напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава ХIХ. Пътят с церцисите


В понеделник Митко Динята посети офиса на „Загорска поща“ към икиндия. Цяла сутрин се мота из съда, после обядва с важен „килиент“, както обичаше да казва, после посети зам.-председателя на съда, за да пият по едно кафе и да му подшушне някои текущи решения, и чак към четири му остана време за заръката на Дон Вито.

Матей очакваше бъдещия си тъст вкиснат. През целия ден, като едно време в централата, в кабинета му тече безкрайна оперативка, или, както редакторите галено ѝ викаха, планьорка. И преди му беше минавало през ум, че тя е като някакво особено животно – храни се и се развива от нежеланието на екипа да свърши работата, за която е нает. След два часа отегчително дрънкане и разправии ти си мислиш, че вече си направил нещо толкова просто като разпределението на задачите между десетина професионалисти, всичко е ясно и тая противна оперативка най-после ще свърши, обаче не. Някой все нещо не е разбрал, все между двама-трима мързеливци има някакъв проблем и накрая Матей сам се увличаше от безкрайни монолози, сякаш не искаше това многотаковъчно животно да се разпадне. После се упрекваше и имаше за какво – сам си беше виновен. Той, а не друг, реши да даде свобода на словото в редакцията. След два-три броя, като видя в каква свободия се превръща тя, се уплаши и сега час по час се опитваше да вкара нещата в някакви рамки, като по тоя начин сам си противоречеше. Ама то какво можеше да направи? Оня ден, отчаян от простотиите, които се изсипваха във вестника, каза на един от редакторите: „Не ми носи повече материали за изнасилвания и проституция, търси положителни факти, стига вече си се ровичкал из тукашните боклуци.“ И той на другия ден наджаска материал за убийството на бургаски сутеньор... Обясняваше им непрекъснато: „Не поучавайте читателите като едно време. Не се правете на местни гурута. Просто разказвайте какво се е случило.“ И във вестника се появи статия „Да отрежем поучително вдигнатите пръсти на всички политици“. Каза им „Дайте интересни факти от живота на звездите“. Все едно, че им каза „Открийте рубрика за пиянските им изцепки, изневерите и разводите им“. Поиска лошите новини да са колкото солта в диетично меню и заплаши, че щом упорстват с пресоляването, ще падат глави. И сякаш като наказание за стремежа му да даде на журналистите си свобода, на другата седмица, докато не беше в града, във вестника се появи рубрика „Усмивки от пожълтелите страници“. Първите публикувани карикатури бяха на Тито33 – ония, от някогашните „Работническо дело“ и „Стършел“, в които той държи брадвичка, от която капе кръв, а наоколо като зелки се търкалят главите на международни работници и селяни. Само че някой бе заменил нарисуваните глави с тези на редакторския екип. Отвсякъде погледнато, нещата във вестника се изплъзваха от контрол. На всичко отгоре точно в тоя момент за тия проблеми въобще не му се мислеше. От няколко дни се занимаваше с една комбинация – заменяше поостареличката си мазда за едно шикарно беемве. Отдавна се чудеше как да я разкара и на – оня ден му се обади някакъв местен разбойник от хазарта, който му предложи замяна с доплащане. Като видя бавареца му, Матей веднага се съгласи – колата беше бижу. Когато обаче стана дума за осчетоводяване на сделката, Коко – така се именуваше тоя мошеник – възмутено попита „ти кво, не ми ли вярваш?“. Матьо търпеливо му обясни, че има едно нещо, което се нарича счетоводен закон, а съгласно него се издават документи, на които им викат фактури. Коко веднага го отряза: „Кви са тия глупости? Няма да си разменяме такива неща. Ти ми прехвърляш натурално твойта кола, аз ти прехвърлям натурално мойта – и толкова.“ Матей се опита да спори, но оня го затапи: „Аз съм се консултирал със специалист бе, мой човек. Няма нужда от такива... – той затърси думата в паметта си – фактури.“ „Тогава нека тоя твой специалист разясни как става това и на мен“ – каза Матей. „Нямаш проблем“ – каза Коко. Договориха се вечерта той да доведе знаяча в офиса на вестника. Беше към десет, когато Коко почука на вратата му. „Тук сме – вика, – слизай долу.“ „Не може ли твоя специалист да се качи при мен?“ – попита Матей.

„Аа, не – каза Коко, – той се уморява от повече от три стъпала.“ Слязоха долу и Коко посочи ново мондео, което тъмнееше под счупената улична лампа. „Тук е – вика, – влизай.“ Матей отвори вратата и в мигове, докато лампичката на тавана светеше, главният редактор на „Загорска поща“ видя добре познатата на всеки старозагорски журналист измамно сънена физиономия на началника на местното данъчно. Ето кой беше консултантът на тоя разбойник. „Вярно ли е...“ – започна Матьо и началникът го прекъсна: „Да – рече, – няма нужда от никакви фактури.“ „Защо?“ „Защото аз ти казвам така“ – бе изчерпателният отговор. А когато Матей го попита с извинителен, леко треперещ и несъмнено малко мазен глас „Ами ако дойде една данъчна ревизия?“, началникът отговори: „Аз ще скъсам акта, бе. Къв ти е проблемът? Имаш ли други въпроси?“ и стана ясно, че темата е приключена. Беше просто решение. Щеше само да скъса акта. Можеше да извади меча и да отреже главите на присъстващите. Обаче беше човечен. Сега Матьо вече наистина нямаше друг избор, освен да отдаде на хазартно-мошеническия Коко своята хубава, малко поостаряла, но честно закупена „маздичка“ и да вземе миришещия на контрабанден внос, а сега и на данъчно нарушение тузарски баварец.

Проверката в КАТ малко го поуспокои и даже облекчено въздъхна, когато Коко нарече шефа на тая страшничка служба с милото „чичо“. Днес трябваше да минат при нотариус, а после му оставаше да си вземе талона.

Унесен в тези мисли, Матей даже малко се изненада, когато установи, че най-накрая, след петото кафе, оперативката е приключила и е започнала да се разпада от само себе си. Тъкмо си отдъхна и хоп – Митьо Динята се обади, че пристига. И от вратата разпери ръце, сякаш не се бяха виждали отпреди... абе, между три и пет години.

– Казвай сега направо какъв е проблемът – каза Матей, щом седнаха.

– Ей, ама и ти си един... От вратата още – и „К'ъв е проблемът“. Няма проблем. Дойдох да ти предам молбата на някои отговорни... да, може да се каже другари – махна с ръка адвокат Иванов и се подсмихна. – За тях едновремешният израз ще си остане в сила.

– И каква е тая молба?

– В някои от следващите броеве трябва да поместим материали за една сделка.

– Чакай малко сега. Уж молба, а използваш неправилни модални изрази. „Трябва“... – Матей направи жест от рода „не се излагай, интелигентен човек си, а не различаваш основни граматични форми“. – Правилното е „ако може“, „ако прецениш, че ти е изгодно“ и други такива. Нали знаеш, че тук сме все специалисти по стила на езика.

– То и аз съм специалист по увъртанията, но сега карам направо, както ти сам пожела. Затова ти казвам без разни заобикалки, че трябва да поместим материалите. Тия хора така се изразяват – уж молят, а пък всъщност си длъжен. Нали знаеш, молбите са заповедите на кралете.

– Дай да не спорим повече, вестникът ми е независим като мен самия. Затова аз ще реша кое да публикувам и кое – не.

– Всичко това е правилно, с една малка промяна – ти не си независим.

– И от кого, ако не е тайна, завися? Освен от читателите си, разбира се.

– Например от данъчните – с готовност отговори адвокат Иванов.

– Е да, но там завися от закона, не от отделни хора.

– Ето тук бъркаш. Но то това е грешката на повечето българи. Не разбират, че законът е абстракция. Нещо като натюрморт с нарисуван хляб, нож и масло. Ако искаш да ядеш, не е важно какво е нарисувано, а в кого са истинските продукти. И в кого е ножът. Капиши? А на когото не му е ясно, му се случват разни неприятни случки. На теб например може да ти се случи така, че да ти се изтърси една данъчна проверка и да ти дойдат пак две озъбени хиени. Нали така им казваше?

Матей се накани да отговори, но се отказа и само присви устни – като интелигентен играч на покер, който е видял как типът отсреща вади от ръкава си асо пика, но дискретно е замълчал, защото възпитанието не му позволява, а и колтът на тоя мошеник току-що е опрял небрежно в коляното му под масата.

– Добре – въздъхна той след кратка пауза, – кажи ми какво трябва да публикувам.

Динята се усмихна и търпеливо обясни на главния си редактор същността на въпроса.

– Такова нещо няма да поместя във вестника никога – каза с омерзение Матей. – Това са си опашати лъжи. Как така ще пиша, че срокът е изтекъл, когато той не е? Нали утре Божидар ще ме осъди? Ами читателите? Как ще ги гледам после в очите?

– Ти ме обиждаш. Божидар няма да те осъди – нали аз ще съм ти адвокат, бе – засмя се Динята. – Значи няма защо да се притесняваш. А пък читателите на вестника въобще няма да мъдруват много-много над статиите. Една лъжа повече или по-малко – на кого му пука? Те вестниците лъжат, бе, ха, ха, ха – тупна го той по рамото. – Ти не знаеш ли?

– Митко, не мога да го направя, разбери ме. Няма да публикувам тази невярна информация, още повече срещу Божидар. На всичко отгоре той ми е приятел. Какво ще кажат хората?

„Божее, боже, дано тоя не ми стане зет. „Какво ще кажат хората“... Плондер с плондерите“ – помисли си Динята и пак се опита да го светне за правилното разбиране на историческите и вестникарските процеси:

– Не си ли спомняш какво казва Де Гол? Държавите нямат приятели, имат интереси. Така е и с вестниците, бе. Помисли си все пак.

– Не – каза Матей. – Моят отговор е – не.

– Добре. Щом така решаваш... – каза миролюбиво адвокат Иванов. – Аз да те оставям, че нали ще ходите при нотариус.

– Хей, ти пък кога научи.

– Ее – каза укорително Динята, – пак забрави, че съм ти адвокат. А пък Коко го познавам далеч преди теб – подсмихна се той. – Айде, аз тръгвам. Ти ако случайно размислиш, обади се – чу Матей гласа му и погледна към вратата в мига, когато тя се затвори сякаш от невидим вратар.

„Еей, най-после тая проклета оперативка и нахалните посещения свършиха. Обаче защо имам предчувствие, че това е само временно?“ – подсмихна се той, въздъхна и се загледа през прозореца.

 

*

Адвокат Димитър Иванов се прибра вкъщи в най-добро настроение на духа. Това, че Матей беше отказал да се подчини на извечната колективна воля за оливане с помия, не го тревожеше особено. Реакцията беше предвидима и той знаеше какво трябва да направи. Не само дългата школовка в гадните номера и хватки му бяха опора. Самият живот му подсказваше необходимите ходове. Сега например трябваше да се обади на своя стар боен приятел полковник Драгнев, шефа на местния КАТ. Матей щеше да си купува баровска кола и Динята знаеше нещо, което бе известно и на останалото гражданство: половината от тези возила бяха крадени от новите братски държави и народи. Но майор о.р. Иванов знаеше и нещо, което простото гражданство не знаеше, а именно, че основните стълбове на това могъщо движение са там, където всички коли се узаконяват – сиреч в митницата и най-вече в КАТ. Логично беше да се предположи, че в такъв случай ще са намесени и катаджийски шефове – по места, централно, периферно, от преносимите постове по пътната мрежа до квазистационарните столове в отделите на могъщото Министерство. Защото в тези служби организацията е такава, че на началството е известно всичко – не само това, което неговите служители знаят, а и онова, което те още не са успели да си помислят. Че редовите служители са печени, служат си с бойни технически средства и знаят твърде много, никой не се съмняваше. Достатъчно беше да се отбележи само един от тези върхове на техническата мисъл – огледалцата, с които се наблюдават серийните номера на двигателите, и да стане ясно, че няма как да не се видят пренабитите фалшификати на крадените возила. Следователно те се знаят. И щом дворът на КАТ не е задръстен с конфискувани лъскави коли, които чакат народнодемократични търгове, значи колите са отишли някъде другаде. Това, че крадени лимузини имаше колкото искаш, беше ясно и на децата от предучилищната. За поддържането на техния брой работеха маса водещи ударни бригади. Техните единствени проблеми можеха да са, докато докажат, че ги притежават законно, но управниците бяха помислили по въпроса и бяха предвидили необходимите облекчения. Например документите, с които съгласно закона се внасяха колите, можеха да се отпечатат на всеки принтер или просто да се превадят на ксерокс. Но то и някой услужлив митничар можеше да ти даде. Колко струва един лист от ксерокс – жълти стотинки. И хоп – колата вече влиза законно. Беше достатъчно и митничарите да се заплеснат малко, и гледаш – минали незабелязано десет-петнайсет автовоза. Ми то митничаря постоянно тоя го дърпа, оня го врънка... Заблее се, и хоп – двайсет-трийсет коли минали. Това беше простата истина, но още по-простото гражданство отказваше да разбере, че щом в царството се шири тоя срам за нацията – крадените западни коли, значи го узаконяват точно тези, които ги регистрират и контролират. То си мислеше, че за това са виновни единствено неуморните борчески бригади, които крадат, крадат, крадат и внасят, внасят, внасят. Е, и митничарите са малко виновни, защото са, така да се каже... абе да, подкупни са, но то къде не е така. Я вижте сръбските митничари, казваше простото гражданство, да не би те да не са подкупни? Подкупни са. Ами гръцките и турските? И те. За румънските не искаме да говорим... И гражданството живееше спокойно с тези представи, а то други не му и трябваха. Те бяха необходими на специалисти като Динята, за да планират и провеждат операциите си в името на всенародния просперитет и приобщаването ни към културните ценности на Европа.

Затова той вдигна телефона и набра директния номер на полковника. Договориха да се видят вечерта у тях и към осем той звънна на вратата.

– Влизай, Митко, влизай – посрещна го домакинът и Митко влезе.

Апартаментът, както подобава на водещ полковник от КАТ, беше нов и заемаше целия етаж (кат) в нова кокетна кооперация. Димитър идваше за пръв път и разглеждаше ей-така, от адвокатски интерес. Вратите бяха масивни, теракотата – италианска, абажурите – внос от Австрия, но можеше и да са полски, мебелите отново бяха от север – може би финландски... Едно над друго Драго се беше охарчил със стотина бона. „А – подсмихна се Динята, – ами то това му е заплатата за двайсет години, бе.“ Печен беше адвокат майор Иванов и му бе ясно, че тоя лукс не е купен с парите, които министърът е плащал на Драго за тежкия му и самоотвержен труд. „Горкия, как ли се е напрягал заради някакви си жалки грошове... А аз ще спечеля повече само от провала на Божидар. Само как го мразя тоя човек – захили се наум Динята. – И сега хем ще го закопая с удоволствие, хем ще изкарам за пет дена, колкото Драго е спестил за... двайсет години. Ама те наистина могат да му дадат толкова за рушветите. Кой знае колко крадени коли е пуснал. Как издържа на тоя страх? Еба ти напрежението. Горкия... Като си помисля, и аз се бях засилил да ставам полковник.“

Динята въздъхна щастливо. Но не му дойде наум, че точно Божидар му бе помогнал да изостави несигурната кариера на казионен шеф от тяхното министерство, която беше препълнена с напрежение и страх от газенето из забранените законови зони, и да я замени с елегантното заобикаляне на самия закон по широките, пълни с поезия адвокатски пътища. Дет' се вика, той трябваше ръка да му целува, вместо да му отмъщава.

Ако това му беше дошло наум, нещата щяха да се развият по друг начин.

Но на – не му дойде.

Заприказваха се с Драгневи за това, за онова, пийваха и замезваха, докато по някое време жена му Елена каза:

– Абе, Митко, Светлето да не е вече сгодена?

– Не е бе, Ленче, откъде ти дойде на ума? – каза убедено Митко и нещо го бодна под разузнаваческата лъжичка.

– Ами наши познати са я виждали няколко пъти с един мъж – висок, представителен... Само дето бил сякаш малко по-възрастен от нея. Ама то нищо – мъжът е добре да е малко по-възрастен от жената. Казаха ми, че бил главен редактор на вестник или май собственикът му – нещо такова.

– На кой вестник? – попита с надебелял глас майор Иванов.

– Ми не знам, май на „Загорска поща“, казаха.

Димитър стисна зъби и въздъхна мълчаливо.

– Ти не се впрягай, той бил богаташ – каза Елена.

„Знам аз колко е богат, нали му изкарвам парите“ – щеше да каже адвокат Иванов, но се овладя и се загледа ядосано в една невидима точка на справедливия бащин гняв.

– Пък може и по работа да са се срещали – Светлето нали е вече кажи-речи адвокатка – продължи да намила полковнишата. Въобще не мислеше, че са се срещали за друга работа, освен за оная работа. Беше ѝ просто приятно да гледа ядосания служител на някогашните всесилни тайни служби. Не ги обичаше тя тях.

Динята изръмжа нещо нечленоразделно и се загледа в друга невидима точка.

Можеше да стои така вечно, забравил защо въобще е дошъл тук. Добре, че полковникът подаде очакваната реплика:

– Ленче, иди, моля ти се, оттатък, че ние трябва да си поговорим тук малко – отпрати Драгнев своевременно клюкарстващата си съпруга. – Остави ги тия глупости на жена ми. Казвай сега какво те мъчи – обърна се той към Димитър, щом останаха сами.

– Трябва да провалим една сделка – направи усилие над себе си Динята. – Най-лесно е да започнем с малко помия във вестниците. Но Матей – тоя шеф на „Загорска поща“, дето Ленчето казва, че ще ми става зет, не иска да публикува материала, който му даваме.

– Добре, от мен какво искаш? – попита Драгнев.

– Трябва да го притиснем. Мога да го направя по десет начина, но ще се забавя. А и след това, което ми каза жена ти, нямам никакво настроение. Затова мисля да използваме колата, която купува. Нали разменя маздата си за синия баварец на Коко.

– Да. И какво?

– Той не е ли...

– Говори спокойно. Тук никой не ни подслушва – проверено е. Питаш дали е краден?

– Да.

– Сто процента.

– Тогава номерът може да стане, ако още не си му дал талона.

– И тук имаш късмет. Вчера дойдоха с Коко само за проверка. Давай нататък.

– Като дойде, трябва... – започна майор Иванов и продължи шепнешком, за да не би все пак някой враг или Ленчето да го дочуят през стената.

 

*

Във вторник към обяд Матей подкара бавареца към катаджиите. В понеделник беше наброил на Коко десет хиляди в зелено под благосклонния поглед на нотариуса. Разбира се в документите писаха хиляда лева, колкото държавата да почерпи по случай успешното си прекарване. Сега Матьо караше баровската кола, като се оглеждаше да види какво впечатление прави на старозагорското простолюдие. Беше доволен, защото то се пукаше от завист – какво друго да прави. Представи си как със Светлето се разкарват из града, спират пред ресторанта и излизат изтупани като в нощта на Оскарите. Това бяха сбъднатите му мечти.

Оставаше да регистрира бавареца в КАТ, което си беше чиста формалност, след като големият началник беше благословил сделката. Затова, когато един приятелски настроен майор го помоли да проверят отново номерата на двигателя и рамата, само кимна благосклонно.

След малко майорът се появи отново, но вече с угрижен вид, каза, че началникът го вика, и Матьо долови в гласа му сурови нотки. Началникът беше съвсем лаконичен. „Добре е – каза – да свалите тасовете на колата.“ „Защо?“ – попита глупаво Матей, но нещо му проблесна и го сви под лъжичката. „Ами, колата е с пренабити номера. Ще я конфискуваме и затова ви казвам да си вземете поне тасовете“ – подсмихна се добродушно началникът.

Въпреки цялата си вестникарска опитност Матей не можа да намери дори една-едничка дума, а камо ли пространна метафора или поне по-остро сравнение за тая нечувана катаджийска подлост. Само изпротестира вяло „Ама, как така? Нали уж вчера ги проверяваха...“ и му се прииска да поседне. „И при нас стават грешки. Може нашите хора да не са ги гледали с огледалцето“ – поясни майорът и Матьо с последни сили попита:

– Може ли да се обадя по телефона?

– На кого? – попита полковникът

– На един приятел – излъга по журналистически Матей.

– Кой е той? – полюбопитства полковникът.

– Димитър Иванов.

– А, Динята. Добре, обади му се. Този е директният – посочи той насърчително черен очукан телефон.

Матей успя да се свърже от първия път и веднага изплака мъката си.

„Защо ме търсиш? – чу той вместо утешение. – Аз останах с убеждението, че не ти трябвам – нали сам си вземаш решенията? Не слушаш съветите на адвоката си, не искаш и да чуеш за едно малко желание на тия, в които са и хлябът, и сиренето, и ножът, както ти обърнах внимание. Каза ми, че си независим, а сега изведнъж – помагай, давя се. Обаче давещият се зависи от тоя, който му подава въженцето, нали така?“

– Ще пусна материала ти – каза Матей и се примоли наум: „Само да се измъкна от тоя батак.“

„Добре – каза Динята, – дай ми полковника.“

Матей подаде слушалката и началникът я доближи внимателно до ухото си с неясно полуизражение.

– Слушам – каза той.

Матей не можа да чуе какво каза адвокатът му, но видя как полуизражението на началника доби по-цялостен вид и после той каза:

– О, ама това редакторът на „Загорска поща“ ли е бе, Митко? – след което се обърна към Матьо и му промърмори укорително: – Абе, ти що не каза, че... После пак изви глава към слушалката, каза: – Айде, много здраве, ние тук ще оправим нещата – и затвори. – Иване – обърна се той към майора, – изгответе талон на господина. Ще напишете, че номерата са нестандартни.

– Дзамба ще бием ли?

– Никаква дзамба няма да бием – ядоса се началникът на тъпотията на подчинения си.

– Разбрано, г-н полковник – каза майор Иван и пое да оформи фалшификата.

– Какво ще правим сега? – попита като олигофрен Матей.

– Ще те оправим, бе, нали чу – каза началникът. – Хайде, бягай.

Матей излезе, сви рамене и въздъхна. „Хубаво е да те оправят, майка му стара. Гледай само как волно се диша“ – засмя се той с половин уста и тръгна към гишето за талон.

Още тогава Матьо разбра, че „дзамбата“ се набива на видно място върху двигателя и удостоверява, че бранителите на закона знаят за проблема с номера му и не намират нищо нередно. Затова не му сложиха. Все едно да подпишат удостоверение, че участват в кражбата, и да му праснат големия печат на полковника. А че колата си беше крадена, крадена беше. Матей сам видя пренабитите номера. Но още когато му бяха казали да си взема тасовете, точно това му беше проблеснало: знаел е отначалото шефът на КАТ, че колата е с „нестандартни“ номера, знаел е тоя тарикат. „Закон, а? – се беше изхилил той, като си тръгваше с талона, легализиращ тая „нестандартност“. – Значи данъчният шеф отговаря за организацията на данъчните измами, а шефът на КАТ – за узаконяване на крадените коли. Еба ти закона.“

Какво може да се добави към последната дълбока мисъл? Нищо не може да се добави.

 

*

Като излезе от КАТ, Матей подкара към офиса. Паркира пред входа беемвето, огледа го с критично задоволство и се отправи към най-близкото кафене. Поръча си една малка „Плиска“ и кока-кола и се замисли. Беше се набутал между шамарите с тая обсебваща баровска кола. Само два дни бяха минали, откакто я купи, и вече беше обещал да извърши... ами да, предателство. С Божидар се познаваха от петнайсетина години. От самото начало между тях имаше някаква взаимна симпатия. Беше научил от него много неща. Дълги години бяха в една компания. Заедно си правеха във вестничето на Атомната гаргара с шефовете и със „социаклизма“, както казваше Божо. Беше му приятел, а той сега какво се канеше да направи? Да го предаде. Матей си поръча още едно малко, после още едно, а после едно голямо. Не можеше да извърши такава подлост. Трябваше да намери начин да спаси приятеля си. И себе си.

Плати и тръгна пеша към Аязмото. Не беше ходил там от маса време. Като дойде в града, редовно се качваше на втория баир. Щом се разсъхна работата със ситуационния център, престана. Доста вода беше изтекла оттогава. Паркът и централната улица, която водеше към него, вече не носеха името на оня масов убиец от фамилията Улянови, както казваше Божидар. Най-после се бяха върнали истинските имена на повечето неща. Но миналото продължаваше да наднича отвсякъде. „Ей, това старозагорци са големи неблагодарници – помисли си Матей, като видя табелата на булеварда. – Даже на улицата, кръстена на човека, създал Аязмото, са сменяли три пъти името. В началото уж на него, после „Сталин“, та „Ленин“, докато най-накрая пак „Митрополит Методий Кусев“. И за какво беше всичко? Заради безпаметността, безочието и слагачеството на комунистите и безхарактерността на целокупното население“ – ядоса се Матьо и продължи нагоре по булеварда. Мина край фонтана с жабките и се зачуди, че циганите още не са ги окрали. Знаеше, че фонтана на върха го бяха забърсали и дори бронзовите букви от паметника на дядо Методий до църквичката бяха изчегъртали. Тръгна нагоре по централната алея и се загледа в захвърлените строшени бутилки и в изпочупените лампи. „И аз май се приобщавам към участниците в тая свинщина. Като гледам, скоро и аз ще стана старозагорски еснаф – безпардонен, алчен и неблагодарен – помисли той. – И децата ми ще станат като тия, дето идват тук – да люпят семки, да се натискат пияни, да трошат бутилки и лампите край алеите и да чупят върховете на малките елички. Могат да ги хванат за ушите за една нощ. Обаче прогресивната старозагорска общественост е заета с по-важни работи. Трябва да се дооплячкосат общинските имоти. Нищо, един ден може да се наложи да се измисля ново име и на Аязмото. В съответствие с новите реалности. То нали едно време се е казвало Ахмак баир. Може пак това да се окаже подходящото име. Ама и аз какво се заяждам с местните дръвници? Сякаш не виждам гредата в моето око. Боже, наистина ли съм станал толкова продажен?“ Не му се изкачваше повече. Седна на една оцеляла пейка и дълго гледа старите дървета наоколо. Те бяха видели какво ли не и бяха устояли на много бури сигурно защото бяха заедно. А той беше сам и се канеше да предаде приятеля си. Ето това беше проблемът. Тая мисъл не му даваше покой.

С простотиите на старозагорци бе свикнал отдавна.

Върна се в редакцията малко преди края на работния ден. Пред вратата се поколеба малко, сякаш трябваше да влезе в час по математика, която мразеше, и се двоумеше дали да се измъчва с някакви омразни басейни, които вечно и безсмислено се пълнят и се празнят, или да избере свободата. Наистина се чувстваше отвратително. Помисли си за люта ракия, за стрелба по бягащи катаджии и подскачащи данъчни, за пещера под мъглив планински връх, за самотно цъфнали дървета с лилави цветове, за въже, преметнато през висок клон, и други такива, но натисна дръжката. Беше обещал на заместника си, че ще разговаря с него по важен въпрос. Ясно какъв – щеше да иска по-дълга отпуска или увеличение на заплатата. Дано беше поне по-дълга отпуска.

Нюзрумът му се стори като преддверие към голямата зала за мъчения, ненавиждано и от самия велик инквизитор заради неканоничната атмосфера и нефункционалното оборудване – по-точно заради липсата на железни обувки, вряла вода и нажежени клещи за персонала. Надникна в стаята на редакторите – заместникът му беше сам и явно го очакваше.

– Здрасти, Илияне – каза без желание Матьо.

– Здравей, шефе – каза с изкуствена бодрост Илиян.

– Казвай какъв е проблемът.

– Няма ли поне да седнеш, шефе?

– Ако те е страх да не ми се подкосят краката, да си взема и водичка за пръскане.

– Няма да е зле, шефе.

Ясно беше – щеше да иска увеличение.

– Казвай, казвай – промърмори с прикрита досада Матей.

– От няколко дни очаквах един материал за вестника. Днес го донесоха. Искам да го видиш. Доста стряскащ е, но ако го публикуваме, ще сме на върха на вълната.

– Добре, давай – каза успокоено Матей и успя да прикрие приятната си изненада зад професионално равнодушие към някаква си водеща новина.

Илиян извади три листа от един кафяв плик и му ги подаде. Щом прочете първите редове, Матей придърпа най-близкия стол и седна. Чете листовете маса време като малограмотен – час по час вземаше ту един, ту друг и се взираше мълчаливо, сякаш заради многото непознати думи не можеше да схване смисъла на написаното.

– Откъде имаш всичко това?

– Донесе го един бивш председател на седесе.

– Голяма находка, мамата си трака.

– Така си е.

Така си беше. Листовете съдържаха кратко описание на повечето операции, които бяха извършвани през текущия период от бирената борса. Имаше справки за укритите данъци, размер на подкупите за различни инстанции и вълнуващи разкази за чували с пари. За десерт беше поместен и списък на всички действителни членове на тая загадъчна организация. Сред тях данъчният шеф, зам.-председателят на окръжния съд, районният и зам.-окръжният прокурор, шефове на мевере, видни представители на кметската институция, двама местни депутати и няколко партийни босове. Имаше и трима непознати граждани – за да се допълни общият брой до щастливото число осемнайсет.

Матей се облегна назад и се заклати на стола, като имитираше мислене на велик главен редактор.

– Твоят човек защо ни носи тая информация?

– Допреди месец е бил последен в списъка – подсмихна се Илиян.

– Значи коварно отмъщение.

– Да.

– И ти искаш това да го публикуваме?

– Да. Аз, както ти казваш, вече съм избичил и статията. Притеснява ли те нещо?

– А, нищо, освен това, че ако го публикуваме, няма да сме на върха на вълната, както казваш. Пак ще бъдем в някой водоем, само че на дъното му.

– Що така говориш? Материалът е бетон.

– Бетон ще вържат на краката ни, бе. Как ще го публикуваме това? Къде са ти доказателствата? Къде е снимковият материал, къде са записите на уличаващи разговори? Имаме ли показания на свидетели? Можем ли да представим поне някое чувалче като веществено доказателство? А? Нямаме нищо. Имаме само един донос.

– Нали е подписан? И аз какво правя – журналистическо разследване или криминално следствие?

– Като ни обвинят в клевета, ще търсиш отговора на тоя въпрос заедно с районния прокурор. Той ще намери някоя кратка формулировка. После, като я обжалваме, ще разкажеш проблема на окръжния и на заместника му. Двамата заедно ще те изслушат. Те, ако не знаеш, всичко заедно правят: в една къща живеят, заедно на лов ходят... Разправят, че и жените си ползват общо. Бас държа, че и шефа на криминалната ще поканят. Той нали е от същата ловна дружинка.

– Щом не можем да го публикуваме, дай поне да ги изнудваме – каза Илиян и не беше ясно дали се шегува, или си е напълно сериозен. – На мен пари ми трябват. Какво да правя при тая зверска инфлация? Като не ми вдигаш заплатата...

– Това ли ти е проблемът? Така кажи. Ще видя какво мога да направя. Ако не уволня довечера правителството, ще гледам поне финансовия министър да изритам. Вече не мога да го трая. Той тая инфлация нарочно я прави – само да ме дразни. Абе, аз що не взема да ви уволня всичките? Поне вие да се отървете от тая галопираща гадина.

– Ти нещо бъркаш, шефе. Като нямам пари, все едно, че инфлацията ги е изяла всичките. Значи е сто процента.

– Напротив. Обезценяването на нулевата заплата си е една чиста кръгла нула. Следователно и инфлацията е нулева.

– Не си прави майтапи, шефе. Аз съм най-добрият ти репортер. Нали не искаш да ме загубиш?

– Добре, бе. Какво увеличение искаш?

– Петдесет процента – нагло каза Илиян и като проследи изражението на работодателя си, добави: – Ако е възможно.

– Такова хубаво име имаш, а такива грозни работи говориш. Петдесет е абсурдно. Виж, за двайсет ще си помисля.

– Нека да са поне трийсет бе, шефе – каза със замаскирана като молба алчност заместникът му.

– Става – каза Матьо след кратък размисъл, – с една добавка: от днес ще имаш една специална задача. Ще искам от теб да изровиш всичко около някои от хората в тоя списък.

– Само кажи кои.

Главният редактор на „Загорска поща“ му каза. И първото име, което посочи, беше на данъчния шеф. След това добави и уважавани от всички съдии и прокурори и накрая, като се подсмихна доволно, и шефа на КАТ. Май беше намерил решение на проблема, който го мъчеше.

– Не зная какво си замислил, шефе, но това, което искаш, ми звучи като нов аранжимент на очистване на Авгиевите обори. Няма да мога да ти помогна – виж какъв съм слабичък – каза Илиян и показа жално тъничката си редакторска ръчичка.

– Ако успееш, ще те направя съдружник във фирмата.

– С теб съм – каза заместникът му и се засмя щастливо. – Знаех си, че ти рано или късно ще оцениш интригантския ми талант. Ако искаш, да пием долу в кафенето по едно за новото начало.

– Не. Вкъщи ме чакат любовница и две невръстни незаконни дечица. Близначета – засмя се Матей.

– Тогава аз се омитам.

– Чао – каза Матей и зачака заместникът му да изпълни обещанието си.

Вратата хлопна, той влезе в кабинета си и се отпусна в креслото си. Докато разговаряха с Илиян за мошениците от бирената, му беше хрумнал план. Можеше да не публикува статията или поне да предупреди приятеля си. Имаше с какво да извоюва свободата си. Все още беше собственик на вестника. „Все още мога да се боря с това, което най-много вирее в това скапано царство – помисли си Матьо. – Аз си мислех, че са харманлийските дини, обаче не, проклетата лъжа е. Хъ, даже специален описателен метод ѝ съчиниха комунистите. Но то и соцреализмът не е наше изобретение, като всичко останало. Андерсен го е измислил с онова огледало от приказката си. Лесно е да се разменят местата на грозното и уродливото с розите от градинката на Герда. Достатъчно е да имаш парченце от това огледало в окото. За късмет тоя проклет социализъм постави такива парчета в очите на всеки от нас. Андерсен просто не е имал въображение да измисли подобно зло. Като гледам как се каня да постъпя, май не съм изплакал мойто парче. А исках да стана велик писател. Не трябваше ли за това най-напред да бъда честен? Нали искам за награда да ме четат, а не да ме включат в татовата ловна дружинка на продажниците?

Я сега да съчиня една статия за следващия брой, вместо да се занимавам с тая, дето Динята иска“ – завърши Матьо мислите си на глас и включи компютъра.

Когато я довършваше, беше вече тъмно.

„И когато изплачем тези омагьосани парчета – пишеше той, – ще видим лицемерната грозота на „истинския“ социализъм, зад гърба на който седемдесет години надничаше неговият официален събрат. Какво направиха тези два близнака, единият от които непрекъснато, подозрително и злобно прелистваше всяка плаха мисъл и подпалваше кладата при най-малкото съмнение за противоречие с канона, а другият приемаше – след дълги и лицемерни пазарлъци – истини, които в нормалните общества са очевидни и за децата? Какво създадоха, освен лицемерната притча за заплащането „според труда“? Да, съчиниха още нещо епохално: фалшивата „диктатура на пролетариата“, зад която скриха имперските си амбиции новите йезуити. С какво се прославиха в останалия свят, ако не броим изобретяването на лагерите, освен с анатемосването на генетиката, заклеймяването на „буржоазната“ наука кибернетика и създаването на един куп безсмислици, примесени с кръвожадни призиви, които кръстиха „марксистка философия“? А когато науката за пореден път доказваше несъстоятелността на догмите на безчовечната им доктрина, марксистите изваждаха от скрина легендата за праведното учение, за поредния „нов социализъм“. И когато кризата отминаваше, реалният му събрат тръгваше да краде лицензите и технологиите на обществото, което лицемерно клеймеше, и започваше отново всекидневната си дейност. Аd maiorem dei gloriam34. Солженицин, Варлам Шаламов, Георги Марков и още десетки от един безкраен списък вече разказаха каква беше тя.

А там, в далечината, удобно изместван във времето, така че никой никога да не може да го достигне, възпят от тълпи жалки трубадури, непостижим и измамен стоеше псевдохристиянският псевдорай, до който праведниците трябваше да достигнат по стълба от костите на милиони хора. Само и само да се сбъднат пророчествата на новите лъжемесии – разни вманиачени роднини на скитника евреин.

Къде е сега тоя гигантски стогодишен театър на абсурда? Как ми липсват бойките партийни маршове, които ни будеха сутрин, как тъгувам за нашите вождове, които ни махаха напътстващо от портретите си, когато отивахме на училище. Къде изчезнаха соцсъревнованията, стахановските почини, ломските ямки и бригадите за комунистически труд? Защо, като за забравен покойник, не чуваме вече нищо за „безкористната помощ“ и за „взаимноизгодното сътрудничество на страните от СИВ“ – оня взаимноизгоден обир на просешките ни панички? Къде, по дяволите, „начело със Съветския съюз“ пропадна и социалистическият интернационализъм? Къде са манифестациите, къде са ни байрачетата, къде са тайнствените пленуми и китните конгреси? Ах, как ми се иска да съм там – да запеят ония ми ти делегати, да зареват мощно ура, когато на трибуната се появи Той – Повелителят на притворството, Властелинът на двуличието, Зевсът на лицемерието... Но на, няма го. Всичко свърши, всичко отлетя, мой мили Августин. Какво остана от всичко това? Една рухнала жестока империя: Империята на кривите огледала.

Но няма нужда да се ровим в миналото – лицемерието и лъжата са и сега сред нас – „по-живи от всякога“, както обичаха да повтарят библейския текст комунистите. Какво, ако не лицемерие са изрази като „тоталитарен режим“ или, да речем, „социално слаби“? Сякаш думите „комунизъм“ и „бедни“ не съществуват. Какво, ако не лицемерие са режисираните процеси срещу бившите безнравствени създатели на системата, в които истината отново се прикрива с уж ядно, а всъщност дразнещо безполезно размахване на пръчка? Как да кръстим патетичните декларации на новите пророци, че се борят с многоглавата хидра на мафията, когато ги виждаме на другия ден заедно край софрите в шикарните кръчми – свърталища на измета, който трябваше да е по затворите, в килиите със строг режим? А нима ходът с изваждането и прибирането на досиетата не е сред бисерите на съвременните йезуити? И най-накрая, на кого не му е писнало да гледа по вестникарските страници и от екрана обикновени и политически мутри, за които и прелетните гъски, дето са тук само за сезона, знаят, че са крадци, мошеници или в краен случай хора на Доган?

О, Лицемерие – щеше да промълви потресено умрелият Хамлет, – твоето име е социализъм!

Дали пък, ако изречем като заклинание това, магията няма да се разпръсне? Може би тогава ще забележим колко много хора се опитват да се освободят от проклетите парчета. Може би най-накрая ще престанем да крадем и лъжем, и да избираме управниците си сред баш специалистите по тия най-социалистически мурафети. Ей тогаз вече над това обрулено царство ще започне да разсъмва. И когато данъчните шефове престанат да организират данъчни измами с лекотата на сценаристи на криминални сюжети, когато служителите на КАТ прекратят участието си в трафика на крадени коли и спрат да търгуват на дребно с актове и глоби от крайпътните постове като от подвижни сергии, когато криминалната полиция започне да лови тези, на които дължи името си, а не да ги организира и да сплотява творческите им колективи, когато най-накрая народните магистрати си спомнят, че основната им задача не е да правят неразгадаеми задкулисни, лесно осребрими машинации и да пазят здравето на престъпниците, а да прилагат върховенството на закона, тогава наистина „тоталитарният строй“ ще си отиде. И ще заживеем щастливо, и ще си пеем

 

Розите цъфтят и прецъфтяват, но ние нивга вече няма да се разделим35.

И никога повече няма да строим социализъм, още по-малко пък развит.

 

А в недалечното бъдеще едва ли някой ще си спомня за безбройните кошмари на „най-прогресивната“ от всички обществени формации. Ще останат само жертвите – като неугасваща клада – и един нов синоним на лицемерието, лъжата и жестокостта. Вместо „йезуит“.

Матей тракна последната точка и прочете отново написаното. „Бива си ме – помисли той и въздъхна. – Във всички случаи е по-хубаво от онова, което се канех да публикувам. Остава да се обадя на Божидар.“ Главният редактор на „Загорска поща“ въздъхна отново и набра номера на приятеля си. Обади се Радостина. Матей ѝ каза Божидар да се обади в редакцията и че това е спешно и затвори.

Не можа да удържи, стана, сипа си един пръст от „редакторското“ – както казваше на едно шише асеновградско уиски – и се унесе в мечти за слава. Божидар позвъни след малко. Той въобще не чу как с набирането на номера се включи едно неприсъщо на телефонната линия устройство.

– Какво става, бе? Да не би ония пълномощия за управление да са ти притрябвали спешно?

– Не, Божо. Карат ме да публикувам един материал. Не искам да го правя и затова ти се обаждам. По-добре ела тук, че разговорът не е за телефон.

Наистина не беше. Само че вече го бяха провели.

– Защо не дойдеш у нас? – предложи Божидар като чу темата, и Матей прие.

Приятно е да отидеш на гости при стар приятел.

 

*

На сутринта Митко Динята стоеше до прозореца в просторната си кухня и пиеше най-рекламираното бразилско кафе. За момент беше забравил снощната обида и в главата му веднага се бяха зареяли нормалните сутрешни мисли – за пари, за жени и други разнообразни адвокатско-майорски теми.

Всичко се нареждаше от добре по-добре. Щеше да провали яко един от враговете си, да спечели от това маса пари, а най-накрая можеше да почне да опъва и конците на собственика на „Загорска поща“. Чука той не го броеше, а и го държеше в ръце отдавна. Даже му ставаше смешно понякога, като гледаше с каква готовност Минко изпълнява всяка задачка. Страшничко си беше аверите ти да научат как си ги топил пред ченгетата. Митко изхъмка презрително и тутакси се сети за кой собственик всъщност става дума. „Ей, тоя... Матей, само да е направил на Светлето нещо“ – изръмжа наум Динята и в тоя момент звънна телефонът.

– Слушам – каза той.

– Имате поща – каза гласът отсреща.

– Добре, ще мина да я взема – каза с някогашния си безизразен глас майор Иванов и затвори.

„Пощальонът“ беше един от шефовете в телефонната централа, който Димитър Иванов използваше за организиране на подслушване още преди да изгрее свободата на словото. Имаше запис на важен разговор и той се сещаше на кого може да бъде. След по-малко от час Динята стоеше в кантората си и ядосано барабанеше с пръсти по бюрото си като вкиснат главен счетоводител, току-що открил финансова злоупотреба от подчинен за изритване. Пусна за трети път краткия разговор между Божидар и Матей и тегли една разузнаваческа майна на подлото редакторско копеле, което се опитваше да го прецака по такъв ашлашки начин. Беше очаквал от него номера – нали беше журналистче, – но това вече беше прекалено. Най-напред дъщеря му, а сега и това... Беше направо бесен, когато вдигна телефона и се обади на Дон Вито. Разговорът бе кратък. Каза му само, че има проблем, и Светослав веднага загря. Договориха се да се срещнат веднага.

– Казвай – подкани го радушно донът, щом седна срещу него на „столчето за мъчения“, както наричаха посветените един стол като читалищната реликва, на която седеше и той самият.

– Матей изпорти работата.

– Отказва ли?

– По-лошо. Съгласи се, а днес сутринта разбрах, че е издал целия номер на Божидар.

– Откъде си толкова уверен?

– Знаеш, че си имам канали.

– Жалко. Симпатичен ми беше, но такова нещо не се прощава. Нека изяде един хубав пердах. Засега само толкова – Дон Вито помисли малко. – Божидар ще се досети, но доколкото го познавам, няма да се откаже от сделката. А пък като я започне, ще публикуваме материала в друг вестник. Те всички смърдят еднакво. Тъй че действай.

– Добре, както кажеш – въздъхна Димитър и тръгна.

Като се прибра вкъщи, веднага позвъни на Чука. Разгеле, оня още не беше станал. Не спазваше Минко спортния режим и пак беше препил снощи, но гласът на Динята начаса включи механизма му за изтрезняване.

– Идвай бързо при мен – каза шефът му.

– Какво е станало? – чу се гласът му – малко дрезгав, но вече с бойни нотки.

– Трябваш ми. Ела веднага в кантората.

– Идвам – каза Минко и след десет минути цъфна в най-хубавия си анцуг. – Казвай кого ще трепем – ухили се той от вратата. Дружбата им не беше от вчера и Чука знаеше, че неговият боен другар не го вика да си говорят за мачовете в италианската лига.

– Твоят съдружник ми създава проблеми. Исках от него нещо дребно – да публикува статия срещу един... твой приятел. Той обеща и въпреки че вчера пак му спасих задника, се отметна.

– Кой е тоя приятел?

– Ще ти кажа и това. По-важното е, че ние с Матей не се познаваме както с тебе. Беше намек и Чука го разбра. Бързо загряваше – нищо, че му викаха с тоя железарски прякор. – Не мога с приказки да го убедя и щом е така, остава само едно средство.

– Толкова ли е тежък грехът му? Не ми се ще да го бия – все пак съдружник ми е – подсмихна се кисело Чука.

– Ще ти обясня. Беше хлътнал с десет бона и аз го отървах. Обеща ми в замяна, че ще публикува статията, но се отметна. Не си връща дълга, не държи на думата си... Знаеш, че това не се прощава – някой да ти дължи десет хилядарки и да се прави на разсеян. Работата е даже по-дебела, защото засяга и интереси на сериозни хора. Може здраво да си изпатим. Това стига ли ти?

„Ти ще си изпатиш, не аз“ – помисли си Чука, но каза с разбиране и изненадваща математическа култура:

– Стига и артисва. Аз щях да го насиня от бой и за пет. А за десет ще го бия два пъти повече. Това по аритметика съм го учил.

– Добре, но внимавай – не трябва да те разпознава. Нека е по тъмно и си сложи там нещо – някой дамски чорап или, ако щеш, скиорски очила. Най-добре да го опухаш в техния вход. Хубаво беше да стане днес, но няма да успеем с организацията. Щем не щем, ще изчакаме до утре. Ето какво ще направиш: В четвъртък той се прибира късно, защото приключват вестника. Ще го чакаш в кафенето до тях. То работи до среднощ. Стъклата на прозорците му са тъмни и не се вижда отвън. Матей се връща най-често от горния край на улицата – там паркира колата. Ще го изчакаш да влезе и ще го настигнеш по стълбите. Блокчето е малко – някой и да чуе, няма да посмее да излезе. Приключваш мълчаливо и бързо се омиташ. Може да му стъпиш по невнимание в тъмното на ръката – с ония обувки с налчетата, дето ги открадна от казармата. Но без сакатлъци. Засега. Нали разбираш. Без сакатлъци.

– Разбрах. Кажи кой е тоя мой приятел.

– Казва се Божидар Къбоков. Той ни мъти водата. Опасен противник е – каза Динята и погледна Чука. – Ти знаеш, че не си поплюва. Не искам да му даваме аванси и не мога да позволя някой от отбора да ни предава. Разчитам на теб, затова гледай да не се издъниш – завърши Динята указанията си. Искаше да вбеси Чука и успя съвсем лесно.

Сега това щеше да е и негова война.

 

*

Но това не означаваше, че ще влезе в битката като наемник от чуждестранния легион. След като излезе от Динята, Чука се помота по кафенетата в центъра и после се отправи към „Орион“. Там намери Стоян Вълка, един от аверите. Той му трябваше. Обясни му задачата и повтори това, което му каза Динята. Добави само две хиляди левчета. Вълка го слушаше и кимаше разбиращо. Беше здрав като канара и малко по-малко умен, но и да се издънеше, Божидар него щеше да бие.

Искаше му се на Чука да опита да се реваншира, но един глас му казваше, че това може да се окаже много нездравословно.

 

*

В четвъртък Матей беше в редакцията през целия ден. Ако някой ви каже, че да се дремуца в редакция, още повече когато се прави поредният брой на вестник, е приятно и интересно, просто лъже. Може да е и прикрит вманиачен мазохист. Казаното се отнася особено за седмичниците. С ежедневниците е къде-къде по-лесно – там всичко е текущо: убийства, скандали, далавери, простотии на политиците, проституция, култура и накрая спорт – въобще, информация за там каквото се е случило – репортерите го носят и ти го блъскаш по страниците като мръсно бельо в кош за пране. Обаче със седмичника не е така. Там всичко ври и кипи. Събитията са седем пъти повече, а мястото е пак толкова. И всеки се бори със зъби и нокти за материалите си. Кое да махнеш, кое да оставиш? Трябва непогрешимият нюх на Главния, за да се появи по страниците онова, което прави вестника необходим на старозагорци като сутрешна бира за хронични алкохолици или го превръща в основен артикул от списъка за вторични суровини. Всъщност Матей реши проблема още докато преглеждаше отгоре-отгоре папките с материалите. През цялото останало време до обяд се беше чудил къде да сложи собствената си статия. Започна от първа страница – не беше добре, много „тежеше“, премести я на втора, но защо пък там, после на последна, после на други места, докато накрая я закова на фолиото с отправка с тлъсти букви от първа.

Хубаво се получи. Той погледа още малко макета на компютъра. Това беше вестник. Матей се прозя въодушевено и погледна часовника. Беше станало време за обяд.

В Распутин беше горещо и шумно като в турска баня. Келнерите сновяха между масите с чинии, пълни с апетитни супи, специалитети на готвача и запотени халби „Загорка“. Бизнеселитът на града нагъваше яко. Хапваше здраво и Чука. Той го видя още от вратата и Матей, ще не ще, седна при него.

– Кво става, готов ли е броят? – полюбопитства Миньо.

– Почти – каза Матей и го изгледа. Съдружникът му толкова рядко се интересуваше от вестника, че той отначало се съмняваше дали въобще може да чете.

– Има ли нещо интересно?

– Както винаги – малко клюки, малко платени хвалби, програмата на телевизията и две-три страници рекламни лъжи.

– Аха – изхъмка Чука и махна на келнера. – E, аз ще тръгвам.

– Какво се разбърза?

– Нали някой трябва да изкарва парите – каза Чука и двамата се засмяха – Матей разбиращо и с примирение, а неговият съдружник като че ли неискрено.

Чука плати и тръгна. Главният редактор на „Загорска поща“ остана сам сред персонажа на статията си. Това бяха те – предишните борци за повече социализъм. Лицемерни и безочливи, довчерашните директори, председатели и секретари бяха трансформирали набързо пълномощията за управление, които партията им даваше по дългите си номенклатурни списъци, в единственото универсално средство за целта – разноцветните, приятно шумолящи пачки банкноти.

И сега хрупаха. Супичка, пълнени чушчици, предприятийца, земичка, кюфтенца, външни пазари – квото дал Господ. А той, необяснимо защо, но беше дал. Толкова много, че човек просто се шашваше – кое по-напред. И всеки лапаше със страшна сила. Ето един от бившите кметове. Когато стана градоначалник, беше гол и бос като албански кол за домати, а сега се пъчи сред първите десет едри капиталисти. Тоя тук е депутатин, оня – общински съветник, та мутри ли не щеш, та профсъюзни лидери ли, по-дребни мошеници и всякаква измет. А на дъното – местни пентхаузи, изявени донове и редови майори от държавна сигурност. И защо да не лапат тия юнаци? Преди Десети всичко беше на тоя неясен собственик – народа, което ще рече, наше. Вземахме си тогава, но повечето влачехме само по мъничко, защото имаше кучета да пазят. А в тоя исторически момент – всичко разградено, без сайбия, без печати, без врати и катинари. Влизай, набрули и – в торбата. Най-много някой неопитен журналист или опърничав пенсионер да излаят, че не е честно. А честно ли беше? Разбира се, че не. В това беше цялата работа. Изобщо не беше честно, а още по-малко – справедливо. Отвсякъде погледнато, си беше гадна и мерзка кражба.

„Баща ми ме учеше, ако намеря левче на пътя, да не го вземам, дори наоколо да няма никого. Защото не е мое. – спомни си Матей. – Пък аз какво направих? Превърнах се в крадец като тях. Че и вестник издавам – уж да разтръбявам истината и да защитавам правдата. А бях готов да публикувам една опашата лъжа за човек, когото уж считам за приятел. Кога станах такъв? Пък пред Светлана се правя на добър герой от съвременна пиеска. Ще играя тримата братя Карамазови. Или още по-добре, тримата братя и златната ябълка. Като гледам, май по ми се играе ламята. Една малка старозагорска ламичка. Да си набруля златни ябълчици – разни общински имотчета, земичка, горички... и да си ги хрупкам като тукашните лами. И да раста, да раста – да стана голяяма ламя. Направо ламище от международен мащаб. То работата натам върви. Ето, возя се в беемвенце. И адвокатче си имам – да ме защитава от лош край на приказката. Всичко се нарежда. Господи, в какво се превърнах... Но сега вече – край. Ще видят те кон боб яде ли“ – завърши мислите си Матей и се огледа.

До него, вместо коня, една мазна загорска ламя нагъваше бобец. По-точно бобец с кюфтенца, заедно с един от специалитетите на заведението – лютивичка домашна туршийка.

„Ох, как ми се ядат и на мен кюфтенца“ – помисли Матьо и си поръча. Кво да прави? Няма да стои гладен, я.

В това време Чука се отправи към основния си конак в „Орион“. Съвестта му беше чиста – бе проверил да не би случайно Матей да пусне материала на Динята и да изяде пердаха незаслужено. Не го беше пуснал.

Той въобще не разбра, че статията не е за тоя брой.

 

*

Следобед заваля. Отначало капчиците бяха ситни и когато попадаха по лицата на местните граждани, те си мислеха за нещо радостно и свежо, като роса по нозете на боси малчугани, като пръски от прибоя по косите на влюбени седемнайсетгодишни или като гроздове, поръсени със студена вода, които ни подават усмихнати майките ни. После капките станаха по-големи, радостната мъглица се превърна в обикновен есенен дъжд и гражданите се натъжиха. Те вече си мислеха за данъци и дърва за огрев, за отлетялата си младост, за нескончаеми разправии с опротивели съседи, спомняха си за родителите си, забравени самотни в някога уютната къща от детството, а също за ранна пролет, за усмивки и тих звън в отдавнашни коледни нощи – въобще за сегашните си проблеми и за годините, които бяха отминали. Те виждаха, че тогава са били щастливи, а сега – не, и съвсем логично заключаваха, че животът е тежък, а правителството е съставено предимно от тъпанари.

В това време Божидар стоеше в кабинета си, гледаше през прозореца и си мислеше за Радостина.

И уж тя беше добре, а отново, сякаш заедно с дъжда, пак се бе прокраднал потискащият, обезсилващ волята му страх – страхът, че ще я загуби. Нямаше нещо по-страшно от самотата, която го очакваше. Децата му щяха да се пръснат, всяко по пътя си, в разни далечни градове или държави. Знаеше, че няма да се върнат. Те обичаха истински нея, а към него изпитваха в най-добрия случай дължимото към бащата уважение и останал от детството им позабравен страх. Може би щяха да му се обаждат – ако закъсат много с парите или да му съобщят, че ще женят някой внук. И той щеше да си стои сам, да чува нощем гласа ѝ, да вижда сянката ѝ да се мярка в съседната стая, да докосва неща, които е държала някога тя, и после да стои безпомощен в някое проклето кресло и да гледа вратата, от която тя никога вече няма да влезе. През деня тези тъжни мисли го връхлитаха рядко, като вихрушка от опадали листа, и отминаваха бързо, като подтискащо привидение или случайно срещнат данъчен инспектор. Но вечер... вечер те се превръщаха в глутница стенещи кошмари, които го преследваха и ръфаха до сутринта. През нощта пак беше сънувал поредния съсипващ маратон. Сега гледаше как капките се стичат по стъклото и си мислеше какво ще прави, ако здравето ѝ внезапно се влоши, а той не е в състояние да ѝ помогне. Заплахата за бизнеса му се виждаше като надвисналите тъмни облаци отвън. Сутринта му се обади секретарката на директора на Атомната и му предаде много поздрави от Железния войник, и че сделката им няма да стане. На въпроса му „защо“ тя отговори, че така е решило ръководството. Божидар веднага се досети кой се крие зад гърба на колектива. Ударът си беше якичък – губеше най-малко стотина хиляди. Някои хора доста неуморно се грижеха за провала на най-сериозните му планове. Те едва ли щяха да успеят да ги направят бедняци, но можеше да им причинят много злини. Достатъчно беше в един момент парите им да не стигнат за лечение в някоя свястна европейска клиника, когато това можеше да бъде единственото спасение.

Нямаше да допусне Радостина да плаща неговите грешки. Ходът на неприятелите му с провалянето на сделката само го мотивира да потърси по-бързо как да ги израдва с един здрав ответ. Нямаше какво да се церемони – каквото повикало, такова се обадило. И докато гледаше с невиждащ поглед хубавите си картини, решението се появи – радостно-мошенически ход, стоплящ душата като платно на Караваджо. Постоя още малко усмихнат и после каза на секретарката си да го свърже със Стойновски. Планът беше готов.

Един час по-късно Божидар вече беше при директора на „Витамини“. Ванката го гледаше невярващо и трескаво мислеше. Бъдещият собственик на фабриката му беше предложил още един апартамент срещу съвсем дребна услуга: трябваше да фактурира консерви само за петдесетина хиляди и да върне останалата част от парите на Божидаровата фирма по сметка, която той щеше да му посочи. Нямаше нищо нередно – щом получеше парите, те ставаха на предприятието. Можеше да върне каквато иска част от тях, след като продукцията де факто не беше продадена и не се изнасяше от склада. Е, не беше точно така, малко нередно си беше – нали се съгласи да бъде гарант по договора, но в края на краищата, Божидар бе истинският собственик на „Витамини“. Той нямаше да забрави услугата му. Във всеки случай, ако Теодоси чак толкова пририташе, щеше да му даде с удоволствие хълмчето от залежала продукция. Тъй и тъй скоро трябваше да я бракува и после да се чуди къде да я изхвърля.

– Какво се замисли? – сепна го гласът на Божидар.

– Сякаш става – каза Ванката. – Те и фабриката, и консервите са си твои.

– Значи се разбрахме: пускам ти платежно искане за неправилно преведената сума и ти я връщаш, само че по сметката ми в Първа частна – повтори простата схема Божидар. – Сметката на „Витамини“ е също там, така че тая трансакция ще я извършим съвсем лесно.

– Ясно, бе. Но все пак малко се притеснявам – каза неопределено Стойновски.

– Ще ти кажа и за какво са ми парите. Нали виждаш какво става с долара?

– Виждам.

– Затова ми трябват, за малка спекулацийка – разкри му душата си Божо. – И ти ще имаш десет процента от нея.

– Това колко прави горе-долу? – попита любознателно Ванката.

– Не знам точно. Очаквам да е някъде около петнайсет-двайсет бона – каза Божидар и си личеше, че това беше истината.

Ванката беше чувал за легендарните му способности да предвижда пазара, но не се въздържа и попита:

– Вярно ли е, че ти единствен си продал доларите си в навечерието на обратния скок през пролетта?

– Вярно е. Не зная дали съм бил единствен, но ги продадох. Тогава следобед, малко преди да затворят банките, продадох почти цялата касова наличност. Оставих стотина хиляди, но и тях ги разкарах до вечерта.

– И колко спечели тогава?

– Половин милион. А общо покрай двата скока – три пъти повече. Нали можеш сам да пресметнеш?

– Кога ще извършим това – как го каза – трансакцията, де? – засмя се новият му партньор.

Нямаше какво повече да му мисли. Той беше от старата школа и максимата „Ти на мене, аз на тебе“ му беше най-основната житейска аксиома. А тук партньор му беше самият Божидар Къбоков. Какво имаше да му мисли? И да имаше нещо, което не е чак дотам редно, какво от това? За него, както и за всички останали, ръководно начало беше чувството му за справедливост. Справедливо ли беше да ръководи такава фабрика, а да кара тая таратайка – старата си тоталитарна жигула? Не, не беше. При това той не искаше някой тежкарски мерцедес като Божидаровия, а едно най-обикновено беемве, при това без лети джанти.

Ето тази неправда трябваше да се поправи час по-скоро. Двайсет хиляди щяха да стигнат. Даже и за лети джантички щяха да останат. Два апартамента и беемве... Един хубав връх в кариерата му.

А какво казва по тоя въпрос законът ли? Той е светъл ориентир, който всички ние трябва да заобикаляме.

 

*

Някъде по това време един представител на друга школа по отношение тълкуването на иманентната същност на закона разлистваше тежки папки с пожълтели страници. От сутринта Светлана се беше посветила на най-досадните и скучни негови прояви – бракоразводните дела. Баща ѝ беше казал, че след като завърши, най-напред ще се занимава с тях. Четвъртъкът, както винаги, беше провален – Матей беше зает цял ден с вестника – и нямаше какво друго да прави в тоя загубен град, освен да вдишва прах и безподобна правна атмосфера от местните съдебни архиви. До края на работното време тя стоя в хранилището, заровена в хорското нещастие. Беше си мислила, че бракоразводните процеси са може би единственото място, където законността не е била прилагана по прочутата формула, която беше ѝ казал баща ѝ: законът се отменя от указа за приложение, указът – чрез поредното постановление, то се отменя с обикновена местна разпоредба, а тя най-накрая се анулира с едно още по-обикновено телефонно обаждане от секретаря на окръжния комитет.

Светлана беше очаквала поне при тези дела това да не е така. Затова като заотгръща папките, веднага затърси – не знаеше какво точно. Може би искаше да разбере как се ражда пред почитаемия съд истинската картина на едно непонятно дори за близки и познати семейно крушение. Може би искаше да види как, като наводнено петно от съседа отгоре, постепенно избива истината за нечий непоносим характер, нещастни обстоятелства и пагубни съвети или прегазени ценности по пътя към светлото бъдеще. Или пък искаше да намери обикновените елементи, от които е съставено нормалното правосъдие, когато ни вдъхва вяра, че на света има истина и справедливост. А може би бе очаквала даже на всяка страница да се усеща страхопочитание и преклонение пред закона, сякаш това не бяха оръфани бракоразводни дела от едно тотално сбъркано общество, а ония изящни разкази със справедлив и малко тъжен край от хрониките за съдията Ди36. Така си беше – на Светлето ѝ се искаше едва ли не във всяка папка накрая всичко да е толкова ясно, че и статуята на входа уверено да посочи накъде се накланят везните. Това беше очаквала, но какво видя? От почти всяко дело – с изключение на онези по взаимно съгласие – можеше да се изстиска, като мръсна вода от парцал, адвокатско бездушие, свидетелски лъжи, омраза и проклетия, достатъчни за цял отряд болшевики с кожени ботуши. А решенията? От решенията можеше да се закашля смутено и закоравял рецидивист с изкривено по вина на обществото нерадостно детство. Вярно, отменящите закона телефонни позвънявания и ходатайствата с тежест на съдебно решение не се чуваха, но те се чувстваха като грапавини на лоши, цинични думи, написани с Брайлова азбука за слепи Темиди. Светлана се нагледа и начете на присъди, които нямаха нищо общо с хода на делото – сякаш съдиите се бяха забавлявали с доста жесточки шеги или бяха слушали като слаби ученици злонамерени подсказвания и накрая безволево ги бяха записали за свои решения. Не ѝ се стоеше повече в това хранилище на неправдата. Беше към четири следобед и тя се накани да си тръгва, но когато минаваше край лавиците до стената, машинално следейки годините, изведнъж се спря сякаш пред друга невидима стена. През цялото време, докато се ровеше из тези горчиви, тъжни или срамни отрязъци от хорските съдби, тя си беше мислила за нещо съвсем определено, обаче не смееше да си го каже открито.

Основното, заради което беше дошла, всъщност беше едно-единствено бракоразводно дело. Поколеба се, прокара напосоки ръка по лавиците и... го намери. Разтвори го – наистина беше делото за развода на майка ѝ и баща ѝ. Приклекна, облегна се на папките, в които бяха затворени хиляди съдби като нейната, и зачете.

– Госпожице Иванова, вече е пет часът. Време е да затваряме – сепна я гласът на деловодителката.

– Да, тръгвам веднага – каза Светлана и избърса сълзите си.

Беше минал само час, а когато излизаше, ѝ се стори, че е по-възрастна поне с десет години. Отвън се зачуди какво да прави. След това, което прочете, не ѝ се връщаше вкъщи, а нямаше къде другаде да отиде. Не ѝ се ходеше в редакцията. Не че щяха да я видят и да тръгнат слухове – за нея това вече нямаше значение. Просто в момента ѝ беше нужно цялото внимание на Матей, а той нямаше как да ѝ го даде, без да зареже вестника. Помисли си за някоя приятелка – нямаше. Всички се бяха пръснали. Почувства се ужасно самотна. Не знаеше как ще живее оттук нататък.

Баща ѝ я беше излъгал. Той беше режисирал развода с майка ѝ.

Светлана броди дълго по улиците. Гледаше безличните сгради и съгражданите си, които преминаваха край нея като в ням безинтересен филм, в който показват кадри от нечий чужд живот. Защо му беше повярвала? Защо беше оставила майка си сама? Нима не виждаше, че тя е съсипана? Вярно, ставаше ѝ неудобно и тежко, когато я гледаше пияна. Но нали ѝ беше ясно защо е така. Уж ходеше при нея често, но колко стоеше? Внезапно се огледа – беше стигнала блока, в който живееше майка ѝ. Качи се по полутъмното стълбище, почука, защото звънецът не работеше от години, и зачака. Нямаше никого. Стана ѝ ужасно мъчно. Помота се още малко по улиците и влезе в някакъв ресторант. Вътре имаше само мъже, които я изгледаха, като че ли беше... ясно каква. Беше ѝ все едно. Поръча си малка водка и я изпи на един дъх. След малко ѝ стана сякаш по-добре. Поиска още една и се огледа. Чак тогава си даде сметка, че почти всички край нея са явни мутри. Повика келнера да плати, но преди това, неясно защо, попита как се казва ресторантът. Той я изгледа с насмешливо съчувствие. Личеше си, че помисли нещо от рода „Тая от една малка губи ориентация, а кой знае какво ще стане след двеста грама“, но само каза учтиво „Ресторантът ни се нарича „Орион“, госпожице.“ Стори ѝ се, че това е някакъв знак, и остана. От малка обичаше това съзвездие.

Внезапно се запита защо беше изоставила неусетно първата си любов – звездите. Какво намираше през първите години в тези гигантски кълба изгаряща плазма? Не ги ли обичаше, защото ѝ приличаха на далечни, далечни прозорци, от които идваше светлина сякаш от щастливи домове, когато в нейния, в нейния... В него от един миг нататък вече нямаше откъде да дойде нито един лъч. Тя само се беше преструвала, затворила в себе си като в съхнеща черупка остатъците от спомена за майка си. Защо го беше направила?

Докато се опитваше да си отговори, Светлана потъна в миналото си. Спомни си рождения си ден на четири години – първият, останал в паметта ѝ, и тортата от бисквити, която направи майка ѝ; спомни си как тя я заведе за първия ѝ учебен ден и как завърши четвърто отделение с първата си рокля, която ѝ уши отново тя; върна се в единствената си ваканция на морето, където пак майка ѝ я извлече от едно мъртво вълнение, а после спасителят свестява нея самата половин час. Във всеки спомен присъстваше все тя. Баща ѝ се появяваше ясно само в началото, докато беше малка; после той ставаше все по-незабележим и по-встрани от това, което ѝ се случваше. Докато търсеше себе си в миналото, беше странно как то я оживява и сякаш защитава от цялата сбирщина край нея: самотна и крехка като ела, но сякаш заобиколена от невидим кръг, който погледите на несъстоялите се, мутирали внезапно в даалийски табор старозагорски спортни надежди не можеха да пробият. Много неща успя да си помисли и спомни в тая мутренска кръчма Светлана. Но не успя да си отговори на последния простичък въпрос, който си зададе в началото. Когато си тръгна, минаваше десет. Мина край редакцията, но прозорците бяха тъмни. Прибра се у тях скапана и се зарадва, че баща ѝ още го няма. Сипа си половин чаша водка, извади детския си албум и заразглежда през сълзи снимките, на които беше заедно с майка си. На някои от тях бяха тримата с баща ѝ. Имаше и две снимки от сватбата им. Бяха млади и имаха вид на щастливи. Какво ги беше разделило? Защо се бяха превърнали във врагове? Защо баща ѝ беше постъпил така... подло? Нямаше отговор. Не знаеше как ще живее занапред с него. Дължеше му благодарност, но тя дължеше благодарност и на шивачката си. Колко беше дългът ѝ към него? Щеше ли да стигне, за да изравни срама и горчивината? И това ли беше определящо – дългът ѝ на примерна дъщеря?

Трябваше да види майка си. Искаше ѝ се да сподели с нея обърканите си мисли. И да я помоли за прошка. И да ѝ каже, че я обича.

Облече се и преди да отвори вратата, позвъни отново на Матей. Никой не се обади.

Тя излезе. Време беше да намери отново живота си.

 

*

Матей напусна редакцията към десет. Паркира както обикновено и тръгна по главната към къщи. Беше съвсем скапан. Статията, вестникът, мислите за приятелството и предателството – всичко това му дойде в повече и той сега искаше само да се прибере час по-скоро, да му удари един хубав чай с ром и да заспи на големия си удобен диван. Гледаше с невиждащ поглед тротоара пред себе си и въобще не забеляза, че веднага след като подмина кафенето, от него излезе един баш юнак и тръгна по петите му. Отвори вратата и щракна лампата, но тя не светна. Помисли си, че пак някой я е откраднал, и се заизкачва по стълбите. След него вратата отново хлопна и една тъмна сянка го занастига подозрително бързо. Той се спря на площадката на втория етаж и затърси ключа за стълбищното осветление. В тоя момент получи първия удар. Сякаш го трясна парен чук. Докато се обърне, получи още два. Главата му издрънча в стената и той се свлече на цимента. Успя да изрита тъмната грамада над него и сигурно я улучи на болезнено място, защото тя изстена една псувня и на свой ред го изрита с все сила. Опита се да се изправи и да избяга, но в следващия миг го прониза жестока болка от изкълчването на ръката му. С последни сили извика за помощ, а парният чук продължи да го блъска. Чу някой да отваря врата, стана по-светло за няколко мига и през тях Матей успя да зърне лицето на нападателя си. После един свиреп удар прасна брадичката му и светлината угасна.

Вълка изрита още веднъж падналия. Ядоса го тоя нещастник, като го уцели в мъжествеността. Жертвата му не помръдна и той се ослуша. Освен тоя любопитен задник, който се показа преди малко и се скри веднага като лалугер в дупка, никой друг нито се виждаше, нито се чуваше. Тялото в краката му продължаваше да е неподвижно и Стоян се поуплаши. Чука му каза без сакатлъци и той се постара. „Откъде да знам, че тия интелигенти са толкоз кекави“ – оправда се той пред себе си и се наведе. Нищо не се виждаше. Трябваше да се омита.

 

*

– Матей, Матей, отвори очи.

Някой го викаше. Думите достигнаха бавно до съзнанието му. Когато успя да погледне нагоре, видя надвесен над себе си адаша си от втори етаж, младия доктор Матей Белвизов. Все се смееше с него, че двама Матеевци са много за един вход.

– Уплаши ме бе, адаш. Помислих си, че блокът може да остане само с един Матей. Хайде, опитай се да се изправиш. Рискуваме малко, но не можах да открия нищо счупено по теб. Затова си мисля, че ще е по-добре да те откарам в „Бърза помощ“. Трябва да ти направят някоя и друга снимка. Едвам те събудих. От пет минути те пръскам с вода.

Матей стана. Леко му се зави свят, но премина. Само ръката адски го болеше.

– Изчакай, докато си облека мантата и докарам колата – каза адашът му.

След десетина минути спряха пред входа на „Бърза помощ“. На пропуска нямаше никого. Минаха по полутъмния мръсен коридор и влязоха в приемната. Гореше електрическа печка, двама лекари пиеха кафе и нещо си приказваха, а една възпълничка сестра тъкмо отваряше кутия шоколадови бонбони „Черноморец“. Никой не им обърна внимание.

– Погледнете го поне бе, колеги. Беше в безсъзнание човекът, като го намерих – ядоса се адашът му.

– Какво искаш бе, докторче. Досега сме се разправяли с един наръган пиян циганин. И ние имаме право малко да отдъхнем. Остави го тоя побойник на някое легло и си тръгвай. То ако му е писано да мре, ще мре. Да не би да ти е брат? – каза един от дежурните лекари.

– Братовчед ми е – каза ядосано адашът му.

– Е, извинявай тогава. Ванче, закарай го в общата зала и му включи една система манитол. Аз ще дойда след малко – каза дежурният.

Матей едва се довлече до леглото и отново му причерня.

Когато отвори очи, медицинската сестра, която отговаряше за бонбоните, донагласяше системата му и подпяваше „Бяла роза ще закича“.

– Ха, нашият покойник се събуди – каза тя.

 

*

Към единайсет вечерта Стоян докладва на Чука в „Орион“. Каза му, че е оставил жертвата си да лежи в коридора, но Чука само се подсмихна кисело. „Нали не си го удрял много силно?“ – попита. „Не“ – отговори не много убедено Вълка. „Нищо му няма. Те, редакторите, са издръжливи“ – каза Чука и му подаде скришно топка омачкани левчета. Стоян остана още малко. Пи едно уиски, което си плати самичък, и си тръгна. Не каза на Чука, че жертвата му го е видяла, но то не му мина и през ума, че на светло се вижда.

Чука си тръгна веднага след него. Беше свършил работата, имаше и алиби. Вярно, изхарчи две хилядарки, но пък никой не можеше да го обвини, че е замесен в тоя мръсен номер. „Хъ, отървах се с по-малко от петдесет долара – зачуди се доволно той – Някои ще ми платят за това доста повече.“ Отдавна си мислеше, че такива работи се вършат лесно и така могат да се изкарват добри пари. Но за това Динята не му трябваше. Щеше да е само негов бизнес.

 

*

Първата работа, която Божидар свърши, като излезе от къщи към девет, беше да мине при Теодоси. Той веднага заслага уискито и фъстъците.

– Не ми се сърди, но нямам време – излъга Божидар. – Казвай какво стана.

– Готово е. Заемът ти е подписан.

– Ами какво чакаме тогава? Хайде да превеждаме парите.

– Чакай бе, човек. Нали трябва да оправим останалото – митници, ХЕИ, едно-друго...

– Дай да му платя на Ванката, да може да почва да товари. Да не губим време. Нали си чувал за линейни графици. Другите операции можем да ги вършим успоредно.

Теодоси се поколеба за миг. Не беше много редно да отпуска заема, преди да е уредена окончателно сделката, но седемдесетте хиляди му трябваха спешно. Вчера беше намерил едно местенце към два декара близо до Синеморец. Трябваше да побърза. Други щяха да го глътнат, докато той се мотка.

– Добре, бе, ей сега ще ги прехвърлим. Дай да му ударим поне по едно на крак – за сделката.

– По едно на крак може – каза Божидар.

– А моето готово ли е?

– Ето го твоето – показа му Божо седем пачки в куфарчето си.

– Дай да ги прибера тогава – да не ги разнасяш тук, че е пълно е с мошеници – засмя се Теодоси.

– Ами давай платежните, де. Какво се ослушваш? – засмя се и Божидар.

– Хеей, голяма работа сте това, чейнджаджиите – каза въодушевено Теодоси.

Десетина минути след това седемстотин хиляди отпътуваха към „Витамини“ и след има-няма половин час шестстотин и петдесет хиляди от тях вече отдъхваха от пътуването в сметката на Божидар.

В джоба на Теодоси пък се кротнаха седемдесет хилядарки. Единствено в касите на банката нямаше да влезе нищо, но то за какво да стоят там. Парите трябва да са в движение и като регулировчик, не, като диспечер да включват ту една, ту друга система на националната ни икономика.

Като излезе, най-напред Божидар си купи – може да се каже с част от тия пари – вестник. И първото, което той видя – като награда, че стимулира демократичната преса, беше отправката с тлъсти букви от първа страница към статията на Матей. „Хъ, на това място можеше да е друг материал“ – подсмихна се наум Божидар. Влезе в първото кафене до банката и се зачете. Хареса му. За пръв път приятелят му изразяваше такава ясна позиция. Излизаше, че лекциите в Атомната не са били напразни. Прииска му се да го види и тръгна към редакцията. Матей го нямаше. Стори му се странно, че никой не го знае къде е. Обади се до тях – нямаше никого. Излезе да посвърши някоя работа. Мина през офиса, помота се из центъра и пак се обади до редакцията. Не се беше появявал. Нещо не беше наред и Божидар тръгна да го търси.

Откри го след два часа в интензивното.

 

*

Беше омотан в бинтове, а ръката му беше гипсирана до рамото. Сякаш бе претърпял мотоциклетна катастрофа на лош терен, но за късмет бил без каска.

– Хеей, най-после един приятел да ме потърси – засмя се с половин уста Матей.

– Да те потърси на точното място – поправи го Божо. – Останалите проверяват последователно кръчмите. То и аз едвам те намерих. Тия тъпанари на пропуска даже не са те записали. Откога си тук?

– От снощи.

– Какво се случи?

– Връщах се от печатницата и някакво яко копеле ме нападна във входа.

– И какво?

– Нищо особено. Понатърти ме, изкълчи ми ръката и ми направи едно малко комоцио. Ама не ми се губи даже и половин час. Колко е това на фона на един цял живот.

– Съседите ти не се ли намесиха?

– И те ли искаш да ме бият?

– Как дойде тук?

– Един познат лекар от нашия вход ме докара.

– Познаваше ли го тоя, дето те е подредил така?

– Не. Обаче му фидях мутрата – изфъфли Матей. – Ще го разпозная и на митинг срещу правителството. Нали знаеш каква тарапана е.

– Заедно ще го търсим. Тоя път няма да бъркам.

– Какво си сбъркал?

– Това, че не предвидих следващия ход на врага.

– Хъ. Поне вестник носиш ли?

– Да.

– Прочете ли статията?

– Да, бе. Много е добра. Великан си.

– Написах я, както си ме учил – опита да се засмее Матей.

– Да, но едва ли са те набили заради нея. Ти не засягаш никого.

– И аз така си мисля. А и никой не знаеше, че ще я пусна. Сложих я чак когато всички си тръгнаха.

– Някой ни е подслушвал.

– В редакцията нямаше никого.

– Тогава кой може да е? Чакай... Какво ми каза ти по телефона?

– Не мога да си спомня точно. Нещо от рода, че ме карат да публикувам лъжи и че няма да го направя.

– Работата е дебела. Ясно ти е вече, нали? Офисът ти се подслушва.

– Или твоя телефон.

– Да, и така може да е. Все едно – и в двата случая майор-адвокат Иванов ни е разузнал хубавичката.

– Ти май го познаваш добре тоя човек.

– Затова ти казвам, че работата е дебела.

– Какво ще правим сега?

– Ти ще оздравяваш, а аз най-напред ще намеря копелето, което те е насинило, и ще поразговаряме, докато още е в съзнание. После то ще дойде тук. Даже и същото легло ще му запазя.

– Няма да можеш. „Копелето“, както се изразяваш, е много яко.

– За това не бери грижа. Ще се изненадаш, ако гледаш срещата, но това после. Кажи сега какво искаш да ти донеса.

– Не знам. Лимони. На битите лимони помагали най-много – каза Матей и докато Божидар се смееше, попита: – Светла търсила ли ме е?

– Коя е тя?

– Дъщерята на майор-адвоката.

– Не зная. Хъ, я виж ти. Значи...

– Забелязал съм, че мислиш опасно бързо.

– Искаш ли да ѝ се обадя?

– Нали не я познаваш.

– Нищо. Кажи ми адрес или телефон. Или ми дай нейна снимка. Не вярвам да нямаш.

– Запиши си телефона – каза Матей и му го издиктува. – А снимка имам

в паспорта. Само дето не знам къде са ми дрехите.

– Това го остави на мен. Аз се разбирам с гардеробиерки. Айде, оздравявай.

– Чао – каза Матей и изведнъж нещо му мина през ум. – Абе, щом имаш такова самочувствие на побойник, случайно да не си бил Чука?

– То беше приятелски нокаут – подхилкна се Божо.

 

*

Докато слушаше доклада на Дон Вито, Сергей се вбеси. От сутринта го ядосваха разни дърводелци, но това вече беше прекалено. Динята, тоя неудачник, не беше успял да накара някакво си редакторче да публикува един най-обикновен компромат. Тук, в София, редакторите в най-големите вестници щяха да се изкълчат от старание, ако той поискаше да се публикува нещо. Каквото и да е – ако поискаше, щяха да напишат, че... Сергей се запъна. Какво да търси пример. В тая тъпа държава можеше да се напише каквото си поискаш за когото и да е. А тоя дръвник не можал да накара някакъв си... Някъде далеч Светослав продължаваше да докладва. Теодоси се обадил, че бил превел парите. „Идиот – помисли Сергей. – Няма ум и за селски писар, ама заради Светослав го направихме директор на банка. Сега остава и Ванката да измъти нещо.“

– Светльо, Светльо, слушай ме сега внимателно – овладя се Сергей. – Ще се обадиш на тоя тупан, че прекратяваме взаимоотношенията си с него. Намери друг адвокат и съветник. А за оня опърничав редактор какви мерки взе?

– Един профилактичен пердах.

– Малко му е. Добре, да видим какво ще прави. На Теодоси пък кажи да си стяга багажа за затвора.

Дон Вито направи една сицилианска физиономия. Теодоси нямаше да отиде в никакъв затвор. За да стане това, трябваше да се намеси правосъдието, а тогава всички щяха да са за там. И Сергей го знаеше, но изглежда, нещо беше започнал да се вживява в старата си роля на топченге от всесилната ДС.

– Ще му кажа, Сергей.

– Това е засега – завърши разговора директорът на всесилната „Мултикомп“.

„Ако бях му казал, че това диване Стойновски е превел шестстотин и петдесет хиляди към сметката на Божидар, кой знае какво щеше да стане – помисли си Дон Вито. – Утре ще му кажа на Серьогата или вдругиден, като поразмине малко бурята. Ама и Божидар си го бива. Как само светкавично намира дупките на системата. Добър е. Много е добър. Направо е неуловим. Жалко само за Динята.“

Ето това е истината. Така Дон Вито спаси старозагорци. Иначе другарят Стратиев щеше да му заповяда да го залее тоя тъп зеленчуко-редакторско-производителен регион. Какво щеше да му остане на дона, освен да изпълни разпореждането на по-високостоящия софийски дон. И да ни издави всичките.

Само такива като Божидар щяха да се спасят.

Те винаги изплуват – дави ги, беси ги, печи ги, даже в социализъм ги натикай, те пак ще изскочат живи и здрави – непотопими, необесими, неопечими и абсолютно неосоциализими.

 

*

Известието, че Сергей го уволнява, дойде на майор-адвокат Иванов като гръм от небе с леки перести облачета. Заоблачено беше малко, но чак за гръм... Изненадаха го кофти. Много кофти. Беше по-голямо унижение и от онова, когато навремето началникът му каза да си подаде молбата. Сега даже тоя жест не направиха. Офицерската и адвокатската си чест не го оставиха да защити. И пак заради същия омразен човек. И това лекенце Матей. Зет ще му става. Дядо ще му вика. Димитър се хвана за сърцето и седна. Добре, че Светослав му го каза по телефона, та поне нямаше кой да му гледа резила.

Той отиде до барчето и извади една бутилка „Джони“ със златен етикет. Беше решил да я отвори на сватбата на Светла, но сега това се отлагаше. Наля си три пръста и го изпи на един дъх. Нищо не струваше. Само си беше дал парите.

„По-добре да се нажуля с ракия“ – помисли си Динята и огледа запасите си. Нямаше. Беше купувал все тежкарски питиета. Като за таен съветник на „Мултикомп“ и Дон Вито. Обаче и той го предаде. И сега – край на всичките му планове за могъщество. Трябваше да започне най-обикновена досадна адвокатска практика. Не дъщеря му, той сега трябваше да се заеме с тъпите бракоразводни дела, трудови спорове и роднински делби на разни дебили. Като се разчуе, че Дон Вито му е посочил тъча, кой щеше да му възложи нещо друго? Никой.

Главата ужасно го зацепи и той затърси аналгин в аптечката. Винаги имаше по един-два блистера, но сега не намери нищо. Трябваше да излезе да купи. И да се поразходи нагоре-надолу. Щеше да го изживее. Тежко му беше, но щеше да стисне зъби и да се оправи от коварния удар. „Хей, мамицата им – помисли си Димитър, – по телефона ще ми казват. Нямат куража да ме погледнат в очите. Сволачи. Тая дума пък откъде ми дойде наум? Аз какво, откачам ли, или на руски ще проговарям? – хем се ядоса, хем се притесни той. – Нищо, Светлето ми остава. Такава кантора ще направим, ще видят те, гадове такива“ – заклати мислено разузнавачески юмрук адвокат-майор о.з. Димитър Иванов.

Той бързо излезе, но като походи нагоре-надолу, разбра, че се е излъгал – никак даже не се разведри. На три места влезе уж при приятели и на трите вече знаеха, че той не е консилиере на Дон Вито. И веднага му заизразяваха фалшиво съчувствие. Лицемери тъпи. И му предлагаха по чашка алкохол – като за бог да прости адвокат Иванов. „За какво ми е съчувствието ви бе, старозагорски лайнца такива? – побесня, като излезе от последния си бивш приятел Динята. – Дори да е искрено, за какво ми е? Трябва ми то, колкото на обесен – френски парфюм... колкото на заклана коза – меден чан, колкото на обезглавен – нова папийонка – замисли неочаквано картинно Динята. – Адвокат съм, мамицата му, как ми идват такива сравнения само. В съда ще ги разбия – размечта се отново той. – Такива пледоарии ще им дърпам, че ще разплаквам и прокурори, и съдии, и клиенти. Мамицата им ще разплаквам“ – захили се наум адвокат Иванов, но след малко пак изпадна в депресия и тръгна към дома си.

Там беше надеждата му, там беше спасението, там беше Светлана. Това му оставаше. Малко късно го разбра, но нищо. Щеше да я убеди да зареже тая вестникарска отрепка Матей. „Дано само Чука вече да не го е набил – помисли си Димитър. – Но дори и така да е, тя няма да знае, че аз съм го организирал“ – успокои се той.

Още като отключи у дома си, настроението му сякаш се върна.

 

*

На никого не бива и да се пожелава това, което се случи, след като бившият майор от държавна сигурност затвори вратата на апартамента си. Светлана излезе от хола и още докато баща ѝ си събуваше обувките, каза ясно, с някакъв особен, студен и леко треперещ глас:

– Ти повече не си ми баща. Изчаках те само да ти кажа това – и тя тръгна към вратата.

– Светле, Светле, чакай малко, бе. Какво е станало?

– И питаш! – тя се спря и се обърна. – След всички злини, които си причинил на мама.

– Защо ме обвиняваш за неща, които не знаеш?

– Защото прочетох делото. Ти си унищожил живота ѝ с лъжи.

– Защо аз бе, Светле? Хората, свидетелите – тях обвинявай. Аз даже се опитвах да я защитя.

– Господи, какъв лъжец си! И за Матей ли ще кажеш, че нищо не си му причинил?

– Не съм го бил аз бе, Светле.

– Тогава откъде знаеш, че е бит, кажи, де? Откъде? Ти си организирал всичко. Разбил си живота на мама. Направо си го отнел. По-добре е било да я блъснеш от балкона. Или да поръчаш на някой друг, за да си чист пред хората. Сега искаш и моя живот да разбиеш. Някой ти е внушил, че ти и твоите едновремешни колеги сте всесилни. Че можете да смачкате и унищожите всеки, който ви се изпречи. Жена, бъдещ зет, дъщеря – няма значение. Само че с мен и Матей няма да успееш. Тръгвам си от тая проклета къща. А теб нека Господ те съди.

– Светле, чакай, ще ти обясня всичко. Изслушай ме, баща съм ти бе, Светле.

– Вече не си. Ще приема моминското име на мама. От теб само ще се срамувам.

– Чакай бе, Светле – каза той с треперещ глас, но в коридора вече нямаше никого.

Вратата хлопна и адвокат-майорът о.з. Димитър Иванов остана сам самичък.

Усети, че му прилошава, и тръгна към хола с последни сили. Отвори вратата, но преди да стигне до телефона, в главата го блъсна сякаш изстрел от „Колт“ 45 или просто чукът на съдбата, той политна и се строполи на пода.

Когато се свести, вече свечеряваше. Огледа се, без да разбира къде се намира, и тръгна към прозореца. На запад небето червенееше и слънцето се беше спряло над покривите и дърветата – кръглолико и радостно като в детска рисунка, сякаш за да може той да го види и да разбере какво е загубил. Но Митко Динята не разбра нищо. Само се засмя с характерна тиха усмивка.

Състрадателни съседи го заведоха след два дни в психодиспансера, но оттам, след като го освидетелстваха, го пуснаха да си ходи. И бездруго цялата ни държава е откачена. Пък и той вече никому нищо не би сторил. Отпуснаха му пенсия, която не беше малка, а и той си изкарваше по някой лев допълнително – научи се да пълни кофите и да подрежда букетчета на лелките, които продават цветя на гробището. Така се изпълни предсказанието на леля Ванга и Митко заживя сред цветя, без въобще да е умрял.

 

*

В понеделник Матей отнесе в полицията жалбата си за причинена средна телесна повреда. Когато каза преди това на Божидар, той се подхилкна и му разправи случай, уж станал с него в София. Събужда се той посред нощ в хотела от алармата на колата си, поглежда през прозореца, и що да види – двама юнаци крадат тъмночервения му баварец. Вдига веднага телефона и звъни в полицията. Дежурният сержант го пита сънено какво иска. „Долу на паркинга пред хотела ми крадат колата“ – казва в скоропоговорка Божо. „Какво, какво?“ „В момента ми крадат колата на паркинга“ – повтаря Божидар. „Хубаво, ама сега аз нищо не мога да направя. Елате утре сутринта и подайте жалба“ – казва сержантът и затваря.

„И ти какво направи?“ – беше попитал Матей. „Слязох долу и ги попитах мога ли да им помогна с нещо. Вечерта бях откачил акумулатора и двамата юнаци още се мотаха. Те се опитаха да се пошегуват и ми казаха да бутам, че не могат да запалят.“ „И ти кво?“ – беше го попитал Матей. „Ами какво – бутнах, те запалиха и се блъснаха в стената. Воланът също беше блокиран.“ „И после?“ „После те се развикаха „Кой си ти, бе?“ и аз викам „Ами, собственикът.“ „И после?“ – беше се засмял Матей. „После не им беше до смях. На сутринта – беше продължил Божидар – отидох в полицията. Исках да разбера кой е бил дежурен. Там един следовател ми показа осемстотин жалби, по които работи. Не се събираха в стаята му и част от тях бяха при колегата му.“ „Той да не би да е имал по-малко случаи?“ – беше попитал Матей. „Не, стаята му беше по-голяма“ – беше отговорил приятелят му.

Въпреки че след това Божо му каза да не търси справедливост от официалните органи, а да си я раздадат сами, Матей реши да се жалва.

След два дни го повика следователят. Беше мургав мъж с прошарена коса, облечен в тъмносин, овехтял преди години костюм. Стоеше пред една музейна пишеща машина с неясна марка и го гледаше уморено. На бюрото му имаше разхвърляни папки, пепелник, пълен с угарки, и пластмасова чашка с кафе на дъното. Разпита го толкова обстоятелствено, че Матей си помисли да не би да търси сюжет за повест. После му каза, че ще изпрати преписката до прокурора със становище да се заведе производство срещу неизвестен извършител.

– Ами това е все едно да ми посочите за изход някоя задънена улица – опита се да се изрази образно Матей.

– Ако имаш проблем с изходите, обърни се към КАТ – каза кисело следователят и добави: – Толкова от мен. Останалото, както казва Шекспир, е в ръцете на прокурора.

Матей си тръгна и заживя с надеждата. За какво – не знаеше.

 

*

Прокурорът Румен Резашки прочете заключенията на следователя и се замисли. Описанието на неизвестния извършител подозрително съвпадаше с образа на един негов племенник, а именно на Стоян Резашки, известен още като Стоян Вълка. Вечерта Румен го извика у тях

– Как е калимерата, чиче? – попита от вратата племенникът. Беше чул тая дума наскоро и му беше станала любим лаф.

– Ще ти дам аз на теб една калимера – озъби се чичо му. – Ти сигурно си мислиш, че това е нещо като далавера.

– Ама не е ли така?

„Добър ден“ означава. Сядай отсреща – направи прокурорска гримаса прокурор Резашки и го подложи сам-самичък на кръстосан разпит. Умееше ги той тия работи. Стоян бързо призна, че да, скоро е опердашил някакъв неизвестен журналист. – Хич даже не е неизвестен, дръвник такъв – кресна чичо му. – Набил си собственика на „Загорска поща“. Ако разбере, че се ти, спукана ти е работата. Ще те съди до дупка. Няма да можеш да му се наплатиш цял живот – заплаши го г-н прокурорът с огромно обезщетение, защото неговият племенник нямаше да се стресне от някакъв си кратковременен престой затвора. Той и от по-продължителен нямаше да се уплаши.

– Ама аз взех за това само две хилядарки бе, чиче.

– Кой ти ги даде, бе, тиквеник такъв.

– Чука – каза отчаяно племенникът му – Миньо се казва.

– Знам кой е – каза троснато прокурор Резашки. – Сега си тръгвай и да не съм чул за други сакатлъци. Да не си посмял, чу ли. Кой знае в какво си се забъркал. Като нищо може ти да обереш парсата. Нали ти е ясно?

– Да, чичо – каза Вълка. Нищо не му беше ясно, освен че ще плаща някакви огромни пари, ама колко – сто хиляди може би или повече – нямаше и представа. И през ум не му мина, че с чичо му носят една и съща фамилия.

Като остана сам, Резашки си сипа чаша Metaxa ******* и се отпусна тежко на кожения си диван. Докато изпие брендито си, планът бе готов.

Не напразно беше зам.-окръжен прокурор.

 

*

Оттогава изтече доста време. На Матей му се случиха различни неща, главно все хубави, и той позабрави за случая. Божидар го подсети един ден. Написа запитване до прокуратурата, но не получи отговор, а когато отиде в деловодството, му казаха, че при тях няма и никога не е имало подобен материал. Тогава Светлана се зае с изчезналата преписка и първото нещо, което откри, беше, че тя се намира в чекмеджето на зам.-окръжния прокурор. „Навярно съм я скрил от себе си“ – каза видният магистрат и в това не можеше да има никакво съмнение. Скоро след това Матей получи известие, че „прокуракурата“, както казваше Божидар, отказва да образува предварително производство, защото липсват убедителни данни за такова.

„Възможно е натъртванията и изкълчването да са причинени например от падане по стълбите – пишеше печеният магистрат. – Не е имало свидетели, а липсва и медицинска експертиза от съдебен лекар. Мнението на дежурния лекар от „Бърза помощ“ не е меродавно. Въз основа на тези факти и ръководен от вътрешното си убеждение, отказвам да образувам предварително производство.“

Това беше. Въпреки че прокурорът беше дал своето становище въз основа на нещо толкова непоклатимо, като вътрешното си убеждение, Матей реши да обжалва. От следващата инстанция върнаха преписката със становище да се преразгледа отново. Прокурорът отново се вслуша във вътрешните си гласове, а те му казаха същото, което и първия път. Матьо отново, прокурорът пак така. Когато омагьосаните кръгчета станаха толкова, че взеха да им губят броя, Светлана внесе жалба в съда.

И какво се случи? На другия ден съдията Х.У. (Хари Узунушев) тъкмо се канеше да тръгва на лов, когато му се обади Резашки и му изложи проблема. Хари веднага му каза, че отива за зайци, но ще му остави една подписана бланка, за да може той да напише присъдата. Бяха от една дружинка и си имаха пълно доверие. Как иначе можеш да стоиш до човек със заредено чифте, ако му нямаш пълно доверие? После Хари отиде към Аибунар и по пътя изтрепа най-разнообразен дивеч, както подобава на един зам.-председател на съда. Като са направили така, че да не можеш да стреляш по подсъдимите, барем някой заек да гръмнеш.

Когато Божидар научи за резултата от прошенията до съда и прокуратурата, се смя дълго и продължително.

– Заключението им е като в оня виц за наръгания – подхилкна се той. – Дето паднал върху ножа, станал, отново паднал – и така петнайсет пъти.

– Смешно ти е на теб – засмя се и Матей.

– Аз се смея на упоритостта ти да пробиеш стената с подръчни средства, след като разполагаш само с главата си.

– Какво да правя друго?

– Използвай я за мислене. Опитай се да разбереш тайните механизми на скапаното ни общество. Ти почти беше стигнал до правилното заключение. Обаче в оная твоя статия липсваше главният виновник за това, дето загубихме половин век в изолатора и сега се състезаваме вече само с албанците. Добре, че там сме успели да заемем почетното второ място, докато те са едва предпоследни.

– И кой е тоя виновник, дето съм го изпуснал? – попита, смеейки се, Матьо.

– Целокупният народ. Няма защо да се чудиш откъде се вземат тая алчност, крадливост, завист и мързел. Те идват, бих казал, от тъмните дълбини на неясната ни българо-славянска същност. Вирусът на социализма е само секретния информационен ключ, който я е отключил. И спасението вече може да дойде само от просветление.

– Не те разбирам.

– Нищо. Когато му дойде времето, ще разбереш. А дотогава ще ти направя едно предсказание. Докато не ни осени просветлението, това царство ще е царство на кривите огледала, както хубаво си го написал. Ще ни управляват пак тези, които го правеха и преди. Защото в тях са вече истинските пълномощия за управление – ония зелените, с масонските символи. Едно време ви бях разправял, че всички системи на социализма се израждат в своята противоположност. Затова и уж лявата столетница, дето ни управлява, е всъщност най-дясната ни партия. По цял свят десните сили са онези, които защитават капитала. А сред нашите социалисти са най-големите ни капиталисти. И за да е съвършена мимикрията, тая най-дясна партия е прикрита зад най-лицемерна лява фразеология.

– Някой казвал ли ти е, че си роден политик? Като те слушам, се питам що не вземеш и ти да направиш една партия? Аз ще съм първият ти симпатизант. Само не чакай от мен членски внос, щото мразя да давам пари на политици.

– Не мога да направя дясна партия, защото вдясно се е пльоснала столетницата – като втасало тесто. И левите идеи са компрометирани за дълго пак благодарение на нея. Но това не е голяма беда. Лошото е, че останалите омерзени като мен ще търсят дясното пространство, ще им се струва, че там е празно, а пък то не е, и ще се лутат, защото ще усещат измамата, но отново няма да разбират как са ги изиграли.

– Е, тук не си съвсем прав. Има и други десни сили – само да успеем да ги консолидираме.

Кой те баламоса с тия „десни сили“, бе? Отлюспени са до една от БСП-то и са все с ДС в абревиатурите, само че не е от „десни сили“. Не виждаш ли, че са си бедняци и значи, са леви сили, par excellence. Но у нас главната им цел е да напълнят гушите и наистина да се плъзнат мазно вдясно. Ако социалистите им разрешат. Но те, откакто са взели властта преди петдесет години, не пускат гювечи. Това е, защото намериха идеалната форма за тая цел. Превърнаха цялата държава в мафиотска структура начело с мафиотската си партия и разпаднаха келявото ни царство на хиляди мафиотски кръгове. Енергетиците – мафия, търговци, лекари, строители – което и да избереш, полиция, прокуратура, синдикати, депутати, навсякъде ще откриеш основното звено на държавата: мафиотския кръг. Затова и бившите комунисти държат толкова яко властта. Мафиотската структура е страшно устойчива. И няма кой да промени това статукво.

А народа, къде го забравяш? Нали е ръководна сила? Нали е демокрация? – последната дума Матей изрече разчленено, за да подчертае „демо“ и „крация“.

Няма да ти подсказвам, че народът се състои от всичко, дето се опитах да ти изброя. Всъщност онова, което се е наричало някога „народ“, комунистите го превърнаха отдавна в една безлична маса – объркана, инертна и безволева. Тая маса, дето напоследък ѝ викат презрително „електорат“, отдавна се е отрекла сама от най-важното си право: да избира съдбата си. На нея това право, дето ѝ го дава новият строй, въобще не ѝ трябва. И тя скоро пак ще се откаже от него. Няма да я има еуфорията от ония години след Освобождението. И няма да потръгне скоро държавата ни. Ще обеднеем, но това няма да е най-лошото. Защото най-многобройната прослойка в нашето царство няма да е на бедняците, а на излъганите. От самото начало демокрацията тръгна с лъжи и плячкосване. Нали виждаш, че почти всичките ни богаташи са крадци, мошеници и явни разбойници.

– А ти? Ти такъв ли си?

– Е, аз поне не съм крадец. Това, което имам, съм си го спечелил сам. На пръв поглед не може да се спечели много от някакъв си марж, но през мен минават милиони. Имам един куп постоянни клиенти от едрите търговци, защото нито веднъж не съм ги подвел. Вярно, послъгвам данъчните, но то кой не го прави? Обаче аз си го признавам: Викам им „Аз съм мошеник“, пък те ми се смеят. А то няма нищо смешно. Все пак аз поне успявам да върна някаква част от онова, дето съм скрил от закона – кога като помощи, кога с дарения. Но ако онези, които сега станаха притежатели на истински заграбеното, не намерят начин да го върнат, не ни чака нищо хубаво. Господ не прощава на тия, дето плюят на заповедите му. Не може да се строи държава върху кражби и измами. Такова царство е обречено. Струва ми се, че вече могат да се видят първите признаци на разрухата. Старите хора казват, че когато Господ иска да затрие някого, най-напред му взема ума. Нали знаеш, че половин милион от най-добрите ни умове вече изтече на Запад?

– Ами ти тогава защо стоиш още тук?

– Това, драги, е видимост. Съвсем скоро ще ти се обаждам от Париж. Ще идваме тук само да прибираме парите от наеми на имотите си, ако не ги продам, и най-вече да навестяваме родителите на Радостина. А може и за тях да купя някой чифлик край Лоара. Само преди да си тръгна, искам да свърша още някои работи. Първата от тях е да ти покажа една малка корида.

– Каква корида? Кой е тореадорът? Къде са ти биковете?

– Ела с мен довечера и ще ги видиш – каза усмихнат Божо.

 

*

Вечерта двамата тръгнаха пеша. Матей се зачуди защо приятелят му е облечен така спортно – с лъскав мутроанцуг, но той само се засмя.

– Ако искаш да си незабележим за враговете си, трябва да се слееш с тях.

– Кои врагове? Днес само със загадки говориш – каза недоволно Матей.

Повървяха малко и стигнаха „Орион“.

– Погледни сега през прозореца. Мисля, че една от ония мутри на крайната маса отговаря на описанието ти. Викат му Вълка. Днес на обяд Чука говореше с него – каза Божидар и погледна приятеля си. Беше пребледнял.

– Той е – каза пресипнало Матей. – Мамицата му, той е.

– Гледай сега какво ще се случи.

– Какво ще правиш? Не влизай. Вътре ще те набият, а после ще те арестуват за хулиганство. Нали знаеш, че тия разбойници са вързани с магистратите?

– Споко, бе. Стой тук и само гледай.

Божидар влезе в ресторанта, доближи се до Вълка и му пошепна: „Имаме да оправяме една работа с теб. Ако не те е страх, ела отвън.“

Вълка го изгледа от долу на горе. Беше някакво старче. Изглеждаше спортно. „Може да е някой тренер по волейбол, еба ли го“ – помисли той и излезе. Не му мина през ум, че не го беше виждал по залите.

– Кажи какво те мъчи бе, старо? – каза нахално Вълка и чак тогава забеляза Матей. – Оо, това ли било? Един срещу двама – добре, бе. Честно е. Даже още един можете да си вземете в отбора.

– Само с мен ще потренираш. Обаче не тук, че аверите ти може да ти дойдат на помощ.

– Където искаш, градски – каза наперено Вълка.

Завиха зад блоковете и спряха на първия паркинг. Матей ги следваше уж спокоен, но чувстваше сърцето си в гърлото.

– Тук, юнак – каза Божо и отскочи назад. Кракът на Вълка мина на сантиметри от него. Това, което последва, напълни душата на Матей. Не беше виждал такава корида. Божидар разхожда по терена това яко биче поне пет минути. Би го, събаря го, рита го, а накрая му изви ръката по някакъв особен начин и тя изпращя. Вълка измуча, Божо го изрита в лицето и го остави неподвижен до една жигула.

– Не съм ти градски, селяндур такъв – каза приятелят му. – И да не съм чул, че пак си се бил с журналисти. Нали разбра?

Вълка измуча отново и Божидар го остави.

– Хайде да си вървим – каза той. – Кво да правим тука повече? Няма да му оказваме първа помощ, я.

Матей се засмя. Беше му станало неочаквано леко.

– Съдии, а? – подхилкна се Божо на връщане. – Това е съд. Както казват власите, тук протоколът се фаче на самото място. А ти повече не се занимавай с официални жалби. Съдии, прокурори, ченгета, катаджии – всички са навързани като свински черва. Да ти обяснявам ли, че сред тях са стожерите на мафиотските кръгове?

– Знам. Изпусна само данъчните.

– Те са мои хора, бе – засмя се Божидар.

 

*

През целия следобед Радостина скуча вкъщи. Друг път можеше поне да прескочи до някоя от двете си приятелки – Виолета и Мария, но едната беше хванала някакъв грип, а другата замина за месец при дъщеря си в Германия. Още като започнаха проблемите със здравето ѝ, Божидар ѝ каза, че нейните пари не им трябват – по-добре да напусне работа. И тя го послуша. Заплатата ѝ наистина не им трябваше. Когато той донесе вкъщи първата торба с пари, тя беше попитала уплашено откъде ги е взел. Не ѝ се виждаше възможно да се спечели толкова от някакво чейндж бюро. Когато това стана система, тя престана да му обръща внимание. Само към напрегнатостта, че е сама вкъщи, се прибави тревогата от промяната му. Като се върнеше, той хвърляше небрежно парите в един шкаф на библиотеката, но тя виждаше пламъчетата в очите му. Той се промени – стана по-нервен и раздразнителен – като в първите години след сватбата им. Избухваше често за дреболии, започна да закъснява редовно, сякаш имаше любовница, стана мълчалив и погледът му – внимателен и малко насмешлив преди – сега стана вглъбен и отчужден. Веднъж посреднощ тя случайно стана и го свари да гледа замислено натрупана на масата купчина с пари – същите, които вечерта бе хвърлил небрежно в шкафа. Скоро се преместиха в ново жилище и първото нещо, което той взе за него, беше една внушителна тежка каса. Още от първия ден тя я възприе като съперница, намрази я и започна с нея тайна борба. Опитваше се да спечели вниманието му с разни гозби и вкусотии, които приготвяше вкъщи, смени гардероба си, започна да си слага грим и да си прави прически. Напразно. Божидар дъвчеше замислено вечерята си, без да забелязва какво яде. Можеше да сготви и старите му обувки – той пак щеше да бучи разсеяно залци и да ги гълта набързо, сякаш нямаше търпение да извади пачките банкноти и да ги заразглежда като колекция от автентични гравюри на стари майстори. Понякога забелязваше новите ѝ дрехи, друг път – не. Случваше се да не забележи дори новата ѝ прическа. Радостина все по-често си мислеше, че тия проклети пари са го обсебили, и не на шега се уплаши. Ходи няколко пъти на църква да се моли Света Богородица да ги закриля и Божидар да стане отново същият, какъвто бе по-рано. И това се случи наистина, но преди това тя се разболя.

Такива мисли ѝ минаваха, докато стоеше пред прозореца и гледаше сивите сгради отвън. Вярно, вече беше здрава или поне така казваха всички лекари. Божидар се беше освободил от лошата магия на парите. Гледаше я както преди и веселите пламъчета в очите му отново прогонваха лошите ѝ мисли. Но страхът ѝ, че всичко може отново да се повтори или да дойде някое различно, но не по-малко зло, оставаше. Искаше ѝ се Божидар да се върне по-бързо и заедно да направят нещо, може би да избягат някъде далеч от всичко, което я тревожеше и плашеше. Това беше – не ѝ се живееше вече тук, сред тая мътна смес от библейски пороци, страх, бедност и нещастие. Не знаеше колко години ѝ остават, но искаше да ги изживее далеч оттук. Далеч от мутри и продажни политици, от протегнатите ръце на просещите циганета в центъра, далеч от нещастието на излъганите, на обеднелите и на обезверените. Някъде, където можеше да се чувства радостна и щастлива, без да се срамува.

Тя видя, че колата му се подаде иззад ъгъла, и затича да го посрещне.

 

*

– Хайде, стягай се, да отиваме да живеем в Париж – изтърси Божидар, щом си събу обувките.

И въпреки че допреди малко си беше мислила нещо, макар и неясно, но подобно, Радостина каза паникьосано:

– Как така в Париж? Ами тук какво ще стане? Децата още не са завършили.

– Нищо. Ще завършат Сорбоната.

– Те не знаят френски.

– Тогава може в Кеймбридж. Разправят, че там имало и други университети.

– Няма ли да ни е мъчно за България?

– За какво да ми е мъчно? Една държава трябва да те пази, да те защитава от суша, от глад, от крадци, от разбойници... Тая да не би да го прави? Крадците и разбойниците не са спирали да ни управляват, при гладуващите не сме – въпреки усилията им, да не говорим, че имаме режим на водата откакто се помним. Вместо да ме защитава, тя ме преследва от ей такъв. Цял живот мачкаше баща ми и майка ми. Какво толкова ѝ бяха направили? С какво се беше провинил баща ми? С това, че създаде фабрика и даде хляб на десетки семейства? С това ли? А майка ми – тя с какво я засегна тая проклетия? С това, че се опитваше да защити семейството си ли? Затова ли трябваше да я измъчва до смърт, по-зла и от болест? После и мен забеляза и веднага ме погна. И изобщо не се шегува. Скоро ще чествам половин век, откакто се опитва да ме размаже. И вас покрай мен. Какво хубаво видяхме от нея? И всъщност какво е това държава? Някакво абстрактно лошо чудовище, което служи, за да оправдае мерзостите на един отбор съвсем конкретни гадняри. Нали това е в действителност? И когато тези гадняри преобладават, скриваме тоя факт зад алабализмите, че държавата била тъпанарска? Нашият случай е точно такъв. По тези места сякаш се прераждат боклуците на Вселената. Поне от по-близката ѝ част. За какво да дремуцаме тук? За да могат лошите да ни цакат ли? Като нямаме късмет и сме се родили от добрите, не може ли да сме поне от по-умните?

– Ами приятелите ни?

– Знаеш, че повечето от тях са вече в миналото. А останалите... останалите ще ни липсват – въздъхна Божидар. – Но не бой се, французите обичат свободата. Ще си допаднем, ще видиш. И там ще си намерим приятели.

– А с мама и татко какво ще стане?

– Ще им купим ранчо край Лоара и за да не се мъчат, ще наемем марокански негри да им го работят.

– Не се шегувай. Ние нямаме дори френско гражданство.

– Ще ни дадат. Като чуят, че ще инвестираме за благоденствието на френските селяни пет-шест милиона, ще ни посрещне лично кметът, заедно с оркестъра на ветераните. А девойки ще ни поднесат цветя.

– Какви девойки?

– Как какви – местни, френски. Ученички.

– Тая част не ми харесва, отмени я.

Каза го уж на шега, но сърцето му се сви, сякаш някой му каза, че е отново болна. Не, не беше зараснала оная рана отпреди толкова години. Трябваше и занапред да внимава – да не я докосне, дори на шега.

– Добре. Веднага ще я отменим. Ей сега ще се обадя на кмета – засмя се Божидар.

 

*

Като се върна, Матей разказа на Светлана и на майка ѝ какво се беше случило.

– Това не е ли опасно бе, дечица? Тоя разбойник може пак да те нападне. Божидар няма да е винаги с теб. А и те могат да се съберат цяла банда.

– Мина ми през ум и на мен – каза Матей. – Затова си мисля дали няма да е по-хубаво да се махнем от тоя град.

– Къде ще ходите? Навсякъде е едно и също.

– Права е мама. Къде можем да отидем. Ще имаме ли толкова пари? И с вестника какво ще стане?

– Имаме пари, Светулке. Не съм ви казвал, но имаме поне сто хиляди. Ако продадем вестника и апартаментите, ще съберем сигурно към половин милион. С тях можем да живеем навсякъде. Пък и нали сме здрави с теб – все ще измислим някаква работа. Мога да стана градинар или дипломат, или нещо друго, за което не се изисква особена квалификация – засмя се Матей.

– И къде мислиш, че ще можем да отидем?

– В Париж – каза уверено Матей.

 


33Тито – Йосип Броз-Тито (1892–1980), президент на бивша Югославия (1953), председател на правителството, генерален секретар на тогавашния Съюз на комунистите и т.н., маршал.

34Аd maiorem dei gloriam – йезуитският девиз „за по-голяма слава на Господа“.

35Розите цъфтят и прецъфтяват... – песничка от приказката „Снежната царица“ на Х. К. Андерсен.

36Съдията Ди – Ди Жендзие, китайски съдия от VII век, главен герой от романите на Робърт ван Хюлик (1910–1967).

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух