, вееха се знаменца. За специален гост на тържеството беше поканен херцогът. Бизона на свои разноски бе платил на най-кадърните и опитни организатори на шоу-спектакли от херцогството, те пък поканиха най-добрите сценични изпълнители, певци, музиканти, фокусници, хумористи — автори на скечове, да забавляват публиката. Сценичните изпълнения се редуваха с речи на оратори, чертаещи бляскави перспективи за кралството. Последен от ораторите, на сцената взе думата херцогът, който говори дълго и убедително.

Докато той говореше сред множеството, на площада дойде кралят. Сега той за пръв път виждаше херцога от 33 години насам, но го позна. Херцогът не видя краля, защото кралят бе в самия край на множеството, сред последните редици. След речта на херцога, дойде ред да излезе и бъдещия владетел. Бизона излезе пред народа, и тогава на краля му се привидя, че Бизона няма никакви дрехи върху себе си. Кралят не вярваше на очите си и реши да се приближи, за да разбере защо му се привижда, че Бизона е гол.

Двамата шарлатани, които някога продаваха несъществуващи дрехи, а после бяха станали консултанти, се превърнаха в най-опитните и търсени специалисти в своята област. За това херцогът ги нае след началото на „нежната революция“ в кралството, да изграждат имидж на неговото протеже — Бизона. Имиджмейкърите си свършиха работата перфектно от професионална гледна точка и само за няколко седмици превърнаха Бизона в най-популярната личност в кралството. Те пращаха хералди да го хвалят и инструктираха Бизона как да говори и действа. На единия от имиджмейкърите му хрумна гениалната идея, че на церемонията по коронясването Бизона може да се появи гол пред народа. Тази поява преследваше поне три внушения:

Първото бе да покаже страданията на Бизона от кралските репресии. Тъй като бе обичайно затворниците да се татуират, неговото тяло беше изпъстрено с татуировки от престоя му в кралските зандани.

Второ, неговата сила и способност да побеждава. Мускулестото тяло на Бизона символизираше тези негови качества съвсем недвусмислено.

Трето, трябваше да се види белега от прободна рана на рамото на Бизона, която един от двамата гранични стражари му беше нанесъл преди да умре. Този белег бе най-яркия символ, че Бизона беше успял да се пребори и надвие кралската тоталитарна система. От далече белегът не можеше да се различи, но от първите редове публиката видя прословутия белег, за който беше писано в книгите, посветени на Бизона. В тези внушения се съдържаше едно генерално послание, което хората на площада трябваше да разберат — от сега нататък ще ги управлява най-достойния да бъде пример за подражание.

Когато Бизона се появи, тийнейджърите с благоговейно възхищение и завист наблюдаваха съвършеното здраво, пригодено за живот и за разплод тяло на Бизона, за здравите инстинкти в него те бяха добре информирани. Когато Бизона се приближи тийнейджърите сред публиката забелязаха, че на половия му орган е татуирана думата „такси“, това ги накара да заиздават възторжени крясъци. Когато крясъците утихнаха започна истинската коронация. Тогава от множеството се чу глас — „Ама той е съвсем гол, не виждате ли?“

Викащият привлече вниманието към себе си. „Я! Ами че това е кралят!“— каза един от множеството и после се поправи „Бившия крал, де“. „Какво?! Осмелил се е да дойде тук!“ — каза потресен тийнейджърът, който някога поиска „петата“, а после поведе „нежната революция“, и сега бе един от най-приближените хора в свитата на Бизона. Всички бяха така смаяни, че не можеха да повярват на очите си. „Виж ти, кой е тръгнал да ни учи какво е истина. Той, който ни погреба в своя измислен свят. Сега заради него тепърва предстои да се учим как да съжителстваме един с друг, как да напаснем нашите воли и амбиции една към друга. Историята се повтаря — първо е трагедия, а после — фарс. Погледнете този жалък шут, този палячо, който сега устройва абсурден фарс. Навярно мисли, че неговите привърженици, ако има още такива, ще направят „нежна контрареволюция“ и ще го върнат на власт. Смейте му се, смейте се и нека вашия смях е най-тежката присъда над неговото време, онова време в което живяхме, което той ограби от нас. Той сега е съвсем безопасен, защото може да функционира само ако той владее положението, защото е абсолютен деспот“.

В този момент хумористите, които бяха наети да правят скечове и веселят публиката, започнаха да подхвърлят остроумия по адрес на краля и множеството се заливаше от смях. Изведнъж нечий глас заглуши смеха на множеството — „Чакайте, чакайте той май каза нещо“.

Кралят гледаше празно в една точка пред себе си и когато утихнаха всички, в последен опит да запази достойнството си, повтори онова, което бе казал — „Аз не съм абдикирал“.

„Значи той все още се смята за крал“ — рече някой от тълпата и отново неистов смях разтърси площада. Смешниците взеха на подбив тези думи и смехът на площада продължи. След някое време отново се чу „Мълчете, той пак каза нещо.“ „Бизона е гол. Аз не видях никакви дрехи по него, само татуйровки“. Тези думи на краля обаче не се видяха много смешни на тълпата. Тогава тийнейджърът вдигна ръка над главата си и рече „Стига сме се занимавали с него, той може до утре да ни разсмива. Но нека да довършим церемонията, защото кралят трябва да си върши работата, има декрети, които чакат неговия подпис. Имам в предвид истинския крал, а не това неабдикирало чучело“ и така церемонията по коронясването бе довършена. След това като държавен глава. Бизона подписа още там пред множеството три декрета и един договор. Първият декрет привеждаше в сила херцогското законодателство на територията на кралството, с втория се разпускаха кралските тайни служби, които формално все още съществуваха. Третият декрет се издаваше въз основа на петициите, получени от хуманистични организации и заповядваше обща амнистия за всички затворници. Четвъртия документ, който Бизона подписа беше междудържавен договор за военно-политически съюз на кралството и херцогството. Кралството влизаше в съюза с природния си ресурс и военната си мощ, а херцогството с финансовия си ресурс и психотехнологическа мощ. Всъщност този съюз беше само проформа. Херцогът дърпаше конците, а Бизона, който се обяви за крал, беше само негова марионетка.

Бе предвидено още от самия площад участниците в церемонията да се отправят на военен поход. Всички се качиха по конете и очакваха само новия крал — Бизона, който бе отишъл да облече дрехите си. Минавайки покрай конете, Бизона настъпи няколко конски фъшкии и тъй като истината вече господстваше в кралството, то знамето бе само парче плат, указващо принадлежността на войските. Затова като мина покрай знаменосеца Бизона му направи знак да му подаде знамето и избърса ботушите си от полепналите фъшкии.

Когато кралят видя това, сякаш последната останала у него енергия изригна. Той отиде до знаменосеца, задърпа знамето и закрещя: „Това е знаме, другарите ми умираха под него, то е свято“. Знаменосецът блъсна краля и се опита да го ритне, но кралят стискаше здраво знамето. Тогава знаменосецът извика: „Разкарайте го този откачен дъртак“, няколко здрави ръце сграбиха краля, събориха го на площада и го държаха съборен, докато под лайняното знаме съюзническата войска се отправи на поход.

Когато всичко свърши, кралят остана да седи седнал на площада и когато зрителите се разотиваха, минавайки покрай него, някои го заплюваха. Кралят седя дълго след като всички си заминаха, докато се свечери и там в прахта, насред площада, осмян и оплют той си получи заслуженото, задето някога, отдавна, преди 33 години се поведе по акъла на един несръчен ангел и се разбунтува против човешката природа.

По някое време усети, че много му се спи. Стана и отиде до една ограда, където бе оставил черджето, с което се покриваше. Легна, покри се с черджето и заспа до оградата.

 

* * *

 

— Аз говорих със сестра ти, ще дойде следобед да те вземе. Ще донесе и дрехи. С тези хапчета, дето ще ти ги дам, не бива да се пие алкохол и да се управлява автомобил, изобщо не бива да се извършват дейности, изискващи съсредоточаване. Пак ще спиш много и след месец, като свършат хапчетата, ще дойдеш на преглед. Ние с теб сме говорили обстойно отдавна и сега за последно трябва да попълня някои неща в епикризата. Спомняш ли си как те докараха тук?

— Точно това не си спомням съвсем ясно, но повечето неща помня.

— А, преди да си режеш вената какво се случи, кое те накара, гласовете ли?

— Аз никога не съм чувал гласове, не знам за кой път повтарям това.

— Добре, не се дразни трябва да те питам, защо си ряза вената, какво изпитваше?

— Бях уморен, щеше ми се да избягам. Когато ме вкараха тук започна всичко, дисоциациите и ... тук станах психотичен.

— Чакай, чакай, обясни ми със свои думи какво стана тук?

— Ами тук се разпарчедосах сред всичките тези хора тук. Това съжителство ми раздробява съзнанието. Там, когато се разхождах из парка, бях събран и спокоен. Там бяха най-хубавите дни от живота ми. Сякаш всичко добро и хубаво, което съм преживял някога, там го изживях отново. Спомените бяха така плътни и осезателни.

— Ами защо те докараха тук? Помня, че аз бях дежурен като те докараха, беше без дрехи и отказваше да говориш. Защо беше гол?

— Защото си мислех, че съм крал.

— Кой крал, Алфонсо ХІІІ или Виктор-Емануил или сръбския, как беше... Караджорджевич?

— Спомних си приказката за краля и си помислих, че съм аз.

— И какво се промени след като дойде тук?

— Тук се разруши съзнанието ми, тук ми отнеха света, който обитавах, когато бях в парка. Духовния ми свят стана достъпен за другите.

— Ясно, значи ти се струваше, че околните подслушват мислите ти, намесват се в съзнанието ти и го ограбват, а как го правят?... Чрез някакъв компютър ли, чрез хипноза, чрез телепатия... как?

— Чрез съжителство.

— Значи не ти въздействат чрез техническо средство. А, как точно ти ограбиха духовния свят?

— Казаха ми, че не съм крал, това беше достатъчно, казаха ми истината.

— Значи когато дойде тук, ти се струваше, че всички говорят за теб и ти казват истината с цел да ти сринат съзнанието. А, по вестниците да са писали за теб, да са говорили по телевизията, да са те показвали?

— Никога не са писали за мен, нито пък са ме показвали по телевизията.

— Сигурен ли си? Ами защо, когато по телевизора в столовата са показвали някакъв конкурс за културисти, ти си сочел културиста и си викал че е гол, че няма дрехи. Ти да не си мислеше, че си културист и те показват по телевизията?

— Не съм си мислел, спомних си, че ме прибраха тук защото нямах дрехи и като видях че и той няма...

— Защо според теб културистът се показва гол?

— За да му се видят мускулите.

— Може ли да се приравнят двете ситуации. Кое според теб е нормално. Ти си съблече дрехите, защото беше... какъв беше?... Болен нали?

— Аз станах болен, когато дойдох тук. Ако не ме бяха видели онези тийнейджъри, просто щях да се облека и с това щеше да свърши и нямаше да идвам тук.

— Виж какво, може да си мислиш, че като се изолираш там в парка и ти е приятно да потъваш в спомени, обаче сривът неизбежно щеше да настъпи. Защото аутизмът е също толкова болестен симптом, колкото и когато изтривалката на санитаря ти се струва че е знаме. Всичко идва от дисбаланса на допамин и серотонин в мозъка ти. Сега искаш да се върнеш в оня измислен свят, в измислената си „лятна резиденция“, където се усещаш спокоен и господар на съзнанието си, така си мислиш че се спасяваш от хората, които са зли и те заставят да разсъждаваш нормално. Затова ще продължим с лепонекса, след онази случка с изтривалката ти даваме само лепонекс. Повлия ти добре, спиш много, този сън е лечебен за тебе. Хубаво лекарство е, швейцарско, но не си „изчистен“ напълно. Няма да го спираме, но ще пробваме и с някои по-модерни лекарства. Не ми харесва тази социофобия и това, че нямаш критично отношение към болестта. Мислех днес да те изпиша, но ще поостанеш още седмица. Може би тогава няма да ти изглежда така ужасно, че никой от нас не може да бъде абсолютен монарх на своя свят, ние винаги го съпритежаваме с другите. Ако някой иска да е абсолютен господар на своя свят, значи иска да господства над истината. Ще кажа на сестра ти, да дойде след седмица. Ти сега по колко часа приблизително спиш на денонощие?

 

* * *

 

След като полегна и се появи с чергата, кралят спа непробудно дълги, дълги години. Събуди се в един летен ден и като не видя никой около себе си, стана и тръгна по улиците на бившата си столица. Между паветата на улиците бе избила трева. Части от мазилката на сградите се беше напукала и олющила. Прозорците бяха изпочупени, а вътре в стаите почти нямаше покъщнина, подовете и останалото от мебелите бяха покрити с прах и парчета мазилка, между стените висяха паяжини. По улиците бяха разхвърляни колела от каруци, стари обувки, подкови, парчета от столове, маси и друга покъщнина. В дворовете на къщите бе избуяла коприва, която бавно се поклащаше от вятъра, на други места между къщите растяха папрати. И само отдавна избледнелият надпис на стената „Краля беше гол“ напомняше за миналите събития. Кралят се отправи към лятната си резиденция. Като стигна, видя че между чемшира и цветята беше обрасло с бурени. В езерото, където някога хранеше рибките, сега беше пълно с водорасли, а по бреговете му нагъсто растяха тръстики. Той влезе в сградата и по прашния под погледът му откриваше копчета, свещи, мастилници, листи с изписан по тях текст, парчета огледало. Тук разпозна катарамата от колана си, който бе носил много години, сега тя стоеше на пода самотна без кожения каиш. В камината седяха няколко отдавна овъглени цепеници. Кралят излезе от резиденцията и тръгна да броди из кралството. Тучните, плодородни поля се бяха покрили с плевели, градините бяха запустели. Така вървя дълго докато стигна до мястото, където започваше възвишението на една висока планина. По планинските тревясали пътеки и чукари той се заизкачва към върха. След дълго и мъчително изкачване някогашния крал стигна върха на високата планина. От там той обвзираше бившето си кралство. Погледна надолу към една изоставена медна мина, където вече не се трудеха рудари. Погледът му се плъзна към запустялото сега, някогашно сечище. После към низината, където някога се суетеше трудов народ. На полигона, където тренираше войската, сега имаше храсталаци, тъй че очертанията му едва се различаваха от високото. В далечината можеше да се види даже морето. Дигите, издигани някога по бреговете му от солодобивниците, отдавна бяха размити, сега в него не плуваха рибарски гемии, нито търговски кораби опъваха платна към далечни земи. Само горещия летен морски вятър довяваше дори и тук на планинския връх едва доловимия дъх на море. Гледаше бившия крал, очите му се взираха в далечината и нямаше ни един жив човек докъдето се простираше погледът му. Къде ли бяха отишли всички. Може би се бяха преселили в херцогството, а може би бяха последвали Бизона и херцога в тяхната експанзия към света? Кралят си задаваше тези въпроси, той си спомняше за онова, което се беше случило. Мъчително търсеше своята вина за това, което бе сполетяло кралството му. Опитваше се да разграничи каква бе неговата отговорност. Когато беше крал и след това, той, който бе роден да бъде господар на тази земя. И тъй между другите мисли, сякаш непреднамерено осъзна че отново е владетел на своето кралство, защото нямаше никой друг, който да оспорва властта му.

И тук завършва историята за краля, който се бе оттеглил в лятната си резиденция, и оттам в продължение на 33 години управляваше своето кралство.

 


напред горе назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]

 

© 2003 Румен Тодоров. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух