напред назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]



Бай Ганьо


Берлинската стена беше паднала и почти половин вековния блян за свободно движение на хора, идеи и капитали се беше сбъднал. Този сбъднат блян щеше да способства за взаимния обмен и обогатяване на култкурите от западната и източната част на европейския континент.

Водени от правилното убеждение, че Европа ще инвестира в човешки ресурс и вярвайки, че самите те представляват този ресурс, в купето първа класа, за Виена пътуваха трима убедени демократи, които бяха винаги готови да умрат за това, да има право другият да си каже мнението, дори и ако не са съгласни с него. Тази тяхна жертвоготовност обаче бе останала невъзтребована по времето на мрачния тоталитарен режим и сега те живи и здрави пътуваха на запад, за да научат истината за обществото, в което бяха живяли. Те се надяваха, че все някоя програма, програмка или фондацийка ще ги приюти в топлата си любвеобвилна пазва, все нещо правозащитно ще има нужда от техните услуги.

Към тези достопочтенни люде се бе присламчил и бай Ганьо, тъй че вонята на чесън и вкиснало доминираше в купето. Той междувременно беше успял да откопчи една круша от своите спътници и я изяде с голямо наслаждение. Между тримата приятели сякаш се беше вклинило това инородно тяло — бай Ганьо. Затова никой не смееше са се впусне в дълбокомислени разсъждения по повод историческата ситуация, поради страха, че бай Ганьо ще се вмеси в разговора със своите недодялани разсъждения. Така че приятелите се ограничаваха с някои реплики като тази „Каквото и зло да ни сполети от тук нататък, то ние си го заслужаваме, защото сме живели под властта на комунисти“ или пък „Труден път ни предстои, господа, да положим основите на едно хуманно общество, в което всички да съжителстват. Трябва да се научим да разбираме другия и да го приемаме, дори и когато от него смърди така отвратително.“ „А, нима не е наш дълг да научим и другите как с нас да съжителстват, не е ли редно оня, който желае да се издигне на по-високо ниво на общото съжителство поне да си купи билет за първа класа?“.

Бай Ганьо или не разбираше, или се правеше, че не разбира тези намеци. Накрая един от приятелите не издържа и се обърна пряко към бай Ганя:

— Господине, не ви ли е срам?

Тази последна реплика беше прекалено ясна дори и за бай Ганя и той със сумтене си нарами дисагите с гюлово масло и се премести във втора класа.

Във второкласното купе двама второкласни индивиди оживено беседваха за онова, което им предстои. Двамата се бяха подготвили за срещата с големия свят, тъй както и бай Ганьо също си мислеше, че се е подготвил, и всеки вярваше, че неговия коз ще бъде решаващ за по-нататъшната му съдба. Единият извади монетите, които много години бе събирал и ги демонстрира на своите спътници. Гледаше бай Ганьо тези бели и тъмнозелени колелца, а спътника му обясняваше коя монета от кой век датира. Изреждаше имена на императори, названия на монети, на градове и на провинции. И навярно си спомняше какво го е вълнувало когато е придобивал всяка монета. Другият пък по някое време реши да демонстрира своя коз. Извади листи с изписан по тях текст и чертежи и започна да обяснява как му е хрумнала идеята като си лежал на плажа в Ахтопол преди години. Сочеше чертежите и рисунките и обясняваше от къде ще минава въздухът и защо. Накрая се обърна към бай Ганя и рече:

— Бай Ганьо, погледни тука, тука — и му посочи с показалец върху един от листите къде точно да гледа. Така бай Ганьо видя:

 

ТЕХНИЧЕСКА СЪЩНОСТ

Техническият проблем, който трябва да се реши, е да се създаде витлова противозавихряща система, която да изгражда надеждна преграда срещу образуването на „вихров пръстен“, като съхранява по-добре въздушната възглавница под витловите лопатки и осъществява максимален противовихров ефект. Също така да бъде избягнато нежелано допълнително якостно натоварване на лопатките, както и нежелания допир на лопатката с корпуса на летателното средство. Допълнително да бъде постигнат противообледняващ ефект на лопатката.

Този технически проблем е решен като е създадена витлова противозавихряща система със следната конструкция. Около задвижващия витлов вал на летателното средство е монтиран подвижно и херметично колектор за сгъстени газове. Валът е с централна кухина. Посредством тръбопровод камерата на колектора е свързана с нагнетален тръбопровод на компресор за сгъстени газове, а чрез радиални отвори във вала е съединена с неговата централна кухина. Към специални цапфи върху задвижващия вал са лагерувани кухи витлови лопатки с възможност за ротация. Всяка една от цапфите е с централен отвор. Вътре във всяка витлова лопатка е прокарана тръба за газове под налягане. Единият край на тръбата за газове под налягане е свързан с цапфата така, че отвора в цапфата се съобщава с нейния отвор. Другият край на тръбата достига до външния край на витловата лопатка, където е монтирана най-малкото една дюза. Оста на отвора на всяка една дюза сключва с долнатта плоскост на лопатката ъгъл а от 90° до 50°. Компресорът има също смукателен тръбопровод. Към смукателния тръбопровод е монтирана камера за постъпване на газове, като газовете са атмосферен въздух или изгорели газове от соплото на основния двигател за летене на летателното средство. Камерата притежава вход за постъпване на атмосферен въздух и вход за постъпване на изгорели газове. Посредством разпределител винаги единият вход е открит или частично открит и частично закрит, а другият е закрит или частично закрит и частично открит. Към входа за изгорели газове е монтиран тръбопровод, чийто втори край е разположен в соплото на двигателя на летателното средство, например турбина. Преградата срещу образуването на „вихров пръстен“ е газово флуидна и е образувана от изтичащия през дюзите сгъстен въздух или изгорели газове. Допълнително от тръбата за газове под налягане във витловата лопатка са изведени напречни тръби към изхода на лопатката. Накрая на всяка тръба има дюза, от която има възможност за изтичане на газове под налягане и образуване на флуидна преграда срещу напречна турболизация на въздуха над лопатката.

Предимствата на предлаганата витлова противозавихряща система са следните. Тя съхранява по-добре въздушната възглавница под витловите лопатки. Осъществява максимален противовихров ефект, като се предотвратява образуването на „вихров пръстен“. Това е резултат от образуването на въздушна преграда, която като флуидно формирование, има възможност за гъвкавост и нагаждане. Избягнато е нежеланото допълнително якостно натоварване на лопатките, както и нежелания допир на лопатката с корпуса на летателното средство, тъй като преградата е флуидна. Също така допълнително е постигнат противообледеняващ ефект на лопатката поради протичане през витловите лопатки на горещи въздух под налягане или на още по-горещи изгорели газове под налягане.

 

След като бай Ганьо огледа текста, изобретателят почна да му говори за производителите на хеликоптери.

Тъй стигнаха Виена и бай Ганьо отседна в хотел „Лондон“. Вечеря с кашкавал от дисагите, после се уригна и заспа, като захърка тъй, че стъклата на прозореца потреперваха. На другата заран бай Ганьо нарами дисагите и започна да обикаля бляскава Виена, но никой не прояви интерес към мускалите. Така първия ден завърши с пълно фиаско.

Следващите няколко дни бяха съвсем същите. Виена беше като еднородна гранитна стена и бай Ганьо не намери врата, ни пролука в нея. явно бе обречен той на Бодкова и без него нямаше как да мине. За това се запъти към кафенето където се събираха български студенти. Когато Бай Ганьо стъпи на прага с дисагите, Бодков вдигна ръка сред множеството.

Той вече няколко дни чакаше бай Ганя, от както се разчу, че бай Ганьо се е качил на влака за Виена.

Бодков стана от стола приближи се и рече:

— Драго ми е, господин Балкански. Когато научих, че сте тръгнал, си рекох: „Няма как да не се надушим — две крастави магарета във Виена“ и сега какво, Европа си прибра човещината, възпитанието, търпимостта и изобщо евроценностите, и за нас остави само крастата.

Бай Ганьо кимна утвърдително и се ръкува с Бодков. Тъй си я бе представял бай Ганьо тази първа среща без фанфари, блясък на прожектори и червени килими. Дори в периферното си въображение видя как седят двамата с Бодков край ясла, а под нея е постлана слама, примесена с оборски тор. След като се почерпиха хубаво отидоха в квартирата на Бодков и заспаха като заклани. Хорът от хъркането им не събуди хазяйката, защото тя беше глуха. Тази хазяйка беше последната, която можеше да приеме Бодкова, тъй като неговите селско-тарикатски номера бяха широко известни на виенската общественост и дори се отразяваха в пресата.

Не стига, че гонеха Бодков от всички порядъчни къщи ами и го изгониха от университета, тъй като бе двойкаджия. Той вече нямаше никаква работа в Австрия, но имигрантските власти го търпяха за да изпълни последната си функция — срещата с бай Ганя. Сега, след днешната среща, дните на Бодков в Австрия бяха преброени.

На следващия ден Бодков и бай Ганьо обиколиха магазинчетата и лавките, отворени от афганци, иранци, пакистанци, мароканци, сърби и тъй нататък в бедните квартали на Виена и успяха да продадат няколко мускалчета гюлово масло на някои представители на източни бойни народи. Така малко се опаричиха. На вечерта когато се прибраха в квартирата, Бодков се реши да подвигне въпроса.

— Бай Ганьо... трябва... билетите са вече купени.

При тези думи бай Ганьо както си седеше на стола рязко се обърна с гръб към Бодкова и почна нервно да сумти и да се чеше по главата. Тогава Боков бавно пристъпи, пак застана пред бай Ганя и започна тихо и внимателно да го увещава:

— Бай Ганьо, нали ти сам дойде във Виена, никой не те караше насила... Нямаше билети за опера, купих за театър.

Последните думи малко като че ли успокоиха бай Ганя. Тогава Бодков се изправи и заяви с по-твърд тон.

— И на мен не ми се иска, да не мислиш, че ми е приятно... но, няма как... — тогава бай Ганьо примирено въздъхна дълбоко и кимна утвърдително към Бодкова.

След половин час те вече бяха във фоайето на театъра където цареше предпремиерна суматоха. Когато се настаниха в залата Бодков и бай Ганьо забелязаха, че в радиус от четири кресла около тях всички бяха предвидливо опразнени и когато на бай Ганя му стана топло и се разсъблече, единствен Бодков споделяше вонята, която се носеше от непраните дрехи на бай Ганя. Както си му е редът, по средата на представлението на бай Ганя му се доходи по нужда. И както си му е обичая той раздигна с шум и сумтене околните и излезе в коридора, за да търси мястото, което му трябва. По някое време през една пролука видя, че една жена правеше онова, което той искаше да направи.

Според авангардната концепция на режисьора, в постановката трябваше да се разруши общественообусловеното пространствено разделение на физиологичните актове. Това разделение бе символ и компонент на лицемерния морал. В облекчаването пред публиката се съдържаше едно от философските послания на режисьора — че прикриването на потребностите и желанията води до регламентиране и кастриране на стремежите. Подтисканетто им с културни табута издига стена между човека и наслаждението. Тези концепции обаче явно не бяха понятни за бай Ганя. Когато видя актрисата да пишка върху дъските на сцената, той реши, че там е нужника, или поне мястото, което може да се използва като нужник. След като актрисата приключи с действието, бай Ганьо тръгна по сцената без да се оглежда, стигна до един бутафорен фенер, разпаса пояса, смъкна потурите и започна са се облекчава върху стълба на фенера. Публиката с трепет следеше движенията на бай Ганя и се опитваше да отгатне разкрепостяващите послания на режисьора. След като приключи с удовлетворяването на нуждата си, бай Ганьо понечи да си тръгне, но видя един недоволен разпоредител, който го очакваше там откъдето бай Ганьо беше излязъл на сцената. Чак тогава бай Ганьо се огледа и разбра, че се намира на самата сцена, че е сгафил и че не може да се оттърве само с едно „пърдон“. Тогава бай Ганьо хитро се изниза през другия изход на сцената, хукна по коридорите на театъра, намери изхода и избяга.

На следващия ден един виенски естет не пропусна да опише в рецензията си артистичната изява на бай Ганя „...изключително удачно е хрумването на режисьора да вмъкне в постановката един пришълец — персонаж от друга пиеса. Един странен, неориентиран, неадекватен балкански Воицек. Един Воицек, уриниращ без намесата на деспотичния доктор от оригиналната пиеса. Този Воицек съвсем уместно се вплита в цялостната концепция на режисьора за...“ По-нататък рецензията продължаваше в същия дух. Естета критик бе разпознал в бай Ганя Бюхнеровия Воицек, попаднал в авангардната постановка.

Като прочете рецензията, режисьорът търси бай Ганя да му предложи да се „изявява“ във всяко представление, но като не го намери, нае един австрийски актьор, приличащ на бай Ганьо. Облече го с потури и мръсна риза и му нареди да прави това, което бай Ганьо бе направил.

На другия ден след представлението, магарията на бай Ганя бе оживено коментирана в кафенето, където се събираха българските студенти. И когато бай Ганьо се появи недоспал и чорлав, всички го посрещнаха с весели подмятания и закачки. Въпреки, че той не беше отпочинал, защото спа по пейките (не можа да намери Бодковата квартира), след като се намериха с Бодков те излязоха да търсят купувачи за гюловото масло. Тъй вървяха из достолепната Виена вечния бай Ганьо и неговия адютант, неговия оръжиеносец — Бодков. Вървяха тези две крастави магарета и сякаш някъде далече зад себе си чуваха коментарите на напълно интегрираните към новото общество студенти от кафенето. Те двамата сякаш влачеха навсякъде след себе си техните подигравки и ирония. Бодков говореше свободно немски език и след доста приказки и убеждения успяха да пробутат тук-там по едно-две мускалчета, докато в късния следобед направиха големия удар. Един словенски собственик на лавка за кинкалерия, реши че сънародниците му от Югославия ще проявят интерес към маслото и след дълги пазарлъци купи всичките мускалчета, тъй че дисагите съвсем се изпразниха. Когато бай Ганьо и Бодков си заминаха, дребния търговец постави едно от байганьовите мускалчета на витрината и сложи върху него етикет със силно напрегната да се закръгли цена от 1999 шилинга. Цената обаче беше обречена никога да не се закръгли. Той купи от бай Ганя маслото за по 250 шилинга мускалчето, а останалите пари до 1999 бяха неговото достойно заплащане за един напълно интегриран в европейското общество търговец.

На вечерта Бодков и бай Ганьо купиха ракия и пиха в квартирата на Боскова. Бодков реши да не разваля настроението на бай Ганя и не му каза нищо за утре, тъй че пиха докато паднаха на пода и заспаха. На сутринта Бодков събуди бай Ганя с думите „Ставай, бай Ганьо имаме работа“. Бодков знаеше, че тази сутрин ще му е много по-трудно да убеди бай Ганя, затова започна издалече.

— Бай Ганьо хубаво ти беше вчера като запаса шилингите в пояса нали?

В отговор бай Ганьо потупа доволно пояса където стояха парите. Бодков продължи:

— Да, обаче не може само да ни е добре, трябва и да си платим за...

Бай Ганьо разбра за какво намеква Бодков и изрева, след това си запуши ушите с две ръце и започна да скимти. Тогава Бодков хвана бай Ганя за раменете и го разтресе.

— Бай Ганьо, хората са се подготвили, те обичат точността, Европа е това... Виена. — Тъй продължи Бодков да говори и тонът му ставаше все по-настоятелен. Излязоха на улицата и двамата закрачиха нервно. Изведнъж бай Ганьо спря и направи жест сякаш да отпушва бутилка и помирисва съдържанието.

— Какво? Искаш да пиеш ракия за кураж, така ли?

Бай Ганьо размаха показалец наляво-надясно в знак на отрицание, после посочи няколко пъти носа си.

— Искаш гюлово масло така ли?

Когато стигнаха лавката на словенеца, бай Ганьо започна гневно да сочи с показалец новата цена, но продавача го информира, че това е неговата евроцена. Бай Ганьо откупи обратно едно мускалче и направи знак на Бодков да го води. И тръгна бай Ганьо след Бодкова като жертвено животно на заколение.

— Ето тук е. — Рече Бодков и посочи сградата на голям универсален магазин. Тогава бай Ганьо рязко свърна назад и Боков му се развика ядосано. Бай Ганьо седна на тротоара и чуваше зад себе си думите:

— Бай Ганьо, стига номера, не можеш да се откажеш, хората чакат, и без друго закъсняваме вече...

Бай Ганьо отвори мускалчето и жадно вдиша аромата. Той беше като плувец, който е плувал дълго под водната повърхност и сега е излязъл на въздух и вдишва спасителния кислород. Ароматът на рози го отнесе далеч, далеч от тук. В съзнанието си виждаше розови храсти и градини. Градините на детството, градините на неговия живот, градини които той беше превърнал в разменна монета, в приношение пред олтара на интеграцията. Спомените тъй унесоха бай Ганя, че той изпадна в почти наркотично упоение и заспа. По някое време усети ръката на Бодков да го разтърсва по рамото.

— Бай Ганьо, ставай, че много окъсняхме.

Когато влязоха в универсалния магазин, служителите на магазина посочваха на бай Ганя къде е стаичката (предназначена за пробване на дрехи), където бай Ганьо може да се съблече и сочеха недоволни часовниците си, сякаш искаха да кажат „прекалено беше закъснението“.

Сградата на универсалния магазин някога беше строена за градска баня, но във връзка с повишението на жизнения стандарт и появата на баня във всеки дом, обществената се оказа ненужна и я преустроиха в универсален магазин. На мястото където някога беше кръглото басейнче инсталираха фонтан с вода, която игриво подскача под тактовете на музика. Преди няколко дни за пристигането на бай Ганя монтираха около басейна парапет от масивен гипс, който би издържал тежестта на човек. После върху сглобени алуминиеви елементи инсталираха временни места за публиката. Тъй че пейките седяха на десетина реда около фонтанчето подобно на амфитеатър. Поставиха и стълбичка с четири стъпала, по която човек безпроблемно можеше да се изкачи на парапета. Бяха пуснати обявления по вестниците за предстоящото събитие и се разпратиха покани за по-важните гости. Разбира се присъстваха и представители на печатните и електронни медии. Публиката се беше събрала преди часове, но организаторите предвидливо бяха съобщили, че не може да се разчита на пунктоалността на тъмните балкански субекти, затова са възможни закъснения. Докато публиката чакаше, фокусници и комици я забавляваха с изпълнение на фокуси и разказване на анекдоти.

Дойде и дългоочаквания миг, в който от далечния край на коридора се появи и бай Ганьо. Конферансието обяви, че появата му е въпрос на минути и тих шепот се разнесе сред публиката. Бай Ганьо пристъпваше бавно, той беше гол до кръста, тъй че се виждаше косматото му тяло. Единствено по дланите нямаше косми. Надолу от кръста бе обут с наполеонки, които от мръсотията бяха придобили сиво-жълтеникав цвят. Надолу от наполеонките краката на бай Ганя бяха почернели от кирта, полепнала по тях. Премина бай Ганьо коридора, качи се по стълбичката на парапета и с все сила се пльосна във водата на фонтана. Водата се разплиска навсякъде, но акурантните австрийци предвидливо бяха поставили преграда от специален хидрофобен плексиглас между публиката и бай Ганя. Водните капки се стичаха бързо по него и не полепваха по преградата. Тогава всички от публиката почнаха да се споглеждат и тихо си шепнеха:

— Болгар, болгар...-ия, ия болгар!

А, дядковците и бабите милваха внучетата си по русите главички, сочеха с показалец бай Ганя и думаха:

— Дас ист болгар, маине кинде, болгар!

И малките австрийчета с ококорени очи гледаха как бай Ганьо демонстрираше разните стилове плуване, които владее, като при смяната на стиловете надаваше гърлен тарзански рев и грухтене и се тупаше по влакнестите гърди. Измежу публиката имаше чужденци и всеки на своя език коментираше видяното със своите приятели. „Ето в какво комунизмът превръща хората“, „Не смятате ли, че подобни хора, ако този питекантропос може да се нарече човек, са способни да стрелят и убият папата? — Разбира се, че са способни, но са достатъчно тъпи за да организират покушение както трябва.“

 

* * *

 

— Няма смисъл да се охарчваш бай Ганьо. Не искам да те обиждам, но знаеш, че всеки се простира според чергата си. Аз ще те заведа тебе, бай Ганьо, на едно място, където ще намериш нещо доста по-евтино, щом ти се е приискало толкова, пък и с относително прилично качество. Разбери, че нямаш време да вършиш онова, което си наумил. Всеки момент може да ни екстрадират.

Истината беше, че двамата служители на австрийската имиграционна служба посетиха Бодкова и го уведомиха, че са получили съобщение от министерството на културата, в което се казвало, че те двамата — бай Ганьо и Бодков са изиграли своята важна роля в международния културен обмен и вече са свободни да се връщат в България. Служителите с любезен, но достатъчно категоричен тон заявиха на Бодкова, че ако двамата с бай Ганя не напуснат Австрия до 24 часа, то властите ще предприемат мерки за тяхната екстрадиция. Колкото и Бодков да се опитваше да убеждава бай Ганя да не върши онова, което е намислил и да го плашеше с екстрадиция, бай Ганьо с вироглавството на магаре беше глух за неговите аргументи.

Откак бай Ганьо дойде във Виена, гледаше той тези забързани, делови, толерантни, вчесани, избръснати, с изпрани дрехи, възпитани, приветливи, устремени към своите високи цели хора, говорещи непонятен език. Насядали в ресторанти и кафенета, пътуващи в колите си, крачещи по улиците, те навярно си казваха нещо важно, смислено, значимо и интересно. Гледаше бай Ганьо и веселите млади хора от първото следтоталитарно поколение български студенти във Виена. Искаше му се да се докосне до техния свят. Да го допуснат поне за малко в този град.

И той си повярва, че съществува такава възможност когато случайно дочу разговор между двама студенти. От разговора разбра, че една тяхна състудентка оказвала благоволението си на щедри господа и била доста търсена от хайлайфа и отлично се интегрирала. Бай Ганьо се заинтересува от въпросната млада дама. След разговор по телефона единият от студентите го информира, че госпожицата е свободна. Студентът се поинтересува от платежоспособността на бай Ганя и той бръкна в пояса си, извади от там пачката с шилинги и ги размаха пред лицето на студента. Студента пак говори по телефона и уговори среща на бай Ганя с госпожицата вдругиден.

На следващия ден бай Ганьо бе решил да се подготви за аудиенцията на непостижимо високия град. Той накара Бодкова да го разведе из скъпите модни магазини, та купиха на бай Ганя костюм, риза, вратовръзка, обувки. Бай Ганьо дотолкова набра скорост в преобразяването, че накара Бодкова да го заведе и в козметичен салон, където изрязаха ноктите на бай Ганя, подстригаха го и свалиха козината от тялото му с най-модерна немска епилационна техника. Собственикът на салона дори се похвали, че най-знаменитите австрийски културисти идели да се епилирват при него. Когато свършиха процедурите облякоха бай Ганя с европейските одежди, а потурите, калпака, ризата и цървулите сложиха в дисагите. Бодков купи лопата и на едно затънтено място, в един виенски парк изкопаха дупка и хвърлиха там дисагите. След като ги заровиха, Бодков реши да се пошегува. Отчупи две клончета и ги върза едно за друго с резервната вързанка от новите обувки на бай Ганя. Върза ги под формата на кръст, забоде кръста на мястото където бяха заровени дисагите и рече.

— Тук почива бай Ганьо.

След тази реплика бай Ганьо въздъхна дълбоко, погледна към Бодкова и кимна утвърдително.

На вечерта Бодков и бай Ганьо стояха пред полицейския участък и се прощаваха. Бодков беше просрочил 24-те, часа дадени му от имиграционните власти и сега отиваше да се предаде, за да бъде екстрадиран на австрийски разноски. Там Бодков се заинтересува за колко часа бай Ганьо е наел госпожицата. Бай Ганьо разпери петте си пръста пред Бодкова. Тогава Бодков се приближи до него и му прошепна.

— И никакъв секс бай Ганьо, не си губи времето. Покажи им, че можеш като тях, ама не искаш.

Бай Ганьо потупа Бодкова по рамото, сякаш искаше да рече „ашколсун кьольолар“, тъй като Бодков най-после беше разбрал, че не хормона ръководеше бай Ганя сега. Накрая двете крастави магарета си стиснаха ръцете и се прегърнаха. Бодков влезе в участъка и показа пасторта си, след това всичко се задвижи по процедурата.

На другия ден бай Ганьо се шля из Виена. Не щеш ли по някое време донжуановския дух се всели у него и когато минаваше покрай един бижутерски магазин, той реши да демонстрира галантността си на предстоящата среща с госпожицата. Купи един златен пръстен с три камъчета, наредени в права линия.

— Много се зарадвах, бай Ганьо когато разбрах, че си пожелал да се срещнем. Не знам от къде ме познаваш... но, не можех да ти намаля цената. Просто не си изразявам по такъв начин специалното отношение към някого. Вярвам, ще го усетиш, че за мен не си обикновен, редови клиент. Аз съм колгърл, бай Ганьо, и при нас не е прието да правим пазарлъци като фльорците.

Колгърлата с нейната професия се бе научила да разбира другия, да го познава и приема. Тя обикновено задаваше няколко контролни въпроса в началото и оставяше клиентите да се наприказват. От това, което й бяха казали, се ориентираше какво те желаят да чуят от нея или каква желаят да я видят, но бай Ганьо малко измени сценария й. Защото бе ужасен темерут и разваляше традиционните й представи за комуникация. На бай Ганьо все му се искаше да каже нещо адекватно и интересно, но не намираше уместните думи. Затова и изразите му щяха да излязат съвсем недодялани, както жестовете и цялото му държание. Тъй че студентката трябваше да отгатва какво той би искал да каже, а тя нямаше пъргав и точен ум и дешифрирането на бай ганьовите настроения и мисли доста я забавляваше.

— Аз прочетох за събитието във фонтана... искрено се надявам да не си страдал много, Ганьо, а ако си страдал се надявам да забравиш по-скоро всичко. Не знам ти доколко си придобил неприязън към австрийците, но аз отдавна ги намразих. Макар, че повечето ми клиенти са такива. Дори един австриец ще ме заведе след 5 дни в Барселона, от началото на ваканцията, за две седмици. През следващите три дни ще имам гост... не е клиент де — нещо лично, не е и гадже. Натоварена ми е програмата, Гани, но за теб намерих време. Сега Източна Европа е много на мода тук и това доста ми вдига цената, изкарвам повече от тринайсетгодишните.

След това колгърлата сладкодумно и омайно заразправя на бай Ганьо за онова, което й предстои в Барселона, за дългоочакваната среща с архитектурата на Антонино Гуади, за сгради, катедрали и стенописи, от които тя доста добре разбираше, тъй като трета година учеше история на изкуството. Докато говореше за барселонските галерии, колгърлата забеляза, че бай Ганьо беше започнал леко да се отегчава. Тя спря да говори и изчака докато бай Ганьо я погледна. След това продължи сериозно.

— Гани, аз мисля, че нещо ти липсва. Моля те, не се обиждай, не е недостатък или ако е — то е съвсем поправимо. Трябва да се научиш да флиртуваш. Способността да флиртуваш ще те освободи от сковаността, ще превърне живота ти в наслаждение. Ех, Гани, може и трябва да се поработи с теб.

След тези думи на колгърлата настъпи неловко мълчание. След малко тя забеляза, че бай Ганьо се беше загледал в накитите й.

— Пристрастени са към купуването, Гани за да се успокоят трябва да купят нещо. Постоянно ми ги подаряват и накрая намерих познат бижутер. Той продава накитите, които ми подаряват в магазина си, прибира си 10 %.

В този момент съвсем неуместно бай Ганьо извади пръстена и го даде на колгърлата. Тя разбира се, не бе очаквала това от бай Ганя. Иначе нямаше да му казва какво прави с подаръците. Но, се опита да разиграе етюд колко се радва, че точно от него получава подарък и че този ще го запази. След това колгърлата се загледа в подаръка и се зачуди дали този пръстен не й го бяха подарявали вече. По някое време бай Ганьо се уригна.

— Аз съм имала клиенти араби, при тях уригването се счита за комплимент към готвача. Пък при японците сърбането е съвсем нормално и... — така колгърлата продължи да обезценява липсата на изисканост у бай Ганя, после му заговори за състудентите си, за гаджето си — Пабло, който в момента бил в затвора.

— Утрепал някаква австрийска бабушкелница. Тя и без друго едвам се подавала от ковчега. С колата... блъснал я. Имах рожден ден и той откраднал кола за да дойде, карал бясно и я блъснал. Ако се беше предал, щяха да му дадат две години условно, но той предпочел мен. Като видях кръвта върху капака така се възбудих... и той също. Правихме такъв див секс върху капака на колата! Никога не съм правила такъв страхотен секс. Сега е много актуално да се възбуждаш от такива неща. Пабло ще излезе след осем месеца, мразя австрийците, но той е наполовина италианец от източен Тирол.

Колгърлата продължи да говори за Пабло. По някое време бай Ганьо стана рязко и избяга от нея, а тя се зачуди защо ли избяга бай Ганьо, след като тя му беше казала онова, за което си бе платил!

... След като избяга от колгърлата бай Ганьо търси дълго вчерашния парк, в който бяха с Бодкова. Когато го намери, лесно откри мястото, където бяха заровени дисагите, защото Боков бе забол там кръстчето. Бай Ганьо разрови с шепи буците пръст и след десетина минути успя да изрови дисагите, в които бяха мръсните му дрехи. Съблече се и надяна обратно потурите, ризата и останалото. Така тръгна по улиците на Виена. Полицаите от първата патрулна кола, които видяха бай Ганя с цървули и калпак, веднага го разпознаха по тези отличителни белези. Задържаха го и го вкараха в затвора, където щеше няколко дни да изчака докато го екстрадират.

Настаниха бай Ганя в килия с румънци, югославяни, арнаути и мароканци. Имаше и двама българи, които дойдоха при бай Ганя за да обсъждат положението. Единия беше мениджър, а на другия му бяха пробутали крадена кола.

— Братовчедът се предаде в Кил. Кой дявол ме караше да се полакомявам да търгувам с коли в Австрия! Ех, ако бях отишъл с братовчедът, сега щях да съм имигрант в Германия. — Тъй се вайкаше набедения за автокрадец, а пък мениджъра изобщо недоумяваше защо го държат затворен.

— Били тринайсетгодишни, и какво от това, нека се интегрират докато са млади. Ти знаеш ли, бай Ганьо, какви клиенти съм имал аз. Имаше учители, бизнесмени даже един професор. Ама не помня по каква наука. Защо всички тези хора трябва да прикриват желанията си към младите момичета. Подтискането на желанията с културни табута издига стена между човека и наслаждението.

Нота бене: тази мисъл не се беше пръкнала в главата на мениджъра. Той я беше прочел в оняденшния вестник, когато се упражняваше в четене на немски. Беше я прочел в една рецензия по повод на авангардистка театрална постановка.

— Ти бай Ганьо след като имаш канал за пренос на гюлово масло, защо не пуснеш по него нещо по-сериозно? Нещо от което ще спечелиш истински, ще вложиш долар ще изкараш петдесет. Аз мога да те свържа с едни хора...

След като мениджъра видя, че бай Ганьо не обърна внимание на предложението му, той започна да обсъжда с другия българин въпросите за интеграцията. Обсъдиха кое е предимството да се предадеш в Северна Германия или в Белгия. Кой ли беше изобретил тази дума „предавам“, за да обозначи първата стъпка към интеграцията? Един арнаутин, чувайки имената на германски и белгийски градове, разбра за какво говореха. Той се включи в обсъждането на немски, и изтъкна облагите от предаването в град Есен. По някое време бай Ганьо стана и започна да блъска и рита вратата, докато дойдоха няколко надзиратели и го преместиха в карцера. От карцера понякога бай Ганьо надаваше рев, вой или квичене, докато го изкараха и го качиха на самолета за София.

Със своето унило, с отчужденото си изражение, със свитата си, изгърбена поза, с ъгловатите си непохватни движения, бай Ганьо изглеждаше като бяла врана сред своите спътници. Те сякаш целите бяха заредени и излъчваха позитивна енегрия, всички готови да приемат предизвикателствата на новото време.

— Потребността от себеизява се дотътри до нашето многострадално отечество, и ние, бай Ганьо, трябва да сме готови да посрещнем тези нови стремления... — тъй започна речта си един от спътниците на бай Ганьо. Той бе избрал бай Ганя като обект, за да демонстрира ораторските си способности. По някое време обаче, на оратора му хрумна, че може да употреби бай Ганя като бизнес-партньор.

Колко беше мечтал в мрачните комунистически времена ораторът, за онази икономическа принуда, която да го приклещи с железните си лапи, да впрегне неговата изобретателност, за да изцеди от него максималния финансов ефект.

Ах, колко беше кашлял той, колко бе сумтял, кихал и хълцал, само с цел да заглуши брътвежите на комунистическия оратор, по време на честванията на 9.ІХ.! Кашлянето и другите шумотворения обаче, не му бяха признати за дисидентска борба. Макар и да си бяха чиста проба съпротива срещу режима, неисе! Сега той осъществи мечтата си да заплува в бурните води на бизнеса победоносно и непотопяемо.

— Твоята стратегия или по-точно фундаменталната ти цел, бай Ганьо, е правилна. Келепирът движи прогреса. Само чрез келепира ние можем да присъстваме в реалното време, да го познаем и обладаем. Защото само в келепирджилъка времето се движи с еднаква за всички ни скорост. Само стремежът към келепира универсализира и приравнява мен с бизнесмена от Манила, Каракас, Лисабон, Тел Авив и Токио. Представители сме на различни религии, обичаи, култури, традиции, но има един обичай, един бог, който се издига над локалните — келепира. Онзи, който презре келепира, който издига за свое знаме фалшиви ценности и идеали, той е обречен да загуби всяка студена война. Онзи, който се срамува, който се страхува от келепира, никога няма да оцелее във вековната конкурентна борба. Знамената на банки, застрахователни дружества, петролни, автомобилни, софтуерни и други компании, които гордо се веят тук и там, — те олицетворяват истинските стойности, проверени в съревнованието на живота, преминали през закалката на икономическата борба. Ако я нямаше страстта към келепира, нямаше да има нито Уолстрийт, нито Лас Вегас, нито Холивуд, нито която и да е било друга перла в короната на цивилизацията. Ние сме длъжни да се поучаваме от онези, които са най-напреднали в преследването на келепира. Онези, които са платили за келепира със страданието на десетки милиони роби. Със страданието на прогонените десетки милиони индианци. Чрез страданието на онези напуснали селските си фермички и устремили се към градовете, за да захапят големия келепир. Чрез страданието на онези напуснали родните си страни, с една мечта в сърцето. Мечтата, обещанието за големия келепир. И онзи, който издига други ценности освен келепира, значи иска да им отнеме тези вековни страдания, да обезцени техните усилия. За такъв прошка няма! Нашето поколение бай Ганьо, имаше историческия шанс да живее в две епохи. Сега пред нас са блеснали непожънатите жита на големия келепир!

След това пространно въведение търговецът се приближаваше към целта, а именно — отправянето на бизнес оферта към бай Ганя.

— Келепирът си има своите рицари и ти, бай Ганьо, поне засега, за съжаление си сред тях. Моят най-добронамерен съвет към теб е, да приемеш този факт. Но ти би могъл да бъдеш един чудесен оръжиеносец, да обезпечаваш тиловото снабдяване на своя рицар. А той да печели тежките битки за съзнанието на потребителите и да разгромява конкурентите. — Търговецът имаше слабост към образно-фигуративното изобразяване на своите мисли, затова продължи в същия дух.

— Няма нищо срамно за жътвата на келепира да използваме инструменти, създадени от онези, които са най-обиграни в келепирджилъка. Аз например съм се ориентирал към филморазпространението. Разпространявам продукцията на филмопроизводителя на територията на нашето мило отечество. Преди седмица сключих много изгоден договор за пласмента на няколко хита на нашия пазар. Ти, бай Ганьо, да не помисли, че съм сключвал договора във Виена? Във Виена бях само на гости на дъщеря си за три дни, тя е студентка там вече трета година. А самия договор сключих на онова място, където се правят филми. Защото има само едно място, където се правят филми, по останалия свят се правят самоделки за локална употреба. Това не беше само подписан договор, бай Ганьо, за мен беше посвещение в рицарски сан. Бях благословен от императора да завладея за него едно ново царство — българския кинопазар. И аз с гордост ще изпълня неговата поръка. Защото няма нищо срамно да служиш на господар, комуто се възхищаваш. Още когато те видях, бай Ганьо, разбрах, че с теб можем да правим бизнес. Слушай сега да ти кажа моя план. Както вече отбелязах не е срамно да използваме инструментите на по-напредналите, няма защо да откриваме топлата вода. Тези инструменти са вече създадени и от нас се очаква само сръчно да ги приложим. Може би си чувал думата „мъъчиндайзинг“. Та аз, ти предлагам, бай Ганьо, да станеш учестник в мъъчиндайзинга. Твоето гюлово масло ще бъде разлято във флакончета. На етикетите им ще блестят лицата на филмови звезди и хитови режисьори, или пък фотоси и заглавия на техните най-яки продукти. Аз ще се постарая да откупя лицензните права за отпечатването на ликовете и заглавията. И твоето гюлово масло бай Ганьо, ще се превърне в мирото, осветено от Холивуд, с което ще бъдат помазани поклонниците. Тъй че, байГаньо, предлагам ти да седнеш на трапезата на големия, якия, мощния келепир. Защото чрез твоята амбулантна търговийка няма да се издигнеш по-високо от махленско-балканския си келепирец и няма да стигнеш по-далеч от Виена. Други вече са спечелилил битката за съзнанието на потребителя и към техния мощен локомотив аз съм окачил скромното си вагонче, сега предлагам на теб, бай Ганьо, да окачиш още по скромната си дрезина. Ако им предложа 80 % от цената на всяко флаконче, вярвам ще се съгласят, ама не знам дали ще обърнат внимание на кокошкарските ми предложения. Ако се съгласят, останалата сума ще разделим тъй — 15 % за мен, за посредничеството и организацията, 5 % за теб, за доставката на гюловото масло.

Сега, когато беше дошло новото време, търговецът сам се смайваше от богатството на идеи, които изригваха в главата му. таланта му да надхитрява, невъзтребован в мрачните времена, сега търсеше почва да покълне. Когато видя, че бай Ганьо не се впечатли от плана му, то у търговеца тутакси се зароди нова идея, която той сподели с бай Ганя.

— Виж, бай Ганьо, има вариант, при който можеш да вземаш и 15 %. Ще регистрирам фирма с наименование „100 % чисто“. На етикета върху флакончето, с големи букви ще изпишем наименованието на фирмата, под него названието на продукта — гюлово масло. Към съдържанието ще прибавим евтини ароматни масла и други смесители. Разбира се, няма да лъжем и ще напишем с малки букви отдолу — микс, сиреч смесено. Докато се усетят ще им набутаме тонове евтино масло, за гюлово.

Докато търговецът изричаше последните думи, пилотът спусна колесника и всички се приготвиха за кацане. На излизане от самолета търговецът рече:

— Ако се решиш бай Ганьо... — и подаде с два пръста визитката си на бай Ганя, той я взе и я напъха в пояса си.

* * *

Студентът, който уреди рандевуто на бай Ганя с госпожицата, на следващия ден замина за ваканцията в София. Той си беше създал познанства сред политическия елит. Когато студентът чу, че бай Ганьо се върнал в България, той веднага направи връзката. Усети, че може да употреби бай Ганя, като го предостави в ръцете на един от своите кумири. Въпросния кумир имаше нужда от платежоспособни спонсори за партията си. Студентът си спомни за онзи случай, когато бай Ганьо похарчи сума пари само за няколко часа с колгърлата и си помисли, че след като е бил така щедър към нея, сега ако е забогатял ще бъде щедър и към партията.

Кумира беше отраснал в среда с аристократични нрави. Въпреки тоталитарния, външен, обществен декор. Неговите родители го отглеждаха в дантелени пелени. Когато поотрасна той търсеше начин да бележи своя статус, да овеществи синята кръв течаща в жилите му. Но, режимът искаше да приравни всички, да униформира мисленето на гражданите. Затова всеки аристократичен белег в облеклото биваше потъпкван. Той обаче разбра, че има начин как да се съпротивлява срещу режима. Снабди се по тайни канали с дантелено бельо от запад. И когато му се приискаше да се съпротивлява надяваше дантелени пликчета, комбенезони и всякакви други дантелени чудесии, които му напомняха, че беше отглеждан в дантелени пелени. Така дантелата се превърна в неговата броня, пазеща го от масовото уеднаквяване, налагано от режима. Веднъж, по време на медицински преглед в училище, му се наложи да съблече връхните си дрехи и неговите съученици, неразбирайки аристократичната символика на дантеленото му бельо, поради своето комунистическо скотоумие и ограниченост започнаха да го наричат „Жорко дантелата“. Но Жорко си знаеше, че тези дантели бележат връзката му с неговите прадеди, натрупали някога много имоти в центъра на столицата. Жорко бе твърде вярващ човек и когато в казармата го взеха за свързочник, той изтълкува това като божи знак, че е бил избран да бъде свръзка между репресивните органи и живота на войниците. Затова почна да пише доноси за тях. Когато излезе от казармата, продължи да пише доноси, този път за състудентите и приятелите си. Ах, как страдаше той когато ги пишеше, какви силни душевни терзания и мъки изпитваше, не му се искаше да помага на режима! Но, когато вечер се върнеше в къщи и съблечеше връхните си дрехи, Жорко виждаше по себе си все дантели. И тези дантели му напомняха, че той е длъжен да оцелява не заради себе си, ами за да съхрани синята кръв, старособственическите, притежателноспособни, успехоориентирани, безотказно победоносни способности на своя род. Този негов дълг към рода, му налагаше приспособимост към всеки строй. Когато падна режимът, отново самия бог му даде знак към кой цвят от спектъра на политическата палитра да се ориентира. Тъй като беше страстен привърженик на отбора на „Левски“, Жорко разбра, че трябва да е син и като политическа окраска. Така той се включи в политическия живот и след много безсънни нощи прекарани в мислене за благото на народа, Жорко най-сетне прие да бъде включен в предизборните листи. Пое тази тежка отговорност за да може в парламента да служи на общественото благо.

— Изключително ми е приятно, господин Балкански, да ви приветствам в моя кабинет. Просто не мога да ви опиша каква огромна чест е за мен и партията ми, вашето благоволение да се срещнете с моята скромна особа. Сега в София ни гостува един от най-авторитетните американски съветници по въпросите на политическия маркетинг и пласмент. С неговата професия той се е научил да разбира другия, да го познава и приема. За да може да предложи, ако трябва и да наложи най-доброто на политическия пазар. А, нашата партия има претенциите, че предлага най-качествения продукт. Но, аз се лиших от част от неговите безценни беседи, за да мога да се срещна с вас. Искам да ви предложа на вас, като на изтъкнат деец на свободното пазарно стопанство. Да се включите в нашата борба за изграждането на свободна пазарна икономика, в милата ни татковина и демонтажа на тоталитарната система. Смятам, че вие, като един от водещите експортьори на гюлово масло, ориентирани към европейския пазар, бихте могли да допринесете за сбъдването на идеалите, за които нашата партия ратува.

И така депутатът продължи да запознава бай Ганя с идеалите на своята партия, докато стигна до сюблимния сакрален миг, въпроса за финансирането. Тогава бай Ганьо бръкна в пояса си, извади от там последните банкноти и ги размаха пред лицето на депутатина. Тези няколко банкноти обаче бяха твърде, твърде малко, за да спечелят сърцето на депутатина.

След като научи разочароващата истина, че бай Ганьо не беше спечелил почти нищо от митарствата си по Виена, депутатът запази самообладание. Той не избухна и не изгони бай Ганя и студента. Тъй като при разговори с американеца, депутата бе научил нещо твърде любопитно. Американецът провел експеримент с ядрено-магнитен резонатор и друга най-авангардна апаратура, създадена в масачузецкия технологичен институт в сътрудничество с водещи биохимични лаборатории. В експеримента участвали 80 доброволци в продължение на две години. Резултатите от експеримента показали, че когато човек се поддава на нервно раздразнение, съчетано с агресивно поведение или дори само с пренебрежение спрямо околните, то в неговия мозък се изработва вещество (депутата не запомни названието му), като обливайки невроните на мозъка, повлиява на външния му вид. Харизматичното излъчване се губи и магнетичния блясък в очите му изчезва. За това по-изгодно било да си добър човек. Този модел на поведение гарантирал почти винаги успех в политическите и бизнес начинания. Тъй му бяха казали на депутата и той съобщи на бай Ганя и студента, че бил много щастлив от тази среща и че би му било много приятно да продължат дискусията, но тежките грижи за благото на милото ни отечество отнемали много време, затова трябвало да се разделят. Само на излизане депутатът прошепна на студента „защо си ми го довел този“ и от срам студентът почервеня като божур.

След като изпрати гостите си поживо поздраво, депутатът се зачете в една петиция и след няколко прочетени реда забеляза досадна грешка. Вместо „р“ секретарката беше написала „л“ и на листа фигурираше изразът „евроатлантически интег“л“исти“. Думата „интег“л“исти“ се видя твърде двусмислена на депутата и в яда си той скъса листа. След това нареди на секретарката да напише отново петицията.

... И му се прииска на бай Ганьо да се скрие, да избяга далеч, далеч на някаква чужда планета, където между човека и ценността да не стои икономическо отношение. Прииска му се да се оттърси, да се очисти от лепкавата мръсотия, с която бе полепнал. Да се изкачи на някаква висока планина, откъдето всичко преживяно ще му изглежда дребно, маловажно, нищожно. И с последните си останали пари бай Ганьо отново тръгна на път.

 

* * *

 

— Странацу ночу. — тъй рече единия от двамата патрулиращи из Загреб въоръжени цивилни, когато закараха бай Ганя в участъка. Двамата патрулиращи обясниха какво е необходимо на бай Ганя. Тогава единия участъков полицай направи справка, записа нещо на листче и го подаде на бай Ганя. Това бяха два адреса „Тучканац“ № 1 и „Нехайска“ № 5. Полицаят рече:

— Сада мораш да найдеш неки хотел, де да спаваш. Сутра дай то на неки возач на такси, он зна де со ови улици. Само там страници могут да се приявляют као доброволце.

Изпратиха бай Ганя и той тръгна из нощния Загреб. Нямаше пари за хотел. Затова влезе в една кръчма с надеждата да прекара там част от времето си до утре.

Атмосферата в кръчмата беше фантазно-юнашка, ракиено-чалгаджийско-балканска. Около бай Ганьо се бяха присламчили пет кръчмарски патриота. Упоени от алкохолните изпарения те мислено присъстваха на славни битки. Във въображението си виждаха бай Ганя като чуждоземен храбрец, който с един автоматен откос поваля най-малко десет четници. Затова се надпреварваха да го черпят и да му говорят за сръбска надменност и хърватско геройство. Бай Ганьо беше единствения център на вниманието около масата. Един от неговите нови приятели му показваше картата си, легитимираща членство в управляващата Хърватска демократска странка. Друг му разказваше за хърватския Рамбо — Станиша Дворског, който бил във френския чуждестранен легион, после работил за американците, после за някого другиго работил. И сега се върнал в Загреб с голям опит и слава, и щял да поведе хърватските специалци срещу четниците. В пиянските му представи Дворског беше някакво полумитично същество, някакъв тайнствен притежател на чука Мьолнир и меча Ангантюр. Трети пък му показваше снимка на брат си в униформата на хърватската териториална отбрана. Той наричаше брат си „териториалац“. Другите пък му говореха за военната стратегия на Загреб и за оръжието, което било закупено наскоро от Аржентина. По някое време те се сговориха нещо. Единия хърватин стана, отиде при кръчмаря и му каза нещо. След това се върна край масата и всички притихнаха в очакване. Чалгата спря и всички край масата съвсем се умълчаха. След няколко секунди от тонколоните се разнесе бодър марш. Обхванати от патриотичен ентосиазъм байганьовите сътрапезници почнаха да почукват по масата. След това запяха тъй силно, че заглушаваха гласът на певеца леещ се от тонколоните.

„Свети юре защитниче рая,

сачувай нас сърбиянског змая,

гони го по преко Дрине...“

Цялата кръчма ехтеше от гласовете им. Бай Ганьо не знаеше текста, но от учтивост се опитваше да наподобява с ръмжене припева на песента. А, самият припев беше твърде лесен „дай му свети юре, дай му свети юре...“. Един кръчмарски приятел на бай Ганьо му поръча ново питие. Питието бе тъмно и по вкус и мирис леко наподобяваше сироп за кашлица. Беше ракия с някаква билка в нея. Тогава сътрапезника с бавни движения почна да сочи с показалец питието на бай Ганя, тъй че почти щеше да бръкне в чашата и му обясняваше:

— То ти ие лек за желудец, унутра има лек за желудец.

Това беше последната реплика, която бай Ганьо осъзна преди да потъне в алкохолния делириум.

Бай Ганьо се събуди в непозната стая, погледна към тавана после се огледа в стаята. Лежеше на един от двата дивана, освен него в стаята нямаше никой. Черепът сякаш стягаше главата му да не се пръсне. Бай Ганьо усети, че нещо в стомаха му се надига и той започна да чука по стените и по вратата. Вратата се отвори и се показа един от кръчмарските приятели на бай Ганя. Бай Ганьо му направи жест като придвижи ръка от диафрагмата към врата си. Приятелят посочи една врата на бай Ганя, той я отвори, наведе се над тоалетната чиния и съдържанието на вчерашните почерпки се изсипа в нея. След час приятелят откара бай Ганьо на единия от двата адреса.

Казармата на „Тучканац“ № 1 бе разположена в един загребски парк. Това бе бивша казарма на югоармията, в двора на която имаше скулптура от бял камък изобразяваща юговойник, но на мястото на петолъчката на фуражката на каменния войник някой беше лепнал цветна лепенка на хърватския герб. В подземието на казармата имаше продълговато помещение, използвано някога за стрелбище. Сега на две редици бяха подредени легла. Настаниха бай Ганьо на едно, на което имаше само матрак и той веднага заспа от умората, от пътуването и от пиянската нощ. По някое време го събудиха и му казаха, че чужденците се били събрали в казармата „Врабче“ и той трябвало да иде там. За това качиха бай Ганя с още неколцина войници в един микробус и ги откараха там. Тази казарма се намирахе на улица „Медерска“ и се състоеше от четири еднотипни четириетажни продълговати сгради, в западната част на Загреб. Там бай Ганьо за пръв пат видя своя командир Тафи и другите си бойни другари. Тафи се приближи до бай Ганя посочи кокардата на кепето си и рече.

— Роял уелш инфюзълиъс. — Което трябваше да означава, че е бивш кралски уелски десантник, кокардата имаше форма на парашут. После се ръкува приятелски с бай Ганя и след това му рече нещо на английски, което бай Ганьо не разбра. Представиха бай Ганя и на другите доброволци и го заведоха в столовата да хапне, но той бе така изгладнял, че си напълни панерчето с цял самун на филийки. И тогава, без да се хвали, изяде с една манджа цял самун хляб, с което предизвика коментари, че българите ядели много хляб. След това заведоха бай Ганя при домакина Павкович и той му даде униформа. После го пратиха в една канцелария, където записа данните му и му рекоха, че след два дни ще му дадат „потвърда“, документ че принадлежи към „Хърватский гард“. Но, още на следващия ден пратиха цялата група, към която принадлежеше бай Ганьо и другите от интеграционната бригада, в „Томислав дом“. За разлика от другите две места „Томислав дом“ не беше казарма, а бивша хижа в планината край Загреб, сега хижата бе превърната в учебно-тренировъчен център. Докато чакаше да ги настанят, бай Ганьо слушаше как един уморен хърватски командир се оплакваше на двама словенски доброволци от непрофесионализма на новобранците. Разказа случай когато новобранци са се самонаранявали поради това, че са забравили да пуснат предпазителя на оръжието си. После премина към въпроса за лошата организация в армията. Накрая свърши с липсата на боен дух у някои младежи и изрази възмущението си с думите:

— То ни со хърватски борци, то со хърватски курци.

Тук в центъра интеграционната бригада трябваше да прекара две седмици според правилата, за да може да се отправи на фронта. Тафи и другите от групата разбира се нямаха нужда от обучение, тъй като бяха повечето бивши професионални военни. Тафи дори беше участвал във фолклендската война, и много се дразнеше когато хърватите се опитваха да натрапят на неговите момчета някой военен инструктор, който разбираше военните дела десет пъти по-малко от него. За това Тафи си извоюва правото сам да обучава и тренира своите момчета, сред които беше и бай Ганьо. Тук научиха бай Ганьо къде да носи четирите резервни пълнителя на оръжието си. Как да борави с оръжието и как да го нагажда за топло и студено време. Тъй като това бяха непознатите за бай Ганя автомати FM FAL произведени по белгийски лиценз в Аржентина. И капризността по отношение на климата на това оръжие, според бай Ганя, беше безспоред недостатък в сравнение с обикновения калашник. Вечер тренираха как най-бързо да сменят пълнителя на автомата и да зареждат бързо самия пълнител. Учиха също как да боравят с гранатомет — югопроизводство. Научиха го как да увива вързанка около обувката си, за да не се закача някъде вързанката, и още много други полезни неща. Всеки ден обхождаха гората по различни маршрути. Тафи или някой друг водеше колоната. Когато водачът вдигнеше палец над главата си това означаваше, че водените трябва да спрат, да наострят вниманието си и полека да приклекнат, за да бъдат трудно уязвими. После водещият обикновено разперваше ръката си и вдигаше длан нагоре, което означаваше „няма опасност“ и колоната продължаваше по пътя. Но, ако водещият посочеше с палец надолу, това бе знакът за „реален враг“. Тогава водещият посочваше с показалец в каква посока е разположен „врагът“. След това с пръсти указваше числеността на „враговете“. Тогава водените насочваха оръжието си към „враговете“ и заемаха позиция зад дърво или друго прикритие, разбира се при учения всички тези „врагове“ бяха само въображаеми. Но, езикът на жестовете, с които си служеха, извънредно много устройваше бай Ганя. Щеше му се изобщо да престанат да говорят всички около него. И за всичко да използват простия жестов език. Намериха и една жълта туба и всеки ден я обстрелваха от различни разстояния и ъгли, на едно място, което си бяха нарекли за стрелбище. Веднъж когато тичаха по асфалтовия път към хижата, Тафи изкомандва всички да залегнат внезапно. Тогава бай Ганьо падна върху оръжието си и счупи пластмасовата обвивка на дръжката на затвора. Тафи му се разкрещя много жестоко, но после, когато се върнаха в хижата, го потупа по рамото и му каза нещо приятелско, което бай Ганьо не разбра.

Въпреки, че по устав трябваше да стоят в учебния център поне две седмици, още на петия ден информираха всички от групата на Тафи, че трябва да се отправят на фронта в Новска.

Новска бе нещо като полуостров на изток от Загреб, обграден от три страни от четниците. Нямаше точно разграничен фронт, а планинска гориста местност с определени зони на контрол. Настаниха ги в един обезлюден град да пренощуват, в мазето на една от малкото обитавани къщи. Стопанинът на къщата въпреки войната все още беше запазил чувството си за хумор и се шегуваше, че сърбите имали „работно време“. Както се изрази той „сърбе бацают мине с пола седам, после у дванайс одморак, и опет до седемнайсет саати“. Настаниха ги на матраци в мазето на къщата. В мазето беше толкова студено, че всички спаха в спалните чували с пълните униформи, кубинките и даже кепетата. Но, въпреки студа бай Ганьо се чувстваше уютно тук. Това бе неговата хралупа, неговото убежище от големия свят, от постоянната необходимост да надхитряш другия до теб за да го надмогваш, за да оцеляваш.

На следващата сутрин се отправиха към планината, където бяха разположени лагери на хърватските „териториалци“. Тук техните задължения бяха да обхождат невидимата линия разделяща противоборстващи страни. Тактиката и на двете страни бе да се провокират взаимно, чрез двама или трима диверсанти да обстрелват врага от близо, за да го принудят да гони диверсантите и след това от засада да бъдат унищожени преследвачите. Това обаче се случваше изключително рядко. Наричаха обходите из планината патрули, но не взеха нито веднъж бай Ганя на патрул. Задачата на патрулиращите беше да влизат в бой с противника, ако го открият. На бай Ганя винаги отреждаха спомагателни функции. Веднъж заедно с още десетина новобранци накараха бай Ганя да мъкнат сандъци с двадесет килограма тротилови пръчки всеки сандък. Но, когато ги пренесоха около десетина километра, на определеното място ги чакаха Анте Готовина и подчинените му, които заедно с Тафи и още някои англичани взеха сандъците и ги понесоха някъде в гората. Бай Ганьо и другите шерпи останаха да ги чакат. След около половин час се разнесе мощна експлозия и новобранците нададоха радостни възклицания както биха реагирали на гол за отбора на Хърватско на световното първенство.

Така бай Ганьо и другарите му прекараха пет дни в планината и беше редно да се върнат за два-три дни в обезлюденото градче, където обстановката бе по-спокойна за да възстановят силите си. Макар че самото градче също понякога бе обект на обстрел от минохвъргачки или снайперисти на противника.

Когато се придвижваха в призрачното обезлюдено градче чуха силна експлозия на стотина метра. Разбраха, че сърбите са ги забелязали и че интернационалната бригада на Тафи е обект на обстрел. Тогава Тафи заповяда всички бързо да го последват и избра най-удобно защитената близка къща. Отвори вратата и всички след него се устремиха и нахлуха в мазето. И тук станаха свидетели на твърде странна сцена. В средата на мазето имаше печка на дърва и въглища. До нея седнал на стол, увит в одеала стар човек се грееше. След като групата на Тафи нахлу в мазето му, старецът бавно се извърна назад изгледа пришълците без думичка да продума, се обърна обратно към печката и продължи да се топли. Той навярно беше така привикнал с абсурда, който го заобикаляше, че дори не намери сили да се учуди на непознатите чужденци в неговото мазе.

След петнайсетина минути Тафи заповяда да се придвижат към къщата, определена за постоянното им настаняване. Това беше просторна къща явно на някои католически свещеник, който беше избягал някъде от войната, но нямаше съмнение, че е на свещенослужител, тъй като имаше доста кръстове и други религиозни символи по стените, а също тъй и доста религиозна литература. Изглеждаше странно, но в къщата имаше електричество, вода и дори функциониращ телефон. И Али, бивш френски легионер, успя да проведе разговор по телефона.

Въпреки че се почувства приятно от комфортната обстановка тук, у бай Ганьо се загнезди глождещото съмнение, че другите си шушукат и замислят нещо спрямо него. След известно време съмненията му се оправдаха. Вернер, който беше американски гражданин, но етнически хърватин — син на преселници в Америка, и владееше единствен от групата славянският език. Той повика бай Ганя и му посочи стол да седне. След това седна срещу него и без много заобикалки пристъпи направо към въпроса.

— Ща радиш ти ту, бай Ганьо. Заща си ти ту. Ми овде сме сви професионалци. Ти си ту, код нама само заща ни си хърватски държавлянин. Али, ти ни си за нама. Ми иочемо да будем супер групу. Войник то ие посао. Ми ни смо овде за новаца, разумемо како се рат, како се война ради. Я знаш сом полицаец из Чикаго, али то ие исто.

И наистина те бяха професионалисти, които доброволно се бяха явили. А, не бяха „плачаници“ както ги наричаха сърбите. Просто хърватското министерство на отбраната едва ли имаше пари да плаща на наемници. Даваха им само 3000 югодинара (около 60 немски марки) колкото да имат пари за цигари или някои други дреболии. След това Вернер отново настоятелно повтори въпроса си.

— Заща си ти ту.

Тогава бай Ганьо поиска да обясни защо, но не можеше да представи обяснение. Той си мислеше, че чуждия (макар и славянски) език, необременен с неприятни възпоминания, ненапластен с травмиращи го думи и словосъчетания, ще му помогне да се себеизрази. Да отрази чрез него новото качество на битието си. Стеснения понятиен набор щеше да попречи на обилието от възможности за себеопределяне да залее съзнанието му. и там в стаята, в къщата на свещеника, в опустелия от войната град, в Новска, в Хърватско, бай Ганьо си повярва, че може да намери в съзнанието си славянските думи, обличащи в достойнство присъствието му тук. Той съвсем за кратко, доброволно или пък принудително навлезе в светът на другите.

— Иочу да будем юнак — рече бай Ганьо.

— Немаш ти снааге да будеш юнак. Нямаш обука да будеш войник.

След това Вернер замълча за кратко и после рече.

— Сутра че додже транспорт за Загреб. Мораш да се вратиш на „Врабче“ и там речи ща иочеш да улазеш у било коя чета. Без обзира на то има ли странци или нема... Опрости, али морал съм да ти река све то.

След това Вернер стана и остави бай Ганьо сам в стаята. Бай Ганьо дълго седя и мисли. След някое време стана и излезе от къщата. Тръгна из пустия призрачен град с порутени тук-там къщи с потрошени някъде стъкла и огради. По улиците се виждаха безстопанствени животни, изоставени автомобили, боклуци, осколки от взривили се мини и снаряди. Бай Ганьо се прощаваше с Новска.

... Прибра се в къщата по тъмно, без да се обади на никого, влезе в една празна стая, легна на пода и заспа. На следващия ден го събудиха и го заведоха до зелен микробус, в който освен водача имаше и трима ранени, които отиваха на лечение. Бай Ганьо се качи при тях. Имаше около 30 километра път до Загреб. Докато пътуваха, бай Ганьо задряма. Когато се разсъни видя силуета на града, после отмести поглед в страни от магистралата, по която пътуваха и пред очите му се изправи дълга поредица от билбордове, на които издателите рекламираха своя вестник „Вечений лист“ „Вечений лист“ „Вечений лист“ „Вечений лист“ „Вечений лист“ „Вечений лист“ „Вечений лист“....

 


напред горе назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]

 

© 2003 Румен Тодоров. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух