напред назад Обратно към: [Господи, помилуй][Деян Енев][СЛОВОТО]



И така нататък


Коста си свали часовника и го сложи пред себе си на масата. Главата го цепеше от изпитите бири. Докато беше чакал Милена да му се обади, цяла нощ се беше наливал. Взе маркера и започна да пише върху непопълнената кръстословица във вестника: Добре съм! Добре съм! Добре съм! Написа го седем пъти, след това написа с тлъсти букви думата „идиот“ и погледна часовника. Бяха изминали три минути. Реши да чака Милена да му се обади още половин час, до два, и след това да отиде да хапне в „Старата круша“.

На масата, върху вестника, кацна една муха. Беше се приземила в началното квадратче на думата, пояснена като „Насекомо, разнасящо зарази“. Коста започна да я гледа втренчено. Имаше чувството, че и мухата го гледа втренчено. Двамата се гледаха втренчено и никой не си отместваше погледа. Това продължи твърде дълго. Коста погледна с крайчеца на окото си часовника. Бяха изминали нови десет минути.

Коста започна да си представя как кръстословицата бавно се населва с героите си — квадратче след квадратче, вертикал след вертикал, хоризонтал след хоризонтал — с градове, поети, животни, селца, нобелисти... И т.н. И т.н. Имаше чувството, че интересното винаги започва след това и т.н. Той вдигна ръка и я стовари върху мухата. Сетне бавно я отмести и надникна отдолу. Нямаше ни муха, ни дявол. Мухата го беше преебала. До два оставаха петнайсет минути. Сложи си часовника на ръката. Тая епопея с Милена все някога трябваше да престане. Нямаше да се обади и това е. Някой друг опипваше сега шоколадовите й крака. Извади листчето с текста, който беше нахвърлял призори, когато в главата му беше истинска навалица и го препрочете:

„Аз съм една точка във Вселената. Никой не знае какво става вътре в главата ми. В главата ми висят паяжини. Сега ще изляза да рина сняг. Искам да рина сняг, а сняг няма, защото е юни. Сняг няма, защото е юни.

Цяла нощ котките навън пищяха като ранени лейтенанти. Трябва да си повярваш, че можеш да събереш парчетата, да ги залепиш. Наздраве, свят. Наздраве, Българийо. Аз ида.

Чешмичка, обвита в зеленина. Водата е вкусна и мека... и студена, и живителна. Пиеш, пиеш, пиеш, пиеш...

Трябва да знаеш къде може да те заведе един текст. Думите се изкачват към небето като стълба. Колко изтъркано. Сякаш дъвчеш изгнила слама. Ти дъвкал ли си изгнила слама?

Колко е приятно да бълнуваш. Да изхвърляш навън потоци думи от черепа си.

В ъгъла има една китара. Кой беше написал: „От китарата в ъгъла става чудесна къщичка за птици?“ Кой беше написал това? Не бях ли аз?

В мозъка ми висят паяжини. Всичко е натрупано като на някой таван, на който никой не се е качвал от десетилетия. Някой отваря прозорците, нахлува слънце, течението издухва прахоляка и отдолу блесва сребърният кръст на прадядо ми поп Константин. Захвърлен в ъгъла. Интересна работа. За пръв път се сещам за поп Константин...“

Коста се обу и излезе. В „Старата круша“ беше празно. Под пластмасовите градински маси с жълтеещи се покривки бяха налягали три кучета. Коста си представи как на улицата спира петнист като далматинец джип, трите кучета слизат от джипа, вдигат слънчевите очила на челата си, влизат в дворчето на кръчмата, сядат на някаква маса, поръчват си три мешани скари, изплюскват ги, още три мешани скари, и тях изплюскват, споглеждат се, оригват се и, преяли, лягат под масата, за да си вземат следобедната дрямка.

Келнерчето дойде и му подаде папката с менюто. Коста си поръча една мешана скара, без да я отваря. Келнерчето си взе менюто и влезе в кръчмата. Коста не разбра дали е чуло поръчката му или не. Можеше и да не я е чуло, защото видът му беше на човек, който е изкарал на матурата точно 2,33.

Кучетата под съседната маса въздъхнаха и пак потънаха в следобедната си дрямка. Щастливци, рече си Коста. Извади маркера и написа на мърлявата покривка „Ресто“. След това се подписа с най-министерския си подпис.

Мешаната му скара пристигна. Пържените картофи приличаха на опържени тресчици. А шишчето приличаше на малка главничка. Обидно, да, обидно. Коста извади маркера и написа върху мазната чиния „обидно“. Сетне започна бавно да преглъща. Изяде акуратно всичко, до последната тресчица, до последното въгленче. Избърса устата си със салфетката. Щракна с пръсти за сметката. Плати, за миг се изкуши да си представи как си ляга до кучетата и намества гърба си до топлите им космати гърбове, но стисна зъби, прогони изкушението и се запъти към къщи.

Когато отключваше вратата, чу, че телефонът звъни. Хвърли ключовете на мозайката и се втурна към хола.

— Милена! — извика задъхан в слушалката.

— Обажда се Михайлова, дъщерята на госпожа Елена Михайлова. Нали вие сте Константин?

— Дъщерята на класната?

— Мама тази сутрин почина. Погребението ще е вдругиден. Последните дни бях денонощно с нея. Тя говореше много хубави неща за вас и изобщо за целия ви клас. Мисля, че би се зарадвала там, отгоре, ако присъствате на погребението.

— Да. Ще... Ще дойда.

— Обадете се и на другите. Намерих записан само вашия телефон. — И затвори.

Коста се отпусна на стола. Погледът му се плъзна по кръстословицата. Мухата пак беше кацнала в своето квадратче. Коста много бавно започна да повдига дясната си длан. После я стовари отгоре и́. Почти беше сигурен, че я е унищожил. Но го беше страх да си вдигне ръката. Да, беше го страх.

 


напред горе назад Обратно към: [Господи, помилуй][Деян Енев][СЛОВОТО]

 

© Деян Енев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух