напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава IX. Лабиринтът на нищетата


От половин час Алексей дремуцаше в „Каторга“ – една от ония долнопробни кръчми, около чиито входове стоят жени, които показват „живи картини“, а още от вратата те посрещат мошеници, които ти обещават най-весели забавления и щом се хванеш, те обират сръчно до голо. Графът беше седнал на умерено мръсна, но здрава маса в полумрака до стената, сред дим от лош тютюн, миризма на немити съдове и тихо бучене, съставено от равни порции пиянски брътвежи и улични ругатни. Алексей беше виждал много такива бордеи, но тоя тук може би беше носител на рекорда по долнопробност в света и извън него. Славата му беше толкова мрачна, че полицаите го заобикаляха и през деня, а нощем биха влезли само ако им разпореди сам господарят император, и то след като му ударят по единайсет водки за кураж. Може би заради това с течение на времето тая разбойническа бърлога със символично име се беше превърнала и в първа спирка за избягали каторжници, които търсеха начин да се легализират с фалшиви документи и бяха готови да платят за това всяка цена. Точно с надеждата да срещне някой такъв отчаян и готов на всичко беглец беше влязъл тук Алексей. Е, имаше и един стар спомен, но... той нямаше значение.

Маскиран с изтъркан сюртук, кърпени панталони и избелял каскет, които икономът му купи от битпазара, и с изкуствена брада, която го правеше неузнаваем, графът приличаше на местен шеф на просешка гилдия. В кръчмата беше полутъмно – имаше съвсем малко клиенти и светеха само три фенера и една свещ на тезгяха. От избраната позиция Алексей оглеждаше за всеки случай от време на време дискретно обстановката, отпиваше с едва прикрито отвращение от някаква водка, с която спокойно биха могли да тровят и най-едрите хлебарки, и разсъждаваше за тъпото положение, в което се беше набутал сам.

Бяха изминали почти два месеца от случката в Сухарьовка и за това време бяха успели да се случат маса неща. Най-напред Костя и Володя отказаха да се включат в заговора. Графът предполагаше, че ще се случи така, но все пак се почувства някакси предаден. Володя се оправда с болната си майка, за която трябвало да се грижи. „Сякаш докато беше на фронта, се грижеше“ – помисли си Алексей. А Костя заувърта, че с външен човек всичко става несигурно и че наемникът, дори и да го намерят, сто на сто ще ги предаде, защото такава е традицията в руските заговори. И сякаш да направят всичко необратимо, през една мъглява утрин двамата му приятели заминаха за фронта. Останал сам, Алексей беше обикалял безуспешно из безкрайните московски лабиринти на мизерията с надеждата да намери подходящ разбойник, на когото да възложи патриотичната поръчка. Като се изключат няколко сбивания, при едно от които едва не го убиха, нищо друго не успя да постигне. Наближаваше краят на годината, в заговора за спасяване на Русия все още участваше само той, а трябваше да мисли и как да се измъкне от фронта, защото възнамеряваше да сложи край и на ергенския си живот. Още на другия ден след онази нощ поручик Галицин разбра, че се е влюбил в Наталия и като държан на въже иска да се ожени за нея час по-скоро. Но мисълта, че светът – какъвто го познава – в най-скоро време ще рухне, непрекъснато го тормозеше. Дори и в моменти като този, когато трябваше да се съсредоточи върху всички опасности и да следи разбойниците наоколо да не му изпразнят джобовете, като за удобство преди това го претрепят в елементарно скроена кръчмарска свада.

„Няма от какво да се боя. Пищовите ми са отлични. Имам и резервни пълнители. Винаги мога да избия половината кръчма и да се измъкна... Не, аз наистина съм откачил – помисли Алексей. – Само ненормалник може да поиска да се жени в такъв момент. Какво мога да й предложа? Спокойствие и сигурност? И как ще живее тя с такъв... самотен заговорник – подсмихна се той наум. – Само че имам ли друг избор? Какво може да се очаква при тая наша невероятна, немислима мизерия. Ако не я бях виждал с очите си толкова пъти, никога нямаше да повярвам. Няма как да не се хванат откачените теории на тия обесници. Почвата тук е невероятно благодатна“ – помисли графът за болшевиките с омраза, впрочем както винаги напоследък.

Но още преди да довърши размислите си за обесниците, Алексей трепна: в кръчмата влезе нов и май отдавна очакван посетител. Беше русоляв сивоок мъж, среден на ръст, с избелял шинел и фуражка с изтъркана кокарда. Приличаше на гимназист на трийсет, избягал от час – защото мрази латинския, пък и да му удари едно в междучасието. Само че този тук беше избягал от по-далече и там, изглежда, бе прекарал дълго – и фуражката не можеше да скрие, че там, откъдето идваше, подстригват клиентите си147 по странен начин. Беше се постарал да прикрие следите, но почеркът на предишния бръснар си личеше.

„Я гледай – каза си графът, – избягал каторжник. Сякаш току-що е преминал Лена. Най-после ми провървя.“

Мъжът с фуражката седна на съседната маса, сервитьорът му тропна питие в нащърбена глинена халба и изчезна сякаш завинаги. Алексей зачака. Нещо трябваше да се случи. Пришълецът от далечните сибирски простори не беше дошъл тук заради интериора.

Половин час мина, а надеждите му все още не се оправдаваха. Графът тъкмо се чудеше дали да не потърси някакъв банален повод за запознанство, когато от вътрешността на кръчмата се появи характерен тип с дълъг белег на лицето и се доближи до масата на пришълеца.

– Носиш ли остатъка от мангизите? – прохриптя белязаният.

– Да – каза беглецът.

– Колко са?

– Петстотин, както се разбрахме.

– Добре, блядь. Давай ги.

– Не позна. Най-напред – паспорта.

– Както искаш. Почакай тука.

– Ще почакам. Това го умея – каза беглецът.

Белязаният се завъртя и забърза към дъното на кръчмата. След няколко минути от тъмнината излязоха още трима юнаци и се насочиха към масата на пришълеца. Той се изправи веднага, но все пак закъсня и екипът за бързи поръчки го обкръжи. Всеки от тях извади някакво оръжие за кръчмарски бой – двама имаха боксове, третият измъкна къса верига, а типът с белега размаха доста ловко дълъг нож.

– Дай мангизите, и ще отървеш кожата – каза той.

– Без пари пак съм си пътник – отговори пришълецът и извади самоделна кама, но онзи с веригата го удари по ръката и оръжието отхвърча. Едва ли му оставаше много до последната спирка.

В същия миг Алексей скочи, блъсна масата и в ръцете му се появиха двата пищова. Направи го чисто импулсивно, в обикновен порив на солидарност и защита на изпаднал в беда човек.

– Не мърдай – извика той. Гласът му беше доста изразителен.

– К’во ще направиш, ако мръднем? – полюбопитства типът с белега, но все пак прилепи острието по дължината на ръката си.

– Засега само ще ви покажа как стрелям – отвърна графът и гръмна с лявата ръка към свещта на тезгяха. Пламъкът угасна, а по земята се разлетяха парчета от строшен съд. – Останаха още тринайсет патрона – каза той. – Нали знаеш, че тринайсет е фатално число?

В дъното на кръчмата някой се раздвижи.

– Кажи на хората си да се оттеглят бавно и обещавам, че няма да ви изтрепя.

– Добре, само спокойно. Прибирайте се – каза белязаният на екипа и всички се заотдръпваха.

– Да тръгваме – кимна графът на непознатия. – Всеки миг може да им дойдат подкрепления.

Пред вратата той се спря за миг и подвикна.

– Някой от вас, който знае как, да брои до петдесет. Дотогава да не сте мръднали. Който излезе, ще го угася като свещичка. – Хайде да изчезваме – обърна се Алексей към непознатия, двамата се измъкнаха от разбойническото гнездо и бързо потънаха в нощта.

 

*

– Имате ли някъде подслон? – попита графът, докато се отдалечаваха почти тичешком от „Каторга“.

– Може да се каже, че по-скоро нямам – усмихна се непознатият.

– Как се казвате?

– Никита Николаевич Мизинов – отговори с готовност спътникът му.

– Аз се казвам Алексей Романович Галицин и по стечение на обстоятелствата съм граф.

– Подозирах, ваше сиятелство.

– Казвайте ми Алексей.

Останалата част от пътя мина в мълчание. И без думи двамата избираха по-неосветените части на улиците. Имаха и шанс, че не ги срещна някой любопитен и достатъчно трезвен полицай.

– Стигнахме – каза най-накрая графът и се огледа. – Влизайте.

– Няма смисъл да ми говорите на „вие“ – каза Никита в антрето. – Там, откъдето идвам, учтивата форма е непозната и аз постепенно свикнах с по-интимни обръщения.

– Дмитрий Павлович, моля ви да приготвите някакви сухи дрехи за госта ни – обърна се с усмивка Алексей към изникналия изпод земята иконом. – И нещо за вечеря за двама ни.

– Веднага, ваш сия’с – отговори той и изчезна.

– Имате стойка на военен – каза графът, когато влязоха в стаята с библиотеката.

– Бях кадет, преди да стана каторжник – отговори Никита и се огледа. – Имате доста книги. И обръщението на „вие“ наистина ме кара да се чувствам неудобно.

– Добре. Разгледайте ги, ако искате, докато чакаме – каза Алексей и двамата се засмяха.

Никита се доближи до книгите и ги докосна с особен жест. Сякаш бяха част от далечен спомен и искаше да се убеди, че са истински.

– Я – каза той като разгърна един том с луксозна подвързия, – това не е ли първото издание на „Червено и черно“ от 1831 година?

– Да, само че то е от ноември 1830-а – каза графът, – но на титулната страница е била отпечатана 31-ва година.

– Не знаех. Тук сигурно има доста първи издания.

– Ами да. Повечето са такива. Събирани са пет поколения. По традиция в рода ни говорим доста езици и сме с либерални разбирания. Тъй че тук има книги за всеки вкус. Въобще, библиотеката ми си е ценна от всяка гледна точка – каза Алексей и се усмихна.

– Виждам, виждам – каза Никита и извади един тъничък том с надпис „Комунистически манифест“. – За това може здраво да си изпатите.

– Няма опасност. Полицейският пристав е един от малцината, които ми дължат пари. Пък и той на немски знае само отбрани ругатни – засмя се графът и добави: – И не се безпокойте, присъствието на тази книга тук не е заразно, защото аз не споделям идеите в нея.

– Тези идеи осмислиха живота ми в Сибир, графе. Без тях не зная какво щеше да се случи с мен. Може би щях откача, да се пропия или да поема пътя на обикновените разбойници. Само мисълта, че бъдещето ни може да се изгради на справедливи принципи, ми даваше сили.

– Вие наистина ли споделяте идеята, че ще ни управляват хора, чиято грамотност дори не винаги е доказуема? – подсмихна се Алексей.

– Те могат да се научат да управляват, така както могат да се научат и да пишат.

– Но тогава дали ще искат да са пролетариат? И дали всеки може да се научи на всичко? Мислите ли, че аз мога да се науча да пея като оперно сопрано или поне да летя сутрин преди закуска?

– Надявам се, че и вие не можете да ми докажете обратното – засмя се Мизинов.

– Знаете ли, когато следвах във Франция, ми попадна една работа на Николай Иванович Лобачевски148. Докато търси отговор на един основен проблем в геометрията, той променя петата от познатите аксиоми на Евклид – онази за успоредните прави. И получава нова геометрия, в която сумата от ъглите в триъгълника вече не е 180 градуса, а по-малък, представете си. Разсъжденията му са логически безукорни. Това според мен показва, че можете да докажете каквото си искате, стига да промените по подходящ начин постулатите, от които изхождате. Не мислите ли тогава, че въпросът не е в доказателството?

– А в кое?

– В това дали вашата теория може да се реализира на практика.

Графът искаше да добави „и дали е достатъчно морална“, но се въздържа, за да не засегне новия си познат.

– В такъв случай кой може да каже това?

– Може би поне здравият разум, ако ни е напуснало чувството ни за хумор – каза Алексей и Никита Мизинов се разсмя. – Добре, хайде да оставим книгите и да видим какво е приготвил за хапване тукашният домашен дух.

 

*

– Ако не сте уморен, можем да минем в хола и да поговорим на чаша хубав коняк – каза Алексей, когато вечерята привърши.

Холът беше класика – един от онези, в които архитектурният простор съжителства с уюта на старинните мебели и кожените кресла край задължителната разпалена камина, поддържана от невидими като духове майордоми. В такива холове някой обикновено свири на китара старинни романси

Ты грустишь все о чем? Не о прошлых ли днях,

Полных неги, любви и привета?

Так чего же ты ищешь в сгоревших углях?

О, тебе не найти в них ответа...149

– чуват се тихи разговори, примесени със звън на бохемски кристал, студът отвън изглежда само като игра на ледени цветя, а революцията е някакво далечно и безполезно занимание за ортодоксални неудачници, от което обитателите са защитени надеждно от дебелото прозоречно стъкло.

– Любопитно ми е дали и конякът е връстник на библиотеката – засмя се Никита, когато седнаха до малка виенска масичка и домакинът наля Bisquitte в дълбоки венециански чаши. Беше усетил, че започва да завижда, а си мислеше, че в Далечния север вече се бе научил да гледа с присмех буржоазния разкош.

– Тук е като на германския фронт. Бутилките загиват млади – подхилкна се Алексей. – А вие успяхте ли да участвате там в стрелбите? Аз например си гърмя на воля с мортира. Много е весело.

– Последния път, когато гръмнах, беше по ротния ми, преди да замина на север – каза Никита. Дразнеше го тоя изтънчен стил на разговор, но против волята си влизаше в тон с графа.

– Какво стана с него?

– Убих го.

– За това не пращат на каторга.

– Нямаше време да търся секунданти – усмихна се криво Мизинов.

– Значи това било. И как успяхте да избягате?

– Помогнаха ми мои... другари.

– Разбирам – подсмихна се Алексей. – Надявам се, вие и вашите... другари не възнамерявате да ме експроприирате.

– Не, аз мисля, че вие доброволно ще ни дадете парите си – отговори Никита и двамата се засмяха.

– А вашите... другари защо не ви помогнат и тук?

– Всичките ми опити да се свържа с хората, които ми посочиха, се провалиха – скри част от истината Мизинов. Беше намерил една от явките, но в Далечния север бе научил, че от това да показва пред хората къде крие парите си, е по-опасно само ако издаде намеренията си.

– И все пак тук нямате ли някой близък?

– Може да се каже, че не. Аз съм от Питер. Нямам родители. Майка си въобще не я помня, а баща ми почина, докато траеше процесът. Може би от срам... Тук имам сестра, но нея не я броя за роднина. Тя е омъжена за племенника на някакъв... генерал-губернатор – Никита сякаш потърси по-обидна дума от генерал-губернатор, но такава в руския нямаше. – И направи всичко възможно да не опетни честта му. Сигурно вече е забравила и името ми.

– Какво смятате да правите?

– Не зная. Опитвах се да намеря някакъв фалшив паспорт. Единственият резултат от това търсене досега е нашата среща в оная дупка. Но може и за това да съм дошъл – да се срещна с вас или... с провидението.

– Е, чак пък толкова.

– Графе, преди малко не исках да прекъсвам вечерята, но сега мога да ви кажа: няма да забравя, че ми спасихте живота.

– Мога да ви помогна наистина да се спасите. Ще намерим паспорт, който ще е досущ като истински, с тая разлика, че ще е фалшив – Алексей се засмя и замълча за момент.

– Няма да мога да го платя, графе. Тези разбойници ми взеха половината от парите.

– Нищо. Заплащането му ще е моя грижа.

– Ако направите този жест, аз ще съумея да ви се отблагодаря.

– Добре. В такъв случай можете да ми се отблагодарите още сега: в замяна ви предлагам да поразчистите сметките си с държавата. Виждам, че не сте особено възхитен от нея.

– Значи ще съм ви задължен два пъти.

– Не бързайте да ми благодарите. Във второто предложение има подводни камъни.

– Все пак как ще стане това?

– Ще ви дам възможност да премахнете главното зло в царството.

– Императора?

– Не. Той може да прави грешки, защото е нерешителен и на моменти слабоволев, но никога не е мислел злото на Русия.

– Тогава кой? Да не би министър-председателя?

– Не. Злият демон е друг.

– Остава само Распутин.

– Да, точно той.

– Изненадвате ме, графе. Той е обикновен интригант и използвач, влязъл случайно в кухнята на властта. Говори се, че има и някакви мистични способности, но доколко това е истина? Вярно, погледът му е хипнотичен, но това едва ли е достатъчно за съдбоносно влияние върху бъдещето на Русия.

– Е, аз съм на друго мнение. Според мен неговото отстраняване ще ни спаси от катастрофа. Това може и да е спорно. Важното е, че в духа на изненадата мога да обещая на вас и вашите приятели двайсет хиляди рубли. А вие можете да ги изхарчите за благородни и полезни според вас цели.

– Значи ми предлагате да стана наемен убиец – Никита надигна замислено вежди – в името на спасението на Русия.

– Щом предпочитате този израз, да, предлагам ви точно това.

– Защо не го направите вие, графе? Стреляте превъзходно. А като гледам, и вие сте ерген като мен.

– Прекалено много хора ме познават и охранката лесно ще надуши какво искам да направя – каза част от истината Алексей. – Освен това дори да успея, ще се наложи да изчезна оттук. Къде да отида? Не ми се живее във Франция – французите са републиканци, а аз съм монархист. С германците сме във война, а в Англия пък климатът е отвратителен.

– Разбирам ви, графе.

– Вие какво, да не би да харесвате тоя разбойник?

– Не. Не обичам двуличниците. Не обичам и тези, които действат зад гърба на другите. И направо мразя онези, които се поставят вместо закона или над него. Тъй че отговорът ми е по-скоро „да“, но все пак – нека си помисля.

– Добре, само побързайте, че ме чака работа и в имението. Тия селяндури нищо не правят като хората, без цял ден да висиш на главите им.

– И дядо ми е бил крепостен селянин, ваш сия’с – изимитира обръщението на простолюдието към графското съсловие Никита. – Самообразовал се е и достигнал дотам, че е пишел срещу някоя копейка прошенията на господарите от околията. Откупил се малко преди Царя Освободител150 да направи тази сделка безплатна. После пратил баща ми да учи в Париж и когато той се върнал, бързо станал дворянин.

– Виж ти, а аз се чудя откъде напоследък сред дворяните се появи такъв селски манталитет – засмя се Алексей, а след него и Никита.

Не бяха врагове. Поне засега. А ако успееха да направят една завера и да премахнат Гришата Распутин, можеха да бъдат и приятели.

И защо не – в Москва са се случвали и по-странни неща.

 

*

Българската група пристигна в Москва без премеждия сутринта в осем. На гарата никой не ги очакваше. Вече бяха свободни. Помъкнаха куфарите с радостни предчувствия, натовариха се на три таксита и поеха към бленуваната гостиница.

В края на командировките в Нововоронеж винаги се икономисваха доста рубли от ниските цени в „Дон“. В Москва имаха предварително ангажиран второкласен хотел, но Божидар беше обещал, че няма да връщат спестеното с пот на чело на ония тупани от министерството, а ще нощуват в Меката на българските командировани – хотелът легенда „Россия“. Цялата група чакаше приказния лайф.

Унесен в мечти, Божидар въобще не обърна внимание на поочуканата светлосиня волга – стар модел, която тръгна малко след тях, нито забеляза, че тя ги следваше неотклонно и определено професионално през целия път.

Не бяха успели да въздъхнат щастливо няколко пъти, и вече спираха пред олицетворението на могъщата Рус. Втурнаха се те с весела глъч към шикарните комнати, обаче... нямаше места. Казаха им го в очите на рецепцията. Руснаците са жестоки, но честни хора. В целия гигантски хотел нямаше свободно легло. Такива бяха фактите.

– Едва ли ще намерите свободни места и по другите хотели – обобщиха дежурните и за достоверност поклатиха глави.

Божидар щеше да попита дали не могат освободят една-две комнати, като изгонят няколко вражески шпиони, но си затрая. Нямаше настроение за шеги. Влакът на Наташа трябваше да дойде в десет. После щяха да намерят хотел. Места нямало. Айде де.

Обаче влакът не дойде.

„Кой знае по коя линия се е забил – помисли Божидар. – Слава богу, че са в Русия. Най-много да чакат някъде машинистът да изтрезнее, а после той веднага ще тръгне в посока към водката. Руснаците са като компасчета. Ако беше българин, можеше да е закарал влака на конфуто151 си – върви, че го чакай, докато прекопае лозето.“

Но нямаше време да им се криви и да им се плези. Затова той организира вахта и тръгна към другарите от „Управление высотных домов“. По съвета на администраторката единствено там можеха да решат проблема с настаняването им.

Всичко се разпределяше централизирано, но все пак му се стори странно, че има организация, която разпределя десетките хиляди туристи в неизвестен брой московски хотели. „Може би е нещо като американската компютърна система за заявки на самолетни билети“ – предположи Божидар, докато таксито го откарваше към управлението, ескортирано от синята волга.

На стълбите пред сградата седяха две възрастни жени и по облеклото им личеше, че чакат от дълго време – толкова беше овехтяло.

– Това ли е управлението? – попита инж. Къбоков.

– Място в хотел ли търсите? – напипа веднага същината на проблема една от жените.

– Да.

– Няма места – каза другата. – Ние чакаме тук от два дни.

– Другите не издържаха и си тръгнаха снощи. Само ние останахме – каза първата.

– Надявахме се – почивен ден е, пък и като сме само ние... Ама на – няма.

– Как така няма да има места? Сега ще намерим – каза Божо.

Той си представи огромния град, пълен с дебели, охолно живеещи московчани. Московчани не бяха дебели, но другото по му вършеше работа. Представи си, че двете женици са дошли от Рязанска губерния да купят от великия град нещо – например салам. Те обикновено затова идваха. В Рязан бяха загубили технологията за производство на този продукт и вече не го произвеждаха. Дошли са те да купят, но на, московчани не ги пускаха. Сякаш бяха „немецкие захватчики“, а не мирни сънароднички, дошли с туристическа цел. Видя несправедливостта и реши, закопня, закле се да помогне на двете женици с цената на всичко. Затова инж. Къбоков се втурна устремно по стълбите към компютърната зала. Нагоре, нагоре... Ето че стигна задъхан... Зала и компютри нямаше, но имаше гише с прозорче и дежурен. Беше облечен в сив костюм, а физиономията му приличаше на формуляр за настаняване.

– Няма места – каза дежурният, като уцели точно момента, в който Божидар си отвори устата.

– Как така няма места? – използва глупаво Божидар събрания въздух. – Ние сме от България.

Нямаше начин да не откликнат, като разберат братския характер на посещението.

– Щом сте от България, идете в хотела на посолството си – отреагира спонтанно братският супервайзер.

– Как е възможно в цяла Москва да няма свободно легло? Поне за двете женици, които чакат долу, трябва да намерите.

Каза го гордо и достойно. Като Демостен пред атинския народ. Не, не е това. Като американски президент пред ония тулупи от Долната камара. Това пък откъде ни дойде наум? Като болшевик в руската Дума. Ето, това е.

– Това не е ваш проблем – каза супервайзерът и го изгледа. После внезапно стана и – прас! – затвори прозорчето. Направо му отсече главата.

Руснаците почти бяха осъществили хитрата идея на Калигула: народът да има само една глава, за да може да си я клъцне с един замах. Трудно му било на човека да измисли механизъм, който синхронно да отсича хиляда глави. По онова време всичко било изостанало и примитивно. Затова си мечтаел простодушно за такъв... обединен, може да се каже, народ. Две хиляди години по-късно кремълските гении бяха решили проблема и бяха измислили за цяла Русия система от малки московски прозорчета. Каквото и да поиска да прави народът – да пътува, да си намери стая в хотела, да получи отпуск, да му отпуснат заем, да постъпи на работа или да си купи билет за хокей – каквото и да се опита да направи, рано или късно ще трябва да застане пред някое от тези прозорчета. Подаде си народът главата през прозорчетата, и – прас!

Много сладко.

 

*

През това време на някои хич не им беше до смях.

Наташа пристигна към два следобед, когато народното недоволство беше стопило симпатията на мъжката част от групата към страданията на младия инж. Къбоков. Сами можете да се досетите, че когато Божидар видя Нат, слънцето огря тъпите московски улици. А може да ви дойде наум и по-идиотско сравнение.

Важното е, че двамата тръгнаха ръка за ръка из хотела да разпитват къде може да пренощуват и скоро попаднаха на следа. „Що не отидете до „Космос“ – каза портието. Там винаги има места.“

И Божидар му даде три рубли.

Яхнаха три таксита и полетяха. След тях полетя и светлосинята волга. Но нищо чудно – московските волги бяха най-вече светлосини, сиви, бели, а също бежови. Имаше и черни, но те се виждаха рядко, профучаваха в най-лявото платно и изчезваха внезапно срещу знака в някоя еднопосочна улица. „Хъ – помисли Божо, – ако отново я видя, ще отида да предам по шофьора много поздрави за Юрий.“

След петнайсетина минути пред тях извиси снага великият хотел. Приличаше на феодален замък на фона на хижите на крепостни селяни наоколо.

Портиерът се запъна, но само докато видя паспорта му. Не бяха руснаци – значи можеха да влязат. Каза му „Пожалуйста“ и отвори вратата.

В хотела беше тихо като в катедрален храм. Те и размерите на фоайето бяха от този порядък. В дъното, на пет минути бърз ход, любезно ги очакваха три администраторки. Те стояха самотно в пастелно кремавите си униформи и ги гледаха с интерес.

– Има ли свободни легла? – зададе Божидар най-тъпия си въпрос. То си личеше, че хотелът е празен.

– Има, разбира се. Колкото искате – каза средната от тях и даже малко се обиди от недоверието му.

– А апартаменти?

– И апартаменти има, по сто и четирийсет рубли.

И добави, сякаш от притеснение, че цените ще ги уплашат:

– В цената е включена и шведска маса за закуска. Тя продължи и Божидар чу за плувния басейн, сауните, панорамния ресторант и други невиждани неща.

„Ето ги чудесата на Шехерезада“ – помисли поетично инж. Къбоков. Парите не го събаряха. Беше се подготвил да раздава министерските авоари като обущаря Маруф152.

– А може ли да поръчаме и някакъв джин или слуга на пръстен, за да му заповядваме? – пошегува се той и о, чудо – администраторката загря и се усмихна.

– Имаме всякакви духове. Добри, лоши – каквито пожелаете. Щом искате, ще ги включим в цената.

Групата радостно се разшумя, запопълваха се бланки, заизваждаха се паспорти и разноцветни банкноти. Настаниха ги така, както всеки пожела. В радостната суматоха никой не си направи труд да проверява колко души са настанени и колко се качват към стаите. На етажа, като във всеки руски хотел, имаше етажен цербер, но бюрото беше с кокетен светъл фурнир, а церберът беше приел образа на миловидна рускиня. Тя бегло погледна към двамата, връчи ключа на Божидар и деликатно се осведоми дали искат нещо по-специално.

– Да, после може би – отвърна той и й даде цял червонец153.

„Този, изглежда, е някой министерски копелдак. Че и любовницата си мъкне“ – помисли миловидната рускиня. Когато вратата на апартамента се затвори, тя вдигна телефона и докладва на администраторката, че е настанила новите гости, но не й спомена, че в апартамента има жена. Защо да я безпокои? Такива са чужденците – недисциплинирани. Ходят по стаите, закъсняват, губят си пропуските... Но имат червонци. А както е казал един български поет, „Щом имам аз – това значи да има за теб. Щом имаш ти – това значи да има безброят“. Да, тя скоро щеше да има безброй червени червонци. Какво щеше да ги прави ли? Ами можеше да си купи... или щеше отиде на... защо пък да не... И проводницата154 на етажа се унесе в мечти.

А какво ставаше през това време в апартамента?

Никога няма да узнаем.

 

*

Малко след като светлосинята волга отмина „Космос“, до него спря бежова жигула. От нея излезе млад русоляв мъж на трийсетина години, с дънки и синя риза, който заразглежда хотела, сякаш беше дошъл от някоя залюхана република да се любува на московските капиталистически забележителности. Той доближи портиера и запита със скучаещ вид:

– Има ли свободни места?

– Имате ли резервация? – зададе контравъпрос портието и го изгледа подозрително.

Младият мъж извади от джоба си три рубли, портиерът се огледа за чекисти, които следят подкупни служители, но нямаше, прибра трояка с неуловимо движение и отвори вратата.

– Заповядайте.

Младежът влезе и тръгна делово към рецепцията. Там настаняваха някаква българска група, той изчака, докато братските туристи си вземат ключовете, като незаинтересувано слушаше бърборенето им.

– Какво обичате? – попита го любезно дежурната.

– При вас да има румънска група от Плоещ?

– Не, не е идвала.

– Благодаря – каза младият мъж учтиво и си тръгна.

– Разбра ли дали остават тук? – попита напарникът му, когато влезе в колата.

– Зная и на кой етаж са.

– Наташа с него ли беше?

– Качиха се заедно нагоре – каза русолявият и изгледа спътника си насмешливо. – В момента може би хубавичко я оправя.

– Затваряй си устата – каза напарникът му и в погледа му нямаше нищо хубаво.

 

*

– Другарю полковник, капитан Буйносов по ваша... – каза капитан Буйносов.

– Влизайте, Юрий, влизайте – меко и със симпатия, доколкото му позволяваха обстоятелствата, каза полковник Василий Василиевич Панкратов, шеф на отдела за проследяване на чуждестранни граждани към Второ главно управление на КГБ, известен още с прозвището Стария. Той наистина беше стар кадър не само на управлението, но и на могъщата институция като цяло. Беше един от малцината, преживели всички чистки в КГБ за един период от трийсет години, което можеше да се смята за абсолютен световен и дори съветски рекорд. Полковникът беше прекалено зает, но напоследък между две проследявания все по-често работеше и над един не по-малко важен проблем. Това беше един гълъб, който под прикритието си на символ на мира непрекъснато кацаше върху бронзовата глава на Феликс Едмундович155 от площада срещу прозореца на полковника и с отвратителен буржоазен маниер цвъкаше върху нея, а по този начин, бихме казали, и право в душата на стария чекист. Той беше измислил вече поне седемнайсет начина да се отърве от тоя ренегат, но го спираше опасението, че ще трябва да дава обяснение пред началството, ако случайно вместо проклетия гълъб уцелеше някой московски гражданин или – не дай си Боже – засегнеше непоправимо статуята. Тъкмо беше намерил едно сякаш приемливо решение, и ето че го отвличаха. Затова той с едва прикрито раздразнение попита новоназначения капитан:

– Как пътувахте?

– Нормално – отговори Юрий и се огледа.

Бюрото на полковника беше професионално почистено от всички материали, които можеха да издадат характера на напрегнатата му дейност, но си личеше, че началството е заето и не го вика, за да се осведоми дали са били меки седалките във влака.

В ъгъла на стаята до малка масичка се беше разположил мъж с уморено мургаво лице и кестенява, вече прошарена коса. Приличаше на човек, който си е поръчал пица във второкласно заведение и вече съжалява, но няма как да се откаже – все едно, ще плаща.

Запознайте се с вашия пряк началник, подполковник Генадий Серафимович Никулин – каза Панкратов.

Юрий се усмихна наум, защото шефът му не само носеше фамилията на известния комик156, но и външно си приличаше с него. Ръкуваха се и Генадий Серафимович се загледа в Леонид Илич, който кротко си висеше в рамка отсреща на стената.

„Май шефът ще е разговорлив колкото портрета – помисли Юрий. – Дано не е и толкова красноречив.“

– Сядай, сядай – премина радушно на ти Панкратов и сам зае председателското място. – Генадий Серафимович ще те запознае по-подробно с работата ти, но аз искам да ти кажа най-напред, че тук вече няма да изпълняваш роли под прикритие. Ще се занимаваш с други разнообразни задачи.

Юрий тихичко изруга наум. Незнайно защо беше загубил артистичната си кариера. Началството бе решило, че вече няма работа в Пето главно, където се бореше с идеологически врагове и дисиденти. Той посрещна с облекчение новината, че няма да работи в отдела, който всичките му приятели по-скрито или по-явно не харесваха, но се разстрои, че вече няма да дремуца по книжните пазари и да чака някой бъдещ Солженицин157 да се появи, търсейки храна за свободолюбивия дух на ненаписаните си книги. Работата изненадващо му беше допаднала. Търговията със забранена литература беше интересно занимание, той се беше увлякъл и – с малко талант в сделките – неусетно си беше събрал доста голяма библиотека. Може да се каже, за държавна сметка. Но... бившият му шеф днес сутринта му бе казал, че отделът има други планове за него и затова го местят... временно. А когато му дойде времето, отново ще се върне на поста си. Приличаше му в равна степен и на увертюра към повишение, и на характерния лайтмотив при изпадане в немилост.

– Е, да си прави човек библиотека, е също занимателно, но... вярвам, че ти ще намериш тук не по-малко интересни преживявания – подсмихна се Василий Василиевич. – И не се стряскай – допълни той, като видя как новият член на екипа не успя да прикрие стъписването си, – аз не съм капитан Бити158. Нали виждаш, полковник съм – ухили се шефът.

Поговориха още малко, после Василий Василиевич се изправи, Юрий и Никулин незабавно го последваха и тръгнаха да разглеждат първото задание.

А то беше доста скучно. До края на седмицата трябваше да събере информация за чуждестранните туристи, които са отседнали в „Россия“, „Космос“ и „Континентал“. Защо ли? Защото сред тях бяха потенциалните клиенти на новия му отдел. Онези, които икономисват командировъчните и после заемат стаи, без да се полагат на ранга им, и харчат пари от контрабанда на дънки и тужурки, очевидно имат капиталистически уклони. И както се случва в третокласните романи, първите, на които попадна, докато събираше като пчеличка информационен медец за новия началник, бяха българските идеологически диверсанти от хотел „Космос“.

Капитанът тъкмо излизаше от ресторанта, където беше влязъл, за да се натопи в матерната среда на прокапиталистически мислещите чужденци, когато видя българската група на рецепцията. Добре, че имаше бързи реакции и успя да се дръпне зад колоната.

Юрий започна съвършено незабележимата си за Божидар и спътниците му работа и веднага забеляза, че неговият обект се придружава от забележително красива жена.

„Я да го видя какво прави тоя разбойник“ – помисли почти приятелски Юрий и на своя глава му постави опашка от двама току-що завършили лейтенанти от екипа – единия, Костя, в сив безличен съветски костюм, а другия – Володя, в купени на „талкучката“ от случаен арменски другар български дънки „Super riffle“ и ловешко кожено сако, изпълнено по оригинални чекистки чертежи.

 

*

Изпреварвайки малко събитията, може да кажем, че сътрудниците на капитана веднага забелязаха опашката след обекта.

Юрий нямаше как да не се досети, че бежовата жигула е във връзка точно с красивата жена и да не му мине през ум, че то така е с красивите жени и че някой иска да вгорчи медената седмица на симпатичния български букинист и идеологически диверсант.

Естествено, докладва веднага на Генадий Серафимович. Той обаче имаше един приятел с бежова жигула и за всеки случай провери от един уличен телефон да не би... И понеже би, не се впусна в досадни подробности, а само каза на своя приятел да внимава. Оня даже малко се засегна и също му каза да внимава, защото тоя български хулиган е доста агресивен. После гласът му се стопи в московския мрак.

Приятелят му не допълни „и опуха яко племенника“, но то между стари приятели нямаше и нужда.

Ситуацията беше сложничка. Трябваше да се постарае нишката на разследването да не доведе до него самия, защото след това щеше да отиде право при другаря полковник. В такъв случай другаря подполковник го очакваше бързо пенсиониране поради тежко заболяване, най-вероятно придружено с умиране. Затова късно вечерта подполковник Никулин се опита да успокои младия Юрий, но той, от своя страна, вместо да се успокои, попита:

– Аз за всеки случай ще пусна официален доклад за българската група, нали така е редно, другарю подполковник?

– Добре – отговори същият и си помисли, че ненапразно са изгонили тоя напорист капитан от другото управление. Не можеше от първия ден да му каже в открит текст, че не е редно така. Какво щеше да си помисли новият подчинен, освен че в отдела постъпват нередно. Ами ако се водеше на щат в някое съвсем друго управление и по-точно в оня отдел, където записват даже и само лекичко помислените мисли на непредпазливи подполковници? Така си беше. Ненапразно девизът „Подполковникът трябва да знае какво мисли майорът, полковникът не трябва въобще да мисли, а какво ще си помисли генералът, не знае никой“ – беше девиз на всички подполковници в службата.

Друго нещо, което си помисли Генадий Серафимович в заключение, беше „елки-палки“, само че с други думи и в по-твърд вариант.

 

*

Никита Мизинов се прибра в нелегалната си квартира доста след полунощ. Графът му беше предложил да остане у тях, но той отказа. За да не попадне пред очите на някой скучаещ стражар, новият му приятел нае кабриолет. Помъчи се да се изкачи до стаята си безшумно, но къщата беше стара и стълбището проскърцваше на всяка стъпка. Тъкмо си мислеше, че е успял, когато, без да почука, се появи домакинът му Игнат Семьонич.

– Много късно се прибираш. Помислих, че пак са те окошарили – каза той от прага.

– Тая вечер ме обраха в „Каторга“. Бях дал на тези главорези предварително половината сума за паспорта и те ми направиха прост капан. Сам се набутах между шамарите.

– Как се измъкна?

– Спаси ме един интересен тип. Може и да си чувал за него – граф Галицин.

– Да не би да е Алексей Романович Галицин?

– Точно така. Бях у тях. Доста поговорихме. И знаете ли – премина изненадващо на „вие“ Никита, – тоя граф започна да ми харесва.

– Той ни е класов враг – каза Семьонич. – Такива като него издълбаха пропастта между дворянството и трудовия народ... За какво говорихте?

– Предложи ми да убия Распутин. Каза, че ще ни даде двайсет хиляди.

– И ти какво, да не би да се съгласи?

– Не. Казах, че ще си помисля.

– Распутин струва много повече, драги. Той работи за нас, не разбираш ли? Никой не отблъсква така народа от самата идея на самодържавието, както той... Добре, че ми каза. Засега ще държиш връзка с него. Ще протакаш отговора. Искам да узнаеш кои са свързани с твоя благодетел.

– Той ми спаси живота. Не искам да го шпионирам.

– Ех, Никита, а твоите другари не ти ли помогнаха да се спасиш от заточение? И какво? На тях им дължиш само една благодарност, така ли? Но всъщност това не е и толкова важно: то засяга само теб – твоето спасение, твоя живот и дълга ти. А революцията ще спаси целия ни народ. Затова в нея няма място за сантименталности – или ние тях, или те нас. Ти нали искаше да действаш в нейно име? Ето, сега тя ти поставя задача. И може да се окаже, че това е по-важно, отколкото си представяш в момента. Разбра ли ме? – попита Игнат Семьонич и без да дочака отговор, тропна малко сърдито вратата.

Никита Мизинов остана сам. Изведнъж почувства умора и се отпусна на леглото. „Виж ти, значи това било да си революционер... – помисли той. – На теория всичко изглеждаше малко по-различно. Високи цели, непреклонни методи... Но ето че се сблъсках с практически проблем... Какво пък, общото народно благоденствие на цената на едно малко, съвсем дребно приятелско шпиониране. Няма нищо страшно.“

Иронията го спаси от угризения, но само за малко. Постепенно мисълта, че ще предаде човека, който го отърва от сечивата на разбойниците от „Каторга“, го стегна сякаш в някакво душевно менгеме. Цялата идеална постройка започваше да не му харесва. Нещо в него му подсказваше, че от това, което се канеше да направи, нещо много важно, нещо, в което той дълбоко вярва, може да се срути. Да, всичко се свеждаше до това, кое е по-ценно. И на кого трябва да остане верен.

Никита Мизинов дълго лежа буден, вперил поглед в тавана, сякаш там можеше да прочете в тъмнината отговора на тези отдавнашни въпроси, зададени някога край едно дърво с трудното латинско име церцис силикваструм159.

Но тази нощ не беше нощ на отговори.

 

*

Когато Божидар и Наташа излязоха от стаята, тя беше зачервена, а косата й – леко разрошена. Нарочно не я среса.

„Няма начин Лена да не забележи. Може да завижда колкото си иска. Никога няма да го има. Тоя път наистина няма да успее. Божидар си е само мой – помисли си тя.“

„Живеем в апартамент за двеста долара на вечер, като в роман на Ъруин Шоу – мислеше си Божидар. – Нищо, че не сме във Венеция, Ница или Монте Карло. Нищо, че сме в „Космос“ за пет дни, а не в Кан за фестивала и после докогато пожелаем.“

„Сякаш сестра ми или нейните приятелки ще бъдат някога тук – мислеше Наташа. – Какво от това, че костюмът му не е „Армани“, а роклята ми не е „Версаче“? Сякаш три четвърти от нашичките правят разлика между haute couture160 и българска конфекция. И двете са на светлинни години от кошмарите в „торговые товары“. А двамата с Божидар в момента сме на светлинни години от нашия кошмар.

Заедно сме. Цяло чудо е, но успях.“

„Ох, че е сладка – мислеше си Божидар. – Като се върнем от града, щяла нощ ще се...“

– Довечера какво ще правим, мили? – стресна го Нат.

Гледаше го и се усмихваше.

– Ще те съблека – каза тихо той и продължи нещо да й шепне на ухото.

Започнаха да се целуват в асансьорната кабина и продължиха по стълбището от първия етаж до партера. Нямаха капчица срам, а и не можеха да ги спират.

На рецепцията се беше изтърсила някаква италианска група. Бяха разхвърляли по земята куфарите си с чуждестранни етикети и пликовете с пиячка и цигари, купени от транзита161, и бръмчаха между тях, като че ли се канеха пак да сменят правителството си. Божидар чу любимия език и се поспря да послуша. Разбираше всичко и му стана неочаквано приятно.

– За какво си говорят? – попита Нат.

– Загубили са... – започна Божидар и чак тогава загря, че има проблем. – Загубили са някакъв куфар при ония шемети от Шереметиево. На всичко отгоре преводачът им останал на летището, а тези измислени потомци на гордите римляни не знаят друг език, освен неаполитанското си наречие.

Бедата беше, че и дежурната на рецепцията разбираше от италиански колкото да им каже нещо от рода на „Аttenzione, attenzione, uno важно съобщименто“.

Половин час Божидар превеждаше синхронно от италиански на руски и обратно, че съветските митничари не са откраднали куфара, че не, преводачката не е задържана от КГБ, че могат да си сменят миризливите лирети незабавно и че той, ma certo162 и naturalmente163, е виждал София Лорен, чел е Данте, знае кой е Мацола164 и не е ял спагети. Накрая италианците мирясаха и тръгнаха да се разотиват по стаите си, като му обещаваха галавечеря в италианския ресторант, но той поиска вместо това да му изпратят картичка с изглед от Везувий и те се съгласиха.

Когато фиестата свърши, Наташа сияеше, а дежурната от рецепцията го гледаше, сякаш беше статуята на Давид от Донатело, ако разбирате какво искаме да кажем.

Вечеряха в „София“. След интернационалния следобед Божидар реши да приобщава Наташа към българския дух и гозби.

– Ти беше чудесен днес – каза тя, като седнаха, и щастливо се огледа.

Божидар се усмихна снизходително и скромно. Сякаш го бяха похвалили, че може да кара с крак реактора. Ами това влизаше в задълженията му. Така разбираше той нещата.

– Когато у сестра ми изброяваше езиците, които знаеш, си помислих, че малко преувеличаваш. Но ми стана хубаво, че й натри носа. А днес направо ме шашна. Как си научил толкова добре италиански?

– Научих го, за да разбирам текстовете на оперните арии – каза той и се засмя.

– Защо се смееш?

– Защото текстовете са много тъпи – отговори Божидар и Нат също се засмя.

– Ти днес и на руски говореше много хубаво. Не знаех, че можеш да обясняваш на такъв цветист жаргон. И как разсмя дежурната... А италианците защо се смееха?

– Защото им разказах един виц на lingua furfantina165.

– Какво е това?

– Жаргон на мошениците.

– Откъде знаеш тези жаргони?

– Учих ги в затвора.

До тях доближи келнер с традиционния за българския вариант на тази професия вид на хайдутин, остави им един брой от менюто и тръгна да наточи сабите и ножовете.

– Шегуваш се, нали?

– Да.

– Ти си много странен, мили... Иска ми се да съм била с теб навсякъде... Наистина ли си бил в толкова държави?

– Sе non e vero, e ben trovato166 – засмя се той.

– Преведи ми го – каза капризно Нат.

– Няма.

– Преведи ми го.

– Казах че те обичам, а всичко останало не е важно – излъга Божидар.

– Хубаво ми е с теб. И съм гладна.

Божидар я погали по ръката и разтвори менюто.

Резерватът за национални традиции предлагаше мешана скара в гювече, таратор, шопска салата, мерудия и промишлен вариант на домашна пита. В менюто имаше също сарми, мусака и каварма, но за обяд. Той и тараторът си беше останал оттогава. Когато донесоха салатите, а после и гювечетата, стана ясно, че тук готвят веднъж дневно. Явно от профсъюза бяха забранили претоварванията на персонала.

Наташа почовърка гювечето, но месото вътре сякаш беше приготвено по рецептата на Блакторн167 за отлежало фазанско.

Вечерта беше пред провал. Повечето хора на негово място щяха да се вкиснат, да протестират, да мрънкат... Но не и Божидар. На всичко отгоре сега беше в стихията си. Той повика келнера с пръст, накара го да се наведе и му прошепна на чист български:

– Слушай, юнак. Колеги от ЦК ми казаха, че тук има чудесна кухня. Цял следобед се разправях с разни откачени италианци и съм уморен. Това красиво момиче е дъщеря на руски генерал, който е наш голям приятел. Тя беше с мен и също е уморена. Доведох я тук да опита българската кухня, а не да проверява дали е узряло хубаво месото за хиените в зоопарка. Затова го прибери и тичай при майстора. Искам да направи друсан кебап, само че от бонфилето. Докато чакаме, донеси пастърмичка с лук на тиган. Кажи на бармана да слезе в мазето и да извади бутилка евксиноградско. А за мезе ще донесеш сирене в стомна. Само не ми казвай че няма, защото ще ти се наложи да ходиш за грънци чак в България. Разбра ли ме?

Юнакът кимна. Погледът му излъчваше разбиране и силно желание да тръгне и да върви напред. Дори не беше усетил кога ризата му е залепнала от пот за гърба.

– Действай – напъти го за последно инж. Къбоков. – И не ме другаросвай.

Юнакът кимна повторно и тръгна.

– Почакай – спря го Божидар и му посочи с ръка масата.

– Да, друг... – започна ошашавеният кандидат за оберкелнер, но суверенът му сложи пръст на устните си. И бездруго не знаеше как да го титулува. – Да, веднага – смотолеви той и хиенският деликатес тутакси изчезна от масата.

– Какво стана – запита слисано Наташа, – какво му каза?

– Нали знаеш, че съм полиглот. Виждаш ползата, когато поговориш с някой разбойник на матерния му език – каза той и Наташа се засмя.

Пастърмата с лук беше приготвена под мотото на великия Ескофие168 „Добрата кухня е основа на човешкото щастие“, а друсания кебап донесе лично майстор-готвачът. Евксиноградското беше „Димят“ и както казваше един от любимите ни едно време герои, беше много сек и много студено.

Божидар прие произхода на сиренето в стомна без доказателства. Почти се бяха сприятелили с персонала, а в приятелството се прощава някоя и друга дребна лъжа.

Когато излязоха от ресторанта, минаваше единайсет. Той се спря за момент – да събере мислите си. Погледна към ъгъла и му се стори, че е стоял и друг път така. Само че сякаш улицата беше по-светла, с повече витрини и много хора. Може би в Париж, на Монмартър. Тръгнаха надолу и Нат се облегна на рамото му.

– За какво си мислиш? – попита той.

– За нас, мили. Щастлива съм – прошепна му тя толкова искрено, че той се уплаши. – Всеки ден с теб е като подарък. А днешният беше най-хубавият.

Той замълча. Очакваше подобен отговор и все пак сърцето му се сви – сякаш от някакво предчувствие. Може би защото всичко връхлиташе върху тях така внезапно и бързо – като в стих на Пастернак...

Излиза, че любовта наистина поразява като толедска кама. И онова пушкало – тулската двуцевка от началото – е било съвсем неуместно. Но ние не сме искали да се подиграем с любовта – проклет да е онзи, който го направи. Тогава Божидар още не искаше да срещне съдбата си, а се държеше сякаш... ей така, нищо не го засяга. Сякаш беше в някаква постоянна командировка и трябваше само да внимава, за да не остави лоши впечатления, да не надхвърли лимита на нощувките и да се пази от срамни болести. Имаше и една друга роля – да се прави на Антон Павлович: да се разхожда между населението, да го гледа с тъжен поглед и да клати неодобрително голямата си глава: „Лошо живеете, господа!“ Сякаш те не си го знаят.

Ей такъв беше... Все пак, като помислим, може би бихме го разбрали.

Домът му беше някъде далеч и там го очакваха онези, на които държеше. Тук беше дошъл да свърши нещо, без да се напъва особено, после щеше да се прибере и всичко да тръгне постарому. Но така ли трябваше да бъде, по дяволите? Така ли трябваше да премине животът му? За това ли беше мечтал? Към това ли се беше стремил? Какво беше казал Островски? „Животът се дава на човек само веднъж и той трябва да го изживее така, че...“ И по-нататък писателят посочва как именно. А инж. Къбоков не беше живял така. Всичко започваше да заприличва на провал.

Но ето, Нат се влюби в него и той пред очите ни се променя. Време е вече да продължим. Сега е полунощ и истинският разказ тепърва започва.

Божидар и Наташа поскитаха още малко по московските улици. Градът беше попритихнал в мрака, но се чувстваше притаената му, застрашителна мощ. В светлината на уличните лампи грамадните каменни сгради около центъра приличаха на декори от някакъв много мрачен филм – на Батман и Робинс, да речем. Онази серия с многото лед и с Шварценегер, но тя още не беше измислена. На Божидар чак не му се вярваше, че постройките са реални, но сърцето му се свиваше от лоши подозрения, че истината е по-различна.

– Харесваш ли Москва? – внезапно попита Нат.

– Коя Москва? Тази, в която е живял Булгаков, или онази, в която са изобретили Архипелага и се намира Лубянка? Първата я обичам, защото по нейните улици е вървяла Маргарита. Другата Москва – той я погледна честно в очите, – другата Москва я мразя.

Нат се засмя.

– Ти обичаш „Майсторът и Маргарита“, нали?

– Да.

– А кое от нея ти харесва най-много?

Той се засмя и я погледна:

– Ами ей това – каза той и започна: „За мной, читатель!...“.

Когато спря на „Пропал Ершалаим – великий город, как будто не существовал на свете“169, Нат прошепна:

– Ти я знаеш цялата, нали?

– Цялата не, но това съм го запомнил.

– Тази вечер наистина е най-хубавият подарък през живота ми, мили. Ще я помня винаги – каза тя.

– Искаш ли да отидем до Арбат?

– И да потърсим къщата й ли?

– Да.

Отидоха до Арбат с такси. Дълго скитаха по малките улици и търсеха онази красива къща в готически стил, осветена от луната откъм еркера с трикрилия прозорец. Но къщата я нямаше. Беше малко тъжно, но то винаги си е така, когато търсиш нещо, което няма как да намериш. И те продължиха да скитат, а улиците бяха пусти и градът изглеждаше измислен.

– Хайде вече да си отиваме у нас – каза тя.

Той я погледна – пак беше казала „у нас“. „Само че къде е това? – помисли Божидар. – В Нововоронеж или в Козлодуй? Или в София, а може би в Париж, Виена или Женева, но не ми се вярва. Няма го никъде това „у нас“ и надали може да съществува. Даже да си построим някой ден нещо от тухли и от лихвоточки, това „у нас“ ли ще бъде? Може ли да въобще да си съградим истински дом? В царство на кривите огледала? И то върху нещастието на...“

Той въздъхна.

– Помисли си, че това „у нас“ го няма, нали?

– Хайде да се качим на някое такси и да се прибираме... у нас – каза той, прегърна я през рамо и двамата тръгнаха в нощта.

Когато слязоха пред хотела, някакъв тип се доближи и промърмори: „Закурить не найдется?“170. Божидар му подаде цялата кутия, но типът се докачи – честта не му позволяваше.

– Вземи ги – каза му Божидар. – Аз ги отказвам. От утре ставам нов човек.

– Е, щом е така, ще ги взема, блядь – каза му приятелски и с разбиране типът. И той беше преживявал подобни кризи.

Портиерът видя всичко и им отвори вратата като на стари приятели.

И Божидар му даде цял червонец.

Малко след това бежова жигула мина край хотела. Когато се отдалечаваше, някой вътре запали цигара и пламъкът за миг светна – като дуло при изстрели. После колата и пътниците изчезнаха в мрака.

 

*

Изстрелите трещяха по цялото поле. Сякаш само това бе останало от света – техният трясък, проблясванията на сабите, виковете, стенанията, кондензираната омраза и кръв, много кръв. Всъщност не беше никак малко за един местен апокалипсис. Бяха на някаква височина, а в подножието й в безводно дере бяха оставили конете. Биеха се близо час и Алексей вече беше обхванат от онова безразличие към всичко, което ценеше, включително и собствения си живот, и което го заливаше по време на безкрайните битки на германския фронт. Чувстваше как сякаш някаква могъща сила го беше изпразнила от всичко човешко и го беше натъпкала със злоба и ненавист, които битката беше втвърдила в една циментообразна маса. И тази маса бе изместила всичко – християнските добродетели, внушенията на родителите, най-съкровените му мисли и чувства. Сякаш цялата му душа бе отлетяла някъде, изтикана от тази противна бетонна маса, и бе оставила място на абсолютното безразличие и студената пресметливост на една машина за убиване. И където минаваше графът, оставяше следа като от малък смъртоносен тайфун. В други случаи след сражението приятелите му от полка сигурно щяха да кажат, че се е бил... да, вдъхновено. В други случаи, но не в този. Защото губеха битката. Червените приближаваха, сякаш смъртта на другарите им не ги впечатляваше.

„Тези се бият като дяволи. Господи, как една безсмислица може да ги фанатизира толкова. Така сякаш са непобедими“ – помисли графът и предчувствие за разгром сви сърцето му.

– Кажи на тръбача да свири отбой – извика той на картечаря до себе си. – Оттегляйте се бързо. Аз ще остана тук да ви прикривам. Не се бой. И друг път съм го правил. Все ще намеря начин да се измъкна – успокои той войника. – Хайде, тичай.

Като видяха отстъплението, червените се надигнаха. Но ги посрещна картечен огън. Имаше патрони и Алексей стреляше с кратки, убийствени откоси. Задържа ги, докато заглъхна тропотът от оттеглящия се ескадрон. Тъкмо се оглеждаше откъде да се измъкне, когато нещо го блъсна в главата и той загуби съзнание. Един случаен куршум беше прелетял и го беше пернал по траекторията си. Сякаш беше дивеч с ценна кожа и ловецът само го беше зашеметил, за да не я повреди.

Когато отвори очи, край него в кръг стояха непознати хора. Трябваше му малко време да съобрази, че е попаднал в плен.

– Тавариш комисар – каза един от тях, – тоя бял дявол се свести.

Кръгът се разтвори и пред Алексей застана... Никита Мизинов. Беше с шинела от последния път, само че беше запасал сабя с позлатен ефес и маузер в кожен кобур, може би военни трофеи, а на ръкава си имаше червена лента.

– Вържете го и го отведете в селото. После ще се занимая с него – каза Мизинов с показно безразличие и тръгна – вероятно да попълва сбирката си.

Алексей се изправи и подаде доброволно ръце. Ако не се усетеха, можеше да ги завържат отпред и така да му оставят определени шансове. Не се усетиха.

Затвориха го в някаква селска къща. В стаята стърчаха самотно паянтова маса и две табуретки. Алексей примъкна една до стената и се облегна. Беше студено.

„Тоя път се насадих. Тия разбойници ще ме разстрелят. Трябва бързо да измисля нещо – поклати глава Алексей, стана и се приближи крадешком до прозореца. Виждаха се съседните къщи, а на двора пазеше червеноармеец с пушка. Трудно щеше да е да го убие с вързани ръце, но и да успееше, останалите пак щяха да го застрелят, преди да се огледа накъде да бяга. И с какво.

Докато мислеше, почувства, че му се гади и му се вие свят. Довлече се до табуретката и успя да седне, но отново му причерня. Свести се на земята. Не знаеше колко време е бил в безсъзнание, но изглежда, беше достатъчно Никита Мизинов да обходи полесражението, защото отвън се чуха стъпки, някой отключи и той влезе в стаята.

– Изчакай отвън – каза Мизинов на червеноармееца, който надникна и после с нежелание затвори. – Каква среща, а? – обърна се той усмихнат към графа, но в гласа му не прозвуча симпатия.

– Срещнаха се и не се познаха – каза Алексей.

– Само твоят полк ли е наблизо?

– Мислиш ли, че ще ти кажа?

– Не. Всъщност дали ще ми кажеш, е по-важно за теб.

– И защо? – надигна вежди Алексей.

– Можеш да се биеш на наша страна – каза Мизинов и потърси погледа му.

– Предлагаш ми сделка? – усмихна се графът.

– Не, предлагам ти да минеш на страната на революцията.

– Звучи доста високопарно.

– Няма нужда да го коментираш. Просто кажи съгласен ли си, или не.

– В мое лице вашите теории имат един естествен враг. Така че, извини ме – графът пак се усмихна, – но няма да мога да те подкрепя.

– Не се притеснявай. Ние и така ще ви разбием.

– Затова можем да поспорим. Обаче едно е неоспоримо: така със сигурност ще разбиете Русия. Скоро от нея ще останат само развалини – каза графът с горчивина.

– Нищо, ще я построим отново. Само че без вас.

– Не виждаш ли, че това, което строите, няма как да не рухне? Насилието не може да крепи дълго нищо, а вие искате да построите на него цяла държава.

– Държавата винаги е била насилие. Ние искаме само да сменим местата на насилниците и угнетените.

– Държавата е ред и закон, Никита. Насилието е само еднократна мярка срещу тези, които ги нарушават.

– И ние така искаме да го приложим. Еднократно.

– Като гилотината, нали?

– Ти го казваш – засмя се Мизинов.

– Ти си умен мъж. Не разбирам защо вярваш на тъпите измислици за диктатурата на пролетариата? Не виждаш ли, че ще диктува една клика от съмишленици на Троцки и Ленин? Не се ли плашиш от тяхното откровено и безмилостно насилие? Иисус е учел хората на друго, не си ли чувал?

– Иисус е християнска измислица. А и насилието в името на доброто е оправдано.

– Няма такова нещо като „насилие в името на доброто“. Насилието е винаги в името на злото, Никита. Затова и вие неминуемо ще се провалите. Ще бъде въпрос само на време.

– Може – подсмихна се Мизинов, – но ти няма да си жив да го видиш. Мисля, че си наясно с участта си.

– Аз някога те спасих – каза графът.

– Не съм забравил. Затова утре ще те разстреляме, вместо да те обесим като останалите. При тая липса на муниции, това си е равносилно на помилване.

– Друго и не съм очаквал. Все пак ти благодаря.

– Пак заповядай – ухили се Мизинов.

Последната си нощ графът прекара в разпокъсани спомени за изминалите години. Спомни си как майка му често му четеше приказката за храбрия оловен войник и как на пет години баща му го научи да язди. Спомни си първата си любов в лицея, после Париж, Сена и любимото си кафене в Монмартър. Спомни си как се би на първия си дуел, как се напиха в оная гадна кръчма, край която минаха на връщане, и как точно в нея спаси Никита Мизинов. Беше гледал смъртта в очите десетки пъти, но никога не му беше минавало през ум, че ще дойде по такъв... негероичен начин. „Колко безсмислено е било всичко – мислеше си графът. – Дълг, чест, вярност, идеали... Ще имат ли те някакво значение утре сутринта, когато ме изправят до стената?.. Значи на разсъмване ще умра. Излезе, че предчувствието ми не ме излъга.“

Това предчувствие се бе появило последния ден преди да замине. Вече бяха женени с Наталия, тя очакваше дете, а на следващата сутрин той трябваше да отпътува с полка си. Беше пропуснал момента да избягат. Никита Мизинов отначало се беше съгласил да убие Распутин за петдесет хиляди рубли, но след това се отметна. Графът с горчивина си беше помислил, че партията не разрешава на приятеля му да убие такъв ценен кадър за дребни грошове. И докато се мотаеше, разстроен от провала, работата му свърши княз Феликс Феликсович Юсупов. След смъртта на Распутин Алексей остана в Русия, за да види какво ще се случи. Нищо не се случи, освен че болшевиките направиха преврат, избухна гражданска война и полкът на графа трябваше да се бие с червените. Наталия оставаше сама – без закрилата му, само с искрица неясна надежда. Затова реши да й подари пръстена, който му даде великата княгиня, сякаш имаше магична сила. Пазеше го за раждането на детето им, но си помисли, че най-вероятно няма да бъдат заедно. Когато се прибраха, Алексей се поддаде на настроението си.

Бяха ходили на кино, както тогава, в онзи дъждовен ден. И пак както тогава гледаха Вера Халодная, само че в друг филм – „У камина“. Беше по популярния романс със същото име – онзи за самотата, камината, която печално догаря, и сравнението с любовта, която изпепелява най-хубавите мечти.

Беше за тях – романтичен като любовта им, тъжен като предстояща раздяла и безсмислен като... всичко останало.

Когато отвори кутийката, му мина през ум, че е лоша поличба да прави такъв подарък преди раздяла. Наталия ахна, поплака малко, а после отново излязоха да се разходят из Арбат. Нямаше ги познатите и приятелите и духаше пронизващ вятър, а тя се притискаше в рамото му, сякаш за последно. Излязоха на „Красная площадь“171 и тогава през него премина някаква студена тръпка, а заедно с нея и мисълта, че никога повече няма да види кремълските кули, пустеещия площад и пъстроцветните кубета на „Василий Блажени“, така странно красиви в лъчите на залязващото слънце.

Уморен от спомени, графът седна на пода и се облегна на студената стена. Помисли си, че през оная вечер смъртта изглеждаше безкрайно далече. Но ето че разстоянието до нея внезапно се беше стопило и вече можеше да я докосне. Защо се случи всичко това? Кой му беше отредил съдбата на безименен оловен войник? Кой го изпрати в тая пустош, сред безкрайните степи при големия завой на Дон? Но може би всичко не беше загубено? Може би полкът щеше да се върне за него? Ръката, която го стискаше за гърлото, за момент го отпусна, но сякаш само за да го хване по-здраво. Защото го връхлетя мисълта, че Наталия ще роди без него някъде из тая проклета степ и той няма дори да види детето си. Беше почти непоносимо чувство, което измести глупавите спомени и мисли и единствено остана с него – жестоко и тъжно, като стълб, на който завързват осъдените.

После отвън се чуха гласове и вратата изскърца.

– Ставай – каза му червеноармеец с петолъчка на шапката.

„Каквото и да става, тия кретени няма да ме видят уплашен“ – помисли Алексей и се изправи. Разкърши рамене и хвърли бегъл поглед към прозореца. Навън вече светлееше.

– Свали си шинела. Там, където отиваш, няма да ти трябва – каза с крива усмивка червеноармеецът.

– Дано вече сте се научили да стреляте криво-ляво. Защото ще ми е студено да си свалям и ботушите – отговори му Алексей.

Червеноармеецът замахна да го удари с приклада, но сякаш размисли.

– И сега бих те накарал да млъкнеш, но ще почакам още малко. Хайде, тръгвай по-бързо – каза той.

Графът се съблече по риза, както отиваше на дуел, прекара ръка по наболата си брада и отвори вратата. Посрещнаха го няколко бледи звезди и студеното октомврийско утро. Бялата пелена на снега беше покрила всичко, а от нея призрачно стърчаха селските къщи. За момент го полъхна лек ветрец – като прощална студена милувка. Надолу по пътя, на самия му край, тъмнееше Дон. Прииска му се да види реката отблизо и за малко щеше да го каже на глас – като последно желание, но стисна зъби.

Край пътя вече го чакаше наказателният взвод. Строени така, с различни униформи без отличителни знаци или с цивилни дрехи, червените сами приличаха на военнопленници, които чакат конвоя. С една дребна разлика – бяха с пушки при нозе. И сега, малко преди да се изправи пред дулата им, Алексей най-после разбра: с вътрешния мир на стотиците хиляди като тия антихристи беше резонирала волята на Григорий Распутин. Те определяха гибелната собствена честота на Русия – съчетание от фанатизъм, невероятна заблуда и неудържимо желание да прегазят Неговите завети. Само и само час по-скоро да стигнат до несъществуващия си рай. Кой можеше да ги спре?... И защо се беше хванал за тоя Распутин? Ако не беше той, някой друг щеше да тресе държавата – някой дворянин конформист, потаен евреин болшевик, явен немско-германски агент или обикновен руски алкохолик, недоволен от общото количество водка в страната. Или всички заедно, обединени в някой нов Интернационал. Който и да беше, щеше да го чака собствената честота на тези с пушките. „Щом злото е в душите на един цял народ, значи така иска Той – помисли Алексей. – Всичко е било напразно... Жалко, че го разбирам чак сега. Но сигурно това е Неговият план. Тогава... да бъде волята Му.“

Поручик Галицин изправи глава и тръгна към къщата срещу убийците си. Застана до стената и погледна към небето. Високо горе, сякаш очаквайки душата му, кръжеше ястреб.

 


147 Подстригват клиентите си... – главите на каторжниците били бръснати наполовина – белег, който трудно се скрива.

148 Николай Иванович Лобачевски (1792–1856) – велик руски математик, един от създателите на неевклидовата геометрия. Публикувал пръв (1829–1830) идеите си.

149 Ты грустишь все о чем... – куплет от популярния романс „У камина“.

150 Царят Освободител – Александър II (1818–1881), руски император, наречен така, защото отменя крепостното право през 1861 г.

151 Конфу – земеделски имот за „лично ползване“, където социалистическите труженици работеха яко, за разлика от най-често безметежното прекарване на времето на работното място (жарг.).

152 Обущаря Маруф – името на главния герой в последната история от „Хиляда и една нощ“, която Шехерезада разказва от 989-ата до 1001-вата нощ. В началото на разказа обущарят Маруф изхарчва огромно количество жълтици, които местните търговци му дават да закупи стока.

153 Червонец – банкнота от десет рубли, наричана така заради червения й цвят и иронично от първоначалното значение (жарг.). Така са се наричали златните монети от висока проба, сечени в периода 1701–1914 г., когато е имало и монети със стойност десет рубли (1775–1914).

154 Проводница – служителка на етаж в хотел или във вагон на влак, която изпълнява разпоредителски и осведомителни функции. Няма аналог и съответстващо понятие на български.

155 Феликс Едмундович Дзерджински (1877–1926) – председател на ВЧК и нарком на вътрешните работи през 1919–1923 г. Става дума за статуята му на Лубянския площад по онова време.

156 Никулин, Юрий Владимирович (1921–1997) – известен в недалечното минало съветски комик, киноартист.

157 Солженицин, Александър Исаевич – руски писател, автор на „Архипелаг ГУЛАГ“, нобелов лауреат.

158 Капитан Бити – герой от романа „451° по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри.

159 Церцис силикваструм (cercis siliquastrum) – дървото на Юда, див рожков.

160 Haute couture, букв. „висш шев“ – висша мода (фр.).

161 Транзит – магазин за безмитна продажба на летищата за международни линии, фришоп (жарг.).

162 Ma certo – разбира се (ит.).

163 Naturalmente – естествено (ит.).

164 Мацола – Алесандро (Сандро) Мацола – популярен през седемдесетте години на миналия век италиански футболист, играч на „Интер“ и „Скуадра адзура“.

165 Lingua furfantina – мошенически жаргон (ит.).

166 Se non e vero, e ben trovato – ако не е лъжа, е добре измислено (ит.).

167 Джон Блакторн – герой от романа „Шогун“ на Джеймс Клавел.

168 Аугуст Ескофие (1847–1935) – легендарен готвач, известен като Царя на готвачите.

169 Пропал Ершалаим – великий город, как будто не существовал на свете – Изчезна Йерушалаим – великият град, като да не беше съществувал на този свят.

170 Закурить не найдется? – в смисъл „Имате ли цигара?“ (рус.).

171 Красная площадь – Червения площад, известен с това име от XII век. Използвано е руското наименование, което първоначално е означавало „красив площад“ (красный означава червен, но и красив). Комунистите обаче го популяризират като „Червен площад“ и така подменят по типичния за тях начин истинското му име.

172 Жените на Варшава – разказ от Георги Марков.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух