напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава VIII. За живота, или по руски „жизнь“


За Наташа трите дни до заминаването на Божидар изтекоха като сън. Никога не си беше и помисляла, че може да й се случи нещо такова. Не се смяташе за най-голямата красавица. Не че не харесваше отражението, което я гледаше от огледалото. Харесваше го. Само че непрекъснато намираше някакви недостатъци. Ту носът й изглеждаше не точно така, ту леко зеленият оттенък на очите й малко я дразнеше, ту пък това, че устните й бяха естествено червени, й създаваше проблем с грима. Струваше й се, че не блести с таланти или образование. Никой не й беше споменавал за някакъв особен произход. Майка й и нейните родители отдавна не бяха между живите, а и от баба й и дядо й не беше останало нищо, дори една снимка. Всичко беше изгорено през дългата зима на 43-та. За баща си знаеше само, че е сирак и е отраснал в някакъв детски приют в Нижни Новгород. Когато беше малка, фамилията им Галицини й се струваше доста странна – „галица“ означаваше ръкавица с един пръст без подплата. С един пръст – както и да е. Но без подплата... Бедни ли са били, какво? Беше питала доста, но все безуспешно, докато накрая учителката й по история каза, че такива ръкавици в древността са били неотменна част от воинското снаряжение. „Може би прадедите ми са били воини“ – беше казала тогава Наташа с неясна надежда. Учителката я беше изгледала странно. „Глупости – беше казала, – не си мисли такива работи. Родителите ти са обикновени съветски хора.“ Веднъж я беше прихванало нещо и потърси в енциклопедията. Там намери доста Галицини. Първият77 беше генерал-фелдмаршал, който, въпреки че бил назначен за губернатор на Петербург при царизма, изглежда, не се беше проявявал реакционно. Вторият78 обаче вече беше един от поборниците на политическото мракобесие при Александър I и разбира се, лицемер и мистик. Третият Галицин79 беше някакъв развратен дядка, на всичко отгоре и интригант, за което бил заслужено отстранен от народа. Четвъртият80 поред и всъщност първи хронологично, беше отново реакционен княз и безпринципен кариерист, който беше правил неудачни опити да стане цар. „Виж ти...“ – беше си помислила Наташа. Всички останали Галицини, с едно-две незначителни изключения, бяха все разни реакционни князе и фелдмаршали, а имаше и един генерал-адмирал81, който обаче, вместо да се справя с флотските задачи, беше посветил живота си на облицовката с камъни на петербургските канали, подготвяйки несъмнено по този идиотски начин поражението на руския флот през Руско-японската война след век и половина. Всички тия Галицини бяха защитавали устоите на царизма в Русия, за което царе и царици ги бяха пращали с благодарност в Шлиселбургската тъмница, в Архангелския край и на бунището на историята. А последният Галицин82, за срам и позор, беше и последният председател на Съвета на министрите в последното царско правителство. От всичко това Наташа така се разстрои, че в един момент мислеше дали да не си смени фамилията. „Не, това не може да са моите прадеди“ – каза си после тя и се успокои. Но, изглежда, самата фамилия Галицини предполагаше премеждия, преследвания и стресиращи обрати. Как й потръгна само... Омъжи се още докато следваше, и се разведе, когато Юлка беше на две години. Само тя си знаеше как завърши.

После й отказаха работата в Ленинград и трябваше да търси баща си за помощ. Той й издейства работа в Атомната в Нововоронеж, преди да се пропие окончателно и да го пенсионират предсрочно от някакъв воронежки дивизион. Още в първите дни след назначаването си тя започна и практикума на млада разведена рускиня. Отначало със заместник-директора, после с началник-цеха и така, докато накрая списъкът заприлича на топлиста. Но за всичко си има поне две причини и една от тях беше, че Наташа много се увличаше от секса. За пръв път й се случи в седми клас.

Тогава още живееха в Ленинград в старинна триетажна къща близо до кинотеатър „Маяковски“. Сградата изглеждаше така, сякаш беше строена при Екатерина Велика и край нея вероятно бяха минавали Столипин83, Распутин, Керенски84 и може би Владимир Илич, но едва ли. Понеже само за това не можеше да бъде обявена за архитектурен паметник, тя беше оставена на доизживяване – да се тресе и проскърцва при преминаването на всяко превозно средство от пикап нагоре. Някакви подобни скърцания и приглушени шумове се чуваха и през онзи юнски следобед, когато Наташа се прибра по-рано от училище. Тя и преди беше слушала през белите нощи такива звуци и се досещаше за причините, но сега баща й беше в командировка в далечния или по-близък Изток и всичко й се стори доста странно. Затова тя отвори безшумно вратата и се запромъква на пръсти към спалнята. Онази година в Ленинград имаше незапомнени горещини, но Наташа подсъзнателно си мислеше за... да, за една друга причина за спуснатите пердетата и разхвърляно бельо пред отворената междинна врата. Затова надникна крадешком в спалнята и видя в полумрака високо вдигнатите бели крака на мащехата си, а между тях голия задник на... Тя в първия момент даже не успя да осъзнае, че това не е задникът на подполковник Галицин, но наистина беше така. Пред очите й чужд и сравнително млад мъж обладаваше мащехата й с типична за съветския човек страст. Лариса Николаевна простенваше „Ох, Васенька“ и „Хайде, Вася“, а Вася мучеше в отговор, докато не заохка, като че ли му биеха инжекции в задника: „Ох, ох, ще свърша. Хайде да се обърнем... в оная поза.“ Наташа уплашено се дръпна зад вратата, чу как оттатък се размърдаха, някой събори нещо на пода, после мащехата й простена продължително и блажено, сякаш... ами да, вкарваха й го, и когато се осмели отново да надникне, видя „оная поза“.

Лариса Николаевна стоеше полулегнала на колене върху старинното легло, с лице към стената, като децата, когато ги боли коремчето, а любовникът й я държеше здраво с две ръце за голия задник и Наташа виждаше как мощно потъва и излиза членът му. В съзнанието й изплува някакво смътно подозрение, че щом тази поза е позната за двамата, тя има история и значи изневярата на мащехата й... После в нея продължи да нахлува някаква странна смес от срам, унижение и неудържима възбуда и тя не намери сили да избяга. Само продължи да гледа като омагьосана. Без да разбере кога, беше пъхнала ръка между бедрата си. Вася беше започнал отново да „свършва“. Видя как двамата започнаха да се извиват сладострастно, мащехата й застена с глас, който не беше чувала, Вася също заохка – този път като че ли му вадеха кътник, а после извади члена си и изпръска гърба и задника на Лариса Николаевна с някаква бяла течност. Почти в същия момент непозната, разтърсваща тръпка мина и през нейното тяло и тя едва не извика като мащехата си. Успя навреме да се дръпне зад вратата и залитайки, се измъкна навън.

Така на четиринайсет години Наташа изпита първия си оргазъм.

На другия ден, докато оправяше спалнята, тя намери под леглото една от любимите си книги. Беше томчето с приказките на Андерсен, което на вечния черен „ринок“85 наистина струваше половин царство. В библиотеката им имаше около двеста книги, но баща й държеше тази отделно от другите и само на нощното си шкафче. Книгата беше много стара и на места текстът почти се беше изтрил. Тя обичаше най-много приказката за малката русалка. Баща й често й я четеше, преди да започне да пие и да се прибира късно през нощта. Наташа вдигна разстроено книгата и я остави на мястото й.

Месец преди да навърши петнайсет, тя за пръв път спа с мъж. Докато завърши гимназия, бройката достигна само три – по един за всяка година. Нейният Вавилон започна, след като се разведе. Но защо Вавилон? Той може да се слави като една от столиците на разврата, но всъщност мащабите му са просто смешни. Когато е бил най-многочислен – по времето на владетеля с трудното име Набукаднесар (604-562 г. пр.н.е.), във Вавилон са живеели близо един милион вавилонци. А той е бил „пъпът на света“, най-големият от мегаполисите на древността. Ами то само в европейската част на Съюза има трийсетина града от този порядък, от които най-малко десет са по-големи. А в един обикновен милионен руски град по онова време сигурно имаше толкова проститутки, колкото е било населението на Содом и Гомор, взети заедно. Но ние лошо се изразихме. Всъщност това не бяха проститутки, а обикновени съветски гражданки, които бяха готови да легнат с първия срещнат чужденец по същите причини, поради които са го правили и техните древни посестрими – да прекарат живота си като гръцки хетери, или по руски „как люди“, да видят задморски страни, да изпълнят религиозен дълг или да се отърват от факултативно изучаване на „Малая земля“86. Връстничките на руските девушки от Чехия, България или Полша вършеха същото. Само че в тези государства социализмът не беше победил окончателно и заради това там имаше разни предразсъдъци – за расата, обществения статус или народността на мъжката богомолка. Гражданките на съветската страна, като най-напреднала и далеч изпреварила останалите страни и народи, вече бяха всеядни.

Излиза, че за Наташината епопея е по-правилно да се използва руски израз. Нещо като „И пошло, блядь, и поехало – прямо в рот судьбы. Блядь“.

 

*

Движението за промяна на битието срещу временно ползване на известни женски прелести имаше здрава почва сред нововоронежкото население. След откриването на Учебния център групите чужденци идваха и заминаваха по строг график. Това даваше възможност на местните активистки на движението да изградят стройна организация. Осигуряването на терени, нощни детски градини или тоалет за една вечер не бяха проблем. Наташа можеше да оставя Юлка при сестра си, при някоя приятелка в мензис или просто при съседите. Колективният договор беше прост – на приятелките връщаше услугата, а на съседите плащаше в натура с някаква модерна за момента стока – джинсы, кольготки (чорапогащи) или кроссовки (маратонки). Но най-често ползваше основното платежно средство на великата страна – бутилката водка.

Читателите от западните държави едва ли някога ще излязат извън фермерската си логика от вица за жирафа и никога няма да проумеят славянската душевност. За тях ще поясним с друг стар виц какво представлява бутилката водка за руския народ:

Веднъж няколко западни галфони решили да видят мумията на Владимир Илич в извънработно време. Дълго кандърдисвали охраната. Предлагали на часовите разни дребнобуржоазни ценности – тъпите си долари, фотоапарати, огледални очила и оригинални джинси Levis & Straus. Никакъв ефект. Най-накрая някой от тях случайно споменал за бутилка Smirnoff.

– А, така кажете. Вътре ли искате да влезете – попитала деловито и със зле прикрито нетърпение охраната на мавзолея, – или да ви го изнесем на площада?

Така беше организирано заплащането във великата Рус.

А на сестра си Наташа не плащаше. Или по-точно плащаше, но по рядко срещан и всъщност почти безплатен начин: просто трябваше да спазва обещанието си да не се чука със съпруга й Саша. Алексей Степанович беше първият мъж, който я облада през един разкошен летен ленинградски ден, но сестра й не го знаеше.

Това, в общи линии е първата причина, а пък втората...

Както навсякъде по света, и в Нововоронеж мъжките екземпляри изпитваха неудържим стремеж да предават ценните си качества на колкото се може повече женски. Например зам.-директорът имаше изключително ценното качество само с един поглед да определи възнаграждението за труда. Погледне те, и каже: „Тоя кво да го гледаме? Без премии.“ Или „Е, виж, това е друга работа. Като начало й дай сто и петдесет.“ Колко хора го могат това, а? Друго такова качество беше, че както си стоеше, ей така, на стола, можеше да влияе върху всевъзможни списъци – да речем списъка на онези, които ще получат гарсониери. Когато Наташа отиде при него с молба да не я бутат в комуналка, а да й дадат нещо мъничко, но самостоятелно, той само като я погледна, и каза на профсъюзния: „Ох, гледай я бе, гледай я. Как да не му дадеш ключа от апартамента на това момиче? Ще й подам аз оня ключ – с двата голеееми катинара...“ И профсъюзният искаше да й го подаде, но зам.-директорът първи заплю.

Началник-цеха също имаше ценни качества. Той например можеше да изпие половин литър водка. Друго ценно качество беше, че можеше да изпие и цял литър водка. Да не говорим, че всичко това можеше да го омеша с портвайн и бира. Той заобиколи Наташа с грижи с намерение да й предаде ценните си качества. Като й се налагаше да закъснее или да отсъства – той се грижеше. Като трябваше да я освободи от някое мероприятие – пак се погрижваше. И ей така, от грижа на грижа, докато й предаде ценните си качества няколко пъти.

По-нататък ли? Ми то във всеки човек има нещо ценно.

Ето че вече всичко се изясни.

 

*

В последния ден българската група пристигна за прощалното тържество във „Фиалка“ с очаквано половинчасово закъснение – Желязко и Жорето Мръсника бяха ходили до Воронеж да търсят надуваема гумена лодка и часовници с кукувичка. Докато обиколят магазините и купят едно-друго, бяха изпуснали автобуса, но после навили някакъв „друг“87 да направи обиколен маршрут от интернационални чувства и за една бутилка „Слънчев бряг“.

Руснаците бяха изчакали малко от приличие, но не бяха издържали на миризмата на водка, която се носеше из кафето. Бяха изпили вече по две-три рюмочки и почти не обърнаха внимание на виновниците за тържеството. Само другарят Потапов погледна Божидар укорително и подкани останалите в смисъл „хайде, таваришчи, само вас чакаме“. Той прецени, че времето за пространен встъпителен тост за дружбата е минало, но все пак призова колектива да пие за нея и всички обърнаха по стакан „Столичная“. Скоро българо-съветската компания вече се беше разпаднала на отделни групички, които обсъждаха несвързани помежду си теми. По някое време Валентин Павлович се огледа и пошушна на инж. Къбоков:

– Божидаре, ако искаш, да отидем до вкъщи. Искам да се почерпим и да си поговорим на спокойствие. Тук и без нас ще се оправят.

Божо каза „О кей“, даде указания на Желязко „да не правят сакатлъци“ и двамата ръководители дружно напуснаха вечерта на дружбата.

Апартаментът на Валентин Павлович беше близо до кафето. И той изглеждаше скръбно като другите, но имаше и опити за революционни промени. Например в хола, вместо обичайния килим, висеше в луксозна рамка репродукция на Шишкин88. Божидар се изненада, но когато погледна през отворената врата на съседната стая, видя познатата картинка и се успокои.

– Сядай, разполагай се – подкани го домакинът, – жената отиде за месец в Краснодар да гледа майка си. Тя доста боледува напоследък, но се държи – каза той, сякаш със съжаление за неочакваната издръжливост на тъщата, и допълни. – Двамата ми синове пък следват в Москва и сега съм сам.

Валентин Павлович се справяше доста добре за сламен вдовец. Той бързо наслага на масата сельодка, колбаси, салатки, а накрая тропна и запотена бутилка „Пшеничная“. Божидар чак се зачуди на вниманието – той не беше от ранга на домакина си и такова гостоприемство беше даже малко подозрително. Но след тоста „за запознанството“ и един от общ характер разговорът потръгна и първоначалното напрежение скоро изчезна. Божидар се отпусна и заразказва на Валентин Павлович всичко, което му се беше насъбрало на душата от козлодуйските изпълнения. Домакинът му слушаше с разбиране и явен интерес, коментираше от време на време „Вот как“ и „Елки-палки“89, а на по-вълнуващите моменти гаврътваше и по една рюмочка.

– Добре, какво искаш от мен? – попита той накрая.

– Не може ли да им обърнете внимание на тия наши специалисти – в централата, в Министерството, из разните комитети, където трябва. Така не бива да продължава. Иначе в един момент може да гръмнем. Вярно, тактическите загуби може да се окажат по-малки от средна битка през Втората световна, но после няма да можете да продадете атомна централа и на индианци, прекалили яко с огнената вода.

– Не бива да гледаш така черно на вашата централа. Нали вече тук работи тренажорът? Нещата постепенно ще се променят. Ти си умно момче и разбираш, че не можем да влияем на вашата система за експлоатация в тая степен, в която ти се иска. Знаеш ли, когато дойдох в Нововоронеж – разкри малка част от душата си Валентин Павлович, – и на мен не ми харесваха доста работи. И аз се палех така и исках промени. Даже писах няколко докладни – посочи той колко далеч е стигнало недоволството му. – Но постепенно разбрах, че нямаме друг изход, ако искаме да победим в това... мирно съперничество с американците – довърши Валентин Павлович, сякаш недоволен, че характерът на съперничеството е прекалено миролюбив.

– Добре, може наистина да се паля напразно – продължи безсмислено, сякаш се пазареше Божидар, – но защо поне не ни направите един тренажор в Козлодуй? От тези командировки за десетина дена няма особена полза, не мислите ли? Всъщност не съм прав. Нали като дойдем тук, си обменяме доста дънки, книги и разни други работи.

– Разбрах, че имаш траен интерес към руската литература – усмихна се Валентин Павлович и интелигентно смени темата на разговор.

– Да – каза изненадано Божидар и си помисли: „Ей, майка му стара, кога успяха, бе...“

– Ела да ти покажа нещо оттатък.

– Охо – каза Божо още на вратата, – за пръв път виждам такова нещо.

Библиотеката заемаше цялата стена и беше изцяло на военна тематика. Имаше и специална литература, която не беше положено да е по тези рафтове.

– Събирал съм ги двайсет години.

– „Спомени и размисли“90, „Генералният щаб през войната“91 и „Войнишки дълг“92 ги имам на български.

– Изглежда, и теб те вълнува тази тема.

– Да. Но виждам, че ви липсват „Спомени на войника“ на Гудериан93 и „Изгубени победи“ на Манщайн94 – подсмихна се Божо.

– Откъде пък ти дойде наум за тях?

– Интересно е какво мисли врагът. А може би и нашата преценка става по-обективна – каза Божо йезуитски.

Валентин Павлович го погледна укорително. Такива имена и заглавия не беше прието да се споменават, щом присъства поне едно лице.

– Ти можеш ли да намериш у вас някои книги? – започна той, като се разсея опасната тема.

– Мога да намеря всяка книга, но повечето са на български.

– Нищо, аз мога да чета на бъльгарски – каза с добро произношение Валентин Павлович.

– Тогава само кажете какво искате.

– Интересува ме всичко за Отечествената. Знаеш колко жертви сме дали. Особено в началото, заради грешките на Сталин.

– Знам. Но не мога да повярвам, че той не е бил готов за войната.

– Жуков, Щеменко и останалите твърдят друго.

– Не искам да споря с вас, но здравият разум подсказва, че не можеш да спечелиш една война, ако не си готов за нея. Не е подготвен за войната този, който я губи. А нали Сталин спечели войната, не фюрерът?

– Съветският народ спечели войната.

– Валентин Павлович, нека да е повашему, но мислите ли, че един народ може сам да спечели война? Нали някой трябва да го подготви, да го организира и да го ръководи по-добре от противника. Защо германският народ не спечели войната? Каква промишленост и наука са имали само: Круп, АЕГ, Цайс, Сименс, Мерцедес и още поне сто такива. Те и досега са нарицателни за качество в бранша си. А и тогава във фатерланда95 са живеели цял куп евреи – все Нобелови лауреати по физика, химия, медицина, литература... Германците са имали и страшно самочувствие. Подигравали са се на англичаните, че могат да правят прилично само бръснарски ножчета... Но, казвате, спечели съветският народ. Как? Само с един гол героизъм ли? Нали ще се съгласите, че не. Вие имахте оръжие и военна техника, които превъзхождат немските, а те не се правят само с въодушевление. Нужни са ресурси, организация, далновидност... Вие ги имахте и следователно вашият народ просто е бил по-добре подготвен. А под чие ръководство? На другаря Сталин. Quod erat demonstrandum...96 Според мен фюрерът успя да го изненада единствено с нападението си. Но това не значи, че не е бил подготвен за войната. Пък и ми се струва, че обратната теза е обидна за съветския народ. Огромна част от хората са знаели, че война ще има, обаче Сталин успял да ги заблуди, че няма да има и няма нужда да се готвят за нея. Обидно е някакси, не мислите ли?

– Защо да е обидно? Историята познава примери, когато народите са били заблуждавани дълго време.

„И вашият случай е такъв, Валентин Павлович, само че не можете още да го осъзнаете“ – помисли си Божо и каза:

– Не съм готов да споря, защото не разполагам с истинските данни. Но интуицията още от ученик ми подсказва, че другарят Сталин е бил готов за война. Да знаете само колко време съм си загубил като студент да доказвам тая теза на разни опоненти.

Домакинът му замислено го погледна и тактично смени темата.

Поговориха по-надълго за това как могат да се доставят книги, накрая малко за живота и после Божидар учтиво, но твърдо отклони опитите на домакина си да го задържи още малко.

 

*

„Веднага е успял да научи за книгите – мислеше си той по пътя към Наташиния блок. – Руснаците много споделят помежду си. И пак Отечествената... Тя направо ги е съсипала. Книги, филми – все за нея. Непрекъснато я човъркат и ровичкат. Сякаш търсят някаква съдбоносна тайна и все не могат да я открият... Толкова са изкривени и травмирани, че и след сто години няма да могат да живеят човешки. А може би тая война наистина крие съдбоносна тайна. Странно... От толкова години съм сигурен, че оня проклетник е бил готов за нея, и не мога да го докажа. Тайни... Тук всичко е покрито с тайни. Как произвеждат СС-20, как издържат, без да ядат салам, как оцеляват в комуналните квартири и как въобще живеят в деревните си, когато е доказано научно, че там не може да има живот. Но най-голямата тайна е как са се видиотили толкова, че да харесват не само социализма, ами и авторите му, дето ги унижават и измъчват. Горките... Не, не бих могъл да издържа тук и седмица. Сякаш те напъхват в някакъв лабиринт от лош сън и ти си знаеш, че е без изход. Как пееше Висоцки... „Есть только вход и он не тот.“ А тя, тя как издържа? И защо животът й е тръгнал така? Нямало ли е кой да... Боже мили, как въобще живее в тая проклета държава?

И всъщност тук защо има живи хора? Другарят Сталин защо не е изклал бащите им? Той нали от всичко най-много обичал човешкото... тъй де, хората?

Ами, откъде да знам – отговори си Божо. – Да не би аз да съм измислил проклетата им държава? Трябва да питам оня обесник с чугунената кратуна, дето я е съчинил. Ако той не ми каже, ще питам Алексей Пешков97 – той има панамена шапка, а може да играе и на шах. Дори щял да си подари панамата на гаврошите каналоармейци98, но им провървяло и измрели от хронично недояждане. Или пък ще попитам оня лижегъзник с огнения поглед... йерихонски задник на революцията... Не, Везувия, който изригва революционни простотии, два пъти Владимира на Съветския съюз, другаря Маяковски. А ако вече се е гръмнал, ще отида при Шолохов казака. Той нали е от тези краища... Нобелов лауреат от завоя на Дон, дето е оная... курвенска кръчма „Фиалка“. Човек, написал „Съдбата на човека“, не може да не се запита кой е устроил тази съдба. Обаче съветските писатели не са хора. Иначе другарят Сталин... много щял да ги обича. Те няма да ми кажат, ами да питам комсомолския й секретар, пионерския й „вожатый“99 или кварталния милиционер. Тях ще питам. Те са орисвали живота й. Те трябва да знаят.

Господи, каква безнадеждност.“

 

*

– Валентин Павлович, много ти е легнал тоя Божидар на сърцето. Толкова внимание му обръщаме – каза зам.-директорът на централата.

От четвърт час разговаряше с шефа на учебния център и вече открито се прозяваше. Темата го нервираше, а щом това се случеше, го хващаше задух и започваше да зяпа като шаран. На два пъти се опита да прекрати разговора, но събеседникът му все се правеше, че не разбира. И ето че отново подхвана неприятната тема.

– Струва ми се, че в това, което казва, има известна логика, Константин Иванич. Може би нашите български приятели прекрачват отвъд границата на разумния риск.

– За какъв риск говориш? Какво общо има тук рискът? – ядоса се вече неприкрито зам.-директорът. – Съоръженията ни са едни от най-надеждните в света. Експлоатацията е под наш контрол. Какъв риск може да има? Вярно, може да се случи някой вентил да излезе от строя – заради операторска грешка или защото му е дошло времето. Но това не ни засяга. Централата си е тяхна. А и нашите производители на резервни части трябва да имат поминък, нали Валентин Павлович? Не стига, че ни плащат с небелени домати, ами...

– Константин Иванич, не става дума за оборудване или технология. Ясно е, че там всичко е наред. При тях текучеството е голямо. И кадрите им се учат на работещи реактори. Използват ги като учебни пособия... тъй да се каже. Затова ми се струва, че един тренажор в Козлодуй няма да е излишен.

– Това е държавна политика, Валентин Павлович. Не ние с теб решаваме къде какво да се строи – каза зам.-директорът и замълча, сякаш събеседникът му прекали и вече лично го обиди.

„Защо да не решаваме, Константин Иванич, нали пролетариатът управлява. Ние сме пролетариата, а сега изведнъж – не ние решаваме“ – за малко щеше да каже Валентин Павлович в паузата, но интелигентно замълча. Интелигенцията има дълбоки корени в Русия. Даже самата дума е руска.

– Тренажор в Козлодуй... – продължи Константин Иванич и направи неопределено движение – нещо средно между „съвсем си изкукал“ и „моля да не се протоколира“. – Нали ще поискат и германците, и чехите. Какво ще ги правим? Ти нали виждаш нашия с какъв зор го поддържаме? – зам.-директорът замълча за момент – тоя път, за да може събеседникът му да вникне в мисълта. – А и когато техните специалисти идват тук, ние контролираме нещата. И носим валута на държавата.

„Не валута, а домати, Константин Иванич, небелени домати. Ти сам каза“ – помисли директорът на учебния център, но от устата му излезе друго:

– Така е, шефе, прав си, както винаги.

Забележката на началството, че поддържат със зор тренажора, можеше веднага да се допълни: „А това е така, защото вие, Валентин Павлович, не си гледате работата.“

Ето как можеше да се завъртят нещата. Не, такъв развой не беше хубав. Всякакъв друг, но не и този.

 

*

Из доклада на сексот100 Безименний (превод от руски):

„... Божидар Къбоков по убеждения е умерен сталинист. Според приятеля на източника в работата може да му се има доверие, но е рано да подкрепяме кандидатурата му за по-висши длъжности в козлодуйската АЕЦ.“

 

*

Наташа стоеше самотна в кухничката си и плачеше.

Когато в онази съдбовна вечер тръгна към „Фиалка“, за нея новопристигналата българска група беше поредният спасителен кораб. Можеше и да не се качи на палубата, но все щеше да намери някой намокрен моряк – за утеха и да плаща сметките в кафето. Можеше да откачи и някакви парцалки. Животът я беше научил да се надява пестеливо и тя не очакваше нещо по-особено. Камо ли да се влюби. Но така се случи.

Беше последната вечер, преди да заминат за Москва, и Божидар нямаше да дойде преди края на прощалната вечеря. Наближаваше полунощ.

„Какво друго ми остава, освен да чакам – похлипваше си тихичко Наташа. – Допреди седмица си мислех, че животът ми е провален. За нищо не съжалявах. Не очаквах от никого помощ. На нищо не се надявах. И сякаш не ми беше толкова тежко. Само че допреди седмица бях свикнала. А сега? Сякаш всичко започва отново. Уж трябва да съм щастлива, а защо ми е толкова тежко? Той е толкова... И аз... Господи! Страх ме е да го кажа. През цялото време само него съм искала. И Юлка... Никога не съм... не ми е било... Сега ще стоя по цели нощи, за да чакам да ми се обади отнякъде. Луда ли съм да се надявам, че ще отида при него в България? И като се разведе, няма ли да ме намрази? Защо трябваше... Защо, защо не го срещнах преди десет години? Тогава нямаше да съм... нямаше да съм преживяла всичко това. И щяхме да се оженим веднага.“ Тя си представи как... И как вече са женени, и как имат деца, и си живеят... Но не, вместо това те (кои „те“?) няма да разрешат. От това, че ще й го отнемат, направо побесня и за малко да изкрещи. Но се сдържа и вместо това още по-силно заплака.

Такива се жените. Върви, че ги разбери.

На вратата тихо се почука. Сърцето й щеше да изхвръкне, докато отвори.

– Любими мой – каза тя старомодно и увисна на врата му. – Толкова те чаках.

 

*

Заспаха на разсъмване и Наташа засънува странен сън.

Вървяха мълчаливо с Божидар в някакъв парк по пътека, посипана с бял ситен чакъл. Пътеката се губеше сред дърветата, но Наташа знаеше, че тя води към едно от онези спокойни и красиви места, които се срещат само в сънищата и където на всеки му се иска да прекара остатъка от живота си.

Беше късна утрин, въздухът беше прохладен и чист, а листата на дърветата бяха оцветени с меките пастелни багри, с които рисува късната руската есен. Подухваше лек ветрец и носеше тръпчиви предчувствия, затаени надежди и мъничко непонятен страх.

Гората внезапно свърши и Наташа видя бяла и стилна къща. Тя знаеше, че в такива къщи живеят князе и княгини или по изключение прекалено богати графски семейства. Пътеката към нея лъкатушеше между цъфнали хризантеми, сякаш от една от любимите й приказки за малката Ида и нейните странни говорещи цветя.

Стана й хубаво, сякаш това беше техният дом и те се връщаха в него след пътешествия в далечни земи, които не им бяха много по сърце, но които вече бяха свършили, и сега ги очакваха само безметежни дни сред старите дървета в парка, вечери с приятели и безкрайни бели нощи, които е успял да опише единствено Фьодор Михайлович Достоевски.

Наташа вървеше към бялата къща, радостта изпълваше сърцето й и сега, докато сънуваше, дори и не подозираше колко много прилича сънят й на нещо, което се беше случило много, много отдавна, когато по тези места бродеха свободно поети символисти, отдадени на възвишени и неясни мисли, а юначни руски офицери пиеха на екс драгоценна водка в трактири с истински цигански песни, когато новоприети социалдемократи бързаха за конспиративни събрания, за да обсъждат яростно революционни въпроси, а по улиците, без да подозират нищо, сновяха граждани, селяни, търговци и просяци или преминаваха забързано впрягове на помешчици, управници и каляски с позлатени гербове на велики княгини.

 

*

Граф Галицин вървеше по главната алея към дачата101 на леля си, великата княгиня102 Анастасия Михайловна, в отвратително настроение, а от двете му страни го гледаха омразните му бледи хризантеми. Беше ранна октомврийска утрин, полъхваше лек ветрец и ронеше последните пожълтели листа от старите брези, а във въздуха витаеше романтичният и малко тъжен дух, който е вечен спътник на руската есен. Ако беше настроен по-поетично, графът можеше например да си помисли, че местният меланхоличен демон си играе на „обича ме – не ме обича“, къса листата и ги пуска разсеяно във въздуха. И те се реят безсмислено като спомени за отминалите дни, падат като тях едно по едно в миналото и потъват в небитието. Да, можеше, безспорно можеше, но точно в тоя момент Алексей Романович беше вкиснат и въобще не му беше до поезия. Днес трябваше да види леля си на всяка цена. Работата беше там, че на графа спешно му трябваха пари.

От близо месец беше в Москва и чакаше да се попълнят загубите на полка му, които възлизаха на малко повече от половината от личния състав. Междувременно лекуваше и многобройните контузии от един едрокалибрен снаряд, който германците щедро бяха изпратили в замяна на няколко картечни откоса на някакъв пийнал гренадир. Беше чудесна отпуска и по-предната вечер поручик Галицин се беше запил в една от любимите си кръчми – „Гълъбарника“. По-точно беше влязъл по обяд. Искаше само да му удари набързо една-две водчици, но келнерът се заумилква като в добрите стари времена: „Алексей Романович така, Алексей Романович иначе, днес имаме това и това, а рибката, да знаете, е съвсем пресничка“ – и той си поръча малко студена белуга, накаква солянка, а накрая и котлети ала жардениер, които графът, противно на добрия вкус, обичаше обилно полети с хрян. Това далеч не беше единственото нещо, което поручик Галицин обичаше и правеше противно на добрия вкус. Тъмнорус красавец с пронизителни сивосини очи, на трийсет години той имаше слава на скандалджия, дуелист, развейпрах, волнодумец и непоправим женкар. Подчертаната му склонност към скандали дразнеше познатите и приятелите му, свободомислието му дразнеше тайната полиция, недисциплинираността му изваждаше от релси командирите му, а това, че задиряше безразборно жените, вбесяваше пострадалите и дразнеше всички. Но странно, двете години война бяха позаличили тук лошите спомени и бяха оставили само добрите. Например келнерът помнеше, че графът има добро сърце и не може да отказва на умолителния тон на представителите от низшето съсловие. Затова той го заврънка и Алексей Романович лекомислено се съгласи да обядва. А не трябваше. Защото, още преди да довърши котлетите, в „дворянската зала“ нахлуха трима развеселени юнаци от неговия полк и после... после след четири бутилки коняк от онези „жеравчета“103 по сто рублички за бутилка, за които портиерът ходи до „Славянски базар“, откараха до вечерта. А точно тази вечер разбойниците от „Чугунените шапки“ бяха организирали бой с английски петли. И пияната компания се изсипа край арената. През цялата нощ крещяха озверено за любимците си, дърлеха се с разни важни чиновници и най-разнообразна измет и залагаха лекомислено за победата на настървените пернати.

Когато след два дни поручик Галицин изтрезня, се оказа изненадващо, че беше губил почти при всички залози и според разписките дължи малко повече от десет хиляди рубли. Отвсякъде погледнато, това си бяха много пари. Не можеше да не ги върне – честта не му позволяваше. Зачуди се и дали отново няма да въведат „ямата“104. Беше май по-добре да прекара весело в нея под грижите на кредитори и състрадателни тъмничари, отколкото да дремуца в дългите кални и студени окопи на фронта. „Какво пък, ако леля не ми даде заем, ще ипотекирам имението“ – помисли си Алексей Романович и тутакси се сети, че то вече е ипотекирано. – Остава да се надявам да ги изяде инфлацията...“ Точно с тези мисли той мина край статуята на Венера, тупна я мимоходом по задника, заобиколи фонтанчето, изправи се пред вратата на бялата дача и погледна през рамо, сякаш се боеше някой да не го види. Алеята беше пуста. Графът с нежелание, но решително дръпна коприненото шнурче на звънеца и се загледа в колоните на парадния вход.

Поручик Галицин харесваше лятната резиденция на великата княгиня. Постройката беше от близо век. Беше я проектирал и изпълнил прочутият Осип Иванович Бове. Оттогава на два пъти я бяха реставрирали и префасонирали, но изящните линии на първоначалния проект се бяха запазили и на Алексей Романович често му се искаше да живее при леля си. Всъщност тя не му беше леля. Беше единствената приятелка на майка му до смъртта й. Понеже старият граф и полковник Галицин беше загинал нелепо в някакъв кавказки поход, тя някак естествено беше поела настойничеството над него. За момент поручикът се унесе в спомени.

– Анастасия Михайловна ми заръча да пусна младия пройдоха, който дреме пред вратата – стресна го гласът на вече попрестарелия майордом на леля му, и добави иронично: – Влезте, графе.

Винаги, когато влизаше в тая къща, поручик Галицин неизвестно защо се напрягаше. В антрето несъзнателно поправи униформата си и бегло се огледа в огромното венецианско огледало отдясно. Видяното го поуспокои – нямаше начин леля му да откаже някакви си десет хиляди на такъв напет юнак.

Разположението на стаите, което бе проектирал старият Бове, беше учудващо съвременно. Нямаше я почти задължителната анфилада и от антрето се влизаше направо в огромен хол, където в съизмеримо с него виенско кресло, седнала гърбом към вратата, го очакваше великата княгиня.

– Влизай, млади безделнико – посрещна го гласът й още щом той прекрачи прага. – Ела целуни любимата си леля, докато все още те обичам, защото предчувствам, че после ще говорим за пари, а това ще съсипе чувствата ми – каза тя и се изправи. Беше с брокатена рокля, косата й, както винаги, бе прибрана на старомоден кок, който тя си правеше сама всяка сутрин, сивите й очи гледаха благодушно-строго и целият й вид излъчваше достолепие, примесено с малко благороден яд, че вижда любимеца си отново в типичната му роля.

– Лельо, ти направо ме... Откъде...

– Prenuminae e premuniciae105 – прекъсна го тя. – Вчера Марья Григориевна ми разказа как са ви обрали в оная дупка „Гълъбарника“. Целият град за това говори. Господи, да загубиш двайсет хиляди.

– Десет, лельо, само десет. Но си права, че ми трябват двайсет.

– Ти си непоправим. Сякаш те е възпитавал оня разбойник. Леля му имаше предвид Распутин, но рядко произнасяше името му. – Такива като теб ще ни докарат революцията. Колко хора са петимни да имат на ден петдесет копейки, а той, хубостникът, прахосва на комар десет хиляди рубли.

– Какво да правя? Ти ми даваш добри примери, а пък Гришата – лоши. Но нали знаеш, че добрият пример може да те впечатли, докато лошият просто те завладява... Шегувам се, лельо, не бях на себе си.

– Знам, знам. Изпили сте цяла бъчва от „жеравчетата“. Само ти и Феликс106 можете да го направите. Само че той, ако поиска, може да купи половин Москва, защото другата половина си е негова, а ти...

– Аз пък имам най-добрата леля на света – ухили се младият обесник. – Знаеш ли, като идвах насам, ме осени вдъхновението – излъга той безсрамно, защото това, което го беше осенило, трудно можеше да се нарече с такова възвишено понятие, и второ, то всъщност се бе появило заедно с началните признаци на махмурлука след един запой преди седмица в „Арсентьича“. – Чуй само какъв поет съм.

Поручик Галицин застана като Пушкин на изпита пред Державин107, отметна театрално ръка и задекламира:

Тая сутрин слушам аз

птичка пее във захлас.

Чик-чирик, чик-чирик,

дай ми малко ечемик -

проси тя с престорен глас,

но й отговарям аз:

Вместо да ми чикчирикаш,

почвай ти да ечемикаш!

– Ти си абсолютен идиот – каза леля му. – Ела в будоара да ти дам парите, докато не съм размислила.

– Ох, лельо, пак ме спасяваш. Довечера съм се наканил да ходя в Английския108, а там се играе само с налични, нали знаеш... Няма да се излагам като Лев Николаевич109, я.

– Боже мили, какво ми дойде до главата.

– От ума си теглиш, лельо – захили се Алексей, завъртя се ентусиазирано и бутна голямата китайска ваза от династията Мин110, която винаги се оказваше зад него.

В дачата на великата княгиня имаше малко „изящни и скъпи боклуци“, както се изразяваше графът. Но и тя не беше минала без разните му порцеланови чайници от Северен Сун111, гледжосани малки китайски барабани от династията Тан112 и вазата, в която Алексей все се спъваше.

– Някой път няма да успея да я хвана – каза той и я улови с движение на циркаджия.

– По-добре ти да я счупиш, отколкото тълпата от пияни матроси и болшевики, която май скоро ще нахлуе тук непоканена.

– Колко пъти ти казвах, че е време да сменим тапетите на апартамента ти край Лоара. И сега можем да му направим ein anhaltend Besuch113. Аз ще го организирам.

– Да те подсетя ли кой напуска първи потъващия кораб? Къде остана офицерският ти девиз – „Бог, цар, отечество“?

– Да, лельо, само се шегувам. Въпреки че в окопите го бях позабравил. Проклетите немци непрекъснато стрелят и не оставят човек да се съсредоточи върху важните мисли – подхилкна се графът. – Не знам защо, но имам чувството, че ще остана в Русия завинаги – допълни той, докато вървяха по дългия коридор към покоите на леля му.

И тук, както навсякъде във вилата, личеше странният вкус на великата княгиня. По стените висяха картини на Саврасов, Серов и Левитан114, два портрета на леля му на млади години – единият на Суриков, а другият на Репин, по две картини на Реноар и на особено скандалния тогава Матис, а в дъното, със специално осветление, висеше ескиз на четвъртия Врубелев демон115, който Михаил Александрович беше рисувал малко преди смъртта си. Всъщност ескизът си беше завършена картина – най-хубавата от всички, поне по мнението на малцината, които бяха имали късмета да я видят. Художникът бе реабилитирал низвергнатия демон от последното си платно и сега той пронизваше от стената обитателите на къщата с искрите на непримирението. На графа все му се струваше, че тоя немирясващ бунтовник се мъчи да запали в него един не съвсем божествен огън.

– Не мога да ти се начудя – промърмори Алексей, – защо ги държиш по стените тия революционери, когато си върла монархистка.

– Les extrкmes se touchent116 – отговори великата княгиня.

– Добре, че селяндурите не влизат в галерията ти. Тук си е училище за недоволство и неподчинение.

– Би следвало да влизат. Нали съм ти казвала, че държавата се прави с умни и образовани хора. Вярно, те обикновено са недоволни от някого и нещо, но пък не тръгват след свирката на първия идиот. От това, че селяните ни са образовани, може да спечелим и ние – те може да престанат да се подлъгват от глупостите на болшевиките. И революцията може да ни се размине.

– Ами тогава дай да окачим тук един портрет и на Григорий Ефимович. Той нали знае да чете и почти може да пише. А и те си го обичат. Няма как да не подтикне бъдещата ни селска интелигенция към ценни размисли. А може да окачим и някоя от разказвателните картини с него и нейно величество, дето германците ни ги подаряват на фронта. И те са много интересни и самообразователни.

Леля му намери сили да се засмее на глупостите му и после добави:

– Знаеш ли, теорията ти май излиза вярна. Тоя разбойник наистина вече клати държавата.

Графът беше завършил в Сорбоната и докато беше изучавал европейските математически науки в сравнително по-ограничения обем, необходим за руската артилерия, беше станал поклонник на Фурие, само че не на Шарл Фурие117, с неговите – както обичаше да казва графът – гениални догадки за нещо несъществуващо и още по-неосъществимо, а на живелия по същото време и определено по-математичен Жан Батист Жозеф Фурие118. С несъмнени дарби в разбирането на обществените механизми, графът беше приложил теорията за собствените честоти и резонансите върху държавното устройство. Според него обществото също имаше „собствени честоти“ и се управляваше от личности, които успяват да влязат в резонанс тях. Така те можеха да „разклатят“ държавата, както взвод войници може да разлюлее железопътен мост, като марширува по него в крак. От гледна точка на основателите на Първия интернационал това беше една безспорно идеалистична и вредна буржоазна теория. Тъкмо за нея спомена леля му.

– Не се вижда спасение. Заради него императрицата прогони даже сестра си. Няма да е лошо някой най-после да успее да го утрепе – довърши кръвожадно тя.

Алексей се усмихна. За малко да й се похвали, че работи по въпроса, но се сдържа с мъжествен шарм.

От доста време той разсъждаваше върху способите за приложение на своята теория. На практика усилията му се съсредоточаваха точно срещу фаталните честоти на Григорий Распутин. В приятелска компания графът често казваше, че по силата на обективни обстоятелства или недоглеждане на Създателя тоя селяндур е получил възможност да клати с оная си работа цялото царство.

Тези разклащания бяха оценени и от бъдещите комисари с, бихме казали, неарийски произход, които се надяваха с общи усилия да срутят държавата, царизма и всичко останало, за да могат след това да се отдадат изцяло на клатенето.

– Няма смисъл да ми ги връщаш – каза великата княгиня, като му подаваше парите. – Те не ми трябват, пък и инфлацията скоро ще ги стопи до копейки. Искам да ти кажа нещо друго – добави тя веднага, за да пресече благодарностите на питомеца си. – Ако женската ми интуиция или това, което е останало от нея, не ме лъже, в Русия съвсем скоро ще дойде нечувано досега зло.

– Ние сме виждали много такива злини, лельо. И по времето на татарите, и при Стенка Разин119, и при Пугачов120. И винаги сме ги изтърпявали. Е, нашият Николай няма да бие немските рицари при „Ледовое побоище“121, но все някой ще ги бие.

– Този път ще е по-различно, Алекс122. Не виждаш ли – всички искат да свалят Николаша123 – и кайзерът, и японският император, и болшевиките. И то не защото имат нещо против нашия меланхоличен цар. Пречи им самата държава. Велика Русия не позволява да се наложи в света Велика Германия. Микадо не можа да ни прости, че сме го изпреварили в Азия и оставяме малък шанс за Велика Япония. Евреите пък подкокоросват нашите селяни да свалят самодържавието, за да могат на мястото на Русия да построят циничния си нов световен ред. Задава се зла буря и изглежда, няма да ни се размине... Струва ми се, че ние с теб повече няма да се видим. Затова искам сега да ти подаря още нещо.

Анастасия Михайловна бръкна в сребърното ковано ковчеже на шкафа пред огледалото, извади малка кутийка и я подаде на Алексей с изражение, което може да се постигне само след осемнадесет поколения в дворянската каста.

– Даде ми го някога майка ми – каза княгинята, когато Алексей извади старинния пръстен, – а тя пък го е получила от своята майка в деня на годежа си. Ако не ме лъже паметта, правил го е някой си майстор Яков Виталиев, а брилянтът е френски. Някога много го харесвах... Пазех го за сватбата ти, но ще избързам малко.

– Ще го нося винаги с мен, лельо – прошепна смутено графът.

– Дай го на бъдещата си съпруга, глупчо – засмя се великата княгиня.

 

*

Раздрънканият кабриолет, който Алексей нае на идване в имението, го чакаше и без да губи време, той пое към Москва.

Докато бричката трополеше по пътя, графът гледаше белите брези с оголели клони, които се плъзгаха бавно край него и сякаш изчезваха някъде назад, и си мислеше за думите на великата княгиня. Ако не успееше да премахне причината за якото раздрусване на Русия, жестокият резонанс наистина можеше да срути целия му свят. Не можеше повече да прекарва безметежно подарените си от съдбата дни. Времето на славните запои, кръчмарски скандали и нощи, пропилени край „златните маси“124, беше отминало. Трябваше да бърза с всички сили, ако искаше да успее да изпълни плана си. А той беше прост. Трябваше само да убие Григорий Распутин.

Тази идея го преследваше отдавна и сега, когато съзнанието му се освободи от обременяващи и прозаични грижи за заеми и разплащания с досадни кредитори, мислите за заговори, съзаклятия и преврати го връхлетяха с пълна сила.

„Той е прав, по дяволите – мислеше си Алексей. – За какво да измрат още хиляди нещастници като мен? Тая война е не само безсмислена. Тя ще погуби всички ни. Значи трябва незабавно да се спре... Само че той иска и друго. Тоя неграмотен селяндур иска тайно и задкулисно да управлява Русия. Да сменя правителства и министри като любовниците си. Ще го навре на всички ни, тоя откачен хлист125. Иска да свали Николаша. Само че с кого ще го замени? С Алекс, която ще играе по свирката му? Казват, че тя била доста голяма... Гледай какви гадости започнах да мисля. Господи, какво ще стане с Русия? Тоя дръвник ще разруши света в който живея. Всичко ще иде по дяволите. А после кой ще дойде? Братът на оня обесник, дето се опита да убие Александър126. И тия песоглавци – болшевиките, ще почнат да строят измислиците си върху развалините на нещастното ни царство. Не, трябва да убия тоя изрод.“

Така си мислеше Алексей, но както казваше командирът му, „високите мисли винаги уморяват околните и най-вече авторите им“. Подчинен на тази желязна логика, поручикът неусетно задряма. Събуди се по навик, щом наближи шикарната си фамилна къща на „Большая Дмитровка“. Тоя навик винаги го спасяваше от безкрайни и разорителни разходки, когато се връщаше наквасен с някой кочияш, който не знаеше къде живеят по-знаменитите московски пияници. И тук, близо до родната си къща, графът взе първото от поредицата решения, на които бе съдено да променят съдбата му.

– Изчакай ме тук и после ще ме закараш до Сухарьовка127 – подвикна Алексей на кочияша.

– Слушам, ваш сия’с128 – прие радушно той новото задание.

Откакто се помнеше графът, Сухарьовка беше мястото, където можеш да купиш всичко – от брадвички на пещерните хора до съвременни предмети за руския бит, стига да не задаваш глупави и досадни въпроси за произхода на стоката. Разказваха, че тъкмо тук навремето намерили двойник на откраднатото медно оръдие от Кремъл. Както се оказало после, то пак било откраднато, само че от другия край на кремълската стена. Но въпросът не беше само в неограничените възможности, а и в свежия девиз „На грош пятаков“129, с който беше прочута Сухарьовка. Тук можеше да се купи най-евтино, а това беше от решаващо значение за графа при ограничения финансов ресурс, който оставаше, след като върне заема. С една незначителна част от авоарите на леля си той се надяваше да си намери два хубави броунинга от онези – от подобрения вариант от 1910-а. Останалите пари графът знаеше, че ще потънат в деликатните и пипкави въпроси по осигуряване на подходящи явки за разгръщане на съзаклятието („Яр“130, а за резерва – при „Тестов“, помисли той), както и за финансиране на други неотложни нужди.

Графът се огледа съзаклятнически и изчезна в тълпата. След два часа блъскане и безполезни разговори с мераклии да го ошмулят Алексей най-накрая попадна на нужния човек. Беше някакъв едноок тип, който продаваше фински ками и две испански саби, неясно защо с печат от майстор Козма Трофимов.

– Значи търсите две броунингчета, ваше високородие – подхилкна се едноокият. – Личи си знаячът. Отлично оръжийце. Нали с броунингче очистиха Пьотър Аркадиевич.

– А ти, драги, откъде знаеш?

– Зная, миличък – каза уверено търговецът и се огледа артистично, сякаш да не го чуе охранката131, – аз лично продадох пистолетчето на заговорниците.

– Добре, добре – каза Алексей, – кажи сега имаш ли това, което търся аз.

– Ако ваше високородие даде пет стотачки и изчака...

– Две, драги, две. Сто сега и сто, като донесеш броунингите.

– Е, малко е малко... – опита да се попазари шмекерът, обаче графът размаха категорично пръст и той се предаде. – Но... вие сте постоянен клиент.

– Ще те чакам отсреща, в кръчмата на Бакстов, нали я знаеш?

– Че кой не я знае, ваше високородие?

– И внимавай – ако ме излъжеш, ще те намеря и под земята.

– Чувствам, че ще е така, ваш сия’с – усети най-накрая едноокият, че клиентът му не е някой случаен франт, и направи жест на безусловно съгласие.

След малко графът вече влизаше в „Бакстов“. Кръчмата беше пълна с търсачи на силни усещания и хазартна тръпка. Тук се играеше на вързано на билярд и бикса132, на фортунка133 и на всякакъв вид карти и се правеха незаконни залагания за всичко, което може да ти дойде на ум. Алексей седна в една ниша до вратата и си поръча бира. „И кой ще гръмне тоя разбойник? – замисли се неусетно той. – Да го застрелям, без да е въоръжен... Че това си е чисто убийство... Аз няма да го направя, а Володя и Костя съвсем няма да се навият.“

И докато гледаше как московските мошеници обираха сравнително почтените, но подпийнали и лекомислени граждани, графът взе второто си съдбоносно решение. А то беше отново гениално просто: трябваше сред долнопробните московски кръчми и свърталища на Хитровка, Грачовка и Цветния булевард да намери един родолюбив разбойник с характер и да го наеме да убие тоя позор за отечеството – лъжесветеца Григорий Распутин. А ако не можеше да намери?.. „Ами, винаги мога да отпътувам за Франчия, както казват италианците – помисли графът.

След половин час едноокият се появи и донесе два най-вероятно крадени броунинга, резервни пълнители и кутия патрони. Бяха модел 1903-та, но и той ставаше. „Тъкмо събират един патрон повече. А точно той може да е най-важен“ – помисли Алексей, провери пистолетите, плати остатъка и излезе от одимената кръчма. Вече се канеше да си тръгва, когато я видя.

Беше облечена с обикновено дълго палто и самурена яка, каквато най-често слагат скромните красавици с изискан вкус. Носеше вълнуваща шапка, в която беше скрита високо вдигнатата й коса, а това още повече открояваше аристократичната й шия. На врата й, около яката на черен пуловер, проблясваше сребърна огърлица с гълъбов сапфир. Устните й бяха с цвят на кръв и контрастираха с тъжните й красиви очи, които отдалеч се сториха на графа зелени. Приличаше на фея от руска приказка, която се е облякла като бедна атаманска дъщеря, за да не смущава околните с истинската си красота.

Тя вървеше към поручик Галицин и той вече усещаше опасната й омагьосваща близост, когато зад гърба й изникна някакъв гаврош, който грабна чантичката й и хукна надолу по улицата.

Без да се замисля, Алексей се втурна след него. Хлапакът се опита да криволичи, но нямаше нозе на фехтовач, графът го настигна след петдесетина метра, въпреки болките от контузиите, и го спъна. Взе чантичката и се канеше да се връща, когато пред него изникнаха двама яки юнаци, които го обградиха доста професионално и съвсем целенасочено. Може би нямаше да се осмелят да нападнат военен, но за беда Алексей не беше в мундир, защото се беше маскирал за пазара с обикновен тренчкот от английско сукно, в който изглеждаше като изнежено конте, излязло на следобедна разходка.

– Дай чантичката и може би ще те пуснем – каза единият.

– Готово – каза графът, пусна я на земята и с артистична ловкост извади двата броунинга. – Изчезвайте тихо и може би няма да ви гръмна.

Хватката на висококласен дуелист явно впечатли юнаците и те не чакаха втора покана.

Алексей прибра пистолетите и погледна назад. Красивата атаманска дъщеря стоеше на същото място и гледаше към него. Беше видяла всичко и графът усети симпатията й, както гепард долавя мирис на антилопа.

– Заповядайте, госпожице – подаде й той чантичката, като се приближи.

– Благодаря, господине. Постъпихте много смело.

– А – усмихна се графът, – лесно е, когато имаш два пищова. Докато ни нападнат отново, позволете да ви се представя: Галицин, Алексей Романович, беден граф и поручик от остатъците от армията на негово величество.

– Казвам се Наталия Гончарова – усмихна се феята от руските приказки.

– Опасно е красавица като вас да броди сама из тези бордеи.

– Аз живея наблизо – каза Наталия и се изчерви.

– Нека тогава да ви придружа – каза графът и елегантно й предложи подкрепа.

„Господи, какво правя“ – помисли си Наталия, но вече след като го беше хванала под ръка, сякаш това беше съпругът й, най-малко.

Всъщност наистина какво правеше? Беше с млад и определено красив мъж, залутани в някакъв отрязък от времето, без да знае още дали ще бъдат стандартно щастливи или нещастни посвоему, както навярно би се изразил Лев Николаевич. Вървяха по московските улици, тя се прибираше у дома си, той кавалерски я изпращаше, вечерта беше тиха и романтична и между тях се появяваше нещо, което мнозина отдавна познават и за което мнозина отдавна мечтаят. Какво трябваше да направи? Точно това – да върви под ръка с Алексей, да си говорят за нещо – за смешна случка от детството, за стих на Гумильов134 или Цветаева или за странен сън, да търси пътеводната си звезда в тъмнеещото небе и да чака кога ще се появи като далечна мълния в нощта проблясъкът, че вече е влюбена.

– Искате ли утре да отидем на кино? – стресна я гласът му.

Тя го погледна и каза без да мисли:

– Да.

 

*

На другия ден валеше студен ситен дъжд. Беше късен следобед и те вървяха под ръка под голям син чадър. Връщаха се от кино – не беше трудно да изберат филм, защото навсякъде даваха „Жизнь за жизнь“ с Вера Халодная135. Наталия вече го беше гледала два пъти, но каза, че и да го гледа още двайсет, пак няма да й омръзне.

Филмът беше поетичен, трагичен и от наша изкривена гледна точка, мелодраматичен. Но в онези далечни години зрителите нямаха за еталон американските образци за бързо хранене в разни духовни макдоналдси и висяха с дни на опашка – да погледат любимката си, а и да направят кратка тренировка за идващия нов обществен строй.

– Не зная какво има във Вера Халодная, но ме привлича повече от Дузе136, Нилсен137 и Лидия Кореневая138, взети заедно – каза Наталия.

– Може би защото останалите играят роли, а тя живее на екрана. А може би и защото ни дава нещо, което много скоро ще ни липсва... за дълго време.

– И кое е то според вас?

– Усещането, че сме хора.

– Интересна мисъл.

– На леля ми е, не е моя – призна си неочаквано графът и добави несвързано: – А вие заета ли сте тази вечер?

– Да. Всъщност не, не знам – каза Наталия и се изчерви. – Мислех да почета, но мога да го отложа. Не съм заета неотложно.

– Тогава ви каня у дома. Ще се съберем с приятели – весели и безгрижни обесници като мен – излъга Алексей. – Повечето от тях са женени, тъй че няма да скучаете.

– Не зная... Може би няма да е удобно.

– Не. На всички ще им бъде приятно да ви видят. Елате, моля ви.

– Добре – съгласи се лекомислено Наталия.

Вечерта Алексей изпрати да я вземе най-шикарния впряг на пиацата. Гостите изненадващо не дойдоха и те останаха сами. Но не скучаха. Графът посвири виртуозно на китара, после пяха заедно, пиха шампанско, пускаха патефона и танцуваха, а след това пиха коняк край камината и гледаха мълчаливо пламъците.

На другия ден сутринта в спалнята на Алексей Галицин се събуди неговата нова любовница Наталия Гончарова.

 

*

Митя Квасцов пристигна в Москва към девет сутринта. На перона го очакваше мъж на средна възраст с каскет и сивкав костюм, произведен сигурно от фабрика – носител на преходното знаме за бездарна конфекция. Той го поздрави без излишни прояви на сърдечност и двамата се качиха в светлосиня волга стар модел, паркирана в края на пиацата за таксита.

– За какво идваш? – попита мъжът с каскета, щом колата тръгна.

– Трябва ми помощта ти, батька139 – обърна се с тая старинна дума към него Митя и се смръщи от болка и унижение.

– Кой те подреди така?

– Един българин от тяхната Атомна. „Ще му прекърша врата на това копеле“ – използва в мислите си Митя един любим на Маяковски глагол.

– За жена ли се бихте?

– Да – отговори той без желание. Не искаше да разказва отново за поражението си, но и посрещачът му не прояви повече любопитство.

Мълчаливо стигнаха до тиха улица близо до мястото, където по плановете на другаря Сталин трябваше да се издига Дворецът на Съветите. Там, в приличен блок, строен може би за тези, които трябваше да обитават най-великата сграда на земята, на третия етаж, в просторен петстаен апартамент живееше Владимир Николаевич Квасцов, чичо на Митя и по съвместителство дон на една от най-мощните „бригади“ на московската мафия. Всъщност апартаментът навремето беше на другия му чичо – Афанасий, тогава секретар на райкома, който през петдесет и първа беше изпратен за вредителска дейност да копае злато в Колима. Бяха го застреляли уж при опит за бягство, но после го бяха реабилитирали, а това, както е известно, възвръща неимоверно силите и повдига самочувствието на потърпевшия. Владимир Николаевич се размина с вездесъщия параграф ЧС140 заради някаква бюрократична бъркотия в Апарата. После Благодетелят се спомина и в суматохата не се сетиха да му лепнат поне ВВПШ141. След реабилитацията на брат си той започна да използва старите му връзки за нови прагматични цели. Работата му спореше и Николаич беше успял да превърне дома Квасцови в миниатюрно подобие на френски дворец, с тая добавка, че по стените висяха нехарактерните за френската, но близки на руската душевност шарени килими.

– Влизай – подкани го чичо му, когато Митя застана нерешително на вратата.

Коридорът с дъбова ламперия изглеждаше много стилно, а по стените му, сякаш да посрещат гостите, висяха на фотографиите си членове на семейството: дядо му – в цял ръст, с юначна будьоновка и сабя, с която беше клал руските международни реакционери, баба му в експроприирана романтична буржоазна рокля, баща му с победоносна усмивка след парашутен скок, майка му с одухотворено изражение на начална учителка, преподала сякаш току-що урока за мъничкия герой Митя, чичо му Афанасий с чекистка тужурка и пронизителен поглед на районен секретар и леля му в красива униформа на напета капитанка. Липсваше само леля му Раиса – жената на Владимир Николаевич, но тя беше все още жива, а и изглежда, нямаше подходяща славна фотография. Роднините му наистина сякаш го посрещаха и слава Богу, че не задаваха въпроси, защото Митя беше кривнал доста встрани от техния героичен път и нямаше да може да докладва за успешно изпълнен синовен дълг.

– Какво ги гледаш? Сигурно си мислиш „Добре, че не могат да говорят“ – стресна го гласът на дон чичо му.

Митя замълча. Нямаше откъде да знае, че Владимир Николаевич си беше мислил същото безброй пъти, когато минаваше през коридора на семейната памет. Отначало той се измъчваше от дейността си, но постепенно откри, че мафията е също толкова здравословна среда, колкото партийния каймак, а и върши същото като него, само че с други средства. Всъщност защо с други, проблесна на дон Николаевич в един прекрасен летен ден, когато бяха бетонирали на далечен строеж вражи агент, промъкнал се нелегално в тяхната сплотена организация.

– Да чуем сега какъв ти е проблемът – подкани го чичо му, когато седнаха на тежкарските кресла в хола, и Митя му разказа.

– Какво искаш от мен?

– Искам да го пратя там, където и той мен – да се въргаля в прахта. Иначе трябва да се махна от Нововоронеж.

Можеше да го разбере, момчето. От една страна, беше болезнено да те бият. Но по-важното, набитият губеше авторитет пред тези, които преди са го уважавали. И ако донът искаше да използва племенника си за целите на организацията, а той го искаше, трябваше да покаже, че не могат така произволно и безотговорно да бият неговите хора.

– Това може да се уреди. Обаче ще трябва да го заслужиш.

– Кажи само как.

– Искам да престанеш да бъдеш черната овца в рода. Идват нови времена и ти трябва да станеш опора на бизнеса ни в цялата Воронежка област.

– Ще го направя, чичо – каза ентусиазирано Митя и си представи как приятелите му са се наредили на опашка да му целуват ръка. – Само че така няма ли да вляза в конфликт с Валерий Краснов?

– Ще влезеш. Но не като се биеш с юмруци. Крайно време е да покажеш, че имаш в главата си мозък, а не разреден квас.

Митя се обиди, но не го издаде с нищо.

– Добре, с Краснов ще се спогодим някакси, а с ченгетата? С тях как ще се оправям?

– Ти замислял ли си се на какво се крепи нашата... организация?

– На парите и на това, че тези, които се опитват да ни прецакват, ги чака дървена жилетка. На какво друго?

– Това, което казваш, е вярно, но има едно съществено допълнение: ние внасяме ред в нашето могъщо государство и затова в работата си се облягаме на третия кит – милицията и славните ни приятели от ЧК.

– Това е майтап, нали?

– Не, не се шегувам. Мислиш ли, че ако те наистина решат да ни преследват, няма да ни смачкат като кулаците, троцкистите, толстоистите или – Владимир Николаевич направи неопределен жест – абстракционистите. И това, че не ни преследват с истинската си мощ, си е равностойно на подкрепа. Ние, Митя, наистина се опираме на тях – е, не на цялата милиция, разбира се, а само на най-прогресивната й част – подхилкна се Владимир Николаевич и продължи поучително. – На първо място, това са онези, на които редовно плащаме. Това са също и тези, които виждат, че нашата организация си прилича с тяхната като две капки вода. И накрая, това са онези, която са разбрали, че без нас в тая държава не може да има ред.

– С първото съм съгласен. И за организацията мога да се съглася. Само че как така без нас не може да има ред? Нали ние сме точно против тъпия официален ред?

– На пръв поглед е така, Митя, но само на пръв поглед. Помисли си, откъде хората купуват онова, което наистина търсят? Това може да са италиански обувки, шпеков салам, финландски мебели или водка за празниците. Откъде ги намират?

– От черната борса, то е ясно откъде.

– Сега си помисли, че точно по този начин се доставят поне половината от всички стоки, необходими на съветския гражданин. Как мислиш се управлява цялата тая гигантска търговия, когато няма Министерство на черния пазар? Задавал ли си въпроса кой всъщност ръководи всичко?

– Не, чичо – каза чистосърдечно Митя.

– Ние. Ние създаваме и контролираме реда. Ние казваме кой участва и докъде са неговите права. И това не може да стане по друг начин, защото черният пазар не съществува в официалните отчети на КПСС142. А покрай него вървят ръка за ръка обирите, измамите, грабежите, валутната търговия и нелегалните производства. Всичко това съществува, независимо дали ни се иска, и се нуждае от контрол. Представяш ли си какво ще стане без нас? Какво ще стане с цялата тая огромна подмолна структура на вездесъщата черна борса? Всеки ще влачи, ще дърпа, ще ръга, ще удря... Ще тръгнат бунтове. Ще настъпи пълен, абсолютен хаос. Това, синко, ще е краят на социализма. А ние не искаме той да си отива. Също както и милицията. Ние сме свикнали с нашия прогресивен строй. Затова сме в съюз с чекистите – интересите ни са общи и те ни помагат, като не забравят да приберат своя дял.

– Какво излиза тогава? Трябва да се обаждам на кварталния, като правим някое ударче, така ли?

– Не. Не ме разбираш правилно – възрази кротко донът. – Дребните риби изобщо не си дават сметка каква всъщност е нашата роля. Но това не е важно и те не ни интересуват. Важно е нашата роля да я разбират големите шефове. Те не само са нашите най-големи и важни клиенти. Те – запомни това – са изключително умни хора и отдавна са разбрали каква е реалността и как могат да ни управляват и използват, като същевременно дават вид пред простолюдието, че се борят самоотвержено с нас. Всъщност с нас наистина се борят доста от тях. Ти ги знаеш – това са принципните. От тях няма спасение, освен едно – сицилианската вратовръзка.

– Аз знам как се връзва – захили се Митя.

„Теб май сега само за това те бива. Дано мога да го науча на нещо това говедо – помисли загрижено Владимир Николаевич. – Нямам особен избор, това е. По-добре е на него да се доверя, нали е своя кръв. Само трябва да внимавам повече.“

Той въобще не си направи труда да обяснява на племенника си, че през талазите на студения северен тайфун, който вече шейсет години жулеше огромната държава, чувствителните носове на големите донове долавяха поривите на един нов, сгряващ сърцето капиталистически ветрец.

Чичо му помълча малко, после внезапно попита:

– Къде е сега твоят човек?

– Ще дойде всеки момент тук, в Москва.

– Дълго ли ще стои?

– Не зная. Чувал съм, че групите остават няколко дни, докато изпият парите.

– Добре. Ще ти дам трима от моите хора. Те са достатъчно опитни. Ще имаш на разположение и две коли. Ще го прихванете на гарата. Няма как да го изпуснете, освен ако не се напиеш. Ще следите тоя юнак, докато се открие възможност да изпълниш мераците си. Позволявам ти веднъж и по изключение лична вендета. Само че – без сакатлъци. Не искам да те вадя после от дранголника. А когато се върнеш в Нововоронеж, ще започнеш най-после истинската, сериозна работа.

– Добре, батька – каза почтително Митя, все едно целуна ръка на Владимир Николаевич.

 

*

Българската група отпътува за Воронеж на другия ден следобед.

Изпращането беше скромно, но в градчето се беше разчуло за любовния роман на Божидар и Наташа и в отношението на изпращачите личеше топлота. Даже Наина Церберовна не гледаше инж. Къбоков толкова подозрително, а малко повече.

По пътя българската група пееше патриотични песни, шофьорът спира на два-три пъти да вземе закъсали руски граждани – най-вече селяни, те съвестно оставяха по някоя копейка „на чай“ в специална картонена кутийка, а Егор Алексеевич час по час поглеждаше часовника си. И той не беше кой да е. Божидар гледаше през прозореца познатия край като руски декабрист, който отива на заточение, но от погледа му не личеше дали се е видиотил дотолкова, че да мисли на вече родния му език нещо от рода на „Везде передо мной подвижные картины“...143

Когато Божидар слезе от автобуса на Централна гара във Воронеж, първото любимо нещо, което видя, беше Наташа.

Всички подробности по пътуването на групата за Москва бяха предварително уредени и той си мислеше, че трите часа до тръгването на влака ще имат протоколен характер. Да, ако не беше дребният проблем с купуването на билет за Наташа. Затова той смело тръгна из огромната зала на руския вокзал, за да открие гишетата, където се продават билети.

Такива обаче нямаше. Тоест, не че нямаше. Имаше, само че на прозорчетата им висяха различни табели. На първата от тях пишеше „За инвалиди и герои от Отечествената война“, на съседното гише имаше табела със странен надпис „За пътуващи по телеграми“, а на останалите гишета бяха окачени обикновени табелки с надпис „Билети няма“.

Божидар беше, както казват руснаците, „человек бывалый“144. Справял се беше с почти невъзможни за простосмъртните ситуации. Например ходеше с джапанки на работа, когато това беше абсолютно забранено. Можеше да намери маса в ресторант на морето, където винаги всичко е заето „за групи“. Успяваше да купи хляб в неделя или да се снабди с най-търсена за всички времена и народи книга, без да е продавач поне в магазин за преоценени тапети. Веднъж даже накара оня проклет влах – салджията – да ги превози на острова навръх Първи май и онзи после му призна, че не е срещал изнудвач като него.

Такъв човек беше. Но тук май работата се закучи.

– Ето, за това ти говорех – чу той гласа на Наташа, докато разглеждаше наум варианти за изход от кризата. – Да се купи билет в петък за където и да е, и особено за Москва, е просто невъзможно.

– Почакай, за нас, съветските хора – Божидар се ухили, – няма невъзможни неща. – Какво означава това „за пътуващи по телеграми“?

– Това значи, че имаш телеграма за смъртта на някой роднина или нещо друго неотложно. Понякога дават билет и ако някой много близък се жени.

– Излиза, че няма да ни огрее.

– Невъзможно е, нали ти казвам.

Нямаше как да мине за герой от Отечествената. На инвалид можеше да се направи, ако трябваше да се качи от първата врата на автобуса. Беше го правил веднъж в София. Шофьорът го изчака, като видя в огледалото как се криви и куца с достойнство и сдържана мъка – явно талантлив младеж, засегнат от незаслужено нещастие. Може би докато е откривал свръхнова145, докато е ваел скулптура или е съчинявал кантата. Когато влезе в автобуса, двама по-възрастни мъже и едно сладко маце скочиха веднага да му отстъпят местата си, горките. Да, номерът можеше да мине. Стига, разбира се...

– Инвалидите тук имат ли удостоверения? – попита Божидар.

– Имат.

– Значи и това отпада.

Наташа замълча.

– Почакай ме тук.

Божидар се пазари поне десетина минути с касиерката. Отначало тя слушаше лъжите му благосклонно, но той прекали, като й предложи десет рубли. Тя или наистина нямаше билети, или се усъмни, че това е номер на ЧК, и трясна прозорчето под носа му.

Оставаше само една възможност и Божидар любезно се информира от една железопътна фуражка къде е началник-гарата.

– Защо ви е? – осведоми се фуражката.

– Аз съм от българска група. Възникна проблем и само той може да го реши.

– Ето го – посочи фуражката униформен, гладко избръснат мъж на средна възраст, който разговаряше насред залата с друг, очевидно не толкова важен другар.

Инж. Къбоков се представи и стегнато изложи същината на проблема: Той е водач на група български специалисти, атомни енергетици. Трябва да пътуват за Москва, но един от тях е загубил билета си, а на касите няма. Затова търси съдействието на такъв отговорен началник – специалистът трябва да пътува с групата. Ако остане, какво ще прави цяла нощ на воронежката гара, като научи наизуст противопожарната инструкция – пошегува се инж. Къбоков.

– Имате ли съпроводително писмо от вашето посолство? – запита началникът без капка чувство за хумор.

– Не – призна инж. Къбоков, – но...

– Тогава вашите домакини от Атомната в Нововоронеж трябва да дойдат при мен – прекъсна го началникът.

– Но те си тръгнаха – излъга отчаяно Божидар.

– Тогда, дорогой, разговор с Вами не получится146 – сложи край на преговорите началникът и тръгна да разговаря с други нуждаещи се граждани.

Инж. Къбоков усети как силно намразва втората си родина. Нямаше какво повече да направи, освен да се опита да подкупи кондуктора.

Излязоха посърнали пред входа с Наташа и изобщо не забелязаха невзрачната женица с бяла забрадка на сини цветчета, която се доближи до тях.

– Успяхте ли да намерите билет? – попита тя.

– Не – каза Наташа.

– Наблюдавах как твоичкият обикаля гишетата. Мога да ви дам телеграма за погребение. Искате ли?

– Да – казаха и двамата.

Жената извади от чантата си телеграфна бланка. На нея личеше печатът на някаква селска пощенска станция и краткият изразителен текст: „Приезжай, дядя скончился.“ Беше подписана от техния неизвестен близък, някой си Жора.

– Колко струва? – попита Божидар с щастлива усмивка.

– Три рублички – каза женицата.

На Божидар му стана много смешно. Крепостта, която бяха изградили руските апаратчици, струваше милиарди рубли и се охраняваше от цели армии с най-различни фуражки, пагони и ордени. Но страховитите кули бяха безпомощни пред една женица, усетила простия пазарен механизъм на погребалните телеграми. Ето колко струваше цялата могъща съветска система – три рубли. Или понародному – „трояк“. Блядь.

Наташа се нареди на опашката пред гишето за пътуващи с телеграми и след минути държеше заветния билет за следващия бърз влак за Москва. Нямаше да пътуват заедно, но това беше дребна грижа.

 


77 Галицин, Александър Михайлович (1718–1783) – руски военен и дипломатически деятел, генерал-фелдмаршал.

78 Галицин, Александър Николаевич (1773–1844) – княз, министър при Александър I, президент на Руското библейско общество.

79 Галицин, Борис Алексеевич (1654–1714) – руски държавен деятел, възпитател на Петър I, изиграл важна роля в дворцовия преврат през 1689, довел на власт Петър I. След Астраханското въстание (1705) отстранен от политическия живот.

80 Галицин, Василий Василиевич (неизв. –1619) – княз, един от претендентите за руския престол. Участвал в убийството на Борис Годунов и в заговори – с Шуйски срещу Лъжедимитрий I, а след това и срещу самия Шуйски.

81 Галицин, Михаил Михайлович (1681–1764) – княз, генерал-адмирал от руския флот.

82 Галицин, Николай Дмитриевич (1850–1925) – княз, последният председател на Съвета на министрите в царското правителство (1916–1917). След преврата през 1917 г. не участва в политическия живот.

83 Пьотър Аркадиевич Столипин (1861–1911) – руски държавен деятел, министър на вътрешните работи и председател на Съвета на министрите, един от стълбовете на руската държавност. Убит от агент на „охранката“.

84 Керенски, Александър Фьодорович (1881–1970) – руски политически деятел, юрист, министър във Временното правителство, а от 8 юли до преврата – министър-председател. След октомврийския преврат организира антисъветски метеж. Емигрант до смъртта си.

85 Ринок – пазар (рус.).

86 Малая земля – литературно оформени спомени на Л. И. Брежнев, в които се придава епохално значение на една, подобна на десетки други, локална операция на руско-германския фронт и се приписват несъществуващи заслуги на автора за победата във войната. Изучавана насила масово в СССР, докато Брежнев е генерален секретар на КПСС.

87 Друг – приятел (рус.).

88 Шишкин, Иван Иванович (1832–1898) – руски художник и график. Репродукциите на негови картини бяха много популярни от 50-те до 70-те години на XX век.

89 Елки-палки, букв. „елхови тояжки“, (рус.) – ругатня, понякога с циничен подтекст. Най-близки по смисъл са изразите „майка му стара“, „ега ти“ и др.

90 Спомени и размисли – мемориална книга за Втората световна война от маршал Георги Константинович Жуков (1896–1974), зам. върховен главнокомандващ на съветските войски от август 1942 г., приел капитулацията на Германия на 8 май 1945 г., министър на отбраната на СССР през 1955–1957 г.

91 Генералният щаб през войната – аналогичен труд на армейския генерал Сергей Матвеевич Щеменко (1907–1976), началник на Оперативното управление на Генералния щаб на съветските войски от 1943 г. до края на войната. Бил е и началник-щаб на обединените въоръжени сили на страните от Варшавския договор.

92 Войнишки дълг – мемориален труд на маршал Константин Константинович Рокосовски (1896–1968).

93 Гудериан, Хайнц Вилхелм – генерал-полковник от Вермахта, командвал танкова армия. През 1944–1945 г. е началник на германския генерален щаб. Известен е като един от най-талантливите германски военачалници.

94 Манщайн, Ерих фон Левински – германски фелдмаршал. През 1942–1944 г. командва група армии „Дон“ и „Юг“. Осъден като военнопрестъпник в Нюрнберг.

95 Фатерланд, от Das Vaterland (букв. „бащина земя“) – отечество, татковина, бащиния (нем.), тук в ироничен смисъл.

96 Quod erat demonstrandum – което трябваше да се докаже (лат.).

97 Алексей Максимович Пешков (1868–1936) – истинското име на Максим Горки.

98 Каналоармейци – название на строителите на Беломор канал – предимно лагерници от ГУЛАГ. При строежа, поради нечовешките условия, са загинали приблизително двеста и петдесет хиляди работници. Максим Горки е посетил строежа на канала, а също един от най-известните лагери – Соловецкия, но не е имал доблестта нито веднъж да защити публично безбройните жертви в лагерите на Сталиновия режим.

99 Вожатый – ръководител (рус.).

100 Сексот – от секретный сотрудник (рус., жарг.).

101 Дача – вила (рус.)

102 Велика княгиня – титла, давана на съпруга на велик княз, който е син, брат и внук, а от 1797–1886 – правнук и праправнук на императора по мъжка линия. Великата княгиня е имала право на издръжка и обръщение „Ваше Императорско Височество“.

103 Жеравчета – известен сред московските баровци коняк, на етикета на който имало нарисуван жерав, който струвал петдесет рубли; за толкова можело да се купи добър впрегатен кон.

104 Яма – от времето на Петър I до 1879 г. за длъжниците имало специални отделения, където те стояли затворени, докато не изплатят дълговете си. Интересно е, че издръжката им (около пет рубли месечно) била изцяло за сметка на кредиторите им.

105 Prenuminae e premuniciae – предупреденият е въоръжен (лат.).

106 Феликс – княз Феликс Феликсович Юсупов, един от най-богатите руски благородници.

107 Державин, Гаврила Романович (1743–1816) – руски поет, предшественик на Пушкин.

108 Английския – прочутият в дореволюционна Москва Английски клуб. Построен в разкошния дворец на поета М. М. Херасков, в началото той е средище на цвета на просветена Русия. Описан от много писатели, в периода непосредствено преди 1917 г. той се превръща по-скоро в място, където се играе хазарт с големи залози.

109 Лев Николаевич – по разказа на В. А. Гиляровски през 1862 г. Лев Николаевич Толстой загубил в Руския клуб хиляда рубли от някакъв офицер, а нямал в себе си налични. Пренеприятен инцидент. Спасява го със заем редакторът на „Московски ведомости“ М. Н. Кратков.

110 Династия Мин – китайска династия, основана през 1368 г. в Нанкин от Чжу Юанчжан, съществувала до 1644 г.

111 Северен Сун – една от двете династии Сун (Северен и Южен). Династия Сун е основана през 960 г. от пълководеца Чжао Куанъинь и съществува до 1279 г.

112 Династия Тан – китайска династия, основана в 618 г. от Ли Юан и съществувала до 917 г. Наричана е епоха на разцвета и благополучието.

113 Ein anhaltend Besuch – едно продължително посещение (нем.).

114 Александър Кондратиевич Саврасов (1830–1897), Валентин Александрович Серов (1865–1911), Исак Илич Левитан (1861–1900), Василий Иванович Суриков (1844–1916), Иля Ефимович Репин (1844–1930) – руски художници, които се числят към мощното течение на „передвижниците“. Произведенията им се родеят с революционните настроения в Русия от края на XIX и началото на XX век, а в някои картини личи определена насоченост срещу деспотизма и самодържавието.

115 Четвъртият Врубелев демон – известни са три картини на тази тема от руския художник Михаил Александрович Врубел (1856–1910), озаглавени съответно „Седящ демон“ (1890), „Летящ демон“ (1899) и „Низвергнат демон“ (1902). Четвъртият демон е художествена измислица.

116 Les extrкmes se touchent – крайностите се докосват, схождат си (фр.).

117 Шарл Фурие (1772–1837) – френски утопичен социалист, разсъждавал върху съвършеното общество и измислил „първичната му клетка“ – фалангата, която съчетава промишлено и селскостопанско производство и е гениално предчувствие за колхоза. За разлика от другите създатели на подобни утопии, Фурие поне запазва в наивните си модели частната собственост и не проповядва насилие. Дълго време комунистите го използват като опорен стълб за антиморалните си конструкции.

118 Жан Батист Жозеф Фурие (1768–1830) – френски математик и физик. Създател на теорията на тригонометричните редове (редове на Фурие) – един от основните математични методи в съвременната физика.

119 Стенка Разин – Степан Тимофеевич Разин (ок. 1630–1671), донски атаман, воювал с татарите и турците. През 1670 г. оглавява селската война. Екзекутиран в Москва.

120 Емелян Иванович Пугачов (1740 или 1742–1775) – участник в Седемгодишната (1756–1763) и в Руско-турската (1768–1770) война като хорунжий (който носи хоругвите, знаменосец). Под името Петър III вдига на въстание яицките казаци през 1973 г. Предводител на селската война през 1773–1775 г. Екзекутиран в Москва.

121 Ледовое побоище – местност, където Александър Невски (1220–1263) разбива немските рицари през 1242 г.

122 Алекс – царица Александра Фьодоровна (Алиса Хесен-Дармщатска), съпругата на Николай II.

123 Николаша – така иронично е наричан Николай II.

124 Златни маси – маси в някои клубове за хазартни игри с високи залози.

125 Хлист – една от най-многобройните секти в Русия по онова време, известна с разюздания си морал. Според една от хипотезите името идва от съзнателно изопачената дума „христи“. Според друга идва от руската дума „хлыст“ (камшик), тъй като хлистите се самобичували.

126 Александър III – руски император (1845–1894). Братът на Ленин, Александър Улянов, който е един от ръководителите на терористичната фракция на партията „Народна воля“, участва в подготовката за покушение срещу Александър III. Заради това е обесен през 1887 г. в Шлиселбургската тъмница.

127 Сухарьовка – Сухарьовският площад, на който от 1812 г. се е провеждал най-големият битпазар в Москва.

128 Ваш сия’с – простонародно от „Ваше Сиятелство“ – обръщение на извозчици, търговци и пр. към клиентите, които са „по-така“. „Ваше Сиятелство“ е обръщение към граф и сиятелен княз (за разлика от светлейши княз, към когото обръщението е „Ваша Светлост“).

129 На грош пятаков – букв. петачета за грош. Грошът отначало е две, а от 1838 до 1917 – половин копейка. Петачето е монета от пет копейки. В преносен смисъл – много евтино и изгодно.

130 Яр – най-известният московски ресторант по онова време.

131 Охранка – от 1866 г. в Русия съществува Охранително отделение, орган на Департамента на полицията. Занимава се е с политически надзор и следене чрез агенти за наблюдение (филери) и секретни агенти в политическите партии.

132 Бикса – малък китайски билярд с наклон, при който топката след удара се връща обратно.

133 Фортунка – едновремешна хазартна игра, примитивно подобие на рулетката.

134 Николай Степанович Гумильов (1886–1921) – руски поет.

135 Вера Халодная – Вера Василиевна Халодная (1893–1919) – легендарна руска актриса от нямото кино, напълно забравена от болшевиките.

136 Дузе – Елеонора Дузе (1858–1924), италианска актриса, играла с огромен успех и в Русия.

137 Нилсен – Аста Нилсен (1881–1972), световноизвестна датска киноактриса от нямото кино.

138 Лидия Кореневая – руска актриса, която участва в една от главните роли във филма „Жизнь за жизнь“.

139 Батька – тато, тейко (рус.).

140 ЧС – член на семейството на враг на народа, статия, по която често близки роднини на някого, изпратен вече в лагерите, също са били изпращани в Архипелага.

141 ВВПШ – връзки, водещи до подозрение в шпионаж, част от параграф шести от член 58 на Съветския наказателния кодекс.

142 КПСС – Комунистическа партия на Съветския съюз.

143 Везде передо мной подвижные картины – стих от стихотворението „Деревня“ (1819) на Александър Сергеевич Пушкин.

144 Человек бывалый – препатил човек (рус.).

145 Свръхнова – свръхнова звезда (астроном.).

146 Тогда, дорогой, разговор с Вами не получится – тогава, драги, разговор с Вас няма да стане (рус.).

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух