напред назад Обратно към: [Господи, помилуй][Деян Енев][СЛОВОТО]



Господи, помилуй


Тази година през август се качих до манастирчето „Св. Никола“ над Кладница. Там заварих един дребен монах, облечен в избеляло расо и с кафяво от силното планинско слънце лице, който ми отвори старата църква да си запаля свещ, а после, като седнахме на масата вън под навеса, ми разказа една история.

Било преди пет години, по Коледа. Сняг нямало, но времето било мразовито. Отец Зотик, дългогодишният обитател на това манастирче, си отивал вече. От няколко дни старецът лежал в стаичката си в пристройката до църквата със затворени очи и дишането му било плитко и накъсано. На един стол до главата му седял Тодор.

Този Тодор бил от Кладница — бивш военен, служил цял живот като старшина в някакво поделение. Като се пенсионирал и се върнал на село с една армейска брезентова шуба — кяр от службата, дълго се чудил с какво да се захване. Бил разведен отдавна. Един ден, обикаляйки баирите за гъби, се натъкнал на манастирчето. Тогава отец Зотик още можел да стъпва по мъничко. Тодор зачестил в манастирчето, а когато старецът се обездвижил и паднал съвсем, и той дошъл да живее тук.

Представих си как над главата на отец Зотик тихо припуква кандилцето, а зад червеното стъкълце пламъчето изглежда като рубинено сърчице и как това е единственият звук в малката стаичка, в която умирал старият монах.

По едно време Тодор се сепнал и столът под него изпращял. Отец Зотик бил отворил очи и го гледал.

— Почети ми, Тодоре, от писмата на схиигумен Йоан, Валаамския старец — казал той. Тодор взел книжката, извъртял се със стола с гръб към прозореца, за да му е по-светло и засричал:

„Писах, както Бог влагаше в сърцето ми. По характер съм стеснителен, нямам дълбок ум, съзнавам го напълно, а и паметта ми е слаба. Не съм ходил на училище, както говоря, така и пиша...

... За мой срам, живея в манастир вече четиридесет и осем години и дотолкова съм се разстроил, че просто не знам с какво да започна, как да спася душата си... На млади години в мен имаше ревност дори в излишък. Носих известно време власеница и вериги, стараех се да търся свети подвижници, но някак не ми се удаваше да намеря, вероятно не съм ги разбирал поради своята неопитност. Първата ревност обръща много внимание на буквата, убиваща духа; и не срещнах такъв наставник, който би могъл да поддържа ревността и да ръководи правилно в духовния живот... Но не се отчайвам, вярвам в Божието милосърдие и се стремя към Него според моите сили. Припомням си евангелското лозе, на което дошлите наемници в единадесетия час получили такава заплата, каквато и онези, които работели от сутринта.“

— Сякаш за мен го е писал схиигумен Йоан — казал отец Зотик. — И аз така живях половин век извън света, а какво допринесох — не зная. Прочети ми, Тодоре, и за апостол Карп, за грешниците...

Тодор се покашлял и пак засричал:

„Апостол Карп молел Господ да накаже двама грешници; един еретик увлякъл в своята ерес православен — и апостолът молел Господ да ги накаже. Господ явил такова видение: разтворили се небесата, огряла ярка светлина. Апостолът погледнал нагоре и видял Господа. Господ му говори: „А сега погледни надолу“. Апостолът погледнал и видял тези двама грешници на края на една пропаст, а отдолу имало страшен, огромен по размери змей. Господ говори на апостола: „Нали искаш да накажа тези грешници?“ Апостолът се зарадвал, че ще бъдат наказани. Тогава Господ изпратил два ангела да спасят грешниците и казал на апостола: „Бий Ме и Ме разпъвай втори път, Аз съм готов да пострадам още веднъж за грешниците“. С това видението завършило.“

Отец Зотик изведнъж се размърдал и даже понечил да се надигне на нара. Гласът му прозвучал неочаквано ясно.

— Грешни сме, Тодоре, ние, хората. Аз след малко ще се представя на Господа. Но наместо да се кая сега и да моля Господ да прости греховете ми, знаеш ли за какво мисля? Мисля колко ми се ядат портокали. Като млад бях на Атон за малко — когато си мислех, че ще стана велик подвижник. Там имаше много портокали и ние, младите, доста си угаждахме с тях. Малки сме и сме грешни ние, хората. И Богомислието е недостъпно за нас. Но по великата си милост дано Бог да ни прости. Нека се помолим на Господа, Тодоре, да помилва нас, грешните.

Тодор не знаел какво е това да се молиш.

— А как да се моля, отче? — попитал.

— В началото и „Господи, помилуй“ стига — отвърнал отец Зотик и пак затворил очи; а устните му едва забележимо помръдвали. Тодор започнал да шепне: „Господи, помилуй! Господи, помилуй!“

Минало така доста време. Изведнъж застудяло много. Като се огледал, Тодор видял, че печката е изгаснала. Главата на отец Зотик била паднала назад. Тодор пипнал челото му. То било студено. Сега трябвало да слезе до Кладница, за да съобщи за смъртта на стареца и да организират погребението. Сигурно за опелото на стареца трябвало да повикат владици... После пак трябвало да се качи горе, в манастирчето, за да остане през нощта при него. Много работа имало. Тодор се разбързал. Закачил вратата с куката, хвърлил на раменете си старата армейска брезентова шуба и с двуметрови крачки заслизал надолу по твърдия от студа — като излят от бронз — сипей. Пътчето иначе се виело покрай коритото на реката, но Тодор нямал време да върви по него.

Малко преди да стигне магистралата, в полето, срещнал детето на един свой комшия от Кладница. Момчето ходело като пияно. В ръцете си стискало плетена шапка, пълна с портокали.

— Чичо Тодоре, ти ли си? Бързай, че ги разграбиха.

— Кое бе? — попитал запъхтян Тодор, като се поспрял.

— Портокалите. Ей там преди има-няма час се обърна един тир, пълен с портокали. Целият се изсипа като кошница. На шофьора нищо му няма, само носа си обели. Някакъв грък бил. Карат като луди, ей! Тичай, че нищо не остана.

След петдесет метра Тодор видял тира, полегнал като детска играчка в канавката. Долчинката до него била пълна с портокали. Хората от селото на върволица с колички, каруци и леки коли товарели кой колкото свари и възбудени и весели, бързали към къщи за Бъдни вечер.

Монахът свърши разказа си и се надигна да ми покаже гробчето на отец Зотик от външната страна на олтара на църквата. На простия камък пишеше: „Господи, помилуй Зотик“.

От отсрещния хълм се чуваха звънци.

— А ти как се казваш? — попитах монаха.

— Зотик. Преди, в света, бях Тодор.

На раздяла Зотик ми подари една кафява от пипане книжка — „Писма на Валаамския старец схиигумен Йоан“. Цитатите в текста са от нея.

 


напред горе назад Обратно към: [Господи, помилуй][Деян Енев][СЛОВОТО]

 

© Деян Енев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух