напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава II. Атомната воденица


В 15:25 същия ден, облечен с късите панталони и военната риза, с които ходеше за риба, раздразнен от безсънието, с вял поглед, в който нямаше капчица мисъл, инж. Къбоков дремуцаше на спирката и разглеждаше апатично отсрещния блок. Четири-пет хлапета играеха на някаква игра, която, изглежда, се състоеше главно от търкаляне по земята, а от калкана на съседния блок неодобрително ги гледаха строителите на Първа атомна, застинали така, както се бяха родили в баналното въображение на автора: в ръждиво-червените си работни комбинезони и размахали патетично разни сечива, чукове и пергели, сякаш участваха в стенна реклама на вътрешно и дори иманентно чуждото на социализма франкмасонство.

По тротоара премина зидаро-омазачен гражданин, който носеше поизтъркана торбичка с прозападен надпис Marlboro и всички чакащи го изгледаха с апатична завист. На всеки му се искаше да има такава, за да я размаха гордо под носа на гадните продавачки в супера и зеленчуковия. Но трябваше да се примирят: не можеше ей така кой да е да има такава торбичка. Ех, живот, живот.

С тренираното си периферно зрение инж. Къбоков забеляза сменния автобус, изхвърли от главата си интелигентско-егоистичните мисли за собствена торбичка и се подготви за щурм. Обаче шофьорът спря нарочно на десетина метра от чакащите. Те се юрнаха към задната врата, тоя проклетник отвори предната, заблъскаха се, закачваха се припряно и след десетина минути милиционерът Гичо на портала вече разсеяно поглеждаше към пропуските им, докато се изнизваха в индианска нишка покрай него. Той понечи да направи забележка на Божидар – ей така, проформа – в смисъл, че е забранено с къси панталони, но погледна джапанките на краката му, с които пък беше абсолютно забранено, и махна с ръка.

– Чакай, чакай! Ти тоя път си тръгнал направо на плаж – каза милицията.

– Климатикът на второ БЩУ не работи – излъга безочливо, но правдоподобно Божидар. – В тая жега направо се сваряваме.

– Ми ако сички тръгнат кат тебе – предложи социална хипотеза пазителят, – кво шъ стане? Той беше усвоил навика да напипва вътрешната същност на нещата още в пети клас. Веднъж бъдещият мислител безотговорно късаше листа от някакво дърво и ги пльокаше по оня тарикатски начин, когато се приближи строг милиционер и му опъна ухото. "Ами ако всички дойдат и почнат кат теб да късат, а... Кво шъ стане?" – формулира той основния милиционерски въпрос. Оттогава Гичо често си представяше как гражданите, както кротко си ходят по улицата, изведнъж се втурват в необясним бяс към някое дърво и започват да късат листата му, да късат, да късат... Беше вълнуващо. Чак тръпки го побиваха. Сега беше негов ред да използва педагогическата дълбочина на зашеметяващата загадка.

Божо познаваше тоя основен проблем на всички листопредпазопротивооткъсващи милиции по света и замълча: житейската мъдрост го беше научила, че щом разговаря с правоохранително тяло, трябва съгласяващо се да мълчи, защото такива тела най-често и правораздават доста болезнено. И сбърка, защото оня се сети за най-важното:

– Нали знайш, че има разпореждане на главния за работното облекло. Кво да тъ прая сиа?

Униформеният пазител беше толкова внушителен, сякаш самият Райски ключар се беше заколебал дали да пусне някой развейпрах от Предградията направо в новооткрития център на вечния лайф. Но съдбата нямаше да е Съдба, ако сега някой спреше Божидар Къбоков.

– Пусни го на моя отговорност – намеси се Никифор, който беше спрял предвидливо на изходната врата.

– Е, щом дижурния инжинер разрешава, влизай – каза старшията, доволен, че тежкото бреме на най-нерешимата от милиционерските дилеми се свали от плещите му.

В централата кажи-речи всички познаваха инж. Къбоков и дали той ги беше научил, или те постепенно бяха свикнали, но рядко някой се опитваше "да не приема славянската му душевност", както се изразяваше в подобни случаи.

– Да не вземеш и утре да дойдеш с тези панталонки? – каза Никифор, когато излязоха от пропуска.

– Няма бе, Ники, утре ще дойда с гащетата от баскетболния екип. Направо ме е срам да нося тия къси панталони, толкова са мръсни – изхили се Божо.

Колегите наоколо се засмяха, а Никифор направи класическа насмешливо-недоволно-отегчително примирена физиономия. Пред химцеха от апатичната вълна на смяната се отклони една вадичка, а останалата част потече към бялата четириетажна сграда на цеховата администрация. Божидар се мъкнеше най-накрая, шляпаше с джапанките като в баня и гледаше пред краката си с поглед на осъден, който събира сетните си сили, за да се изкачи на бесилката.

– Ходи ли на острова през почивката? – попита го операторът на спецводоочистката.

– Ходих – промърмори Божо.

– И как беше? Хванахте ли нещо?

– Ами... добре беше – отговори изчерпателно Божидар.

– Хайде, хайде – каза един от кипаджиите. – Целият град знае, че сте изтрепали шарана.

Операторът обаче не знаеше. Той беше влах и през почивните дни какво? – беше копал и поливал конфуто. Там Стоян Опров – така се казваше – отглеждаше домати, лук и разни зеленчуци, които продаваше, както всички местни жители, на пришълци като Божидар, които от интелигентски мързел не обработваха свои конфута. Алъш-веришът вървеше и цените по местните сергии бяха по-високи от тези и на морските курорти.

– Абе, тъй кажи. Ако искаш, да ти запазя две-три кила домат. Съвсем пресен е. Идеална салатка за пържена рибка – обърна се Стоян към Божидар.

– Дай да мине смяната, пък ще видим – полуприе-полуотказа офертата инж. Къбоков.

Ясно му беше, че след якото бачкане в градината Опров се кани да удари един здравословен сън. "Това е то – три кила домати срещу спане на работното място. И хич не се притеснява да се пазари, влахундерът му с влахундер“ – помисли с досада Божидар, но не му достигнаха сили да се ядоса.

Не забеляза кога бяха влезли в сградата, нито кога бяха минали през тихия, дълъг и прохладен коридор. Вече наближаваха машинната зала и бученето на турбините го извади от унеса на последните минути от почивката.

– Ето че почти машинално стигнахме до машинна зала – каза Божидар на сладичката лаборантка, с която се оказа до входа. – Хубава дума е измислил Александър Сергеевич46.

– Каква дума, Божидаре? – попита неразбиращо Елица, но Божо вече беше отворил вратата и в коридора нахлу плътният рев на машините.

– Друг път ще ти кажа, като останем самички, каза й той на ухото и я щипна по бузката.

Ели се засмя така, сякаш я беше ощипал по задничето, мина покрай него и се заизкачва по стълбите.

Тя погледна още веднъж към него през рамо. Хубав мъж беше. А след романа с онази рускиня й приличаше на герой от любовна сага. В хубавката лаборантка за мигове се завъртя малък вихър от скрита страст, срамежливи мечти и тайна надежда, че един ден и на нея... И тогава... Но всичко се разсея, тя въздъхна и зави към безвкусното като дестилирана вода ежедневие на лабораторията.

Божидар така и не видя тоя порив. Може би ако беше го забелязал, нещо щеше да се промени в това ледено равнодушно пространство на вариантите. Може би точно тоя порив на фината и неясна субстанция, която проклетият материализъм най-яростно отричаше, щеше да пробие замръзналата стъклоподобна маса на съдбата, да излезе на свобода и някъде там, в мъглявото бъдеще, щеше да се появи пътека към отворената, единствено важна врата на Предградията. Но не би, и Божидар продължи с равномерен ход на поуморен кон към работното си място. По пътя той се отби и погледна през стъклената врата на първо БЩУ – колкото да се убеди, че Гелето още не е дошъл на смяна. В машинната зала така фучеше от някаква тръба за грееща пара на сепаратора, че Божидар подкара в тръс, за да избяга по-бързо от непоносимия шум. Но като минаваше покрай турбините, изведнъж му мина през ум, че не знае къде са золотниците47. Защо точно за тях се сети, нямаше представа. По турбината имаше цял куп неща, които не знаеше. Обаче на, нещо го зачовърка да отиде и да види не друго, а именно тия тъпи золотници. Ама че работа. Не знаеше как изглеждат, но ги откри веднага. Просто нещо му подсказа, че това са само те и нищо друго. Щом видя къде са, някак си му олекна. Поогледа ги с някаква необяснима, може да се каже машинална симпатия, и продължи успокоен.

Когато влезе във второ БЩУ, вътре беше само Чавдар.

– Здрасти, Божо – каза той.

– Здрасти – отговори инж. Къбоков, остави торбичката си и огледа с безразличие панорамата. – Как е?

– Блокът се е кротнал, превключвания няма... Все едно, че си в отпуска.

– Тю, язък, че не си взех ръкоделието. Вушката къде е?

– При ДИС-а е, обсъждат проблеми по семпълите – кипаджиите нещо ги бърникаха, но накрая отложиха за утре.

– Какво са бърникали? – наостри уши Божидар.

Семпъли наричаха предпазните клапани48 на първи контур49, които западногерманската фирма "Семпъл" изработи и достави, за да заменят 12-те руски клапана, когато един от тях заяде така, че въобще не можаха да го отворят дори след като го млатиха яко с чуковете.

– Нали врязаха допълнително задвижка между семпъла и компенсатора на обема50.

– Е?

– С нея имало някакви проблеми, но отложиха работите за утре. Кабелите минавали през барботажния51, а там – нали знаеш – не може да се влиза без разрешение на главния... Та така.

– Знам къде минават кабелите. Само не знам в чия глава се роди тая дивотия за задвижката.

– Нали взеха решение на технически съвет. Май само Никифор го е подписал с особено мнение.

– А тоя съвет определи ли коя дата да пишем на надгробните си пирамидки? – Божидар вече почти се беше ядосал.

– Е – каза миролюбиво Чавдар, – знаеш, че и аз споделям мнението на Никифор.

– Друго има ли? – попита малко по-дружелюбно и инж. Къбоков.

– Божо, малко ми е неудобно да те помоля, но утре ми се налага да отсъствам. Последна дневна ми е, а искам да си отида до Варна. Бащата е уредил да вземем кола. Вече пет години чакаме. Знаеш как е. Ако закъснееш – губиш. Росен замина и ти си последната ми надежда.

– Пита ли Никифор? Това са две смени една след друга – направи Божо вял опит за извъртане. Покупката на кола беше на второ място по важност в живота на социндивидуума след придобивката на панелен апартамент. Но собственото жилище беше далечна и неясна мечта. Така че можеше да го разбере. Кола беше това, няма майтап. И хич да не му се искаше – а то си беше така – пак трябваше да приеме. Един ден и той, дай Боже, щеше да поиска такава заменка.

– Всичко съм уредил. Утре по график има само едно изпробване на блокировки. Ще можеш да си отдъхнеш в първа класа – пошегува се Чавдар със сладките дремки в стаята на началник-смяна СУЗ, като видя, че Божо не приема предложението с ентусиазъм.

Не беше лесно да се кара дневна и трета, след като си се прибрал в един през нощта. Но двете смени една след друга не бяха причина. Божидар издържаше на безсъние почти толкова, колкото може би Димитраки Маринов – на пиене, което означаваше класиране най-малко в десетката на всенародно състезание.

Най-съществената причина се казваше Иван Войников, ДИБ-ът52 на I блок, когото колегите наричаха галено Железния войник. Според неговия модел на управление дисциплината в централата би трябвало да се налее в темелите заедно с тежкия бетон. Инж. Къбоков обаче смяташе, че строителите са постъпили правилно, като вместо това са добавили в бетона повече чакъл и други инертни материали. Е, имаше и още нещо, но за него не му се искаше да мисли. Въпреки че... да.

Неприятните мисли минаха през главата на Божидар, но се застояха там, докато си заклати главата като мъченик, обречен да раздава себе си на разни нахалници. След това бърканицата от неприятни спомени, половинчати разсъждения и неясно предчувствие сякаш изтече в някаква невидима канализация, Божо каза "добре" и с това въпросът беше решен. Той се подписа в журнала, Чавдар прибра партакешите си и тръгна.

– Пък като вземеш колата, ще повозиш някой път – подвикна му Божо, когато Чавдар вече беше до вратата.

– Дадено, нямаш проблеми – отговори той и излезе.

Някой друг обаче бе решил Божидар Къбоков да има проблеми. И те щяха да започнат точно в този понеделник и точно в тази смяна, в която той така лекомислено и сякаш безхарактерно прие да замества бившия съпруг на станалата му любовница в събота по обяд Татяна.

 

Гелето пристигна на работа само с един час закъснение.

Това си беше явен успех, ако се съдеше по вида му: лявото му око беше подпухнало и с поетично оформен хематом, носът му беше одран, а над дясната вежда имаше засъхнала кръв – сякаш идваше направо от двубой в категория полутежка, където продажни мениджъри го бяха изправили срещу звезда с поразяващ десен прав.

На I БЩУ го посрещнаха с мълчание. Бяха се наканили да го поднасят както винаги, но видът му направо ги препарира. Само Краси попита "Кво е станало бе, бате?", но Гелето му отговори, че вчера поправял антената на един приятел и паднал. Но бил на десетия етаж, та се поожулил малко. Колегите се позасмяха, напрежението спадна, а и табуто за въпроси беше ясно.

След като прие смяната, Гелето се повъртя малко край пулта от приличие, после седна, надраска данните в ежечасната ведомост и се замисли. Нямаше нищо по график, нямаше никаква, ама никаква работа. Дори нивото в компенсатора беше заспало. Оператор-технологът и старши турбинистът играеха на кибрит, а ДИБ-ът гледаше някакви схеми на елзахранването. Издържа така петнайсетина минути, накрая стана – искаше му се да говори с някого, та макар и за глупости – промърмори на ДИБ-а, че отива на втори блок, и излезе.

Пътьом се отби в стаята на турбинистите за цигари. От вратата забеляза как мълниеносно прибраха картите, но като го видяха, продължиха белотчето. Свой човек беше, а не някой от враждебния инженерен състав, дето изземваше ръководната роля на пролетариата. Гелето взе два пакета ВТ и тръгна към Божидар. Пред вратата спря – бяха окачили новия брой на стенвестника. "Значи още не са го спрели" – зачуди се Рангел, защото знаеше, че в броя има, както се изразяваха, "матриалче".

Зачете се – нямаше нещо чак толкова... Матей Проданов, един от зевзеците на отбора, беше написал някаква пародия по либретото на "Кармен", в която всички герои бяха от персонала на Атомната, и се будалкаше с козлодуйската простотия, с подготовката на персонала, със "соцреалистичните" актове за аварии и с профсъюзите. Беше смешно, но беше и умерено и само заради това не си струваше да блокират предпазния клапан, както казваше Павел.

Гелето тъкмо щеше да отмине разочарован и озадачен, когато в долния десен ъгъл, до редакционното каре, видя "матриалчето".

Беше карикатура, на която авторът, на фона на прибори и фасадки, бе нарисувал един солиден другар с костюм и вратовръзка, седнал на стола така, както може да стои само голям шеф. Пред него стърчеше малко, слабо човече с ококорени, честни очи и с щръкнала къса коса. В балончето, което излизаше от устата на човечето, беше поставена любимата фраза на инж. Къбоков за централата и воденицата, а солидният другар отговаряше в собственото си балонче, че ако иска, ще организира на място и стрелба по ловни панички. Добре поне, че не беше написал „и бой с пръчки на инженери, които много знаят“. И за да не се получат досадни недоразумения, художникът бе нарисувал въпросния другар така, че удивително напомняше и даже направо приличаше на другаря Мичев – генерален шеф на централата и виден член на козлодуйската ловна дружинка.

– Ее – изблея Гелето. – Тоя път загазихме.

Божидар отгатна безпогрешно, че Рангел вече е видял онова, което трябваше да види, и в момента, в който приятелят му погледна към него, натисна копчето на пулта за отваряне на вратата.

– Току-що прочетох последния брой на вестничето – каза Гелето още от входа.

– И аз си мисля, че друг няма да има – чу Рангел плътния глас на ДИС-а и едва тогава го забеляза: беше се маскирал зад пулта до прибора за температурна разлика между горещата и студената нитка на първи контур, делта-те, както го наричаха операторите. Никифор се позасмя, като видя анфас Гелето, но той го изгледа изразително и дискусията по тая тема приключи.

– Най-сетне един да каже това, което мисли – каза Божидар. – И бездруго вестникът вече беше заприличал на бозата, дето я снимаха ония лигльовци от Киноцентъра.

– Че какво му беше лошото на филма, бе? – намеси се операторът на турбината, който беше участвал като статист в една от масовките на "Вибрации".

– Венци, не го приемай лично. Не исках да обидя поддържащите роли – присмя му се Божидар. – После и Добрин, и Милен участваха в оная сцена пред шадраванчето. Пък като разбраха, че плащат на бройка по пет лева, помъкнаха и Деница... Можеше да стане хубав филм, ама трябваше в главната роля да дойде Велински и да извърши някои арести. И Митко Бомбата да похвърля малко ръчни гранати – аз ще му казвам къде точно.

Божидар вдигна журнала си, сякаш се чудеше дали да го хвърли, пусна го на масата и каза изненадващо:

– Във филма трябва да има истина, нали? Ето я и нея: Спомняш ли си какво имаше на петдесет метра от тоя тъп сух водоскок, дето снимаха празничната сцена?

Венци Къдравия замълча, защото помнеше. Преди шест-седем години изринаха целия тротоар на въпросното място заедно с пръстта. Радиоактивността им беше такава, сякаш някой бе лиснал там вода от първи контур.

– Сигурно си спомняш и за какво предприеха изкопните работи – не мирясваше Божидар.

– Тогава май ти го огласи – направи опит да отклони темата Гелето.

– Ами да, като не им стискаше на дозитата, кой да го направи? Хъ – каза Божидар и замълча за секунда. – Ето ви сцена за филма. Край фонтана доблестните енергетици празнуват поредната трудова победа: баците с трапни води вече съдържат питейна вода. В едър план – щастливи лица на дечица край чешмичка с форма на атомна гъбка... Те се втурват, припкат по баците и цамбуркат вътре с весел смях. Финал.

– Прекаляваш – сепна го гласът на Никифор. – По-спокойно. Пази си нервите за утре, когато с шефа ще дискутирате въпросите на литературата и изобразителното изкуство.

– Божидар е прав – каза Гелето. – Поне тая част от "Вибрации", дето я снимаха в машинна зала, беше само лигавщини и лъжи.

– Айде да не говорим за лъжи, че ще ти припомня какво прочетох в онова обяснение за АЗ-то53 преди две седмици – каза Никифор.

– Не може опит да се каже истината да се парира с напомняне за някое предишно послъгване – изрепчи се Гелето.

– Каква истина, какво ви е виновен Мичев? – запита ядосано ДИС-ът. – Той е професионалист, не сте ли го разбрали?

– Ами да, те и руснаците от авторския надзор са професионалисти – каза Божидар.

– Май наскоро беше на тренажора в Нововоронеж. Щом като не са такива, защо отиде? – попита без интерес към отговора Никифор.

– Защото дори на такъв тренажор като техния, дето час по час се скапва, пак е сто пъти по-добре, отколкото някой от нас да се прави на манометър или помпа на тренировките ни на сухо. И сега не става дума за това кои са знаячите, а за това, че истината се крие без почивен ден. Чудя се как разрешават профсъюзите.

– Кой според теб я крие?

– Геле – обърна се Божидар, – нали си спомняш за оня теч?

– Какъв теч? – сепна се Рангел. Беше се унесъл в спомени за последния си бояджилък.

– Онзи – натърти Божидар, – дето пудреше с аерозоли шпайца, а през това време шерпите от ЩАО54 тичаха да въртят вентилите, за да елиминират варианти. И не си слагаха даже онея парцали – лепестките55, за да могат хубавичко да се нагълтат с йод 13156.

– Аз отивам до трети блок – каза Никифор. – Гелето да се връща на работното си място. А пък ти – обърна се той към Божидар – направи едно обходче в зоната.

Инж. Армянов подхвърли през рамо едно "Действайте!", което прозвуча като – а и си беше – ясен упрек, след което разговорът от само себе си престана.

Никифор знаеше какво щеше да разкаже Божидар. Той беше един от най-добрите специалисти в централата, но беше също така и не по-малък играч. Не му влизаше в сметките да взема пред свидетели страна в подобен спор, а щеше да се наложи.

Гелето помълча, после вдигна рамене с физиономия на шахматист, загубил интерес към позицията заради пат в един ход, и се помъкна към първи блок.

Инж. Къбоков не обели дума десетина минути, очевидно също недоволен от патовата ситуация. Днес имаше намерение да разглежда схемите на АВР57 на акумулаторните батерии, но вместо това желанието му да търси истината му издейства обход в зоната. След краткия размисъл Божидар каза "майната му", покатери краката си на пулта, извади излязлата наскоро книжка на Уилям "Фонкър" (както казваше продавачката от зеленчуковия) и потъна в света на американската действителност от началото на века.

Митака, сиреч инж. Димитър Серафимов – млад мъж, облечен в изрядно работно облекло и с физиономия, сякаш се канеше да позира за снимка към статия за образцова трудова дисциплина – се зарови в някакви схеми.

Единствен Венци се въртеше около пулта и се опитваше по берьозката58 да накара турбиниста долна зона да провери някаква задвижка. Но Флоров нищо не разбираше заради фученето на парата и все повтаряше "Нищо не чувам, много фучи". Накрая Венци му извика "Да ти го начукам в ушите. Сега чу ли?", блъсна микрофона на берьозката така, че той издрънча в пулта, напсува на майка "шефовете, дето не спират трета машина да оправим тоя ад" и излезе, за да провери сам задвижката.

Когато се върна, изглеждаше като че ли е плувал в сепаратора. Още от вратата започна с обстойни технологични псувни, като присъедини към схемата старши турбиниста, спуканото коляно на тръбата за грееща пара, началник-цеха, задвижката, която трябваше да се отваря и затваря на ръка, защото двигателят беше дал накъсо от влагата, а накрая добави роднини и близки на уважавани членове от ръководството.

Божидар се хилеше с цяло гърло, кипаджията59 се държеше за корема, Митака се усмихваше с тънката си усмивчица и дори началник-смяна СУЗ се появи на вратата и огледа залата с поглед на запалянко, изтървал изравнителния гол, докато е помагал на жена си в кухнята.

Само след минути, може би така, както е ехтяла само песента за славното море Байкал в любимия на Божидар роман на Михаил Афанасиевич60, на БЩУ II вече ехтеше химнът за кака Райна.

Како Райно, фюйт-ка майно, цъфна ли ти мушмулката?

Цъфна, цъфна, бачо Иване, стана фюйт-ка за е...ане-е-е!

Така се пееше в песента.

Божидар и Къдравия го изпълняваха в съпровод на инструменти с форма на кавали или по-скоро на фаготи, ако се съди по големината, които бяха явна новост за симфоничните оркестри, защото се държаха между чаталите.

Когато фиестата взе да затихва, слънцето вече позлатяваше щорите на прозорците. Стотиците червени и зелени лампички от мнемосхемите блестяха като звезди на здрачаване от лекция в планетариум, а десетките прибори, премигващите от време на време фасадки и звуковите сигнали придаваха на щита вид на зала за управление на космически кораб. С тая разлика, че в края на мисията нямаше да ги чака президентът – сред шпалир от посрещачи, покрай безкрайна пътека от червен килим, и никаква цел не очакваха да зърнат през илюминаторите атомниците, никаква, освен края на смяната.

Митака беше потънал в схемите, Божидар с изненада научаваше от Фокнър, че в Щатите прахосмукачки е имало и преди Първата световна война, Венци дремеше кротко на стола си с гръб към вратата и на БЩУ II се възцари тишина, която смущаваха само епизодичните му похърквания.

Инж. Серафимов го изгледа неодобрително един-два пъти, но само толкова. Тук трябваше по-деликатен подход. Не можеше ей-така да обидиш работника и да го събудиш грубо. Всеки знае, че работникът е субектът в диктатурата на пролетариата, а на всичко отгоре може да е и обективно хранен човек на текущия ръководител. Тогава? От друга, чисто човешка гледна точка, пак всеки знае, че сънят след обилния обед е най-здравословен. Ето ти нова дилема: как да нарушиш сладката дрямка на трудовия човек заради някакви си служебни изисквания. Трябва да си садист. От инструкциите следваше, че не може да се спи следобед, но това беше доста мъгляво, а и какво представляваха те? Оръфани папки. Практиката в централата беше друга. На всички, в това число и на по-ниско стоящата в обществения статус и ръководеща частично някои незначителни работи инженерна класа, беше ясно, че други, по-социалистически принципи управляваха тук сложните атомни процеси. Не можеше ядрената енергетика да се подчинява на упадъчната капиталистическа наука. Все пак инж. Серафимов изрази мислено недоволство от дремещата ситуация, но Къдравия нямаше развити телепатични способности, не усети безгласния упрек на шефа си и продължи да отмаря след достойно положен някъде около половинчасов напрегнат труд.

По някое време и Божидар изостави книгата си. Не му се четеше Фокнър. За какво му беше американската действителност? Отвсякъде погледнато, тя си беше недействителност. На друго място и по съвсем козлодуйски начин преминаваше животът му. Беше като изнервяща опашка за някакъв (какъв?) разстройващо, потискащо-типов продукт, беше като задръстен пресъхващ поток, който не интересува дори скучаещите местни гъски, или като отдавна започнат и после внезапно изоставен капитално ненужен строеж. От време на време се сещаше, че беше свалил две от най-готините козлодуйски мацета. При това в един ден. Колко ергени – и семейни, и несемейни – въздишаха за тях. Но те бяха разни заспалковци, като тези сега край него. Тая сладурана Мариана беше негова. Голям гот. А и ролята на местен Казанова винаги беше ентусиазирала масите. Обаче на, той не беше особено вдъхновен. Други мисли се прокрадваха като призраци в мъглата на натежалата му от безсъние глава, други далечни спомени пробягваха като неясни сенки край прозорец, докато накрая, като натрапчив лайтмотив, остана само един простичък въпрос. Какво правеше той тук, сред тези светлини, ключове и мигащи фасадки, зад които стояха бучащи турбини, ръмжащи помпи и стаената грамада на реактора? Какво правеше сред стресиращия го авантюризъм на шефовете си, сред слънчевото безхаберие на колегите си и собствената си, вече опротивяваща му безхарактерност? Какво, а? Проваляше живота си.

– Митак, ще вечеряш ли скоро, или да слизам в зоната? – попита Божидар, защото поне един от двамата трябваше да бъде на БЩУ.

– Направи си обхода. Вече си нося сандвичи и няма да ходя в тая вмирисана лавка – каза Митака.

– А – каза Божо, – и аз няма да ходя повече там. Хлебарките са станали толкова нахални, че от тях човек вече не може да се вреди за свободен стол.

След това прибра книгата, записа в журнала, че слиза на обход, и излезе.

Бяха минали повече от два часа, откакто Божидар отиде в апаратното отделение, когато от портала звъннаха, че Мичев влиза в централата. Подобни посещения не можеха да изненадат никого, но Митака все пак предупреди смяната на ЩАО. Терзиев изслуша съобщението, после се позасмя, каза "Разбрано!" и затвори. Каза "разбрано", защото така изискваше инструкцията, а се засмя, защото знаеше, че Мичев няма да прави обход в зоната, а щеше да обхожда Цецка – хубавата влахиня на санпропуска61.

"Ей, майка му стара – помисли Терзиев, – ако Мичев не беше директор, точно на туй място никога нямаше да го огрее." Генералният беше с рядка косица и шкембенце на тенор от провинциална опера, а на ръст, както се беше изхилил веднъж Божо, беше колкото Наполеон, коригиран с коефициента на акселерация. Но пак Божидар беше казал, че той сигурно е бил причислен към номенклатурата още преди това понятие да бъде измислено. А както е известно, то произлиза от латинското „nomen“, което означава „име“, и известния български глагол „клатуря“, който не се нуждае от пояснение. Така че, като всички останали в списъка, и генералният клатуреше яко.

На някого това можеше и да не му харесва, но такъв беше животът.

 

Щом се появи на санпропуска, Божидар поиска нов гащеризон. Цецка с усмивката си му каза, че за него винаги има, и му изнесе един от запаса за големи началници. Той се облече, взе си дозиметрите от гишето на дозитата, махна приятелски на дежурния от щит „Дозиметрия“62 и се отправи към спецкорпуса.

Ако онези от „Вибрации“ снимаха в момента, зрителите щяха да видят дълъг коридор с жълто-кафяв под и светлосини стени, на дясната от които се виждаха солидни врати с волани вместо брави, предназначени сякаш да пазят достъпа до държавния валутен резерв. По коридора вървеше мъж със сериозно изражение (явно специалист), облечен в снежнобял гащеризон и също толкова бели ръкавици, като пътьом оглеждаше нещо. Зелената светлина на датчиците за радиоактивност, чистота, спокойствие и солидност щяха да струят от екрана.

Но ако камерата за миг проследеше погледа на специалиста, зрителите щяха да забележат един грубо издялан дървен чеп, от типа на онези, с които запушват каците с туршия, само че значително по-голям и без канелка. Той запушваше дупка в тавана с диаметър около една педя. Точно този връх на славянската технологична мисъл беше, тъй да се каже, крайъгълният чеп в разсъжденията на инж. Къбоков преди два часа. Но Никифор не му позволи да стигне до него най-вече защото знаеше как, кога и защо се беше появил.

И ако сценаристите на „Вибрации“ имаха желание поне веднъж да не излъжат, в този момент кадърът трябваше да се размие като огледало на времето и зрителите щяха да видят как двама души тичат в същия коридор преди седем години...

На врата на единия висяха дозиметрични прибори, а другият – младо войниче, от тези, които караха казармата в централата, мъкнеше някакво съоръжение, прилично на портативен ковашки мях. Беше полутъмно, виеха сирени като на потъващ кораб и червената светлина на датчиците по стената от това изглеждаше още по-зловеща.

– Къде са тези проклети фуги? – попита през маската на устата си този, който мъкнеше апаратурата.

– Още малко, в края на коридора – отговори задъхано другият.

– Кога ги откри?

– Вчера следобед.

Бяха стигнали до мястото.

– Ето тук, на тавана, зад тръбите – каза младокът.

– На напорния колектор на В1, сетил си се, нали?

– Да – прохриптя войничето.

Взеха проба с мехчето, но и без нея беше ясно, че от фугите вентилаторите на система В1 духаха на поразия смес от радиоактивни газове и аерозоли, за чиято концентрация не им се мислеше.

Двамата се върнаха тичешком до лабораторията.

– Аз ще оставя пробата, а ти бягай да се ощавиш с калиев перманганат и оксалова киселина – каза по-възрастният. – Сигурно целите сме напудрени. Той махна лепестката от устата си и я доближи до гама-датчиците на „арките“. Марлята беше на половин метър, когато звънците задрънчаха.

– Мисля, че ти е ясно какво гълтаме – каза по-възрастният. – Нали знаеш, че лепестките спират само по-едрите мухи?

– Знам – каза войничето.

Старшията от санпропуска подаде глава от прозорчето, но като видя кои са, само попита:

– Кво стана тоя път, открихте ли нещо?

– Гоше, набери 347 и ми дай слушалката – каза по-възрастният и свали ръкавиците си. – Владимир Василиевич, кажется, наконец открыли... – Нет, из трещин на напорном коллекторе63... Нет, не я.

Владимир Василиевич пристигна след десетина минути, но активността на пробата беше такава, че анализите го изпревариха: цялата Менделеева таблица, както обичаха да се изразяват от спецтехнологичния контрол. И най-вече йод 131.

След около час бригадата по дезактивация вече миеше с маркучите, а Владимир Василиевич обикаляше коридора заедно с двамата си български колеги и откриваше по тавана една след друга ей такива "трещини":

– Вот здесь такая трещина и здесь тоже64... Смотри, туда еще одна дырка – посочваше Владимир Василиевич цепнатините и дупките с ентусиазъм на пътешественик, който тъкмо е открил праисторическите пещери, в които са живели негови прадеди.

А за беда таванът беше долната част от напорния колектор на В1 – системата, която изсмукваше въздуха от най-мръсните помещения в АЕЦ, прекарваше го през специални филтри и го издухваше през венттръбата, или „комина“ на централата.

Естествено, при наличието на поне пет хубави дупки преди филтрите една голяма част от радиоактивните газове в колектора поемаше по коридорите, откъдето останалите вентсистеми я разнасяха из цялата спецзона. Маса специалисти от висшия оперативен персонал, реакторен цех и цеха за радиационна безопасност търсиха теча повече от три месеца.

Владимир Василиевич отговаряше от съветска страна за вентсистемите на АЕЦ. И удивително бързо намери всички „трещини" и дупки.

Толкова бързо, че още тогава Божидар прочете и в очите на редник Иванов същата мисъл, която се въртеше в главата му... Да, единият от двамата смахнати ентусиасти, които гълтаха „бръмбарите“65 от току-що проследения исторически теч, беше самият инж. Къбоков – млад, зелен и наивен като новобранец, който си мисли, че ще получи домашен отпуск само защото мие с мерак казармените кенефи.

Не ще и дума, интересна сцена можеше да стане. Ама на, никой не снимаше, не светеха прожектори, не бръмчаха тихо камери, не ругаеше под нос сценаристът, нито се чуваше властният глас на режисьора. Нямаше ги и артистите от „Вибрации“. А и нямаше кой да пусне тези лигльовци в лабиринтите на шпайца.

– Знаел ги е много добре, специалистът му със специалист, и още как е знаел – каза на глас Божидар, загледан в чепа над главата си. – Но си е траел. А и как да открие „трещини“ и „дырки“ на колектора, когато той е подписвал акта за готовност? Лъжи, лъжи и само лъжи – помисли уморено Божидар. – Както сам съм казвал, само издигането на лъжата в ранг на официална политика може да крепи нашия крадлив в същността си обществен строй. Интересно все пак кога е научил Ники...

Нямаше какво повече да гледа чепа и след като премина коридора и пресече централната зала на шпайца, инж. Къбоков заслиза надолу по стълбите към подземията на „лабиринта за съхранение на нечисти съвести“, както той наричаше безбройните помещения, в които се пазеха всички мръсотии, които нямаше как да изпуфкат през комина или да излеят на рибите.

 

Това „да излеят на рибите“ беше жаргон на оперативния персонал, който се бе родил през една далечна година.

Ето какво приблизително разказал веднъж самият инж. Къбоков в някаква неопределена по състав компания:

Тогава, в първите месеци от експлоатацията на атомната централа, станала сериозна издънка: няколко от АРК-касетите66 се скъсали и горивните им части се изхлопали на дъното на реактора. Ясно е, че в такива случаи се налага ремонт и всеки се досеща, че той няма да е от най-приятните. Все пак такава повреда сигурно може да се отстрани. Но... за целта трябва да се спре реакторът.

„Е, какъв проблем може да е това?“ – би попитал този всеки, защото щом една машинария – пък била тя и атомен реактор – може да се пусне, вероятно е предвиден и начин да се спре. Натискаш там някакво копче, реакторът спира и... започва ремонтът. Но как, как да се спре за ремонт с неопределена продължителност скъпата рожба на българо-съветската дружба месеци след тържествения пуск, когато на непрогресивната общественост е известно, че кампанията е с разчети за близо една година?

Веднъж в смяната за пореден път станало дума за това и един обучаващ се – някаква ливада – попитал:

– Причината е, че загубите ще са големи, нали?

– Какви загуби? Какво общо имат загубите? – засякъл го веднага Божидар. – Тук е заложен на карта авторитетът на съветската атомна енергетика, драги, авторитетът. Това е проблемът, а не някакви си загуби. Капиталистите само това чакат – да спре централата. Нали знаеш? Тия заклети врагове на социализма не мирясват. „Ню Йорк таймс“ веднага ще разтръби на първа страница: „Руснаците трябва да произвеждат само водка, кефир и... да речем, квас. При това по наш лиценз“. А по-консервативният „Уошингтън поуст“? Да не мислиш, че ще закъснее? Знаеш ли какво ще отбележи той? Ето това ще отбележи: „След краха на съветската космическа програма идва краят на още една легенда – измислицата, че руснаците могат да строят атомни централи“. Ами англичаните? Ами германците? А италианците, какво ще кажат италианците? „Sic transit gloria mundi“67 – ето, това ще кажат мундите му с мунди.

– Значи реакторът не трябва да се спира – казал съобразително младият инженер.

– Не трябва – потвърдил някой, докато останалите се хилели.

Така започнал уникалният експеримент на родната ядрена енергетика, или "и пошло-поехало", както по-синтезирано биха се изразили братушките.

Както са ми обяснявали като на лаик, таблетките от пресован уран, наредени във всяка касета като валидол в тубичка, при разхерметизация се разсипват във водата на реактора и започват да се кандилкат, лашкат и разбиват от нейното движение като в миксер на хиляди малки радиоактивни прашинки. И всяка една от тях може да умори за броени минути африкански слон.

Наистина водата е затворена херметично в реактора, а и никой няма да седне да пои с нея слонове. Бедата е там, че тая вода не е от чешмата. В реактора се поддържа специален воден режим и тъкмо за това са направени спецводоочистките. Ако режимът е нормален, те успяват да поддържат необходимите параметри.

Ами ако не е? Тогава те работят нонстоп, филтрите се промиват час по час, докато се задръстят окончателно, а радиоактивните лайна, в които са се превърнали техните съставки, трябва някъде да се изхвърлят. Така постепенно емкостите, предназначени за тази цел, се запълват. На всичко отгоре всяка такава установка се състои освен от филтри, още от тръболяци, задвижки и вентили. А те са също като вечно повредените чешми, дето все капят и като тоалетните казанчета, които протичат веднага щом си тръгне водопроводчикът.

Водата, с която се промиват установките, и онази, която все капе, а понякога и направо си тече от непресъхващите пропуски, все някъде трябва да се събира. После да се пречисти до някакви безопасни норми и... ами да, да се излее някъде навън. Какво друго да се прави.

Сега вече всичко съвсем ще се изясни. Когато радиоактивността на отпадните води е два-три порядъка над изискванията, а установките, които ги пречистват, са си все същите, те няма да успеят да ги вкарат в нормите. Тогава тези води (мръсните де) ще се събират до едно време – докато всички емкости, предназначени за целта, се напълнят. Което станало удивително бързо: нали течността, която се пречиства, била стотици пъти по-мръсна от нормите, за които са разчетите. Така баците се напълнили не за трийсет години, за колкото били уверените прогнози, а за броени месеци. Когато това станало, трапните води (както се нарича смесицата от вода и радиоактивни боклуци) почнали да се изливат в помещенията. Обаче в един момент и те се понапълнили. Трябва да е била доста водата, щото те са бая големички. После водата започнала да прелива от въздушниците им, шурнала по коридорите и най-накрая потекла на майната си.

Ами тогава?

Ами тогава... – „на рибите“. Когато успявали – попречистена, когато не сварвали – колкото са могли. Все пак, преди да се излее към великата река, мръсотията се разреждала с вода от пожарните кранове – това пък по идея да се съблюдават пределно допустимите норми за концентрация на радиоактивност. Така в случаите, когато не успявали да ги постигнат, атомиците поне запазвали някакво приличие.

Това била картинката.

Пропуснахме само да поясним, че установките не работят сами. Управляват ги „шерпи“, които шляпали в радиоактивните гьолове на мръсните помещения, за да въртят вентилите, да чистят филтрите и да отстраняват дефектите. А след това, когато всичко преляло, местата, където се събирал каймакът на мръсотията – баците за трапни води и кубов остатък, станали тяхно основно място за „полагане на труд“. Тези спецбоклукчии носят гръмки имена от рода на „оператори на реакторен цех“.

В създадената ситуация всеки действал така, както повелява дългът. Пълномощникът на ЦК68 и на МС свалял решенията на партията и правителството за сведение и изпълнение от ръководството на централата, а за него, като формирование на челния фронт с капитализма, имало само една посока – напред. И понеже решенията били главно да се работи до дупка, за да се преизпълни планът и се срази врагът, споменатото ръководство начело с генералния си директор водело без умора персонала на централата към нови трудови победи, като разрешавало щедро на всеки, когото изпращало в радиоактивния ад, месечни или годишни дози на облъчване, щом това е за общото благо. В края на краищата, дори и да настъпел апокалипсисът, все щяло да остане някой, който да поеме преходното червено знаме на трудовата слава.

Съветските специалисти пък съветвали българските си колеги докъде могат да се нарушават категоричните забрани на инструкциите по експлоатация, помагали им да работят в новите условия и ги учели как да използват при работата си чист спирт в съчетание с давилови капки. За благодарност атомните енергетици кръстили впоследствие тази тонизираща напитка "руски студен чай".

Така централата бичела ток за родината, крепяла родната икономика и българо-съветската дружба и пазела свято авторитета на социализма. И най-вече, пазарите на руските ядрени технологии.

А шерпите? Шерпите били до уши в лайната.

Това е разказът на Божидар.

Все пак защо е необходимо човек да си спомня всичко това? То е тъжно. Едва ли някой би го разказал в този вид. „На рибите“. Ама, че работа. Никак не е смешно. „На рибите“. Е, може би съвсем малко. Имал е чувство за хумор този, който го е измислил. И как само шляпат из локвите, а? Майтап. Абе, смешно си е, и още как.

Но... това е минало. Важното е, че около осем и половина вечерта...

 

Около осем и половина вечерта, облечен в бял гащеризон, бяло боне и албанско-червени галоши, с походка на офицер за специални поръчки от някаква наскоро разбита армия на спасението, по стълбите към кота -6.3 слизаше шерпът Божидар Къбоков. Самотните пусти коридори бяха на места полутъмни, а по стените призрачно светеха ту в зелено, ту в червено датчиците за радиоактивност, на които оперативният персонал отдавна не обръщаше внимание. Крушки, естествено, нямаше, но липсата на осветление не пречеше на инж. Къбоков. Той по-скоро би се заблудил в собствения си апартамент, отколкото да се обърка, минавайки покрай десетките помещения, чиито номера знаеше наизуст.

Беше тихо като в мавзолей и само клапаните на въздушниците на помещенията тихо похлопваха като чехли на турист, когото охраната е пуснала по невнимание неприлично обут край мощите на мъртвия светец.

Времената, когато коридорите на шпайца се заливаха така, че по тях можеше да се плува с лодка, бяха отминали, а с времето беше изтекла нанякъде и водата. Сега само светещите червено датчици и нацепилото се тук-там като едра юфка подово покритие напомняха на посветените, че някога този коридор е бил плавателен радиоактивен канал.

След двайсетина минути, които стигаха колкото да провери дали помещенията са си на място, Божидар приключи обхода и влезе в ЩАО.

Началник-смяната и един кипаджия се въртяха около прибора за налягане на помпа за някаква помия, а операторът на спецводоочистката и операторът на реакторно отделение кротко играеха белотче.

– Как е, момчета? – с бодра нотка запита Божидар.

– А, нормално е – отговори Терзиев от името на екипа.

– Долу на шпайца пак е пълна тъмница – съобщи Божидар известния на всички факт.

– Крадат крушките, бе, майка му стара, крадат ги – отзова се началник-смяната, колкото да поддържа разговора.

– Кво броите крушките, бе – намеси се кипаджията. – В лабораторията оня ден изчезнаха три еталонни манометъра.

– Че за какво са му на някого манометри? – с интерес попита Опров и за малко не изтърва да обяви белота. Имаше приятели в лабораторията и можеше да измъкне някой и друг, ама на – не му беше минавало през ума.

– Ами може да си ги постави на помпата на конфуто – досетливо отговори операторът на реакторно отделение.

– Видя ли как са покрили с мрежа склада на мръсната работилница? – обърна се Терзиев към Божидар.

В тая работилница извършваха ремонти на радиоактивно замърсено оборудване и затова така я наричаха – мръсна.

– Не обърнах внимание – излъга инж. Къбоков.

Крайно неприятно впечатление правеше тая мрежа. Прекъсваше достъпа до помещението, то беше заприличало на кафез и в него вече не можеше да влезеш, като се покатериш през оградата. Нямаше как да се докопаш до тъй желаните от всички все още неизползвани и значи, незамърсени радиоактивно инструменти.

– Вчера бай Димитър се оплака, че само за две седмици са изчезнали две чисто нови дрелки и един ъглошлайф – каза Терзиев. – Ама тоя път – край. Да видим сега откъде ще крадат.

– Хее, мамицата им – изрази неодобрението си на постъпката Божо и се зачуди кой може да е взел другата дрелка.

За места, където можеше да продължи животворният процес на присвояването, той не се притесняваше. Места колкото щеш. Наивно беше да се очаква, че с една телена мрежичка ще спреш устрема на един цял народ. Да, честен беше началник-смяната, честен, но наивен.

– Краде персоналът, ей, няма майтап – констатира със завист Опров.

– Нали за това ни похвали и пълномощникът на ЦК – че една централа сме построили, една сме закопали и една сме отмъкнали – каза Терзиев.

– Разказват, че на запад престъпността била висока – започна отдалече Божидар. – Да, ама там в полицейските статистики влиза и кражбата на един хляб от някой супермаркет. А тук с краденото обзавеждаме апартаменти, правим работилници, че и малки цехчета. Обаче това никой не го брои за кражба.

– Краде се, защото в централата надойдоха всякакви хора – посочи предпазливо Опров чуждия произход на това срамно явление.

– Тъй ли? А помниш ли, като прибирахме царевицата от втори стопански двор, дето я беше навалял снегът през ноември? – попита Божидар и от погледа на Опров се видя, че помни. – Онея на съседния блок, дето цял ден товариха каруците си, разтоварваха ги някъде и пак се връщаха за още, откъде бяха?

– Не си прав, Божо – възрази огорчено Стоян. – По-добре ли е да оставят царевицата да гние на полето? Хората я вземат за животните – оправда той крадците, сякаш ако някой беше дал откраднатия хляб от примера със западния супермаркет на кучето си, полицаите щяха да зачеркнат случая от бюлетина за кражбите. – После е хубаво, като купувате прясно масълце и сиренце, нали? – довърши поучително и с малко класова неприязън Опров.

– Е, не знам кой от кого има повече полза: дали ние от вас, или вие от нас – замъгли темата Божидар. – Исках само да кажа, че ако всички кражби при нас се регистрираха, в класацията Козлодуй определено щеше да е преди Чикаго.

– Така е – каза Терзиев, – но ти сам си казвал защо краде народът.

– Как тъй да краде народът, бе? Нали всичко е негово – засмя се Дамян. – Ний си прибираме вкъщи нашто. Това кражба ли е? – отъждестви се той със законните собственици. Беше издържал скоро изпитите за оператор на реакторно отделение и имаше вече пораснало работническо самочувствие. А и нали беше успял да си открадне цяла-целеничка новичка дрелка още преди да покрият работилницата. Затова и Божидар му беше ясен. На обход бил слязъл... За крушчици беше дошъл, ама на – лекции им изнася.

– И защо се краде според тебе? – попита кипаджията. Той не беше слушал лекциите на инж. Къбоков.

– Я най-напред ми кажи ти някога забърсвал ли си нещо от централата? – погледна го насмешливо Божидар.

– Е, случвало ми се е да взема някоя дреболия, но като я няма в магазина, какво да правя – призна като начало събеседникът му. Не вървеше да отрича общоизвестното.

– А някой потърси ли онова, което си взел?

– Не ставай смешен бе, Божо. Кой ще седне да търси някакъв си там проводник, лампичка или пък парче тинол – посочи по-конкретно част от списъка на отмъкнатото кипаджията.

– Ето, че ти сам си отговори – каза Божидар. – Ние крадем, защото имаме мотив: нещо ни се струва крайно необходимо, а го няма в магазините. И се оправдаваме, че сме принудени – това първо. И второ, защото никой няма да ни подгони – кой да го прави, когато идеята да се забърсва здраво е завладяла всички. В общи линии това са причините. Но мотивите нямат значение: това са си кражби. Някой ми беше казал, че за тях бил измислен половината наказателен кодекс.

– Мичев като ходи на лов на острова със служебния джип или като разкарва мацки с катера на централата, не е кражба – изтърси Опров. – А аз като взема два чувала царевица от оная, дето ще я зарият напролет тракторите, за това да ме приберат в МВР-то, така ли?

– Абе, Стояне – ядоса се Божидар, – факт ли е, че крадем? Факт е – всички сме в кюпа. Ти се мъчиш да се измъкнеш с това, че и останалите го правят. Обаче не може да се оправдае едно престъпление, защото било всенароден почин. Само че аз не те обвинявам. Просто се питам защо го правим и може ли въобще нещо да ни спре? И още нещо ме притеснява: няма ли един ден Господ да ни накаже за всичките ни свинщини?

– Господ няма – каза уверено Опров.

– Аз не зная дали няма Господ – каза Терзиев, – обаче нас през първите седем, а и през първите седемнайсет години са ни учили да не се боим от него. Затова и неговата заповед да не крадем може да ни спре колкото...

– Колкото оградката на "Заводски"69 – каза Опров и всички се разсмяха с разбиране.

– Виж, Данчо, ако от Бога не се боим, от народната милиция кой знае защо, но определено се страхуваме. И въпреки това крадем. Не мога да си обясня защо.

– Нали знаеш какво казва шопът? „Я ако не краднем, че умрем“ – посочи като основна причина кипаджията известната непреодолима сила на народното желание.

– Ами законът, а? Той не трябва ли да ни спре? – напомни му Божидар, сякаш ставаше дума за страховита стена, призвана да спре устрема на милионната маса.

– Абе, Божо, сякаш не знаеш. Що ний да сме умниците, дето ще минават през тая врата в полето, бе? – позова се Опров на изстраданата народна мъдрост.

– Ти я караш не през полето, ами направо през лука – каза Терзиев.

– Преди национализацията – започна Божидар, като се подсмихваше заедно с останалите – имахме къщичка на шест-седем километра от града. Имахме доста лозя, овощни градини, ниви... Дядо, Бог да го прости, беше голям лозар. Изнасяше грозде, череши, ябълки – за Австрия, за Германия... Имаше два златни медала от Пловдивския панаир. От март до октомври живееха с баба насред полето. И аз до първи клас изкарвах при тях цялото лято. Помня, понякога ходехме пеша до града и се връщахме през лозята. Имаше едно пътче, викаха му кьоравата пътека, защото минаваше през два-три дола, ниви, оврази и на места едва-едва личеше. Та веднъж се връщахме с баба по кьоравата пътека – трябва да е било през август, защото ранното грозде вече червенееше. Бяхме позакъснели и наоколо на километри нямаше жива душа. Вече бяхме минали последния дол и вървяхме покрай някакво лозе. И аз, хлапак на пет-шест години, гледам – досами пътеката узряло грозде. Посегнах да откъсна едно зрънце, а баба ме перна през ръката и ми изшътка: „Да не си посмял да пипаш чуждото, че ще ти изсъхнат ръцете!“ Тя ми внушаваше подобни мисли най-често с някоя тънка, жилава пръчка. Викаше им „слушки“. Обаче тогава нямаше и затова само ме изплаши. После доста време всяка сутрин си поглеждах ръцете – дали не са почнали да изсъхват. Защото и в лозето до нас имаше грозде, което зрееше по-рано от нашето. И аз все се оказвах наблизо до него. Успокоявах се, че от няколко зрънца нищо няма да ми стане. Ама... знаеш ли?

Тъй че Данчо е прав. Като ти набиват от малък в главата да не крадеш, има някакъв шанс да не го правиш и като пораснеш.

Божо замълча малко и разсеяно добави:

– А, какво още щях да казвам? Да, бе, къде е кашонът с крушчиците, че ми трябват четири-пет. Направо не сварвам да ги сменям вкъщи. Сякаш са произведени все в края на месеца70.

Всички се разсмяха. „А, ей за това ставаше дума“ – подсмихна се и Дамян.

Божидар взе последните три крушки, поогледа се, сякаш да провери дали има още нещо за крадене, каза „Хайде, чао, че на Митака сигурно му е писнало да стои самичък“ и излезе.

Не бяха минали и две минути, когато телефонът звънна. Терзиев вдигна слушалката и както вече знаем, се позасмя, каза „Разбрано!“ и затвори.

– Виж дали Божидар е още в коридора – посочи той Опров – и му кажи, че Мичев е в централата.

Опров стана, подаде си носа от вратата, докладва високо и ясно „Ни’къв не сe вижда“ и се отправи към стоянката си.

– Прибирайте картона и поразчистете малко – каза Данчо.

– Бе дай да си доиграем белотчето... Мичев не е влизал в зоната от миналата презарядка – каза Дамян.

– Действай, действай – натъртиТерзиев.

– Умен пич е тоя Божидар. Само че е едностранно развит – каза Опров и всички се засмяха.

– Те май не се обичат много-много с Мичев – каза кипаджията.

– Това не е наш проблем – отряза Терзиев. – Давай да включваме прибора, че не остана време до края на смяната.

 

Навън в това време плисна кратък, дошъл неизвестно откъде летен дъжд. Гелето стана, доближи най-близкия прозорец и заби нос в стъклото. Стори му се, че вихърът отвън е като случаен порив за нещо по-хубаво, решил сякаш да поизмие със специално облъчена с добри слова водаh натрупаните на потайни места у хората безличие, овчедушие и вече достигналите опасно ниво нехристиянски помисли. Заблестяха светкавици, затътнаха гръмотевици, сякаш Господ искаше да каже нещо важно на обитателите на долния свят, да им напомни нещо за онези плочи, които бе дал на един нарочно избран техен представител, да им пошепне колкото може тихичко, че друг един път извежда от Предградията към най-близките отворени врати... Само че кой да слуша? А и дори добрият Дядо да успееше да очисти боклука отвън, как щеше да го направи тук, зад дебелите стени от тежък бетон, простотия и лоши помисли?

Гелето погледа, погледа, поразсъждава за разни други несвързани с дъжда неща и после се върна на стола си.

 

Докато на ЩАО размитаха за евентуални гости, а Добрата сила се мъчеше отвън да измие поне местната лошотия, Божидар вече беше стигнал до щит „Дозиметрия“.

– Мичев е в централата – каза от вратата Спас.

– Ох, аз тогава да побързам да си взема кърпичка и сапунче, че Цецето, горката, ще има много работа.

– Аз ще ти дам – каза началник-смяната и се усмихна от неудобство.

Не му се искаше да става съучастник на Божидар, като слуша остротите му, дори те да бяха конкретни колкото старогръцка басня.

– Нали знаеш, че и сам мога да си взема – успокои го Божидар и тръгна към изхода. Мина през "арките", без да си направи труда да спре за контрол – знаеше, че праговете за сработване на датчиците за радиоактивност са завишени поне три пъти – и отключи шкафчето си. Измъкна като фокусник по една крушка от ластичните си ръкави и една от крачола на гащеризона и ги подреди грижовно до останалите седем на горната лавица. Огледа критично всичко още веднъж, преоблече се набързо и си тръгна. Пътьом надникна през прозорчето на стаичката за спецоблекло.

Цецка я нямаше.

„Какво щеше да каже Щирлиц, а? Няма я, но не може да твърдим, че не е дошла, защото на идване я видях. Значи е излязла. Но пък след като е излязла, може да се каже, че още не е дошла, което е противоречие. Ето че случаят се обърка – изхили се Божо. – И къде ли може да е? Ами в склада, къде другаде. Я да проверим...“

Той заобиколи и спря под единственото малко прозорче на склада, което някакъв идиот от строителите беше пробил на два метра от пода като в затворническа килия. Може би се бе надявал да набута там техническия си ръководител. От тесния отвор, като от дупка в душата, струеше светлина.

Божидар се върна до стаичката за спецоблекло, взе един стол, занесе го под прозорчето, покатери се внимателно и видя това, което очакваше: другарят Мичев обучаваше по индивидуален план младата специалистка Цецка на някои нови форми за обслужване на персонала. Бузките на ученичката бяха порозовели от вълнението, предизвикано от интересните теми. Както изискват съвременните методики, Цецка бе свалила от себе си всичко, което би попречило на учебния процес. Лекцията очевидно бе към края си и ученичката бързаше да поеме задълбочено и трайно целия материал. Новите форми на обучение явно изискваха тя да е с гръб към учителя и наведена напред така, че преподавателят да следи каква част от знанието влиза и излиза. Виждаше се как Цецето прави всичко, което зависи от нея, знанието да влезе цялото. Даровитият учител също не щадеше себе си. Той предаде с няколко мощни напъна най-важната част от материала и започна да прибира учебните пособия.

Божидар слезе от стола и побърза да го занесе на мястото му, преди да е започнало междучасието.

Когато се появи на БЩУ, вече бе настъпило раздвижването преди края на смяната. Той направи една подпитка на първи контур и прилежно попълни наведнъж осемчасовата ведомост с измислени, но правдоподобни данни. После опъна крака на пулта с намерение да пообщува с Фокнър, но Гелето му звънна по телефона на пулта:

– Божо, Павел се обади.

– И какво?

– След смяната ни кани у тях. Днес навършва 30 години.

– Ей, вярно бе. Как забравихме – каза Божидар. Той изобщо не помнеше кога е рожденият ден на Павел. – Значи трябва да измислим подарък.

– Какъв подарък? – попита подозрително Гелето.

– Ами от името на смяната: комплект кърпи, сапунчета и една... хайде, две крушчици. Венци – каза Божидар, без да затваря телефона, – заета ли е днес чантата?

Венцислав идваше на работа винаги с платнена сиво-черна пазарска чанта – уж да си носи в нея работните дрехи. С нейна помощ той си беше обзавел механична и електричарска работилница и беше помогнал на колеги при снабдяването на поне още пет. По-дребните неща – клещички, отвертки, гаечни ключове или някоя и друга шепа транзистори и различни чаркове за радиотехническата лаборатория, която още дообзавеждаше, се изнасяха направо през портала. Ако обаче беше нещо по-едро – я дрелка, я мултицетче или например манометър, се минаваше през един от „байпасите“ на пропуска. Това бяха разградени части от оградата заради строителството на пети и шести блок, където нямаше постове през деня, а камо ли през нощта. Вярно, „Заводски строежи“ също имаха ограда и пропусквателен пункт. Само че в сравнение с оградата на Атомната, която бе настръхнала с бодливата си тел като граничен кльон до враждебна държава, оградката на „Заводски“ беше като на виличка край морето – не да пази, а така, красиво да предупреждава. И на всичко отгоре беше разградена поне на три места. Тъй че да забършеш нещо от централата, беше по-лесно от това да отмъкнеш диня от кооперативен бостан.

– Не е заета, бате – каза Венци. – Имам само десетина болтчета. Нали знайш девиза – по малко, но редовно.

– Няма ли някой с кола? – попита Божидар по телефона, но Гелето му отговори, че няма, той каза „ами майната му, ще си ходим с автобуса“ и тракна слушалката. Останалата част от времето, докато дойде смяната, инж. Къбоков употреби, за да вземе от складчето си в шкафа армаганите за рожденика и да ги маскира в чантата на Венци.

Когато Божидар и Гелето излязоха, навън беше чисто и свежо, сякаш бяха попаднали временно в някой друг по-хубав живот. Беше валял очистителен дъжд, но кой да ти знае. Унесени в безсмислен разговор, те подминаха портала и кого видяха? Мичев. Беше пред аварийния джип. Той погледна към тях като през стъкло на празна витрина и даже не сложи на устата си киселата си усмивка. Когато го отминаха, Божидар промърмори:

– Май вече са го информирали за мат’риалчето.

– Така изглежда – каза Гелето.

– Аз откога му разправям да го спре това вестниче – изхили се Божо, – но той... „Нека най-напред да им отпуснем въженцето – вика. – После с един удар... По сталински. Нали разбираш?“

Гелето се засмя, но не много радостно. Качиха се в автобуса, шофьорът каза по навик „Ей, пак вас чакам“ и последният автобус стартира към Козлодуй. След десетина минути двамата приятели изкачваха стълбите в блока на рожденика Павел Пантареев – инженер по образование, атомен енергетик по професия, зам. началник-цех по длъжност, а мислител и любител на книгите – по призвание.

 

P.S. Разбира се, за подриващите устоите на развития социализъм вражески изказвания, които инж. Къбоков направи на ЩАО, бе докладвано където трябва.

 

 


46 Хубава дума е измислил Александър Сергеевич – „машинально“ за пръв път в литературата се среща в „Евгени Онегин“.

47 Золотници – специални устройства, чрез които се затваря пътят на парата към турбината, за да се предотврати тежка авария.

48 Предпазни клапани – клапани, които отварят при по-високо от допустимото налягане. Защитават реактора, парогенераторите и други подобни съоръжения от фатално пръсване. Могат да се отварят от ключ на пулта и от кнопка на място.

49 Първи контур – системите и съоръженията, през които преминава топлоносителят (вода при специален водохимичен режим, температура около 265-293°С и налягане 12,25 МРа, която охлажда касетите с гориво в реактора и нагрява в парогенераторите парата за турбините). По-голямата част от тях – главни циркулационни помпи, парогенератори и др., са разположени в обширно помещение – „бокс на парогенераторите“. Операторите го наричат „бокса“.

50 Компенсатор на обема – емкост за компенсиране обема на топлоносителя при температурни промени.

51 Барботажния – помещението, в което се намира барботажният бак – емкост, в която водата, пропусната от предпазните клапани на първи контур, трябва да се охлажда (барботира), за да не замърси околните помещения с радиоактивни аерозоли.

52 ДИБ – дежурен инженер на блок. Ръководител на екипа, който управлява атомен енергоблок.

53 АЗ-то – аварийна защита. Реакторите на І-ІV блок са защитени с четири вида защити, при които управляващите аварийнорегулиращи и компенсиращи касети с гориво (АРК-касети, вж. бележка 66) се придвижват автоматично или на самоход и в активната зона влизат наставките им, които поглъщат неутроните и забавят или спират реакцията.

54 ЩАО – щит апаратно отделение. Зала с пулт, от който се управляват важни съоръжения и установки, обслужващи реактора.

55 Лепестките – думата лепесток (венчелистче) в руския има значение и на носна кърпа (жарг.). В Атомната с това име се наричат примитивните респиратори от тензухоподобна материя, които се поставят на устата за предпазване от радиоактивни аерозоли.

56 Йод 131 – радиоактивен изотоп на йода. Образува се при ядрената реакция. Твърде опасен, когато е във вид на аерозоли, защото се натрупва в щитовидната жлеза.

57 АВР – аварийно включване на резерва. Най-важните съоръжения в АЕЦ са резервирани. Резервното съоръжение се включва автоматично чрез АВР при отказ на работещото.

58 Берьозка – система за оперативна връзка в атомната централа.

59 Кипаджия – работник от цех КИП и А (контролно-измервателни прибори и автоматика)

60 Михаил Афанасиевич – Михаил Афанасиевич Булгаков (1891-1940), руски писател.

61 Санпропуск – санитарен пропуск, пункт, през който се получават облекло, дозиметри и др. необходими средства при влизане в зоната със строг режим.

62 Щит „Дозиметрия“ – зала, в която е разположено управлението на различната дозиметрична апаратура в АЕЦ.

63 Нет, из трещин на напорном коллекторе – не, от цепнатини на напорния колектор (рус.).

64 Вот здесь такая трещина и здесь тоже... Смотри, туда еще одна дырка – Ето тук има такава цепнатина, и тук също... Гледай, там има още една дупка (рус.).

65 Гълтаха „бръмбарите“ – облъчвани от радиоактивни лъчения (жарг.).

66 АРК-касети – аварийнорегулиращи и компенсиращи касети. С тях се управлява мощността на реактора.

67 Sic transit gloria mundi – така преминава световната слава (лат.).

68 ЦК – Централен комитет (на комунистическата партия).

69 Заводски – Заводски строежи. Организация, която ръководи строежа на новите блокове на централата.

70 Произведени в края на месеца – една от многобройните, неразбираеми за обикновения човек фрази: по време на социализма навсякъде се работеше през куп за грош, но особено важеше това за края на месеца. Тогава всички се втурваха да изпълнят т. нар. месечен план. Затова и изделията от тоя период бяха с убийствено ниско качество. Но знаячите внимаваха.

h За това колко прав е бил инж. Тодоров със сравнението си, стана ясно чак след като доктор Масару Емото откри чудните свойства на водата. Може би при други атмосферни условия откритието щеше да е наше, но уви, и тоя път не забиха камбаните. Славата отново се падна на чужда научна академия. Когато пишех това пояснение, не издържах и пак погледнах в Уикипедията. Наш виден енциклопедист-самодеец, най-вероятно потомък на онези дървени глави, които плюеха гнусливо генетиката и заклеймяваха кибернетиката като лъженаука, разглежда в духа на петдесетте с две презрителни изречения работите на „японския писател“. Е, има и по-обидни епитети. Добре все пак, че анализът му се изчерпва само с това. В заключение ни донася, че „учените смятали изследванията му за псевдонаука“. Спомням си, че ония марксистки ръбове и тоя синоним използваха в убийствените си – колко често и в пряк смисъл – диспути. Жив е, жив е духът на материалистическия идиотизъм. Пък кой знае, може да се върне онова славно време и пак да можем да печем еретиците на някой подходящ площад. Santa Simplicitas, Santa Claus и Merry Christmas.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух