напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Предговор Ι


(написан втори)

 

Когато преди много години започнах да пиша тая книга, тя беше като дупката, в която героят от приказката излива онова, което най-много му тежи на душата, а именно прозрението, че цар Траян има известни патологични дефекти. Бяха щастливи дни и аз пишех ли, пишех – цар Траян това, цар Траян онова (на практика неадресирани и неоформени служебно доноси). Отначало добре вървеше, обаче по някое време в мен задействаха като каменарски фишеци със закъснител най-различни, подготвени от предишния обществен строй, рефлекси. На първо време се включи автоматично самоцензурирането. После разделих романа на пет части от алчност. Така се оформиха пет неоформени книги. Те заизлизаха бавно, реших да изчакам, за да ги продавам заедно, и работата се проточи. Идеята беше да направя шармантен пазарен продукт. Само че как да се хареса на едните и на другите, че и на третите и четвъртите? И кой да ме посъветва, кой – критиците. Кажи-речи всички със солиден стаж в предишния обществен строй. Груба грешка беше това. Все едно да попиташ джелатина, дето се кани да те беси, как да направиш кариера във въжарския бранш. Но като няма кой друг, какво да правя? Ща не ща, поисках. Запрепускаха по книгата ескадроните от железобетонни марксистко-ленински глави. Един промърмори снизходително едно, друг с крива усмивка – друго. Махни това, преработи онова, не пиши така, не пиши иначе, кво да ти кажа – това си е преразказ на социализма. И още: образите ти са ялови, стилът ти е старомоден, лексиката ти е претоварена, езикът ти е нецензурен, махни еротичните сцени, ми тва кво е сега – роман ли е...

Няма как, реших да съобразявам техните препоръки – какво друго ми оставаше?

И започна една преработка – съобразя, преработя, съобразя преработеното, после преработя съобразено преработеното, после съобразя – ей тук се объркам, после... Както и да е. Заизлизаха първите книги, запредлагах ги на приятели, медии и критици и зачаках реакции. И какво? Нищо. Чаках, чаках – писна ми. Направо ми идваше да извикам: „Прочетете тая книга, бе! Такива няма много в българската литература. Най-много Виктор Пасков (той тогава беше още жив, Бог да го прости) да е написал нещо подобно, когато е бил трезвен. И понеже това се случва рядко, такива книги не са кой знае колко много. Тъй че, поне отгърнете първите 2-3 странички – то веднага се вижда дали си струва да караш по-нататък.“

Е, прочетоха я. Един май от Плевен. Друг от София. Имаше даже още един-двама. А може да бяха и по-малко – помня ли. И читателите кво? Нищо. Някой те похвали от немай-къде, друг прочел оттук-оттам и вдига рамене – уж да каже „няма кво да кажа“, ама не е това, не еее. Един даже ме обиди: езикът ми бил като на Зола. Кой пък е тоя, бе?

В Атомната, то беше ясно, първите два-три тома се посрещнаха хладно. Хората искат да се възпеят подвизите им, да се прославят делата им, да се възвиси името им. Нормално е, като си издаянил на това място трийсетина и повече години, за разлика от хиляди други, които се минали и заминали, тъй де, ииизбягали. Вместо това някой им показва, че навремето поне тия, които не са били отявлени кариеристи, са изглеждали отстрани като интелигентни хаходонти, че и направо като хаходумпета (по-доверчиви хаходонти), подмамени да работят в радиационно и духовно вредна среда срещу едропанелна колиба и статут на атомен соцеснаф; припомня маймунските времена, когато всички можехме да пооткрадваме от държавното и да мошеничим на дребно и по-на едро (това е спорно: никой не отрече, но пък не го и призна); разказва за плановете им, които не са се осъществили (провалили са се), споменава за изневери, за разводи и за кални номера (аз лично открих, че с такива кофти работи и всичко останало е пълен животът), а и упреква (е, с половин уста, но упреква) този и онзи в безотговорност, че някои и в нещо повече (пресилено, разбира се). И не знам какво още. Все пак изпратих книгата на десетина познати. Имаше резултат: някои охладиха отношението си, други ми се обидиха, трети направо ми се разсърдиха. Независимо от това аз продължих упорито да се придържам към стратегията си: хем така, хем по-така, но чак пък хептен – никога, да не говорим за по-иначе. Добре, но въпреки всичките ми усилия накрая стана фал. Когато най-после предпоследната книга беше готова, изведнъж ми стана ясно, че не мога да я продавам. Уж бях съобразявал пазара, уж бях слушал наставниците си, уж гледах тоя да не обидя, оня да не засегна... А какво се получи? Без да искам, но по всичко изглежда, нарочно, изкарах всички в един град, през един определен период, едва ли не мошеници и направо разбойници. Така излезе: това данъчни-манъчни, КАТ-МАТ, съд-... (мъд), прокуратура-... (тук използвам трудната дума „макумакура“), бизнесмени, редактори, магистрати, адвокати, абе, всички, е, е,... За малко да напиша „ебати“. Как да изкарам на пазара такава книга? Данъчните ще ме скъсат от резултатни проверки, катаджиите час по час ще ме заразглобяват (и едните, и другите все ще намерят за какво да ме хванат). Да се оплача на вестниците – не мога, постлал съм си (без „т“ и с „р“ вместо „л“); в съда да потърся правда, още в канцеларията ще ме емнат: „Абе, ти нали беше писал там някакво книжле? Какви ни наричаше в него, че забравихме? Между другото, защо идваш при нас? Що не потърсиш помощ в прокуракурата? (Еей, злобари, бе – един от героите ми така я нарича, и те веднага запомнили.) И адвокат можеш да си наемеш. Ха-ха-ха.“ (Смеят се, демек.) Добре че поне побийцаите, оп, извинете, полицаите съм плюл съвсем слабо, иначе и до адвоката няма да стигна.

Та разбрах аз, че съм на грешен път. Проумях и какво най-много е дразнило критиците: това, че в книгата личи отношението на автора към проклетото ни минало, в което още сме зарити до шия. И това отношение беше съвсем различно от тяхното. Но е лошо да плюеш и да си правиш гаргара с кумирите им и с всичко онова зло и безсмислено, за което безспирно са им внушавали, а и те себеотдайно са се самозалъгвали, че може да играе ролята на добро и разумно. Недопустимо е да им се каже, че са си загубили времето напразно, а някои са си пропилели и живота. И не само своя. И защо не бива да им го казва? Ами, защото писателят не можел да проявява отношение. Излиза, че той трябва да е като стар евнух, който гледа голи жени в турска баня. Никакви емоции. Те са за султана критик. Това било, за да може читателят да се почувства съавтор – така ми пише една критична гъска. Сякаш като гледа Пикасо или слуша Хиндемит, задължително се чувства съавтор. Аз например имам един приятел, дето веднага се разграничава и от двамата. „Ми тва и аз мога да го нарисувам“ – вика, като гледа някой портрет на Дора Маар. Следователно самата възможност на съавторството вече обезценява картината и я прави безинтересна. А за музиката какво казва? „И ти на това протяжно скрибуцане и надуване на разнокалибрени корабни сирени музика ли му викаш? Кажи поне на финала чупят ли си един-друг в главите вторите цигулки.“ Съавторство, а? Слушах аз критики, слушах – накрая ми дойде до гуша. И какво да правя, какво – взех, че написах книгата наново. Направих я точно такава, каквато ми се е искало да бъде в началото. Сега не ми пука дали ще я харесат седесерковците и дали ще я оплюят радетелите за разни социализъми и всякакви други алабализъми. Пет пари не давам дали критиците няма да получат киселини, ако я четат, след като са хапнали баничка с айранче. А в Козлодуй пък въобще няма да я нося. Още повече, че наистина се издъних с едно недотам дадено интервю пред някакъв жълт вестник и допуснах зад гърба ми да се напишат маса простотии. Иска ми се да се извиня и на един от директорите за техническите неточности. Сигурно се дължат на това, че докато те учеха яко реактора, аз го карах от обща култура. Не мога да отрека, така си е. Това е, защото още тогава съм бил писателско яйце в латентна форма, от което се излюпи... абе, кво сега да направим, това е положението.

Тъй че, това, което държите в момента (най-вероятно с ръцете си), не е соцфантасмагория, а подкосяващо риалити шоу, не е панихида и заупокойна молитва за неосъщественото минало, нито елегийни въздишки за социалистическите сараи, не е и автоцензуриран конюнктурен роман, кандидат за някоя въшлива награда. Не. Това тук е черната дупка, пълна с анти Цар-Траянови доноси, или още по-точно – оня парцал, с който един от героите си беше почистил душата. Ако искате, използвайте го и вие по предназначение, ако искате, размахайте го като хайдушки байрак (тогава обаче трябва да му изрисувате лъвче) или като бяло знаме (тогава нищо не трябва, освен да го поизперете); ако намерите за добре, си направете от него фирмена фланелка с емблема „fuck you“ or „fuck me“, или го хвърлете в коша, ако това най-много ви кефи.

Както твърди един приятел, това й е хубавото на демокрацията.

Честно казано, аз все не мога да разбера кое е то.

 

P.S. за критиците от старото поколение и следващите след него:

Романът бил преразказ на социализма. Не, любезни, не е преразказ, а поетична дисекция на това все още живеещо по нашите земи праисторическо Чудо-Юдо. То може би си мисли, че се е заселило тук завинаги. Затова тая аутопсия е съвсем своевременна. И ако ви се струва преразказ, значи не четете непредубедено, а вместо това се чудите как да не се съгласите или просто си човъркате носа. Едва ли някой ви е разказвал така внушително, и при това толкова стилно и вълнуващо, как и защо са ви прецакали комунистите и как са ви насилили (и насинили) да строите доброволно вечен обществен двигател. Затова вместо да се дзипате (да се опъвате критически), преоткрийте истината за механизмите за внушение и видиотяване и как чрез тях елементарно и (без)болезнено са ви минавали. Може да ви се стори просто, но това усещане е измамно. Ето защо е необходимо да се чете внимателно това сдържано и елегантно обяснение на зашеметяващото, всеобхватно и гениално тъпо изобретение, известно с мъглявото си име „социализъм“.

Какво имаше още? Да, някой се беше изкашлял, че той и читателите били искали да се почувстват съавтори. Е, тук малко се е поизхвърлил. Все ми се струва, че не е чак толкова загрижен за читателите. Между нас казано, хич даже не му дреме. Нека да си признае, и ще му олекне: точно пък дали българинът иска да се почувства съавтор, той не е изследвал. За българина са известни доста неща: че от маса време се мъчи да направи държава по тия земи, но все без успех, че през половината от тоя период е бил под опеката на византийските си събратя по калпава орисия, на османлийските си турски побратими, на руски и съветски братушки, на братските в далечното минало европейски наблюдатели, както и на Big Brother. Знае се също, че той е ученолюбив, обича да краде държавното, от романа става ясно, че е изобретил шарената сянка, местни специалисти доказаха, че сме измислили египетските йероглифи, а в древността, в една планинска местност, сме дали безвъзмездно на евреите алгоритмите на правилното мислене. Обаче дали точно средностатистическият българин иска да е съавтор, и то баш на тая книга, науката мълчи. Ако оня юнак си сложи ръка на сърцето – и на него не това му се иска. Казвали са ми, че критиците май все ментори са се натискали да бъдат, когато не са успявали да се цанят за цензори. Открийте дали това е вярно и станете съавтори.

И накрая за претоварената лексика. Ако непознатите думички бяха за обичаите в някой манастирa или, дай Боже всекиму, от хвърчал някога латински израз, маса хора щяха ума си да изкълчат и наизуст да ги научат, белким блеснат в някой безсмислен диспут. Но ако е специална терминология, тогава не, мерси. Какво да ви кажа? Ежедневието на хората в една атомна централа е фрашкано с такива мъчни думи. Но то с технически и компютърни термини е пълен животът ни изобщо. Не виждам защо да ги махам. Тая книга не е за олигофрени.

 

Подчертано важна забележка: В тази книга се използват непрекъснато шаблонни изрази, идиоми, метафори и други тъпотии, станали нарицателни за социализма и отразяващи неговото абсурдно окарикатуряване на нормалния човешки живот. Тези, които са го живели, ще разберат особената ирония на това, да лишиш въпросните шаблони от първичния им революционен идиотизъм и да ги използваш за гаргара с най-прогресивния обществен строй (ето, последните три думи например образуват шаблонче). Само че онези, които не са имали щастието да живеят и работят по комунистически (шаблонче), няма да разберат гаргарата. Ами какво да направя? Мога да ги посъветвам: Да си построят свой социализъм, да поживеят десетина петилетки в него, да си изградят подходящ идиотски лексикон, а после да съборят с кеф тая най-прогресивна обществена постройка и да се хилят на собствената си глупост. Обаче им препоръчвам да направят този експеримент само мислено. Щото иначе мамата си трака. Тоя път може и да не падне.

ПРЕДГРАДИЯТА НА РАЯ

Философоприключенскоисторически

Разузнаваческошпионскошашматичен

Абсурдноимагинерноквазидействителен

научнопопулярно-натуралистилистичен

псевдопрокапиталоантисоциалистически

 

нахаканоизфабрикострувателствуван

 

РОМАН

 

Когато изтърва мига на заспиването

и повече не мога да заспя –

започвам да броя стадата,

изведени на нощна паша

в топлата, светла лятна нощ

под недалечния хълм.

 

Първо броя стадата с белите овце.

След това – с черните.

След полунощ – смесените стада.

 

Ставам им въображаем пастир.

Водя ги по други, далечни места,

за да се уморя и най-после да заспя.

И отново ги преброявам.

 

Никоя не се е изгубила.

 

Кротнали са се на лунната поляна

под близкия хълм

и ми пеят със звънците си

мелодично и приспивно –

докато уловя мига на разсъмването...

 

Тогава вземам приспивателно

и заспивам дълбоко.

Като в нощ без стада и без драматизъм.

 

Стана Димитрова, „Без драматизъм“

 


a Авторът, естествено, има предвид „Името на розата“ на колегата си Умберто Еко. В изданието на „Бард“ от 2002 г. разделът „Бележки“ към текста съдържа цели 286 позиции, докато бележките в първите четири книги на „Предградията“ едва ли са повече от 500 и то общо, което е колкото да не е съвсем без хич.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух