напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава XV. Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно


Матей, 5:10.

 

В ранната вечер Матей стоеше на широката южна тераса на апартамента си и си мислеше, че да бъде собственик на вестник и негов главен редактор, е последното, което му се иска в момента. Другояче си беше представял той живота си. Винаги беше искал да бъде писател, и то не какъв да е, а велик. Любовта му към книгите пролича още когато беше на три годинки. Родителите му бяха от бедно учителско семейство и харчеха половината от парите си да му купуват детски книжки с шарени картинки. Съвсем наясно с тежкото им положение, Матей издебна една сутрин, когато майка му излезе на пазар, взе всички книжки и големия панер за пране и се скри под масата. Когато майка му се върна, той гордо ѝ показа панера, пълен с накъсана хартия. „Ето, мамо – каза той, – виж колко подпалки съм ти приготвил.“ Но последвалите най-близки събития му подсказаха още тогава, че спонтанната искреност най-често е болезнена за тялото и душата. В началното училище Матей развиваше таланта си, като пишеше изпълнени с трепетни въздишки любовни писма на различни съученички. Някъде в пети клас, като свидетелство за ранното си поетично съзряване, написа и първото си стихотворение в час по руски език, все още под влияние на Вазовото слово от предишния час по литература.

Ех, че е красива таз съученичка!

Искам да погледна под нейната поличка.

После да възпея туй, що съм видял

и зарад което само съм копнял.

Още същия час той почувства какво е да си неразбран от официалната критика. И това, защото беше талантлив и доблестно написа под произведението си, че е създадено в час по руски. Учителката му обаче не оцени нито първото, нито второто, опъна му ухото няколко пъти и го зашлеви – явно от яд, че в съветската литература няма нищо с подобна завладяваща искреност и поетична сила. В края на срока, уж заради това прегрешение, му намалиха поведението от похвално на неудовлетворително. Но всички виждаха, че това е заради черната завист на учителката им по руски. Потресен от системата, до края на прогимназията той не написа повече нищо.

В гимназията Матей започна творбата на живота си – роман приказка в седем части за живота на една рибка гупа. Той започваше така:

„Имаше някога една малка рибка гупа. Тя живееше в обществен аквариум от два кубика на един от последните етажи с обща тоалетна и чудесен изглед към гората от водорасли. Тя, по-точно той, защото рибката беше млад ерген, работеше в кантора за сортиране на тубифекси6 и всички му предричаха голямо бъдеще.“

Поради обстоятелства от най-различен характер Матей не успя да продължи по-нататък романа. Но такава е най-често съдбата на великите произведения.

Като студент той се върна към поезията и творчеството му премина през няколко периода. Например през синия период той написа едно стихотворение, което поместваме тук с някои съкращения:

Червени,

адски,

кървави

отблясъци

обляха

томително

бдящата

снага

на

оранжевия

ден

 

и се разкапаха

като круши

по небето,

което

стоеше най-отгоре –

мръсно

като парцал

за почистване

на

душата.

Крясък и вик.

Гаден бик.

Алкохолик.

...7

Психоневропараноик.

Разкрачена шизофрения ме хваща

и тика в гърлото ми безкраен ужас,

и аз плюя парчета от раздрания си мозък.

Ръцете ми треперят

и изливат в устата ми

чаша блудкава надежда,

и парализиран гледам похотта,

която протяга косматия си крак

и стъпва на чистия чаршаф

на моите чувства.

Съвестта ми е пенсионирана!

Грабвам нож и го забивам

в девствената гръд на светлината

и тя се излива през дупките на пода

в мазето,

където

държим:

саламура,

кюмюра,

кофите с боклук,

празия лук,

един кютюк

за отсичане

главите на

кокошки

и

патки,

лавици натрупани

със счупени кюпове,

тенджери празни

и др. разни.

И до този куп,

в специален кюп

с похлупак,

аз – един тъпак –

ще сложа светлината

в

мазата.

Тук под „светлината“ той, естествено, имаше предвид онова, на което тя е символ, т.е. истината и правдата. Но в интерес на истината нито един редактор, дори не главен, не пожела да се приобщи към неговия Kampf8 за правдата.

Преглътнал страданието, Матей се разгърна истински през периода на соцреализма, от който остана програмното стихотворение:

Обущарско ателие.

До него – теле.

Позната картина от миналото.

Ние стоим на брега на шумящо море

и си спомняме за загиналите.

Както младежките пъпки и окосмяването под мишниците, не го отбягнаха и периодите на декадентски и дисидентски увлечения. През декадентския период създаде незабравимото:

Виж как лети трамваят срещу релсите,

т.е. върху тях.

Долу пуританството на траверсите!

Да живее вечният страх.

През дисидентския период пък написа кристалните стихове:

Ленин да се крие?

Лъжеш ти, дурак.

Ленин ще излезе

от гъза си пак.

През онези години Матьо направи истински пробив и в текстовете за естрадни песни, от които се е запазил един цял куплет:

Червей дъждовен крачи в нощта.

Скитник греховен жвака в калта.

Тихо се ронят лист подир лист.

Фокстрот танцуват за тъжния глист.

Матей опита всичко. Написа дори три японски танки, които за жалост не са достигнали до нас. Цитираха го неговите близки, неговите приятели, а веднъж го цитираха и на едно събрание, преди да го изключат временно от комсомола.

Най-вероятно напрежението на творчеството и свързаните с него душевни катарзиси и тежки запои го изчерпаха, защото в Атомната той изостави поезията.

Когато разформироваха журналистическия им кръжец, Матей – без сам да осъзнава – закопня за собствен вестник, където наивно и тайно от самия себе си мислеше, че ще печата каквото му се иска. Затова така се израдва, когато на Десети нахлуха хуните на демократщината, а заедно с тях – мътната река на свободното слово. Само за няколко месеца се появиха десетки вестници. Най-напред бяха „Свободен народ“, „Демокрация“ и „Народно земеделско знаме“. После „Ден“, „21 век“, „Начало“, „Подкрепа“, „Демократическо знаме“, „Български глас“, „Либерал“, „Нова ера“, „Реформа“, „Екополитика“ и още стотици, които вече никой не помни. Три години той колекционираше първи броеве. Успя да събере близо осемдесет, но сам съзнаваше колко далече е от пълната колекция. Необятно беше вестникарското море. Бяха хубави времена. Разказваха на народа неща, които всички знаят, изравяха безбройните срамни истории за строителите на социализма, плюеха комунистите и техните врагове, а в първите броеве десетина вестника споменаха със сдържана скръб и убитите Никола Петков, Кръстю Пастухов, Димитър Таркаланов и още хиляди изтрепани като мухи от Димитров и верните му съратници, както и Коста Лулчев, Трифон Кунев и още много, много други, изгасвали след Белене и Скравена без лъч на надежда и утеха в разгара на преходния период, недочакали дори развития социализъм.

Много статии написа тогава и Матей. Най-напред в изчезналия вече „Учителско дело“, после в местния „Септември“, преименуван след десети в „Стара Загора“ и закрит, също в първия опозиционен вестник в града „Южна поща“, продаден задкулисно от председателя на местния СДС и после закрит, в „Земеделско знаме“, в „Начало“, „Синя поща“, „7+7“ и даже в „Дебати“ – всички до един фалирали или закрити. От статия на статия неговото майсторство растеше, докато преди първите президентски избори достигна незавладявани дотогава в българската журналистика висоти. Ето един пример от онези години:

 

„ПРЕЗИДЕНТ ЗА ЛЕВ

Светът е потресен. Съюзът на независимите бръснари, говорещи английски, няма да има свой кандидат в президентските избори. Същата участ сполетя и Дружеството за борба срещу неделните проповеди и ранното оплешивяване. В замяна на това партията с най-дългото име – НПНТЧСПИТ, издигна свой кандидат – някой си н'ам кой си, но за съжаление на всички той беше отхвърлен. Тежката криза, която се очерта пред българското президентопроизводство, бе преодоляна най-напред от кандидата на Свобкооппартия, г-н Митко Маринарски, който е стигнал до гишето за подаване на документи пеша, защото – както твърдят и неговите съселяни – никога не е имал кола. Друг от кандидатите – Кирил Комшев-Кирцата, обаятелна личност от с. Голямо Бучино, Пернишко, знае 14 (четиринайсет) професии, от които нито една като хората, и дори три сезона е работил на Черноморието като барман фотограф. Не по-нисък е рейтингът и на представителя на БС(ДС)П – г-н Данчо Даначев. Той (както сам твърди) почти е написал документален роман за Бенковски и има почти готова пиеса за Левски – да не говорим за книгите, които почти се е наканил да напише. Очертава се един върлописмен кандидат-президент. След излизането от играта на дуета Кулеков-Бойчев най-големи надежди се възлагаха на кандидата от БИБИБИ г-н Жоржеско Ганчев. Той е бил световен шампион по сабля, а неговият тъст е бил президент на ЦУМ или нещо подобно. Говори се, че г-н Жоржеско си е говорил за политика със сина на шефа на полицията в Калифорния. Той се познава с Джон Вандекампф, виждал е Бруклинския мост и веднъж за малко не се запознал и с Жан Клод ван Дам, но му се разминало само с леки натъртвания. И, ей богу, редакцията ни е последната, която можете да обвините, че Жорж дьо Ганч отпадна от единственото шоу преди панаира на Тодоровден. Историята ще осъди тая несправедливост, но ние трябва да гледаме напред. Най-сладка обаче е г-жа проф. Комсийка Георгиевна, която направо си призна, че се е кандидатирала, защото е безработна вече четиринайсет месеца.

Прочее, братя, подготвяйте се. Ние сме имали ювиги кан, султан, чуждоземен княз, учител и вожд, а също селски и обикновен цар. Ще изтърпим и първия директно избран президент.

Б.Р. И Жоржеско вече е в строя.“

 

Статията беше хубава, хубава и още как. „Моите статии бяха по-готини от онези антрефилета на Петьо Блъсков, ама на – той печаташе в „168 часа“, а аз – в разни забутани провинциални вестничета. И в централния печат се появих, ама кой да ме забележи. Тия тъпи софиянци...“ – помисли си Матей.

Така си беше9. Въобще Матьо искаше да пише истината, по възможност честно. Ето защо така го заболя от думите на Божидар.

„Но той май е прав за вестника. Какво щеше да каже Валери? „И от искрица на душата лъжа е станал опашата“. Така си е. Кой знае в колко следващи живота ще изкупувам греховете си. Спечелих по нечестен начин най-малко петдесет хиляди – помисли Матей. – Хъ, глупости, те само апартаментът и маздата ми струваха толкова. Ами обзавеждането? Ами това, дето всеки ден съм в „Распутин“, сякаш е закусвалня, а?“

За това, че в момента вкъщи на тайно място под леглото държи още близо трийсет хилядарки, на Матей изобщо не му се мислеше.

„Имах ли друг избор?“ – за пореден път се запита той и за пореден път си отговори „Какъв избор, бе? Тия хиени от данъчното направо ме изядоха.“

Хиените – мъжки и женски инспектор – го посетиха преди пет месеца. Уж бяха го предизвестили, а му се стори, че дойдоха някак си много внезапно и съвършено изненадващо. Нахълтаха безцеремонно и още от вратата му поискаха амортизационната ведомост. Не баланса, не отчета за приходите и разходите или складовите разписки, а точно тая проклета ведомост. Той я поиска от счетоводителката и тя веднага с радост я донесе. Инспекторите се заровиха в нея и още в края на работния ден му представиха проекта си за ревизионен акт за левовата равностойност на двайсет и пет хиляди долара неплатени данъци. Те отказваха да признаят ускорения му амортизационен план – той беше амортизирал всички дълготрайни активи на фирмата за една година, защото беше прочел, че законът позволява. Сега данъчните му обясниха колко дълбоко се е заблуждавал.

– Аз съм се консултирал с експерт-счетоводител – каза Матей с отпаднал глас.

– По този въпрос експертите са на различни мнения – отговори с участие инспекторът.

– Ми тогава ще обжалвам акта в съда – каза Матей.

– Нали знаете, че там актът може да попадне и при неподходящ съдия – каза инспекторката.

Матей знаеше. На всичко отгоре в един от първите броеве на вестника се беше заял с председателя на съда. После на един коктейл той му беше помахал приятелски с показалец и даже се беше позасмял като добродушен учител, който засега не иска да се мори да опъва ухото на някой непослушко.

– А не можем ли да се разберем по някакъв начин? – попита Матей и ги погледна изразително.

– Не. Такива неща не си и помисляйте – отговори с топъл глас мъжът.

– Няма да подпиша такъв акт – каза Матей. – Искам да разговарям с вашия началник.

– Както искате – каза жената и го изгледа с големите си тъжни очи. Това месо можеше и да почака. Нямаше къде да избяга.

Матей можеше да предположи, че точно началникът е разпоредил акцията. Но нямаше откъде да знае, че всичко е организирано от майор Иванов по поръчение на местния шеф на „Мултикомп“. Цялата операция беше част от стратегията на свръхфирмата за поставяне в зависимост на масмедии „с доминиращо участие в медийното пространство“, както веднъж се изрази шефът на отдел „Пъблик рилейшънс“.

„Тоя е лесен“ – беше казал веднага Митко Динята, щом стана дума за „Загорска поща“. Работата наистина беше проста: шефът на данъчното Ангел Серафимов навремето беше написал доста материал под псевдонима „Раев“ и под диктовката на Иванов още когато той беше напет капитан. И понеже майор Иванов обичаше да работи със стари сътрудници, експерт-счетоводителят, когото горещо препоръча на Матей неговият съдружник Миньо Чука, беше от същата неразпадаща се група. Така данъчните предварително знаеха „от информация, изтекла по някои канали“, че могат да притиснат Матей с приетите от него спорни амортизационни отчисления. А той ги беше направил точно по съвета на експерт-счетоводителя си. Беше се намърдал с двата крака в капана. На другия ден шефът на данъчното отказа да разговаря с него, докато трае проверката. Хиените дойдоха следобед и веднага заръфаха още топлото фирмено тяло. Този път откриха, че той е плащал и хонорари на Чука без договор.

– Можем да преглътнем амортизационната ти ведомост – изрази се на хиенски мъжкият данъчен, – но разходи за хонорари без граждански договор няма да признаем.

– Но той нали е съдружник. Подписал е дружествения договор, който играе същата роля – опита се да се хване Матей за спасителна сламка.

– Съдружник или не, граждански договор за дейността му трябва да има. Щом няма, разходът не се признава. Тъй че дължимият данък в този случай става около триста хиляди лева. Ако искате, ние ще изготвим ревизионния акт за по-малката сума. Ще го подпишете и вашият екземпляр ще остане при нас. Така ще сме сигурни, че няма да обжалвате. Щом изтече петнайсетдневният срок, ще ви го връчим.

– Ами ако откажа?

– Тогава остава първият вариант. Него ако искате, го обжалвайте. Ние ще ви запорираме сметките, а ако се опитате да ни играете номера с новооткрити сметки или нещо подобно, ще ви вкараме в затвора. Може пък и да спечелите – вие решавате.

Във втория вариант Матьо задлъжняваше с десетина хиляди долара – колкото струваше вече на старо маздата или горе-долу колкото цялата мебелировка на офиса. Но все пак не бяха двайсет и пет хиляди. Можеше да продава или да се раздели с една трета от хубавите пачки зелени банкноти, които пазеше с такава любов под леглото. От тази мисъл му стана толкова тежко, колкото му беше в четвърто отделение, когато един батко хулиган му взе пълна торбичка с белички стотинки, които бе събирал цяла година на „обиранка“ в махалата, за да си купи тротинетка. Матей извика съдружника си и му изплака проблемите си. Чука веднага се зае да търси връзки. Само след час в офиса дойде синеок, леко оплешивял адвокат, който се представи като „адвокат Иванов“. Той изслуша внимателно разказа му, без да си води бележки, и каза:

– Задачата е трудна, но не е невъзможна. За следващото им идване трябва да сме готови. Ти привидно ще се съгласиш и докато разговаряте, ще запишем целия пазарлък. Вярно е, че записът няма доказателствена сила в съда, но и да го изпраскаме във вестника ти – така се изрази той, – няма да е малка заплаха. Да видим какво ще избере техният началник – мирните преговори или скандала в медиите.

Матей се реши бързо и адвокатът пое нещата в свои ръце. През останалите няколко часа до вечерта офисът на вестника беше осеян с подслушвателни устройства така, че заприлича на апартамент за злепоставяне на американски конгресмени. Докато слушаше как си говорят с техника, на Матей му мина през ум, че адвокат Иванов има изненадващо дълбоки познания по тая несвойствена за професията му материя, и го попита откъде. Но той му отговори, че още като ученик е бил радиолюбител, и всичко си дойде на място. На другия ден записаха тайно разговора. Записът на касетата беше станал сякаш е правен в студио и съвсем ясно се чуваше как данъчните служители му обясняват отново какво ще направят, как безочливо го изнудват да наруши закона, а също че началникът им, как иначе, знае за акцията и тя е по негово нареждане. Адвокатът прибра оригинала, като остави на Матей копие, което направи пред очите му. После нещата тръгнаха към подобрение. Данъчните подвиха опашки и повече не дойдоха. Матей разговаря с Ангел Серафимов в неговия кабинет. Шефът на данъчното едва сдържаше яда си и му каза, че му прави отстъпка само заради това, че е такъв добър приятел на адвоката му. Каза му също, че един ден тоя играч може и да не му е адвокат и тогава ще му върне всичко с лихвите. Тази възможност стресна Матей, но той се успокои, че има резервно копие. Каква беше изненадата му обаче, когато се върна в офиса и пусна касетата: на нея нямаше никакъв запис. Вечерта, преди да заспи, някъде и за малко му проблесна, че през целия разговор шефът на данъчното все казваше безлично „адвоката ти“ и нито веднъж не спомена името му. После Матьо заспа.

От този ден адвокат Иванов неусетно, но трайно се настани в пълния с творчески обрати и данъчни изненади живот на вестника. Отначало изразяваше предпазливо мнение за заглавията, после все по-уверено се намесваше в начина на списване и в подбора на материали. Матей първоначално се дразнеше, но после с изненада установи, че откакто новият им партньор се е намесил, оборотът се е вдигнал с трийсет процента. Кой да има нещо против трийсет процента приходи в повече. Когато един ден Матей се сети да попита какво е станало с копията от разговора, адвокатът му отвърна: „Как какво – унищожих ги. Събитието вече е минало. Да не искаш с него да търгуваш с данъчните? Не знам как ще им се отрази на тях, но за съда това ще е чиста форма на изнудване. Ще ти дадат поне три годинки. Въобще забрави за тоя криминален етюд. Ако искаш да успееш, опирай се на мен. Не се занимавай с материи, които не са ти ясни.“

„Ама че бях фантазьор – помисли си Матей. – Независим вестник. Глупости. По-добре да стана дистрибутор на прах за пране.“

 


6Тубифекс – вид тънки червеи, храна за аквариумни рибки.

7Тук Матей изброява самоцелно няколко десетки рими като академик, астматик, аплик, арпаджик, ачик... без да ви отегчаваме, също болшевик, граматик, епилептик, лаик, психоаналитик, паралитик, пиротехник и серсемлик, разни измислени като груповик, дипломатик, бомбастик и мискинлик, неправилни като „келешлик“, а също – вижте го, моля ви се – чик-чирик, бълник-бълник и бъзик-бъзик.

8Kampf – борба (нем.).

9Като потвърждение ето още две статии – за пълнота, да се види несъмненият талант и въпросът без отговор „Защо?“.

 

ЩЕ ИМ ЗАМРЪЗНАТ УСМИВКИТЕ НА ЯПОНЦИТЕ

Индия е страна на хилядите пагоди. От географията знаем, че Норвегия е известна с хилядите си фиорди. Като кажем Швейцария, си представяме хиляди банкери. Или хиляди крави. За всяка държава можем да кажем, че е на хилядите еди-какво си: Испания – на хилядите тореадори, Франция – на хилядите сирена. Дори за такава държава като Япония, за която нищо не ми идва наум, може да се каже, че е на хилядите японци.

И България заема гордо мястото си сред хилядниците: ние сме страна на хилядите партии.

Като гледам колко председатели, президенти, видни вождове и обикновени отговорни секретари се изредиха на екрана, си мисля, че опашката от желаещи е дълга поне до Софийската градска баня. Голямо нещо сме. Ето, да вземем този, ухиления до ушите, с физиономия на президент на бръснарско сдружение. Веднага става ясно, че в политическото море той ще се разхожда като щъркел в локва. Дори самото му име вече звучи като съюз между Франция и България.

Ето и този, който се яви някога с черна тужурка – като близък приятел и сътрудник на Феликс Едмундович [Дзерджински.]. Тогава той каза знаменателните думи „Ние няма да четем...“, след което каза нещо още по-знаменателно, обаче аз го забравих. Но му вярвам безрезервно.

Гледам и нашия Дуче. Още като се появи на екрана, и в стаята замирисва на Бяло море. И на някои, както обича да се изразява, „наши западни покрайнини“. И като станем Велика България, да му мислят японците. След пет-шест месеца, като излезем от кризата и отново започнем да ядем фасул, ще видят те откъде изгрява слънцето, като ги задминем с рязък старт.

Прииждат спасителите на царството. Полковете на надеждата. Легионите на просперитета. Не видях само представители от блока на независимите теляци. Но предполагаме, че те ще дефилират точно в навечерието – за да е най-ярко впечатлението.

Боже мили... Предизборна България – страна на хилядите идиоти.

 

СВЕТОВЕН РЕКОРД

Най-после прелетяхме над летвата! След толкова години разочарования и напразни надежди световният рекорд по серсемлик е отново български. Възвърнаха си го здравите демократични сили. Какъв успех.

За първи път в света и за втори път в България целокупната опозиция успя да се самопровали. Всички видяхме какви усилия ни струваше заветната разлика от 1% и каква цена трябваше да платим, за да успеем да потурчим тези трийсет и няколко процента, които нещастно имахме в повече. Безспорен е приносът на земнеделците: за пръв път от времето на Стамболийски те няма да имат депутатин. Историята ще оцени и мъдрата политика на отцепилите се навреме радикали и либерали, които привлякоха към себе си стотици и дори може би десетки неориентирани полусоциалисти. Не зная какво щяхме да правим, ако не беше и Жорж дьо Ганч, който извади от строя основни единици на опозицията. Но както е известно, Париж си струва една литургия. Като си помисли човек – какви нови хоризонти, какви бляскави перспективи. И в този аспект можем само да се гордеем, че и нашата околия е в челните редици. Гита и Опан, тези неугасващи интелектуални огнища на марксизма-ленинизма, напомниха славните времена на 23-та. Гражданите на Стара Загора, прочути със здравия си селски разум, също не се посрамиха. В рамките на обновената родина всички социаллибералнационалрадикалдемократи ще творят единни – повече от всеки друг път и по-малко от когато и да било. Несъмнено това единство ще даде силен тласък на икономиката в такива важни раздели, като отглеждането на казанлъшки кратуни и производството на одрински пискюли. Всички са доволни, но най-доволни са социолозите. Безсънните нощи покрай изборите им дадоха най-сетне основния обществен закон: броят на комунистите в дадена община е пропорционален на отдалечеността ѝ от Централната комисия. Същото важи и за връзката между затънтеността на една паланка и простотията на жителите ѝ. Това е фундаментално откритие, с което ще влезем в пантеона на световната мисъл.

Да живей България.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух