напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава XVII. Противоречивият живот на провинциалните донове


Довчера даскал, Дон Вито съзнаваше отговорността за решенията си пред идните поколения, пред местните структури на прокуратурата и пред традиционния по форма в „Мултикомп“, изпитан още от сицилианските колеги помощен другарски съд. Затова, преди да вземе решение по неприятния проблем, който му натресе зет му, най-напред се обади на по-високостоящите донове, както биха казали възрожденците, „из Софийско“. Разговорът засягаше секретните проекти на „Мултикомп“ и затова се свърза по телефона с телегард.

– Казвай бързо, че тук е напечено – каза шефът му и Светослав се докачи. Сякаш той самият беше на курорт и му се обаждаше само за да му се оплаче от лошото време или от плажното масло.

– Появиха се проблеми с проекта за „Витамини“.

– Не можеш ли да ги решиш сам?

– Не.

– Казвай тогава.

– Един наш общ познат е решил да изнася залежалата продукция. Вчера е искал от зет ми кредит от един милион.

– Какво ви става на вас там, бе? Не можем да допуснем такива пари да влязат в консервния. Остава само да го включите и в някоя програма за финансова стабилизация. Знаеш какво трябва да направиш.

Всеки можеше да съобрази, че „Витамини“ трябва да е пред фалит, когато го купуват, и че е правилно консервите да си стоят в склада, докато започнат жизнерадостно да бомбират. Затова и Дон Вито малко се засегна.

– Знам, Сергей, но нашият познат може да поиска кредит и от друга банка – каза той кротко. – А и Стойновски не е на щат при мен.

– Тоя ентусиаст е Божидар Къбоков, нали? – попита след кратка пауза босът.

– Да.

– Тоя път искам да му разкажете играта. Свържи се с Митко Иванов. С него сме проигравали подобни ситуации. После ми се обади, за да чуя плана ви. И внимавайте много, защото тоя юнак може яко да ни обърка програмата – каза шефът му и затвори.

Дон Вито постоя мълчаливо. Винаги се напрягаше, когато разговаряше със Сергей Стратиев. Не само защото беше бивш зам. началник-отдел на бившата ДС и сто на сто държеше досието му в някоя тайна каса. Дон Вито даже си я представяше, замаскирана, да речем, зад популярна репродукция на Шишкин – например оная с мечетата, или зад някой стар афиш, получен като бонус от женско списание. Шестото чувство, което притежават всички елитни тайни агенти на Шесто и което неминуемо се развива у провинциалните донове, търгуващи с бира от държавни пивоварни, му подсказваше, че шефът му не е човек, с когото можеш да бъдеш приятел. Знаеше, че няма да му простят, ако сбърка, и беше непрекъснато нащрек – зад всяка неизяснена подробност можеше да се таи клопка. Затова още когато навремето разбра тайната омраза на шефа си към Божидар Къбоков, въпросът „защо“ веднага го зачовърка. Нали знаете онова гадно чувство, че сте настъпили противопехотна мина, и тайнственото усещане, че това си е май прясно кравешко лайно? Е, Дон Вито изпитваше точно това. Да, нещо беше станало между тях в Атомната, но едва ли причината за омразата на шефа му беше някоя обща козлодуйска любовница или невърнат семеен заем.

И Дон Вито познайваше кое и как, но не бързаше да го огласява. Както обичаше да казва сред приближени, знанието е велика сила, когато стои в касата или поне във вътрешния ни джоб.

 

*

Димитър Иванов пристигна в офиса на „Мултикомп“ към два. Бившият майор от ДС имаше адвокатско бюро, но важните му клиенти не го търсеха заради задълбочени знания на високите юридически материи. Това, което му даваше предимство в бранша, бяха връзките му в съда и прокуратурата, майсторското звание в заобикалянето на закона, безспорният му професионализъм в мръсните номера и личното му познанство с повечето изтъкнати мошеници от региона.

Тайният съветник на „Мултикомп“ изслуша условието на задачата, като сърбаше шумно кафето си, сякаш се надяваше по този начин да изрази уважение към дона си.

– Много трудно ще ни бъде да му попречим – завърши патронът. – Той сигурно вече е мултмилионер. Може да купи всеки местен банкер. Можеш ли да ги увардиш тия мушмороци? Ще купи и Стойновски, ако вече не го е направил. Той откога се притеснява, че няма да може да се продаде. Страх го е да не залежи като консервите си.

Динята се захили.

– Не се смей. Може да стане опасно. Ако не му попречим, и фабриката току-виж ни се изплъзнала.

– Защо да се занимаваме непрекъснато с това, да проваляме тая тъпа сделка?

– А какво предлагаш?

– Нека почне да я реализира. Важното е ние да му държим ръчичките.

– Хъ. Да му дърпаме кончетата, а? – каза Дон Вито и се засмя като кукловод маниак, който вижда новичък Пинокио с дистанционно.

– Да. Нека да започне сделката, нека да се бръкне за подкупи, да се охарчи за лихви и неустойки, и после – хак!

– Значи все пак ще я проваляме. Как ще стане, без и ние да хлътнем?

– Консервите нали са залежали?

– Да, но срокът им на годност не е изтекъл.

– На кого му дреме? На журналистите по ще им хареса консервите да са развалени. Що да ги разочароваме? Те веднага ще почнат да ровичкат, ще се размирише, а щом това стане, тюменците ще върнат пратката.

– За това ще се наложи да дадем някой грош.

– Достатъчно е да се появи материал в един тукашен вестник и в някой ежедневник. Щом засмърди, останалите веднага ще дотърчат да ровят с пръчките.

– Къде предлагаш?

– В „Загорска поща“ и „Отечествен фронт“.

– А Матей ще се съгласи ли? Нали са приятели с Божидар?

– Ако се опъва, ще го стиснем лекичко за гушката. Ще се обадя на десетина от големите му клиенти да спрат временно рекламата. Ще им кажа, че вестникът има проблеми.

– Какви?

– Да речем, с данъчните – съчини веднага комбинацията майор о.р.13 Иванов. – Ще подшушна на клиентите му да изчакат, докато мине бурята. Повечето от тях са мои хора от едно време – нали знаеш?

– Ясно, ясно – прояви разбиране Дон Вито. И той беше такъв клиент, дет' се вика, на друг бръснар.

– Няма начин да не ме послушат, познаваш ме.

– Познавам те – каза донът. – А как ще убедим тюменците, че консервите са негодни?

– Ще го съобщим и в техните демократични вестници, бе. Ако трябва – ще намерим хеликоптер да пусне позиви. Нека и големият шеф да използва чара си. Не може да няма някоя връзчица из Тюменско.

– Ами парите на банката? Нали не предвиждаш тя да получи вместо милиона си няколко вагона имамбаялдъ?

– „Витамини“ са все още държавно предприятие. Щом си получат обратно консервите, ще върнат поне тая част от парите, която е взета при покупката им. Останалите ще минат по параграфа за банковия риск. Нали са отишли в джоба на самите шефове? Нека да ги изпишат като помощи за социално слаби или, ако искат, за боядисване на оградата. Да си размърдат малко мозъците – за какво получават тия банкерски заплати. Важното е, че ако следваме един такъв план, ще провалим целия замисъл на нашия клиент. А пък ако имаме и малко късмет – захили се адвокат Иванов, – той ще потъне поне с двеста-триста хиляди. В една такава операция ще се наложи да плати от свои пари поне транспортните разходи.

– Ти май не го обичаш много тоя човек – позасмя се Дон Вито. – Добре, ако нямаш друго, аз да се обаждам на Сергей.

– Идва ми наум още един сладък момент. Една-две седмици след като се бракува продукцията, да я дадем на тюменските другари – на половин цена. Така в касата на „Витамини“ няма да влезе нито левче. А транспортните разходи ще ги изработим за сметка на купувача. И докато донът се смееше, консилиерето му каза: – Сега вече мисля, че можеш да се обадиш.

За това, че след една такава издънка ще може най-после да смени Стойновски със свой човек, Дон Вито се беше сетил и сам.

 

*

„Това, което Господ ти е отредил, не можеш да го промениш. Искаш да си богат – ще бъдеш. Искаш да имаш тайна власт над хората – ще я имаш. Но не тръгвай срещу това, дето е дар от Бога. Това го помни от мене. Хайде, отивай си“ – така му беше казала Ванга преди десетина години. Димитър си беше тръгнал ядосан, че е бил толкова път, за да чуе някакви общи приказки, и вече беше отворил вратата, когато гласът на пророчицата го настигна: „И ако си наумиш да го направиш, не те чака добро, да знаеш. Сред цветя те виждам.“ „Какви цветя бе, лельо Ванге – беше попитал той, – ще ме убият ли, какво?“ „Не съм ти никаква леля. Върви си, върви“ – беше му отговорила тя троснато и той така и не научи какво го очаква. Като се върна от Рупите, си спомняше често думите ѝ. После ги позабрави. И кой знае защо точно сега, когато вадеше от хладилника шишето със студена „Сливенска перла“, пак си ги спомни. Не, изобщо не беше случайно. Когато в живота му се отвори тая проклета врата, през която нахлуха като безкрайна вихрушка неприятности, мръсни номера и предателства, които го лишиха от работа, от домашен уют и спокойствие, той започна да посяга все по-често към чашката. И преди се беше напивал, но за пръв път зверски се отряза, когато жена му го напусна. Спомняше си всичко, сякаш беше станало вчера.

Беше петък, тринайсети март. Беше си сипал чаша „Столичная“, от тая, дето му я донесоха руските му приятели, и дремеше пред телевизора. Вървеше програма „Време“ и дрънкаха нещо за перестройката, но той чакаше филма в девет. Щяха да дават „А утрините тук са тихи“. Беше гледал първата част и оная сцена с банята, в която сред кълбета пара се къпеха чисто голички рускини. Възможно беше сценарият да е обхванал и втори полуден за къпане и можеше пак да ги погледа как се поливат с топличка водичка и как се пляскат сладостно с върбови метлички. И докато чакаше, пийваше от чашата като от тасче студена водка. Мислите му се кълбяха странни и неподредени, а от време на време като хлад от отворена врата в душата му нахлуваше срамът, че вече е майор, но о.з.14 и унижението, че няма пари дори за паметник на майка си, а трябваше скоро да ѝ прави четиридесет. Бяха му разказали играта. Две седмици след провала на Чука полковникът го извика. Още от първите въпроси разбра, че някой го е натопил. Къбоков можеше да се е оплакал на кого ли не. Познаваше системата, знаеше, че няма смисъл да увърта, и си призна греха. Не че чак плака на твърдото полковнишко рамо – само разправи сбито как е подготвил операцията. В разказа му за момент проблеснаха съкровените му мечти за повишение, когато опита да се пошегува: „Аз – каза, – даже си мислех, че ще получа награда пред строя.“ „И аз ще бъда откровен с теб – каза началникът му. – Не става въпрос за това, че си организирал такова изпълнение. Мен ако питаш, тоя Божидар отдавна заслужава да изяде един як пердах. Но това трябваше да стане, ако и когато аз ти кажа. Сега се е разминало леко. Ами ако беше станала някоя инфекция? И това не ти е за пръв път. Началството не е доволно, „несесера“ не ти мърда и няма да ти се размине само с това. Виж, ако искаш да няма усложнения, най-добре е да си подадеш молбата.“

Полковникът знаеше, че идват други времена, и бързаше да разкара старите бойни другари. Трябваше да се появи чист пред новата народна власт. Да, така неочаквано майор Иванов изгоря в пламъците на перестройката. Не можа да му помогне дори баща му. Той беше полковник от ДС, вече пенсионер, но полковник. Беше участвал в истински схватки с враговете – там разните му горяни-моряни, кулаци-мулаци и даже някакъв набеден диверсант. Когато синът му предаде накратко какво се е случило, той дълго мълча. После разказа на сина си кои са Къбокови и как са се сблъскали техните съдби в далечната петдесет и първа.

– Защо не си ми казвал досега за това? – упрекна го Димитър.

– А ти защо тръгна да се разправяш с тая буржоазна отрепка през главата на началника си – ядоса се старият.

– Защото бях дал дума на Сергей. Знаеш кой е баща му, нали?

– Зная. Но ако беше поискал съвета ми, сега нямаше да си в тия лайна.

– Вместо да ме укоряваш, просто ми помогни. Всички са ти приятели.

– Ще се опитам. Стига работите да не са отишли твърде далеч.

Закален беше в битките полковникът и се опита се да му помогне, но неговите бойни другари само отвръщаха очи. Не можеха да излязат те срещу полковник Китанчев. И той беше техен боен другар, но – защо да се лъжем – някак си по-боен, защото вече бе на крачка от генералските пагони. Полковник Китанчев го прие, поговориха си близо час и старият чекист излезе от кабинета му с наведена глава. Отдавна не беше влизал той при бойния си другар. И сега, като го видя зад бюрото – с бяла риза и вратовръзка, с благородно прошарена коса и очила в тежки рогови рамки, които му придаваха вид на прогимназиален директор, старият разузнавач даже малко се стъписа. Но щом полковник Китанчев заговори, веднага си пролича, че срещу него стои не някакъв мекушав мижав интелигент, а чекистът с желязна хватка от спомените му. Заразказва му той и се оказа, че синът му беше допуснал доста други подобни случаи. Беше се опитал да бъде жесток, само че не към тези, към които трябва. Полковникът беше казал „Сега не е като едно време, Владо. Тогава беше ясно кои са враговете ни, тяхната мама. Те стреляха по нас – от упор или от засада. И нашата беше лесна – ние пък стреляхме по тях. Хубави времена бяха – каза той замечтано и добави поучително и с видимо разочарование: – Сега не е така. Врагът се е прикрил и трябват много усилия, за да разбереш кой е, неговата мама. А вместо това твоето момче гони разни кокошкари и пияндета и се мъчи да ги накара да си признаят какво ли не. И прави всичко на своя глава. По-рано можехме да простим такова залитане. Но сега настават тежки времена. Не зная дали си усетил, но скоро всичко съвсем ще се промени. И заради простъпки като тия на сина ти може да се наложи да отговаряме пред обществеността. А простъпка, която уронва авторитета ни – на теб ли да го казвам, вече е вража. Лошото е, че на мен напоследък на няколко пъти ми се наложи да отговарям пред началника за такива негови издънки. Наясно си как е при нас – никой не прощава. Затова нямам друг избор. Защото, ако сред нас някой започне да се проявява като враг – няма баща, няма майка, сам знаеш.“

След тоя разговор полковник Иванов излезе като попарен. Това с промените и разните му обществени отговорности полковникът не го разбираше. Обществената отговорност беше пред окръжния комитет. И промени се бяха случвали. Но чак пък такива... Обаче онова за врага го разбра изцяло. И какво стана? Майор Иванов се надяваше старият да помогне, а в резултат баща му на практика престана да му говори. Не можа той, старият чекист Владимир Иванов, да понесе мълчаливия упрек на другарите си и за баланс намрази сина си. Сложи го в категорията на враговете, а с врага чекистите не общуват, освен с куршуми. Така се преобърна светът на майор Иванов. А до производството му оставаше по-малко от месец... Но злото не идва само и Димитър вече половин година не можеше да си намери работа. Не че нямаше. Но беше обидно да варди кокошките в птицекомбината с пистолет, подарен за отлична служба от министъра. И за да бъде катастрофата пълна, преди месец внезапно почина майка му.

„Аз тръгвам“ – беше го сепнал гласът на жена му. Той беше погледнал разсеяно към нея. Имаше такива моменти, когато уж я гледаше, а сякаш не я виждаше. Богдана стоеше до вратата в кремавото си костюмче и държеше сак. Sac voyage15.

– Къде тръгваш?

– Отивам си. Напускам те.

– Защо? Какво е станало?

– Ето, виждаш ли? Ти даже не разбираш какво се е случило.

– А какво се е случило?

– Няма смисъл да ти обяснявам.

– Наистина не разбирам.

– Виждал ли си се отстрани в какво си се превърнал?

– Какво ти пречи? Това, че пия ли?

– То само това да беше...

– А какво друго има?

– Досега аз не обръщах внимание на клюките, че си имаш любовница. Мислех си – дори да е вярно, какво от това? Всички мъже може би са такива. А има и по-важни неща. Мислех си, че между нас ще има доверие и разбирателство и заедно ще се грижим за семейството ни. Сега разбрах, че всичко това го няма.

– Че аз не се ли грижа за теб и за Светла?

– Грижел се бил. Че ти на една родителска среща не си ходил. Кои са учителите ѝ не знаеш. Поне запитвал ли си се с какво се храним и се обличаме двете с дъщеря ти? Кажи, де! Знаеш ли, че нямам позната, от която да не съм взела заем?

– Знам, че нямаме пари бе, Боги – залови се за това положително знание Митко, защото наистина не можеше да се сети в кой клас е дъщеря му. – Да не мислиш, че ми е леко? Не мога да направя дори един паметник на майка си.

– Ето, виждаш ли? Аз те питам кога напоследък си мислил за нас, а ти ми разправяш колко ти е тежко. Винаги си бил един абсолютен егоист. Но аз най-накрая го разбрах – каза жена му и понечи да затвори вратата.

– Чакай, чакай. А Светлана къде е? – скочи Митко и блъсна масата.

– А, сети се да попиташ. При нашите е. Да не мислиш, че ще ти я оставя. За какво ти е? Да те крепи до леглото, като се напиеш ли?

– Слушай – започна той и докато се чудеше дали да я гръмне с пищова, или да я удуши с голи ръце, тя му се светна:

– Само да ме пипнеш, и ще опищя орталъка.

Така се разделиха – като приятели.

„Вече можеше да съм я излежал – помисли си самокритично майор о.з. Иванов. – Съдията щеше да прецени, че съм я удушил при самозащита.“

Не виждаше да е допуснал грешка. Грижеше се за семейството си. Беше носил цялата си заплата вкъщи. Получаваше четири пъти повече от жена си, но за себе си вземаше дребни стотинки и се стискаше да пие и една ракия за своя сметка. В службата даже имаше лаф „Да, бе, началникът да ти влезе в положение и Митко Иванов да ти плати сметка в кръчмата.“ Така беше. И дъщеря си обичаше. Какво, като не беше ходил на родителски срещи. Такава му беше работата. Ловеше враговете, а те не му се обаждаха да съгласуват свободен ли е, че да почват, или да поизчакат, щото класната на дъщеря му го вика и е възпрепятстван.

„Аз се разправях с шпиони, саботьори и подпалвачи, а тя...“ – помисли Митко и се опита да си спомни специфични случаи. Но не успя да се сети за друг шпионин или саботьор освен Божо, а за подпалвач беше сто на сто уверен, че такъв не му се води. „Ама си намери майстора“ – помисли той за бившата си жена, докато наливаше от перличката.

Да, не можеше да му се отрече майсторлъкът.

Той прие напускането на жена си като вража акция. Рефлексите му за борба се включиха и той започна да прилага всички техники за унищожение на врага, които беше усвоил в елитната Симеоновска школа и в жестоките схватки с враговете от Старозагорско. Митко беше отличник по бойната и политическата част. Като го гледаш – един такъв невзрачен, незабележим и сякаш простоватичък. Но в работата си майор Иванов беше неудържим като индийски циклон, като калифорнийско торнадо, като... като деветобална чирпанска вихрушка. И макар вече да не беше на служба, старите връзки стояха. Никой нямаше кураж да откаже на един майор от ДС, макар да се говореше, че е вече бивш. Защото всеки знаеше – уж е бивш, а после изведнъж се оказва, че бил настоящ. Затова той лесно събра свидетели, които бяха виждали Богдана Иванова в компания на пияни филипински моряци, и нейните приятелки бяха потресени, като узнаха за какво е харчила техните пари. После директорът ѝ презрително каза от свидетелската банка, че Иванова е изоставала с плана, профсъюзният я заклейми пред съда, че не участва редовно в бригадите, а от кварталното ОФ потвърдиха под клетва, че е закъснявала за избори. Поотделно всичко това беше нелепо, тъпо, противно и гадно. Но взето заедно, то звучеше като позната музика за присъстващите в залата и съдията и неговите помощници го слушаха благоразположено. Честно казано, съдията въобще не слушаше. Той си мислеше възмутено докога майор Иванов ще го изнудва с оня запис. А на него беше запечатан един срамен момент от живота на магистрата, в който той се пазареше несръчно за петнадесет наполеона, вместо десетте, които му предлагаше един объркан от живота началник-склад. Той се беше заблудил, че автомобилните гуми в склада му са непотребни и ги беше продавал, дето се вика, за жълти пари на случайни граждани.

И когато се оформи портретът на ответничката Иванова като несъзнателна, безотговорна гражданка, която взема пари назаем в лева и във валута, за да задоволи порочните си страсти, всички бяха съгласни, че родителските права трябва да бъдат присъдени на бащата.

След процеса приставът се изрази в тесен кръг: „Мамата си трака. Тоя майор разгони фамилията на жена си.“ Прав беше човекът, откъдето и да го погледнеш.

Но майор Иванов отиде още по-нататък. Той заплаши бившата си жена, че ще я вкара в затвора, ако не престане с опитите си да вижда дъщеря им, освен когато той пожелае. И тя му повярва. Споменът за това как я премачка беше пресен, а знаеше и къде беше работил бившият ѝ съпруг и не си правеше илюзии. Виждаше го често със старите му приятели и знаеше, че страховитата им служба може да оживи всички ужасии, за които дотогава само беше чувала да говорят с тревожни намеци и недомлъвки. Съсипана, тя заживя с плахата надежда, че ще вижда Светлето поне от време на време – поне веднъж месечно, а може би мъчителят ѝ щеше да се смили и да разреши да са заедно дори два пъти. Той отначало наистина го правеше и тя му беше почти благодарна. После бившият ѝ съпруг разреди тия посещения. Богдана не издържа и започна да пие, а това му послужи да ѝ позволява да вижда Светлана вече само от другия тротоар на улицата. На дъщеря си пък Димитър каза, че майка ѝ се е пропила и не иска да се грижи за нея.

Така се проточиха доста години и той вече мислеше, че е победил окончателно. Поне жена му не стоеше вече на пътя му.

Митко Иванов отпи от ракийката и пусна телевизора. Даваха там нещо, а той гледаше и си мислеше, че вече е богат, че сега наистина владее хорските съдби и че тоя... тоя Божидар най-сетне му падна в ръчичките.

Всичко се развиваше точно както искаше. Дъщеря му завършваше право в София след няколко месеца. Щеше да работи при него и той вече беше купил в центъра един тристаен апартамент, за да го превърне в адвокатска кантора „Иванов и сие“. Беше го стегнал с гипсови тавани, скъпа теракота и нови врати, за да внушава спокойствие и респект. Беше купил дори камбанка, която весело да звънка, когато пристига поредният клиент – също като в габровски дюкян: хем чорбаджията да излезе и да прецени тоя, дето влиза, за какво става – за ядене ли е, за изхвърляне ли е, хем и да проследи да се затваря вратата, че да не избяга топлото. Не беше я сложил, защото искаше да достави удоволствие на Светлето и тя сама да я окачи над горния праг. Обичаше той дъщеря си. Отгледал я беше, възпитал я беше. Един ден тя щеше да поеме неговия път. В нея бяха всичките му надежди. И засега плановете му вървяха тъй добре, сякаш звездите ги закриляха. Да, нищо от плашещото предсказание на петричката врачка не се беше сбъднало и той виждаше дългите слънчеви дни пред тях.

Мислите на о.р. майор Иванов течаха широки и пълноводни в тая насока докато изпразни шишето, след което заспа.

 

*

Напразно, напразно. Навън беше чудна есенна вечер. Тази част от денонощието винаги е вдъхновявала артистичните натури с усет за романтичното – писатели и поети, закоравели крадци с нежни души, композитори на рап и чалга, труженички от някои основни древни сфери, театралните дейци, полските светулки, ароматното цвете вечерниче и – как щяхме да забравим, влюбените от всички прослойки на населението. Популярни в миналото бяха московските вечери, нощите на Кабирия и бар „Астория“. Известни бяха също теменужените привечери из Софийско, горещите нощи на Фамагуста, пълни със самокритични и себеопознавателни размисли, както и малко познатите сред обикновеното население парижки нощи – да речем, в кокетните кафененца на „Монмартър“ или на пълния с вдъхновяващ разврат плас „Пигал“. Или под някой мост на Сена, където бедно облечен музикант свири на тромпет шансон от петдесетте. Пред него е поставена черна шапка, като тия на коминочистачите, в която минувачите хвърлят френски грошове. Шансонът е малко тъжен – нищо чудно, нали е френски, а и времето му е отдавна отминало.

Някаква подобна вечер беше припаднала и над тоя странен старозагорски град и в това също нямаше нищо чудно – те и тукашните вечери не са за изхвърляне. А точно в тая о.р. майор адвокат Иванов можеше да види как дъщеря му Светлана въздиша на покрива на Френската гимназия, загледана в гаснещите светлини на прозорците и в бледите есенни звезди.

Тук, четири етажа по-близко до очакващото ни един ден тъмно и загадъчно небе, се разполагаше местната обсерватория. Създадена навремето от един вече забравен мечтател, тя беше приемала десетки млади хора, нямащи какво по-смислено да правят, освен също да мечтаят и да се прозяват сънено, излегнати в хайлашки столове и загледани в какво? В същите бледи звезди, в светлините на преминаващите самолети и в движещите се светли точки на това – тогава, преди много години – ново чудо: ИСЗ16.

Светлето беше една от тези безотговорни девойки, които, вместо да изпълняват текущите си комсомолски задачи, се занимаваха с безполезни наблюдения на подобни светли точки и разбира се, ама разбира се – с любов. Заради това беше дошла тя тук и тоя път и гледаше замечтано нощното небе и силуета на един познат стар шезлонг: защото беше влюбена. И то в кого мислите? В Матей.

В него тя се влюби внезапно, бързо и страстно. Всичко стана в първият миг, в който го видя. Той беше дошъл в обсерваторията да изнесе лекция за атомните реактори. Не че на астрономите им бяха притрябвали, въобще не им бяха нужни – всеки знае, че те работят предимно на тъмно. По щеше да им свърши работа една нова кафеварка. Работата беше там, че имаше за усвояване лекторски фонд, а нямаше друга по-подходяща тема. За какво друго да е лекцията? Помислете и ще видите, че тая тема е най-подходяща.

Матей беше великолепен. В бял блейзър и тъмночервено поло, с артистична коса и одухотворено лице... Още щом я погледна с топлите си кафяви очи, Светлана разбра – това е мъжът на мечтите ѝ. А когато заговори с мек и мелодичен глас, нейното сърце затупка тъй бързо и хубавите ѝ гърди се занадигаха като морска шир, погалена от лек бриз, но вече със страстни пориви.

Матей също я видя. Нямаше как да не я забележи. От пръв поглед си личеше – това е жена мечта. Имаше опит той в тия работи. Тая разкошна коса, тия бездънни сини очи под вежди като крила на птица... Ами устните, ами шията... За по-надолу да не говорим. Матей само си представи и му се прииска да зареже лекцията още преди да е заговорил за тръби, помпи, изотопи и разни други простотии и да ѝ подаде ръка... и вече да се познават, и да тръгнат начаса към Аязмото, към Втория баир и по-нагоре, още по-нагоре, към небесата на влюбените. Но беше неудобно и той все пак изнесе лекцията, обаче всички разбраха, че говори само на нея.

Беше незабравим ден и още по-незабравима нощ. Тя му се отдаде в стаята на хотела с такава сила и страст, че всичко наоколо стенеше, стискаше и въздишаше заедно с тях. И на Матьо му стана ясно – за тази жена той е готов на всичко. Готов е да напусне работа, да зареже приятели, да не яде, да не пие... Глупости говорим, готов беше да се бие на гладиаторска арена, да тръгне по пътя на тракийския негър Орфей към царството на мъртвите и умрелите или неговият съименник Влад Цепеш да го нанизва бавно на приспособлението си (но само ако се наложи), даже да продаде родината си бе съгласен най-после. Абе, на всичко.

И най-напред той направи първото. Напусна Атомната, тръгна си от оня козлодуйски рай – с веселите нощи на БЩУ, със страстните парясници рускини, с безкрайните пиянки при Ицо Циганина и по места, с излетите край вечната река, на които се съчетаваха всички изброени хубави страни на ергенския лайф. И той му се струваше вечен. Но – на. Дойде Светлана и... край. За него вече нямаше друг живот, освен с нея. Най-странното бе, че и тя искаше единствено това. Трябваше само да завърши следването си. И понеже нито тя, нито той можеха да издържат повече от пет дни, без да се видят, ту Матей пътуваше до София в творческа командировка, ту Светлана се връщаше за няколко дни в Зарата – тя така наричаше местното селище. Но броените дни са като спестените пари – бързо свършват, и тия бяха от последните, които двамата можеха да си откраднат, преди да дойде сесията. Матей се беше върнал скоро от Швейцария и нощта сякаш беше пълна с неясни образи, силуети на заснежени върхове и с мечти за все още далечни, но предстоящи чудеса.

– Виж колко е хубав градът – въздъхна тя за пореден път.

– Да, бе.

– Не е ли хубав?

– Често са ми казвали, че нашият град бил красив. Чувал съм даже, че и раят на земята бил в България.

– Защо, не е ли така?

– Ами това са глупости бе, Светле. Красив град е Париж, а пък раят открай време си е в Швейцария. В Монтрьо, ако сме по-конкретни.

– Там ли искаш да живеем?

– Не, Светулке, там е пълна скука. Местните жители са алчни и стиснати. Например точно в Монтрьо, щом влезеш в някой магазин, и веднага почват да ти се мазнят, за да те ошмулят по-лесно. И никой не дава пари на местния просяк. Той всъщност е някакъв милионер, който се е съгласил по съвместителство да играе тая роля срещу мизерно възнаграждение. Дават му го от лицемерие и за да не могат да ги упрекнат в Оонето, че няма равноправие и просяците не са застъпени в швейцарската действителност. Затова човекът не може да си изкарва честно прехраната с просия, а е принуден да участва в борсови спекулации и да взема наеми от недвижима собственост и от три скромни вериги от магазини. Не съм ти разказвал как горе в планината видяхме едно семейство с три деца. Тръгнали бяха, горките, да берат гъби и горски плодове. Те, швейцарците, така си изкарват прехраната. През деня всички работят за много пари, а вечер се разотиват по къщите си да си ги броят ненаситно. Затова прехраната си я изкарват по други начини. Абе, покъртителна беднотия. Представи си сега на тоя фон, когато по магистралата им те задмине поредният скръндза швейцарец, който се прави на холивудска звезда: късно есенно утро е, слънцето напича, а той фучи по аутобана с някакво ретро кабрио и русият му перчем се ветрее, сякаш е тръгнал за пробни снимки. Как да не ти се иска на такъв да му сложиш една яка германска каска – тъй и тъй колата му е от времето на вермахта. И да го пратиш да копа лозята от двете страни на пътя. Това ще е тъкмо на място, защото мои приятели швейцарци са ми разказвали, че никога не са виждали някой да ги обработва.

– Хайде да отиваме там тогава – засмя се Светлана. – Ще намерим някой град, в който местният просяк се е пенсионирал, и ще ни назначат на негово място.

– А, не. Да работим денем като гламави, а нощем да броим швейцарски франкове и разни други международни валути. Не искам. Лайфът е другаде, Светле, във Франция и в Италия. В Швейцария е хубаво да се прибираш за спане през нощта: чува се само едно тихичко „зън, зън, зън“ – нали местните си броят златцето. Мен тоя звук най-бързо ме приспива.

– Тогава защо там да е раят? – засмя се Светлана.

– Ми то в рая е скучно бе, Светулке малка. Аз затова от детската градина все се правя на голям гявол. Ето, и сега например крия данъци. А в ада – нали знаеш? Укривателите на данъци са заедно с женените прелюбодейци и застрахователните агенти – засмя се той.

– На теб май ти се иска и адвокатите да сложиш там – засмя се тя.

– Нее, техните кантори са в чистилището. Там час по час възникват спорни въпроси: кой е за нагоре, кой е с обратния асансьор. Вие сте поели нещата и оттогава чистилището е задръстено от клиенти. Делата в тоя отдел са като в нашите съдилища – могат да се точат вечно, никой заникъде не бърза. Аз за това мечтая – ти да поемеш там тъжния ми случай.

– А аз мечтая по-скоро да завърша и да сме най-после заедно – погледна го Светлана.

– Каза ли вече на баща си?

– Не.

Матей въздъхна. Досега се бяха крили от него. Трябваше да са особено изобретателни и те го правеха. Използваха различни конспиративни номера на сицилианската мафия и ирландските патриоти, както и някои избрани руски шпионски техники. Дори когато отиваха сред близката природа, внимаваха като някогашните ни славни партизани да не ги види случайно горският или някой от тая напаст – пенсионерите, които непрекъснато щъкаха да търсят хранителни растения. Въобще Матьо беше много начетен в тая област и ето че като че ли бяха успели. Прочутият разузнавач и майор о.р., изглежда, не се беше усетил.

– Той може би вече се досеща – предположи с надежда за обратното Матей, въпреки че знаеше: майорите от ДС не се губят в догадки, те просто знаят.

– Дори да е така, всичко ще е наред, ще видиш. Той ме обича и ще ни приеме – каза Светлана. Тя наистина почти вярваше в това. Но някъде дълбоко в себе си, отвъд границата на разумните доводи, имаше и едно особено чувство за опасност. Може би... ами да, страхуваше се, че всъщност той обича не нея самата, а образа на предана и послушна дъщеря, който му трябваше за адвокатската къща. – Малко се боя – призна тя, – но съвсем скоро ще му кажа. Сега не си струва да се притесняваме. Виж каква нощ е – нека да си помечтаем още малко.

– Добре, хайде да отидем у нас и да се отдадем на мечти – каза той.

– Хайде – каза тя.

Двамата тръгнаха. На терасата останаха само старият шезлонг и смътните очертания на двата купола – сферичен и квадратен. Сякаш някой нарочно ги беше направил като местен и доста мъгляв символ на вечния нерешим проблем за квадратурата на кръга.

А може би и за сбъдването на мечтите.

 

*

„Хеей, моя зет го бива наистина само за лихвар – мислеше си Дон Вито, докато гледаше телевизия в хола на мезонета си. – Като ще отпуска такъв заем, можеше да посъбере поне малко информация, да разбере за какво става дума. Ама на него само комисионата му е в ума.“

Той си спомни изражението на Теодоси, когато му каза, че може да оформя заема на Божидар и да си вземе процента от сделката. Ако имаше момент, в който зет му беше готов да му целуне ръка, това беше тоя.

„Нека да знае кой му дава парите“ – помисли си донът.

Жена му влезе мълчаливо и занарежда масата. Отново беше отгатнала желанията му и пред него се появи запотена бутилка „Смирноф“, сьомга хайверче в купичка от компот и истински кисели краставички, а не разните му там стерилизирани корнишони. Добрина шеташе из къщата като добър дух. Можеха да имат не само домашна прислужница, а цял слугински отдел с деловодство и касиер на пълен работен ден, но донът предпочиташе да вижда край себе си само жена си. Божидар беше идвал няколко пъти у тях и веднъж беше казал, че двете с Радостина приличали на домашни феи. И той вкъщи имал непрекъснато чувството, че ако остави вечерта чорапите си пред вратата, на другата сутрин ще намери в тях жълтица или поне коридорът ще бъде проветрен.

Светослав се запозна с Божидар Къбоков на един курс за компютърно ограмотяване на старозагорските даскали. Тъкмо си бяха купили в училище три „Правеца“-а. Директорът веднага нагласи единия на бюрото си, защото беше видял, че директорът на Математическата гимназия също го е поставил там. Останалите два обаче му пречеха в кабинета и понеже не вървеше да ги сложи в склада, той възложи на Светослав да им намери място в образователния процес. По онова време партията съзираше в компютъра отдавна търсената вълшебна тояга, чрез която да срази окончателно капитализма и всичко останало. Затова тя искаше подрастващите да овладеят масово новите ръкопашни техники. В резултат пред много директори се появи задачата как да освободят пространство в кабинетите си. Така Светльо попадна в една доста голяма група от колеги с подобен на неговия проблем. Те трябваше да овладеят компютъра, за да могат после да го използват за неговото неясно предназначение. Това трябваше да стане бързо и за целта бяха организирани курсове с необходимата продължителност. В смисъл, по-дълги от тези по обществено хранене, но значително по-кратки от онези, да речем, по класическа езда. Бяха се спрели на едномесечни курсове без откъсване от производството и един от тях водеше инж. Къбоков. Още на първата лекция той им разправи как като студент искал за две седмици да се научи да язди кон, но инструкторът му казал, че за толкова време може да се научи само да води магаре за юлара. Колегите се засмяха снизходително. Инж. Къбоков се водеше на работа като незначителен висококвалифициран възпитател в основно училище, докато останалите бяха изтъкнати учители, на които директорите разчитаха и при най-възлови мероприятия, провеждани и от най-проклетите началник-учебни отдели, но въпреки това разликата между тях малко се постопи.

Светослав веднага забеляза, че пръстите на Божидар се движеха по клавиатурата доста по-бързо, отколкото тяхната секретарка успяваше да удря клавишите на училищната „Марица“. Спомняше си, че беше споделил това с един колега, но той веднага му каза, че това е така, защото клавишите са разположени по по-прогресивния западен стандарт QWERTY, а не заради някакви лични качества на инж. Къбоков. „Личните качества на всички са еднакви – каза колегата. – И аз, и ти можем да се научим да пишем бързо. Трябва ни само време.“ Светослав не мислеше така, но си затрая. Той не обичаше да убеждава хората в правотата на своето мнение – стигаше му и това, да се съобразяват с него безпрекословно и по възможност начаса. Сега, когато вече беше станал виден дон, той знаеше, че може да му се наложи да убеждава, и беше готов да го направи чрез някой от общоприетите начини – чрез окачване на месарски куки, заливане със свеж бетон, посредством удушаване с тънко въженце и чрез други подобни дискретни методи.

Но още тогава Светльо се интересуваше от кадровите въпроси и затова в края на курса беше попитал Божидар колко от участниците имат шанс да се научат да работят с компютри. Той се беше засмял, че от предишната група имало един, а от тяхната били по-малко. После бяха разговаряли много за качествата на учителите. Божо се беше изхилил, че по негово време педагогическият профил бил условно име на най-тъпата част от студентството. Беше го попитал при кого ще отиде да учи занаят и той му беше отговорил „при майстор, при кого“. „Е – беше му казал Божо, – кажи ми колко от учителите по литература са майстори в занаята, да речем, писатели или журналисти? Колко от даскалите по рисуване са правили собствени изложби и колко от математиците са публикували напоследък някоя нова теорема. Не става дума за някаква голяма, сложна теорема – беше се изхилил Божо, – а за някоя съвсем мъничка теоремка.“ Светослав също се беше засмял, защото беше завършил математика педагогически профил, и честно казано, не знаеше такъв случай. Да, той споделяше много от мислите на Божидар, въпреки че според него новият му събеседник изпадаше често в крайности. Например въз основа на някакви свои статистики за надареност на децата в областта на информатиката той твърдеше, че ДЗУ-то в града е кадрови нонсенс и рано или късно ще се срине дори само заради това. При средно един на десет хиляди с дарба да създават подобни хай технологии трябвало в града да дойдат едва ли не всички български топ специалисти от тоя бранш, за да може заводът да е на нивото на водещите в света. А тогава нямало да остане никой за клона му в Чирпан, чиито жители от векове са известни с това, че техните поетични души, след чирпанската люта ракия и боя с ножове, най-обичат да произвеждат хард дискове и всякакви електронни джаджи. „Да не говорим – беше казал Божо, – че след като се заситят чирпанските нужди, няма да остане кьорав специалист за Академията на науките, вузовете и разни други, по-незначителни електронни гиганти.“

Това беше вече прекалено. И на Светльо му беше минавало през ум, че от времето на Гунди футболният ни отбор беше далеч от световната класа точно защото футболисти като него не се раждат често, но чак пък толкова. Не си спомняше къде, но беше прочел, че геният е един процент талант и деветдесет и девет процента упорит труд. Следователно от наличния материал могат да се произведат колкото си искаме спецове по електроника или централни нападатели за националния ни отбор – трябва само яко бачкане. Когато го каза на Божидар, той само се засмя и отвърна: „Да, но за да е вярно това, трябва на първо време да имаш талант. А Едисон от разсеяност и може би да не обиди основната част от обществото, не е посочил колко е един не по-малко важен процент – този на талантливите спрямо бездарните. Затова фразата му звучи така утешително. Ти нали не си мислиш сериозно – беше му казал, – че от музикалните инвалиди в ротата, дето не могат да подкарат и военен марш, някой ще се развие чрез упорит труд като велик тромпетист?“

Сега Дон Вито се сблъскваше час по час с отчайващия проблем откъде да намери подходящи хора за малката си и... да, сплотена организация и понякога му минаваше през ум, че Божо май се оказва прав. Кадри нямаше. Беше пълно с некадърници и мошеници, но виж, стойностни кадри – никакви.

– Как мина в София? – сепна го жена му.

Беше ходил предния ден при адаша си Дон Мечковски. Той се казваше Атанас, но нали и двамата бяха донове, та си викаха адаш това, адаш онова. Върна се късно през нощта и още не беше докладвал. За разлика от италианските другари, българските кръстници често споделяха преживяното през деня със своите дони. Още от древността тукашните мъже бяха забелязали, че на жените могат да се поверят и други задачи, освен да ловят жаби из околните локви и да приготвят убийствено дълги варени макарони. Нашите хора развили тези мисли и започнали да възлагат на съпругите си разнообразни функции по прехраната и отглеждането на потомството, като по този начин се освободили за овладяването на най-тънките философски материи. Така постепенно се оформила и най-важната функция на българските жени като слушателки на най-новите мъжки философски открития: „Нямаме ние политици, нямамеее...“, „Ми то това държава ли е – тука всеки гледа да те прекара“ и „Не е живот това, не еее... мамата си е ебало“. В такива случаи те изслушват, одобряват и насърчават откритията на мъжете си, като не забравят да им наливат ракия и да досипват навреме салатка.

Дон Вито спазваше традициите и редовно споделяше.

– Нищо, Инче. Както обикновено. Срещи, разговори... Абе, само си губя времето, ама... Ооф, оф, оф.

Това още не приличаше на завършена философска мисъл и тя знаеше, че донът ще продължи да разсъждава в тая насока. Все пак, докато подреждаше масата, можеше да го подтикне с хватки от кръстосания разпит. Беше ги усвоила от случайни филми за живота на американските адвокати.

– Нали ходи при шефовете, защо да е загубено време?

– А, уж щяхме да обсъждаме тая шибана приватизация – показа той съвременен американски вкус към езика, – ама те самите не са наясно как трябва да протече. Май скоро няма да ѝ се види краят.

Това си беше чиста лъжа. Знаеха, много добре знаеха софийските донове какво, кога и как ще приватизират. Процесът течеше с пълна пара и само простият електорат си мислеше, че всичко се бави и протака. Най-важните предприятия отдавна вече бяха де факто приватизирани.

„Кво е това „завод“, „фабрика“ или там някакво предприятие – беше го попитал риторично Дон Мечковски при отдавнашен разговор. – Нали не си мислиш, че това са разните му допотопни машинарии и тенекета? Те стават само за вторични суровини, и то ако предварително ги нарежеш. Предприятието – беше посочил Дон Вито с пръст, – това са пазарите и инфраструктурите му. Те ни трябват на нас. Обаче повечето пазари ще ги загубим. Тъй е, като произвеждахме само боклуци и ги пробутвахме из соцлагера и на по-тъпите араби. Кой ще ни ги купува сега? Затова трябва да изцедим тези пазари час по-скоро. Знаеш схемата.“

Дон Вито я знаеше. Най-напред продукцията залежаваше, защото разпердушиниха външнотърговските централи, а търговските отдели в предприятията не можеха да си спомнят с кого са търгували по-рано. Стоките изчезваха от пазара, а сред народа се задаваха безпаричие и глад. Тогава наши момчета спасители започнаха да искат от държавните банки кредити, за да изкупят станалата непотребна вече продукция. Други наши момчета им отпускаха парите, като се съгласиха заемите да бъдат гарантирани със стоката, която ще изнасят. Нямаше нищо лошо – нали, както знае и Мордохай, стоката си е пак пари, че може даже и пари прим. После нашите момчета започнаха да продават продукцията там, където това се е правело открай време, и да прибират законната печалба от двайсетина процента. Това означаваше, че от стока за един лев ще вземеш някакви си двайсет стотинки. Но пък, ако беше за един милион, щеше да сложиш в джобчето двеста хилядарки. Работата беше толкова увлекателна, че нашите момчета забравиха даже да върнат кредитите. Междувременно предприятията продължаваха да работят на загуба и държавата трябваше да печата все нови и нови пари, за да плаща на работниците и другите селяни. Така укрепна и изправи снага инфлацията. Умело направлявана от нашите печени банкери, тя започна да яде лошите кредити и да се развива в хиперинфлация. Дон Вито още не знаеше, но ние вече знаем, че тя щеше да превърне взетите милиони долари заеми в цял джоб нови лъскави стотинки. А предприятията щяха да фалират. Те и без друго при нормална конкуренция нямаше да изтраят по-дълго от времето, докато се установи какво не са успели да окрадат началниците им. В нерушим съюз с пролетариата, то се знае. Но то така ги бяха измайсторили ония умници, дето мислеха, че могат да изключат всички обществени регулатори и всички обратни връзки, освен доносниците. И после да проиграват как е длъжен да се развие целокупният живот, докато те замечтано си човъркат носовете и се пуйчат по таваните в кабинетите си, сякаш на тях има фрески от Жоан Миро. Така бяха съчинили предприятията: с оборудване от минали столетия, без реални пазари, освен в СИВ17 и при по-мързеливите от арабите, и с инженерно-работническа класа, която хайлазува и краде на поразия. Какво друго можеше да ги очаква тогава, освен фалит? Такава щеше да е съдбата на разните потънали флагмани на тежката химия и металургия, на машиностроителни и текстилни гиганти, свръхкомбинати за макарони и кус-кус и могъщи заводи за мукава, велпапе и тоалетпапир – прах при прахта, пепел при пепелта, скрап при скрапа, тъпотия при тъпотиите, серсемлик при серсемлиците.

Но имаше и предприятия, които нямаше да загубят пазарите си. Пивоварни и винпроми, мандрите на „Сердика“, цеховете на „Родопа“, консервни фабрики и маслобойни – за тях се започна неравната битка. Както беше казал поетът, „Ха, прощавай се с рогата, че да почваме борбата – рече Вълчо недорече и му лигата потече.“18 „Щом застанем на входа и на изхода – беше казал пък Дон Мечковски, – и те са наши. Проблеми ще имаме само със земята. Документите за собственост са пръснати къде ли не. Трудно ще е да ги унищожим, да не говорим за ония нотариални актове, дето са из разни прашасали сандъци по тавани и мазета. Но като източим предприятието, то ще струва по-малко от табелките за чистота и дисциплина на колектива. Така ще елиминираме наследниците, а за собствениците – изхили се той – са се погрижили вече нашите другари – за основната част от тях веднага след Девети. Те и след това доста поработиха, а ония, които тогава са ги пропуснали, вече са си отишли, може да се каже, по естествени причини.“

Да, Дон Вито знаеше програмата за приватизация. Виждаше и колко умно е устроена системата. Законодатели, министерски чиновници, председатели на комисии, общински съветници, кметове, труженици директори от заводи и предприятия и дори по-работливи цигани – всички бяха впрегнати да претворят в дела последните решения, които Партията беше взела, преди да спусне завесата. Законодателите забавяха законотворчеството, за да може за една-две, най-много три-четири-пет до девет-десет години да се развият процесите до своя закономерен завършек и после да узаконят беззаконието, което вече ще се нуждае от законова закрила, да еба и закона му, както казваше Дон Мечковски. Министерските чиновници правеха всичко възможно преписките с жалбите и прошенията на гражданите за тяхната непринадлежаща им собственост да се замотаят така, че всички срокове за каквото и да било да бъдат пропуснати. Председателите на ликвидационни и прочее комисии разпределяха земя и имущество по великия флибустиерски принцип „На мен колкото успея да забърша, останалото делим по равно“. Общинските съветници и кметове, с техните пълни с класова омраза разправии по сесиите придаваха демократичен вид на разграбването. От своя страна директорите – тези троянски коне на групировките – подготвяха предприятията за бъдещите им сайбии и търсеха сини панделки за пакетирането им в тържествения ден на законната приватизация. Циганите пък разфасоваха по хладното ненужното имущество и го пренасяха до пунктовете за вторични суровини. И из царството като революционни комитети за една нощ поникваха от нищото стотици малки будки и павилиончета с табели „Тук ископуваме мет и алумин“.

И отново – о, радост – както в стария обществен строй, трудещите се можеха да крадат на воля. Могъщият процес обхвана всички. Встрани останаха само простите части от народните маси, някои съпруги на видни донове, неколцина представители на честното гражданство, сред които ние с теб, любезни читателю, и естествено, многобройните жужащи елементи на четвъртата власт.

„Хъ, да еба и тъпите му журналисти – беше се изхилил Дон Мечковски. – Какво щяхме да правим без тях? Ако ги нямаше, как щяхме да скрием тоя пладнешки обир. Да са живи и здрави да заливат тая загубена електорална маса с помиите си, да я задръстват с ужасии и с цялата мръсотия, дето успеят да изровят от бунищата на тъпата ни държава. И да омешат всичко с неясни намеци, с фалшиви следи и разни мъгляви теории. Можем да правим каквото си поискаме. И да се издъним някъде, те веднага ще съчинят цял куп глупости и ще ни заметат следите. А и почти няма нужда да им плащаме. Не, голям късмет извадихме. Ако социализмът не ни беше оставил тая лъжлива пасмина лижегъзници, какво щяхме да правим?“

„Прав е – помисли си Дон Вито. – Сега пак журналистите ще ни свършат половината от работата.“

– А с „Витамини“ какво става? – заби Добрина изненадващо най-важния въпрос, след като изчака съпруга си да пийне ракийка и да си замези.

– Това пък откъде ти дойде наум?

– Верчето днеска ми каза, че Теодоси щял да отпуска заем на Божидар да изнася консервите.

– Хей, тя май е ходила да го съобщи и по радиото.

– Знаеш, че тя с мен споделя.

„Зная, зная – помисли си Дон Вито. – Даже знам защо все на теб се изповядва.“ Бяха женени от двайсет години, но той не преставаше да се чуди как жена му може да е толкова добродушна и наивна. Направо до глупост. Той беше прочел някъде, че човек обикновено е такъв, каквото е името му, но чак пък толкова...

– И какво още сподели?

– Теодоси бил напрегнат.

– Да се е напрягал, като е обещавал на Божидар заема.

– Защо?

– Как защо? Братя Къбокови са били собственици на „Витамини“, а Божидар е техният единствен наследник, затова.

– Зная. И какво от това?

– Нищо. Само дето ако сделката стане, фабриката ще стъпи на краката си и после върви, че я купувай.

– Че кой ще я купува, нали си е негова? – наивно попита доня Добрина.

– „Мултикомп“ ще го купува, кой друг. Ама че си глупава.

– Наистина ли ще го направите това? – невярващо каза жена му. – Не можете да погодите такъв номер на Божидар.

– Аз изпълнявам, каквото ми наредят отгоре.

– Това не е почтено, не виждаш ли?

– Нали искаш синът ти да учи в Америката?

– Такава цена ли трябва да плащаме? За какво са ни тия милиони? Не ни ли стигат да го изучим?

– Какви милиони, ма? Само докато мигнем, и сме ги загубили. Онея акули от София ша ма закусят като по-едричка хамсийка. Ти това ли искаш?

– Знаеш, че не.

– Тогава трябва да играя, каквото ми свирят. Аз вече съм се хванал на хорото. Може да не ми е приятно, но такъв е животът. Какво друго да правя?

– Ами пусни се от това проклето хоро.

– Не може, Ина. Знаеш, че няма друго излизане, освен онова – с краката напред.

– За какво ни е тогава всичко това? Щом ще треперим за тия проклети пари и ще трябва да правим такива... номера на приятелите си.

– Божидар не ми е приятел. „Можехме да станем приятели, ама на – съдба“ – помисли донът.

– Но Радостина ми е приятелка. А сега няма да мога да я погледна.

– Като бях вчера на премиерата на „Жребият“, си мислех, че и на нас никак няма да ни е лесно. Може би и нашият жребий е като на Скарлатови.

– Обещай ми, че няма да постъпиш така с Божидарови, моля ти се.

– Ще видя какво мога да направя.

– Не ми отговаряй така. Искам да ми обещаеш.

– Добре. Обещавам ти да направя всичко възможно – каза Дон Вито и му мина през ум, че май е по-добре повече да не споделя с жена си.

„Скарлатов... Глупости – замисли се той. – Въобще не си приличаме. Буров е бил умен циник. Презирал е комунистите, както богаташът презира бедняците, нали четох книгата на Памукчиев19. Не се е опитал да ги разбере и да ги използва и проспал деветосептемврийския преврат. Затова са го прецакали така тъпо. А аз се разбирам с тях дори повече, отколкото с останалите играчи. Ако имах старт като неговия или поне да бях започнал по-рано, сега щях да съм десет пъти по-богат от него.“

– Сергей и Божидар нали се познават от Атомната? – сепна го отново гласът на жена му.

– Да. Какво пак ти хрумна?

– Той веднъж спомена за някаква разработка за авариите в централата. Сергей нали е бил директор по режима там?

– Е, и?

– Той може да има и лични причини да мрази Божидар. Затова може би иска да му напакости. Не му се връзвай на игрите, моля ти се.

– Няма, нали вече ти обещах – каза Дон Вито.

„Я я виж ти, мойта жена – помисли той. – Хъ, ето значи защо Сергей мрази толкова Божо... Ама как се изпусна само: „Тоя път трябва да му разкажете играта.“ Изглежда предишния път... а?“

И донът се засмя наум със сух мафиотски смях.

 


13о.р. – офицер от резерва

14о.з. – офицер от запаса.

15Sac voyage – пътна чанта (фр.).

16ИСЗ – изкуствени спътници на земята.

17СИВ – Съюз за икономическа взаимопомощ – организация по времето на социализма, създадена да замести изхвърления от комунистите свободен пазар.

18От детско стихотворение на Елин Пелин.

19Памукчиев – става дума за Михаил Топалов-Памукчиев и неговата книга „Срещи с Буров“.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух