напред назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]



Кота нула


Деянието

 

Извършвах го в мислите си толкова пъти, че не ми остана нито състрадание, нито милосърдие, нито дори озлобление. Сега няма да има никакво чувство, което да ме съпътства. Защото всички те останаха в кроежите, при замисъла. Остана ми само изкушението да не го правя. Аз съм единствен зрител на зловещия спектакъл, който трябва да изтърпя до края. Предстои ми да видя как светлината от уличната лампа прониква през непостроените стени на етажа. Там където има стени върху картони лежат два тъмни силуета, между тях се белее спринцовка. Виждал съм това вече. Но, днес ще видя двата силуета, политащи надолу от четвъртия етаж на непостроената още стена. Как телата се разбиват долу на бетонната плоча. Как се прекратяват биологичните им функции. Трябва само да вдигна едното безпомощно, упоено тяло. Да го пренеса няклко крачки и да го пусна от високото. След това да направя същото и с другото тяло. Родителите ни са заспали отдавна. Сигурно още докато аз съм дебнел сестра ми и нейният съдружник. Трябва, трябва, трябва да напечатам на пишещата машина в хола, текста, който отдавна бях намислил и да се върна там, на строежа, с пишещата машина. Много внимавам да не стъпя в някой локва кръв. Ръката на сестра ми все още не се е вкоченила. Прокарвам пръстите й по цялата клавиатура и по напечатаният лист. За да останат отпечатъци навсякъде.

След няколко часа ще се зазори. Машината вече е върната на масата в хола в дома на родителите ни. Когато в стаята стане светло, първият, който погледне към листа на машината, ще види написаното върху него. „Отиваме си от света защото не желаем да ни се случва нищо повече от това, което преживяхме, нека свързващото ни да не се стопи никога, нека да не видим как то си отива“.

 

Чужденецът

 

„Много наши паднаха на това поле, и руснаци паднаха, но там по-нагоре край скалите се бяха скрили. От там стреляха без да ги очакваме. След войната Мухтар ми каза да изскубя всички бурени от полето и да оставя маковете. Имам само тези макове и кошарата с овцете. Къщата ми я събори земетресението. Благодарен съм на аллах за всичко, което имам, благодарен съм, че прати Мухтар да ме напътства. Казах на Мухтар да прати майстори, да ми поправят къщата и той обеща да прати негови хора. Благодарен съм на аллах, че ми даде „правото на разум“ както пише в свещената книга. Но, Мухтар ми каза, че не навсякъде го почитали и за това трябвало да гледам мака. Той и хората му знаят какво правят. Споделях с тях трапезата си много години. Давах им мляко, сирене, месо. Те са моето семейство. Моите братя муджахедините. Когато си отиваха вземаха със себе си храна. Моята работа бе да им я доставям. Това беше моят пост, моята битка. Аз я спечелих, а сега след войната трябва да гледам полето с маковете...“

 

Пътят

 

„Той пак ще се смили над нас. Ще изглади нашите беззакония. Ти ще хвърлиш всички наши грехове в морските дълбини.“

Пророк Михей 7:19

 

За да стигна до морето ми е необходимо да бележа моя път до него. Искам пътя ми да е само мой, да не го споделям с никой друг пътувал по него преди мен. Затова жалоните по пътя си ще обознача с числа. По многолюдния тягостен път познат и употребяван от всички. Стигнах до кота 9. Това е един дълъг пътен наклон на който някога щяхме да катастрофираме, но баща ми отби колата в ляво в канавката. Спаси живота на семейството ни ... защо ли... Кота 8 е гората, в която короните на дърветата се докосват над пътя, толкова е тесен. В тази гора със сестра ми сме виждали чудни пъстропери птици. Синигери, папуняци, кълвачи... Шарени с ярко блестящо оперение. Червени, жълти... като горските цветя и ягодите. Мостчето над малката рекичка съм белязал с кота 7. Веднъж, когато пътувахме за морето, рекичката бе придошла и чакахме с часове докато трая пороят. Но, сега тече съвсем спокойна по руслото си. Все пак шумоленето на водоскоците, поклащащите се от повеите клонки на върбите, спотаено раздвижват гледката. Рекичката се усмирява в езеро, което се вижда само частично от пътя. Колко ли е голямо то? Как ли изглеждат бреговете му? Белокаменните високи скали. Пред тях винаги се усещах малък, и сега е така. Някога на тях видяхме алпинисти. Бяха като хлебарки, пъплещи по кухненска стена. Сега скалите са спокойни и достолепни. Човешката дейност не им придава напрежение. Не ги осквернява с покорителството си. Това е моята кота 6. Защо ли сега ми изглежда по-малък? Този ръкотворен белег в земята. Обозначих го като кота 5. Като го видяхме за пръв път със сестра ми това открито находище ни се сторичуждо и враждебно. После с всяка година се очовечаваше. Подобно е на творенията на бразилските гаримпеироси, само че го няма човешкият мравуняк и късмета, спотаен в торбите с пръст и златни късчета. Тук няма човеци с торби на гръб, тук „пълзящите мравки“ в бездната, са камионите натоварени с бял пясък. По-нататък е кота 4. Когато за последно бях до тази каменна чешма, височината ни с нея бе еднаква. Сега я гледам отгоре. Някога беше бяла чешма с два чучура. Сега е посивяла с петна кал по стената. Порутена е, единият чучур го няма. В отвора му има дървен чеп, увит с калчища. Голямата горна плоча е пукната, някои от по-малките са съборени. Стените на коритата са обрасли със зелени влакнести водорасли, а по дъната им има жабурняк и тиня. Все пак на тази чешма мога да утоля жаждата си, както някога правехме това. Кога ли са изтръгнали от земята дъба на кота 3. Беше самотен дъб сред полето. Под неговата сянка заставаха овчари със стадата си. Сега на мястото му се вижда фигура със зелено облекло. Някакъв човек е вперил поглед в земята. Държи в ръка металотърсач. Съсредоточен е в заниманието си.

„Усещам, че иде скоро моето време, когато ще придобия някоя ценност. Трябва само да бъда усърден. Постоянно да бъда нащрек. Да следя звуците и светлинките на металотърсача. Когато намеря желаното, бъдещето ще се разкрие пред мен блестящо и примамливо. Това бъдеще ме дебне, знам. Виждам как вратата му се открехва, как завесата му се повдига, и златния му блясък осветява моите стремления. Ще се боря за това бъдеще и ще го заслужа. Няма да е зле понякога да хвърлям поглед към пътя. Ех, има толкова много нови модели коли. Някой ден и аз ще седна в една такава, и тя ще бъде моята. Някога ще поставя пред любопитни и алчни погледи купчина антични монети и предмети — тогава ще е моят триумф. Аз ще диктувам условията. За моето благоволение ще се борят купувачите. Аз ще бъда важният. Ще бъда...“

Май по-бързо ще отмина тази кота с несъществуващ вече белег.

 

АН-2

 

Следващата кота 2 е широка поляна използвана за летище, на което огрян от бедното октомврийско слънце сега стои самотен стар биплан с жълт корпус и сини криле. Човек с кафява дреха върви към самолета и отваря вратата му. подскача с единия крак и ловко се покатерва в него. Явно отдавна е сприятелен със скромният си самолет. Двигателят се прокашля, в облак от черен дим витлата се завъртяха. Самолетът се придвижи към полосата.

„Слънцето изгря отдавна, откъм морето. Вече е на равнището на погледа ми. Небето е все същото както някога преди много, много години. Когато го гледах от моя МиГ-19. Тогава бях готов за моята битка, която така и не се състоя. Но, какво от това, нали бях готов за нея. тук сред облаците ги няма гадните белези на времето. Много ми досаждат те на земята. Докато се изчерпи горивото тук тече моето време. Докато самолетът пори въздуха, докато крилете му се плъзгат по него, докато се въртят витлата, докато горивото се възпламенява в цилиндрите, докато лети верния ми АН-2, ще го има и моя свят, моето пространство, моята територия, моята родина Народна Република България. Която се клех да браня, постъпвайки в авиационното училище. Като се качих на АН-2 първата ми задача бе да пръскам крайбрежието против комари. Когато в далечината забелязвах две зелени точки, винаги снишавах полета. Над мен прелитаха спокойно двойка СУ-25. Аз не можах да се кача на такъв самолет, но с много от пилотите в тях бяхме другари. Днес тези самолети са населявани от хора, чийто език почти не разбирам...“

Тръстиките от блатото, което обозначих като кота 1, са полегнали, пожълтели над езерната повърхност. Приели късната есен, приели свършека на тяхното време. Рибарките като санитари в бели дрехи, след края на битката обикалят около труповете на маловажните тръстики. Обонянието бе първото сетиво, с което усетих приближаването на кота нула. Вятърът довя морския мирис. Преди още да чуя шума на вълните и да видя морето.

 

Кота нула

 

Гората, поляните, хълмовете, реката, брегът, плажът, бараките... в градините на нашето детство е вече пусто, како. Странно защо ли всичко ми изглежда така недокоснато както сме го оставили преди толкова години. Сега е сезонът на уморените смокини и нарове, които помнят тогавашното жарко слънце. Слънцето на нашата ваканция. Тук ще намеря всичките необходими градива за сала, с който ще вляза в морето. В гората има мъртви дървета, които ще довлека до брега. Пътят до старата столова е осеян с пукнатини, в тях е пълно със суха трева. Кафевите сухи листа пропукват под стъпките. След столовата има пътека сред гората. Някои от мъртвите дървета са все още живали. Дълго време разклащах едно почти сухо дърво, и то е вече сред влажните листа на земята.

Смрачава се вече. Ще потърся място за нощуване в бунгалата. Мисля, че в това жълто бунгало летувахме за последно. Рамките с прозорците са изкъртени, и сега зеят като два правоъгълника от двете страни на вратата. Тя все още стои, дори е заключена. Само широките й панти са покрити с ръжда. Почти цялата боя на бараката се е олющила, ъглите са прогнили. Доста от дъските са се разковали от влагата. Вътре няма нищо. Краката ми са се подули. Така ме е просмукала умората, че мога да заспя направо на пода, но ще нахвърлям листа за постеля. Кръвта е полепнала по панталоните ми. Сестра ми и приятеля й лежат в разкривени неестествени пози долу върху бетонната плоча. Етажът от който ги гледам се спуска към тях бавно като асансьор. Кръвта пълзи нагоре по дрехите ми и вече достига яката... сестра ми като че ли се размърдва.. пращенето пробива ушите ми... господи, къде съм... два бледо светли правоъгълника са единственото което виждам. Сърцето ми бие до пръсване. Вън вятърът стене в клоните, листата пращят под мен и пращенето им се смесва с пукането на клоните отвън. Главата ми бумти. Изтръгвам се от вцепенението. Скачам през единия правоъгълник и кракът ми се закача за перваза. Падам върху плочките пред бараката. Ръцете ме болят. Ставам. Топла струя потича от веждата ми и заслепява окото. През оголените клони на дърветата слаба лунна свутлина едва достига до бялата пътека. Надолу, надолу, надолу по-бързо. Долу в ниското е паднала мъгла. Достигам до двете работещи улични лампи в този пущинак. От по-близката до морето лампа мога да слушам приглушеният му грохот. Успокоително гали ушите ми този грохот. Тук в мъглата под лампата с гласа на морето не се усещам вече самотен. Кога ли ще се развидели? Целия съм в пот и кръв от веждата. Лактите ми са се подули. Как ли ще направя сала сега? С всяка измината минута тук под лампата олеквам от преживяния кошмар. Усещам опияняваща сладостна отмала. Мъглата обгръща всичко наоколо. Сякаш е като прожектирана на екран. Нищо не ме засяга. Отнасям се някъде далеч, далеч... Ще отида до морето. Лесно се ориентирам по шума му. Ето пясъкът скрипти под обувките ми. Засъхналата кръв стяга лицето ми. При първият допир със студената морска вода множество иглички пробождат раната ми. Искам да легна на пясъка, но е твърде студен. Вече и тук на плажа става бежово като под лампата. Мракът се разсейва. Заобикалящото пак придобива контурите на крайплажни бараки и ръждясали спасителни вишки. Те придадоха обем и видимост на таеното във възпоминанията. Мъглата ограничи перспективата на погледа и сега всяка нова гледка сглобява картината на преживяното някога тук. Цялото ни семейсто, близки познати, колеги на баща ми, случайни познати... значими и бегли събития. Всички спомени, минали случки, срещи... тогавашни чувства и желания се обрушиха върху мен. Като невидима лавина, която чакаше звука на стъпките ми, за да се срине в сегашното. Силуети, лодки, лунапаркове... сред крайбрежната мъгла. Изплували и внезапно скрили се от погледа. Пътеките, опустяващи когато минава чужденеца, все повече ме приемат в своя свят. Населяван от хора, които някога познавах. Защо ли тези, които срещам тук, не ги усещам по начин по който усещах иманяра, летеца... Всички обитатели на кота нула са много потайни. Техните истории, стремежи, връзки... са така сплетени, непостоянни, разпадащи се като дъждовни капки по повърхност на езеро, образуващи кръгове, които се докосват и чезнат. Кота нула сякаш излекува сетивата ми, които до сега бяха болни. Тук вече мога да мечтая, да въжделявам, да копнея... тук е моят храм, в който съм дошъл на поклонение. Когато мъглата започна да се разсейва, кота нула стана кристална. Скоро ще придобие очертанията, познати от вчера. Трябва да се върна в гората за дървета. Трудно ще ги пренасям, лактите ме болят от падането. Десет ствола са достатъчни за сала. В боклуците на столовата видях изхвърлена стара дървена маса, с три останали крака. Ще привържа към нея стволовете. Навярно в столовата ще намеря и писалка. Има няколко разтрошени прозореца. Ще вляза през единият. Стъпвам на разтрошените стъкла вътре се подхлъзнам. З

амахнвам с ръка да се хвана за нещо и разрязвам дланта си на парчето стъкло, останало на металната рамка. Сега трудно ще пиша. Кухня, канцелария, бюра, чекмеджета. В един ъгъл на сервизно помещение има няколко земекопни инструмента. От тях лезгара и кирката ще ми послужат като сечива за направата на сала. Виждам и две филии хляб — изсъхнали, напукани, прашни, но не са мухлясали. Откога не съм усещал вкуса на хляба? Намерих опаковъчна хартия и молив. Седя пред масата с белия лист. За да напиша нещо, трябва да се върна далеч, далеч от тук. Пред белия лист мозъкът ми като че ли се вкоченяса. Не мога да повдигна ръката си. Тежестта на тялото на сестра ми бе по-малка от тежестта на този молив. „Грехът й бе лакомията...“ това май стига... от лакомията произлезе... тя. Ще трябва да напиша повече. Правя го за сестра си. Чувствам тази столова осквернена. От това че писах тези неща тук. По-бързо да сложа листа в бутилката и да я запуша с коркова тапа.

 

Влюбването

 

Лятното кино е оградено с жив плет. Някакво увивно растение подобно на лияна — тънко и жилаво. То ще свързва градивата на сала. Взех две счупени бутилки, за да го режа. По тези лияни някога сме се катерили като деца. Веднъж кака падна и си навехна крака. Защо ли сред всички тези лица, образи, сенки явяващи се пред мен, едно лице присъства винаги. Мисля, че името й бе Пламена... да, Пламена, как можах да забравя? Там зад екрана на киното живият плет е от къпини. Сега от къпините са останали няколко черни топченца без вкус. Пламена беше същество от слънчевата раса. Семействата ни се бяха сприятелили. Тук от тези храсти някога беряхме къпини. Тя много ги обичаше. Тук върху прогнилите сега дървени седалки на лятното кино сме седели няколко вечери. Тя стои права на брега на реката. На устните й има лилаво петънце от къпина. Усмивката на лицето й... радостта в очите... господи има ли по-голямо чудо на този свят от светулката върху нейната длан. Сякаш тя е навсякъде. Сякаш стъпките й са още топли по горските пътеки, по тревата, покрай бунгалата, покрай почивните станции. Ще отида до онзи дънер. Дали е останало нещо от него? Там уж намерихме бележка. Тя я „намери“, после ми я даде да я прочета. Не разбрах написаното или не го разбрах така, както тя очакваше. Или не го почувствах така, както тя го бе почувствала. После охладня към мен. Не се радваше като ме видеше вече. След това без да я питам ми каза, че сама я написала и я поставила там. Беше някакъв фрагмент от стихотворение или пък цяло стихотворение от книга, която бе чела. Не издържах „изпита“. Ако го бях издържал! Тогава навярно щеше да започне живота ми. Тук някъде беше, по тази пътечка, но вече пътечката свърши. Явно съвсем нищо не е останало от дънера. Колко е хубаво тук, не искам да се разделям с Пламена. Присъствието й ме обсеби. Тук са руините на моят дом, който с всеки миг отново се съгражда. И тя е най-значимата в него. Тя го очовечава, прави го ласкав и гальовен. А сега трябва да го напускам. Трябва да отплувам. Салът е на брега. Вързах го вече.

 

Погребението

 

Остава само да го довлача до вълните. Бутилката с „греховете“ привързах към един камък. Всичко, което сега върша, ми е чуждо и далечно. То е повинност към някакъв друг живот, който приключих с пристигането си на кота нула. Живот, който бе живян само като възможност и най-значимото в него беше „деянието“. То бе първата истинска отговорност, която някога съм поемал. А, може би отдавна съм отпътувал оттук. От този мой дом, само за да мога там и тогава да го извърша. Слънцето напусна хоризонта. Някъде далеч изгря съзвездието на блещукащите прозорчета на човешкото поселение и само окото на фара бележи границата, която минах тази нощ. Вълните се усилват. Трябва да греба по-навътре към девствените непокварени дълбини, смирено приемащи чужди грехове. Обичам те, како, и ти дължа това погребение на греховете. Знам че ти би се възхитила да чуеш, че двама са сложили край на живота си поради причините, описани на листа на машината в дома на родителите ни. Искам теб да те има, тази, която живееш на кота нула. Но не и онази, която полетя надолу от четвъртия етаж. На нея и гаджето й биологичните функции им бяха необходими, за да продължават настървено да изцеждат наслаждение от съществуванието си. Двама души вече няма да имат нужда от твоите макове, непознати афганецо. Дано скоро си поправиш къщата. Вече съм достатъчно навътре в морето. Бутилката с вързания за нея камък е в ръката ми. Протягам ръка вън от сала, пръстите ми се разтварят. Чувам как това, което държах, пльосва върху вълните и поема пътя си надолу. Навярно някой някога ще се смили над нечии беззакония. А онзи „ти“, изпращащ греховете в дълбините, е всеки един дръзнал да поеме отговорността за живота на другия, за начина му на живот.

Пътувах с влак, бях сам, беше нощ и бледа светлина осветяваше купето.

 

Сънят

 

Внезапно вратата се отвори, в купето влязоха двама униформени. Помислих, че ще ми искат билет, но те не поискаха. Тогава ги попитах, за къде отива влакът. Те ми казаха, че пътувам към езерото Байкал, където трябвало да бъда екзекутиран за извършените от мен престъпления. След това излязоха от купето. Колкото повече приближавах към езерото навън ставаше по-светло и красиво. Влакът почна да се издига във въздуха като самолет. Долу по земната повърхност се сменяха чудни гледки — прозрачни езера, високи борове, поляни с жълти и бели цветя. Навсякъде слънцето бе разсипало светлината си. После влакът пак се сниши към земята и спря. Слязох на спирката, нямаше никой друг пътник освен мен. Спирката бе на много високо място. В далечината долу между скалите видях езерото Байкал. Но в него нямаше вода, бе по-скоро като пълно с кристална синева. Тръгнах към него... някъде отгоре в небето се дочу тътен.

...Момчето отвори очи и се огледа. Лятното жарко слънце огряваше сала, клатушкащ се върху морската повърхност. На него лежаха момче и момиче. Момичето седна, посочи с показалец натам от където идваше тътена, събудил момчето.

— Виж, пръскат против комари, татко ми каза.

— После двамата проследиха биплана, който издаваше звука чак до хоризонта.

— Плами, сънувах езерото Байкал, беше много красиво.

— Момичето се вторачи във водата. Бе забелязало нещо. Протегна ръка и хвана бутилката, плаваща по повърхността.

— Я, писмо в бутилка!

Момчето взе бутилката, измъкна корковата тапа. После удари няколко пъти гърлото на бутилката в дланта си, докато писмото се придвижи до отвора. Бръкна с пръст в него и извади писмото. Подаде го на момичето. Беше написано върху опаковъчна хартия. Буквите бяха разкривени, изписани с молив. Момичето трудно ги зачете на глас:

— „Грехът й беше лакомията, отнасяше се употребително към всичко, дори когато бе преситена, нагонът я караше да ламти за още, искаше да наложи битието си върху всички възможни негови проявления, да бъде всякаква, желаеше да присъства постоянно в наслаждението, тя обсебваше пороците, пресищането закърни сетиватта й, тогава тя насочи употребителските си стремежи навътре към съзнанието, намериха се със съдружника си, сдушиха се съешиха се, тя се пристади към неговият кръг от познати и техният жаргон започна да я управлява, тя не бе господарка на волята си, трябваше постоянно да присъства в ролята, която жаргонът й бе отредил...“

— Нищо не разбирам от това писмо, да го хвърлим.

— Аз също нищо не разбрах. — каза момичето и пусна листа във водата.

Двамата останаха замислени известно време. Момичето се загледа към плажа. Постави ръка пред веждите си, за да засенчи очите си. Стана право върху сала. Размаха ръце над главата си и тънкото му гласче се извиси над водата.

— Тате, тате тук сме! — после се обърна към момчето: — Идват баща ти и сестра ти... и татко е с тях.

Момчето остана неподвижно върху сала. Очите му се взираха в небето. Усещаше морският вятър по лицето и тялото си, слушаше шума на вълните, плискащи се по сала. То стоеше замаяно. Толкова чудеса му се бяха случили днес. Бяха намерили сал, бяха влезли с него в морето, видяха самолет, намериха писмо в бутилка. Момчето пак и пак съпреживяваше всички тези сладостни мигове. Не искаше да му се случва нищо повече. Момичето скочи от сала и заплува към брега.

— Тате, намерихме писмо в бутилка... тате какво значи „съешиха се“?

 


напред горе назад Обратно към: [Безсмъртни произведения][Румен Тодоров][СЛОВОТО]

 

© 2003 Румен Тодоров. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух