напред назад Обратно към: [Господи, помилуй][Деян Енев][СЛОВОТО]



Париж


Тогава всичко ми беше лесно, защото бях на двайсет и три. Следвах, а нощем давах дежурства като санитар в психиатрията. За час-два приключвах с работата. Раздавах храната, после събирах мръсните чинии, измивах ги, изчаквах болните да изгледат филма по телевизията и когато си легнеха, измивах с един парцал коридора, изнасях найлоновите чували с боклуците вън пред клиниката, връщах се, подсвирквайки си, по кънтящото, пълно с каменните глави на бащите на психиатрията стълбище, сядах на масата в кабинета, вадех тетрадката и цигарите и за два часа написвах разказ. Финалите ми бяха най-лесни. Удряха читателя като чук по главата. Сетне, като всеки писател, имах нужда да споделя чудото на творчеството. Затова виках сестрата и си говорехме до заранта. Сестрите в психиатрията бяха по правило общителни създания. Освен това, както всички сестри, носеха престилките си на голо.

През онази нощ дежурна сестра беше Валерия. Тя беше по-голяма от мен с десет години. Кожата йбеше гладка като лист индиго. Знаех, че е разведена и че навремето е тренирала художествена гимнастика. Тя седна на високата кушетка и се облегна с гръб на стената. И старателно загърна бедрата си на бивша гимнастичка с бялата престилка. Както всички сестри, и тя злоупотребяваше с грима, но на нея йотиваше очите йда бъдат такива черни и лъчисти.

— И какво сега? — попита Валерия. — Ще напишеш ли един разказ специално за мен?

Аз сипах в две канчета по два пръста медицински спирт, запалих го за секунди, капнах вътре лимон, подадох йнейното питие, а мойто гаврътнах наведнъж.

— Ще напиша! — казах. — Само кажи какво точно искаш! Имаш уникалната възможност да си поръчаш разказ. Със зашеметяващ финал.

Валерия бавно отпи от канчето си, а после дълго въртя евтината пластмасова гривна на дясната си китка.

— Искам да бъда в Париж! — каза изведнъж тя. — Да седя на масичка пред някакво бистро с голяма витрина, тротоарът да е измит току-що, във витрината да се оглежда Сена, а аз да бъда с голяма сламена шапка. И един мъж, облечен в светъл костюм и ухаещ на тютюн за лула, да се приближи зад гърба ми и да ми поднесе букет гербери. Обожавам герберите.

Пак си налях в канчето от двулитровото тъмнозелено шише и бързо отпих.

— Готово — казах. — Нямаш никакъв проблем. Париж е моята стихия. Но трябва да видя краката ти. За да мога да ги опиша добре. Един разказ без хубави женски крака не е никакъв разказ. Даже финалът няма да го спаси.

Спиртът май ме хвана бързичко, но Валерия искрено се забавляваше на брътвежите ми и се заливаше в смях. В този миг изрева Спас. Спас живееше заключен зад една решетка в малка стая в дъното на коридора. Подавахме му храната през решетката. Той вземаше канчето, сядаше на пода и започваше да плюска. Сетне хвърляше изблизаното канче на мозайката.

Валерия стана сериозна.

— Нали ключът е в теб. Пусни го малко да се разходи в коридора — помоли ме тя.

— Добре си е там.

— Докторът спи на горния етаж. Никой няма да разбере. Само за малко. Знаеш ли, Спас понякога гледа толкова тъжно.

— Спас е животно — казах. — Дай да сменим темата.

И започнах да йчета новия си разказ.

В три през нощта времето спира за малко. Очите на Валерия са пълни с дълги начупени лъчи. Отвън в малката градинка се чуват славеите. Спас също млъкна. Толкова е тихо, че чувам дишането на Валерия. Свърших с четенето.

— Ще отивам да си лягам — каза Валерия и стана права. Аз я пресрещнах и несръчно я прегърнах. Тя не мръдна. Не ми помагаше, но не ми и пречеше. Започнах да ставам по-смел.

— Чакай — каза Валерия. Отмести се от мен и започна да разкопчава престилката си. Аз с разтреперани ръце грабнах ключовете и заключих вратата на кабинета. Сетне угасих лампата.

Събудиха ме викове в трапезарията. Отвън ставаше нещо. Валерия я нямаше. Скочих от кушетката, наплисках очите си с вода и натиснах бравата. Беше отворено. Ключовете ми ги нямаше. Няколко мъже от болните едва удържаха Спас. Спас стискаше в ръката си дървен крак от табуретка. По устните му имаше засъхнала пяна.

— Удари Валерия по главата — каза Владко, единият от болните, които го държаха. — Много пъти я удари.

Аз хукнах по коридора. Валерия лежеше на мозайката пред банята. Около нея се суетяха няколко лекари от първа смяна. Телата на надвесените над нея хора почти я скриваха от погледа ми. Само за миг зърнах слепената йот кръвта коса.

Сетне я вдигнаха на една носилка и я отнесоха.

Никога повече не видях Валерия. След време се чу, че дълго лежала в болница, после постъпила в санаториум, а накрая я пенсионирали по болест. Спас също изчезна веднага след инцидента. Май го изпратиха в Карлуково.

Валерия, ето че най-сетне изпълних обещанието си и написах разказ за теб. Само че не знам как да го завърша. Затова ще го оставя така. Но заглавието знам какво ще е. Ще се казва „Париж“.

 


напред горе назад Обратно към: [Господи, помилуй][Деян Енев][СЛОВОТО]

 

© Деян Енев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух