напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава IV. Денят на истината, на чакала, на страха... изобщо денят, който не настъпи


Някъде далече в съзнанието на Божидар омразно дрънчеше будилник. Постепенно звукът ставаше по-силен и по-дразнещ, докато най-накрая спря.

– Татко, ставай, будилникът звъня – чу той до ухото си гласа на големия си син.

Инж. Къбоков отвори дясното си око. Намираше се в хола, до него беше Добрин, а през полуотворената врата надничаха брат му и сестра им.

– Добре, де, чух – каза той и погледна ръчния си часовник. – Кой кретен е навил будилника за шест и половина? – попита заплашително инж. Къбоков и се надигна от леглото.

– Ние мислехме, че ти си го навил – разпредели по равно отговорността от мисленето по-големият му син.

– Никакъв часовник не съм навивал – отрече ядосано Божидар и в същия миг загря.

– Пфу-у, абе, аз съм на работа, бе. Добре, че сте го навили.

– Не сме, татко, ний забравихме. Сигурно той сам се е навил – каза Деница.

Божидар се изсмя на глупостите на дъщеря си и се затътри към кухнята.

– Нали си следобед на работа бе, татко? – попита Добрин.

– Днес ще карам две смени – отговори инж. Къбоков и въздъхна. – Какво ще закусвате?

Божидар включи котлона, промърмори „как ще я изкарам тая проклета дневна, майка му стара“, сложи вода за кафе и чак тогава видя сандвичите на масата.

Децата се грижеха за себе си сами. Така си беше. Зиме, лете – все сами. Дори вече беше престанал да го забелязва.

Закусиха, Божидар взе пълния с кафе термос и излязоха заедно. Добрин и Милен щяха да заведат сестра си на детска градина и след това щяха да се мотаят – вкъщи, край реката или в училищния двор. В тоя затънтен край единственият чужд език, който се изучаваше, беше влашкият, музиканти имаше само в местния духов оркестър, но те ревниво си пазеха занаята, а изтъкнати педагози в други области не се отбиваха даже на гастроли. Така, слава богу, в Козлодуй нямаше възможност родителите да тормозят децата си и да ги карат дори през лятото да учат езици, да посещават тъпи школи или в краен случай да свирят на акордеон. И децата на семейство Къбокови растяха на воля.

Когато пресякоха улицата, той им махна от спирката. Те също му махнаха. Гледа ги, докато се скриха зад ъгъла. След малко пристигна и автобусът.

До централата пътуваха спокойно. Божидар нямаше видения, нито чу пророчески гласове в сънената си глава. Не се случи, ей така, някакво малко премеждие или премеждийце, което да го настрои по-така. Поне дежурният милиционер можеше да се заяде за нещо, но в тарапаната на пропуска той въобще не забеляза, че инж. Къбоков е пак по джапанки.

*

На БЩУ II през нощта също не се беше случило нищо особено. В осем без пет, без да задава много въпроси и да си пълни главата с излишни подробности за работата на оборудването през нощта, Божидар прие смяната.

В осем без пет същото направи и инж. Каракашев. Не приказваха дълго с колегата си. Нямаше за какво да си говорят, освен за работа, а това не му беше любима тема. Дарин промърмори „Лека смяна“ и тутакси се омете, защото интелектуален Козлодуй трескаво очакваше допълнително издание на „Кръстникът“. Като остана сам, инж. Каракашев огледа стаичката, както обитателите на зоопарка разглеждат клетките си, и както обикновено си помисли, че на това противно място ще премине една трета от живота му. После отправи една кратка и относително гореща молитва тая проклета смяна да мине по-бързо и отиде да погледне графика. Имаше превключване на акумулаторната батерия.

Първата му мисъл беше да се обади на СИО-то15 – дефектът в схемата беше сериозен и можеше да обезточи цял куп потребители първа категория. Нямаше да е лошо да вземат някои мерки. Досега нищо не се беше случвало, обаче знае ли човек... Той стигна до вратата към БЩУ-то и чак тогава забеляза, че на стола на старшия инженер не стои Чавдар, а Божо.

„Е, щом е Божидар, какво да му се бъркам – помисли Бени. – Той се оправя безпогрешно във всяка ситуация... Пък и нали винаги поема лична отговорност.“

След тези обстойни разсъждения инж. Каракашев се завъртя по посока на часовниковата стрелка и се отправи към стоянката си.

*

Божидар го видя и му махна, но уцели тъкмо мига, когато се обръщаше. Пресегна се мързеливо към торбата си, извади термоса и си сипа пълна чаша кафе. После покатери краката си на пулта в позата, която най-много дразнеше началниците му, и запали първата за деня цигара. Чувстваше главата си така, сякаш я беше взел назаем от руски казак, а имаше само петнайсетина минути да се съвземе, докато мине оперативката при ДИС-а и започне вихрушката.

– Ей, специалист, днес по график май имате превключване на акумулаторните батерии – обърна се той безлично към електричаря.

– Да бе, Божо, не сме забравили – докачи се оня, – но ще почнем след двайсетина минути.

Божидар вдигна телефона да потърси Иван – сети се пак, че в АВР-а на батериите имаше някаква издънка по проект. Вчера се беше засилил да го разглежда, ама... Били Лъжеца беше член на комисията, която беше взела поредното решение за промяна на схемата. Оттогава беше минала половин година, но той можеше и да си спомни какъв беше дефектът.

– Иван там ли е? – попита Божидар, като позна по гласа една от лаборантките.

– Няма го, май е в зоната – явно излъга мацето.

– Божидар съм.

– Ох, Божо, не можах да те позная. Няма го, бе, още не е дошъл на работа – посочи по-точно тя местоположението на началника си.

Момичето нямаше как да знае, че в момента инж. Стоянов пътува към Оряхово и преживява – може би за десети път – унизителната сцена в апартамента на началника си.

„Да се оправят, майната им“ – помисли инж. Къбоков. Нямаше приятели в смяната. Познаваше бегло само ДИБ-а си Димитър Чирпанлията, а не му се задаваха глупави въпроси на непознати. Божидар много рядко питаше някого за нещо, а Чирпанлията беше последният, към когото щеше да се обърне. Тоя човек му беше много странен. Беше забелязал, че мисли пространно, внимателно и бавно и не предприема нищо, ако не е огледал всички подробности и не е сравнил резултатите с няколко общоприемливи клишета. Божо веднъж се беше изхилил, че от хора като Чирпанлията съдбата избира за нуждите си философи, литературни критици или селски идиоти. Пред Гелето и Били го наричаше Конфуцият от Врачанско или козлодуйският Диоген, който живее в празни радиоактивни емкости. Не че имаше нещо против Митака, но някак си не му се искаше да е в неговата смяна. Обаче след номера на Вушката в момента нямаше избор. „Голям екип сме се събрали днеска – изхили се наум Божо. – Остава само да науча името на оператор-технолога... Дано поне Иван да вземе от Враца това проклето разрешение от СБА-то.“

Докато изпафка цигарата, вече беше изслушал докладите на началник-смяната в реакторен цех и на оператора на спецводоочистката. Имаше два наряда, но инж. Къбоков вярваше в персонала си и единствената му инструкция беше „действайте и умната“.

Към осем и двайсет БЩУ-то се понапълни.

*

Към осем и двайсет Любослав Костов излезе от ЩАО. Имаше два наряда за първи и втори блок, но по-важно от тях беше да вземе два-три килограма епоксидна смола от склада на дозитата. Началник-смяната на РБиД Краси Принов му беше казал в автобуса, че в петък са докарали цял варел.

– Краси – започна Любо още от вратата на санпропуска, – дай да напълним два буркана. След малко ще ме завърти шайбата и я остане време до края на смяната, я не.

– В теб ли са бурканите? – попита делово влахът.

– Аз вече съм ги свалил долу – каза Любо, доволен, че е успял да сколаса за най-важната си работа.

– Е-е-е, нали знаеш каква е мръсотия там – каза Краси.

– Завил съм ги във вестници – каза Любо. – Давай да слизаме, че някой може да ги види.

– Добре, бе, няма проблем – каза Краси.

Той също искаше да слезе долу, само че за оловни сачми. Редник Принов отбиваше воинския си дълг в централата и вчера му се обади Желèто – неговият взводен. Така наричаха ст. лейтенант Желев – възпълен, разлатичък млад мъж, известен с мъдрите мисли, с които поучаваше действащия състав. „В казармата днес може едно, а утре – друго. Обаче може и обратното“ – обичаше да обяснява той на новобранците променливата същност на войнишкия живот. Изглежда, в детството му го бяха водили в зоологическата в София и там силно го беше поразила задругата на маймуните, защото винаги даваше примери от техния живот. „Вие сте като стадо шимпанзета – казваше той на плаца. – А там по-нискостоящите пощят с радост високостоящите. Аз обаче не искам да ме пощите. Искам от вас да ми събирате банани. И ще го правите, защото иначе ще ви се стъжни животът.“ И новобранците събираха – къде ще идат. Всеки му носеше, според нуждите на командването и според каквото има в цеха, но Желèто най се радваше на „една шепичка транзистори“. Тая „шепичка“ струваше колкото заплатата на ротния. Те и другите взводни това искаха, но не можеха да го формулират така точно. Та, снощи към девет цъфна у тях Желèто. „Здравей – вика, – кво прайш?“ И стои пред вратата уж доброжелателно, а пък всъщност заплашително. Нямаше как, покани го вкъщи. Жена му сложи редовната софра и откараха, докато командирът му не изпи всичката ракия. Последните две чаши ги жулна без мезе, проклетникът. Накрая, преди да си тръгне, изфъфли: „Бех – вика, – щях да забравя за кво дойдох. Запланували сме едно излетче и ни трябват оловни сачми. За патрони там, а може да разтопим и за тежести, ако решим да половим малко риба. Вий нали имахте в едни торбички?“ „Имаме. Колко искаш?“ – попита Краси. „Абе, колко, дай пет“ – изчисли веднага Желèто. „Ами това са петдесет кила. Толкова много не мога да изнеса“ – каза Краси, потресен от лакомията на взводния си. „Ей, ти мъ уби смъртоносно, бе – каза Желèто. – Не можел бил да ги изнесе. А на топло при жена си можеш да стоиш... Не можел да ги изнесе – повтори той с командирска ирония. – Колко пъти съм ви набивал в главите: няма невъзможни неща за българския войник. Че ний знаме пленено нямаме, бе. Хе-ей... Щом са толкоз тежки, вземи количка. Докога ще ви уча? Значи разбрахме се. До утре вечер ги искам. И внимавай, щото ако се издъниш, ще те прибера в поделението до края на службата.“

Нямаше мърдане. За войника това беше най-голямото благо – да може да си е „на топло при жената“, както с военнополеви подтекст се изрази взводният. Нямаше по-голямо наказание от това да те приберат в студените, миришещи на аромат казармени помещения. Заданието на командира трябваше да се изпълни и понеже трябваше да слиза в зоната, по-добре беше да е сега с Любо. Щеше да свърши най-важната си работа за деня, а и имаше оправдание, ако го засечеше някой шеф. „Да еба и шефовете му“ – помисли си Краси, защото се сети как точно тия некадърници час по час го прекарваха. За последно беше оня тарикат, Иван Стоянов. Два месеца го лъга. Краси го беше помолил да вземе при него на работа братовчед му Дочо. Беше завършило механотехникум момчето. Що да не поработи в КИП-а16. Работата не беше мръсна като на реакторджиите и като неговата, стажът му щеше да си върви и най-важното – на нощните смени нямаше бачкане и можеше да се дремне спокойно, за да е бодър на сутринта, когато трябваше да се копа яко на конфуто. Беше точно като за него. Е, вярно, не беше завършил електротехникум, но какво от това. Той и директорът да не би да беше атомен инженер? Не беше. Ами кметът, кметът? Най-обикновен фелдшер. При това некадърен. Краси си спомняше как веднъж щеше да им умори овцете, щото беше объркал някаква ваксина. Тоя човек едни овце не можеше да оправи. И стана ли кмет? Стана. Важното беше да дадеш на когото и колкото трябва. Принов за малко да си спомни какво беше прочел Анри Бейл в „Телемах“, а именно: „Заслуги! Дарби! Достойнства! Празна работа. Трябва да се числите в някоя клика.“ Обаче на – не ги познаваше тия автори. Вместо това си помисли „И ний я знаем тая игра“ и се сети с неприязън колко пъти бяха водили тоя тарикат Били Лъжеца по гощавки и кръщенета. Нали им беше обещал работата. И à днес, à утре... Що вино и ракия им беше изпил, що нещо. Ами агнетата? Гълташе ги като змей, бе. Направо като триглава ламя. Омете им цяло едно малко стадо. А как им се отблагодари? Оня ден братовчед му отишъл пак да попита за работата и Иван му казал: „Готово е бе, мой човек, при мен има вече едно място, остава само шефът да се съгласи. Ей сега щях да му звъня точно затова.“ Като потвърждение инж. Стоянов начаса дигнал телефона и започнал да разговаря пред него с началник-цеха: „Другарю Хитров, при мен е еди-кой си, дошъл е да го назначим, както говорихме...“ Внезапно бъдещият му шеф направил оная физиономия, която културният човек прави, когато види, че го прецакват с грамажа. „Как така няма място, другарю Хитров? Нали бяхте ми обещали... – казал той, разстроен от това нечувано и коварно отмятане. – Лошо се получи така, другарю Хитров. Не може ли поне временно... Е-ей, по-добре да не бяхме му... Да. Ще му предам. Какво друго ми остава – казал Иван и тракнал слушалката. – Нали разбра какво ми сервира шефът? – погледнал той към Дочо и разперил безпомощно ръце. – Места нямало.“ Много ясно се изразил с това „нямало“. Разбира се, че има. За свои хора. „Но той, човекът, какво може да направи“ – помислил си Дочо. Нали сам слушал разговора. Инж. Стоянов се борил за назначаването му като лъв. Ама, на – шефове. Дай им само да лапат. Уж е уредено, и в последния момент се отмятат... Тръгнал си Дочо умърлушен и по пътя се отбил в кипаджийската лаборатория при едни свои хора. Те го попитали какво става и той им разказал: „Така и така, Иван се обажда пред мен на Хитров, но оня отказа.“ „И как така му се обади?“ – попитали го те. „Ами как – вдигна слушалката и набра вътрешния в Белия дом“ – казал той малко ядосано. „Абе, Дочо, Хитров е в София от два дни, бе. Няма как да му се обади по вътрешния тоя лъжец“ – светнали го колегите. Дочо се вбесил, веднага отишъл при Били Лъжеца и от вратата му казал право в очите: „Защо ме лъжете така, инж. Стоянов, другарят Хитров е в София.“ Иван замълчал за момент и после се захилил.

„Е, излъгах те – въздъхнал той радостен, че огромното бреме на лъжата се свалило от плещите му, – така си е. Обаче кажи сега, не беше ли майсторски?“

Та за какво да ги обича той тези шефове? Работата ще им върши, на тия душмани. Как пък не.

Да, нарядите можеха да почакат.

Ако някой в този момент им кажеше, че зад тази най, ама най-обикновена ежедневна скатавка и някаква си дребна кражбичка може да се крие пръстът на съдбата, и двамата щяха да се изсмеят.

Да бе, крие се, само че кой пръст по-точно?

*

В осем и двайсет и пет на БЩУ от оперативка се върна Чирпанлията, а на перваза на облицования с мраморни плочки под се настани инж. Мишев – младо, доста интелигентно момче, което се обучаваше за СИО – и заби нос в някаква оръфана инструкция. За момент от вратата надникна и Никифор, сякаш да провери дали операторите не са се разбягали, понеже портокаловият джус тая сутрин пак е бил сервиран без сламки. Той бързаше да разхожда с катера корейските другари и нямаше какво да си губи времето с наряди и графици. След него нямаше други желаещи да посетят БЩУ-то. Божидар тъкмо се беше успокоил, че понеделничната лудница от ремонти и превключвания му се е разминала по изключение, когато издрънча звънецът.

Нямаше оператор, дори и с десетгодишен стаж, който да не подскочи при този режещ звук. Защото това беше сигнализацията за аварийна защита на самия реактор.

Божидар прескочи бюрото и се изправи пред пулта си. На цифровите индикатори за положение на АРК, с които се управляваше мощността на апарата, стремително течаха цифрички. Касетите падаха на самоход към дъното на апарата.

– АЗ първи род – извика кратко и ясно инж. Къбоков. – Затваряй стопорни клапани.

Аварийната защита АЗ първи род беше най-сериозната защита на реактора. Когато касетите хлопнеха на дъното, в активната зона влизаха поглъщащите им наставки. Материалът, от който бяха направени, съдържаше бор-12 – елемент, който поглъща много активно неутроните и спира ядрената реакция.

Времето, за което може да се прочете горното пояснение, е доста по-дълго от онези мигове, през които старши инженер-операторът на реактора трябва да се ориентира и да разбере първопричината. Инж. Къбоков се ориентира, но му трябваха още четири-пет секунди, докато повярва на очите си. Защото още докато посягаше машинално към ключовете на помпи система подпитка, с които първоначално се поддържаше налягането на първи контур, ръката му замръзна във въздуха.

Целият пулт беше мъртъв. Хубавият, сложен инструмент, нафрашкан с ключове и копчета, с които се управляваха реакторът и всички системи на първи контур, се беше превърнал в купчина ламарина. Нито една от десетките сигнализационни лампички не светеше. Но не защото бяха изгорели.

Пултът беше... беше обезточен. Това не можеше да бъде вярно.

Но както навярно би казал Михаил Афанасиевич, уви, можеше. Звездният миг на тъпия недостатък в схемата за АВР на акумулаторните батерии най-сетне беше настъпил. Щрак – и край, няма ток. Не можеше да пусне една помпа, не можеше да затвори или да отвори дори една проклета задвижка. От този момент нататък беше само зрител. Исторически свидетел. Хроникьор на събитието. Ако оживее, разбира се.

– Мамицата ви електричарска – изпсува Божидар, обърна се моментално към ДИБ-а и оператор-технолога и изстина.

Мъртвилото продължаваше и на пулта за управление на турбините.

Божидар удари с юмрук пулта, изпсува още веднъж и чак тогава загря: „Турбините!“

Нямаше как да се спрат турбините от пулта.

Оператор-технологът нещо викаше по берьозката. Божидар не можеше да разбере думите, но интуитивно схвана какво може да иска операторът от старши турбиниста: трябваше за се задействат по място золотниците. Същите золотници, при които ден преди бедата го беше завела някаква непонятна и, както правилно подозирахме, съдбоносна сила. Защото единственият начин да се спре турбината, беше да се отиде до тези устройства и да се издърпат ръчките им, завършващи с метални дръжки с големина и форма на топки за голф. В противен случай реакторът щеше да продължи да се разхлажда от работещите машини, докато се стигне до критичните параметри. А при тях водата щеше да закипи. И понеже парните мехурчета са лош проводник на топлината, касетите с уран щяха да се загреят за мигове, а зоната – да се стопи. После следваше парният взрив от кошмарите му и тонове радиоактивни гадости щяха да засипят малката, щедра и плодородна българска земя. Както и половин Европа.

Затова крещеше операторът на турбината, но старши турбинистът не чуваше нищо. Заради оня пропуск. Да, пропуска от онова шибано коляно, през който парата с налягане четирийсет атмосфери трещеше в машинна зала като експрес в тунел.

– Золотниците! – каза, без да повишава тон, инж. Къбоков и посочи на ДИБ-а си към вратата на БЩУ.

В екип това щеше да означава: оператор-технологът да излезе незабавно от БЩУ и да „удари золотниците“. Което на операторски жаргон означаваше да изтича до тях и да издърпа проклетите топки. Но на БЩУ II нямаше екип. Имаше един препариран дежурен инженер на блок, един шашнат оператор на турбина и един СИО-гастрольор, който не можеше да разбере защо тия две телета пред него стоят, докато турбините издухваха налягането от апарата като от отвързано балонче.

„Не мога да затворя стопорни – мислеше оператор-технологът. Как да ги затворя, да им еба майката, като няма ток. Майка му да еба.“

„Трябва да се ударят золотниците – повтаряше си наум ДИБ-ът. Трябва да се ударят золотниците, мамицата му.“ Беше формулирал задачата, а това беше най-важното. Във философски смисъл беше на крачка от целта.

„Тея тъпанари долу удариха шалтера на пулта, бе, майка им да еба. Те сега ни се еба мамата“ – мислеше си електричарят.

– Ударете золотниците! – повтори Божидар и удари пулта, а след това и коляното си.

– Трябва да се ударят золотниците, мамицата му – каза под носа си ДИБ-ът. – Тоя Божидар... – започна той някаква мисъл, но не можа да я измисли.

Инж. Къбоков можеше да направи и нещо друго, освен да подвиква епизодично „золотниците“ или да подканя някой да ги „удари“. Можеше например да си каже: „Майната му на реактора, отивам да ги изпраскам“. После да си събуе джапанките и да удари един галоп до турбината. Или можеше да изрита ДИБ-а по задника, за да включи механизма му за мислене. Или да начертае схемата на обучаващия се СИО и търпеливо да му обясни какво и как да дръпне. Все щеше да има по-голяма полза от това да се удря по коляното.

Но инж. Къбоков не беше спал две денонощия. Беше ги пропилял или в срамните и недостойни сцени, които описахме, или в безполезното си увлечение на букинист и дървен философ – да разказва глупостите, които е чел. Вместо съвестно да тренира аварийни ситуации, пък макар и „на сухо“, без любимия си тренажор. И на всичко отгоре беше специалист главно по теорията на екипите, а заради някои различия във възгледите с ръководството никак, ама никак не я беше практикувал.

– Обади се в стаичката, там тоя адски шум не се чува – извика Чирпанлията, но операторът не го разбра.

Не го разбра и Божидар, защото не чуваше добре, откак го бяха залели с оная кофа радиоактивна вода при презарядката на реактора.

– Божо, да опитам да сваля камерите от панелите – извика на ухото му Бенеамин. – Без контрол на апарата сме.

– Сваляй – каза Божидар, въпреки че въобще не можеше да си спомни дали това е възможно. Пък и в момента тоя контрол му трябваше колкото на удавник – нивомер в по-далечния край на водоема.

Стрелката на манометъра на помпи аварийна подпитка17 подскочи. По блокировка бяха тръгнали две от големите помпи. За момент си помисли, че това ще помогне, но налягането продължи да хвърчи надолу.

За какво по дяволите се моташе. Трябваше веднага да се обади на ЩАО. Божидар включи ядосано берьозката.

– Любо, АЗ едно. Пултът е обезточен. Тичай на борния. Пусни всички останали помпи. Тичай. Разбра ли?

– Любо е на шпайца – отговори някой. – Само аз съм.

Божидар позна гласа – беше операторът на спецводоочистката, но не си спомняше как се казва.

– Томата къде е? – попита рязко Божидар. Даже си спомни името на оператора на реакторно отделение.

– Май отидоха за проби с оная... – той се накани да употреби лоша дума, но Божо го прекъсна.

– Пускал ли си ПАП?

– Не, не съм.

– Извикай Любо веднага на ЩАО!

– Какво става бе, Божо?

– Нали чу, бе, тъпанар? Извикай Любо! Веднага! – изстреля Божидар и блъсна берьозката.

Не бяха останали много варианти. При отворени стопорни клапани помпите за подпитка можеха да помогнат колкото детски пръскалки. Заради Любослав големите аварийни помпи бяха станали безнадеждно далече. Вече нямаше време и смисъл да кара операторите да търчат към борния възел и да пускат от място ПАП-овете, които не бяха тръгнали по блокировка. А ако се наложеше да спират от кнопка главните циркулационни помпи18 седем етажа по-нагоре? Къде щеше да търси екипажа по коридорите?

*

В този момент началникът на екипажа тъкмо развиваше от вестниците първия буркан, обзет от радостно предчувствие. Ей сегичка щеше да ги напълни догоре. Да видят те. Номера ще му въртят, а? Глоби ще му вземат... Копелета гадни.

– Любо, обади се веднага на ЩАО! – прогърмя берьозката в коридора.

Търсеха го по циркуляра. Можеше да е нещо важно. Макар че... Той погледна бурканите и ги остави.

– Костов слуша – каза за всеки случай по-официално Любо.

– Божо искаше да пускам ПАП. Загазили сме яко. Тичай на ЩАО, щото беше направо бесен.

Работата явно беше дебела и Любо почувства как гърлото му пресъхва.

Докато тичаше по стълбите, съобрази, че трябва да се обади на БЩУ от първата срещната берьозка. Можеше да се обади и от коридора на дозитата, но по-добре, че не го направи. На следващия етаж се обърка в тъмнината и загуби няколко секунди. Ами ако от тях зависеше... Не, не можеше да са чак толкова закъсали.

*

Докато Любослав тичаше към ЩАО, стрелката на манометъра на БЩУ вече се пързаляше към деветдесетте килограма.

– Золотниците, бе, ударете золотниците! – извика Божидар и пак се изпердаши по коляното.

„Кво правят тия, бе? Кви са тия золотници? Що не спират турбините, да им еба майката? Ще кипнат зоната, мамата си ебало“ – мислеше активно обучаващият се. Той беше руски възпитаник, но псуваше по принцип само на български.

Право беше момчето. Божидар можеше да ги затвори. Само че не можеше да се реши да излезе. Не можеше да остави апарата – касетите се лашкаха в момента от напора на главните циркулационни помпи като сламки за коктейл от вентилатор, а всеки момент можеше да подадат напрежение на пулта. Но дотогава какво да прави? Да гледа как стремглаво се срутват параметрите на блока и да чака да гръмне чайникът ли?

– Костов слуша – обади се Любо най-после. Какво става?

– Пултът е обезточен. Ще спираме ГЦП от кнопка. Всички на ЩАО. Веднага! – извика Божидар, удари се по челото и се обърна към панелите на турбините.

– С ПАП-овете какво да правя? – Любо беше чул най-смешното нещо. Нямало ток на пулта. Абсолютен майтап. „Майко мила“ – помисли той и усети как му омекнаха мартинките.

– Заеби ПАП-овете, тичай на ЩАО! Веднага! Нали чу? – викна му Божидар и пак блъсна берьозката.

Бяха пропилели повече от две минути и докато инж. Къбоков се чудеше като буридановото магаре към коя купа слама да се отправи, машините продължаваха да се развъртат. Апаратът се разхлаждаше със скорост десетки пъти над допустимата. От температурните разлики всеки момент можеше да изтрещи тръбопровод.

– Абе, ударете золотниците, бе, майка ви да еба, кипнахме зоната, бе! – кресна вече с пълно гърло Божидар и чак тогава операторът дойде на себе си, заряза берьозката и хукна към вратата.

Налягането вече пълзеше към седемдесет и пет килограма.

После, когато всичко свърши, се изясни, че даже подготвящият се оператор на реактора беше загрял: трябва да се излезе навън и там да се направи нещо. Но БЩУ-то се заключваше с автоматична ключалка, а тя – нали се сещате? – също беше без напрежение. А на шашнатия обучаващ се въобще не му мина и през ум да изрита стъклото и да излезе.

Но и да беше излязъл, какво щеше да направи, освен да извика на помощ неволята...

Когато оператор-технологът побягна към турбините, Божидар инстинктивно разбра: трябваха още поне десетина секунди, докато се стигне до золотниците. Нямаше изгледи за спасение.

Противно на измислиците, които се разказват в книжките, животът му не премина като на филмова лента в броените секунди преди края.

Не му остана време дори да се уплаши.

Но тъкмо преди да започне броенето, на БЩУ гръмна оркестърът от звънци.

Защото Господ, Господ бе решил да ги пощади. И пратеникът му се казваше бай Митьо. Беше началник-турбинен цех и тъкмо се беше затътрил за цигари към лавката, когато на БЩУ започнаха атракциите. Бай Митьо не бързаше заникъде и когато чу воя на машините, без много-много да мисли, отърча до турбините и изпраска золотниците. Стопорните клапани изхлопаха и... ужасът не успя да влезе в дългите коридори на апаратно отделение.

Бай Митьо Колев... Така се казваше пратеникът.

Секунди след това пултовете за управление на БЩУ II получиха напрежение. И цялата „пита“, както наричаха операторите сигнализацията за температура на касетите, светна.

Божидар изпсува и засваля към дъното на зоната камерите на неутронните броячи. Оттук нататък всичко беше въпрос на рутина.

Оператор-технологът се върна мокър като парцал или, ако ви харесва повече, като маратонец. След него като овце след магаре се изсипаха една сюрия директори, началници, оператори от смяната и обикновени зяпачи. Някой се беше сетил да потърси Никифор на пристанището и той се появи след половин час. Само корейските другари ги нямаше.

Приятно беше да се гледа как работи екипът. Оператор-технологът и електричарят пердашеха по пианата си, святкаха фасадки, дрънчаха звънци, а гласът на ДИБ-а даваше зад кадър команди, забележки и коментари като диктор на градски парад. Божидар пък си беше събул джапанките и когато ръцете му бяха заети, сваляше блинкери и пускаше помпи с крак. Дори два пъти щракна така и ключа за управление на реактора. Също като Моцарт. Когато натиснал оня клавиш с носа си, де.

Излизаха на мощност бързо, преди да попадне апаратът в отравяне с йод 131. Трябваше да се бичи ток. Рискът нямаше значение.

Е, не сме прави. Зависи кой риск. Например рискът да не изпълним плана по електродобива имаше значение. Но риск да гръмне руска атомна централа нямаше. Просто така стояха нещата. Виж, ако някой почнеше да си мисли такива работи, вече поемаше известен риск.

След четири часа бяха на мощност.

А с бай Митьо какво стана, ще попита някой. Купи ли си цигари? Споко, бе. Нямаше БТ-кутия в лавката и той цял ден пуши на аванта. Това му беше наградата, че спаси тая част от света от един безвременен апокалипсис.

*

Божидар седеше на мраморния перваз, когато влезе доц. Иван Казначеев – негов преподавател от института, който разработваше някакъв проект съвместно с централата.

– Какво се случи? – попита доцентът и добави: – Много си пребледнял.

– А, нищо – отвърна инж. Къбоков, – ежедневие на енергетика.

– Хъ, май не е било точно така. Преди да дойда тук, се отбих на първо БЩУ. Там колегите ти коментираха, че тоя път сте се разминали на косъм.

Доц. Казначеев седна до него, помълча малко и добави:

– Разправяха, че май само ти си разбрал какво трябва да се направи.

„И като разбрах, каква беше ползата?“ – помисли си Божидар и отговори:

– Е, нямаше нищо страшно, щяхме само малко да гръмнем. Обаче дядо Господ се смили и отложи събитието.

– И каква все пак беше причината? – продължи доц. Казначеев, най-вече от научно любопитство.

– Ами аз съм ви я казвал много пъти. Не може да се кара атомна централа като... габровски долап. Това е причината. Но сега по-важен от причината е резултатът. Така охладихме чайника, че... Като гледам самописците, скоростта е била поне петдесет пъти над допустимата. Нали разбирате какво означава това?

– Ако искаш, да се видим след работа? – каза доц. Казначеев и веднага съжали. Той не беше случаен доцент и знаеше, дори много добре знаеше, какво означава това: реакторът трябваше да се спре незабавно и после дълги и тягостни дни да се прави гама-дефектоскопия на първи контур и да се търсят микропукнатини – неблагодарна работа, защото те хем са дребни, хем и от намирането им няма слава. И сега неговата научна интуиция му подсказваше, че ученикът му – той си го познаваше – като нищо можеше да потърси съдействие. Доц. Казначеев мълниеносно направи няколко научни разсъждения. Той беше дошъл тук по една сладка темичка. Изследваха те разни работи и АЕЦ-ът плащаше бая тлъста сумичка на института, а той получаваше още една скромна доцентска заплата в добавка. Какво беше виновен той, че доцентската заплата е скромна. Щатните таблици бяха обидно ниски, ето това беше. „Но да допуснем...“ – започна мислен експеримент Казначеев и допусна, че застава ей така, само наужким, де, зад идеите на своя ученик. „Какво ще стане?“ – запита се той и веднага си отговори. Най-напред народното стопанство щеше да загуби неопределено количество изключително ценна електроенергия. После институтът щеше да загуби оная сума за извънпланови изследвания, а той – скромната добавка, а може би и скромната си заплата. И то точно в тоя момент – помисли разстроено доц. Казначеев – когато в института бяха открили нещо голямо: родното бренди старееше толкова бързо при облъчване с гама лъчи, че само след седмици добиваше вкус на класически френски коняк. Откритието стана съвсем случайно. Неговият заместник доц. Запрянов провеждал важни научни опити с гама-източник и си донесъл бутилка „Слънчев бряг“ за свързване на свободните радикали. Руски учени са открили, че така алкохолът защитава от радиация. Започнал доц. Запрянов да поддържа нивото с малки дози и така, докато неусетно се натряскал. Доспало му се на човека, пийнал той за последно, оставил шишето, където успял да уцели, и си легнал кротко под бюрото. По някое време доцентът се събудил, но го цепела глава и тръгнал да търси биричка. Намерил някаква отворена кръчма, пийнал си и понеже имал навик след две бири да се прибира вкъщи, прибрал се. После започнали едни ангажименти, едни работи и за източника и брендито ученият се сетил чак след две седмици, като влязъл отново в лабораторията. Гледа той – бутилката стои точно пред източника. Това е то, научният късмет. Ударил една яка изследователска глътка от питието, а то – коняк. Така се зарадвал доц. Запрянов, така се зарадвал. И незабавно докладвал на шефа – зер такива перспективи се откривали... А сега, ако се случеше такъв incident – помисли доц. Казначеев на няколко чужди езика, – откъде щеше да търси средства за суровина за опитите? Отникъде. Тогава? Без експерименти няма резултати, а значи няма и слава. И после, сбогом Нобелова премия, сбогом Бял мерцедес. Не, не биваше да продължава разговора. Как да върви срещу народните интереси?

Всичките тези разсъждения траяха някакви си части от секундата и даже по-малко. Доц. Казначеев не случайно беше не случаен доцент. Такива работи беше измислял той по разните му научни съвети, че... Е-хе-е...

– Няма да може да се видим, защото към един и половина вие сигурно ще сте заспали – отговори Божидар и понеже преподавателят му го погледна неразбиращо, добави: – Ще трябва да изкарам и моята смяна. В тая сега съм на гости.

Доц. Казначеев облекчено въздъхна. Конякът на народа беше спасен.

– Божидаре – прекъсна разговора им Чирпанлията, – дай да сравним записите, че Мичев ще ни вика утре.

Инж. Къбоков погледна преподавателя си, разпери извинително ръце и си седна на стола.

– Къде са лентите от самописците? – попита Божидар.

– Прибраха ги ония специалисти от ПТО-то – отвърна Димитър.

– Как така ги прибраха бе, Митак?

– Ти не видя ли, бе? – отклони въпроса Митака.

– Видях, като ги свалихте.

– Мичев се обади да им ги предадем.

– Значи ще пишем по спомени. Диаграмите бездруго повече няма да се появят.

– Аз съм записал основните параметри.

– И с каква скорост последно е падала температурата в I контур?

– С хиляда седемстотин и шейсет градуса на час.

– Петдесет и пет пъти по-висока от допустимата – констатира Божидар. – И каква е гаранцията, че не сме преебали апарата или някой тръболяк?

Чирпанлията не отговори нищо.

– Нали си спомняш защо бяха одрусали премиите на Павел за три месеца? – попита злопаметно Божидар и сам си отговори: – Защото беше разхлаждал с трийсет и пет градуса на час вместо с трийсет, както е по инструкция.

Чирпанлията отново нищо не каза.

Божидар въздъхна, хвърли химикалката върху журнала си и сложи крака на пулта.

– Като нагласите данните, кажете ми какво да запиша.

Беше скапан. Водообменът още продължаваше. Бяха набутали доста бор в контура и до края на смяната нямаше да може да отдъхне. Въпреки безсънната нощ все още не чувстваше умората. Беше нещо като герой на екшъна или поне останалите не се сещаха в какво да го упрекнат. Чирпанлията и оператор-технологът го погледнаха два-три пъти, като че ли бяха строшили сервиза от сватбата му, но до края на смяната Божидар се обръщаше към тях само при поредните превключвания и не обели нито дума за аварията.

Към два следобед кипаджията каза на ДИБ-а, че пак има „земя“, но Божидар не му обърна внимание. „Да я търсят – това им е работата“ – формулира философски задълженията на КИП-а инж. Къбоков и си наля кафе от термоса. Пред очите му се стелеше мъгла. „Я виж ти – помисли той – явно и моите способности да издържам на безсъние имали граници...“

В четири се разписа последователно в графите „Приел“ и „Предал“ и обяви с висок тържествен глас, че приема смяната.

Малко след оперативката на БЩУ влезе Владо Христов – ДИБ-ът на III блок.

– Здрасти, Божо.

– Здрасти.

– Какво стана?

– Изкарахме си акъла, това стана.

– Май е било доста по-напечено, отколкото беше при мене.

Преди месец, докато изпробваха на налягане I контур преди пуск, Владо не беше успял да забележи, че един от клапаните на компенсатора на обема е отворил. Мигнала два-три пъти някаква лампичка на мнемосхемата и... толкова. А и кой да види, след като нямаше никаква сигнализация – нито фасадка, нито звънец... Разбира се, после поставиха. После. Но тогава работиха с отворен клапан близо час. Защото той, ама че работа, да вземе да заклини. Имаха късмет – защото не бяха на мощност и защото на трети блок още не бяха сменили руските клапанчета играчки със „семпълите“. Но можеше да бъде много по-лошо, ако Терзиев не се беше сетил да провери в помещението на барботажния бак, където през скъсаните мембрани шуртеше водата от реактора.

– Като те гледам, май и ти имаш нужда от психотерапия – додаде Владо.

Божидар го беше успокоявал – на тренажора в Нововоронеж той „кипна зоната“, защото по същия начин не беше видял как една задвижка за техническа вода примигва на затваряне. Задвижка някаква. Оттам, не щеш ли, спират помпи междинен контур. А тогава от защита изключват някакви си ГЦП-та. Опа, това се главните циркулационни помпи, бе. Значи реакторът спира да се разхлажда и отново започват фойерверките... Руснаците бяха много горди с постановката. А щом е толкова важна, защо не са поставили никаква сигнализация, кретените му с кретени? Но то това им беше начинът на мислене. Стахановски. За кво ни са разни фасадки? Нали бързаме с пуска... От ЦК така ни пришпорват, така са ни нагрели, а на тоя – фасадки му дай... А това фатално примигване на лампичката можеше да се види само с периферното зрение. Естествено, ако е специално тренирано. И ако не си карал три смени за 32 часа.

После, на тренажора, вместо да заглуши апарата, той се беше опитвал да запази параметри, както го учеше ръководството. Толкова беше деформирано мисленето му, че не спря дори един въображаем реактор. За да не загуби някой въображаем киловатчас. И зоната кипна. А реакторът – бум. Да, беше само на тренажор. Но то даже това му стигаше, за да има после три дена нервни тикове.

– Абе, не знам дали имам нужда от психотерапия – каза Божидар, – обаче две-три седмици в лудницата хич няма да ми се отразят зле. Дано ме пуснат от профсъюза.

– Кажи сега какво точно стана – попита отново Владо.

– Май кипнахме частично зоната. Но не се плаши – ний само за малко. Няма да позволим нашият хубав реактор да изкипи като турско джезве. Но дори и да кипнеше, пак щях да успея да направя запис в журнала. Няма място за притеснения.

– До колко падна налягането?

– Не знам, онея тарикати прибраха веднага лентите от самописците.

– При ДИС-а разправяха, че си удрял по пулта и си крещял да затворят золотниците с разни неприлични думи – изсмя се Владо.

– Да, бе, голям майтап беше – въздъхна Божидар. – Да стоя като последния тупан и да се чудя дали да чакам тъпите електричари да подадат напрежение, или да тичам до золотниците... – повтори той разсъжденията на магарето.

Владо помълча малко и каза:

– Можело е да стане голяма беля. Досега май не сме били толкова близко.

– А каква е гаранцията, че не е станала? Кипаджиите пак излъгаха, че на разпечатката с температури на касетите нямало превишения. Дори и така да е, кой ще ни каже какво е състоянието на метала? Кажи, де? Или да се утешаваме, че ако се скъса тръбопровод, ще гръмнем по по-оптимистичните разчети: няма да е след 60 секунди, ами ще изкараме цяла минута...

Владо нищо не отговори. Постоя още малко, поклати глава и тръгна към трети блок.

Докато излезе от БЩУ, един кабел в помещението на барботажен бак най-после даде накъсо.

От дълго време той се чувстваше неуютно в горещината наоколо. Когато го произведоха, той се гордееше с дължината си и с качествата на диелектрика си. Беше направен за просторни помещения с дълги лавици и аромат на топъл прах и се надяваше да доживее до дълбоки старини, като върши съвестно това, за което го създаде майстор иВан. Когато го купиха и го сложиха в склада на Атомната, се възгордя страшно. Но после... после дойде някакъв кретен и разпореди да го положат на място, което приличаше направо на пещ.

„Като няма холандски за високи температури, ще сложим български за нормални температури. В Холандия нали е по-студено? Ха-ха-ха“ – така се изрази тоя специалист, моля ви се.

От доста време той чувстваше как бързо старее и как съпротивлението на изолацията му необратимо отслабва. Опита се да предупреди с отечки. Тогава на панелите на КИП се появи сигнал за „земя“, а две млади момчета тръгнаха да я търсят. Но те само се помотаха, за да отбият номера, и не направиха нищо. Той ги чу, като казаха, когато минаваха край него: „Нека Били Лъжеца сам да си я търси в барботажния – каза единият.“ „Да прати жена си там, бе. Що нас праща?“ – каза другият.

После момчетата си отидоха.

Кабелът мисли цяло денонощие. Накрая взе решение. И тъкмо тогава младите момчета нещо забърникаха горе на панелите и по него протече ток.

Решението, което взе, остана неизвестно. Но поне кипаджиите вече нямаше да търсят „земята“.

На мнемосхемата на БЩУ I червената лампичка на една задвижка примигна три пъти. Беше получила сигнал от импулсната линия и отваряше. Беше прост изпълнител и не прецени, че сигналът е фалшив. Не можеше да знае какво устройство отваря, нито каква сила пуска навън.

Симпатичният млад мъж, който стоеше на пулта, разсеяно разглеждаше джапанките си и въобще не й обърна внимание.

От неудобство лампичката й престана да мига и съвсем се изчерви, но остана безмълвна. Пък и нямаше как да извика. Някой беше решил, че няма смисъл да се разхищават народни пари за фасадки и звънци: клапанът пускаше по сто тона пара на час – ако сработи, нямаше начин да не се чуе. А и защо да се притесняваме, след като в плановете не можеше да не е предвидено и кой ще застава пред вдовиците на траурния митинг.

Секунди след това инж. Къбоков за втори път през този ден прескочи пулта на берьозката.

– АЗ едно. Затваряй стопорни!

Къдравия посегна към ключовете още докато Божидар прелиташе над пулта и ги затвори, преди гласът му да се отрази в по-близката стена. След още няколко секунди зареваха предпазните клапани на парогенераторите.

Божидар разглеждаше приборите като насън и откъслечно броеше миговете. Налягането отново се срина. Нямаше фасадка, нито звуков сигнал. Нямаше и право на жокер. Единствената мисъл, която мина през изпразнената му глава, беше: „Ей това вече е честитката.“ Така можеше да пада налягането само от скъсан тръбопровод. Само преди няколко часа бяха разхлаждали реактора като чугунена отливка и това сега беше възмездието. Налягането падаше катастрофално, зоната щеше да кипне и най-сетне щеше да види прочутия парен взрив. За последно.

Нямаше спасение. Кошмарът от сънищата му най-после беше оживял.

*

За мигове пусна всички подпитъчни помпи и големите нагреватели на компенсатора. Знаеше, че няма да помогнат. Ако не успееше да открие първопричината в следващите секунди, всичко наоколо нямаше да става и за вторични суровини. Имаше само един шанс: да открие къде е скъсаният тръбопровод и да се опита да го отсече от схемата. Започна да отхвърля вариантите: напорите на 1-6 ГЦП – нормални; разлики в температурите на кръговете – няма; нивото в компенсатора – пада, мамицата му. Бързо мислеше, не можеше да му се отрече.

Само че тая грамада долу в бокса май беше по-бърза.

Усещаше как секундите до края изтичат през проклетата дупка, която не можеше да открие. Усещаше горчивина, разочарование от себе си и как краката му започнаха странно да омекват. В момента беше като ходещ пример за усещания при стрес от учебник по психология. Но психолози нямаше и никой не записа ценните наблюдения над психомоторните му реакции за някоя дебела академична читанка.

Никой от колегите му на БЩУ II не разбираше какво става и само поглеждаха към него, докато шашнати включваха и изключваха тъпите си съоръжения. Никой не му даде съвет.

Нямаше кой да му помогне.

Единствен Къдравия попита: „Кво става, разбра ли?“

Божидар промърмори „Кой тръбопровод се скъса, мамицата му? Кой?“ и започна да си го повтаря като заклинание.

Погледът му вече започваше да се пързаля по приборите. Вървеше покрай пулта, сякаш разглеждаше къща, в която има убиец, и се мъчеше да го различи през пердетата на прозорците, преди оня да започне да гърми на поразия... И не можеше, и не можеше, и не можеше да го открие...

Даже и ръцете му бяха поомекнали, когато включи берьозката на ЩАО:

– Данчо, АЗ първи род. Провери за теч първа установка. Всички останали – на ЩАО.

Божидар говореше бавно, сякаш си спомняше смисъла на думите от някакъв чужд език.

– Разбрано – каза Терзиев, но отговорът му не стигна до съзнанието на инж. Къбоков.

ПАП-овете бяха тръгнали по блокировка.

Божидар помисли „Кога подминахме 105 килограма“ и продължи да гледа безкрайните панели. Вече беше отчаян.

Включи още една помпа аварийна подпитка и дори в този момент помисли колко бор ще наблъска в контура...

Първите касети светнаха на „питата“.

– Божо, виж клапана. Семпълът май е отворен – каза един глас зад гърба му.

Обърна се инстинктивно. Владо се беше появил отнякъде и сочеше мнемосхемата:

– Семпъла.

Докато Божидар ходеше като откачен покрай пулта, Владо беше видял смесената сигнализация – зелено и червено – на клапана. Веднъж вече беше пропуснал да я забележи, а оператори като него не повтаряха грешките си. Не беше прекарал две безсънни нощи, пък и не се притесняваше много-много. В края на краищата, това да не беше неговият блок...

Божидар хвърли капачката на ключа на клапана и го завъртя на затваряне.

„Мамицата му! Ето го „скъсания тръбопровод“...

Най-сетне беше разбрал откъде налягането в първи контур издъхва като в спукана гума. Беше видял изхода малко преди да го докопат онези типове със симпатичните, нацапани с нещо червено брадвички.

Но, Бог ни е свидетел, не трябваше да бърза с облекчителните въздишки. Имаше още една дребна изненада.

Проклетата задвижка не замига. Също като на кино. Но не беше измислица на някой режисьор садист.

Повтори импулса, после отново. За малко не строши ключа.

– Не затваря, мамицата му да еба – каза инж. Къбоков и от гласа му стана ясно, че типчетата с брадвичките отново го бяха набарали.

Нямаше вече варианти. Колко време оставаше? Петнайсет или може би двайсет секунди?

Трябваше да изпрати оператора на реактора до барботажния. За да затвори задвижката на ръка. Колко време ще му трябва? Знаеше колко. Както и че няма да стине.

Сигнализацията продължаваше да свети червено.

Ако гръмнат, операторът щеше да бъде най-близо.

Колко още оставаше? И какво – време или шанс?

Нямаше да успее сам. Трябваше му поне минута само докато влезе в зоната... Не искаше да изпраща оператора. Изправяше друг пред опасността, като страхливец.

Осемдесет и пет килограма в първи контур.

Беше оставил берьозката включена. Трябваше само да завърти микрофона към себе си и да изстреля оператора да затваря тъпата задвижка.

Но не го направи.

Бяха излезли вече на последната права. Знаеше го. И последното, което щеше да запомни, бяха сивият пулт, берьозката и проклетият ключ.

*

И в тоя момент червената лампичка угасна. Броенето спря. Господ пак беше отложил финала. Семпълът беше затворил.

Налягането в първи контур беше осемдесет килограма. Второ постижение в света за годината...

„Тая проклета задвижка е затваряла, без да мига тъпата й сигнализация – помисли инж. Къбоков. Чувстваше се така, сякаш беше паднал жив и здрав от петия етаж и сега разглежда съдрания ръкав на ризата си. – Изгоряла е мигалката, мамичката й.“

Можеше да прибави още няколко цени на социализма. Един човек – за няколко парчета тел и пластмаса. Половин България – за една фасадка и един звънец.

– Мамицата ви да еба – напсува високо и ясно инж. Къбоков... е, след толкова години вече смело можем да кажем: да, напсува партията, държавата, социализма, българо-съветската дружба и може би дори прекия си началник.

Терзиев се обади от зоната, че няма теч от първа установка.

– Семпълът беше отворил – каза Божидар. – Затворих го. Оставям берьозката включена. Не обръщайте внимание на неприличните изрази.

– Разбрано.

Долу на ЩАО се разсмяха.

„Размина се и тоя път, Боже мили. Размина се“ – помисли Божидар и огледа залата. Нищо. Излизаха на параметри като след планирано спиране. Владо стоеше до Божидар и го гледаше.

Беше се върнал веднага след като чу звънеца на АЗ. Ако не се беше върнал, реакторът отдавна щеше да е кипнал и на сто мили околовръст тихо щяха да валят радиоактивни парчетии.

Владо Христов – така се казваше вторият пратеник.

След петнайсет минути на БЩУ II вече нямаше свободни места за зрители.

Изневиделица се появи и Били Лъжеца.

*

Този път не излизаха на мощност, като че ли ги гонят империалистите. Още не бяха се измъкнали от йодната яма на първото АЗ, а и трябваше да се вземе решение какво ще правят с кабела, който беше дал накъсо.

В залата бяха всички директори, а само те стигаха за самостоятелен блок на първомайска манифестация. Освен тях бяха и всички началник-цехове, а тук-там и техните заместници.

Мичев пристигна малко след като Божидар вдигна касетите на долни крайни изключватели. И беше тъкмо навреме, защото онези от Централна диспечерска вече бяха почнали да припират. Той няколко пъти вземаше телефона – нещо, което рядко се случваше, а накрая го чуха, когато изруга диспечерите да не звънят повече. „Да не си мислите, че това ви е ВЕЦ – пусни саваците, дигни саваците“ – така им каза.

„А – помисли си инж. Къбоков, – още малко, и май ще го озари и сравнението с воденицата.“

В други случаи тълпата се разпръскваше бързо, но сега всички бяха уплашени и продължаваха да се мотат из краката на операторите от страх да не би да изпуснат възможността да объркат още повече кашата. Пръв не изтрая Божидар и доста високо се обърна към ДИС-а:

– Ники, разкарай малко зрителите, бе. Трябва да се редя на опашка, за да стигна до пулта си. Сякаш е бюфет на театър, майка му стара.

– И какво да направя? – ядосано каза инж. Армянов.

Генералният беше в залата и забележката на Божидар го поставяше в неудобно положение.

– Ами кажи им, че има студена „Загорка“ на „Карначето“ – ядоса се на свой ред Божидар, – не вярвам някой да остане.

– По-спокойно – намеси се Мичев и на БЩУ учудващо бързо настъпи раздвижване.

– Иване – обърна се генералният към Били Лъжеца, – ела малко оттатък.

Още щом влязоха в стаята на ДИС-а, Мичев гръмна от упор инж. Стоянов:

– Защо днес не беше на работа?

– Бях в Оряхово по личен въпрос – каза истината Иван, май за пръв път, откакто го бяха приели за чавдарче.

И понеже Мичев го гледаше очаквателно, добави:

– Може би ще се развеждам.

Генералният го погледна с интерес, замълча за момент и каза:

– Въпреки това трябваше да се обадиш.

– Аз се обадих на Хитров, а той защо не ви е казал, не знам – интуитивно налучка неопровержима лъжа Били.

– Добре – каза малко разсеяно Мичев. – Какво е твоето мнение за кабела?

– Ами нека най-напред да се произнесе тоя, който го е купувал – натопи Иван съвсем явно шефа си, защото Хитров набърка кашата с кабела в Холандия.

„Изглежда е разбрал кой оправя жена му“ – помисли си Мичев, изхъмка неопределено и добави:

– Утре до обяд искам от теб варианти за подмяната. Сам разбираш, че няма много време.

– Ще ги направя – каза Иван с ентусиазъм, сякаш генералният го пращаше да лови шаран от топлия канал през работно време. Беше прозрял, че пред него вече изплува величествено от административната мъгла извечната мечта на всеки заместник – столът на шефа.

– И още нещо – прекъсна мечтите му Мичев. – Ти ще бъдеш в комисията и по двете аварии. Според мен първата е резултат на неправилно изпробване на АВР-а. Недостатъкът на схемата е известен от пуска. Турлаков защо не е инструктирал тия марди... А за втората – Мичев направи кратка пауза – „земята“ е висяла от неделя на кипаджийските панели. Хитров вика ли те вчера?

– Не – каза Иван, като икономиса номера с телефона.

– Обмисли подробностите за втория акт. Ако нещо не ти е ясно, консултирай се с Никифор. Утре в два ви искам при мен.

– Трябва ли да съгласувам заключенията с Хитров? – попита Иван, колкото да провери прозрението си.

– Казах, че ги искам от теб – приключи разговора раздразнено генералният.

„Ще го накарам да електрифицира трапните вентили в помещенията, тоя тъпанар. Специална длъжност ще му създам – да не се чувства непотребен“ – помисли за своя вече определено бивш шеф Иван и зави зад вратата, предчувствайки сладостта на отмъщението. „Разбрал е. А може и просто да го предава“ – констатира за себе си генералният, докато наблюдаваше душевното развитие на новия си началник-цех.

В следващия час Мичев премести кабинета си в стаята на ДИС-а. Най-напред проведе един разговор с министъра, след това се обади на двама от заместниците му, а накрая позвъни у братовчед си. Слушалката вдигна жена му, но той и не очакваше друг да бъде у тях по това време.

– Здравей. Григор се обажда. Как сте?

– Добре сме. Стефан още не се е прибрал. Да му предам ли нещо? – кака му не беше многословна, а и знаеше, че той не звъни от Козлодуй, за да се осведоми за здравето й.

– Поръчал съм тук есетра и малко черен хайвер. Може да мина в четвъртък към вас да ви донеса, ако искате.

– Не знам дали ще сме си вкъщи, Григоре.

– Добре. Обадете се, като решите. Хайде, много здраве.

Мичев затвори телефона. Постоя още малко замислен в стаята и тръгна. Отби се на БЩУ, за да каже на Никифор, че го чака след смяната вкъщи. Инж. Армянов го погледна, сякаш да се увери, че пред него наистина е директорът му, и каза „Ясно“. А си помисли, че за пръв път вижда шефа си... ами да, поуплашен.

„Хъ, ясно му било – помисли си Мичев. – Вижда ме, че малко залитам, и веднага е готов. Ако падна, той първи ще ме заръфа.“

Разбираше гиНякъде далече в съзнанието на Божидар омразно дрънчеше будилник. Постепенно звукът ставаше по-силен и по-дразнещ, докато най-накрая спря.

– Татко, ставай, будилникът звъня – чу той до ухото си гласа на големия си син.

Инж. Къбоков отвори дясното си око. Намираше се в хола, до него беше Добрин, а през полуотворената врата надничаха брат му и сестра им.

– Добре де, чух – каза той и погледна ръчния си часовник. – Кой кретен е навил будилника за шест и половина? – попита заплашително инж. Къбоков и се надигна от леглото.

– Ние мислехме, че ти си го навил – разпредели по равно отговорността от мисленето по-големият му син.

– Никакъв часовник не съм навивал – отрече ядосано Божидар и в същия миг загря. – Пфуу, абе, аз съм на работа, бе. Добре че сте го навили.

– Не сме, татко, ний забравихме. Сигурно той сам се е навил – каза Деница.

Божидар се изсмя на глупостите на дъщеря си и се затътри към кухнята.

– Нали си следобед на работа бе, татко? – попита Добрин.

– Днес ще карам две смени – отговори инж. Къбоков и въздъхна. – Какво ще закусвате?

Божидар включи котлона, промърмори „как ще я изкарам тая проклета дневна, майка му стара“, сложи вода за кафе и чак тогава видя сандвичите на масата.

Децата се грижеха за себе си сами. Така си беше. Зиме, лете – все сами. Когато заваляха снеговете и задухаше оня режещ северен вятър, братята водеха Деница на детска градина сред студа и преспите и после отиваха на училище. Божидар гледаше в една такава сутрин как Добрин прави с палтото си завет на сестра си от вятъра, който почти я издухваше, и доста му беше докривяло. Беше си казал, че като се върне от работа ще му измисли награда, но вечерта забрави. През лятото това, че се оправят сами в козлодуйската дивотия, му се струваше съвсем нормално. Дори вече беше престанал да го забелязва.

Закусиха, Божидар взе пълния с кафе термос и излязоха заедно. Добрин и Милен щяха да заведат сестра си на детска и след това щяха да се мотаят – вкъщи, край реката или в училищния двор. Какво друго да правят? В тоя затънтен край единственият чужд език, който се изучаваше, беше влашкият, музиканти имаше само в местния духов оркестър, а някакви педагози в други области не се отбиваха даже на гастрол. Така, слава Богу, в Козлодуй нямаше възможност родителите да тормозят децата си и да ги карат дори през лятото да учат езици, да посещават тъпи школи или в краен случай да свирят на акордеон. И децата на семейство Къбокови растяха свободни.

Когато пресякоха улицата, той им махна от спирката. Те също му махнаха. Гледа ги, докато се скриха зад ъгъла. Пак му стана криво. Така ли си беше представял бъдещото си семейство в детството си, когато ядеше пердах за нищо или когато го караха да виси по опашките и да помага вкъщи, вместо да играе народна топка и на „апаши и стражари“ и така да се подготвя за живота? Чувстваше се безкрайно нещастен и си мислеше, че когато един ден има деца, ще им помага, ще са заедно, ще бъдат приятели. Обаче на, сега ги караше да се грижат за цялата къща и ги оставяше да се влачат самички по улиците като сирачета. Криво му стана, но после си помисли, че всъщност опротивелият му социализъм е виновен. Кой друг, ако не той. Поолекна му. След малко пристигна и автобусът.

До централата пътуваха спокойно. Божидар нямаше видения, нито чу пророчески гласове в сънената си глава. Не се случи ей такова някакво малко премеждие или премеждийце, което да го настрои по така. Поне дежурният милиционер можеше да се заяде за нещо, но в тарапаната на пропуска той въобще не забеляза, че инж. Къбоков е пак по джапанки.

 

На БЩУ II през нощта също не се беше случило нищо особено. В осем без пет, без да задава много въпроси и да си пълни главата с излишни подробности за работата на оборудването през нощта, Божидар прие смяната.

В осем без пет същото направи и инж. Каракашев. Не приказваха дълго с колегата си. Нямаше за какво да си говорят, освен за работа, а това не му беше любима тема. Дарин промърмори „Лека смяна“ и тутакси се омете, защото интелектуален Козлодуй трескаво очакваше да докарат допълнително „Кръстникът“k. Като остана сам, инж. Каракашев огледа стаичката, както обитателите на зоопарка разглеждат клетките си, и както обикновено, си помисли, че на това противно място ще премине една трета от живота му. После отправи една кратка и относително гореща молитва тая проклета смяна да мине по-бързо и отиде да погледне графика. Имаше превключване на акумулаторната батерия.

Първата му мисъл беше да се обади на СИО-то – дефектът в схемата беше сериозен и можеше да обезточи цял куп потребители първа категория. Нямаше да е лошо да вземат някои мерки. Досега нищо не се беше случвало, ама знае ли човек... Той стигна до вратата към БЩУ-то и чак тогава забеляза, че на стола на старшия инженер не стои Чавдар, а Божо.

„Е, щом е Божидар, какво да му се бъркам – помисли Бени. – Той се оправя безпогрешно във всяка ситуация... Пък и нали винаги поема лична отговорност.“

След тези обстойни разсъждения инж. Каракашев се завъртя на сто и осемдесет градуса по посока на часовниковата стрелка и се отправи към стоянката си.

 

Божидар го видя и му махна, но уцели тъкмо мига, когато се обръщаше. Пресегна се мързеливо към торбата си, извади термоса и си сипа пълна чаша кафе. После покатери краката си на пулта в позата, която най-много дразнеше началниците му, и запали първата за деня цигара. Чувстваше главата си така, сякаш я беше взел назаем от руски казак, а имаше само петнайсетина минути да се съвземе, докато мине оперативката при ДИС-а и започне понеделничната вихрушка от ремонти и превключвания.

– Ей, специалист, днес по график май имате изпробване на акумулаторните батерии – обърна се той безлично към електричаря.

– Да бе, Божо, не сме забравили – докачи се оня, – но ще почнем след двайсетина минути.

– Аз отивам на оперативка при шефа – информира го Чирпанлията. – Малко по-рано е, но искам да му кажа нещо – поясни той и добави ни в клин, ни в ръкав: – Дано мине по-леко тая смяна, че една глава ме цепи...

Като излезе Чирпанлията, Божидар вдигна телефона да потърси Иван – сети се пак, че в АВР-а на батериите имаше някаква издънка по проект. Вчера се беше засилил да го разглежда, ама... Били Лъжеца беше член на комисията, която беше взела поредното решение за промяна на схемата. Оттогава беше минала половин година, но той можеше и да си спомни какъв беше дефектът.

– Иван там ли е? – попита Божидар. Телефона беше вдигнала секретарката.

– Няма го, май е в зоната – явно излъга мацето.

– Божидар съм.

– Ох, Божо, не можах да те позная. Няма го, бе, още не е дошъл на работа – посочи по-точно тя местоположението на началника си.

Момичето нямаше как да знае, че в момента инж. Стоянов пътува към Оряхово и преживява – може би за десети път – унизителната сцена в апартамента на началника си.

„Да се оправят, майната им“ – помисли инж. Къбоков. Нямаше приятели в смяната. Познаваше бегло само ДИБ-а си и не му се задаваха глупави въпроси на непознати. Божидар много рядко питаше някого за нещо, а Чирпанлията беше последният, към когото щеше да се обърне. Тоя човек му беше много странен. Беше забелязал, че мисли пространно, внимателно и бавно и не предприема нищо, ако не е огледал всички подробности и не е сравнил резултатите с няколко общоприемливи клишета. Божо веднъж се беше изхилил, че от хора като Чирпанлията съдбата избира за нуждите си философи, литературни критици или селски идиоти. Пред Гелето и Били го наричаше Конфуцият от Врачанско или козлодуйският Диоген, който може да живее в празни радиоактивни емкости. Не че имаше нещо против Митака, но някак си не му се искаше да е в неговата смяна. Само че с номера си Вушката не му остави избор. „Голям екипаж сме се събрали днеска – изхили се наум Божо. – Остава само да науча името на оператор-технолога... Дано поне Иван да вземе от Враца разрешение от СБА-то за турнето до Съюза.“

Докато изпафка цигарата, вече беше изслушал докладите на началник-смяната в реакторен цех и на оператора на спецводоочистката. Имаше два наряда, но инж. Къбоков вярваше в персонала си и единствената му инструкция беше „действайте и умната“.

Към осем и двайсет БЩУ-то се понапълни.

 

Към осем и двайсет Любослав Костов излезе от ЩАО. Имаше два ремонтни наряда за първи и втори блок, но по-важно от тях беше да вземе две-три килца епоксидна смола от склада на дозитата. Началник-смяната на цех „Радиационна безопасност и дозиметрия“ Краси Принов му беше казал в автобуса, че в петък са докарали цял варел.

– Краси – започна Любо още от вратата на санпропуска, – дай да напълним два буркана. След малко ще ме завърти шайбата и я остане време до края на смяната, я не.

– В теб ли са бурканите? – попита делово влахът.

– Аз вече съм ги свалил долу – каза Любо, доволен, че е успял да сколаса за най-важната си работа.

– Еее, нали знаеш каква е мръсотия там – каза Краси.

– Завил съм ги във вестници – каза Любо. – Давай да слизаме, че някой може да ги види.

– Добре, бе, няма проблем – каза Краси.

Той също искаше да слезе долу, само че за оловни сачми. Редник Принов отбиваше воинския си дълг в централата и вчера му се обади Желето – неговият взводен. Така наричаха ст. лейтенант Желев – възпълен, разлатичък млад мъж, известен с мъдрите мисли, с които поучаваше действащия състав. „В казармата днес може едно, а утре – друго. Обаче може и обратното“ – обичаше да обяснява той на новобранците променливата същност на войнишкия живот. Изглежда, в детството му го бяха водили в зоологическата в София и там силно го беше поразила задругата на маймуните, защото винаги даваше примери от техния живот. „Вие сте като стадо шимпанзета – казваше той на плаца. – А там по-нискостоящите пощят с радост високостоящите. Аз обаче не искам да ме пощите. Искам от вас да ми събирате банани. И ще го правите, защото иначе ще ви се стъжни животът.“ И новобранците събираха – къде ще идат. Всеки му носеше, според нуждите на командването и според каквото има в цеха, но Желето най се радваше на „една шепичка транзистори“. Тая „шепичка“ струваше колкото заплатата на ротния. Те и другите взводни това искаха, но не можеха да го формулират така точно. Та снощи към девет цъфна у тях Желето. „Здравей – вика, – кво прайш?“ И стои пред вратата уж доброжелателно, а пък всъщност заплашително. Нямаше как, покани го вкъщи. Жена му сложи редовната софра и откараха, докато командирът му не изпи всичката ракия. Последните две чаши ги жулна без мезе, проклетникът. Накрая, преди да си тръгне, изфъфли: „Бех – вика, – щях да забравя за кво дойдох. Запланували сме едно излетче и ни трябват оловни сачми. За патрони там, а може да разтопим и за тежести, ако решим да половим малко риба. Вий нали имахте в едни торбички?“ „Имаме. Колко искаш?“ – попита Краси. „Абе, колко, дай пет“ – изчисли веднага Желето. „Ами това са петдесет кила. Толкова много не мога да изнеса“ – каза Краси, потресен от лакомията на взводния си. „Ей, ти мъ уби смъртоносно, бе – каза Желето. – Не можел бил да ги изнесе. А на топло при жена си можеш да стоиш... Не можел да ги изнесе – повтори той с командирска ирония. – Колко пъти съм ви набивал в главите: няма невъзможни неща за българския войник. Че ний знаме пленено нямаме, бе. Хеей... Щом са толкоз тежки, вземи количка. Докога ще ви уча? Начи, разбрахме се. До утре вечер ги искам. И внимавай, щото ако се издъниш, ще те прибера в поделението до края на службата.“

Нямаше мърдане. За войника това беше най-голямото благо – да може да си е „на топло при жената“, както с военнополеви подтекст се изрази взводният. Нямаше по-голямо наказание от това да те приберат в студените, миришещи на аромат казармени помещения. Заданието на командира трябваше да се изпълни и понеже се налагаше да слиза в зоната, по-добре беше да е сега с Любо. Щеше да свърши най-важната си работа за деня, а и имаше оправдание, ако го засечеше някой шеф. „Да еба и шефовете му“ – помисли си Краси, защото се сети как точно тия некадърници час по час го прекарваха. За последно беше оня тарикат, Иван Стоянов. Два месеца го лъга. Краси го беше помолил да вземе при него на работа братовчед му Дочо. Беше завършило механотехникум момчето. Що да не поработи в КИП-а. Работата не беше мръсна като на реакторджиите и като неговата, стажът му щеше да си върви и най-важното – на нощните смени нямаше бачкане и можеше да се дремне спокойно, за да е бодър на сутринта, когато трябваше да се копа яко на конфуто. Беше точно като за него. Е, вярно, не беше завършил електротехникум, но какво от това. Той и директорът да не би да беше атомен инженер? Не беше. Ами кметът, кметът? Най-обикновен фелдшер. При това некадърен. Краси си спомняше как веднъж щеше да им умори овцете, щото беше объркал някаква ваксина. Тоя човек едни овце не можеше да оправи. И стана ли кмет? Стана. Важното беше да дадеш на когото и колкото трябва. Принов за малко да си спомни какво беше прочел Анри Бейл117 в „Телемах“, а именно: „Заслуги! Дарби! Достойнства! Празна работа. Трябва да се числите в някоя клика.“ Ама на – не ги познаваше тия автори. Вместо това си помисли „И ний я знаем тая игра“ и се сети с неприязън колко пъти бяха водили тоя тарикат Били Лъжеца по гощавки и кръщенета. Нали им беше обещал работата. И а днес, а утре... Що вино и ракия им беше изпил, що нещо. Ами агнетата? Гълташе ги като змей, бе. Направо като триглава ламя. Омете им цяло едно малко стадо. А как им се отблагодари? Оня ден братовчед му отишъл пак да попита за работата и Иван му казал: „Готово е бе, мой човек, при мен има вече едно място, остава само шефът да се съгласи. Ей сега щях да му звъня точно затова.“ Като потвърждение инж. Стоянов начаса дигнал телефона, набрал вътрешния и започнал да разговаря пред него с началник-цеха: „Другарю Хитров, при мен е еди-кой си, дошъл е да го назначим, както говорихме...“ Внезапно бъдещият му началник направил оная физиономия, която културният човек прави, когато види, че го прецакват с грамажа и още по-точно, когато установи, че в тоалетната няма хартия тъкмо когато вече е потрябвала. „Как така няма място, другарю Хитров? Нали бяхте ми обещали... – казал той, разстроен от това нечувано и коварно отмятане. – Лошо се получи така, другарю Хитров. Не може ли поне временно... Еей, по-добре да не бяхме му... Да. Ще му предам. Какво друго ми остава – казал Иван и тракнал слушалката. – Нали разбра какво ми сервира шефът? – погледнал той към Дочо и разперил безпомощно ръце. – Места нямало.“ Много ясно се изразил с това „нямало“. Разбира се, че има. За свои хора. „Но той, човекът, какво може да направи“ – помислил си Дочо. Нали сам слушал разговора. Инж. Стоянов се борил за назначаването му като лъв. Ама на – началници. Дай им само да лапат. Уж е уредено, и в последния момент се отмятат... Тръгнал си Дочо умърлушен и по пътя се отбил в кипаджийската лаборатория при едни свои хора. Те го попитали какво става и той им разказал: „Така и така, Иван се обажда пред мен на Хитров, но оня отказа.“ „И как така му се обади?“ – попитал го с показно любопитство Гичо – един от приятелите му. На него тия тарикати, шефовете, му били ясни. Спец бил той по цялата централа: вече имал три обзаведени с краден инструмент работилници, докато останалите имали само по една, най-много две.

„Ами как – вдигна слушалката и набра вътрешния в Белия дом“ – казал Дочо малко ядосано. „Абе, будала такъв, Хитров е в София от два дни, бе. Няма как да му се обади по вътрешния тоя лъжец“ – светнал го Гичо. Дочо се вбесил, веднага отишъл при Били Лъжеца и от вратата му казал право в очите: „Защо ме лъжете така, инж. Стоянов, другарят Хитров е в София.“ Иван замълчал сякаш от неудобство и после се захилил. „Е, излъгах те – въздъхнал той радостен, че огромното бреме на лъжата се свалило от плещите му, – така си е. Обаче кажи сега, не беше ли майсторски?“

Та за какво да ги обича той тези шефове? Работата ще им върши, на тия душмани. Как пък не.

Да, нарядите можеха да почакат.

Ако някой в този момент им кажеше, че зад тази най, ама най-обикновена ежедневна скатавка и някаква си дребна кражбичка може да се крие пръстът на съдбата, и двамата щяха да се изсмеят.

Да бе, крие се, само че кой пръст по-точно?

 

В осем и двайсет и пет на БЩУ от оперативка се върна Чирпанлията, а на перваза на облицования с мраморни плочки под се настани инж. Мишев – младо, доста интелигентно момче, което се обучаваше за СИО – и заби нос в някаква оръфана инструкция. За малко от вратата надникна и Никифор, сякаш да провери дали операторите не са хукнали към ведомствения магазин, понеже са пуснали кремвирши и салам „Камчия“. Той бързаше да разхожда с катера корейските другари и не възнамеряваше да си губи времето с наряди и графици. След него нямаше други желаещи да посетят БЩУ-то. Мина доста време и Божидар тъкмо се беше успокоил, че понеделничната лудница му се е разминала по изключение, когато издрънча звънецът.

Нямаше оператор, дори и с десетгодишен стаж, който да не подскочи при този режещ звук. Защото това беше сигнализацията за аварийна защита на самия реактор.

Божидар прескочи бюрото и се изправи пред пулта си. На индикаторите за положение на АРК-касетите, с които се управляваше мощността на апарата, стремително течаха цифрички. Касетите падаха на самоход към дъното на апарата.

– АЗ първи род – извика кратко и ясно инж. Къбоков. – Затваряй стопорни клапани.

Аварийната защита първи род беше най-сериозната защита на реактора. Когато касетите хлопнеха на дъното, в активната зона влизаха поглъщащите им наставки. Материалът, от който бяха направени, съдържаше бор – елемент, който поглъща много активно неутроните и спира ядрената реакция.

Времето, за което може да се прочете горното пояснение, е доста по-дълго от онези мигове, през които старши инженер-операторът на реактора трябва да се ориентира и да разбере първопричината. Инж. Къбоков се ориентира, но му трябваха още четири-пет секунди, докато повярва на очите си. Защото още докато посягаше машинално към ключовете на помпи система подпитка118, с които първоначално се поддържаше налягането на първи контур, ръката му замръзна във въздуха.

Целият пулт беше мъртъв. Хубавият сложен инструмент, нафрашкан с ключове и копчета, с които се управляваха реакторът и всички системи на първи контур, се беше превърнал в купчина ламарина. Нито една от десетките сигнализационни лампички не светеше. Но не защото бяха изгорели.

Пултът беше... беше обезточен. Това не можеше да бъде вярно.

Но както навярно би казал Михаил Афанасиевич, уви, можеше. Звездният миг на тъпия недостатък в схемата за АВР на акумулаторните батерии най-сетне беше настъпил. Щрак – и край. Като в селски обор: поточната линия за сено не работи, щото няма ток. Но тук не беше кравеферма, а блочен щит за управление на атомна централа. Като нямаше ток не можеше да пусне една помпа, не можеше да затвори или да отвори дори една проклета задвижка. От този миг нататък беше само зрител. Исторически свидетел. Хроникьор на събитието. Ако оживеят, разбира се.

– Мамицата ви електричарска – изпсува Божидар, обърна се моментално към ДИБ-а и оператор-технолога и изстина.

Мъртвилото продължаваше и на пулта за управление на турбините.

Божидар удари с юмрук пулта, изпсува още веднъж и чак тогава загря: "Турбините!"

Нямаше как да се спрат турбините от пулта.

Оператор-технологът нещо викаше по берьозката. Божидар не можеше да разбере думите, но интуитивно схвана какво може да иска операторът от старши турбиниста: трябваше за се задействат по място золотниците. Същите золотници, при които ден преди бедата го беше завела някаква непонятна и както правилно подозирахме, съдбоносна сила. Защото единственият начин да се спре турбината беше да се отиде до тези устройства и да се издърпат ръчките им, завършващи с метални дръжки с големина и форма на топки за голф. В противен случай реакторът щеше да продължи да се разхлажда от работещите машини, докато се стигне до критичните параметриl. А при тях водата щеше да закипи. И понеже парните мехурчета са лош проводник на топлината, касетите с уран щяха да се загреят за мигове, а зоната – да се стопи. После следваше парният взрив от кошмарите му и тонове радиоактивни гадости щяха да засипят малката, щедра и плодородна българска земя. Както и половин Европа.

Затова крещеше операторът на турбината, но старши турбинистът не чуваше нищо. Заради оня пропуск. Да, пропуска от онова шибано коляно, през който парата с налягане четирийсет атмосфери трещеше в машинна зала като експрес в тунел.

– Золотниците! – каза, без да повишава тон, инж. Къбоков и посочи на ДИБ-а си към вратата на БЩУ.

В екип това щеше да означава: оператор-технологът да излезе на бегом от БЩУ и да „удари золотниците“. Което на операторски жаргон означаваше да изтича до тях и да издърпа проклетите топки. Но на БЩУ II нямаше екип. Имаше един препариран дежурен инженер на блок с надута от препиване с чирпанска джибровица глава, един шашнат оператор на турбина и един СИО-гастрольор, който не можеше да разбере защо тия две телета пред него стоят, докато турбините издухваха налягането от апарата като от отвързано балонче.

„Не мога да затворя стопорни – мислеше оператор-технологът. Как да ги затворя, да им еба майката, като няма ток. Майка му да еба.“

„Трябва да се ударят золотниците – повтаряше си наум ДИБ-ът. Трябва да се ударят золотниците, мамицата му.“ Не можеше да отиде сам, защото му се струваше, че не трябва да оставя щита в критично състояние. Не трябваше да изпраща Божо, защото реакторът беше най-важен. Най-важен. Да. Не искаше да изпрати и оператор-технолога, защото не беше уверен, че ако подадат напрежение на пулта, ще може да се оправи без него. Трябваше да се изчака или всъщност не трябваше. Ето това беше проблемът, но главата го цепеше ли, цепеше и не можеше да го реши. Нищо. Нали го беше формулирал? Това беше най-важното. Във философски смисъл беше на крачка от целта.

„Тия тъпанари долу удариха шалтера на пулта, бе, майка им да еба. Те сега ни се еба мамата“ – мислеше си електричарят.

– Ударете золотниците! – повтори Божидар и удари пулта, а след това и коляното си.

– Някой трябва да ги затвори, мамицата му – каза под носа си ДИБ-ът – само че кой? Тоя Божидар... – започна той някаква мисъл, но не можа да я измисли.

Инж. Къбоков можеше да направи и нещо друго, освен да подвиква епизодично „золотниците“ или да подканя някой да ги „удари“. Можеше например да си каже: „Майната му на реактора, отивам да ги изпраскам“. После да си събуе джапанките и да удари един галоп до турбината. Или можеше да изрита ДИБ-а по задника, за да включи механизма му за мислене на по-висока скорост. Или да начертае схемата на обучаващия се СИО и търпеливо да му обясни какво и как да дръпне. Все щеше да има по-голяма полза от това да отправя периодични призиви.

Но инж. Къбоков не беше спал две денонощия. Беше ги пропилял или в срамните и недостойни сцени, които описахме, или в безполезното си увлечение да философства и да разказва глупостите, които е чел. Вместо съвестно да тренира аварийни ситуации, пък макар и „на сухо“, без любимия си тренажор. И на всичко отгоре беше специалист главно по теорията на екипите, а заради някои различия във възгледите с ръководството никак, ама никак не я беше практикувал.

– Обади се в стаичката, там тоя адски шум не се чува – извика Чирпанлията, но операторът не го разбра, а и там, точно в тоя момент нямаше никого – началник-смяната допускаше някакъв наряд, а останалите се бяха пръснали по превключвания и на уборка да събират железор и разни боклуци, останали от ремонти, и да се ядосват, че не стават за нищо, дори за самоделни библиотеки.

Не го разбра и Божидар, защото не чуваше добре, откак го бяха залели с оная кофа радиоактивна вода при презарядката на реактора.

– Божо, да опитам да сваля камерите от панелите – извика на ухото му Бенеамин. – Без контрол на апарата сме.

– Сваляй – каза Божидар, въпреки че не можеше да се сети дали на панелите трябва да има елзахранване. Пък и в момента тоя контрол му трябваше колкото на удавник – нивомер в по-далечния край на водоема.

Стрелката на манометъра на помпи аварийна подпитка119 подскочи. По блокировка бяха тръгнали две от големите помпи. За секунда си помисли, че това ще помогне, но налягането продължи да хвърчи надолу.

За какво, по дяволите, се моташе. Трябваше веднага да се обади на ЩАО. Божидар включи ядосано берьозката.

– Любо, АЗ-е едно. Пултът е обезточен. Тичай на борния. Пусни всички останали помпи. Тичай. Разбра ли?

– Любо е на шпайца – отговори някой. – Само аз съм.

Божидар позна гласа – беше операторът на спецводоочистката, но не си спомняше как се казва.

– Томата къде е? – попита рязко Божидар. Даже си спомни името на оператора на реакторно отделение.

– Май отидоха за проби с оная... – той се накани да подбере умерено обидна дума, но Божо го прекъсна.

– Пускал ли си ПАП?

– Не, не съм.

– Извикай Любо веднага на ЩАО!

– Какво става бе, Божо?

– Нали чу, бе, тъпанар? Извикай Любо! Веднага! – изстреля Божидар и блъсна берьозката.

Не бяха останали много варианти. При отворени стопорни клапани помпите за подпитка можеха да помогнат колкото детски пръскалки. Заради Любослав големите аварийни помпи бяха станали безнадеждно далече. Вече нямаше време и смисъл да кара операторите да търчат към борния възел и да пускат от място ПАП-овете, които не бяха тръгнали по блокировка. А ако се наложеше да спират от кнопка главните циркулационни помпи120 седем етажа по-нагоре? Къде щеше да търси екипажа по коридорите?

 

В този момент началникът на екипажа тъкмо развиваше от вестниците първия буркан, обзет от радостно предчувствие. Ей сегичка щеше да ги напълни догоре. Да видят те. Номера ще му въртят, а? Глоби ще му вземат... Копелета гадни.

– Любо, обади се веднага на ЩАО! – прогърмя берьозката в коридора.

Търсеха го по циркуляра. Можеше да е нещо важно. Макар че... Той погледна бурканите и ги остави.

– Костов слуша – каза за всеки случай по-официално Любо.

– Божо искаше да пускам ПАП. Загазили сме яко. Тичай на ЩАО, щото беше направо бесен.

Работата явно беше дебела и Любо почувства как гърлото му пресъхва.

Докато тичаше по стълбите, съобрази, че трябва да се обади на БЩУ от първата срещната берьозка. Можеше да се обади и от коридора на дозитата, но по-добре, че не го направи. На следващия етаж се обърка в тъмнината и загуби няколко секунди. Ами ако от тях зависеше... Не, не можеше да са чак толкова закъсали.

 

Докато Любослав тичаше към ЩАО, стрелката на манометъра на БЩУ вече се пързаляше към деветдесетте килограма.

– Золотниците, бе, ударете золотниците! – извика Божидар и пак се изпердаши по коляното.

„Кво правят тия, бе? Кви са тия золотници? Що не спират турбините, да им еба майката? Ще кипнат зоната, мамата си ебало“ – мислеше активно обучаващият се. Той беше руски възпитаник, но псуваше по принцип само на български.

Право беше момчето. Божидар можеше да ги затвори. Но на този етап не можеше да се реши да излезе. Не трябваше да оставя апарата – всеки момент можеше да подадат напрежение на пулта. Но дотогава какво да прави? Да гледа как стремглаво се срутват параметрите на блока и да чака да гръмне чайникът ли?

– Костов слуша – обади се Любо най-после. – Какво става?

– Съборихме се. Пултът е обезточен. Ще спираме ГЦП от кнопка. Всички на ЩАО. Веднага! – извика Божидар, удари се по челото и се обърна към панелите на турбините.

– С ПАП-овете какво да правя? – Любо беше чул най-смешното нещо. Нямало ток на пулта. Абсолютен майтап. „Майко мила“ – помисли той и усети как му омекнаха мартинките.

– Заеби ПАП-овете, тичай на ЩАО! Веднага! Нали чу? – викна му Божидар и пак блъсна берьозката.

Бяха пропилели повече от две минути и докато инж. Къбоков се чудеше като буридановото магаре към коя купа слама да се отправи, машините продължаваха да се развъртат. Апаратът се разхлаждаше със скорост десетки пъти над допустимата. От рязкото свиване можеше да изтрещи някой по-големичък тръбопровод. Нищо нямаше да ги спаси тогава.

– Абе, ударете золотниците, бе, майка ви да еба, кипнахме зоната, бе! – кресна вече с пълно гърло Божидар и чак тогава операторът дойде на себе си, заряза берьозката и хукна към вратата.

Налягането вече пълзеше към седемдесет и пет килограма.

После, когато всичко свърши, се изясни, че даже подготвящият се оператор на реактора беше загрял: трябва да се излезе навън и там да се направи нещо. Но БЩУ-то се заключваше с автоматична ключалка, как да я отвори като няма ток. Бил шашнат и не му минало и през ум, че може да изрита стъклото и да излезе.

Но и да беше излязъл, какво щеше да направи, освен да почне в турбинна зала да вика на помощ неволята. Ама тя как ще го чуе, като трещи оня спукан тръбопровод.

Когато оператор-технологът побягна към турбините, Божидар инстинктивно разбра: трябваха още поне десетина секунди, докато се стигне до золотниците. Нямаше изгледи за спасение.

Противно на буржоазните измислици, които се разказват в книжките, животът му не премина като на филмова лента в броените секунди преди края.

Не му остана време дори да се уплаши.

Но тъкмо преди да започне броенето, на БЩУ гръмна оркестърът от звънци.

Защото Господ, Господ бе решил да ги пощади. И пратеникът му се казваше бай Митьо. Беше началник-турбинен цех и тъкмо се беше затътрил за цигари към лавката, когато на БЩУ започнаха атракциите. Бай Митьо не бързаше заникъде и когато чу воя на машините, без много-много да мисли, отърча до турбините и изпраска золотниците. Стопорните клапани изхлопаха и... ужасът не успя да влезе в дългите коридори на апаратно отделение.

Бай Митьо Колев... Така се казваше пратеникът.

Секунди след това пултовете за управление на БЩУ II получиха напрежение. И цялата „пита“121, както наричаха операторите сигнализацията за температура на касетите, светна.

Божидар изпсува и започна да вдига касетите на долни крайни изключватели. Оттук нататък всичко беше въпрос на рутина.

Оператор-технологът се върна мокър като парцал или, ако ви харесва повече, като герой от градски маратон. След него като овце след магаре се изсипаха една сюрия директори, началници, оператори от смяната и обикновени зяпачи. Някой се беше сетил да потърси Никифор на пристанището и той се появи след половин час. Само корейските другари ги нямаше.

Приятно беше да се гледа как работи екипът. Оператор-технологът и електричарят пердашеха по пианата си, святкаха фасадки, дрънчаха звънци, а плътният глас на ДИБ-а даваше зад кадър команди, забележки и коментари като диктор на градски парад. Божидар пък си беше събул джапанките и когато ръцете му бяха заети, сваляше блинкери и пускаше помпи с крак. Дори два пъти щракна така и ключа за управление на реактора. Също като Моцарт. Когато натиснал оня клавиш с носа си де.

Излизаха на мощност бързо, преди да попадне апаратът в отравяне с йод 131. Трябваше да се бичи ток. Рискът нямаше значение.

Е, не беше точно така. Зависи кой риск. Например рискът да не бъде изпълнен плана по електродобива имаше решително и то твърде рисково значение. Но риск да гръмне руска атомна централа нямаше. Просто така стояха нещата. Виж, ако някой почнеше да си мисли разни вражески мисли, вече поемаше един определено необмислен риск.

А с бай Митьо какво стана, ще попита някой. Купи ли си цигари? Споко, бе. Нямаше "Феникс" в лавката и той цял ден пуши на аванта. Това му беше наградата, че спаси тая част от света от един безвременен апокалипсис.

След четири часа бяха на мощност.

 

Божидар седеше на мраморния перваз, когато влезе доц. Иван Казначеев – негов преподавател от института, който разработваше някакъв проект съвместно с централата.

– Какво се случи? – попита доцентът и добави: – Много си пребледнял.

– А, нищо – отвърна инж. Къбоков, – ежедневие на енергетика.

– Хъ, май не е било точно така. Преди да дойда тук, се отбих на първо БЩУ. Там колегите ти коментираха, че тоя път сте се разминали на косъм.

Доц. Казначеев седна до него, помълча малко и добави:

– Разправяха, че май само ти си разбрал какво трябва да се направи.

"И като разбрах, каква беше ползата?" – помисли си Божидар и отговори:

– Е, нямаше нищо страшно, щяхме само малко да гръмнем. Обаче дядо Господ се смили и отложи събитието.

– И каква все пак беше причината? – продължи доц. Казначеев, най-вече от научно любопитство.

– Ами аз съм ви я казвал много пъти. Не може да се кара атомна централа като... габровски долап. Това е причината. Но сега по-важен от причината е резултатът. Така охладихме чайника, че... Като гледам самописците, скоростта е била поне петдесет пъти над допустимата. Нали разбирате какво означава това?

– Ако искаш, да се видим след работа? – каза доц. Казначеев и веднага съжали. Той не беше случаен доцент и знаеше, дори много добре знаеше какво означава това: реакторът трябваше да се спре без отлагане и после дълги и тягостни дни да се прави гама-дефектоскопия на първи контур и да се търсят микропукнатини – неблагодарна работа, защото те хем са дребни, хем и от намирането им няма слава. И сега неговата научна интуиция му подсказваше, че ученикът му – той си го познаваше – като нищо можеше да потърси съдействие. Доц. Казначеев мълниеносно направи няколко научни разсъждения. Той беше дошъл тук по една сладка темичка. Изследваха те разни работи и АЕЦ-ът плащаше бая тлъста сумичка на института, а той получаваше още една скромна доцентска заплата в добавка. Какво беше виновен той, че доцентската заплата е скромна. Щатните таблици бяха обидно ниски, ето това беше. Не се заплащаше както трябва доцентският труд, хич даже не се заплащаше. „Но да допуснем...“ – започна мислен експеримент Казначеев и допусна, че застава ей така, само наужким де, зад идеите на своя ученик. "Какво ще стане?" – запита се той и веднага си отговори. Най-напред народното стопанство щеше да загуби неопределено количество изключително ценна електроенергия. После институтът щеше да загуби оная сума за извънпланови изследвания, а той – скромната добавка, а може би и скромната си заплата. И то точно в тоя момент – помисли разстроено доц. Казначеев, – когато в института бяха открили нещо голямо: родното бренди старееше толкова бързо при облъчване с гама лъчи, че само след седмици добиваше вкус на класическия коняк Martell. Откритието стана съвсем случайно. Неговият заместник доц. Запрянов провеждал важни научни опити с гама-източник и си донесъл бутилка „Слънчев бряг“ за свързване на свободните радикали. Руски учени бяха открили, че така алкохолът защитава от радиация. Започнал доц. Запрянов да поддържа нивото с малки дози и така, докато неусетно се натряскал. Доспало му се на човека, пийнал той за последно, оставил шишето, където успял да уцели, и си легнал кротко до бюрото. По някое време доцентът се събудил, но го цепела глава и тръгнал да търси биричка. Намерил някаква отворена кръчма, пийнал си и понеже имал навик след две бири да се прибира вкъщи, прибрал се. После започнали едни ангажименти, едни работи и за източника и брендито ученият се сетил чак след две седмици, като влязъл отново в лабораторията. Гледа той – бутилката стои точно пред източника. Това е то, научният късмет. Ударил една яка изследователска глътка от питието, а то – коняк. А стига, бе. Така се зарадвал доц. Запрянов, така се зарадвал. И без да се бави, докладвал на шефа – зер такива перспективи се откривали... А сега, ако се случеше такъв incident – помисли доц. Казначеев на няколко чужди езика, – откъде щеше да търси средства за суровина за опитите? Отникъде. Обаче без експерименти няма резултати, а значи няма и слава. И после, сбогом Нобелова премия, сбогом Бял мерцедес... Не, не биваше да продължава разговора. Как да върви срещу народните интереси?

Всичките тези разсъждения траяха някакви си части от секундата и даже по-малко. Доц. Казначеев неслучайно беше неслучаен доцент. Такива работи беше измислял той по разните му научни съвети, че... Ехее...

– Няма да можем да се видим, защото към един и половина вие сигурно ще сте заспали – отговори Божидар и понеже преподавателят му го погледна неразбиращо, добави: – Ще трябва да изкарам и моята смяна. В тая сега съм на гости.

Доц. Казначеев направи сложната научна физиономия „Ами, щом е така... Направих всичко, но... Абе, Господ си знае работата.“ и облекчено въздъхна. Конякът на народа беше спасен.

– Божидаре – прекъсна разговора им Чирпанлията, – дай да сравним записите, че Мичев ще ни вика утре.

Инж. Къбоков погледна преподавателя си, разпери извинително ръце с ответната физиономия „Така е, за съжаление... И аз исках, но...“ и в допълнение сходни мисли за Божия промисъл – изражение, разбира се, по-малко научно, но пък повече ядрено-практично – и си седна на стола.

– Къде са лентите от самописците? – попита Божидар.

– Прибраха ги ония специалисти от ПТО-то – отвърна Димитър.

– Как така ги прибраха бе, Митак?

– Ти не видя ли? – отклони въпроса Митака.

– Видях, като ги свалихте.

– Мичев се обади да им ги предадем.

– Значи ще пишем по спомени. Диаграмите бездруго повече няма да се появят.

– Аз съм записал основните параметри.

– И с каква скорост последно е падала температурата в първи контур?

– С хиляда седемстотин и шейсет градуса на час.

– Почти шейсет пъти по-висока от допустимата – констатира Божидар. – И каква е гаранцията, че не сме преебали апарата или някой тръболяк?

Чирпанлията не отговори нищо. Мъчеше се да си признае, че се е изложил. Ей така, от нищото изникна мисълта, че сега Емилия съвсем няма да се върне при него. Какво да му пука за тръбите. Майната им.

– Нали си спомняш защо бяха одрусали премиите на Павел за три месеца? – попита злопаметно Божидар и сам си отговори: – Защото беше разхлаждал с трийсет и пет градуса на час вместо с трийсет, както е по инструкция...

Чирпанлията отново нищо не каза.

Божидар въздъхна, хвърли химикалката върху журнала си и сложи крака на пулта.

– Като нагласите данните, кажете ми какво да запиша.

Беше скапан. Бяха набутали доста бор в контура и до края на смяната нямаше да може да отдъхне – трябваше да правят непрестанен водообмен за изваждането му. Въпреки безсънната нощ все още не чувстваше умората. Беше нещо като герой на екшъна или поне останалите не се сещаха в какво да го упрекнат. Чирпанлията и оператор-технологът го погледнаха два-три пъти, като че ли бяха строшили сервиза от сватбата му, но до края на смяната Божидар се обръщаше към тях само при поредните превключвания и не обели нито дума за аварията.

Към два следобед кипаджията каза на ДИБ-а, че пак има „земя“, но Божидар не му обърна внимание. „Да я търсят – това им е работата“ – формулира философски задълженията на КИП-а инж. Къбоков и си наля кафе от термоса. Пред очите му се стелеше мъгла. „Я виж ти – помисли той, – явно и моите способности да издържам на безсъние имали граници...“

В четири се разписа последователно в графите „Приел“ и „Предал“ и обяви с висок, тържествен приемателно-предавателен глас, че сдава смяната и тутакси я приема. Колегите му наоколо се разсмяха. Зевзеклъците му им бяха станали необходими. Бяха нещо като психотерапия.

Малко след оперативката инж. Серафимов реши да разгледа някои схеми на четвърто БЩУ, защото беше на опашката за ДИС, а новите блокове бяха доста по-различни от първите два. Насред пътя някаква бригада беше нахвърляла разни тръби и железа, а работниците усилено чукаха, тракаха и заваряваха. Митака ги попита какво правят, но те му се озъбиха „Заваряваме, нали виждаш“ и той, внимателно прескачайки препятствията, за да не ги обиди допълнително с непочтително отношение към труда им, продължи пътя си.

В това време при Божидар – от скука и от любопитство – се домъкна Владо Христов – ДИБ-ът на трети блок.

– Здрасти, Божо.

– Здрасти.

– Какво стана?

– Изкарахме си акъла, това стана.

– Май е било доста по-напечено, отколкото беше при мене...

Преди месец, докато изпробваха на налягане първи контур преди пуск, Владо не беше успял да забележи, че един от клапаните на компенсатора на обема е отворил. Мигнала два-три пъти някаква лампичка на мнемосхемата и... толкова. А и кой да види, след като нямаше никаква сигнализация – нито фасадка, нито звънец... Разбира се, после поставиха. После. Но тогава работиха с отворен клапан близо час. Защото той, ама че работа, да вземе да заклини. Имаха късмет – защото не бяха на мощност и защото на трети блок още не бяха сменили руските клапанчета играчки със „семпълите“. Но можеше да бъде много по-лошо, ако Терзиев не се беше сетил да провери в помещението на барботажния бак, където през скъсаните мембрани шуртеше водата от реактора...

– Като те гледам, май и ти имаш нужда от психотерапия – подсмихна се Владо.

Божидар го беше успокоявал – на тренажора в Нововоронеж той „кипна зоната“, защото по същия начин не беше видял как една задвижка за техническа вода примигва на затваряне. Задвижка някаква. Оттам, не щеш ли, спират помпи междинен контур122. А тогава от защита изключват някакви си ГЦП-та. Опа, това се главните циркулационни помпи, бе. Значи реакторът спира да се разхлажда и отново започват фойерверките... Руснаците бяха много горди с постановката. А щом е толкова важна, защо не са поставили никаква сигнализация, кретените му с кретени? Но то това им беше начинът на мислене. Стахановски. За кво ни са разни фасадки? Нали бързаме с пуска... От ЦК така ни пришпорват, така са ни нагрели, а на тоя – фасадки му дай. Абе ще ни уволнят, бе, еей. Ще ни вземат скалпа, че и партийните книжки. Фасадки... А това фатално примигване на лампичката можеше да се види само с периферното зрение. Естествено, ако е специално тренирано. И ако не си карал три смени за 32 часа.

После, на тренажора, вместо да заглуши апарата, той се беше опитвал да запази параметри, както го учеше ръководството. Толкова беше деформирано мисленето му, че не спря дори един въображаем реактор. За да не загуби някой въображаем киловатчас. И зоната кипна. А реакторът – бум. Да, беше само на тренажор. Но то даже това му стигаше, за да има после три дена нервни тикове.

– Абе, не знам дали имам нужда от психотерапия – каза Божидар, – обаче две-три седмици в лудницата хич няма да ми се отразят зле. Дано ме пуснат от профсъюза.

– Кажи сега какво точно стана – засмя се Владо.

– Май кипнахме частично зоната. Ама ти не се плаши – ний само за малко. Няма да позволим нашият хубав реактор да изкипи като турско джезве. Но дори и да беше станало, пак щях да успея да направя запис в журнала. Няма място за притеснения.

– До колко падна налягането?

– Не знам, онея тарикати от ПТО-то прибраха веднага лентите от самописците.

– При ДИС-а разправяха, че си удрял по пулта и си крещял да затворят золотниците с разни неприлични думи – изсмя се Владо.

– Да, бе, голям майтап беше – въздъхна Божидар. – Да стоя като последния тупан и да се чудя дали да чакам тъпите електричари да подадат напрежение, или да тичам до золотниците... – повтори той разсъжденията на магарето.

Владо помълча малко и каза:

– Можело е да стане голяма беля. Досега май не сме били толкова близко.

– А каква е гаранцията, че не е станала? Кипаджиите пак излъгаха, че на разпечатката с температури на касетите нямало превишения. Дори и така да е, кой ще ни каже какво е състоянието на метала? Или да се утешаваме, че ако се скъса голям тръбопровод, ще гръмнем по по-оптимистичните разчети: няма да е след 60 секунди, ами ще изкараме цяла минута...

Владо нищо не отговори. Погледна към мнемосхемата, поклати глава и тръгна към трети блок.

Докато излезе от БЩУ, един кабел в помещението на барботажен бак най-после даде накъсо.

От дълго време той се чувстваше неуютно в горещината наоколо. Когато го произведоха, той се гордееше с дължината си и с качествата на диелектрика си. Беше направен за просторни помещения с дълги лавици и аромат на топъл прах и се надяваше да доживее до дълбоки старини, като върши съвестно това, за което го създаде майстор иВан. Когато го купиха и го сложиха в склада на Атомната, се възгордя страшно. Но после... после дойде някакъв кретен и разпореди да го положат на място, което приличаше направо на пещ.

„Като няма холандски за високи температури, начи, ще сложим български за нормални температури. В Холандия нали е по-студено? Техните високи температури са като нашите нормални, начи. Хе-хе-хе“ – захили се тоя специалист, моля ви се. После подаде заявление за рационализация, в която по право се включиха директорът и един негов заместник. Рационализацията бе приета и с премията малкият колектив направи културно-масово посещение на кръчмата „Карначето“, след което се заоглежда за нов принос в световната наука и техника.

Кабелът през цялото време чувстваше как бързо старее и как съпротивлението на изолацията му необратимо отслабва. Опита се да предупреди с отечки. Тогава на панелите на КИП се появи сигнал за „земя“, а две млади момчета тръгнаха да я търсят. Но те само се помотаха, за да отбият номера, и не направиха нищо. Той ги чу, като казаха, когато минаваха край него: „Нека Били Лъжеца сам да си я търси в барботажния – каза единият.“ „Да прати жена си там, бе. Що нас праща?“ – каза другият.

После момчетата си отидоха.

Кабелът мисли цяло денонощие. Накрая взе решение. Тъкмо тогава младите юнаци нещо забърникаха горе на панелите и по него протече ток.

Решението, което взе, остана неизвестно.

На мнемосхемата на БЩУ IІ червената лампичка на една задвижка започна да примигва. Беше получила сигнал от импулсната линия и отваряше. Беше прост изпълнител и не прецени, че сигналът е фалшив. Не можеше да знае какво устройство отваря, нито каква сила пуска навън.

Симпатичният млад мъж, който стоеше на пулта, точно в тоя момент се прозяваше, разсеяно разглеждаше джапанките си, мислеше си с недовършени изречения от рода на „Бех майка му да еа...“ и „Мамата си трака...“ за сутрешната авария и изобщо не забеляза тъпата мигалка.

Внезапно червената й лампичка престана да сигнализира, но остана безмълвна. Нямаше как да извика. Някой беше решил, че няма смисъл да се разхищават народни пари за фасадки и звънци: клапанът пускаше по сто тона пара на час – ако сработи, все щеше да се чуе по някое време. А и защо да се притесняваме: в плановете не можеше да не е предвидено и кой ще застава пред опечалените на траурния митинг.

Секунди след това дрънна рязко звънец, сега пък едни червени цифрички – на индикацията за положението на касетите – замигаха и инж. Къбоков за втори път през тоя ден прескочи пулта на берьозката.

– АЗ първи род. Затваряй стопорни!

Къдравия посегна към ключовете още докато Божидар прелиташе над пулта и ги затвори, преди гласът му да се отрази в по-близката стена. След още няколко секунди зареваха предпазните клапани на парогенераторите и на втори контур123.

Божидар разглеждаше приборите като насън и откъслечно броеше миговете. Налягането отново се срина. Нямаше фасадка, нито звуков сигнал. Нямаше и право на жокер. Единствената мисъл, която мина през изпразнената му глава, беше: „Ей това вече е честитката.“ Така можеше да пада налягането само от скъсан тръбопровод. Само преди няколко часа бяха разхлаждали реактора като чугунена отливка и това сега беше възмездието. Налягането падаше катастрофално, зоната щеше да кипне и най-сетне щеше да види прочутия парен взрив. За последно.

Нямаше спасение. Кошмарът от сънищата му най-после беше оживял.

 

За мигове пусна всички подпитъчни помпи и големите нагреватели на компенсатора. Знаеше, че няма да помогнат. Ако не успееше да открие първопричината в следващите секунди, всичко наоколо нямаше да става и за вторични суровини. Имаше само един шанс: да открие къде е скъсаният тръбопровод и да се опита да го отсече от схемата. Започна да отхвърля светкавично вариантите: напорите на шестте ГЦП-та – нормални; разлики в температурите на кръговете нямаше. Бързо мислеше, не можеше да му се отрече. Само че налягането в реактора продължаваше да се срива. Тая грамада долу в бокса май беше по-бърза.

Усещаше как секундите до края изтичат през проклетата дупка, която не можеше да открие. Усещаше горчивина, разочарование от себе си и как краката му започнаха странно да омекват. Беше като ходещ пример за усещания при стрес от учебник по психология. Но психолози нямаше и никой не записа ценните наблюдения над психомоторните му реакции за някоя дебела академична читанка.

Никой от колегите му не разбираше какво става и само поглеждаха към него, докато шашнати включваха и изключваха тъпите си съоръжения. Никой не му даде съвет.

Нямаше кой да му помогне.

Единствен Къдравия попита: „Кво става, разбра ли?“

Божидар промърмори „Кой тръбопровод се скъса, мамицата му? Кой?“ и започна да си го повтаря като заклинание.

Погледът му вече започваше да се пързаля по приборите. Вървеше покрай пулта, включваше с клавишите поред тъпите прибори с въртящи се скали и търсеше откъде тече. Сякаш разглеждаше къща, в която има убиец, и се мъчеше да го различи през пердетата на прозорците, преди оня да започне да гърми на поразия... И не можеше, и не можеше, и не можеше да го открие...

Даже и ръцете му бяха поомекнали, когато включи берьозката на ЩАО:

– Данчо, съборихме се. Провери за теч първа установка. Всички останали – на ЩАО.

Божидар говореше бавно, сякаш си спомняше смисъла на думите от някакъв чужд език.

– Разбрано – каза Терзиев, но отговорът му не стигна до съзнанието на инж. Къбоков.

ПАП-овете бяха тръгнали по блокировка.

Божидар помисли „Кога подминахме 105 килограма“ и продължи да гледа безкрайните панели. Вече беше отчаян. Включи още една помпа аварийна подпитка и дори в този момент помисли колко бор ще наблъска в реактора...

Инж. Серафимов чу сработването на предпазните клапани и хукна към работното си място. За да стигне от него по прав път, му трябваха петнайсетина секунди. Само че сега имаше да преодолява допълнително и гората от тръби и железор, разхвърляни на пътя му, при това без вълшебно гребенче. От малък не беше добър хърделист, спъна се в една от тръбите и се изгърмя на пода. Работниците се захилиха жизнерадостно – инженери, бе, кво искаш – една тръба не могат да прескочат като хората. Митака се изправи криво-ляво и продължи да подтичва, накуцвайки.

На второ БЩУ първите касети светнаха на „питата“. Божидар ги погледна – с горчивина и сякаш вече с някакво примирение пред неизбежното.

– Божо, виж клапана. Семпълът май е отворен – каза един глас зад гърба му.

Обърна се инстинктивно. Владо се беше появил отнякъде и сочеше мнемосхемата:

– Семпъла.

Докато Божидар ходеше като откачен покрай пулта, Владо беше видял смесената сигнализация – зелено и червено – на големия предпазен клапан. Веднъж беше пропуснал да я забележи, а оператори като него не повтаряха грешките си. Не беше прекарал две безсънни нощи, пък и не се притесняваше много-много. В края на краищата, това да не беше неговият блок...

Божидар хвърли капачката на ключа на клапана и го завъртя на затваряне.

„Мамицата му! Ето го „скъсания тръбопровод“...

Най-сетне беше разбрал откъде налягането в първи контур издъхва като в спукана гума. Беше видял изхода малко преди да го докопат онези типове със симпатичните, нацапани с червено брадвички.

Но Бог ни е свидетел, не трябваше да бърза с облекчителните въздишки. Имаше още една дребна изненада.

Проклетата задвижка не замига. Също като на кино. Но не беше измислица на някой режисьор садист.

Повтори импулса, после отново. За малко не строши ключа.

– Не затваря, мамицата му да еба – каза инж. Къбоков и от гласа му стана ясно, че типчетата с брадвичките отново го бяха набарали.

Нямаше вече варианти. Колко време оставаше? Двайсет, а може би само петнайсет секунди?

Трябваше да изпрати оператора на реактора до помещението на барботажния. За да затвори задвижката на ръка. Колко време ще му трябва? Знаеше колко. Както и че няма да стигне.

Сигнализацията продължаваше да свети червено.

Като гръмнат, операторът щеше да бъде най-близо.

Колко още оставаше? И какво – време или шанс?

Нямаше да успее сам. Трябваше му поне минута само докато влезе в зоната... Не искаше да изпраща оператора. Изправяше друг пред опасността, като страхливец.

Осемдесет и пет килограма в първи контур.

Беше оставил берьозката включена. Трябваше само да завърти микрофона към себе си и да изстреля оператора да затваря тъпата задвижка.

Но не го направи.

Бяха излезли вече на финалната права. Знаеше го. И последното, което щеше да запомни, бяха сивият пулт, берьозката и проклетият ключ.

 

В тоя момент червената лампичка угасна. Броенето спря. Господ пак беше отложил края на спектакъла. Семпълът беше затворил.

Налягането в първи контур беше осемдесет килограма. Второ постижение в света за годината...

„Тая проклета задвижка е затваряла, без да мига тъпата й сигнализация – помисли инж. Къбоков. Чувстваше се така, сякаш беше паднал жив и здрав от петия етаж и сега разглежда с интерес съдрания ръкав на ризата си. – Изгоряла е мигалката, мамичката й.“

Можеше да прибави още няколко цени на социализма. Маса хора – за няколко парчета тел и пластмаса. Половин България – за една фасадка и един звънец.

– Мамицата ви да еба – напсува високо и ясно инж. Къбоков... е, след толкова години вече смело можем да кажем: да, напсува партията, държавата, социализма, българо-съветската дружба, учителите и вождовете на българския народ и дори местното ръководно звено.

Като закъснял генерал на бойното поле влезе, накуцвайки, Митака и още от вратата попита какво става с глас, в който си личаха паникьорски обертонове. Заедно с него Терзиев се обади от зоната, че няма теч от първа установка.

– Семпълът беше отворил – каза на двамата Божидар. – Затворих го. Оставям берьозката включена – да не изскочи още някое зайче. Не обръщайте внимание на неприличните изрази.

Долу на ЩАО се разсмяха.

– Разбрано – каза Данчо.

„Размина се и тоя път, Боже мили. Размина се“ – помисли Божидар и огледа залата. Нищо. Готови бяха да излизат на параметри като след планирано спиране.

Владо стоеше до Божидар и го гледаше.

Беше се върнал веднага след като чу звънеца на АЗ. Ако не го беше направил, реакторът вече щеше да е кипнал и на сто мили околовръст тихо щяха да валят радиоактивни парчетии.

Владо Христов – така се казваше вторият пратеник.

След петнайсет минути на БЩУ II вече нямаше свободни места за зрители.

Изневиделица се появи и Били Лъжеца.

 

Този път не излизаха на мощност, като че ли ги гонят империалистите. Още не бяха се измъкнали от йодната яма на първото АЗ, а и трябваше да се вземе решение какво ще правят с кабела, който беше дал накъсо.

В залата бяха всички директори. Само те стигаха за самостоятелен блок на първомайска манифестация. Освен тях бяха и всички началник-цехове, а тук-там и техните заместници.

Мичев пристигна малко след като Божидар вдигна касетите на долни крайни изключватели. И беше тъкмо навреме, защото онези от Централна диспечерска вече бяха почнали да припират. Той няколко пъти вземаше телефона – нещо, което рядко се случваше, а накрая го чуха, когато изруга диспечерите да не звънят повече. "Да не си мислите, че това ви е ВЕЦ – пусни саваците124, дигни саваците" – така им каза.

"А – помисли си инж. Къбоков, – още малко, и май ще го озари и сравнението с воденицата."

В други случаи тълпата се разпръскваше бързо, но сега всички бяха уплашени и продължаваха да се мотат из краката на операторите от страх да не би да изпуснат възможността да объркат още повече кашата. Пръв не изтрая Божидар и доста високо се обърна към ДИС-а:

– Ники, разкарай малко зрителите, бе. Трябва да се редя на опашка, за да стигна до пулта си. Сякаш съм в бюфета на театър през антракта, майка му стара.

– И какво да направя? – ядосано каза инж. Армянов.

Генералният беше в залата и забележката на Божидар го поставяше в неудобно положение.

– Ами кажи им, че има студена „Загорка“ на „Карначето“ – ядоса се на свой ред Божидар, – не вярвам някой да остане.

– По-спокойно – намеси се Мичев и на БЩУ учудващо бързо настъпи раздвижване в посока към вратата.

– Иване – обърна се генералният към Били Лъжеца, – ела за малко оттатък.

Още щом влязоха в стаята на ДИС-а, Мичев гръмна от упор инж. Стоянов:

– Днес защо не беше на работа?

– Бях в Оряхово по личен въпрос – каза истината Иван, май за пръв път, откакто го бяха приели за чавдарче.

И понеже Мичев го гледаше очаквателно, добави:

– Може би ще се развеждам.

Генералният го погледна с интерес, замълча за малко и каза:

– Въпреки това трябваше да се обадиш.

– Аз се обадих на Хитров, а той защо не ви е казал, не знам – интуитивно налучка неопровержима лъжа Били.

– Добре – каза сякаш разсеяно Мичев. – Какво е твоето мнение за кабела?

– Ами нека най-напред да се произнесе тоя, който го е купувал – натопи Иван съвсем явно шефа си, защото Хитров набърка кашата с кабела в Холандия.

"Значи е разбрал кой оправя жена му" – съобрази с някакво подобие на съчувствие Мичев, изхъмка неопределено и добави:

– Какво мислиш за действията на оперативния персонал?

– Божидар ни е измъкнал от голямата беля. Сякаш Господ му е държал ръката.

– Тогава ще излезе, че вината е само в твоя цех, а там и ти носиш отговорност. С нищо досега не си се разграничил от... Хитров.

Генералният нарочно не употреби „твоя началник“. Беше намек и инж. Стоянов го разбра начаса. А за да не е вината само в неговия, НЕГОВИЯ цех, трябваше да натопи... е, съвсем малко може би, и Божидар.

– Разбирам, другарю Мичев – каза Иван съвсем сдържано, но отзад, на фона, напираха тромпетите на триумфа.

– Напиши становище. Утре до обяд искам от теб и варианти за подмяната на кабела. Сам разбираш, че няма много време.

– Ще ги направя – каза Иван с ентусиазъм, сякаш генералният го пращаше да лови шарани от топлия канал през работно време. Беше прозрял, че пред него вече изплува величествено от административната мъгла извечната мечта на всеки заместник – столът на шефа.

– Слушай внимателно – прекъсна мечтите му Мичев. – Ти ще бъдеш в комисията и по двете аварии. Според мен първата е резултат на неправилно изпробване на АВР-а. Недостатъкът на схемата е известен от пуска. Турлаков защо не е инструктирал тия марди... А за втората – Мичев направи кратка пауза – „земята“ е висяла от неделя на кипаджийските панели. За оперативните грешки вече си наясно. Разбра ли какво искам от теб дотук?

– Да, другарю Мичев – отговори бодро и с малко повече от необходимото раболепие новият началник-цех.

– Хитров вика ли те вчера?

– Не – каза Иван, като икономиса номера с телефона.

– Обмисли подробностите за втория акт. Ако нещо не ти е ясно, консултирай се с Никифор. Утре в два ви искам при мен.

– Трябва ли да съгласувам заключенията с Хитров? – попита излишно Иван, само и само да затвърди още веднъж прозрението си.

– Казах, че ги искам от теб – раздразнено приключи разговора генералният.

„Ще го накарам да електрифицира трапните вентили в помещенията, тоя тъпанар. Специална длъжност ще му създам – да не се чувства непотребен“ – помисли за своя вече определено бивш шеф Иван и зави зад вратата, предчувствайки сладостта на отмъщението. „Ето колко просто те предава заместникът ти. Но той, Хитров, сам си е виновен – констатира за себе си генералният, докато наблюдаваше душевното развитие на новия си началник-цех. – Интересно доколко ще натопи Божидар.“

В следващия час Мичев премести кабинета си в стаята на ДИС-а. Най-напред проведе един разговор с министъра, след това се обади на двама от заместниците му, а накрая позвъни у братовчед си. Слушалката вдигна жена му, но той и не очакваше друг да бъде у тях по това време.

– Здравей. Григор се обажда. Как сте?

– Добре сме. Георги още не се е прибрал. Да му предам ли нещо? – кака му не беше многословна, а и знаеше, че той не звъни от Козлодуй, за да се осведоми за здравето й.

– Поръчал съм тук есетра и малко черен хайвер. Може да мина в четвъртък към вас да ви донеса, ако искате.

– Не знам дали ще сме си вкъщи, Григоре.

– Добре. Обадете се, като решите. Хайде, много здраве.

Мичев постави слушалката внимателно върху вилката и постоя загледан в телефона. Помисли, че му предстоят още непрятни разговори, но все едно, трябва да ги проведе. Отби се на БЩУ, за да каже на Никифор, че го чака след смяната вкъщи. Инж. Армянов го погледна, сякаш да се увери, че пред него наистина е директорът му, и каза "Ясно". А си помисли, че за пръв път вижда шефа си... ами да, поуплашен.

„Хъ, ясно му било – помисли си Мичев. – Вижда ме, че малко залитам, и веднага е готов. Ако падна, той първи ще ме заръфа.“

Разбираше ги генералният тези работи. Ловните излети го бяха научили на суровата истина за живота.

След петнайсетина минути шефът на Първа атомна вече влизаше в пустия си апартамент. Още от вратата извади от чантата си две папки със схемите на акумулаторната батерия и предпазните клапани. Подхвърли ги на масата в хола и влезе в кухнята. Мислеше да си приготви някакъв сандвич, но се отказа, поклати глава и отвори хладилника. Извади бутилка „Столичная“, сипа половин чаша и я обърна на един дъх.

„Хей, знаех си аз, че ще се случи нещо такова – въздъхна той. – Сега трябва много здраво да пипам.“ Не че преди беше мекушав. Още от дружинната125 си в пети клас беше научил, че от християните има полза главно когато трябва да се хранят лъвовете. Затова не подлагаше примирено буза и винаги знаеше на кого да разбие носа. Но сега за пръв път се чувстваше неуверен. Нямаше готови отговори и някъде дълбоко в него се появи съмнение. Сякаш нещо не беше наред. Само че кое? В кого беше грешката? Не можеше да е в него. Той си вършеше перфектно работата. И все пак... „Добре че не стана нещо по-лошо. Хъ... Гледай как и двата пъти все Божидар се случва. И това ако не е съдба...“ – помисли генералният, наля си водка и седна пред папките. Той, естествено, имаше предвид съдбата на Божидар. Но дали пък Някой друг нямаше предвид нещо друго?

Когато към единайсет иззвъня телефонът, Мичев вече беше приключил работата по схемите.

– Здравей, Григоре – чу той братовчед си. – Тъкмо си говорим с кака ти. Разбрах, че си намерил разни деликатеси. Понеже тъй и тъй няма да пътуваш другаде, ще те чакаме за вечеря в четвъртък към осем часа. Как е при теб?

– Засега нормално.

– Добре. Хайде да те оставям да си отдъхнеш, че днес сигурно си се поуморил – каза братовчед му и прекъсна.

Мичев въздъхна. Тези разговори с братовчед му в стил „резидентът вика центъра“ го дразнеха. Той, разбира се, знаеше начаса какво е станало. Министърът сигурно си беше строшил краката от бързане да му докладва. И сега вуйчата му отпускаше два дни, за да подготви материалите... А във Виената очевидно щеше да замине друг атомен директор. „Хей, майка му стара... – помисли си Мичев. – Обаче тоя път няма да им се размине само с констатации. Ще ги изхвърля тия некадърници“ – закани се генералният. Не стана ясно кои по-точно, но че некадърници има, нямаше спор. Мичев постоя малко пред телефона, после набра номера на шофьора си и с нормалния си безцеремонен тон каза:

– Иване, за сряда ми трябват една по-голяма есетра и два буркана черен хайвер.

– Сезонът вече мина, другарю Мичев – каза шофьорът. – Много трудно е да се намери и един буркан. Не че не може, но...

– Ще намериш. Ако трябва, дай им някой лев – каза генералният и затвори.

Към дванайсет и половина, когато Никифор позвъни на вратата, той вече имаше готов план. Наистина беше професионалист.

– Влизай – каза от хола Мичев.

Никифор беше идвал на гости при генералния, но за пръв път щяха да бъдат само двамата. Не му беше ясно какво точно цели шефът му. Не му се вярваше, че го е повикал само за да чуе мнението му. Това, което знаеше, бе, че работата е дебела. И смяташе да го използва – ако не за друго, поне за свое добро.

– Ще пиеш ли една водка? – попита Мичев, когато Никифор влезе в хола.

– Няма да откажа.

– Сядай и да започваме. Докъде стигнахте? – попита генералният и взе двата листа със задачи, които беше написал, докато очакваше гостенина си.

– Заварихме коляното. Турлаков докара ремонта на елцеха. Мисля, че до ден-два ще подсигурят схемата на АВР-а с резервно захранване, така както е в решението.

– Имаш ли становище какви са основните причини за двете аварии? Не му хареса на генералния това напомняне за неизпълненото предписание на комисията. Приличаше на скрита заплаха.

– Те са повече от ясни. За първата е виновен дефектът в схемата на АВР-а, а за втората е още по-очевидно. Тоя кабел въобще не е трябвало да бъде полаган в барботажния. Няма да обсъждам врязването на задвижката на импулсната линия – отговори малко троснато Никифор и продължи да мисли за какво, по дяволите, е тоя театър.

– Плана за подмяна на кабела вече възложих на Иван. Утре той ще ти се обади. В два ще дойдете при мен. „Хубаво, че се случи всичко това“ – помисли генералният и погледна Никифор. Май вече му стана ясен.

– Добре – каза инж. Армянов и като помълча малко, запита: – А Хитров?

– Ще уважа желанието му да стане зам.-началник на ПТО – резолира Мичев още ненаписаната молба, после въздъхна и продължи: – Имаме два варианта: в първия – да напишем в актовете за аварии точно тези причини, които ти посочи. Едната е свързана с много сериозен пропуск в проекта на руснаците. В другата ще трябва да опере пешкира Хитров, който е протеже... знаеш на кого.

– Знам.

– Ако напишем тези причини, и в двата случая от министерството ще назначат повторна експертиза и съответните комисии. Да ти обяснявам ли по-нататък?

Инж. Армянов замълча. Знаеше какво ще последва. Същото, когато Божидар раздуха онази история със замърсяването пред корпуса на цеховата администрация. Дойде специална комисия, чиито членове не знаеха как се работи с дозиметричната апаратура, но бяха интелигентни и жадно попиваха знанието. Божидар разправяше после колко били ученолюбиви: докато обяснявал начина за работа с дозиметъра, насочил датчика към един от специалистите и той веднага посегнал под сакото си – вероятно да извади инструкцията по експлоатация... След като комисията приключи, замърсеният тротоар отиде в могилниците, а началник-цехът по радиационна безопасност стана партиен секретар на централата.

– Няма нужда – каза Никифор. – Какво трябва да направя?

– В първия случай основната вина ще отнесат електричарите, които са извършили изпробването на АВР-а, началник-смяната, защото не ги е инструктирал, и Турлаков, защото причината е в неговия цех. Във втория случай нещата са още по-прости: фасадката за „земя“ е отбелязана в журнала на началник-смяната още в неделя по обяд. Останалото – мисля, че ти е ясно.

– Това ли е всичко?

– Не – каза Мичев и пак го погледна. „Очаква награда за лоялността си. В такъв случай нека да поскача още за захарчето“ – подсмихна се той и довърши: – Трябва да помогнеш и за туширането на напрежението от спирането на вестника. Не очаквам някаква сериозна реакция, но все пак намесата ти ще бъде необходима.

Човекът срещу него единствен имаше качества да му бъде съперник. Ама на – нямаше вуйча.

– Толкова ли е неотложно да го спираме сега, като имаме толкова проблеми? Наистина се разминахме на косъм – каза след кратка пауза Никифор.

Мичев сякаш не чу въпроса му.

– Наясно ли си вече за вината на оперативния персонал?

– Засега единствено за Божидар мога да кажа, че не е допуснал съществени грешки. За останалите ще трябва да изчакаме обсъжданията в комисиите – отговори неопределено Никифор.

– Не разполагаме с толкова време. Утре в два и половина искам... – генералният направи малка пауза, – искам да дойдеш с екипа на второ БЩУ от твоята смяна. Извикай и началник-смяна КИП. Кажи им, че ги каня на спокоен професионален разговор. От три ще обсъдим другата авария по същия начин. За утре се смени с Горчев, а от другата седмица ти предлагам да станеш шеф на Оперативно звено – знаеш, че неговият ранг е на заместник-директор по експлоатация. Помисли си и дали Божидар е подходящ за твой заместник.

– Той не е издържал изпитите даже за ДИБ. Пък и има по-подходящи от него.

Ники реагира инстинктивно, защото усети някаква клопка. Само че каква?

Мичев го погледна. „Дали е подушил отнякъде, че Божидар е „под око“? Няма откъде, обаче знае ли човек... А уж бяха приятели“ – помисли си той и му мина през ум нещо за тая социална форма. „Приятелство, приятелство, докато единият прекара жената на другия“ – така казваше чичо му.

– Нищо – каза Мичев. – Засега Божидар ще ти бъде помощник за старши инженер-операторите.

Знаеше я генералният тая хватка: как се прехвърлят грехове от шефа на заместника и обратното, знаеше я, и още как. Особено обратното.

 

Чирпанлията слезе от автобуса в отвратително настроение. Искаше му се да тръгне по дигата и да върви, да върви... А като мръкне – да се забие в някоя кръчма или бар и да се налива до сутринта с най-долнопробната ракия. Или да влезе в някое казино, да проиграе там всичко ненужно в живота си, а накрая, заради необясним каприз и за собствено удоволствие, да заложи жена си и драматично да я загуби. После да се прибере на зиг-заг, волен и щастлив, натряскан като в песен от своя далечен роден край. Добре че в Козлодуй такива забавления не се планираше да има през следващите седем петилетки. Затова Митака се дотътри до блока, изкачи се пеша, защото асансьорът не работеше от две седмици, отвори вратата без желание и се огледа, сякаш проверяваше дали има път за отстъпление. После въздъхна и влезе.

Майка му го чакаше. Беше сготвила любимите му кюфтета по чирпански. Висяла беше два часа за кайма, но бе успяла да купи.

Митака седна и започна разсеяно да се храни, без да забелязва какво става край него и без дори да усеща какво яде.

Тежко му беше. Днес не му провървя. В тая шибана ситуация не можеше да се вземе лесно решение. И Божидар не му помогна. Разчиташе на него, но и той се изложи. Можеше да напусне щита и да затвори стопорните клапани по място. Вярно, не им се беше случвала подобна ситуация и СИО-то не беше длъжен да знае къде са золотниците, но Божо нали беше печен. Можеше да съобрази.

„Майка му стара – помисли Митака, – точно когато най-много разчиташ на някого, той те подвежда. Ама и главата как ме цепеше...“

Не може да се каже, че не се чувстваше малко виновен. Но от това не си правеше някакви капитални изводи. Например и през ум не му минаваше, че не става за оперативна работа. В училище му бяха втълпявали, че чрез труд се постига всичко. Който работи – успява. Прогресивната съветска наука беше доказала, че условията са определящи. Дет’ се вика, от всяка тиква можеше да се получи карпуза, стига да се полива обилно и за тор да са подбрани правилните фъшкии. Дарбата определено нямаше решаващо значение. Дарба и талант бяха мръсни думи. Сам беше открил, че от тях започва дискриминацията. Защото, ако един е талантлив, същото може да се отнася и за мнозина. Тогава останалите нямаше да са им равностойни. Това как се нарича? Малоценност. А те колко са? Защо тази онеправдана група да не може да бъде голяма колкото тъпия Козлодуй? Или колкото цяла нация или раса? И ако качествата се предават по наследство, както проповядваше реакционният поп Мендел, ето ти я малоценната нация. Ето я и непълноценната раса. Митака знаеше от малък, че обвинението в расизъм е нещо много лошо. Американците бяха расисти. Точно затова бяха лоши или обратното.

Да, всеки можеше да постигне всичко, стига да се труди достатъчно.

Чирпанлията беше уверен, че бачка яко. Тогава кой беше виновен за днешния провал? Сега и Емилия съвсем нямаше да иска да го погледне. Той направи крива физиономия и набучи последното половин кюфте, а заедно с него и цялото пространство наоколо, изтъкано от съмнения, самообвинения и липса на вяра. Не можеше да реши какво да предприеме, но ако беше директор, щеше да уволни Божо на мига.

Не му мина през ум, че ако човек вижда нещо, което е пред очите на всички, но не си го признава, той постепенно свиква да се самозалъгва, а накрая почва да лъже и останалите. Не се сети и за това, че след като толкова дълго го бяха обучавали на такава техника, вече е започнал да прави това на автопилот.

И съвсем не помисли, че един обикновен американски треньор по баскетбол е много по-сведущ по въпросите на практическия расизъм от цял университетски отбор специалисти по прогресивно-упадъчна философия. А може би упадъчно-прогресивна.

– Харесаха ли ти кюфтетата? – попита плахо и малко разочаровано майка му.

– Да – излъга Митака.

– Нещо да не се е случило на работа?

– Не – излъга отново той.

– Аз ще отида да взема децата от детската – каза примирено майка му.

– Добре. Аз пък ще изляза навън да се поразкарам.

Поне това можеше да направи – да се разходи и да помисли.

„Накъде да тръгна сега – позасмя се Митака, като излезе. – По кой път да поема, като не зная дори правилната посока?“

Нещо го затегли към реката и след минути вече вървеше по дигата. Слънцето грееше в гърба му и сянката му вървеше, причудливо дълга, пред него. Отляво, в тополовата гора, някакъв човек копаеше здравата с бел – сигурно беше някой рибар. Иначе защо да копа като обсебен там, дето нищо не беше сял.

„Тоя откачалник все пак търси нещо, ами аз, аз какво копая“ – осъзна неочаквано Митака пълната безполезност на заниманията си от селскостопанска гледна точка.

Тъжно беше – на средна възраст да прозреш, че сякаш не си където трябва и че вършиш нещо, за което не си спомняш да ти е било детска мечта.

„Изглежда, не съм се заловил с подходящата работа, а май не съм уцелил и подходящото място – продължи да мисли той. – Това вече е проблем, няма спор. Но още по-безспорно е, че не се ожених за подходящата жена“ – засмя се той наум с онова тъжно чувство, което всички познаваме.

На няколко крачки пред него една водна змия пресече равнодушно пътеката и се шмугна в храсталаците отляво.

„Виж ти, змията на познанието“ – засмя се Митака пресилено.

Боеше се от змии, но дали се страхуваше от познанието? Сети се, че точно Божидар му беше продал оня том от библиотека „Световна класика“ с „Еклесиаст“ и заедно с него му пробута и някакъв залежал от кой знае колко години соцбоклук.

„Ще ми го пробута ами, като съм... такава мекица – подмени той думата „хапльо“, която първа му мина през ум, с друг, по-разказвателен синоним. – Тя и Милето затова ме заряза“ – помисли той с горчивина и необяснимо светло чувство за мъчителката си и продължи надолу покрай реката.

Защо беше дошъл тук? Да избяга от нещо, което му бе неприятно? От страх или може би от безхарактерност? Кой го беше възпитал така? Родителите му? Те бяха напуснали тоя процес още в детската градина. Значи държавата. Или, по-точно, Системата. Все едно. Сега по-важно беше да се измъкне от това козлодуйско блато. Добре, но как да го направи? Странно беше, че си задава такива въпроси като последния тутманик. Сякаш бе изгубил всичките си ориентири. А дали въобще ги бе имал? Трябваше да си отговори. Имаше способности. Само че кой го знаеше, пък и на кого да му дреме? Нищо. Трябваше да намери изход.

Митака продължи да върви край дигата замислен и малко унил, но някъде в себе си уверен, че ще открие, като в логическа задача, правилната врата.

 

Когато инж. Серафимов се прибра, у тях цареше тишина и спокойствие и той от прага разбра: жена му и децата спяха. Събу се прилежно, премина като призрак коридора и тихичко отвори вратата на кухнята. На масата беше оставена похлупена чиния, в която бързо установи, че има изстинали задушени пържоли. Той ги помириса, внимателно ги захлупи отново и се опита да отвори безшумно вратата на спалнята. Жена му, която носеше странното старогерманско име Геновева, се събуди веднага, погледна го многострадално и още неразсънена, попита.

– Хапна ли?

– Не съм още.

– Толкова ме блъскаха днес за тия пет-шест парчета месо, че... – започна тя някаква мисъл, но не намери нито думи да изрази обидата си от блъскането, нито успя да й придаде някакво друго завършено значение. Беше успяла да се вреди само защото беше в болнични заради малкия им син. Иначе влахундерите пускаха месото и останалите дефицитни стоки, докато пришълците като тяхното семейство бяха на работа. Когато се върнеха от централата, продуктите мечта, естествено, бяха отдавна разграбени. Как беше й опротивяло всичко това. Истината бе, че заедно с чакането на опашката й се бе приискало да приключи в живота й и омръзналият й козлодуйски гурбет, но като не намери изразни средства, само въздъхна: – Как мина днес?

– Нормално. Лудница като лудница – засмя се Митака. – Обаче тоя път ни се разказа играта.

– Какво пак се случи?

– Семпълът отворил от някакво късо и нали няма поне една фасадка, Божо не го видял навреме, аз не бях там и... се съборихме яко.

– Ти къде беше?

– На четвърто БЩУ. Хукнах веднага, но насред пътя се спънах в тръбите на някакви идиоти от аера126 и паднах.

– Да не си се ударил лошо?

– Не. Само се натъртих.

– Не става ли опасно вече бе, Митак?

– Не. Какво опасно да има? – излъга, но само отчасти инж. Серафимов. Той наистина не виждаше в двете аварии нещо кой знае колко фатално. – Сега, докато сме спрели, ще отстранят някои дефекти и всичко ще е наред.

– Кои дефекти? – продължи разпита Геновева.

Митака чинно ги изброи. В такива случаи се напрягаше като на изпит и често в него оставаше усещането, че не го е издържал много успешно.

– Не ти ли се струва, че проблемите стават все повече и повече? Сякаш е време вече да си потърсим работа някъде другаде. Не искам тук да ти се случи нещо. За какво да стоим в тоя Козлодуй? Власите не ни обичат. Даже не искат да говорят с нас на български. Крият всички стоки. За най-дребните неща тичаме до Враца или София. Няма един свестен лекар за децата. А ние стоим, сякаш нарочно чакаме да ни сполети някоя беда – затрупа го тя с притесненията си и дори инж. Серафимов, който вярваше само на прогресивната материалистическа наука, усети да го боцкат по гърба нематериални иглички.

– Нищо няма да се случи. Не се притеснявай. Има някои проблеми, но като стана директор, всичко ще оправя – засмя се той, за да успокои жена си, а май и себе си.

– Божо непрекъснато говори друго. Струва ми се, че той казва много истини. Знаеш, че и аз отдавна съм почнала да се плаша.

– За каква истини говориш? За това, дето все опява, че ще гръмнем ли? Или че социализмът е нещо много лошо и трябва да си отива? На него май му се иска и двете неща да станат по-скоро.

– Не говори така. Аз също си мисля, че ни карат да работим при опасни режими.

– Какви опасни режими? Нали бачкаме по инструкции?

– Ти сам си казвал, че ги нарушавате.

– Инструкциите са писани от хора. Следователно не са съвършени. Тогава защо хората да не могат да ги нарушават? Как иначе ще ги направят по-добри? – извъртя той йезуитски безогледното нарушение на правилниците към благородната цел за тяхното усъвършенстване.

Тоя номер го беше научил от баща си, Димитър Серафимов. Старият Митак беше важна клечка в Бургаско. Политзатворник, политятак и прочее, той завеждаше отдел „Патриотично възпитание“ в Окръжния комитет. Беше му разказвал за онези далечни дни, когато, вдъхновен, с омачкан каскет в ръка като кумира си, довеждал идеите на великите учители на пролетариата до неориентираното съзнание на актива от три махали. Трудно било – гонели ги, биели ги, когато успявали да ги стигнат, стреляли се при нужда... Тъй да се каже – борба, която закалява. Затуй, когато дошли на власт, били като революционен валяк с бетонни колела – мачкали контрите подред. Най-напред смачкали попския морал (и поповете тоже). Всичко било ясно: светлото бъдеще било през три преки, крачели уверено след вождовете, но лошите препречвали всячески пътя и затова ги отстранявали заедно с препятствията, поетапно. После обаче се оказало, че бъдещето не е там, а малко по-далеч. Устремът им понамалял, но увереността, че са прави, не ги напускала. И отново заразмахвали яко революционната тояга. Но ето че свалили текущия вожд и учител на българския народ, и старият Митак задълго се разстроил. Оказало се, че тоягата, която използвали, е частично неморална и затова я поокастрили – тук-там по малко, колкото да му прилича, а на места още по-малко. Ударът бил коварен, шокът – здрав като магарешко текме127, и някои се размекнали от съмнения: „Ами ако пак бъркаме?“ Отстранили и тях, но вече не ги изскубали грубиянската като плевели, а по-внимателно. Баща му, за късмет, бързо се отърсил от съмненията, разбрал, че моралът е спирачка на прогреса, но съвсем пък без морал не бива, и продължил напред. Трудно му било, не можел да продължи по-нататък неуверен, а кой се връща от средата на пътя? Давал си сметка, че тая дилема е пак морална, и това го огорчавало и измъчвало, но той намерил в себе си сили и разделил двете души, за които споменава един английски автор. Та баща му беше му преподавал диалектиката на моралното шикалкавене и марксистко увъртане, но вече не по йосифвисарионовски – „Лес рубят, щепки летят“128, а в по-мек, научен вариант. Нещо от рода на „Правилната цел оправдава правилните средства и частично – някои от недотам правилните, може да се каже умерено неправилните, които в някои случаи все пак са неоправдани и следователно неправилни“ или нещо още по-мъгляво. Тези уроци бяха останали и в житейския арсенал на младия тогава, а сега вече доста по-възрастен инж. Серафимов. За късмет жена му не бе отрасла на правилна почва и не ги разбираше добре тези работи.

– Страх ме е, Митаче – върна се тя към безидейните си съмнения и притеснения. – А и днес отново много се измъчих, докато се оправях с тия проклетии от супера. Така е всеки божи ден в това забутано село. Ако това е социализмът, и на мен ми се иска да свърши час по-скоро. Само че не ми се вярва да стане.

– Няма страшно – използва Митака любимия израз на един от зам.-директорите. – Не го слушай Божо. Той има много развинтено въображение. Нещата, които пророкува, няма да се случат. Успокой се и приеми реалностите: социализмът никога няма да си отиде. А руска централа съвсем пък никога няма да гръмне.

Най-вече поради характера на образованието в тоя социум инж. Серафимов бе пропуснал да прочете важни книжки. Иначе можеше да открие, че заради жизнерадостни прогнози, основани на подвеждащи вътрешни гласове или просто на по-продължително изглупяване, най-разнообразни човешки общности са изчезвали от картата на света. Щеше да знае също, че има хора, които макар и да не са еврейски пророци, усещат бедата далеч преди злото да нахлуе на вълми, въпреки слънчевите очаквания на мнозинството. И че трябва да следи тези мърморещи черногледци като ветропоказатели, за да види навреме лошите поличби, а не да се осланя на култивирания си с обидно прости трикове оптимизъм. Така, ако, недай Боже, се наложи, щеше да успее да отпътува заедно с тях с последния параход, влак, а защо не и врачански автобус.

– Не мога да бъда спокойна – каза неочаквано инатливо жена му и добави след малко: – Нямаш ли усещането, че доста гадно ни използват?

Жена му интуитивно бе налучкала нещо, за което и той понякога си мислеше с раздразнение.

– Аз съм тук да работя, защото това мога да правя най-добре. Естествено, с това допринасям някаква полза – каза Митака и добави с примирителна усмивка: – Тъй че няма начин да не ни използват.

– Не се прави, че не ме разбираш.

Разбираше жена си Митака, дори много добре я разбираше. Съвсем неясно беше колко и какво точно заслужава някой, за да не излезе, че са го минали. Заради това пък беше съвсем наясно, че могат да го „използват“, а може да се достигне и до „прецакване“, че и до „прекарване“. Няма начин да не си мислил над проблема в държава, в която всеки се бои от две неща: от течение и да не го минат. Но в края на краищата и да го използваха, да не би да го експлоатираха? При развития социализъм експлоатацията на човек от човека беше изчезнала отдавна. Ами да. Нямаше частна собственост, следователно нямаше и такъв отвратителен артефакт. Имаше такива като Божидар, които се сещаха, че да те използват, минават и прецакват (без прекарването), е същото като да те експлоатират. Обаче пък беше съвсем различно. Абе, наясно беше Митака с всичко, но го приемаше философски и понеже беше поносимо, си траеше като всички останали. Той беше тук да израстне, да стане директор и дори нещо неясно повече. Беше млад и можеше да изтърпи това, че някой временно ще го използва и минава. Не му пукаше, майка му стара, животът беше пред тях.

– Разбирам те, Женивиев – нарече той галено жена си, – но нали съм ти казвал: още съучениците ми бяха открили, че е много трудно някой да ме мине. Дори и тук да успяват от време на време да ни прекарват, това се отнася до всички като нас. Виждаш, че останалите търпят. Нали не очакваш от мен да се предам тъкмо когато ще ставам ДИС? Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.

Геновева въздъхна. Мислеше си, че това прекарване е всекидневно, знаеше и колко нейни колежки бяха точно и баш прекарани по трудния път към върха на техните съпрузи, но знаеше и че мъжът й трудно ще отстъпи, и дори харесваше упоритостта му. Затова само си каза наум „Господ да ни пази“ и се прекръсти мислено. От малка бе научена да се примирява. Примирението бе в кръвта й. Майка й и баща й, да не говорим за баба й и дядо й, бяха религиозни. Те я бяха учили на смирение. На всичко отгоре като пионерче не бе успяла да повярва изцяло в атеизма. Беше й се случило нещо, докато я лекуваха, след като я беше блъснала колата на някаква важна партийна клечка. Беше загубила съзнание и бе видяла долу малкото си телце и възрастните, които се щураха около него. Когато после разказа всичко на родителите си и спомена и за бялата ярка светлина, майка й се прекръсти и прошепна: „Бог ти е дал втори живот, миличко. Моли му се и го обичай“. Оттогава тя винаги го правеше, когато бе притеснена, че може да се случи нещо лошо – на нея и на близките й.

В училище я учеха, че това не помага и че трудещите се могат да постигнат всичко сами и най-вече под ръководството на партията. А тя твърдеше, че Бог няма, сякаш го бяха свалили на някой извънреден конгрес.

Обаче за Геновева това бяха само приказки. Тя вярваше и знаеше: винаги имаше надежда Бог да ги измъкне от това... ами така си беше – забутано село.

Господ помага на всички, които се молят се за добро.

 

Докато в домовете на Митаците се случваха най-различни събития, у Божидарови течеше среднощна оперативка.

– Абе, специалист, откъде го измъкна тоя коняк, бе? – питаше тъкмо Били Лъжеца инж. Къбоков, който отваряше една бутилка Remi Martin.

– Направих някои запаси от „Кореком“ по-миналия петък, като ходих да купувам доларите за полския воаяж. Мислех си да изненадам Радостина, като се върне утре. Обаче и днешният случай заслужава да отворим една бутилка – каза Божидар и погледна часовника си. – Охо, той новият ден отдавна вече е дошъл. Давай да му ударим по едно за вчерашния късмет.

– Откъде купи зеленото? – попита Иван.

– От един приятел. Той познава маса араби. Нали си му чат – работи за културния обмен. Води им наши млади девойки доброволки, да ги учат на бъльгарски. После и двете страни му се отблагодаряват с каквото имат.

– Чирпанлията нали е някакъв роднина на Мичев? – попита Рангел, който си мислеше за други неща.

– Геле, бас държа, че въпросът ти има подтекст – каза Павел.

– Не си прав – каза Иван, – момчето е специалист. Ако искаш да знаеш, той е начертал първата си схема още на две годинки. Ей-така, както си стоял на кукото.

– Сигурно с мастило, каквото имал подръка – каза Божидар и в същия миг съжали. Не му хареса, че се опита да се подиграва с колега, който не беше направил повече грешки от него самия. И на всичко отгоре му беше симпатичен с това, че мислеше, за разлика от много други.

– Да бе, как позна? Май и ти си изследвал случая – каза Иван.

– Всичко ми е ясно, начи. Само едно не мога да разбера, начи – изимитира Божидар шефа на Иван. – Защо Хитров ходи в Холандия, начи.

– Как защо, начи – зачуди се Били. – Те нали са страната на вятърните мелници, начи. Ти си ни учил, начи, колко близки са централата и воденицата, а тя кво е? Мелница, начи. Всичко е от ясно по ясно, а ти – що бил ходил. Ми да внедрим ценния водещ опит на холандските мелничари. Начи.

– Кво да обърнем – каза Гелето и погледна Иван над очилата си. – Иван плюе срещу началника си.

– Обърни си чашата, начи – каза Иван.

– Предлагам по тоя случай всички да му ударим по едно, начи – каза Божидар.

– Приема се единодушно, начи – каза Иван и гаврътна чашата си, сякаш беше "студен чай", а не един от най-хубавите френски коняци.

– По-полека, бе. Както се засили, бутилката ще свърши, преди да сме я разгледали – каза свидливо Гелето.

– Кво се притесняваш? Божидар нали каза, че в склада има още – отговори Били.

– Стига сте се наливали с коняци и кафета, ами помислете какво ще пишете утре в обясненията – каза Павел.

– А, добре че ме подсети. Отивам да донеса кафето – каза Божидар и излезе.

– Тоя път и ти ще пишеш обяснения – подкачи го Павел, когато се върна с термоса.

– Да, бе – каза инж. Къбоков. – Най-накрая и мен да ме огрее. Направо нямам търпение да изпраскам първото си обяснение. Така се притеснявам, толкова се вълнувам...

– Няма страшно, виж го Гелето: на пръв поглед – нищо особено, а вече има издадени два тома обяснения и третият е под печат – изхили се Иван.

– Той ми е обяснявал – каза Божидар докато сипваше кафе – защо няма смисъл да се обяснява нещо, което никой няма да седне да обяснява в едно обяснение.

– Уу че хубаво го обясни. Ей тва обяснява всичко – каза Иван.

– Оставете каламбурите за персонала от гробарския отдел в „Хамлет“. Мисля си какво щеше да стане, ако бай Митьо не беше свършил цигарите.

– Що бе, Павка, всяко зло за добро, нъл’ знайш? Ако бай Митьо беше закъснял, втората авария със сигурност нямаше да се случи – каза Били и всички се засмяха.

– Слава Богу, че не стана на първи блок – каза Гелето.

– Ето пак неправилни разсъждения. Ами помисли, че сега щеше да си си глътнал езика или нещо още по-хубаво и за нас щеше да има два пъти повече коняк – каза Иван. – Виж само колко е гот. Начи.

– Не се лигавете. Никога не сме били толкова близо до червената черта. Ако и сега нищо не се промени, най-добре ще е час по-скоро да се омитаме от Козлодуй – каза Павел.

– Не се предавай бе, Павка! Мичев вече предприе първите стабилизиращи мерки – каза Божидар. – Днес ПТО-то скри диаграмите от самописците веднага, а не след два дена, като друг път.

– Аз зная поне още една мярка, която другарят Мичев ще предприеме тия дене – изсили се Иван.

– И ква ще е тя? – запита Божидар.

– Ще ме повиши – каза Иван и всички се засмяха.

– Ти по-добре кажи какво беше решението на оня тъп технически съвет... за АВР-а на акумулаторните батерии. Днес цяла сутрин съм те търсил да те питам. Къде се беше скатал? – каза Божидар. – Да не би да си ходил във Враца за разрешението от СБА-то?

– Според мен съветът хич не беше тъп и решенията му си бяха точно каквито трябва да бъдат – каза Иван, но не посочи мястото на скатаване и подмина темата за търговското турне из братските държави.

„Я го виж ти Ванката как се разграничава от разни критики“ – помисли Гелето.

– Само че нямаше кой да ги изпълни – каза Павел.

– Ами как да ги изпълним? Нали ще прахосаме маса киловатчаси в замяна на някаква си ядрена безопасност – каза Божидар. – Как ще гледаме после хората в очите, а?

– Чирпанлията толкова ли се беше панирал бе, Божо? – попита Гелето.

– А ти кво очакваш? – зададе контравъпрос инж. Къбоков и направи ораторска пауза. – Не ми идва наум с какво точно да сравня днешния кошмар. Все едно да ти подпалят къщата и да не можеш да излезеш през вратата. Ще съобразиш ли веднага да използваш въжетата за пране, за да се спуснеш от балкона? Кажи де! И ако ти се сетиш, дали всеки ще го направи?

И понеже никой не възрази, продължи:

– А сега си представи, че си вкъщи заедно с жената, децата и тъщата. Жена ти си е глътнала езика, децата хленчат, а тъщата веднага започва нещо да скърца. В смисъл, че планът ти е тъп, защото внучетата могат да си изкълчат краката при приземяването. Горе-долу това е. Ако не действате като екип, не ви остава нищо друго, освен да чакате пожарната. Или една друга кола – с по-тъмен цвят.

– Аз ако бях, щях да пусна от балкона най-напред тъщата за проба и ако става, веднага след нея и жената. Чак след това щях да изпробвам и въжето за пране – каза Иван и всички се засмяха.

„Дали е разбрал вече, че му изневерява?“ – помисли си Гелето.

– Божо, Мичев отговори ли на докладната ти за проблемите по подготовката? – попита Павел.

– Кой знае на кое бюро събира праха – каза Божидар. – Но съм убеден, че ще й отдели внимание. Най-малко колкото на хартията, с която си бърше дебелия гъз. Преди да я пусне в кошчето, искам да кажа.

– Ама и ти писа, писа, та се оля. Ако беше изложил мислите си на половин страничка, колкото молба за напускане, искам да кажа – изхили се Били Лъжеца, – отдавна щеше да имаш отговор.

– Прав си – каза инж. Къбоков. – Всичко, което написах там, са чисти глупости. Това за тренажорите, екипите, разните там компютърни модели... това са само интелигентщини и капризи. Истината е, че аз не познавам оперативната работа, другари – каза той с фалшиво-самокритичен глас, сякаш щеше да си прави обществено-психологическо сепуко на квартално офесъбрание129. – Да не говорим за работещите в тая тайнствена за мен сфера. Ето например днес аз не знаех името на оператор-технолога на турбината. Ей затова на такива глезльовци като мен екипите са им виновни. А пък опасенията ми за ядрената и радиационната безопасност са лигавщини и са недостойни за един истински мъж. За истинския мъж правилниците са като "стоп" на селски кръстопът – изхилваш се и преминаваш. Като Малкия Долап например. Той може да ни вдъхне сили и в най-напечения момент, когато вече сме прекрачили и последната забрана. И последната черта. Само като каже „Аз съм инструкцията!“ – и край. Няма страхове, няма опасения. Един ден няма да имаме време даже и да се усмихнем. Като днес.

– Ти пак изпадна в прорицателски транс – каза Иван, но тоя път никой не се засмя.

– Божидаре – обади се Павел, – ти вечно си на нож със системата. И какво постигна? Ако не броим това, че се изпокара с всички директори, друго постигна ли?

– Така е бе, Павка. Прав си. Само че вече ми е писнало от всичко – каза Божидар. – Не мога повече да понасям тукашните простотии. Успявам да се сдържам с последни сили. Тва е – разпери ръце Божидар.

– Мисля, че ти е време да се махнеш оттук – каза Павел. – Знаеш, че не може да се воюва срещу институциите. Винаги ще ти намерят цаката. Все веднъж ще сбъркаш, и тогава няма да ти се размине. Знаеш го.

– Той Жоко откога те чака на гюменце – каза Иван и се усмихна радостно. – Вчера се хвалеше, че е заредил чифтето с едри сачми и бренеке.

– Ти да не ставаш член на ловната дружинка? – каза Божидар.

– Що да не стана? – каза Били. – Аз обичам да съм сред природата.

– Ако той те гръмне, ще знаеш поне, че го е направил с мерак – каза Павел. – Ама и ти час по час пробваш спусъка. Снощи можеше да не коментираш пред всички какво си чел миналата неделя.

– Аз съм „Пътуващият проповедник“130 – каза Божидар. – Не мога да се сдържа да не доведа до сърцата словото Божие.

– Още не си пътуващ – каза Били, – но другарят Мичев ми каза, че вече мисли по въпроса.

– Ти май наистина ще се присъединяваш към ловджиите – каза Божо.

– Не се заяждай с Иван, ами си спомни думите на Вушката – каза Павел.

– Спомням си. Какво искаш да кажеш? Да не би Детелина и Радослав да тръгнат да ме топят? Или Мариана? Това ли искаш да кажеш?

– Боже, Боже, с какви хора съм се събрал – каза Гелето, но не беше ясно дали пита Всевишния, или само се обръща към Божидар. Май все още не беше в оная фаза, когато душата говори с Бога.

– Защо само тях изброи? Там имаше още хора – каза Павел.

– Ами аз да тръгвам тогава – каза Божо и се надигна.

– Къде – попита Били, – за още коняк ли?

– Не. Отивам да се удавя. Не мога да живея с мисълта, че приятелите ми ме киснат.

– Те също като теб имат семейства. Ти замислял ли си се дали постъпваш честно, като ги караш да слушат лекции като снощната? – каза Павел. – Това, което им казваш, трябва ли им? Ще им стане ли по-добре, ако знаят колко е тъпо всичко? Нали си спомняш какво казва по въпроса Чибуа Амираджиби?

– Добре бе, Павка. Прав си. Не е честно. Но тогава какво ми остава? Да избягам. Нали така? То и на мен това ми е бил меракът винаги – да се омета. Не само от Атомната, а въобще от България. Ей на – посочи той библиотеката си, – обърнал съм глобуса наопаки само за да свиквам с гледката на Нова Зеландия. Бях в часа по география, когато казаха, че климатът там е почти като нашия. Ама като не мога да събера пари за билет... – каза Божидар. – А иначе от социализма ми се драйфа още от училище. Ако искаш, мога да ти разкажа и кога точно почувствах първото гадене.

– Давай, ти хубаво разказваш, пък и бая коняк има още – каза Иван.

Божидар се направи, че не чува, и продължи:

– Не мога да я трая тая проклета държава. Ако бях ерген като Гелето или като Драго, откога да съм духнал. Проблемът е, че не съм сам.

– Ами разведи се – посъветва го Иван, но Гелето го погледна и той млъкна.

Иначе сигурно щеше да подскаже на Божидар, че ако гръмне и родителите си, ще остане като проблем само купуването на билета.

– Не разбирам защо трябва да бягаш чак в Нова Зеландия – каза Павел. – Има и други градове в България.

– Виж, Павка, през целия ми живот социализмът ме е правил на маймуна. До вчера си мислех, че най-гадно беше, когато изгребвахме оная радиоактивна помия от дъното на реактора с кофите и парцалите. Нали си спомняш, когато оня дърводелец Томата разлюля въжето и изля кофата на главата ми... Обаче вчера ме полъхна едно ново чувство. За броени секунди щяхме да залеем с такава помия, но вече вряла, стотици хиляди реални хора... Да измислиш такава гадост, не е достатъчен обикновен садизъм. И радиусът му на действие е впечатляващ. Затова трябва да се бяга далече, нали разбираш – каза Божидар и стана. Чувстваше се ужасно скапан.

– Мисля, че пресилваш нещата – каза Павел. – Да се експлоатира АЕЦ, има някакъв риск, но то и полетите със самолет не са безопасни. Всички пътници знаят, че има вероятност да катастрофират, но пак пътуват. Хората все си мислят, че точно на тях няма да им се случи.

– Павка, пътниците си купуват доброволно билети. А когато строиха Атомната, бас държа, че никой не е искал мнението поне на партийните членове от Хърлец. Иначе казано, ние не сме си купували билети. И на всичко отгоре, след като са ни натикали в самолета, пилотът изведнъж казва: „А, те не са сложили перката на десния двигател, бе... Я гледай, май и приборите ми не работят. Е, нищо, и така ще полетим. Диспечерът нали каза, че даже да се изтрепем, ще е за доброто на всички ни.“ Така е с твоя пример.

Инж. Пантареев се подсмихна и попита:

– Дори да бяха поискали съгласието ни на референдум, мислиш ли, че отговорът щеше да бъде по-различен от „да“?

– Прав си. Зная какво представлява всенародното ни овчедушие. Ние сме се самодефинирали отдавна със стария виц за профсъюза и въженцето131. И точно затова за нас хайтехнологиите са абсолютно противопоказни. Вече ни беше демонстрирано какви сили събуждат. А да се удържат те, не е достатъчно само да си член на профсъюза.

– Кво сега, да не искаш да ни изкараш бавноразвиващи се? – попита Били Лъжеца.

– Не. Ние сме нация от гениални лекета – каза Божидар. – Ние сме хора, които са се отказали от правото си да бъдат личности. Направили сме доста невероятни, смайващи света ходове, но един от тях е просто гениален: отказали сме се от свободата си – едно няма нищо – и в замяна сме получили възможността да мързелуваме, да крадем и да лъжем до края на дните си. Затова не бива да строим атомни централи. Решението за такъв строеж е съвкупност от личните решения на стотици хиляди хора, от тяхната лична отговорност и здрав разум. И ако това го няма, няма гаранции, че ще пропуснем пак да тръгнем след свирката на някой ентусиазиран идиот. И да се усетим чак като почнем да бълбукаме в блатото... Вие нямате ли чувството, че тоя тонизиращ процес сякаш е започнал от доста време? Божидар помълча малко. – И ако някой от вас ми каже, че съм черноглед, ще му препоръчам да изследва какво усеща човек, докато брои секундите до края... – той погледна часовника си, каза „Еее, виж ти кое време станало. Чакай аз да погледна децата“, и излезе.

Децата спяха, но Божидар предварително беше решил да погледне и в хола. Това беше тайната му мисъл.

Когато след половин час приятелите му се сетиха, че напоследък не са го виждали и надникнаха по стаите, инж. Къбоков кротко спеше на надуваемия дюшек, върху който децата му скачаха от единствената в Козлодуй шведска стена.

 

Божидар се събуди към четири от собстените си хлипове. Надигна се и се ослуша. Някой беше загасил лампите и в къщата беше тихо като в беззвучен сън. Изправи се бавно в тъмнината, избърса очите си и тръгна към кухнята. Спря пред прозореца, запали един смачкан фас от пепелника и се загледа навън, сякаш очакваше оттам някаква помощ. Пак беше сънувал един от онези несвършващи злощастни дни. По някакъв безмилостен график спомените за тях се протягаха през времето и го стисваха за гърлото като осмоногото, което беше докопало оня нещастник Жилият132. Но... нямаше как да се отскубне от пипалата. Оставаше само да чака кога тези кошмари най-после щяха да го пресушат до дъно или да разчита, че този, който му ги праща, внезапно ще загуби интерес да го измъчва. Божидар опря чело в стъклото. Отвън козлодуйският вятър метеше пустите улици и във въздуха се носеха боклуците на местната цивилизация. Мина му през ум, че всички пришълци тук приличат на тия захвърлени парчета хартия и стари найлони, които вихрушката развяваше като съдрани знамена на разбита армия. Кой знае къде щеше да ги издуха идващият от народните глъбини помитащ вихър от неуправляем кариеризъм и състезаваща се за преходни червени знамена безотговорност. А той се носеше безспир в това царство на кривите огледала... Къде ли щеше да го отвее и него? И кога? И всъщност за какво беше дошъл той тук? От патриотичен дълг? Глупости. Да не би да му беше отечество тоя гигантски механизъм за лъжи, кражби и всякакви комбинирани мошеничества, който бяха инсталирали и пуснали в експлоатация строителите на комунизма? Тогава за какво? Заради жилището ли? Заради някакъв тъп панелен еквивалент на колиба за бедни инженерни семейства? Или може би заради опротивялата му работа? Какво получаваше от нея освен това, че добавяше нов раздел в нощните му кошмари? Жилището и парите трябваха на всеки, който се грижи за семейството си. Само че какво правеше той напоследък, освен да го разбива?

В този момент, изненадващо и за самия себе си, Божидар внезапно осъзна, че вече нищо не го задържа тук.

И се почувства непоносимо, непоносимо самотен.

 

Из донесенията на тайния сътрудник Курчатов:

„Източникът съобщава, че предишната вечер негов приятел е бил на сбирка у Божидар Къбоков. Приятелят е чул Къбоков да казва, че мрази социализма и че социалистическото общество го ощетява и унижава. Той изразил своите сериозни намерения да емигрира в Нова Зеландия. Къбоков е поставил под съмнение нашите възможности да строим атомни централи. Накрая е направил недвусмислени обидни изказвания за Политбюро на Партията.“

 

 


k Тези, които имат по-добре развито въображение могат да си представят какво брожение може да предизвика излизането на „Кръстникът“ в една страна, в която основно четиво са тезисите на генералните и маршални секретари. В ония времена тая книга имаше ефекта, може би, на оригиналния ръкопис на Джон Кабот, в който той посочва пред слисаната Бристолска общественост откриването на новите западни земи и ги нарича на спонсора на експедицията Ричард Америк.

117 Анри Бейл – Анри Мари Бейл, френски писател, по-известен с псевдонима си Стендал (1783-1842). Цитатът в текста е от романа „Телемах“ на френския теолог и епископ Франсоа Фенелон (1651-1715) и е използван от Стендал в „Червено и черно“.

118 Помпи система подпитка (ПСП) – служат за текущо поддържане на водохимичния режим и налягането в първи контур.

l Налягането в първи контур е 12,25 МРа или 125 кг/см2, за да може при сравнително високата температура (~290°С) топлоносителят (вода) да е в течно състояние. Тогава топлообменът между него и нагряващите касети с уран е ефективен и няма опасност от прегряване вследствие на лошо охлаждане. Трябва да се следи при определена температура на топлоносителя да има съответното налягане, при което той е в течна фаза. Ако това не се спазва и се подминат критичните параметри, след които водата вече е във вид на пара, топлообменът рязко се влошава и касетите в зоната (тук и на други места „зоната“ е тая част от реактора, където се извършва ядрената реакция) могат да се разтопят и да последва т. нар. „парен взрив“.

119 Помпи аварийна подпитка (ПАП) – подават борен разтвор към реактора за бързо прекратяване на ядрената реакция. Много важни за ядрената безопасност.

120 Главни циркулационни помпи (ГЦП) – помпи с мощност два мегавата всяка, с които се осъществява циркулацията на топлоносителя (вода) в първи контур.

121 Пита – мнемосхема на панелите, представляваща напречен разрез на активната зона на реактора, приличащ на медна пита. При прегряване на някоя касета съответната й „килийка“ на схемата светва.

122 Помпи междинен контур – служат за охлаждане на главните циркулационни помпи.

123 Втори контур – системи и съоръжения, през които минава вода или пара от/към турбините.

124 Саваци – запорни съоръжения, с които се пуска или спира водата – в случая към турбина на ВЕЦ.

125 Дружинна – дружинна ръководителка. В миналото – ръководна длъжност в пионерската организация (дружина) към някое училище.

126 Аер – Атоменергоремонт – организация за ремонтни работи на АЕЦ по онова време.

127 Текме – ритник (тур.).

128 Лес рубят, щепки летят – гората секат, трески хвърчат (рус.). Прочут израз за тези, които го знаят. На тези, които не го знаят, им пожелаваме никога да не им се налага да го научават.

129 Офесъбрание – събрание на Отечествения фронт.

130 Пътуващият проповедник – роман от Ърскин Колдуел (1903-1987), издаден на български през 1978 г., тогава един от прозорците към западната култура.

131 Старият виц за профсъюза и въженцето – един от вицовете, известни на всеки в Българско, които пределно лаконично дефинират народната психология: Извикали на квартално събрание трудещите се и им съобщили, че на другия ден ще ги бесят. Разшумели се, замърморили недоволно и тревожно. И ето че един изразител на народната воля вдигнал ръка: – Въженцата ще ни ги раздавате от профсъюза ли, или да си ги носим от къщи? – попитал. Други два са светлата мисъл на Нане „Я не сакам я да съм добре, я сакам Вуте да е зле“ и жизнерадостното заключение, че „У нас само децата са качествени, щото не ги правим с ръцете си“. За четвъртия и петия ще стане дума в книги трета и четвърта. Няма друг народ, който да си е направил толкова гавраджийско психологическо харикири.

132 Герой от „Морски труженици“ – роман от Виктор Юго.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух