напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава ХХI. И последна


Няма, няма какво да се прави в Сливен рано привечер, когато тревожно запрехвъркат прилепи и през клоните на стария бряст и пролуките в тъмните облаци се запрокрадва светлината на първите звезди. И по-късно е същата история. Ще пообиколиш градината, ще минеш край кметството, после един-два тегела напред-назад по едновремешното „стъргало“ и... трябва да се забиеш в някоя кръчма. Няма какво друго. И Григор Мичев беше стигнал бързо до тоя извод. Затова влезе в първото заведение, което му се изпречи, като му писна да гледа витрините на малките магазини по главната и да се блъска в потока от наизлезлите с неясна цел местни граждани.

За късмет това се оказа доста свестен ресторант и Мичев вече близо два часа стоеше замислен пред поредната чаша водка на една маса близо до вратата. Хората, блюдата и напитките наоколо се сменяха като в кадри от безсмислен клип, а той продължаваше да гледа тъмния прозорец. Малко беше да се каже, че беше потресен. Беше узнал все такива тайни, които могат да преобърнат живота на всеки човек. Затова и гледаше невиждащо, докато картините от спомените му се сменяха сякаш без негово участие и като че ли само да му покажат, че всъщност никога не е разбирал тоя въртян от непонятни сили калейдоскоп от хора и съдби край него. И неговият живот беше проблясвал там, през мътното стъкло на окуляра. Но той вече беше приключил с миналото си. Десетилетия бяха минали, преди да се отвори тая врата във времето и да разбере как беше загинал баща му и какво всъщност се бе случило. Най-после научи и къде е гробът на майка му и как и защо е умряла. Вече знаеше това, което отдавна беше подозирал. Толкова дълго се беше мъчил да свърже следите от събитията, които се бяха разиграли тук преди четиридесет години, и ето че накрая се добра до истината. Само че за какво му беше тя? Нищо не можеше да се върне, нищо не можеше да се поправи, нищо не можеше да се промени.

„И какво да правя сега? – помисли си той. – Това, което правя и до момента. Като се замисля, какво е то всъщност? Въобще, какво правeх през целия си живот? За какво отидох, да речем, в Атомната?“

Изведнъж Григор се сети какво му беше казал братовчед му, когато го изпращаше на прословутия национален обект. „Ти какво си мислиш, че хората отиват там да строят социализма ли? Глупости. Отиват една тумба кариеристи да се наредят на опашката за директори, ще се домъкнат разни бригадири и герои на соцтруда, които се надяват там да могат да крадат повече, а също тарикати, които искат да се спасят от казармата или да се откачат от семейната верига – въобще авантюристи и всякаква друга паплач. Тъй че стъпвай смело по гърбовете им, а ако се наложи, и по главите им. Теб специално те пращам, защото оттам минава пътят ти към министерското кресло.“

„И аз го послушах – помисли си Мичев. – И какво, станах ли министър? Въобще кой от замислите на тези, дето определяха съдбата ми, се е сбъднал? Баща ми загина за нещо, което не се осъществи и може би изобщо не съществува, майка ми ме остави сам уж за мое добро, чичо ми ме прати в Съюза... Поне да беше в Англия. Накрая братовчед ми ме заби в Атомната. И какъв беше резултатът? Преди малко се срамувах, че баща ми е участвал в избиването на близките на една симпатична и мила жена. В централата преживях може би най-голямото си унижение и... все още живея сам като кукувица. Какво излиза? Сякаш съм се занимавал с неща, които не е трябвало да се правят или въобще не могат да станат. Значи е трябвало да правя нещо друго. Само че какво?“

Тъжно му стана на Григор Мичев. Нищо чудно – на всеки ще му стане тъжно, като узнае, че се е мъчил залудо и е живял някакси напразно. Но то всичко е суета и гонене на вятъра. „Хавель хавалим, хаколь хавель“ – както са забелязали преди много време умните евреи със свойствения за семитските езици суперлативен нюанс. Така е, но от това става ли ни по-леко?

Навън запрехвърчаха снежинки. Григор се загледа и сякаш за миг се върна в детството си. Спомни си как през зимата ходеха с майка си в сладкарницата до тях, пиеха топъл чай, той слушаше бумтенето на печката до малката масичка и гледаше през голямото стъкло как навън вали снегът. Хората минаваха забързано, някои от тях возеха в малки шейни деца, загънати с разноцветни шалове, и когато понякога спираха за момент пред прозореца, гледаха към тях сякаш с малко завист за това, че има толкова красива майка и пие чай в такава хубава сладкарница. Вратата се отвори, той погледна нататък и сякаш някой стисна гърлото му: заедно с хладния въздух и няколко снежинки в ресторанта влезе майка му. Беше с бялото си палто с пухкава яка, върху която падаха кестенявите ѝ къдри. Чистият ѝ ясен профил се очерта за момент на тъмния фон на вратата и сърцето на Григор се сви – от радост, а може би от тревога. Не искаше да повярва, но не можеше да сбърка – това беше тя. Майка му се обърна към него, усмихна му се и изчезна. На нейно място се появи жена в сиво-бяло палто и плетен бял шал. Тя потърси с поглед някого навътре в ресторанта, помаха с ръка и мина край него, без да го погледне.

Мичев въздъхна тежко, изпи на един дъх останалата водка в чашата, плати и излезе. Навън снегът се беше усилил. Той спря и се загледа в играта на снежинките край уличните лампи и светлите площадки пред витрините. Не беше стоял така много отдавна. Не можеше да си спомни кога го беше правил за последен път – може би като ученик, а може би и по-рано. Да, като дете. В Борисовата градина. Заедно с майка си.

Хората отминаваха край него, без да го забелязват, както се случва в студените вечери, когато снегът премрежва погледа и всеки бърза да се прибере у дома, дори това да не означава почти нищо. Уютът на дома – как му беше липсвал толкова години.

Мичев потръпна зиморничаво. Нямаше какво повече да прави в тоя град. Той тръгна към колата си и странно – докато стигна, никой не го погледна – сякаш беше невидим, сякаш въобще не съществуваше.

На паркинга мерцедеса на Божидар го нямаше. Григор изтръска снега от себе си и влезе в колата. Запали двигателя, включи парното и се загледа навън. Да можеше като от снега да се отърси от цялото си минало, от спомените си, от целия си живот досега. Но не можеше. Всичко се беше случило точно така, а не иначе – онзи куршум на баща му бе изстрелян и не можеше да го върне. Но можеше да направи нещо друго – да намери поне малкия манастир в Балкана и да открие кръста до оградата.

След минута едно тъмно беемве напусна паркинга до кметството и се заплъзга по пустеещите улици. Снегът бързо затрупа сухото петно, което беше останало като спомен след него, и продължи да се сипе – тих, бял и искрящ.

 

*

По превърналия се внезапно в широка пъртина път между Елена и Сливен се движеше тежкотоварен тир. Шофьорът, възрастен тъмноок мъж, захапал цигара и небръснат от два дни, уморено се взираше в снежната пелена пред себе си и въздишаше на по-острите завои. Беше от старата генерация, на която някогашните управници бяха създали самочувствието на некороновани крале на пролетариата. Той и колегите му пътуваха по целия свят – там, където обикновените хора не можеха и да припарят, получаваха заплати, колкото не вземаха и директорите на атомна централа, а каква търговия на черно въртяха – жестока. Сега времената се бяха променили. Не че нямаше вече пари – пак имаше. Но го нямаше онова самочувствие. От царе на пътя се бяха превърнали в обикновени шофьори, в наемни работници едва ли не. Сайбиите ги овикваха, като че ли бяха чираци, катаджиите им съдираха кожите с рушвети – за отмъщение за времената, когато можеха да минат с пълна газ край тях и да ги залеят с кална вода от някоя локва, и на всичко отгоре разни скапани баровци им натискаха гадно клаксони, когато пъплеха по завоите през проходите. Но както и да е. Миналото – минало. Ангел Михайлов – така се казваше – въздъхна пак и пъхна една касета с чалга в касетофона. Тирът усили ход и снегът заигра пред фаровете. Животът все пак не беше лош и ветеранът на тираджийството заклати глава, като от време на време успяваше да попадне и в такт с музиката. На душата му стана радостно и той неусетно се отклони от платното си. Ачо не беше чел учението за златната среда, но за средата на пътя бе наясно, че е по-приятна и безопасна, отколкото да се движи в някаква дясна крайност, както изискваше правилникът. В края на краищата, беше професионален шофьор и законът за движението по пътищата значеше за него толкова, колкото и крайпътните камъни. Хем за нищо не стават, хем са опасни, като се сблъскаш с тях.

 

*

Баварецът вземаше с лекота завоите, снегът се сипеше като в новогодишна нощ, а Григор гледаше светлия тунел на пътя и си мислеше за майка си. Само че нещо се беше променило. Сякаш нещо се бе случило с него. Не можеше да разбере какво, но му беше леко. Когато сутринта пътуваше към Сливен, му се струваше, че вътре в него има заседнал някакъв тъмен тежък блок. Носеше го отдавна, от дните, когато го напусна жена му, даже от по-рано, от студентските си години, когато загуби безвъзвратно вярата си, че има справедливост. А може би беше останал от детството му, от онази непреставаща зима, в която майка му го беше оставила сам. Сега това нямаше значение – откакто беше тръгнал преди малко, тъмният блок бе изчезнал. Нямаше го. Беше се разтопил като купчина почернял сняг. На душата му беше станало странно леко.

Григор пусна касетофона и засили звука. „Абба“ пееха оная песен за парите и за квартала на богатите. Не разбираше добре текста, но му стана приятно. Пари имаше, беше точно от тоя квартал. Но те не му трябваха, също както не му трябваше нищо от онова, което имаше смисъл за него преди. За какво му беше работата, директорското или министерското кресло? Какво му беше донесъл стремежът да се издигне в административните небеса, освен интриги, напрежение до края на силите, обиди и разочарования? За какво му беше и новият тежкарски офис, извисен господарски с тъмните си надменни прозорци над околните къщи? Трябваха ли му завистта на колегите и неистовият стремеж да спечели поредния безсмислен милион? Имаше нужда от нещо друго. Не знаеше още името му, но щеше да разбере. Животът изведнъж беше добил смисъл. Той натисна газта. Ани-Фрид и Агнета пееха, снежинките се блъскаха като пеперуди в предното стъкло и баварецът летеше по пустия път.

Григор Мичев вида светлините отдалеч. Не се притесни ни най-малко. В тая самотна нощ дори им се зарадва. Когато обаче тирът изскочи от завоя, изведнъж разбра, че няма да могат да се разминат. Големият камион светеше като коледна елха и се носеше към него по средата на шосето. Трябваше да избира между челен удар, скалите отляво и канавката. Григор инстинктивно зави надясно. За малко щеше да се измъкне, но заради трите водки реакциите му се бяха забавили съвсем малко повече от това, което му трябваше, за да успее. Колата изхвърча от пътя, превъртя се и, сякаш в злополучна филмова каскада, продължи да се търкаля и разбива надолу. Предното стъкло се натроши и той почувства как парчетата го зашибаха по лицето. Опита се да изскочи и усети зверски удар. Но вместо да го заболи, го заля беззвучна ярка светлина, от която се появи майка му. Беше облечена пак с бялото си палто с хубава пухкава яка, както преди час, когато му се стори, че я видя в оня уютен ресторант. Тя се усмихна и той разбра, че най-после ѝ е простил – на нея и на баща си, и на всички останали, и че това е било най-важното, което е трябвало да направи. А също, че вече няма да се върне назад.

От пътя се видя как от колата излетя тъмно свито тяло. То се превъртя няколко пъти, блъскайки се в камъните и заледената земя, и накрая спря осиротяло до един дънер.

Тирът отмина, без дори да намали.

Пътят отново опустя, а снегът продължи да вали и да засипва всичко. След час едва ли някой можеше да познае, че жалките безформени останки под купчинката сняг в нощта са били някога жив човек.

 

*

В Стара Загора всичко се разви по друг начин.

Матей и Светлана се ожениха, не заминаха никъде и заживяха щастливо.

Теодоси изхарчи парите от сделката, както разпореди жена му, после банката му фалира, той заработи като застрахователен агент и заживя щастливо.

Директорът на „Витамини“ си купи апартамент, вила на морето и беемве с лети джанти, след което беше уволнен и заживя щастливо.

Дон Вито също живee щастливо, разбира се, донякъде, а именно докато вечер доня Ина не започне да му задава неудобни и изнервящи въпроси.

Дори Динята може би също е щастлив посвоему. Достатъчно е човек да го види как се усмихва тихо и замечтано, когато някоя лелка го похвали, че е напълнил кофата ѝ с вода и е поставил добре цветята. Да, щастлив е. Може да се каже, че е идиотски щастлив.

Само Сергей си остана нещастен. Но то винаги се получава така, когато не внимаваш и не вникваш в сънищата си.

 

*

Какво стана тогава със семейство Къбокови?

Божидар продаде бизнеса си и всичките си имоти. Съгласи се без колебание и на условията на „Мултикомп“ за продажба на своя дял от „Витамини“. Не му се сториха обидни. В края на краищата, след като приспадна разходите, от онези шестстотин и петдесет хиляди долара му остана почти половин милион. Това беше добра цена и за цялата фабрика. Като начало купи една хубава къща в някакво предградие на Париж. Когато го видя за пръв път, не можа да повярва на очите си. За някакъв си час, докато скиташе наоколо, преброи повече видове дървета и храсти, отколкото имаше на Аязмото. Помисли си, че през войната фюрерът сигурно не е и подозирал, че трябва да превзема това забутано село. Но времето на битките беше отминало, жителите му бяха победили и го бяха превърнали в огромен парк. Това, което Божидар си мислеше, че може да стане само с усилията на някой изключителен човек като дядо Методий, тук беше направено задружно от няколкостотин най-обикновени френски селяни. Всеки беше искал неговата къща да е по-хубава от тая на съседа, всеки бе превърнал двора си в малка китна градина и се бе получило.

В това предградие щяха да живеят занапред. Чрез две офшорки Божидар беше измъкнал като фокусник парите им от България и те отдавна почиваха в обичаните от бизнесмените от цял свят швейцарски банки. Всичко вече беше готово и той най-накрая купи и билетите за самолета, за да видят Радостина и децата новия си дом.

Деница се завърна и петимата се събраха в София. Бяха решили да прекарат последната седмица в „Японския“. По цял ден скитаха по улиците, вечеряха в малки кръчми и играеха бридж в хотела. Една нощ заваля сняг, Божидар ги събуди и те излязоха навън да гледат. Снежинките се въртяха весело, падаха по лицата им и се превръщаха в малки капчици. Деница протегна ръка и хвана няколко.

– Мамо, помниш ли една вечер в Козлодуй, когато бяхме излезли да ловим снежинки? – каза Добрин.

– Помня – каза Радостина и очите ѝ се насълзиха.

– Искаме да ловим снежинки, искаме да ловим снежинки – завикаха тихичко трите им пораснали деца.

Тръгнаха надолу към града и дълго вървяха без посока. Снегът се сипеше по мръсните улици и покривите на посивелите грозни софийски къщи и пред очите им ги превръщаше в декори от стара забравена приказка с щастлив край. И по всичко личеше, че той наближава, защото и петимата подскачаха и се смееха, и дори няколкото случайни минувачи, които срещнаха, също се усмихваха – навярно на някой свой смешен спомен.

На следния ден Божидар каза на Радостина, че иска да ѝ покаже гадателката. Намериха бързо къщата и се качиха на етажа. Нямаше никого и той се зачуди къде е опашката от посетители. Позвъни на вратата – никой не отвори, а не се чу и звънене.

– Може би не работи звънецът – каза Радостина.

Божидар почука веднъж – уж по-внимателно, а след това доста по-силно, и това почукване се чу сигурно и в астралното пространство. Но вместо да се покаже гадателката, изщрака ключалката на съседната врата, тя се открехна и през пролуката се подаде една женска глава, облепена с ролки за коса.

– Какво сте се раздумкали? Врачката се премести преди месец. Долу има бележка. Не знаете ли да четете?

– Не знам – каза гордо Божо, – защото не съм грамотен.

– Пфу – каза главата с ролките, – духовит ще ми се пише. И затвори.

– Тя ми каза, че следващия път няма да има нужда да се качвам – плесна с ръце Божидар, когато слязоха долу и забелязаха листчето с надпис „Врачката се премести“.

– Значи пак е познала – засмя се Радостина.

Последната вечер петимата отидоха с колата на „Копитото“. Но от миналата му слава бе останал само надписът и те тръгнаха пеша нагоре към върха. Стъмни се и пътеката едва се виждаше сред преспите, но те продължаваха да вървят. Радостина ги поглеждаше от време на време и се усмихваше в мрака. Тя знаеше, че нещастието един ден отново ще почука на тяхната врата. Но сега небето беше ясно, звездите светеха щастливо над тях и тя се помоли денят, от който всички се страхуват, да не идва скоро.

 

КРАЙ

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух