напред назад Обратно към: [Клането на петела][Деян Енев][СЛОВОТО]



Наемен убиец


Витя Афганеца седеше в кухнята с крака върху масата и пушеше цигара след цигара. Сутринта се беше обръснал, беше облякъл чиста риза и оттогава, чорт вазмьот, не беше мръднал краката си от масата, а погледа — от телефона.

Над половин година онези не му се бяха обаждали. Не заради парите се безпокоеше Афганеца. Яд го беше, че от това страда занаятът. Неговият занаят беше като този на цигуларя. Ако не го практикуваш редовно, ставаш за смях.

Витя Афганеца обичаше занаята си. Дълги години беше изкарвал хляба си от това да духа свещичките на разни хора. Човекът, който духаше свещичките. Това звучеше добре.

Спомни си последния случай. Трябваше да пречука някакъв бизнесмен. Бизнесменът имаше строго установени навици и всеки ден минаваше по един и същ маршрут. Да му пратиш куршум в челото беше фасулска работа. Но Афганеца не обичаше да претупва нещата. Той обичаше да проучи всичко, да се срасне със своя обект, да се превърне в негова сянка, да го усети като роден брат. И чак тогава да стреля.

В този занаят имаше правила, които беше хубаво да се спазват. Едно от тях беше уважението към жертвите.

Афганеца уважаваше своите жертви.

И онзи бизнесмен накрая отпътува. Качи се на влака, който не спира на никаква гара и потегли към страната на сънищата. Афганеца го застреля в седем сутринта през прозореца на тоалетната му тъкмо когато бизнесменът пускаше водата от казанчето. Оттогава онези не му се бяха обаждали. Скоро щяха да станат седем месеца.

Витя си свари кафе и отново седна на стола, а краката си стовари отгоре на масата.

Когато получеше поръчка, той целият се подмладяваше. Очите му добиваха момчешки блясък. Дълбоките бръчки около устата му се изглаждаха. Сърцето му започваше да тупти равномерно и силно.

Първия ден Витя Афганеца просто почистваше пистолета си. Седеше на масата, търкаше оксидираната стомана и мислеше.

Втория ден правеше една кратка разходка до жилището на „пътника“.

Третия ден прекарваше в библиотеката. Понякога от старите вестници човек можеше да научи много неща.

Оттук-нататьк започваше голямото дебнене. Ден след ден и нощ след нощ. Заради тези мигове живееше Афганеца. Възбудата беше толкова силна, че превръщаше даже и безкрайните месеци на чакане от поръчка до поръчка в скъп спомен.

Афганеца мразеше новата пасмина, която нахлу в занаята през последните няколко години. Всичките тези мускулести леваци с черни очила, които връхлитаха изневиделица върху жертвите си с мощни коли и мотоциклети и стреляха по тях с автомати. Това беше касапница, а не изкуство. Афганеца не проливаше кръв. Афганеца оставяше само малка дупчица в челото. Един мъничък красив подпис.

Витя се надигна да изхвърли пепелника, а после отвори нова кутия цигари. Той отдавна не държеше сметка за цигарите, които изпушваше. Сигурно беше напълнил през тази половин година цяла влакова композиция с фасове.

Навън започна да мръква. Духаше силен вятър, който огъваше върховете на дърветата. Витя запали лампата и отново впи поглед в телефона.

„Моля ти се, Отче. Нека да се обадят. Още не съм за боклука. Това мога да върша, за друго не ставам.“

В този миг телефонът иззвъня. Витя в първия миг не помръдна изобщо, само зениците му се разшириха. После скочи и сграбчи слушалката.

Докато слушаше, чертите на лицето му се отпускаха блажено. Накрая, когато отсреща затвориха, той тържествено се запъти към личния си сейф. Отвори го и извади пистолета. Бавно го разглоби, изчисти смазката и отново го сглоби. Пъхна с наслада пълнителя в дръжката. Свали предпазителя, отиде до огледалото и дълго разглежда очите си, сияещи като на хлапе. А сетне Витя Афганеца допря цевта до слепоочието си и стреля.

 


напред горе назад Обратно към: [Клането на петела][Деян Енев][СЛОВОТО]

 

© Деян Енев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух