напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава VII. Какво може да се намери в душата на един руски букинист


Сутринта към девет българската група тръгна към Воронеж с уазката на Учебния център. От настойниците им щеше да ги придружава само Егор Алексеевич. Той се ръкува с Божидар, сериозно и с достойнство, като че ли щяха да водят преговори по разоръжаването. В уазката ги чакаха жена му и още някаква хубавица, която изгледа Божидар с интерес и му се усмихна, сякаш между тях имаше някаква сладка тайна.

– Вий да не сте правили италианска четворка с Егор Алексеевич? – веднага започна по темата Мръсника.

Четворката беше от любимите му фигури, но неизвестно защо беше решил, че е „италианска“ – най-вероятно по асоциация с шведската тройка. А може би смяташе, че италианците са по-колективен народ.

– Не – отговори му Божидар и се засмя на фантазиите му.

– Снощи пред кафето те чакаха поне двайсетина рускини – продължи Мръсника. – Искаха да ги запозная с теб, тръшкаха се по земята, даваха ми разни парфюмирани бележки, а две си свалиха сутиените и ме молеха на колене да ти ги предам.

– Ти взе ли ги?

– Останаха в хотела. Само че не стават за нищо. Цяла нощ съм се празнил в тях – захили се Мръсника.

Не можеше да се сдържи да не се засмее на простотиите му. Трябваше обаче да се махне – иначе той нямаше да спре да плямпа до Воронеж.

– Ще отида при Егор Сеич да уточним маршрута – каза Божидар.

Нямаше никакъв маршрут. Егор Алексеевич беше помъкнал жена си на пазар във Воронеж, а тя се беше обадила и на някаква своя приятелка – Галина Петровна. И двете ги бяха пуснали от работа без проблем.

Уазката ги стовари на площада пред гарата. Егор Алексеевич напомни на всички, че ще тръгват обратно в четири следобед, и всеки пое по пътя си.

Божидар бързо се ориентира къде е черният пазар на книгите. Беше в някакъв запуснат парк в края на града, малко след последната тролейбусна спирка. Там, на полянките между хилавите елички и брези с изрязани по стъблата избрани мисли на местни автори, беше цялото воронежко войнство на нелегалните продажби на книги.

През онази епоха да търсиш книга в законните съветски книжарници, беше по-абсурдно от това да търсиш шпеков салам в колхозен гастроном. Руските учени бяха доказали, че този продълговат продукт може да се намери единствено в антикварните магазини. Там той се продаваше редом с такива не по-малко екзотични неща, като образци от западни гуменки с неотлепяща се подметка, западни самобръсначки с дръжка и чудновати западни устройства, които се пускат с копче, а не с манивела, както е правилно.

Следователно да се търси в съветска книжарница прочитна книга, даже най-обикновената, беше абсолютно неправилно. В книжарниците се продаваха съчиненията по марксизъм-ленинизъм, които неизвестно защо Божидар мразеше, плакати и знаменца за манифестации, тетрадки с ликовете на най-обичаните към дадения исторически момент вождове, както и пособия, с чиято помощ се записваха, подчертаваха и изтриваха мислите на класиците в горния жанр. Останалите разнообразни пособия за изтриване, като каменарски чукове, пистолети „Макаров“, булдозери за заравняване и пр., се продаваха в други специализирани магазини.

На книжната нелегална борса можеше да се намери всичко – естествено, при добра цена. Божидар тъкмо разглеждаше образците от стоката, разположени на земята върху найлони и вестници.

Това, че по тях имаше предимно книги от автори, които нищо не му говореха, не го заблуди. Той знаеше, че руснаците смятат световната литература за част от руската, при това по-слабо написаната. Че това е така, може да се убеди всеки – достатъчно е да погледне 200-томната „Световна класика“ или, ако броенето ви уморява, 50-томната „Световна класика за деца“. Трийсет и един тома са на руски автори; деветнайсет – на целия останал свят. В нея ще намерите произведения на повече от 350 съветски автори, от които поне 300 са толкова бездарни, че могат веднага да получат карти за МАССОЛИТ63. Обаче няма да намерите Рафаело Сабатини, Емилио Салгари, Густав Емар или, да речем, Карл Май. Няма ги в световната библиотека за деца. Даже намек за тях няма. Защо им беше на руските деца през онези години да знаят за Винету, Поразяващата ръка, Скарамуш, Капитан Блъд, Сандокан и Черния корсар? Нали си имаха Чапай, Петка и Павлик Морозов? Но това е, ако питате Съставителя*. Божидар обаче в момента беше в контакт с представители на друго мнение. Той обикаля близо половин час из пазара. Плочите ги разкара веднага още в началото. Взеха му ги накуп по двайсетачка парчето. Беше заработил четиристотин рублички от плочи, които в България не струваха и четирийсет лева, и сега не бързаше. За книгите, които носеше, горките руснаци бяха готови да дадат двайсет-трийсет пъти по-висока цена от тази, на която можеше да ги пусне в книжарниците съветската държава. Но не ги пускаше... Божо вече си беше избрал двама, на които се канеше да предложи стоката.

Първият от тях беше със сивкав шлифер и каскет, които щяха да му отиват ужасно, ако караше някое „Бентли“ от трийсетте години. Божидар му предложи изданието на Конан Дойл на „Огонёк“64 и десетина от най-редките книги от поредиците „Зарубежный детектив“ и „Современный детектив“. Пазариха се дълго, но накрая получи цената и капиталът му нарасна с още шестстотин рубли. Трябваше бързо да изтъргува съкровището си – „Дюма красненький“65 и пет от най-търсените томове от... „Библиотека мировой литературы для детей“. Надяваше се да им вземе хилядарка и после бързо да се махне, защото не беше хубаво да се мотае с две хиляди рубли в джоба при наличието на толкова любители на печатни изделия.

Беше си избрал един тип с избелял костюм, който пушеше лула и четеше някакъв самиздат, сякаш не беше дошъл да търгува, а искаше просто така, заедно с дима от тютюна да вдъхне малко от неповторимата атмосфера на незаконни продажби и на забранена литература. Божидар беше видял при него петтомника на Есенин и веднага попита колко струва.

– Сто рубли – каза оня, без да го погледне.

В Москва можеше да го намери и за трийсет, но тук, изглежда, във всяка къща държаха да имат поне пет тома от Есенин.

– Цената е много висока – каза Божо.

– Там, откъдето идваш, по-евтино ли е?

– В България мога да го намеря за десет рубли.

– А, България... А нещо друго не търсиш ли?

– Мога да предложа нещо.

– Да видим – каза ценителят на Есенин и зарови нос в сака. – Охо, Дюма! А тези пет тома кои са? Майн Рид, Джованьоли, Джек Лондон... добре. Колко искаш за всичко?

– Като гледам по колко е Есенин, тук пазарът трябва да е много скъп.

– Е, за Есенин ще се разберем – засмя се ценителят.

Поговориха, попазариха се и нали бяха сродни души – споразумяха се за деветстотин и петдесет рубли плюс петтомника. Сродната душа се казваше Юрий. Той сам предложи да се почерпят в някое кафе. Логично беше: не срещаше всеки ден колеги от България.

Бяха пийнали по една-две водки, когато разговорът тръгна по същество.

– Чувал съм, че в България могат да се намерят много ценни книги – каза Юрий.

– Навсякъде могат да се намерят ценни книги – отбеляза философски Божидар.

– Можеш ли да намериш Пастернак, Булгаков, Твардовски?...66 – започна списъка Юрий.

– Твардовски е печатан само веднъж у нас, а и да го печатат – ще е на български. Чувах, че подготвят издание на Булгаков тук. Така че мога да ти ги потърся, но на самиздат.

– Това е интересно, блядь – каза Юрий и го погледна замислено. – Можеш ли да намериш Цветаева67, Домбровски, Манделщам, Волошин?... – разбираш за какви автори става дума.

– Разбирам. Ти търсиш все такива, които ги няма в Голямата детска библиотека – каза Божо и Юрий се засмя. – От тези, дето ги изброи, Цветаева и Манделщам са издавани сравнително скоро. За какво ти е самиздат? Последното издание на Цветаева е от 1965 година, а на Манделщам е от 73-та, ако не ме лъже паметта.

– Не те лъже – каза Юрий.

– Тогава какъв ти е проблемът?

– Търся непубликувани техни произведения.

– Нещо като „Реквием“ на Ахматова или „Мы живем, под собою не чуя страны“ на Манделщам?

– Откъде си чувал за тях?

Този път Божидар го изгледа замислено.

Это было, когда улыбался -

започна той -

Только мертвый, спокойствию рад,

И ненужным привеском болтался

Возле тюрем своих Ленинград.

И когда, обезумев от муки,

Шли уже осужденных полки,

И короткую песню разлуки

Паровозные пели гудки.

Юрий му каза „по-тихо“, но Божидар сякаш не го чу.

Звезды смерти стояли над нами,

И безвинная корчилась Русь

Под кровавыми сапогами

И под шинами черных марусь.68

– Откъде го знаеш това? – попита Юрий с пресипнал глас, но Божидар не му отговори.

– Такива произведения търсиш, нали? А от Домбровски ще ти се прииска „Факультет ненужных вещей“? После ще поискаш нещо от Гросман, а накрая сигурно и от Варлаам Шаламов.

Юрий хлъцна.

– Ти чел ли си „Факультет ненужных вещей“?

– Може да се каже, че я четох цялата. Липсваше само една кола.

– Хареса ли ти?

– Малко е да се каже „хареса ми“. Само че с Домбровски имаме идеологически различия – засмя се Божо.

– Така ли? Какви различия?

– Аз смятам, че оня касапин с библейското име е само добросъвестен ученик. Той не е Антихристът. Той даже не е евреин. Може баща му да е евреин, но това не стига – трябва майка му да е такава, а тя си е крепостна селянка.

– Висарион Иванович не е евреин.

– Аз не говоря за Джугашвили, а за бащата на другаря Сталин.

– И кой е той според теб?

– По онова време Екатерина Георгиевна е била готвачка в една експедиция из Централна Азия. Така че, корифеят е рожба на научното и на земното начало. Оттам са и тези ненадминати успехи в науката, а също в някои чисто земни работи.

– И коя е тази експедиция?

– На видния руски пътешественик и полски евреин, другаря Пржевалски, Николай Михайлович.

– Това са фантазии.

– Можеш да разгледаш портрета на другаря Пржевалски в Енциклопедията. Другарят Сталин направо му е одрал кожата. Интересно, че е само в преносен смисъл. За пръв и последен път. Но важното е, че истинският Антихрист е друг.

– И кой е той?

– Ами попитай Александър Исаевич.

– Чел ли си „Архипелага“?

– Четох го като малък – изхили се Божо и Юрий също се засмя.

– Ти, изглежда, имаш много връзки тук, щом можеш да намираш такива книги.

– Букинисти сме, трябва да си помагаме – отговори неопределено Божидар. – Нали знаеш: ако не пиеш вода, откъде ще черпиш сили?

Юрий го погледна и се позасмя.

– Имаш странно чувство за хумор, блядь. Между другото, къде си ошлайфал така руския?

– Да уча езици, ми е хоби, а в руския има някои неща, които ме интересуват много.

– Че какво интересно има? Да не би падежите или правописът – засмя се Юрий.

– Да речем начинът, по който е станал модерен език. Съдбата на тези, които се го създали. Съдбата на онези, които са определяли тяхната съдба. Ей такива въпроси. Естествено, че и правописът, нали там е скрита етимологията на думите. Дори азбуката му ми е била интересна.

– Това последното – защото пишем с обща азбука, затова ли?

– Ти си изненадващо осведомен.

– Това шега ли е?

– Изобщо не се шегувам. Тук час по час срещам хора, които се стъписват, като им пиша адреса си. Фактът, че още някой пише с такива шантави букви, наистина е потресаващ. Но тук става дума за друго – уж сме братски народи, а вие не знаете с каква азбука пишем.

– И много ли такива примери имаш?

– Колкото искаш. И всички са от типа „Я, вие пишете с наши букви“. Последните два случая са от миналия път, когато бях тук. На връщане във влака се запознах с един, който беше плавал на атомна подводница. Преди това в Москва пък срещнах специалист по руска литература. От нашия бранш. Но за първия, хайде, както и да е – явно въпросите за азбуката са били военна тайна. Обаче вторият имаше толкова старопечатни книги, че можеше да направи изложба във ВДНХ69. Но може би си мислеше, че руската азбука е изобретена от Ломоносов.

– Е, не е така. Във всички учебници пише, че писмеността е била разпространена от Кирил и Методий.

– А те какви са, знаеш ли?

– Да, славянски просветители са.

– А по народност какви са?

– Какви са? Българи, така ли?

– Ако попиташ в България, ще ти кажат, че са солунски братя. И понеже Солун по подразбиране си е наш, ще излезе, че са българи.

– А те не са, така ли?

– Абе, още не можем да изровим паспортите им. По тази причина за Кирил и Методий се казва, че са „славянски просветители“. А какви са по народност, не се казва. И изобретяването на азбуката у вас не се чества. Като си помислиш: руската писменост – изобретена от някакви упадъчни византийски типове. Неудобно е някак си. Поне да беше от някой крепостен селяндурин като Михайло Василиевич. Но той бил зает да открива цялата съвременна наука и да изобретява мозайката. За азбука така и не му останало време.

– Ей, ти си голям злобар, знаеш ли? – засмя се Юрий.

– Защо, бе, Юрий? Прочети какво пише за него в Енциклопедията. От нея излиза, че тоя колосален руски учен е измислил всичко. Той е открил живота на земята. Не е успял да изобрети май само порцелановия писоар. Но току-виж, и за него изровили отнякъде патента му.

Юрий пак се засмя.

– Между другото, от Цветаева не ти ли трябва онова произведение, което започва: „И так, Пушкин был негр“? – попита Божидар.

– И него ли знаеш наизуст?

– Не. Зная наизуст доста неща от Цветаева, но точно това не го знам.

– Защо тогава точно то ти дойде наум?

– А, сетих се, че в речника посочват Ломоносов като бащица и на съвременния руски литературен език. И понеже и Александър Сергеевич нали уж има някакви заслуги, та затова. А и ти все забранени произведения търсиш. Ето ти едно. Не искат да го публикуват и това е. Защо не искат есето на Цветаева за Пушкин да стигне до народа? Защото казва, че е негър ли? На всеки е ясно, че правнукът на арапина на Петър Велики ще е мулат. Самият Пушкин пише в оня опит за автобиография за прабаба си, която казвала на развален руски „Шорн шорт делает мне шорни репят и дает им шортовск имя“70. Тогава?

– Какво „тогава“? Какво искаш да кажеш?

– Прадядо му правил на прабаба му черни деца, обаче Александър Сергеевич на портретите си винаги изглежда един такъв бял, къдрокос руски красавец – като че ли е брат на Андрей Болконски. Соцреализмът има здрави корени у вас. Нали знаеш как се изобразява куц вожд, сакат с лявата ръка?

Юрий не му отговори.

– Рисува се на кон, в профил откъм дясната страна и му пъхаш сабя в ръката. Ей така е с Пушкин. Имам чувството, че ще си разчекнете устата, но няма да кажете, че той е, хайде, не негър, а мулат. Не можете да си признаете, че съвременният руски тръгва от правнука на немски преселник и негъра, подарен на Петър Велики.

– Това, което казваш, прилича на расизъм.

– Ми то вий се държите като расисти. Не можете да си признаете, че той не е славянин. Същите номера като с азбуката. Не можете да преглътнете една проста истина: човекът, допринесъл най-много за развитието на руския език, е някакъв немско-арабски мелез. Като си помисля, да пише за Пушкин, не е пропуснал никой – Гогол, Тургенев, Достоевски, Блок... На тържеството в Болшой театър за 125-годишнината от смъртта му словото е от Твардовски... Всеки един се е изкашлял колко е велик Александър Сергеевич. Обаче като ги четеш, винаги чувстваш, че нещо много важно липсва, че всеки от тях нещо много упорито замазва и премълчава. Трудно им е. Той и Твардовски така започва словото си: „Да се пише за Пушкин, е неимоверно трудно...“ Обаче го извърта, че било, защото темата била измамно лесна. А то е трудно, защото не започват с истината и веднъж излъгали, продължават да си кривят душата. А пък първата истина за Пушкин е, че той е правнук на негър. Не казвам, че е черен. Но едва ли прилича на гравюрата на Уткин71 и няма нищо общо с оня декабрист с волевото чене от литографията на Хипиус72: устните му са дебели, носът му е с широки ноздри, лицето му е мургаво и косата му е къдрава, ама не като на руснак, а като на метис. И оттам са били всичките му „битови“ проблеми и хилядите подигравки, и вицовете, и пасквилите, и неприязънта на аристокрацията ви. Не мислиш ли, че това може да бъде най-сериозният скрит мотив за творчеството му? И след всичките му мъки – най-накрая затова сте го и затрили.

– Какво значи „затрили сме го“? Убива го на дуел Дантес.

– Все едно да кажеш, че Кенеди е убит от Лий Осуалд. И в двата случая има пряк извършител. Въпросът е кой е организирал тържествата. Но при Пушкин нещата са изпипани много по-вещо. Те само го натикват в най-гъстата гора и там все някое лошо животно го изяжда. После кой виновен – някакъв си Дантес.

– Кои са тези „те“?

– Управленският елит. Аристокрацията. Висшето общество като цяло. Онези, които Пушкин дразни със самото си съществуване. Няма конкретен организатор. Ефектът е от спонтанна реакция.

– Лермонтов също е убит на дуел. И за неговата смърт ли е виновна такава „спонтанна реакция на обществото“?

– С какво е дразнел Лермонтов обществото, че да реагира така фатално? Кой е той? На кого е влязъл в очите? Няма спор – голям поет е, но далеч не е от ранга на Пушкин. Да не говорим, че изобщо не е негър... А, тъкмо ме подсети. Какво пише Лермонтов в „Смерть поэта“?

Не вы ль сперва так злобно гнали

Его свободный, смелый дар

И для потехи раздували

Чуть затаившийся пожар?

Какъв е тоя едва затихнал пожар? Кой го раздухва, за да си прави гаден майтап? И с какво? Цялото стихотворение е пълно с намеци за коварни насмешки, за мълва, за чест... Само за съпружеска чест ли става дума? Естествено, че не. Отговорът е простичък: „И так, Пушкин был негр.“ Убиват го не защото е велик поет – това по време на царизма не е можело да се случи. Нито пък защото е метис. Дядо му е бил арапин, но не са го убили. Защо? Защото е имал подходящ за един арапин статус. Петър сигурно го е използвал като изувалка за ботушите си. А тук, от една страна, имаме някакъв си метис, някакъв си мелез, а от друга трябва да го признаваме за гений. Ей това ви е заседнало на гърлото: засегнатото ви самолюбие на велика нация – нали той не е славянин, и чувството за вина, че сте го унищожили в разцвета на силите му. Но вие все не можете и не можете да си го признаете.

– Като те слуша човек, ще си помисли, че ни мразиш много... Но това не е така, нали?

– Разбира се, че не е така. Точно обратното е – аз съм един от малкото хора в България, които обичат истински Русия. Иначе целокупният ни народ си обича тъпия мит за „по-големия брат“, който ще ни пази, ще ни закриля и ще дава аванти и гювечи на по-малкото глезено братче. Обаче тоя образ е толкова паянтов, че се събаря при първото подухване на ветрец от волжските степи. Не говоря за имперската ви политика, дето го е проваляла открай време. Най-лошото е, когато българи се срещнат с жив руснак. Нашите очакват все разни аванти – нали е по-големият брат. Обаче... изненада: оказва се, че и руснаците са хора като нас. И те като нас крадат и лъжат, като нас мързелуват, а как юнашки пият... И често гледат да ни прекарат, точно както и ние тях. А уж са братя. И тогава ела да видиш какво става. Ела в Атомната да ти покажа как изглежда братската дружба в действие: как се дебнем кой кого да прецака, как си правим мръсни номера и бдим братушките да не откраднат преди нас дамаджаните с чист спирт за презарядката.

Юрий се засмя.

– Тогава ти за какво ни обичаш?

– Защото обичам поезията на Пушкин, на Есенин, на Цветаева, на Ана Ахматова, на Пастернак... Защото любимият ми писател е Булгаков. Защото обичам руската музика и знам повече руски песни от ваш провинциален хор. Защото харесвам руската есен, а също и руската зима. Да не ти казвам колко обичам „Особая Московская“. Ей за това. И защото търся тук приятели, а не разни измислени по-големи братя, с които да се прецакваме по братски.

– Не каза рускините дали ти харесват – Юрий вече се хилеше.

– Дали ми харесват ли? Абе, що не питаш Ломоносов?

Юрий се засмя с глас.

– Ей, блядь, не съм срещал образ като тебе. Жалко, че си тръгваш. Кога каза, че пътуваш за България?

– Вдругиден.

– Наистина жалко. Останалите ти колеги къде са?

– Хукнаха да купуват прибори за хранене и часовници с кукувички.

Юрий пак се захили.

– Ще трябва да тръгвам, блядь. На теб ти е широко около врата. Обаче мен службата ме гони.

– Ти не я ли караш на принципа „По-скоро да свършва днес денят, че утре работа ни чака“?

– Откъде знаеш тези зековски шеги?

– Нали ти казах, че обичам езика? – отговори Божо и Юрий се засмя.

– Хайде, ще те изпратя до тролейбусната спирка. Тролеят тъкмо идва.

– Ти не ми каза нито фамилията, нито презимето си.

– Не ти и трябват – каза Юрий и се засмя. – Да не забравя: предай и моите поздрави заедно с подаръка.

– Да ми беше казал поне чина си – каза му Божо и се захили.

– Кога се досети? – попита Юрий, погледна го и двамата се засмяха.

– Мисля, че ти разбра кога.

– Добре. Пази се.

– Ако те интересува как е изглеждал Пушкин – виж в последния десеттомник на „Огонек“, съвсем скоро излезе. Там, в шести том, има портрет от Шухаев73 – каза му Божо вече от вратата.

– Знам – махна му Юрий.

 

*

Автобусът се върна във Воронеж с час и половина закъснение. Хубавата приятелка на съпругата на Егор Сеич беше хукнала като изтървана да търси италиански чорапогащи. Пуснали й мухата в някакъв магазин и тя хукнала. Егор Сеич задържа автобуса, естествено.

„Славяните са изключително човечни – помисли си саркастично Божидар. – Това всъщност ги отличава от такива безсърдечни хора каквито са германците.“

Преди няколко години го бяха изпратили в ГДР74 на семинар по атомна енергетика. Беше нещо като компенсация за това, че не го пуснаха в командировката мечта в Щатите. По това време все още се колебаеха и не му бяха сложили окончателно чертата. На семинара се бяха събрали повечето от най-големите светила в бранша и за да се докарат, в паузите между докладите и приятелските запивания организаторите ги водеха в Пергамон музеум и Sans Souci75, а също във Ваймар и Таутенбург, където в обсерваторията има ein Stein76, за да напомня за бащата на атомната ера. В един от последните дни ги бяха завели извън Берлин на някаква екскурзия, май да разглеждат някакви руини и камънаци – Божидар не си спомняше какви точно. Беше пак октомври и валеше тих, напоителен, студен, ама студен германски дъжд. Когато свърши културният водопой, им дадоха половин час свободно време и предупредиха, че автобусът тръгва в шест часа. В шест без пет шофьорът – някакъв баварец – запали двигателя и се видя, че две дядчета липсват. Бяха някакви светила на ядрената наука и навярно се бяха заплеснали някъде. Точно в шест шофьорът затвори вратата и пътуващите, повечето от които бяха руснаци, наскачаха възмутени от безчовечното му отношение. Обаче проклетият германец само се захили с отвратителния си баварски смях, посочи изразително часовника си и... тръгна. А светилата останаха сами и разплакани в студената немска пустош.

Божидар си спомни в беса си тая случка и прокле Егор Сеич да закъснее за всъдехода на Северния полюс, а шофьорът му да е жизнерадостен баварски селяндур.

Изпреварвайки събитията, можем да споменем, че след много години проклятието застигна Егор Сеич във вид на германски полицай на едно кръстовище в Берлин. Нашият Егорушка беше тръгнал да пресича на червено, но за късмет отсреща се оказа представител на пътната полиция. Докато полицаят му пишеше квитанция за 50 марки, Сеич възмутено обясняваше на лош немски, че това е безобразие, защото той е пешеходец и на две мили околовръст има kein auto. Полицаят го изслуша внимателно и после му съобщи щастливо усмихнат на още по-лош немски, защото беше баварец, че законът забранява пресичането на червено, независимо от броя на колите наоколо, и че удвоява глобата му за пререкание с немската полиция. Това вбеси свободолюбивата руска душа на Егор Алексеевич, той отказа да се подчини на властта и в резултат прекара две седмици в най-неуютната килия на местния затвор, в която нямаше дори телевизор и беше с нарочно повредено тоалетно казанче. А за престоя и обслужването му взеха 2000 германски марки.

Но в момента денят на разплатата беше неутешимо далеч и Божидар слезе разбит пред гостиница „Дон“.

Нат го чакаше отчаяна, а Юлка дълбаеше дупки в градинката с лопатка със счупена дръжка и пълнеше с пръст кофичка, на която имаше нарисувана крава. Тя ги захвърли веднага и затича към Божидар.

Той я взе на ръце пред всички и жестът му беше толкова мелодраматичен, че можеше да просълзи камък и даже Наина Церберовна, ако го беше видяла, щеше да получи най-малкото обилна хрема. Но колегите на Божидар бързаха към стаите, за да се порадват още веднъж насаме на покупките си, съпругата на Егор Сеич и нейната хубава приятелка преживяваха за седми път липсата на италиански чорапогащи, а самият той в момента подаваше три рублички на шофьора като компенсация за закъснението. Само Наташа видя как Юлка прегърна Божидар и тозчас й се прииска да ревне с глас.

– Хайде да се прибираме вкъщи. Приготвила съм вечеря – каза тя.

Беше ред на Божидар да се просълзи сдържано, но Юлка го изпревари.

– Защо да се прибираме, мамо? Досега чакахме... – тя се запъна и после продължи жално да нарежда: – Хайде вече като сме заедно, да се поразхождаме още малко.

– Почакайте да оставя сака, и тръгваме на разходка – каза Божидар и целуна Наташа.

Егор Сеич видя и му стана неприятно. „Не им стига, че мърсуват у тях, ами го правят пред детето и пред хората“ – помисли той възмутено и се огледа – хора не се виждаха, но той знаеше, че тази видимост е измамна. Хората всичко виждаха, независимо че не се виждаха.

– Хайде да тръгваме по-бързо – каза Юлка и ги задърпа.

Прекараха в парка близо два часа, а когато се върнаха, Божидар видя, че кухничката е чиста и подредена, а Нат беше приготвила борш и пелмени. Идеше му да се разплаче.

– Много е приятно у вас – каза той.

Наташа го погледна.

– Тук животът ми сякаш придобива някакъв нов смисъл.

– Наистина ли?

– Да. Преди не съм го усещал. Сякаш съм живял... напразно.

– Не е така.

– Не зная. Чудил съм се често за какво въобще живеем. Родителите ми са ме учили, че трябва да съм добър, честен и щедър, да не крада и да лъжа сравнително рядко. Но не ми обясниха защо. Баща ми казваше, че трябва да работим за хората, но това май не ми е харесвало за цел на живота. Баба се опитваше да ме накара да вярвам в Бога. Може би за нея това е била правилната цел. Само че дружинната ме попита веднъж кого обичам повече – чичко Димитров или дядо Боже и аз след кратък размисъл казах стратегически, че обичам повече общия ни чичко. Исках да й се харесам, а и ме беше страх да не ми вземат пионерската вратовръзка. Смятах, че ми отива. Даже отначало няколко пъти си червях устните, за да са в тон с нея.

Наташа се засмя.

– От тоя момент нататък сякаш престанах да мисля за дядо Господ. Може би от срам, че излъгах и сякаш го предадох.

– Аз никога не съм вярвала в Бога.

– А нарушавала ли си Божиите заповеди – да не крадеш, да не лъжесвидетелстваш, да не пожелаваш апартамента на ближния си, съпруга му или друга полезна вещ.

Наташа се засмя и го погледна сякаш да провери дали това е само шега. После каза:

– Не знам. Сигурно съм ги нарушавала – като останалите край мен. Досега не съм се замисляла. Аз и не ги зная всичките. А за последното, което ме попита... – тя направи изчаквателна пауза, сякаш търсеше точните думи.

– И аз съм пожелавал жената на ближния си – помогна й с чистосърдечно признание Божидар.

– Коя е тя? – попита Нат и очите й уж шеговито, но май доста опасно проблеснаха.

– Докато бях студент, час по час пожелавах някоя. Хъ – засмя се той, – гледай как странно извъртя разговора.

– Няма нищо. Ти сега започвай с имената.

– Исках да ти кажа, че... тук е уютно както преди много години, в една къща от глупавото ми детство. Тогава все още се опитвах да подражавам на добрите и си мечтаех да спасявам бедстващи принцеси, а след като ги спася, да правим разни други работи.

– Аз съм готова да ме спасяваш – засмя се тя.

– А за другото след това готова ли си?

– Да – каза безсрамно Нат.

– Добре. Почакай само да видим какво има в сака.

Сакът се оказа пълен с играчки, а на дъното му, освен петте тома на Есенин, Наташа намери малка изящна кутийка. Когато я отвори, вътре се оказа пръстен, но не дрънкулка с уралски самоцвет, а истински старинен пръстен с благороден матов блясък, върху който, като в чашка на цвете, стоеше малък диамант.

– Намерих го на воронежкия битпазар. Някаква възрастна женица ми го показа. Трогна се, като й казах, че търся нещо специално за... любовницата си – засмя се Божидар.

– Господи, колко е хубав... Никой не ми е правил такива подаръци – каза Нат. „Той сякаш наистина ме обича – помисли си тя. – Годежен пръстен, като в романите. Може пък и... Не, наистина съм съвсем откачила.“

Тя сложи пръстена на безименния пръст на дясната си ръка и го прегърна.

После, когато замахваше, докато приготвяше вечерята, той проблясваше с многоцветна светлина – сякаш на добра магия.

През нощта Наташа премести пръстена на лявата си ръка, прегърна Божидар сякаш за закрила и така заспа. Когато луната надникна през прозорците, камъкът заблещука – може би като далечен дом на елфи в елхова гора.

 


63 МАССОЛИТ – От „Массовая литература“ – московско литературно обединение от романа на Михаил Булгаков.

* Ви­на­ги сме си мис­ле­ли, че Алек­сан­дър Иса­е­вич на­роч­но е под­ми­нал те­ма­та за един спе­ци­ал­но и гриж­ли­во под­гот­вен от Със­та­ви­те­ля кош­мар ­ съ­жа­лил се е да не ни от­чае съв­сем. За­що­то съз­да­те­ли­те на Ар­хи­пе­ла­га ус­пя­ха да уни­що­жат са­мо ня­кол­ко по­ко­ле­ния. Пос­ле зак­ри­ха ГУ­ЛАГ и хид­ра­та спря да се хра­ни. Но ос­та­на­ха хи­ля­ди кни­ги, ка­то те­зи на 300-та от МАС­СО­ЛИТ, в ко­и­то ­ ка­то чум­ния ба­цил на Ка­мю в ко­ша с мръс­но бельо ­ се спо­тай­ва ду­хът на хид­ра­та. Те за­то­ва и бя­ха под­би­ра­ни и пе­ча­та­ни в ми­ли­он­ни ти­ра­жи от Със­та­ви­те­ля ­ за да за­ра­зя­ват де­ца и въз­рас­т­ни от по­ко­ле­ние към по­ко­ле­ние. За веч­ни вре­ме­на. Те­зи кни­ги не мо­гат да се из­го­рят. Ако ня­кой го нап­ра­ви, ще зап­ри­ли­ча на тях, на прок­ле­ти­те Със­та­ви­те­ли. То­га­ва?

То­га­ва ще ча­ка­ме.

64 Огоньок – популярно съветско издателство.

65 Дюма красненький – дванайсеттомникът на Александър Дюма, издаден на руски през 1976 г., наричан така заради червения си цвят.

66 Твардовски, Александър Трифонович (1910–1971) – руски поет.

67 Цветаева, Марина Ивановна (1892–1941), Юрий Осипович Домбровски (1909–1978), Осип Емилиевич Манделщам (1891–1938), Максимилиан Александрович Волошин (Кириенко) (1877–1932), Василий Семьонович Гросман (1905–1964), Ана Ахматова – псевдоним на Ана Андреевна Горенко (1889–1966), Варлаам Тихонович Шаламов (1907–1982) – руски писатели и поети, преследвани, а някои от тях и унищожени от болшевишкия режим заради несъгласието им с основните принципи на съветското общество и държава.

68 Это было, когда улыбался... – стихотворение от Ана Ахматова.

69 ВДНХ – Выставка достижений народного хозяйства. Изложба на постиженията на СССР, действаща в Москва от 1958 г. на площ над 1400 декара.

70 Шорн шорт делает мне шорни репят и дает им шортовск имя (на развален руски) – черный черт делает мне черных ребят и дает им чертовские имена, в превод: черният дявол (прадядото на Пушкин е негър) ми прави черни деца и им дава дяволски имена.

71 Уткин, Николай Иванович (1780–1863) – руски гравьор, изпълнил цитирания гравюрен портрет на Пушкин през 1827 г.

72 Хипиус, Г. – руски гравьор, изпълнил цитираната литография през 1827 г.

73 Шухаев, В. – руски художник, рисувал цитирания портрет през 1960 г.

74 ГДР – Германска демократична република, провъзгласена на 7 ноември 1949 г. въпреки решенията на Потсдамските споразумения. Съществувала до 1991 г.

75 Sans Souci, букв. „без грижи“ (фр.) – прочут дворец в Берлин.

76 Ein Stein (aйн щайн) – един камък (нем.). Игра на думи с фамилията на Алберт Айнщайн, един от най-великите физици на всички времена (1879–1955).

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух