напред назад Обратно към: [Господи, помилуй][Деян Енев][СЛОВОТО]



Чисто сърце


Кметът на селото седеше зад бюрото и не можеше да си намери място от удоволствие, че при него е дошъл столичен журналист. Във вазата на бюрото бяха мушнати три стръка жълти форзиции. Макар че беше краят на април, всичко друго беше още голо и кафяво и пролетта приличаше на есен.

— Какво ще пиете? — потърка длани кметът и бръкна в бюрото. — Едно уиски?

И без да чака отговор, извади бутилката. Изчаках го да напълни чашите, чукнахме се, изпръхтях и започнах по същество:

— До нас стигна информация, че един възрастен жител на вашето селище бил починал, но по молитвите на някаква женица от селото, след десет часа оживял. Бих искал да ми разкажете за случая, а и да се срещна с тези хора.

— Нямате проблеми — каза той. — Точно от какво се интересувате?

— От всичко.

За да му помогна да се концентрира, извадих касетофона и го включих на запис.

Кметът си приглади косата и започна:

— Нашето село е с тристагодишна история. Старците си отиват, това е природният закон, но идват преселници от Родопите, тъй че хора има. Аз съм кмет трети мандат. Наистина, парите не стигат, само кметството успяхме да отремонтираме. Стопанството се разграби отдавна. Имахме хубаво училище, но децата намаляха и преди колко, преди 5-6 години го затвориха.

Кметът се почерпи отново, изтри устата си и продължи:

— Този, за когото питате, е попът. Дякон Илия. Той живее по-нагоре. Лани направи осемдесет. Преди колко, преди седмица, гледам, тича съседката му Труфка, аз тъкмо пръсках в двора овошките, и вика, че отчето умрял. То, дето се вика, с това тук никого не можеш да учудиш. Обадих се в града и довтаса докторът с линейката. Отидохме с него до къщата на отеца. Туй то, отишъл си беше човекът. Лежи изпружен в леглото, с издълбани очи, а брадата му, голяма бяла брада, лежи на гърдите му като сняг. Затворихме му очите, скръстихме му ръцете. Беше почнал да изстива. Докторът написа смъртния акт. Отец Илия самотуваше, попадията се беше споминала преди двайсет години. Децата му пръснати из страната. Разгеле, свързахме се по телефона с голямата му щерка, каза, че на другия ден пристига. Поръчах на Али циганина да изкопае гроба, всичко да е готово за погребението. Тук има една бабичка, Марика, дето премита църквата и продава свещи в неделен ден. Открай време живее в една барачка в двора на църквата, води се нещо като клисарка. Малко шантава жена, все мълчи, не се е омъжвала. Та тази Марика остана през нощта при покойника, както му е редът, да не е сам. На сутринта се събрахме тук на площада християните, аз и пет-шест женици и тръгнахме към къщата на отец Илия. Като стигнахме, влизам аз най-напред, като най-старши. Свалям си шапката на прага, както подобава. Гледам го, седи облегнат на леглото, подпрян с две възглавници. Седи и ме гледа. По едно време от ъгъла се надига Марика. Колкото си е слаба и мъничка, стори ми се дваж по-стопена. Само едни очи й бяха останали.

— Той оживя — дума ми Марика.

Аз, да ви кажа, се почувствах в небрано лозе, все пак кмет съм, властта съм тук и изведнъж такава чрезвичайна ситуация. Жените отвънка писнаха и се разкудкудякаха. Накрая събрах смелост, приближих се до отец Илия... И страх не страх, седнах на леглото до него.

— Какво става, отче? — попитах.

И той заговори с ясен глас, сякаш четеше псалми и думите му се врязваха в главата ми, като че бях ученик.

„... сякаш потънах в пода и в същия момент духът ми излезе от мен. Душата ми веднага тръгна в мрака. И този мрак е толкова непрогледен, че на земята няма такъв. И ми се стори, че летя не часове и не дни, а години — такъв трепет беше обхванал душата ми — и не знаех къде ще се спра.

Изведнъж прелетях този мрак, откри се светлина. Докато душата ми летеше в мрака, се чуваше неземно свистене — с такава бързина летеше тя. А когато вече прелетя този мрак, вече не се движеше с такава бързина, а сякаш бе поддържана от някаква невидима сила, носеше се като орел. Облитах бездната, а бездната е толкова страшна, душата така трепери, че е невъзможно и да се обясни! И на мен, на моя грешен ум, ми се стори, че тук може да се побере цялата вселена и пак няма да напълни бездната. Това е страшно... Как да го нарека? Страшна бездна за грешници... Никакви мисли нямаше, само едно — къде ще се спре душата ми? Изведнъж се появи една такава искрица, сякаш от огън, мъничка, мъничка, и лети сякаш срещу моята душа или дух, или как да кажа... И щом тази искрица докосна душата ми — в същия миг у мен се появи молитвичка. Три пъти я казах изцяло, а останалото време, колкото ми се наложи да бъда там, крещях само едно: „Сине Божий, помилуй ме, грешния!“ Както дете вика за помощ към родителите си, така и аз зовях: „Сине Божий, помилуй ме!“ И при тези думи започнах като че ли да се издигам нагоре. И когато с тази молитва стигнах обратно до тялото си, то с думите „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий“ — сякаш капчици се вливаха в тялото ми. Но тялото ми беше като леден блок, нямаше никакви движения. Но малко по малко почнах да оживявам, почувствах, че духът ми вече е вътре в тялото ми, макар че то беше така студено, че изобщо не можех да помръдна. В продължение на толкова часове то беше вече изстинало — такъв студ беше, вратата беше отворена, а аз лежах на прага...“

Касетофонът ми изщрака и се изключи. Касетата беше свършила от едната страна, но не я обърнах.

— Аз, между другото — продължи кметът, — викнах Марика и я питам: „Истина ли е това?“ А тя мълчи, но сякаш казва: „Нали виждаш“. Викам и́: „Какво направи, как го върна?“ Нищо не ми рече.

Преди да вляза при кмета, бях обиколил с колата селото. Изкъртените прозорци на училището зееха. Спирката на площада беше облепена с пет слоя некролози. Плочите на площада бяха дигнати, а чешмичката в средата беше пълна с гълъбови курешки. Единственото заведение, което работеше, беше нещо средно между сладкарница и ресторант. Вътре петима мъже, облечени с жилетки върху сините дочени дрехи и с бели чорапи, мълчаливо пиеха смес от мента и мастика.

— Ще ходите ли да говорите с отец Илия и с Марика? — попита кметът.

— Не знам — казах. Сбогувах се с него, седнах в колата, изпуших половин кутия цигари, запалих двигателя и потеглих към София.

 


* Разказът на отец Илия повтаря съкратено изповедта на дякон Николай пред братята от Оптина пустиня, направена през 1991 г. и публикувана в книгата на йеромонах Сергий Рибко „Възможно ли е Спасението през XXI век“, издание на манастир „Св. Вмчк. Георги Зограф“.

 


напред горе назад Обратно към: [Господи, помилуй][Деян Енев][СЛОВОТО]

 

© Деян Енев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух