напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава XX. Назад към неизживяното минало


Настъпи отново късна есен, въздухът вече щипеше, но тази събота слънцето беше огряло и сякаш се долавяше полъхът на ранна пролет. Някъде към девет сутринта Божидаровият мерцедес току-що беше подминал Нова Загора. И уж времето беше хубаво, а гледката през целия път беше унила: пустеещи градини от ябълки и праскови с оголели клони и лозя с трева до пояс – сякаш бяха сели безкрайни плантации за изсъхнали бодили, които започваха от мръсножълтия крайпътен буренак и се губеха някъде отвъд хоризонта. Беше пътувал из много държави, но никъде в тях нямаше такива белези на очевиден мързел и тъпа безхаберност. Тук това си беше нормална гледка, но той се дразнеше – може би защото помнеше как изглеждаха лозята и градините край града, преди партията да измисли текезетата и цветущите земи да се превърнат в магарешки Ханаан: можеше с часове да вървиш из „Хатюрен“37 и да гледаш как всичко е старателно прекопано и обработено. Само мястото на оня мързеливец Митьо беше пълно с маточина, щир, тлъста лобода и миши ечемик. Затова така и му викаха: „Митьовия маточник“. Помнеше и как му опъваше ушите баба му, че и често го жулваше с някоя тънка „слушка“ по задника, когато се опитваше да мързелува и оставеше из лозето неизскубана тревичка. Но си личеше, че през последните десетилетия никой не беше шибал по задника мързеливците в България и затова сега бурените из цялото царство си растяха на воля. „И тая демокрация, дето избуя от торната почва на социализма, е като тях“ – помисли Божидар и се ядоса, но пътуваше сам и нямаше как да се разтовари, като обругае гадно пред някого всичко българско и родно. Напоследък се опитваше да се разсее с класическа музика. Беше чел за структурата на водата и беше видял колко симетрична и красива е тя, ако се е образувала от звуците на Четиридесетата симфония. Затова пусна диска от концерта на Павароти, Карерас и Доминго в Рим, но веднага си помисли, че е пиратски запис като почти всяка музика, която се продаваше по сергиите. И за кой ли път му мина през ум, че то не може и да е другояче в една държава, в която наглите кражби на западни технологии и безогледното копиране на чужди патенти се считаха за върхови постижения на социализма до сетния му ден. Това беше моралът на племенно ниво: да откраднеш нечий кон е голям гот; виж, ако отмъкнат твоя – това вече е долно престъпление. Сега малкото западни компании, които се интересуваха от мижавия ни пазар, се виждаха в чудо от кражбите и се мъчеха да защитават правата си. Даже вече имаше някакво подобие на закон за авторското право, но то прилагането на всеки закон зависи от степента на очовечаване, а едва ли някой знаеше колко щеше да продължи тоя процес при местните туземци. И той трябваше да живее в тая проклета държава. И да търпи навсякъде из Европа, като му видят паспорта, да се отнасят и към него като към негър, влязъл в расистки клуб с бял костюм и панамена шапка. И с постери с прокламации против апартейда.

Толкова се ядоса, че му се прииска да отбие и да тръгне пеш през полята. Трябваше само да премине през горичката от магарешки бодили.

Но вместо това инж. Къбоков внезапно реши да спре на „Староселската чешма“. Отляво на пътя след Нова Загора бяха направили няколко капана. Тук още в ония времена имаше ханче с това поетично име. Беше едно от десетината по-известни, заедно с „Горублянското“, „Юговското“, „Яворовското“, „Мишеморковия хан“, „Тенекиения хан“, „Мара Врачанката“ или прочутата „Чая“.

Човек можеше да се запита защо навремето бяха направени тези ханчета, след като на тях не спираха например автобусите от междуградските линии нито разните организирани групи от работници и селяни, които пътуваха за обмяна на опит, нито пионерските отряди, които обикаляха националните обекти с опознавателно-патриотични цели. Но до отговора се достигаше лесно. Защото, ако тези, които изброихме, не спираха, то другарите със служебни коли, както и онези другари, на които бяха позволили да си купят „лични автомобили“, спираха. И „Староселската чешма“ беше направена затова – да има къде да отпочиват отговорните другари по пътя за морето, местните разузнавачи да имат удобна явка, за да обсъждат при нужда разни тайни работи и да наблюдават къде щъкат чуждите шпиони от другите окръзи, или пък големите местни шефове да прекарат някой и друг сладък час с разрешените от протокола, бихме казали, придружаващи гражданки.

Но онези времена бяха отминали и сега ханчето вече беше станало изконна частна собственост, а до него бяха поникнали още две-три капанчета, в които като на пусия причакваха пътниците новоизлюпените алчни собственици.

Божидар паркира пред средното заведение, на което се мъдреше табела „От нас чорбата, от вас парата“, и излезе от колата. На паркинга имаше още десетина коли и той се огледа раздразнено. Искаше му се да е сам, да е в някой празен, тих ресторант и единствените хора да са някой пианист с побеляла коса в ъгъла и метр д'отелът, отдръпнат дискретно в другия край на салона. А тука си беше като в хан – пълно със селяндури от Старозагорско и циганор от Сливенско. Въпреки ранния час няколко специалисти по „тука има – тука нема“ вече бяха разположили оборудването на туристическа масичка и чакаха балами. Щом излезе от колата, обирджиите веднага започнаха театъра с оживената игра.

– Айде сега да видим дали ще познаеш де е топчѐто – каза баш мошеникът на един от подставените клиенти.

– Залагаш ли двеста лева, че ще позная? – запита наперено лъжеклиентът.

– Четиристотин да ги направим, ако искаш – заяде се театрално първият.

– Готово – каза другият, – слагай парите. Ей тука е – и той посочи лявата кутийка. Топчето беше в нея. Да спечелиш, беше проста работа.

– Господине, господине, искаш ли да опиташ? – обърна се към Божидар печеният мошеник зад масичката и започна да бърка кутийките уж майсторски, но така, че да може да ги проследи и идиот, страдащ от атаксия38.

Божо го изгледа. Не можеше да ги търпи тия нахални цигани. Толкова изтъркано беше мошеничеството със скриването на топчето, че се чудеше как някой въобще се хваща. И всичко се вършеше безнаказано, под носа на полицията. Ченгетата ги подминаваха, сякаш това не беше пладнешки обир, а тестове за развитие на наблюдателността по програма на образователното министерство. И как да не им се радват, като една такава бригада им снасяше поне по един бон в зелено месечно.

„Ей, майка му стара, тая държава винаги е била рай за мошениците и крадците, бе. Изглежда, тук наистина е мястото, дето се преражда най-големият вселенски измет“ – помисли Божо.

Не трябваше да мисли така, обаче на.

– Айде бе, господине. Ето, гледай – тука има, тука нема – подкани го пак крупието, но Божидар го подмина със зле прикрита неприязън и влезе в кафето.

И може би за да се вкисне съвсем, още от вратата го блъсна специфичната миризма на чорба от непочистено шкембе. Навремето любима храна на бедните студенти, през социализма шкембе чорбата се беше превърнала в рядко и специално блюдо, което се сервираше само в тежкарски ресторанти. Самата поява по масите на паничките с лют пипер и чесъна с оцетче беше като две допълнителни звезди за категорията. Затова, щом изгря свободата, собствениците на ей такива бараки започнаха задължително да я включват в менюто, като си представяха опашките пред касата и камарата с пари, които щяха да спечелят от тия бунаци – клиентите. Унесени в мечти, на повечето от новоизлюпените ресторантьори и през ум не им минаваше, че шкембето за чорбата поне трябва да се измие. Ай сеа, кви са тия гевезелици. Божидар беше наясно, че душевният му комфорт е последна грижа за тези разбойници, но въпреки това се ядоса допълнително, смръщи гнусливо нос и тръгна към дъното на салона. Там, зад барплота, скован сякаш от бракувани черчевета, го причакваше едра барманка с орлов нос и издадена брадичка. Имаше вид на волейболистка, надрусана с мъжки хормони. Гледаше го с неприязън, сякаш се чудеше къде да забие топката – в корема, в сърдечната област или може би с рикошет и право в ташачетата.

– Кво ще обичате? – попита тя и пролича, че от последните десет живота, през които се беше прераждала заради лоша карма все като обслужващ персонал по ханове и кръчми, този последният е най-противен и най-много ѝ тежи.

– Едно кафе – каза Божидар.

– Машината не работи – сподели барманката. Не ѝ бяха останали сили даже за едно срамежливо „Извинете“.

– Тогава един чай.

– Нали ви казах, че машината е повредена.

Каза му жената. Ама че беше тъп.

Божидар излезе ядосан и спря на входа. Край мерцедеса стояха двама от играчите. Гледаха шикарната кола и нещо обсъждаха – най-вероятно за колко време се разбива ключалката и къде после най-лесно може да се шитне такова баровско возило. Това, че са толкова близо до нея, го подразни допълнително. Не минаваше седмица, без разни келеши да изпуснат гумите на някоя от колите му, да свият тасовете или да надраскат с пролетарско чувство и най-вече с остър пирон някоя от вратите.

Божидар въздъхна и тръгна към колата.

– Много готина кола имаш бе, шефе – каза мазно един от циганите.

– Колко струва един такъв мерцедес, а, шефе? – попита друг.

– Бате, дай двайсе лева за хляб бе, бате – изникна отнякъде и подрастващ представител на тукашната просешка гилдия.

Божидар извади една двайсетолевка, подаде му я и понечи да се качи в колата, докато цигането нареждаше благодарности, доволно от сефтето.

– Господине, господине, почакай малко – чу той зад гърба си. Обърна се – беше един от „зрителите“ на „тука има – тука нема“.

– Какво искаш? – попита Божо.

– Дай двеста лева назаем, бе, господине. Искам да заложа тука – видях къде е топчѐто. Сигурна работа. Печеля и ти ги връщам веднага.

Беше простичък капан за „гълъби“. Обаче Божо се хвана. После се беше чудил защо го бе направил. Може би в порив на човечност или на безхарактерност, което, казват, било едно и също. Закъсал, завалията. Иска да припечели някой мизерен лев, да купи хляб за децата, които го чакат вкъщи с големите си тъжни гаврошовски очи, огорчени от социалната несправедливост и простотията на временното правителство. Щом отсега се сблъскват с такива проблеми, току-виж като пораснат – и вдигнали някоя революция. И тогава ще остане като дядо си – с копнеж по Женевското езеро и половин чувал безполезни акции от национализирани банки и фабрики. Не, трябваше да му помогне. Човекът изглеждаше честен. Работата беше сигурна.

– Ето ти десет долара – каза Божидар.

С долари беше по-пунтово. Личеше си класата. Беше тежкар и караше мерцедес. Нямаше да се излага да вади някакви си левове, я.

Закъсалият играч взе банкнотата и я подаде на юнака, който събираше залозите.

– Нали може с долари? – попита той.

– Може, може – махна с ръка оня и прибра десетачката. – При мене всичко върви. Вчера един плати с гащите си – добави той и се захили.

– Ей тука е топчѐто – каза нашият човек и посочи средната кутийка. – Нали може аз да я вдигна.

– Може, бе. Платил си си.

Нашият вдигна кутийката. Топчето трябваше да е там. Сигурен беше. Видял беше, човекът. Ама на – нямаше го. Съдба.

– Бре, кво стана сега... Абе, видях го, бе. Тука беше.

– Нали сам вдигна кутийката – рече крупието.

– Да бе, нищо не казвам – съгласи се нашият. – Обаче сега не мога да върна парите на човека.

– Проблемът си е твой – вдигна рамене крупието.

– Върни ми парите – каза Божидар. Беше бесен. Не беше въпросът за десетте долара. Можеше да даде и цяла пачка десетачки на някой дом за възрастни цигани сираци, без касиерът му да усети липсата. Но тези си бяха направили гаргара с него точно заради поредния му необясним порив на състрадание. Затова повтори: – Веднага ми върни парите.

– Нямам бе, шефе. Нали видя. Загубих ги.

– Виж кво: зная, че сте комбина и затова искам да ми върнете парите. Ще броя до три. Ако не го направите, ще омета паркинга с вас.

– По-полека, бе, чичка. Много си кибритлия – каза мнимият карък. Той още не го вземаше на сериозно.

– Едно – каза Божидар.

– Някой да те е карал да ги даваш? – излезе напред един от юнаците, може би босът. Беше доста якичък.

– Шефе, що не вземеш да си тръгнеш – каза каръкът.

– Две – каза Божо.

– Послушай го – каза босът. – Най-добре си тръгвай, докато още ти е здрав гърбът.

– Три – каза Божо и го изрита между чатала и после в лицето с коляно, като си помогна с ръце по образец от старите френски филми.

Единият от останалите двама цигани свирна с пръсти за помощ. Можеха да станат много и за учителя Ким. Затова Божидар скочи към юнака, който му прибра парите, удари го със саблен удар по шията и докато той се свличаше, изрита другия в лицето. От кафана тичаха още двама. Като видя какво става с аркадашите му, единият от тях извади доста дълъг испански нож и го размаха като сабя. Божидар отстъпи в стойка, и когато противникът му отново замахна, парира удара му, изкълчи ръката му и докато спецът по испански саби падаше, му натресе едно гяку-цуки. После със завъртане така изпердаши другия, който се беше доближил зад гърба му, че той прелетя поне метър, преди да се тръшне като откъснат боксов чувал. Циганинът, когото удари първи, вече се посъвземаше. Затова Божо отново изрита и него – тоя път с прав шут в слънчевия сплит и пак повтори номера на френските побойници. Последният останал на крака циганин се опита да го удари с бая дебеличка тояга. Божо я измъкна от ръцете му, строши я в гърба му и го шибна за здрав сън с един нокаутиращ лоукик. Остана на крака само малкото циганче, което хукна да бяга към бараките в далечината. Можеше да докара помощ и да стане напечено. Затова Божидар тръгна към колата, но не пропусна да пребърка пътьом джобовете на крупието. Въпреки ранния час, тоя разбойник имаше цяла топка банкноти. Бяха поне петдесетина хиляди в левове и две-три хилядарки във валута, сред която личаха марки, долари, шилинги и турски лири, събирани от състрадателни туристи и любопитни комшийски шофьори на тирове. Десетачката му беше най-отгоре. Той си я прибра, хвърли останалите пари върху давещия се мошеник и се огледа. Бяха се насъбрали доста хора.

Хубаво си беше да погледаш как бият цигани.

По пътя до Сливен Божидар не даде повече пари назаем. Пристигна към единайсет, паркира до общината, завъртя се около колата и тръгна към кафене „Стария бряст“.

Наближаваше обяд, масите бяха пълни и той седна на първото свободно място под един от сините чадъри. В такива заведения сега работеха предимно млади момичета и той се заоглежда за келнерка. Тя дойде изненадващо бързо, но тая сутрин явно не му вървеше – беше намусена възрастна жена и си личеше, че е от бранша. С бялата си кокетна престилчица приличаше на стара мома, която се е издокарала отзарана за среща с неочаквано появил се отдавнашен кандидат. След първия оглед, може би впечатлена от безукорния му костюм, тя попита с престорено любезен глас какво ще обича. Но омразата към клиентите, наследена от предишния тоталитарен строй, беше толкова видна, че Божидар съвсем се разстрои и поръча без желание кафе. За изненада поръчката му бе изпълнена веднага. Той отпи глътка, облегна се на стола и загледа прочутото старо дърво край кафенето. И веднага се сети за голямата топола. Незнайно защо двете си приличаха. Само че онова дърво беше много по-младо и бе израсло самотно край могъщата река. Въпреки че нямаше дори един век, то изглеждаше непоклатимо и вечно като нея и беше основен ориентир – все едно дали за местните рибари, за производители на качамачена царевица или за крадящи дърва граждани. Докато това тук не се забелязваше отдалече, изникваше пред преминаващите изведнъж, като призрак в мъглата на времето или като оцветена сянка от миналото. Сигурно по тая причина го бяха завели на строг отчет и край него се мъдреше табела, останала от комунизма:

 

СТАРИЯТ БРЯСТ

ULMUS KAMPESTRIS

ПОЛСКИ БРЯСТ

ОКОЛО 1000 ГОДИНИ

 

Отдолу с по-малки букви пишеше:

 

ОХРАНЯВА СЕ ОТ ДЪРЖАВАТА.

 

Беше се родило само някакви си десетилетия преди да се събори първото ни царство и беше понасяло търпеливо десет века присъствието на хората, тяхната постоянна небрежност и честа злонамереност, както и епизодичните им и може би нежелани грижи, а напоследък понасяше и охраната на текущата държава. Край него се бяха срещали и събирали хиляди граждани и селяни със своите объркани съдби, несбъднати мечти, безсмислени претенции и постоянни грижи, докато край старата топола едва ли се бяха срещали други, освен Божидар и приятелите му, рибари, довеяни от случая, и глиганите от долната част на острова. Можеше да се каже, че едното беше символ на един жив град, докато другото пазеше брега на някакъв пустеещ остров. Разликите бяха много, но най-съществената бе, че край старата топола човек можеше да погледа как великата река тече през вековете и да послуша шепота на младата гора, а ако имаше свободно време и беше търпелив, при залез слънце можеше да види Вратите и широкия светъл път, който води към тях.

Докато край стария бряст скучаещият пришълец можеше да разглежда предимно пъстрата шумотевица на булеварда, да проследи кой влиза и излиза в кметството и да изпие едно кафе, загледан в изкърпения от природозащитниците ствол на това прастаро дърво, което беше надживяло две български царства и може би щеше да надживее и третото. Нищо чудно, както е тръгнало...

Несвързаните мисли на Божо за шантавата ни история само го подсетиха за това, за което бе дошъл. А той дойде тук, за да изясни историята на собственото си семейство. След като замести в един частен случай обществените институции за наказание и превъзпитание, това бе второто нещо, което трябваше да свърши. Не можеше да си обясни тая бясна съпротива срещу себе си само с най-естествените прояви на завистливата старозагорска общественост и останалите прогресивни сили към буржоазния му произход и тоя негов наистина дразнещ финансов просперитет. Беше започнал да си мисли вече за някаква прокоба, за някакъв скрит кармичен родов дълг и затова смяташе да изрови всички подводни камъчета в миналото си. Бе чувал от баща си, че леля му имала годеник горянин, който загинал през далечната петдесет и първа година. Един от светлите му детски спомени беше как милицията претърсва стаичката ѝ, после баща му каза нещо, един от цивилните го удари, той се свлече на земята и народният защитник го зарита в пристъп на справедливост. Помнеше дори обувките му, защото ден преди това баща му поправяше едни точно такива в работилничката си. Най-близките му роднини бяха обявени за врагове на народната власт и може би тая съдбовна връзка с горянството беше преляла чашата на народното търпение, на което пък беше станал изразител тайният народен милиционер. Заради това именно Божидар беше изчел достъпната литература за странното горянско войнство, а тя не беше кой знае колко: няколко бездарни книги за подвизите на неговите палачи през петдесетте, една папка с материали от конференции и сбирки от последните една-две години и статии из разни тъпи вестници. Но докато ровеше картотеките, за да прочете разказите за нечувания героизъм при избиването на горяните, поне попадна на такива бисери, като например книгата на Николай Ирибаджаков, известен още с академичното си прозвище. Неговата „Величието на марксизма и мизерията на ренегатството“ достави голяма наслада на Божидар. „Мислех си, че в Академията е пълно с разни подлоги на режима – беше казал веднъж той – и те са станали такива, защото са умни, но за съжаление безхарактерни. За тоя обаче смятах, че като виден идеолог на комунистическите тъпотии и водещ джелатин по научните въпроси поради особената вредност на работната среда се е разболял от често срещана форма на академичен идиотизъм. Но да защитаваш такава пълна тъпотия, като учението на Мордохай, когато вече не е официална доктрина и за верността ти няма да ти дадат тристаен около жълтите павета и право на летуване в станцията на министерския плаж, и даже гарсониерка в Обеля няма да ти дадат, за това не стига да си обикновен тъпанар нито дори академично утвърден идиот. Тук се сблъскваме с нова върхова форма на видиотяване, която не може да бъде надмината от никого, освен от самата себе си. И това е най-идиотското.“ Друг резултат от ровенето на съкровищата в Народната библиотека беше, че разбра кои са авторите на текста на химна от хиляда деветстотин и петдесета. Фурнаджиев, Исаев и Багряна бяха създали забележителния лакейски текст, единствения по рода си национален химн, в който се пее за чужда държава, чужд народ и разбира се, за великото слънце на Ленин и Сталин, опекло на своя животворящ огън цвета на тогавашната българска интелигенция и на политическата ни класа. Стана му ясно и кога е публикуван първият в света списък с петстотин изключени по политически причини студенти, как са изобретени българските трудововъзпитателни лагери и колко са избитите без съд и присъда от народната власт (десетки хиляди, но не е ясно колко). Докато отегчаваше служителите на библиотеки и музеи, постепенно започна да си мисли, че цялото горянско движение е било съвсем безсмислено. Само как са тръгнали в Балкана – без оръжие, без храна, без топли дрехи... Сякаш на излет сред природата. И там какво са правили? Дремуцали под букаците.

В Сливенския регион например, като се изключи една кражба по партизански маниер, няма някаква забележима акция срещу властта. Поне някакво военно обучение да са водили. Те дори землянки не са копали като хората. Приличаха на туристи, тръгнали спонтанно на пролетен поход. И там, ако времето е хубаво, да поиграят на „стражари и апаши“. Обаче ония от милицията взели насериозно играта – част от тия самодейци избили, а останалите ги изловили като пръснати овце. После народната власт ги осъдила на по-бавно или бързо доизтрепване и конфискувала имуществото им в полза на държавата и следователно на тях самите. „Защо, защо?“ – питаше се Божидар и не можеше да си отговори. А за леля му в тези тъпи книги и вестникарски статии нямаше и дума. Затова беше дошъл тук – трябваше най-накрая да разбере какво се бе случило през ония години. И сега, докато стоеше под чадърите с близък на душата му цвят и гледаше пъстрата тълпа, която течеше край него, внезапно му мина през ум, че може би някога, преди половин век, някои от хората, свързани с неговото семейство, са стояли тук, на това място, край вечното дърво.

Без да знае все още, че точно това се бе случило...

 

*

Никола Чакръков влезе в „Стария бряст“. Наближаваше обяд и масите бяха започнали да се пълнят. Беше топъл майски ден, имаше хора и отвън, но той предпочете да влезе в ресторанта. От вратата го лъхна останала от близкото минало миризма на яхнии, на пресен хляб и току-що нарязани марули. Разнообразието от различни блюда вече го нямаше, но все още апетитно миришеше на предишния буржоазен строй. Никола седна на една свободна маса до прозореца и се заоглежда за келнерка. Откакто бе дошла народната власт, упражняващите тая привидно пролетарска професия бяха започнали да придобиват особено самочувствие на фактически собственици и се налагаше да почака някоя да благоволи да го забележи.

– Какво се оглеждате непрекъснато бе, другарю? Да не би да се притеснявате, че тук някой ще ви обере – иронизира подозрителното му интелигентско поведение една от представителките на народовластието, но като срещна погледа на сивосините му очи, пролетарският ѝ яд поотмина.

– Чудя се на кого да поръчам – каза Никола.

– Ще почакате, не сте единствен – каза тя и се отдалечи с достойнство.

Никола въздъхна и извади кутия „Слънце“. Мразеше тоя любим аргумент на комунистите – „не сте единствен“. Неговите родители му бяха внушавали, че всеки човек е уникален. А те искаха да изравнят всички като зърна в грахова яхния. Тая философия очевидно допадаше на такива като келнерката. В друг случай той би ѝ се озъбил, но сега не искаше да привлича ничие внимание. Днес се решаваше животът му. Можеше да се окаже, че за последно влиза в ресторант. Не само в тоя.

„Не за последно, гледай сега кви глупости ми идват на акъла – помисли той и запали цигара. – Може само дълго време да не идвам. Не всички от четата на Пеньо Христов са мъртви. Но то и в панделата да ме тикнат, излизане скоро няма. Животът ми ще мине в разходки в затворническото каре. Интересно защо му викат „каре“, когато баща ми е разправял, че се въртят в кръг. И това е хубавата част... Стига толкова, не бива да мисля за най-черното. Може да успеем да преобърнем нещата... Абе, това няма да стане, ами поне да успея да се махна от тая прокълната държава, докато са на власт тия обесници. Ако не мога в Гърция, и в Турция бих избягал. Докъде ни докараха комунистите... Да бягам при турци от българите.“

– Какво да бъде за обяд? – попита обиграно келнерката, изникнала отново от тайнствената същност на народния ресторант. Самотният млад мъж на масата ѝ стана симпатичен и тя изпита неориентирана неприязън заради временната си слабост.

– Чаша червено и мезе.

– Какво мезе?

– Каквото и да е.

– Ами няма.

– Тогава един боб яхния и салата.

– Салатата свърши – каза отмъстително неговият ангел хранител.

– Добре, само боб – каза раздразнено Никола и келнерката изчезна удовлетворена, че е постигнала частично равновесие на чувствата.

„Добре, че тук още не е като с текезето – помисли той. – Или избираш това, което единствено ти предлагат, или те бият. Сам решавай какво да ядеш – боб яхния или бой до посиняване. В тая държава и келнерите вече се озлобиха. Ама така е: вместо да управляват като представители на пролетариата, аз ги карам да ми стоят диван чапраз, сякаш са... буржоазни слуги.“

Никола разтърка ядосано рамото си и после с нервен жест прекара пръсти през гъстата си кестенява коса. Преди седмица го бяха били яко в милицията. Бяха го извикали уж за справка, а като го почнаха: „Ти що не влизаш в текезесето, ти що това, що онова... И бой, бой... Накрая му дадоха срок две седмици. „Ако дотогава ти и баща ти не престанете с кулащините си – казаха му, – ще съжаляваш, че си се родил. Сега още смятаме, че можеш да влезеш в правия път. Но ако не ни послушаш, ще те вкараме в кауша и тогава ще разбереш как се отнасяме с враговете си. И боят ще е най-малкото, което ще те сполети. Чака те дранголникът, да знаеш. Там ще изгниеш.“

„Това няма да стане – помисли си Никола и по лицето му пробягна изражение – може би на средновековен рицар, току-що зърнал дрипави разбойници, които го заплашват с тояги и неприлични думи, или на благородник еретик, когото тълпата замеря с камъни по пътя му към кладата, но най-вече на упорит селянин, когото искат да натикат насила в тъпото текезе. – Не – повтори той като клетва, – няма да позволя на тия идиоти да ме вкарат в „дранголника“. И да гасна там като баща си.“

Старият Симеон Чакръков беше прекарал из тъмниците маса години като участник в Септемврийското въстание. Бяха го освободили с амнистията, когато се роди адашът му Симеончо. След Девети, потресен от това, че довчерашните му съидейници започнаха да вършат същото като онези, които наричаха фашисти, Симеон Чакръков бързо се отдръпна в сянка. От дълго време той не искаше и да чуе за колективизация. Затова сега и активът му на септемвриец малко му помагаше. Неговите съпартийци бяха решили да го пречупят, като за целта най-напред сломят сина му. Никола бе слушал много пъти какво представляват затворите, а знаеше и в какво ги бяха превърнали комунистите. Мисълта да прекара дори дeн в тях можеше да уплаши и най-смелия, а той не искаше баща му да се предаде заради неговите страхове. Още повече, че за да принудят стария Чакръков да влезе в текезесето, тия разбойници бяха съсипали всичко – стопанството им изнемогваше заради непосилните държавни доставки, търговията съвсем не вървеше, защото повечето от предишните им партньори вече ги нямаше, а тези, които бяха останали, ги отбягваха заради лошата слава. И в тяхната къща вече често се случваха дни, в които хлябът не стигаше. Притиснат по тоя начин, Симеон Чакръков беше на път да вдигне белия байрак. Особено когато заплахите към сина му станаха съвсем конкретни. Никола винаги бе искал да е добър син, но методите на управление на тези, които наричаха себе си „народна власт“, му бяха дълбоко чужди и противни, а те, на всичко отгоре, искаха той да им стане и съюзник в принуждаването на баща му. Не можеше да му погоди такъв номер в края на живота му. Мъчи се дълго, но не можа да открие друг изход – трябваше да се махне, и то час по-скоро. Нямаше и къде да иде, освен при горяните, и затова му трябваше свръзка с четата в планината. Баща му помогна и сега имаше и свръзка, и парола. Щяха да се видят със свръзката на едно от малкото сравнително безопасни места – на пазара, но дотогава оставаше цял час и Никола реши да хапне, пък после – каквото сабя покаже.

Изневиделица се появи келнерката, тръсна му чинията с боба, парче хляб и чаша вино и изчезна отново. Той затопи залък в чинията, но за кой ли път се замисли, че ще остави сама Ралица, и гладът му сякаш премина. Изпи на един дъх виното, подхвърли на масата петдесет лева и излезе.

Трябваше да я види. Това, което се готвеше да направи, щеше да промени изцяло не само неговия, но и нейния живот.

От няколко години тя живееше под наем в бедна квартира на края на града, в подножието на Бармук баир. Беше родом от Стара Загора и преди Девети техните имаха къща в центъра на Сливен, в която бе и представителството на фамилната фабрика на братята ѝ – Добри и Христо Къбокови. Бяха богаташки род и старият Чакръков нямаше нищо против женитбата на сина си. Запознаха се, докато Никола следваше агрономство в София, а тя учеше там педагогика. Беше с гъста къдрава тъмнокестенява коса, белолика и тъмноока, височка и стройна. Софийските франтове се обръщаха след нея, а в центъра, във фото „Папакочев“, нейна огромна студентска снимка красеше витрината. Никола сам не си вярваше, че такава красавица ще хареса тъкмо него – някакъв си селянин от Сливенско. Но на – хареса го. Ама и той не беше селянин – гражданин беше. При това от сой, от прочут род. Но имаха много земя и коренът му беше от село, а баща му го беше учил да не забравя откъде идва. Сгодиха се малко преди да завършат. Ралица си намери работа в Сливен и се премести веднага, но оттогава все отлагаха сватбата – както казваха комунистите, заради събития, свързани с лошия им класов произход. Никола машинално тръгна към квартирата ѝ, но в последния момент се сети, че е петък – пазарен ден, тя е на работа, а училището, в което преподаваше, беше на другия край на града, отвъд реката. Нарочно я бяха преместили в него. Трябваше да става половин час по-рано, за да успее навреме за първия час. Директорът ѝ само това чакаше – едно закъснение, за да я уволни. Никола се разстрои – пътят минаваше по моста, а преди това, ще не ще, трябваше да мине през пазара. Това сякаш беше пътят на съдбата. Въздъхна тежко и тръгна към свръзката с четата.

На пазара човекът го чакаше на уреченото място. Беше в сиво-черни дрехи като всички останали тук, и носеше каскет като повечето мъже. Продаваше, без да се натрапва, и само доста наблюдателен човек можеше да забележи, че прикрито изучаващият поглед на сините му очи издава интелигентност, нетипична за продавач на марули и пресен лук. Можеше да го сбъркаш с всеки един, ако не го познаваш. Но на – човекът, който щеше да го насочи по дирите на четата, беше не кой да е, а Стоян Горов – най-добрият му приятел, докато следваха в София. За всеки случай Никола му каза паролата: „Научих, че си продавал телица.“ Отговориха му „Телица нямам, имам тазгодишно малаче“, както можеше да му отговорят маса хора наоколо. После Стоян се наведе към него, прошепна му: „В паролата трябваше да кажеш „юница“, а не „телица“, голямо си теле“ – и двамата се засмяха заговорнически. Беше лесно: и селото, където щяха да го чакат, беше близкото Желю войвода, и човекът, при когото го пращаше, му беше познат. Щеше да пътува на другия ден с влака.

Всичко се беше наредило. Старите хора казват, че късметът най-често съпътства тези, които са поели правия път.

След срещата със свръзката Никола се отказа да ходи до училището на Ралица. Тежестта на решението, което взе, го настигна още докато се мотаеше из пазара. Трябваше да е сам за известно време, за да осмисли още веднъж това, което предстоеше. Направеше ли го, връщане назад нямаше да има. Обзе го някакво лошо предчувствие и той тръгна напосоки, сякаш искаше за последно да запомни как изглежда градът. Беше ясно, че може и да не го види вече. Но то пък какво да му гледа на тоя град... Нали така казваха: наведеш се – камъни, изправиш се – вятър, огледаш се – цигани. Докривя му, че в такъв момент мисли така. Обичаше града си. Не беше голям и благоустроен като София, но точно такъв го обичаше – малък и неподреден, с криви сокаци и малки къщички, разхвърляни по двата бряга на Куруча. По тези камъни беше тичал, не по жълтите софийски павета. Тук беше църквата „Света Богородица“, в която беше кръстен, а в началното му училище сега учителка беше Ралица. Унесен в спомени, неусетно стигна до лозята в Орешака. По-нататък беше Балканът. Загледа се в него и му се стори негостоприемен и плашещ, сякаш злите герои от страшните приказки от детството му, които населяваха балканските дебри, бяха внезапно оживели. Върна се обратно и още дълго скита по прашните криви улици.

Чак към четири отиде до квартирата на Ралица. Свирна ѝ под прозореца и тя изскочи начаса. Тръгнаха по една от любимите си пътеки през гората. Беше късен следобед и в тишината между старите дървета се процеждаше светлина като от църковни прозорци. Вървяха мълчаливо и Ралица чу как Никола на два пъти въздъхна.

– Какво ти е? – попита тя и сърцето и се сви.

– Нищо – отговори той и направи опит да се усмихне.

– Криеш нещо от мен.

– Може да не се виждаме за известно време.

– Къде ще бъдеш?

– Ще пообикалям селата за стока.

– Не ме лъжи, моля ти се.

– По-добре е да не знаеш. Сега истината е най-опасното нещо. Комунистите изобщо не могат да я търпят. Шегувам се – каза Никола, като видя как се промени изражението ѝ.

– Ти отиваш горе, нали?

– Не, наистина ще ходя за стока. Трябва да купим отнякъде още поне десетина овце. Ще ги търся, ако трябва една по една, на черна борса, все едно, трябва да ги намеря – продължи да съчинява уверено той. – Иначе няма да можем да изпълним проклетите доставки за мляко и месо. Знаеш какво означава.

Ралица замълча, защото знаеше. Бяха им определили такива непосилни задължения, въпреки че Чакръкови отдавна държаха само за дамазлък39 заради Гергьовден една-единствена овца и въобще нямаха крави.

– Ако не успеем, на баща ми затворът не му мърда. Ще ни разкатаят фамилията.

– Зная. Но продължава да ми се струва, че криеш нещо.

– Това пътуване може да стане опасно. Може да ме арестуват по някое скалъпено обвинение, докато обикалям селата. Може да ме предизвикат и да кажа на глас истината за престъпната им власт. Отдавна ми търсят цаката.

– Не им се хващай на въдиците. Трябва да изтърпим още малко. Нещата скоро ще се променят.

– Да. И аз на това се надявам.

Никола хвана Ралица за ръка и продължиха така през гората. Прибраха се на свечеряване.

– Пази се – каза му тя на раздяла.

– И ти се пази – каза Никола и я целуна бързешком, да не видят комшиите. Не искаше да влиза в стаята ѝ. Щеше да се разкисне и тя вече наистина щеше да се досети.

– Ще те чакам – отговори тя, махна му с ръка и се прибра.

Тая нощ Ралица сънува странен сън. Присъни ѝ се, че до нейната квартира има черен кон. Тя искаше да го изпъди, но той се изправи на задните си крака и влезе в стаята през прозореца. Ходи насам-натам, изпосъбори всичко, накрая взе чантичката ѝ и излезе. Отиде в далечината. Тя тръгна след него и попадна в някаква каменоломна. Имаше сиви камънаци, подредени във формата на смътно познато животно. Край тях имаше други, разноцветни камъни – розово-червени и светещо сини. Прииска ѝ се да ги изкопае, но някой друг, невидим, го направи и за нея останаха само сиво-черни. Изведнъж видя Никола да ги копае. В това време се заплесна за нещо и когато погледна отново, Никола бе изкопал една дълбока и тъмна дупка. Попита го за какво му е, а той мълчи. Зад него се изправи някакъв човек и тя със свито сърце усети, че той е зъл и не му мисли доброто. Но Никола стоеше неподвижен и сякаш безпомощен и другият го блъсна в дупката.

Тя извика и се събуди. Стана и отиде до прозореца. Отвън нямаше никакъв черен кон. Само небето бе пълно с облаци от тъмнина.

Не се виждаше нито една звездичка.

 

*

Стоян Горов се върна от среща късно през нощта. Не се виждаше нито една звезда, облаците бяха ниско и той си помисли неочаквано поетично, че нощта сякаш е пълна с вълма от тъмна мъгла. В душата му обаче беше светло и ясно. Защото той, секретният сътрудник на ДС Стоян Горов, се връщаше от среща с лейтенант Владимир Иванов, когото всички наричаха „Бика“ – навярно заради това, че размазваше враговете като това гордо и силно животно. Преди няколко месеца го бяха командировали от Стара Загора, но се познаваха с него още от София. Там Владо, който тогава беше още младши лейтенант, се подготвяше за борба с диверсантите и другите разнообразни народни врагове. Той го спаси при сбиване след един юнашки запой в кварталната кръчма. Стоян беше впечатлен от това как Владо използва някои недостъпни за простите граждани милиционерски бойни техники – например чупене на бутилки в дебелите глави на софиянци, ритане между чатала и тъй нататък. Той беше още по-впечатлен, когато дойдоха юнаците с фуражки, защото, честно казано, беше истинският виновник за побоя. Но народните милиционери само козируваха, когато новият му приятел им показа секретното си удостоверение, и погнаха наново умирените и одрямани местни пияндета. Покорен от силата и безнаказаността на тайната власт, Стоян съвсем естествено се беше съгласил да ѝ стане сътрудник. И само бе спечелил от това. За него станаха достъпни най-различни полезни неща: получи стипендия, явяваше се на изпити когато поиска, а и Владо често му носеше храна, каквато нямаше в студентските столове. След като завърши, получи хубава работа, а от време на време към възнаграждението за труда си получаваше добрички тайни добавки. И в София, а после и в Сливен – навсякъде по пътя му, го съпътстваше благосклонността на съдбата. На днешната среща го огря за пореден път благодарността на неговите секретни другари. На нея по изключение присъства и един – по всичко личеше – високопоставен майор от министерството. Владимир го представи скромно – „Другарят се казва майор Мичев и е от София“, но то си беше ясно, че не е от Първо районно. Той го разпитва близо час, като му задаваше най-различни въпроси, някои от които доста го поизпотиха. Например го пита дали гората около предполагаемия бивак на горяните е широколистна, или иглолистна. После пита дали пътеките, които водят към тях, са каменисти, къде има чешми, къде – кайначета, и даже какви са чановете на стадото на овчаря бай Георги. Майорът не скри задоволството си от отговорите му и го похвали не само за наблюдателността му. И имаше защо. Най-напред Стоян им беше докладвал последната новина: Никола, синът на стария кулак Симеон Чакръков, се готвеше да избяга при бандитите в Балкана. Като чу това, лейтенант Иванов каза „бех, да еба мамицата му“ и на Стоян му се стори, че беше готов да поведе поделението си през баири и бърчини, да открие къде са се скрили враговете на народната власт и да се срази смъртоносно с тях.

– Мисля, че имаме рядък шанс да попаднем на следите на цялата банда – каза изпреварващо Стоян.

– Какво предлагаш? – попита майорът.

– Да отида заедно с него в планината.

– Това е идея, мамицата му. Утре ще докладвам на началника – каза замечтано лейтенантът и си представи как той вдига стоманеносивите си очи от папките с доносите и го поглежда с изненада и възхищение от смелата му идея.

– Така няма да имаме време. Чакръков тръгва утре вечер. Добре е да съм с него. Той познава много повече горяни от мен.

– Бандити са те, никакви горяни не са – каза Мичев.

– Там той може да поиска да го прехвърлят през граница – подмина забележката му Стоян. – Ако замине нанякъде, за мен ще е много по-трудно без неговото прикритие.

– Слушай сега, бързата кучка слепи ги ражда. Трябва да подготвим план. На теб ти трябва легенда – каза майорът.

– Не може така урбулешката – каза лейтенантът.

– Винаги ли така трябва да се работи? Няма ли екстрени случаи – като този например?

– Няма, братле. Тук има големи игри. Началството за всичко е помислило предварително – успокои го Владимир.

– Струва ми се, че някои неща не могат да се предвидят. Иначе досега да сме ги разбили.

– Ти как мислиш, защо не сме го направили? – попита майорът.

– Трудно е, не ги знаем къде са. Планината е голяма.

– Глупости. Всичките им биваци знаем. Ще ги обградим и ще ги избием за два дена – каза лейтенантът.

– Тогава защо не го правим?

– Слушай внимателно и помни, че това, което ще чуеш, е само за теб. Със сигурност мога да ти кажа, че горе – майорът посочи тавана – са разработили и планирали всичко. Цялото горянско движение – не се усети той – е по наш план.

– Как така?

– Така. Помисли малко. Колко контри има в България? И даже не в България, в Сливен ми кажи колко са враговете ни. Ти в твоята махала не можеш да ми кажеш колко са.

– Вярно е. Някои знам, но те едва ли са всички. Не мога ти ги изброи. Те не ходят със значки като евреите през фашистко.

– Видя ли сега? Враговете стрелят по нас от засада. Как да ги открием? Не можем да арестуваме всички подред, само щот' са недоволни. Народът винаги е недоволен от властта, защото в нея има насилие. В нашата то е в името на доброто, но все едно – още дълго ще има такива, които няма да са съгласни с нас. Сред тях повечето само ще мърморят. Обаче има и такива, които искат да има опозиция, искат да идват на власт, искат да живеем постарому – с частна собственост и безжалостна експлоатация, с алчна буржоазия и продажни царедворци. Те са опасните и се борят с нас подмолно. На нас ни е ясно кои са и къде са се притаили. Знаеш, че навсякъде имаме очи и уши. Но не можем само като ги уличим, и да ги изпозатворим. А така, с тоя план, де що контри има – и се размърдват. Където мълвата не е достатъчна, ние им пускаме фитили и въдици. Щели да дойдат англичаните, щели да се намесят американците... Глупости. Никой няма да дойде, никой няма да се намеси. Чичо Сталин няма да го позволи. Но тия наивници вярват, добиват кураж и тръгват към гората. Оттук нататък е просто – те сами се напъхват в капана. Защото вече излизат срещу нас с шмайзери и бомби. Не може вече като ги заловим, да се оправдаят, че са тръгнали на разходка в планината. Така става лесно да осъдиш тия разбойници и да ги разстреляш или поне да ги пратиш в дранголника за десет-двайсет години. Ще очистим държавата и народът ще ни разбере, а великите сили няма да могат да мрънкат за своите измислени човешки права и останалите си глупости.

На Стоян Горов най-после му просветна. Той си мислеше, че съпротивата на селяните и на такива като неговия състудент има някаква неразбираема за него логика и основа. Даже се упрекваше, че тая съпротива намира смътен и слава богу, приглушен резонанс и у него. Сега изведнъж всичко му стана ясно от думите на майора. Това, което той бе вземал за неясен бунт на някаква заблудена част от народа, се оказа изумителен план на службите, към които с гордост се числеше и той самият. Стоян Горов въздъхна замечтано. Сякаш пророк му бе предал словото Божие. Всичко си дойде на мястото. Той вярваше, че новият строй ще въдвори щастието на земята. Както бе казал поетът, всичко писано от философи и поети най-после щеше да се сбъдне. Но за да стане земята рай, трябваше най-напред да се разбие и унищожи врагът. Целта беше велика. Съдейки по чутото, народната власт беше на крачка от успеха. Тогава и той, в името на тая цел, трябваше да извърши всичко, което беше нужно.

Дори ако бе имал досега някакви угризения, а той нямаше, дори ако се бе упреквал тайно и от самия себе си, че предава приятеля си, това вече беше опростено.

По свой собствен, осветен от ДС път тоя самобитен философ от Сливенско бе стигнал, макар и сравнително късно, до прозрения, които поради заетост с оперативна дейност не бе имал време да прочете в университета, докато там все още се изучаваха разни упадъчни италиански автори. Но нищо. В тая държава истините и бездруго се проумяват с два-три века закъснение. Пък и философите – самобитни, школувани или дървени, като се почне от Кирил Философ и се стигне чак до далечния в оня момент Желю Философ – все са били на почит в нея.

Тя затова е и на туй дередже.

 

*

Когато Никола се върна, майка му беше разточила баница, а във фурната се печеше пиле.

– Не биваше бе, мамо – упрекна я той от вратата, – после ще гладувате. Защо го правите?

– Един ден, като се ожениш и имаш деца, ще разбереш – каза майка му и само от гласа ѝ на Никола му се доплака.

– Не ми се сърди – каза той и я прегърна.

Докато майка му слагаше масата, се опита да подреди нещата за пътуване и мислите си, но не успя нито едното, нито другото.

Вечеряха мълчаливо и въпреки великденската гощавка залците сякаш им присядаха на гърлото. Във въздуха се втвърдяваше напрежението от близката раздяла – сякаш можеше направо да се пипне. Баща му по някое време не изтрая: „Какво сте се умълчали като на погребение?“ – каза, майка му се разплака и после Никола я утешава, докато легнат. През цялата нощ спа неспокойно. Сънуваше някакви кошмари, събужда се на няколко пъти и пак заспиваше. На сутринта не можа да си спомни нищо. Събра багажа си в раничката, която бе купил навремето още в София, сбогува се чинно, целуна майка си, прегърна баща си и се качи на влака. Машината равномерно и отчетливо пухтеше, през прозореца нахлуваше светлина, а крайпътните гледки се изнизваха някъде назад в непрестанен бяг – както се бяха изнизали дните от живота му досега. „Коя спирка ме очаква – замисли се Никола, – може би последната... Не, не бива така, ще има още много дни, преди оная последна гара.“

Той се загледа навън. Всичко му беше познато – ливадите, лозята, овошките и избуялите ниви. Струваше му се естествено да прекара живота си сред тях. Доскоро не си беше и помислял, че ще трябва да ги напусне и да тръгне по баири и чукари. И дали това изгнание щеше да свърши скоро, или щеше да се наложи да се скита из чужди земи, докато победят тоя проклет комунизъм? Само че можеха ли комунистите да бъдат победени? Те се изправяха като стоманена стена – твърди, безмилостни и несломими. „Това е, което ме плаши – помисли си той, – аз не вярвам, че можем да ги победим. Страх ме е, че ще загубим. Че сме обречени – и баща ми, и аз, и всички останали като нас. Но така кошмарите ми наистина могат да оживеят. Трябва да ги прогоня тия страхове.“

Той се насили да не мисли за поражения и поличби, но главата му някак странно се изпразни и унесен от равномерното потракване на колелата, неусетно задряма. Събуди го гласът на кондуктора. Слезе от вагона с още неколцина пътници и влакът тръгна. Докато се отдалечаваше, Никола си помисли, че сякаш с него се отдалечава завинаги и целият му предишен живот. Началник-гарата вече беше почнал да го гледа подозрително и Никола побърза да си тръгне. Селото беше доста голямо, но той намери къщата на свръзката си без лутане. Каза вчерашната парола, тоя път без да сбърка, стопанинът се озърна професионално към комшийските къщи и го покани с радушен жест. Направи му впечатление, че обстановката вътре бе доста по-бедна, отколкото у тях. Все пак беше подредено и чисто. Седнаха, стопанинът наля по ракия и се заприказваха – за нечовешките доставки, за липсата на опозиция, за възраждането на земеделския съюз „Никола Петков“ и за надеждата за помощ от Америка и Англия. Неговият водач му зададе и няколко доста лични въпроса, но Никола му отговори. Поприказваха така до към девет и после си легнаха, да не хабят газта.

През нощта заваля. Малко след като дъждът спря, кучетата се разлаяха, сякаш минава непознат, чиято миризма ги вбесява. Но Никола спеше непробуден праведен сън.

Към един часа го събуди стопанинът. Никола плисна две-три шепи вода на лицето си, стопанката ги прекръсти и тръгнаха.

Утрото ги завари високо в Балкана.

 

*

Майор Велин Мичев се прибра вкъщи посред нощ. Денят мина ужасно. След срещата отиде в околийското. Там прекара целия ден, че и по-голямата част от вечерта. Подготвяше се голяма акция срещу въоръжената съпротива в Сливенско, а той беше пратен лично от зам.-министъра за разработката точно на тази операция. Не можеше да се очаква тя да прилича на пролетно учение и сигурно щеше да има убити и ранени. Такава борба не може без жертви. Важното бе, че ще унищожат последната съпротива срещу новия строй. Велин бе убеден, че тяхното дело е право. В името на светлото бъдеще и всеобщото щастие, за да настъпи царството на справедливостта, щеше да се наложи да загинат няколко хиляди, може би и няколко десетки хиляди. Баща му – прочут партизански командир – отдавна му беше пояснил тая необходимост. По тоя въпрос не друг, а другарят Сталин се беше изразил особено картинно и интелигентно с една прочула се заради това руска пословица: „Лес рубят – щепки летят.“ Гората секат – трески хвърчат. Какво тук значат някакви си трески? Може да са и няколкостотин хиляди. Не, това май вече е много. Но няколко десетки хиляди... Вярваше Велин в тази извечна мечта за царството на справедливостта, харесваше му замисъла то да е на земята в обозримото бъдеще и беше готов за такива класови битки като предстоящата. Но все пак напрежението витаеше във въздуха, колегите му бяха изнервени, а и той на два пъти едва не се сдърпа сериозно с тукашните шефове. Непредсказуемостта и дебнещите опасности, които се очертаваха при предстоящата съвсем скоро акция, бяха твърде далеч от идилията за управлявани от ДС действия на зле въоръжени и идейно объркани хора. А и Велин не вярваше много на това, което разказа на секретния им сливенски сътрудник. Беше го чул от началника си – генерала, и дълго беше мислил над думите му. В това, че голяма част от действията на нелегалната опозиция бяха по режисура на ДС, нямаше спор. Неговите служби имаха безброй специални агенти, секретни сътрудници и обикновени доносници навсякъде. И съветските другари ги бяха научили на всякакви хватки и мръсни номера, които бяха в арсенала на тайните служби. Но ако някои от действията на враговете им бяха провокирани и дори временно направлявани, от един момент нататък можеха да се превърнат в неуправляеми. Те вече ставаха такива. Трябваше да се действа бързо, въпреки недостига от информация за разположението, въоръжението и намеренията на омразните горяни.

Всъщност не можеше да се каже, че ги мрази. Не само близките му бяха забелязали, че той сякаш не може да изпитва такива чувства. Понякога дори баща му, който беше прочут с твърдостта си, му се караше, че е толкова мекушав. „Ти още малко, и ще почнеш да им носиш храна и вестници по затворите“ – беше казал веднъж той. „И те са хора“ – беше му отговорил Велин. „Те са врагове“ – отряза баща му. „Какви врагове бе, тате? Не виждаш ли, че повечето от тях едва свързват двата края? Не мислиш ли, че могат да сбъркат просто така, от глупост?“ Баща му тогава беше замълчал. Велин си мислеше, че е прав, и затова по-скоро го беше яд на тия глупаци. Къде бяха тръгнали? Толкова ли не им беше ясно, че ще ги обградят и изловят, преди да успеят да се огледат. Точно заради това сега, след разговора със Стоян Горов, го беше яд и на зет му. Да, имаше едно обстоятелство, за което лейтенантът едва ли подозираше. Как наистина да предположи, че напетият софийски майор и яростен преследвач на горянски диверсанти е женен за Елица – по-голямата сестра на Никола Чакръков. Това беше известно на много малко хора. Велин се мъчеше всячески да скрива връзката си с тия кулаци. Когато пристигна в Сливен, и през ум не му мина да се обади на тъста си. Естествено, нямаше начин Велин да не докладва за всичко на генерала, а рано или късно за това щяха да научат и останалите му колеги. Такова нещо не можеше да остане тайна в неговата служба. И тогава... Единственото смекчаващо вината му обстоятелство щеше да е, когато това стане, Никола Чакръков да е вече мъртъв. Но на – нещо вътре в него го спираше и съвсем, съвсем не му се искаше той да е убиецът му.

Обаче да е мъртъв, честно казано, от време на време му се искаше.

 

*

Григор Мичев пристигна в Сливен към обяд. Почти през целия път беше правил разпокъсани планове при кого да отиде и как да разбере истината за майка си и брат ѝ. През годините беше правил отделни тайни опити чрез хора, на които имаше доверие, да събере разпилените парчета от един смътно познат живот – своя, през ранните си детски години, където, затворен завинаги в прохладата и тишината на Борисовата градина, го чакаше споменът за майка му.

На паркинга пред кметството имаше място само до някакъв тузарски мерцедес със старозагорски номер. Григор паркира новичкото си беемве седмица и доволен, че е при събрат, тръгна по улицата. Отдавна не беше идвал в Сливен и единственото, което си спомняше, беше едно голямо старо дърво в началото на главната. Не можа да се сети какво беше – може би ясен, бряст или клен. Не, клен не беше, той беше канадски, а не сливенски символ. Погледна нататък – дървото си беше все там. Той тръгна към табелката от чисто любопитство и в тоя момент видя Божидар. Не гледаше в неговата посока. Беше в елегантен костюм и имаше доста самотен вид.

„Я виж ти. Той пък какво прави тук?“ – помисли Мичев и инстинктивно зави по пряката на главната, която минаваше край кметството. Не му се искаше да се среща сега с неприятни спомени. Имаше предостатъчно друга работа.

Трябваше по-бързо да намери мястото на събранието на бивши политически затворници и обитатели на лагерите за превъзпитание. Беше научил за него от пресата и веднага си беше помислил, че това е случаят, който търси отдавна. Успя да се свърже с организаторите и сега имаше среща с някоя си госпожа Желязкова – някаква важна клечка в Дружеството на репресираните. Надяваше се на тая среща. Сред събраните на едно място бивши горяни и техни помагачи нямаше как да не са и хората, които още помнеха какво се бе случило с вуйчо му, Никола Чакръков, а оттам можеше да попадне и по следите на майка си. Когато навремето Григор Мичев научи, че тя е сестра на такъв разбойник, цяла седмица не беше на себе си. Баща му майор, герой от тихия фронт, а майка му... Беше чувствал, че зад мълчанието на чичо му и останалите му близки не се крие нищо добро, но споменът за майка му винаги побеждаваше всички съмнения и неизречени упреци. Когато научи на кого е бил портретът на онзи млад мъж, пред който плачеше майка му, дълго време в него се бориха две сили: с едната кръжеше роякът спомени като онзи от Борисовата градина, а с другата беше облакът внушения на Системата за това, какво трябва да е отношението към нейните смъртни врагове. Тя бе призовавала за бой до последна капка кръв и пионерчето с червена вратовръзка на крехкото вратле, и люшкащия се между крайности пламенен комсомолец с епизодични младежки пъпки, и втвърдения като погрешно излят бетонен блок партиен член. Беше го атакувала от дните, когато отвори за пръв път първолашкия си буквар – чрез безбройните произведения на бездарните си апологети, чрез всевъзможните съюзи на цялото интелектуално подмазваческо войнство, чрез партийните официози – тези одържавени рупори на лъжата и лицемерието, от цялата армия жужащи апаратчици и доброволни клакьори, чрез всичките си стоманено-скърцащи въжета, лостове и всевъзможни пролетарски механизми. Обаче на – цялата могъща система, пожънала по-късно такива колосални успехи във видиотяването на масите, като хунвейбинското движение, стахановския почин или ломските ямки, не можа да се пребори с един ефимерен, неуловим като шум от прозрачни криле спомен от детските години на Григор Мичев.

Точно заради него той сега вървеше по безличните сливенски улички към една малка зала в окръжната библиотека, където от близката околия щяха да се събират оцелелите жертви на бившия ужасно човеколюбив режим.

Когато ги намери, първото му впечатление бе, че е попаднал на квартално офе събрание. В залата преобладаваха възрастните, но имаше и изненадващо много млади хора. На трибуната говореше невзрачен тип с оредяла коса и раздърпан сив пуловер, когото никой не слушаше, а между редовете сновяха разни активисти, които се спираха ту тук, ту там, сякаш събираха подписка за мир. На две места се дърлеха с високи гласове, чуваха се шиткания, подвиквания и цареше някакво общо недоволство – сякаш местното ръководство бе поело инициатива за втори ленински съботник през текущата седмица.

Когато обаче се заслуша, картината придоби съвсем друг вид. Човекът на трибуната разказваше за някакви ужасии из лагера Куциян, подвикванията бяха иронични и ядни и идваха от две-три места, на които се бяха събрали млади хора, а това, което бе взел за дърления, бяха още по-ядните реплики на техните значително по-възрастни опоненти. Това го подразни. Повечето от хората тук, които сами се бяха кръстили репресирани, бяха нарушили закона, за което бяха съдени и изпратени по затворите. За това се беше говорило и писало много, особено покрай първите избори след прословутия ноемврийски вътрешнопартиен преврат. Беше чел достатъчно и за лагерите, но те му се струваха естествено място за престъпници. Може би в известна степен по-строгият режим или това, че там са карали политическите да работят при по-тежки условия, им създаваше някаква лоша слава, но такива са били реалностите. Не можеше да се каже, че това, което четеше и слушаше през последните години, му беше особено приятно, но той се мъчеше да съхрани някакво равновесие с предишните си представи. Григор Мичев не си кривеше душата – призрачно героичният образ на бащините му колеги бе избледнял отдавна, още докато се изкачваше по стълбата към първия си началнически стол и дори преди това, в последните курсове на института. Събитията отпреди няколко години бяха приключили с останалите му илюзии в същата степен, в която бяха попарили и надеждите му за министерското кресло. Бяха го предали – и колегите, и близките му. „Това е. Не мога да ти помогна – беше казал братовчед му. – Не сме вече ние на власт. Аз бях те предупредил – идват други времена. Но и да се върнем един ден, не забравяй, че за директор на Атомната ще има цял куп други кандидати.“ След толкова заслуги за родната енергетика, след толкова пуснати и овладени нови мощности, презарядки и преходни знамена го бяха извадили от играта като отработено гориво от реактора. Него, суперспециалиста, човека с неизчерпаем професионален и административен опит. Въпреки това Григор Мичев бе запазил вярата си, че огромните усилия, които бе хвърлял в продължение на близо три десетилетия, са били полезни и абсолютно правилни. Приказките, че това, в което бе вярвал, е повече или по-малко утопия, както и за тираничния характер на властта и за някакви уж нечовешки условия в затворите и лагерите, не можеха да разклатят тая вяра. Сега говорещият на трибуната разказваше, че в тези тюрми имало изстъпления и дори по-лоши неща. Григор знаеше и за това, макар че преди до него бяха достигали по-откъслечни сведения.

„Но това са били единични случаи – защити той последния рубеж на убежденията си. – Такива изстъпления, естествено, че ще има – то в кой затвор няма изстъпления? Да не би в американските, френските или италианските да няма? Има, и още как. Самата среда е такава.“ А битието... нали?

Те какво искат? – помисли Мичев с все по-нарастващо раздразнение. – Да не би да са очаквали, че там ще е като на парти с барбекю и мокър бюфет?“

Внезапно на трибуната излезе някакъв друг тип с тъмносин демоде костюм и бяла риза без вратовръзка. Той вдигна двете си ръце и извика:

– Истина е това, което разправя бай Йордан, млади момчета и момичета, истина е. През петдесет и първа мен пък ме бяха вързали за ръцете за едно дърво ей така и ме заливаха със студена вода при минус двайсет градуса. Ето какво ми остана оттогава – каза той и още веднъж разтресе ръцете си.

Цялата зала изведнъж млъкна и чак тогава Григор забеляза, че ръцете му бяха без пръсти. Не можа да издържи дълго на гледката и когато отклони поглед, в срещуположния край на залата видя Божидар. Стоеше до прозореца и гледаше пред себе си с безизразно лице.

„Кога пък успя да дойде тук? – помисли си Григор. – Сигурно е симпатизант на тъмносините. Доколкото си спомням, произходът му определено не беше работнически.“

Стана му още по-неприятно и излезе навън. Трябваше да почака, докато новите активни борци, както ги наричаше, свършат събранието си или поне докато излязат за някаква почивка. Повъртя се малко, после тръгна към центъра. Осакатените ръце на онзи човек продължаваха да са пред очите му. Всъщност това бе, от което се страхуваше. От истината. Напоследък се боеше от нея почти фаталистично. Отнякъде в него бяха започнали да се прокрадват мисли, че не е виждал истинското лице на системата нарочно, защото Съдбата е искала да бъде така – да може после стресът от това, което ще се изсипе на главата му, да е по-мъчителен и... какво още? Съсипващ, вероятно. Съсипващ и безизходен.

„Защо са го правили? – запита се той и се сепна, защото го бе казал на глас. – Какво, освен омраза, може да се спечели, като осакатиш някого? Глупаци. Кой знае колко такива жертви има още.“

Походи нагоре-надолу, помота се и тръгна обратно. Не можеше да избяга от тая проклета гледка. По-добре беше да се върне, за да не изпусне хората, които му трябваха.

Когато наближи, пред библиотеката вече го чакаше Божидар. Съдба.

– Здравейте, господин Мичев – поздрави той пръв.

– Здравей, Божидаре – отговори бившият му директор, вече като господин.

– Какво ви води в тоя забутан град?

– Абе, мерцедесът на паркинга пред кметството твой ли е? – попита без връзка с въпроса му Мичев, сякаш прозрял внезапно, че нищо от срещата им не е случайно.

– Ако имате предвид черния мафиотски мерцедес – да, мой е – засмя се Божидар.

– А ти защо мислиш, че Сливен е забутан град – тук живеят наследниците на доста предприемчиви хора.

– Исках да кажа „забутан в дебрите на Балкана“ – засмя се Божо. – А вие пропуснахте наследниците и на стоте войводи. В тоя край войводите са особено нагъсто.

– Ами ти защо си тук? – попита Мичев, сякаш току-що бе отговорил на първия въпрос на Божидар.

– Чакам една госпожа – Виолета Желязкова. Надявам се да науча от нея или от някой друг нещо за семейството си.

– И аз си помислих, че си близък с тия среди. Навремето доста съм се чудил как са те приели в института с това досие, дето го имаше – каза с изненадваща откровеност бившият директор на Атомната. – Между другото, и аз я чакам, тая госпожа Желязкова.

– Хъ, значи поне веднъж очакванията ни са общи.

– Доколкото си спомням, чичо ти беше лежал в Белене – направи се, че не забелязва иронията Мичев.

– Изненадвате ме – да помните такива неща.

– Доста главоболия ни причини тогава – затова ги помня.

– Май ви се е искало и мен да пратите по ония места – засмя се Божидар.

– За там не си спомням, обаче да те пратя по дяволите, ми се е искало.

– Мисля си, че по-лесно щеше да е да приемете резултатите от оня анализ и да ги използвате.

– Ти може да имаш талант на изследовател, Божидаре, но си нямаш и понятие от управление на такова предприятие. Твоите резултати въобще не можеха да бъдат приложени в работата ни.

– Защо? Защото са верни ли?

– Защото никой от хората, от които зависеше приложението им, нямаше да го допусне, затова. Как да ти го обясня?

– Тая управленска философия сега ще ни излиза през носа, господин Мичев. Отсега мога да ви предскажа, че милионите, дето ги харчат за реконструкции, ще идат на вятъра. Не ми се вярва, че ония юнаци оттатък ще се съгласят да не затваряме старите блокове. Можем да се пазарим, да ги кандардисваме, да ги врънкаме, обаче накрая ще трябва да им ударим ключа. Освен ако не ги продадем.

– Защо смяташ така?

– Защото толкова лъгахме, че Атомната е безопасна, че сега, когато наистина ще я направим такава, повечето от хората там въобще няма да ни повярват. При това положение на политиците им няма да мине и през ум да ни подкрепят. Нали сте виждали как са подредени държавите им? Като витрините на модните къщи в Милано. И изведнъж някакви си балкански субекти искат да сложат наблизо един, бих казал, зъл съветски атомен дух, затворен нехайно в стар ръждясал реактор. Кой може да ги убеди, че не е така? След едновремешните ни опашати лъжи те няма да повярват, че всичко вече е безопасно. Освен това няма начин да не сме налели вода на всякакви лобита, дето имат доста по-различни сметки и планове от нашите. И те сега ще ни цакат, колкото могат. Тъй е, веднъж като влезеш в схемата на лъжливото овчарче... А, ето я и госпожа Желязкова.

На вратата се беше показала възрастна съсухрена жена с побелели коси и изненадващо горда осанка. Сякаш беше потомка на легендарния индустриалец40, която излиза от семейното имение, за да нахока някой немарлив ратай.

– Вие сте Божидар Къбоков, нали? – усмихна се тя, като се приближи и дискретно го посочи с пръст. – Приличате на леля си.

– Как я помните – толкова години са минали?

– Успях да запазя една снимка, мойто момче. Да вървим да ти я покажа, заедно с някои нейни писма. Ралица беше една от най-добрите ми приятелки навремето.

– Ще дойда с удоволствие, само че господинът е преди мен – излъга Божидар.

– Вие по какъв въпрос сте?– запита тя Мичев напрегнато.

– Аз ще ви оставя. След около час и половина-два пак ще дойда тук – каза тактично Божидар и побърза да се отдалечи.

– Казвам се Григор Мичев и идвам при вас да разбера какво е станало с вуйчо ми, Никола Чакръков. Зная само, че са го убили тук.

– Кольо Чакръков ви е вуйчо, така ли? Значи вие сте синът на Елица?

– Да, аз съм неин син.

– Ами тогава можехме да говорим заедно с Божидар.

– В какъв смисъл?

– Лелята на Божидар, Ралица Къбокова, беше годеница на вашия вуйчо, господине. Не знаете ли?

– Не – каза Григор и посегна да разхлаби възела на вратовръзката си.

– На вас да не ви прилоша?

– Не, но ми се иска да поседнем някъде.

– Елате, аз живея наблизо. Тъкмо да изпием по чашка кафе или нещо по-силно. Като ви гледам, последното май наистина ви е необходимо.

Докато вървяха, Григор успя да си помисли само, че по странен каприз на съдбата излязоха с Божидар нещо като неосъществени роднини. Но в тоя момент той не обърна на това повече внимание. Чувстваше, че му предстои да научи нещо, което щеше да промени из основи живота му, и за пръв път си даде сметка, че го бе очаквал отдавна. Само дето вече беше малко късно.

– Вие не знаете и какво се е случило с майка ви, нали? – попита го Виолета, когато седнаха в една от двете стаички на квартирата ѝ, на малък миндерлък с бродирани възглавници, останали сякаш от неупотребен чеиз.

– Да. Това е всъщност въпросът, който ме интересува.

– Защо не попитахте направо?

– Трудно ми беше. Не съм свикнал да обсъждам толкова лични неща с непознати хора.

– Аз познавах майка ви, господине. С нея сме играли като деца. Ходили сме заедно на училище и на срещи. Не съм страничен човек, както казвате.

– Извинете, не исках да ви обидя. Щом сте били толкова близки, тя сигурно ви е казвала защо е дошла тук.

– Защо ви е напуснала ли?

– Да. Дали някой я е принудил, или тя... сама е решила.

– Мислите ли, че тогава някой като мен и нея е можел сам да взема решения за себе си, за близките си, въобще за живота си? Сякаш не знаете кой определяше съдбите ни.

– Значи са я принудили?

– Да. Вечерта преди тя да замине, чичо ви ѝ предложил да избере сама – дали да остане в София и да бъде изселена заедно с детето си като сестра на народен враг, или да дойде тук, а вас да ви остави при тях. Нали знаете каква беше съдбата на децата на народните врагове? Моята например е такава. Представете си сега какво е трябвало да избира... И за да бъде всичко още по-мъчително, я бяха накарали да си мисли, че тя сама е взела решението. Истината е, че след онова, което се случи с баща ви и вуйчо ви, тя нямаше никакъв избор.

Григор въздъхна и замълча за момент, после попита:

– И баща ми ли познавахте?

– Не, него не го познавах. Те с майка ви се ожениха някак набързо. Зная само, че беше от виден партизански род. След сватбата те заживяха в София и дълго време не се бяхме виждали. После той дойде тук, но загина още в началото на сраженията някъде из Балкана и нямахме време да се опознаем. Дори на един обикновен разпит не ме е викал – каза тя сухо и добави след пауза. – Знаете ли, че той уби вуйчо ви?

– Не – отговори Григор и пред очите му изникна снимката на оня мъж с ясни очи, мустаци и пригладена коса, пред която плачеше майка му. И макар че през цялото време беше подозирал някаква лоша тайна, сега, когато я научи, му се стори като изстрел, достигнал го от миналото. – Кога е станало това?

– Малко преди горяните да убият него самия. Чувала съм, че когато баща ви разбрал, бил много разстроен. Някой ми беше разказвал, че дори плакал. Но неговите бойни другари отричат и пишат в книгите си, че се държал много твърдо. Казал нещо – не си спомням точно, но сякаш беше „Така им се пада на враговете“. Но мен ако питате, той не го е казал. Хората не говорят така за мъртвите.

– А с мама какво стана?

– Значи и това не знаете.

– Чичо ми каза, че е умряла в манастира край село Сотиря. Аз ходих веднъж там, но не открих никаква следа.

– Чичо ви е излъгал. Тя умря в един манастир близо до Бяла Черква. Наистина живя известно време тук, в девическия в Сотиря. Но когато комунистите осъдиха игуменката Симфороза, нямаше вече кой да я закриля и един ден я отвели. Тогава тия разбойници можеха да изселят всекиго и да го пратят където поискат. По-късно разбрах къде е прекарала последните си дни.

– Кога е...

– Кога умря ли?

– Да.

– Отдавна, господине. През петдесет и седма. Ралица беше дошла да ме види и от нея научих.

– Лелята на Божидар ли?

– Да. Те бяха много добри приятелки. Нас двете с майка ви ни свързваше заедно изживяното детство и ученическите спомени. Но тяхната връзка беше по-силна. Бяха сродни души. Като ги гледаше човек, можеше да каже, че са сестри – така си приличаха. Аз даже ѝ завиждах малко.

– Къде е гробът ѝ?

– В манастира. Ако минавате оттам, ще го намерите лесно. Погребана е до оградата. Само че ще търсите надпис Елица Чакръкова. На кръста, който ѝ направих, е издълбано името ѝ по баща.

В малката стаичка настъпи тишина. Чуваше се само тиктакането на стария будилник върху скрина. Какво беше отмервал той през тия години – време, болка или малките парчета оставаща надежда? И на какво се беше надявала обитателката на тая осиротяла къща? Всичко хубаво или лошо беше вече изтекло в миналото. Това, което ѝ оставаше, беше само шепа самота.

– Искам да знаете, че тя много ви обичаше, господине – каза тихо Виолета.

Григор погледна със свито гърло през прозореца, сякаш се надяваше там, в светлия отвор, да е майка му. Но отвън грееше мекото слънце на късната есен, виждаха се малки перести облачета и нямаше нито един ангел. Пък и бившият директор на Атомната не вярваше на такива религиозни измислици.

Виолета видя насълзените очи на неочаквания си гостенин и ѝ се прииска да направи някакъв по-мил жест, но нещо я спря. Не знаеше дали заслужава. Само се загледа и тя в лъчите, които влизаха в малката ѝ стаичка – сякаш спомените ѝ се бяха превърнали в приглушена светла пътека, по която можеше да се върне там, където бяха хората, които обичаше.

 

*

Божидар забеляза Мичев още щом се появи на главната. Очакваше го точно от тази посока и може би затова го видя веднага. Махна му с ръка и той тръгна към масата му в „Стария бряст“ – стори му се, сякаш неохотно.

– Какво ще пиете? – попита Божидар, щом бившият му директор седна срещу него.

– Мислех да пия само едно кафе, но май имам нужда от нещо по-твърдо.

– Да не загазите – тук катаджиите не ви познават.

– Може да остана – да разгледам града.

– Успяхте ли да научите това, което ви интересува? – попита Божидар, сякаш само така, за протокола.

– Да.

– Май не ви се говори много.

– Да. Може би защото за пръв път в живота си не зная как да постъпя.

– Вероятно това, което сте научили, е било доста... объркващо.

– Наистина е така е. Трудно ще ми е да свикна с факта, че родът на майка ми, а и тя самата са били свързани с горяните.

– Това лошо ли ви се струва?

– За мен горяните винаги са били... някакъв неприятен анахронизъм – каза с нежелание Мичев. Не искаше да признае пред Божидар, че като малък си ги е представял като горили.

– Защо? Те са отстоявали ценностите, в които са вярвали. Край тях са били последните свободни островчета, преди да ни залее мътната вода на новия строй.

– Може и да си прав. Само че аз съм представител на друга географска школа – засмя се Мичев.

– Каква е била връзката на вашите с горяните? Ятаци ли са им били? Извинете, не сте длъжен да ми казвате.

– Защо да не ти кажа? След малко и ти сам ще го научиш.

– Госпожа Желязкова едва ли ще ми повери чужди тайни.

– Не са чужди, Божидаре. От това, което ми каза, излиза, че ние с теб сме доста близки.

– Хъ, да не сме някакви далечни роднини?

– Не, не сме, обаче преди много време съдбите на наши близки са се кръстосали. От разказа на Виолета Желязкова разбрах, че твоята леля е била годеница на моя вуйчо, Никола Чакръков.

– И това е нещо. Поне е повече, отколкото да са имали общ плет – засмя се Божо, но сърцето му се сви.

– Не се шегувай с такива неща. Заради тоя мой вуйчо аз останах без майка, Божидаре.

– Какъв е бил той?

– Горянин. Убили са го някъде из тукашните Балкани. След неговата смърт майка ми е била принудена да постъпи в манастир.

Донесоха питиетата, Мичев каза „Наздраве за срещата ни“, преполови чашата си и замълча. Не искаше да каже на Божидар, че баща му е убиец на вуйчо му, а чичо му е принудил майка му да се принесе в безкръвна жертва в неизвестна божия обител. Като в древногръцка трагедия.

– Какво е станало с нея?

– Умряла е. Отдавна. Сега ще търся гроба ѝ – той отсипа малко от чашата си на земята и отново замълча за момент. – Малко странно е, че точно на теб най-напред разказвам всичко това.

– Щом сме нещо като рода... Нали така казахте преди малко?

– Сега като си помисля, и досието ми е можело да бъде като твоето – с такъв народен враг като вуйчо ми. И още нещо странно: откакто излязох от квартирата на Виолета, все се питам дали той е бил наистина такъв. „Народен враг“ – повтори той с неочаквана ирония.

– Чудно ми е, че след толкова време още използвате тая терминология. Тя е създадена от едно изкривено и доста злобно мислене. За това вече има достатъчно доказателства. Той и „най-прогресивният от всички обществени строеве“ само това правеше – изкривяваше и подменяше всички човешки ценности. И тези, които не бяха съгласни, винаги беше готов да ги приобщи – като изреже онова, което не се вмества в калъпите му. Доста от тях направо ги клъцна целите. А всички, дето сме останали, сме окастрени като... градински чемшир.

Мичев се засмя:

– Не знам, Божидаре, за мен тоя строй си беше и все още си е напълно приемлив – поне не по-малко от останалите.

– Не искам да споря с вас на тая тема, господин Мичев, както не бих желал да споря и дали е възможно да се направи перпетуум-мобиле... от втори род. Няма или поне аз не знам да има логически аргументи нито против, нито в подкрепа на строежа на вечни двигатели. По същия начин стоят нещата и със социализма. Тяхното приемане или отхвърляне е въпрос на отправни принципи. Математиците биха казали „на аксиоматика“. Затова всеки може да пофилософства по темата. Само че на практика досега не се е удало на никого да направи нито вечен двигател, нито социализъм. Затова и за първото още френската академия през нам кой си век отказала да разглежда всякакви проекти. Мен ако питате, и за второто опитите трябва да бъдат прекратени. Окончателно. Тъй че аз нямам нищо против теориите, господин Мичев. Просто не искам да финансирам експериментите в тая насока. Възможно е някъде във вселената да има място, където да може да се построи и вечен двигател, и социализъм с човешко лице. Обаче това няма да стане с мои пари.

– Зная, че ти не харесваше социализма още от времето, когато беше в централата.

– „Не харесваше“ не е точната дума, господин Мичев. Истината е, че го мразех. И ако съм още по-точен, мразя го от малък.

– Да, вероятно е имало защо. Може би съм бъркал, но досега не съм разглеждал нещата от твоята гледна точка.

– Можете да ги разгледате сега. Какво ви пречи?

– През цялото време аз съм бил от другата страна на барикадата, Божидаре.

– Знаете ли, преди време големият ми син – Добрин, ако го помните – направо ме разби. „Не ми се сърди, тате – вика, – но ми се струва, че вашето поколение направо си е пропиляло живота. Вие сте се борили или за фалшива кауза, или против нея. Първото очевидно е безсмислено. Но то и второто не стига, за да го осмислиш.“ Така ми каза. Мисля си, че е прав. Затова напоследък търся нещо, за което си струва да изхарча оставащото ми време. Някакви извечни човешки ценности – вярата, семейството или дори някаква най-обикновена работа. Баща ми, след като му взеха фабриката, вместо да се бори с комунизма, стана обущар и струва ми се, беше щастлив.

– Каква фабрика имахте?

– Консервна.

– Хъ, обущар... Може би е хубаво това, което казваш, но за мен вече е малко късно да променям живота си. Жалко, че тогава не знаех нещата, които току-що научих. Може би щяхме да си говорим по друг начин. Кой знае – можеше да приема и твоята аксиоматика.

– Може би даже щяхте да напуснете директорското кресло, щяхме да станем съмишленици и заедно да плюем социализма.

– Твоите шеги често са ми били приятни, Божидаре. Дори когато се зевзечеше.

– Ако не се бях зевзечил, в повечето случаи трябваше да плача, господин Мичев. А когато провалихте приложението на анализа, ми е идвало да ревна на глас.

– Как е Радостина? – засмя се Мичев.

– Добре е.

– Като гледам мерцедеса ти на паркинга, и ти трябва да си добре.

– Добре съм.

– А децата?

– И те са добре.

– Хубаво, нека да ти върви. Само внимавай – сред бившите ти колеги и приятели има такива, които... не ти мислят доброто. Особено се пази от Стратиев.

– Вече зная. Благодаря, че ми казвате.

– За нищо. Нали сме рода... Мен са ме учили да обръщам специално внимание на близки и роднини – засмя се Мичев и му подаде ръка. – Добре. Успех ти пожелавам, Божидаре, и здраве, да му се радваш.

– И на вас, господин Мичев – отговори със закъснение Божидар, но бившият му директор вече му беше обърнал гръб и само вдигна ръка – сякаш за да покаже, съгласно старата рицарска традиция, че в нея не държи меч или друго подръчно оръжие. Нито анонимен донос от досието му. Нито секретна заповед за мерки срещу евентуални Божидарови анализи.

„Ние можехме да бъдем приятели – помисли Божидар. – Нищо. Все пак, след толкова години безсмислени битки, накрая една високо вдигната ръка. Какъв по-хубав поздрав може да има.“

Бившият директор на Атомната се скри бързо от погледа на Божидар, но той още дълго гледа след него и си мисли какво ли се е случило през оная злощастна пролет.

 

*

Беше ранна юнска утрин. През нощта в планината беше валял дъжд и въздухът беше чист и свеж като във великденски спомен. Никола Чакръков вървеше по едва видима пътека в гората и се оглеждаше напрегнато. След него в стъпките му вървеше млад мъж – на около двайсет и две-три години, облечен в селски дрехи, с каскет, изпод който се подаваха кестеняви къдри. Отстрани приличаше на сватбарин, тръгнал към съседното село да вземе булката. И пушката, която държеше, можеше да е, за да погърмят на пияна глава в чест на младоженците. Само ръчната граната на кръста му разваляше сватбарското настроение. Едва ли я носеше, за да вземат страха на тъщата.

– Като че ли е спокойно – каза къдравият.

– Свърши спокойствието, Христо. Близо са, тия проклетници. Нали чу аванпоста при долната кошара какво разправяше. Идват с камиони. Кой знае колко са.

– Те ще ни избият бе, бат' Кольо. Защо не бягаме?

– Късно е вече, сигурно са ни обградили.

– Страх ли те е? А, бат' Кольо? – попита внезапно спътникът му.

Никола замълча. Страхуваше се, но не искаше да го изрече на глас.

– Мен ме е страх. Не ми се мре – каза с предрезгавял глас Христо.

– Успокой се. Рано е още за умиране. Ще се измъкнем. Сега се ослушвай и говори по-тихо.

И уж каза „Рано е още за умиране“, но сърцето му се сви. Ами ако... Толкова пъти си го бе мислил. Вече не издържаше на напрежението. И за какво всъщност беше всичко? През цялото време в лагера той си беше задавал тоя въпрос. Защо бяха излезли и той, и всички останали от четата? Защо? Беше ги разпитвал един по един. Освен страха от арест и от мъчения в занданите на държавна сигурност, не намери нито един смислен отговор. Защита на някакви извечни човешки ценности? Те две трети от хората не можеха уверено да отговорят кой е написал „Дон Кихот“ или кой е нарисувал „Мона Лиза“. Какви общочовешки ценности бяха излезли да защитават? А останалите? Те на какво се надяваха? Че ще съборят комунизма? Глупости. С няколко чети от по петдесетина души, въоръжени с пушки от балканската война и с една торба закупени на черно гранати. И дали имаше и толкова в Балкана? Какво можеха да направят те срещу редовната войска, дислоцирана дори само в Сливенско? Ами цялата могъща съветска армия, която можеше да прецапа Дунава за броени часове? Срещу нейните танкове какво можеха да направят? Какво ставаше в главите на техните командири? Не виждаха ли всичко това? А тези, които ги съветваха и насърчаваха, те не го ли знаеха? Кои бяха всъщност те? Англичани? Американци? Какво им пукаше на тях за някакви си български селяндури? Каквото им е пукало през Априлското въстание. Както преди него, а също и след това. Сигурно съобщенията за изгубени кучета в техните вестници са заемали по-голяма площ от всички публикации за избиваните българи.

Никола се огледа. Гората, тая закрилница от песните за самотни юнаци, дезертирали зетьове, народни хайдути и други разбойници, мълчеше равнодушно. Какво значение имаха те за нея? Каквото имаха мечките, зайците или глиганите, които кръстосваха пътеките ѝ. Каква закрилница им беше тя? Кой въобще можеше да им помогне? Никой. Добре, че гората поне не ги предаваше като съселяните им.

– Имаш ли си момиче? – попита внезапно Никола.

– Не.

– Аз имам.

Христо го погледна. Не знаеше какво да каже. Само още повече се уплаши. Приличаше му на изповед преди лош край.

Повървяха мълчаливо още малко.

След стотина метра гората свърши и се показа голяма поляна. Зад нея имаше дълбоко дере, а малко по-нататък беше кошарата на бай Георги. Трябваше да стигнат до него. Командирът на четата искаше да получи информация за разположението на блокадата и бай Георги единствен можеше да я събере, без да се прави, че е тръгнал за дърва или да пасе козите. Беше си овчар и всички го знаеха. Само дано не го бяха арестували вече.

Скрит в лещака, Никола огледа внимателно поляната. Не се виждаше жива душа, но той знаеше, че за това е измислена маскировката. Преследвачите им можеха да се притаят в дерето и да се преструват на храстчета. „Особено комунистите сред тях – помисли си Никола, – с тия дървени глави може вече даже и да са се разлистили.“

– Ще изчакаме малко – прошепна той. – После ще отидеш до бай Георги. Остави сега при мен пушката и гранатата. Така дори да те хванат, не могат нищо да ти направят – нали сте рода с бай Георги. Дошъл си да го видиш. За това не могат да те арестуват. Но дори и да го направят, спомни си какво ти каза командирът. Ако нищо не признаеш, ще те пуснат. Най-много да отнесеш един по-як пердах. Помни: само не се паникьосвай.

– Няма страшно, бат' Кольо. Не се притеснявай.

– Добре. Сега си отваряй очите на четири. Още малко да почакаме, и тръгваш.

Полъхна ветрец и гората зашумя. Преди толкова пъти тоя шепот го беше успокоявал, но сега му се стори тревожен. След малко утихна. Само един от храстите отсреща му се стори, че продължи да мърда.

– Няма какво повече да се бавим – каза Христо. – Аз тръгвам.

Никола му прошепна „Чакай“, но докато го издума, спътникът му вече беше излязъл от прикритието на лещака. Някой отсреща извика „Стой, горе ръцете!“, но Христо, вместо да се подчини, се обърна и скочи към гората. И тогава от мърдащия храст до дерето изтрещя автоматен откос. Куршумите го застигнаха, докато беше във въздуха. Христо изохка и падна по лице на земята. Никола залегна и стреля два пъти напосоки. Отсреща цялото дере загърмя. Той запълзя към Христо – беше само на две крачки от него и трябваше да опита да го измъкне, макар и под дъжд от куршуми. Достигна го, хвана ръката му и го затегли към гората. Преследвачите им на часа разбраха намеренията му, защо огънят наистина стана барабанен. Никола развинти капачката на единствената им граната и я хвърли с все сила. Тя избухна близо до дерето, някой и там изохка и стрелбата престана като по команда. За мигове той успя да довлече падналия младеж до гъсталака и погледна раната. Беше ударен в рамото.

– Ще можеш ли да станеш? – попита го той.

– Ще опитам, бат' Кольо – изпъшка Христо.

– Давай, давай, не си ранен тежко – опита се да го окуражи Никола и го повдигна.

Между храстите се мярна офицерска фуражка със син кант. Никола чу познат глас да вика „Ще избягат, бе. Напред в атака, след мен!“ – и видя зет си. В същия миг Велин стреля, куршумът му се заби в гърдите на Никола и той падна подкосен на земята. „Мамицата ти“ – простена Христо, хвърли се към пистолета в ръката на другаря си, успя да го грабне и започна да стреля, докато изпразни пълнителя. Видя, че резервният се търкаля в краката му, презареди и го изстреля и него.

Чу как отсреща извикаха „Удариха Васил“ и настана тишина.

Христо приклекна до Никола и погледна раната. Доколкото можеше да разбере, беше близо до сърцето. За пръв път виждаше такава рана и не знаеше какво да направи.

– Жив ли си, бат' Кольо? – проплака той.

Никола отвори очи. Пред него застана разкривеното, оцапано с пръст и сълзи лице на Христо.

– Бягай – успя да прохрипти той и после го заля нетърпима болка. Искаше да извика и отвори уста, но не чу звук. Изведнъж болката престана, надвесеното над него лице потъна в светлина и изчезна. Остана само светлината.

Христо видя как главата на Никола клюмна и сърцето му се сви. Знаеше, че вече е мъртъв. За пръв път виждаше смъртта, но я разпозна като стара познайница. Какво трябваше да направи сега? Никола му беше спасил живота. Така ли трябваше да го остави? Ако не можеше да го погребе човешки, можеше поне да се опита да застреля убиеца му. Видя го. А четата? Кой щеше да я предупреди? Подвоуми се още миг, грабна пушката и паласката с патрони и побягна към бивака. Не беше изминал и километър, когато се огледа и приседна до едно вековно дърво. Раната почти не го болеше, но той остана така доста време, подпрян на дебелия хладен дънер. После погледна нагоре към небето, изправи се и се запромъква обратно.

 

*

Божидар успя да се срещне с Виолета едва вечерта. Когато отиде да я търси в библиотеката, тя вече беше в залата, но той не влезе – не му се слушаха разправии нито между врагове, нито между съмишленици. Докато я чакаше, се опита да намери материали за онова време, но намери само един гид на Сливен от двайсетте години и цял куп вече никому ненужни брошури за успехите при строежа на още по-никому ненужния развит социализъм. Като му писна, подкупи портиера и го прати да вземе от най-близкия магазин хубаво уиски, бадемки и две чаши кафе. Когато конференцията свърши и Виолета излезе, двамата с портиера бяха преполовили бутилката. Божидар му я завеща и тръгна с приятелката на леля си по улиците на нощния Сливен. И дали защото тъмнината скриваше грозните и бездарни сгради на описания в ония безполезни брошури недостроен развит социализъм, или заради вече появилите се разноцветни светлини от реклами на новостроящия се, все още недоразвит капитализъм, но ги обгърна една приятна и малко приказна атмосфера, обаче на приказка с добър край – не японска, защото те свършват изведнъж.

– Госпожа Желязкова... – започна Божидар.

– Викай ми „лельо Вили“.

– Добре, само че не зная откъде да започна. Искам да разбера какво е станало тук през петдесет и първа и след това, докато главните участници са били живи.

– Аз съм все още жива, Божидаре.

– Извинявай, лельо Вили. Моят бивш директор ми каза, че...

– Да – прекъсна го Виолета, – само да вземем една бутилка като онази, дето опитвахте с портиера, и да отидем у нас. Там ще поговорим на спокойствие.

Купиха „Джони“-то от същия магазин, от който портиерът взе първата бутилка, и продавачката го изгледа със завист. Личеше си класата.

– Хъ – възкликна Божидар още като влязоха в малкото жилище на Виолета – тук е като у леля. Тя също имаше едно такова миндерче с бродирани възглавници. И такъв скрин като твоя имаше в ъгъла до вратата.

– Сродните души живеят по сходен начин, мойто момче. Сядай, де. Най-напред ще си сипем по мъничко – сложи Виолета две старинни кристални чаши на масичката, – а после ще ти покажа няколко снимки. Нямам лед, защото хладилникът не работи. Аз го пия с малко студена вода. Ако искаш, ще ти сипя и на теб.

Тя пъргаво донесе всичко, измъкна от скрина дебел сиво-кафяв албум и седна до Божидар.

– Наздраве за сродните души – каза Виолета и отвори албума. – Това съм аз като малка, на тази съм с майка си и баща си – заотгръща тя бързо страниците, сякаш не искаше Божидар да ги гледа, – а ето ни тук двете с леля ти. Виж каква е красавица.

– И двете сте красиви, лельо Вили. Приличате на актриси.

– Това често ни го казваха тогава – засмя се малко тъжно Виолета. – Ама на – останах си сама.

– А защо не си се оженила?

– Вий, младите, уважение нямате ли, бе?

– Извинявай, лельо Вили. Не зная как излезе от устата ми.

– Нищо, ще ти кажа. Мисля, че ти заслужаваш да знаеш истината. Твоят бивш директор все още се страхува от нея. Вероятно не знае какво да я прави. Навремето, за да станеш директор, трябваше да можеш да си кривиш душата. Колкото по-дълго си такъв, толкова повече лъжата сраства с теб. Докато накрая истината въобще не ти трябва. И погледът му беше някак особен – сякаш вижда през тебе. Такъв не можеш да го разбереш какво мисли. Чак накрая, когато му казах какво е заръчала майка му, ме погледна по-човешки. Стори ми се, че дори малко се просълзи... Да. Ти гледаш по друг начин – открито и с някакво любопитство – като леля си. Затова ще отговоря на всичките ти въпроси. Дори на този, който ми зададе преди малко.

И тя заразказва.

Били богато семейство, но парите си ги печелели честно и с много труд. Баща ѝ бил завършил агрономство във Франция и бил свободолюбив човек със силно развито чувство за справедливост. Затова еднакво мразел и продажните царски министри, и ограничените и надъхани червени председатели и секретари. Не само това. Той учел хората край него да носят главата си гордо изправена. Имал особено чувство за достойнство. Майка им била възпитаничка на френски колеж в София. Била много красива и интелигентна и не се срамувала да работи наравно с останалите на полето. Имала и сестра, женена за умен и работлив мъж, с малко дете, момченце. Живеели си те щастливо, но... дошъл Девети, изгряла свободата и на тях им се стъжнил животът. Божидар беше слушал доста истории, които звучаха подобно. Но това, което му разказа Виолета по-нататък – не, това сякаш се бе случило в някой кошмар, отишъл далеч отвъд въображението.

Всичко започнало с това, че баща ѝ не успял да изтрае ударите на национализацията и колективизацията и един ден тръгнал в Балкана при горяните. Скоро след това разгромили четата, заловили го и го осъдили на смърт. Народният съд бил великодушен и разрешил присъдата да се обжалва в еднодневен срок. Обаче на – задържали „по погрешка“ адвоката им и когато го пуснали на другия ден, срокът бил вече изтекъл. През един януарски ден на петдесет и втора получили известие, че присъдата е приведена в изпълнение „по отношение на“ Радослав Желязков. Така пишело – с това непреводимо на човешки език „по отношение на“. Виолета не знаеше къде е погребан баща ѝ. Знаеше само, че са го убили в местността Могилските гробища някъде край Стара Загора. Зет ѝ също бил арестуван. Умрял по време на следствието – уж от остра пневмония, но истината била, че го оставили на студа, докато не издаде участниците в измисления от следователя заговор. Народната власт конфискувала къщата им и Виолета, заедно с майка си и сестра си заживели под наем в собствения си дом. Отгледали детето на сестра ѝ, докато момчето навършило четиринайсет години. Макар че в училище се случвало да му кажат, че е от семейство на врагове на народа, не му разказвали нищо от тъжната им история, за да не го травматизира допълнително. Било им много трудно. Вкъщи работела само тя. Майка ѝ се поболяла от мъка и скоро починала, а сестра ѝ, като жена на народен враг, все не можела да си намери постоянна работа. След много години на пълна мизерия Виолета успяла да постъпи на работа в завода за кристал. Имала талант и скоро започнала да проектира изделия. Работата ѝ харесвала. Чашите, които правела, приличали на кристални цветя и когато вечер гледала през тях лампата в стаята, сякаш виждала недостижимите светлини на младежките си мечти. Лекият прозрачен звън ѝ напомнял минали празници, зимните вечери край голямата им кахлена печка, радостта, когато се събирали за семейните тържества – всичко онова, което вече нямало как иначе да си го върне. Досегът ѝ с това островче на красотата я крепял. Ралица, лелята на Божидар, също идвала от време на време да ги види. След като убили Никола, тя престанала да контактува с други хора и живеела доста самотно в града с правите улици. Виолета не искала да ходи там заради оная проклета местност, но Ралица идвала. Те понякога излизали заедно нагоре в парка, но близостта на гората ги натъжавала и затова повечето време си стояли вкъщи и си спомняли за отминалите щастливи години. Но то от това се състоял вече главно животът им – от спомени. Сега ѝ се струва, че и той не бил кой знае колко лош, докато един ден... Случило се така, че в седми клас от училище наградили Радослав – той бил кръстен на баща ѝ – за отличен успех с книга за пълния с героизъм живот на служителите от държавна сигурност. Той започнал да я чете още в училище и веднага разбрал, че в нея се описва как са заловили и разстреляли дядо му. Вечерта Радослав ѝ показал книгата. Още щом я видяла, ѝ прилошало. Авторът ѝ бил същият следовател, който убил баща му. Момчето веднага я заразпитвало през сълзи какво се е случило тогава. Тя се опитала да премълчи и тоя път, но била толкова разстроена, че не се сдържала и му разказала истината за семейството им. От този момент Радослав се променил неузнаваемо. Изгорил си пионерската връзка и започнал да бяга от часовете по история, а в осми клас – и от часовете по литература, защото иначе трябвало да изучава пролетарски поети и писатели, които за беда се учели точно в тоя клас. В комсомола го приели насила. Той отказал да вземе членската си книжка и това направила тя, защото не искала да го изключат от училище. Той дълго ѝ се сърдил и се затворил още повече в себе си.

Така изминали три години и Радослав вече завършвал, когато една вечер не се прибрал вкъщи. След три дни от милицията се обадили на майка му да си го прибере от моргата – били го застреляли на границата при опит да избяга в Гърция. Нямал документи и го разпознали само защото носел със себе си книгата на убиеца на баща си, а тя, естествено, била с дарствен надпис: „От педагогическия съвет на еди-кое си училище“, за да помни притежателят ѝ от кого е тази хубава награда. Майка му се сринала от тежка нервна криза и милостиво била прибрана в психодиспансера. Вместо нея в милицията отишла Виолета. Следователят ѝ обяснил, че ако не бил надписът на книгата, племенникът ѝ щял да последва съдбата на повечето бегълци като него – да го заровят някъде из горите край границата. А така може да са си помислили дори, че по погрешка са го застреляли – нали чете такава литература. Ето как тая книга му донесла накрая късмет – да е в обикновен, а не в общ безименен гроб.

– На другия ден, след като погребахме Радослав, намерих квартира при една приятелка и заживяхме у тях – завърши разказа си Виолета. – Малко преди да съборят Берлинската стена, след като бях чакала ред двайсет години, успях да си купя и тая гарсониерка. Може би сега ще разбереш защо не съм се омъжила. Докато бях млада, не ми остана време от работа и грижи. Освен това тогава нямаше желаещи да се оженят за дъщерята на народен враг. После вече не ми се искаше. Така си изтече животът ми. Вярно, сега уж нещата се промениха – уж има свобода на словото, уж изборите са свободни, а разправят, че и ние вече не сме длъжни да строим комунизма. Само че аз не вярвам на новите демократи. Пък и хора като мен вече няма как да бъдат свободни. Свободата е нещо друго, Божидаре. Тя е, докато съществува домът ти, докато можеш да избираш сам пътя си и докато са живи хората, които обичаш. Преди няколко месеца ни върнаха оная проклета къща, но аз не съм ходила дори да я видя. Могат ли въобще да ми върнат нещо? Бъдещето е вече заключено за мен, а почти всички, които обичах, са мъртви. Какво могат да ми върнат? Да не би тая къща, която е пълна само с горчиви спомени, да е домът ми?

Тя замълча.

– Ако има нещо, с което мога да ти помогна, само кажи, лельо Вили.

– Не, Божидаре. Всичко си имаме. На нашите години не ни трябва кой знае какво.

– Сестра ти жива ли е още?

– Да. Тя се съвзе. Само косата ѝ съвсем побеля, а беше само на четиридесет. Изкара няколко тежки години, но накрая успя да стъпи на крака. Помогна ѝ вярата – в нашето семейство всички сме вярващи. Ако почакаш, можеш да я видиш. На седемдесет е, но е още жизнена, дори повече от мен. В момента не е тук, защото ходи на работа.

– Хъ, каква работа на тия години?

– Сестра ми е висококвалифицирана бавачка, Божидаре. Знае два западни езика и много обича децата. Това родителите веднага го забелязват. Търсят я много, а и тя има нужда да е сред хора. Така си докарва и някой лев над пенсията.

– Тя каква пенсия получава?

– Съвсем мизерна е. Нали ти казах, че не ѝ даваха работа като жена на народен враг? Заради това и стажът ѝ е малък. Сега зет ми вече не се води враг, поне официално. Но продължава да е мъртъв. Тя, като вдовица, трябваше да получава половината от пенсията му. Но как да стане това, когато ония проклетници иззеха навремето всички негови документи при обиските и после ги затриха. Сега не можем да докажем, че е имал стаж. И тя не получава нищо... Скоро попаднах по следите на оня следовател, който уби зет ми. Оказа се, че живее наблизо, в едно казанлъшко село. Исках да се срещна с него и да успея да науча поне къде е гробът на баща ми. Събирахме три месеца пари за бензин и накрая тръгнахме с колата на един приятел. Намерихме къщата му лесно – тя е една от най-личните в селото. Звъннахме и той излезе. На осемдесет години е, но няма да му дадеш и шейсет. Запазен, загладен... Позна ме веднага, но отказа дори да разговаря с мен. Както едно време. Даже кучетата му джафнаха два-три пъти и престанаха да ми обръщат внимание. Единственото, което успях да науча, е пенсията му. Тоя убиец получава осем пъти повече от сестра ми. Но нищо. Ние пък можем да държим главите си изправени и да гледаме всекиго в очите.

Божидар замълча. Нямаше какво да каже. Беше нелепо, беше си гавра, но пък беше съвсем в стила на тая държава, която познаваше. Тя се грижеше за децата си колкото втора мащеха, но пък когато ги преследваше, го правеше от все сърце и докрай.

– Знаеш ли, хрумна ми нещо, лельо Вили – каза той след кратък размисъл. – От днес мога да добавям към вашите пенсии всеки месец петстотин долара. Не са кой знае колко, но поне няма да мислите за най-необходимите неща.

– О, това са много пари, Божидаре. Благодаря ти, трогната съм, но няма нужда. По-добре ги запази за семейството си.

– Лельо Вили, не се притеснявай – за жена ми и децата ми има достатъчно пари. Едва ли някога ще ни потрябват повече. Имаше и няколко други близки хора, на които исках да помагам, когато остареят. Те като вас бяха понесли много нещастия. Може би заради две неща най-вече се бях зарекъл да спечеля пари: едното беше да върна някогашното благополучие на семейството ни; другото беше... не знам, може би нещо като възмездие за всички страдания, които бяха причинили на близките ми. Успях да изпълня първата част от обещанието си и сега сме богати, имаме къщи, земя, коли... всичко. Само че баща ми и леля ми вече ги няма. Напоследък все по-често се упреквам, че вместо да печеля тия проклети пари, е можело да съм повече заедно с тях. Можело е да се радваме и на това, което имахме, стига да се виждахме всеки ден. Но... не се получи. Тъй е било писано. Затова ще е хубаво да мога поне малко да се грижа за вас. Не зная защо, но изведнъж те почувствах някак много близка. Приемете го тоя незначителен жест. Ако един ден не мога повече да ви помагам, ще ти кажа веднага. Но дотогава нека да го правя. Моля те.

Когато го погледна, старата жена се беше просълзила.

– Наведи, се моето момче – каза тя и го целуна по челото. – Ти имаш златно сърце. Леля ти щеше да се гордее с теб. Дано Бог ти помага.

Божидар записа адреса, прегърна новонамерената си леля и си тръгна.

По пътя на връщане отначало му беше доста тежко. Мислеше си за горяните, за Виолета, за леля си и баща си. И за парите, които имаше. За какво му бяха те? Все едно – децата му вече можеха да живеят повече от добре и без тях, а за Радостина те въобще не представляваха ценност. Харчеше само за най-необходимото и трябваше две недели да я увещава да си купи една обикновена блузка или чифт преоценени обувки. Трябваше да намери нещо друго, което да осмисли живота му. Кое беше то? Внезапно пак се сети за горяните. Те защо бяха станали такива? Да защитят нещо ценно за тях. Кое беше то – земята и имота им? Или може би идеята за свещената частна собственост? Или бяха тръгнали към Балкана от страх, че ще ги арестуват и ще ги пратят да изгният по затвори и лагери? Трудно беше да разбере кое е било от геройство, кое – от страх, и кое – от обикновен селски инат. Важното бе, че ги бяха изпоизловили и пратили на заточение или заколение. Но това не беше станало наведнъж. И народната власт тогава не бе пропуснала да демонстрира силата си. Избиването на първите, разгласено по вестници и радиа от новата котерия журнализци, е било повече от ясно предупреждение за останалите. Но те пак са тръгвали. По пътя на страданието. Към гората на обречените. До своите непонятни голготи. Защо? И има ли значение какъв е отговорът? Все едно, тогава комунистите ги бяха разбили със страшна сила. Оцелелите изкараха две-три петилетки от онова, което другите наричаха живот, в каменните кариери и зад решетките, после бяха интернирани, след това успешно интегрирани, а накрая, може да се каже, естествено и още по-успешно дезинтегрирани. След четиридесет години, докато тези нещастници се бяха прегръщали от наивна радост, че е дошло царството на справедливостта и мъките им най-после са свършили, ги бяха победили отново. Защото кой управляваше сега? Синовете и внуците на онези с дървените чутури, дето измислиха индустриализацията с кадри от околните села и българския вариант на колхозните плантации за магарешки бодили и миши ечемик, заедно с водата до глезени в затворническите карцери, лагерите с каменоломни и преспапиетата за доносници. С една дума, пак ТЕ. Отвсякъде погледнато, горяните бяха загубили. Защо тогава, през далечните синкави дни на петдесет и първа бяха избрали оня път към планината?

„Чакай, чакай – помисли си Божидар, – какво каза накрая леля Вили? „Мога да държа главата си изправена и да гледам всекиго в очите.“ Това е. Единственото, което са спечелили, е, че са си запазили достойнството. Може би това е била кармата им. Да. Достойнството. Хубава дума.

Само че струва ли си човек да умре за това?“

Не можа да си отговори, но някак си му олекна. Имаше нова тема за разсъждения. Пусна си един нелегален диск със стари италиански хитове и засили звука. Когато наближи Стара Загора, подпяваше на Роко Граната: O, mia bella mora, no, non mi lasciare.

 


37Хатюрен (или Атюрен) – област край Стара Загора, известна преди колективизацията с лозята и с овощните си градини.

38Атаксия – невъзможност да се съгласуват движенията на крайниците и тялото поради разстройство на периферната нервна система.

39За дамазлък – за разплод (тур.).

40Легендарния индустриалец – Добри Желязков-Фабрикаджията, прочут сливенски индустриалец, построил през 1834 г. първата на Балканите фабрика за сукно.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух