напред назад Обратно към: [Клането на петела][Деян Енев][СЛОВОТО]



Птицата


Горката Августа и тази нощ не можа да мигне. Върху нощното й шкафче се търкаляха опаковки от сънотворни. Августа с един жест ги смете в чекмеджето. После стана, облече копринения халат със златния дракон на гърба, направи си кафе, изпи го с блуждаещ поглед и като се изправи пред огледалото, стоя там най-малко половин час. С омраза разглеждаше своето отражение. Гадните сенки под очите, луничките по шията, рядката коса с цвят на картоф.

После разтвори халата.

Триъгълен като на гъска корем. Жълти бедра. Нацвъкани с лунички тежки гърди. Груба като на вампир кожа.

Баба Августа.

Тя загърна халата и се повлече към банята. За какво й беше този живот. За какво й бяха тези пари, които трупаше. За какво й беше да радва бездетните чужденци със сирачета и захвърлени деца и да организира нелегални канали за прехвърлянето им вън от страната и да урежда нечий чужд живот, след като нейният беше толкова скапан.

Всичко трябваше да свърши още днес. Не утре, а днес. Цялата тази каша. Седемнайсетият етаж беше едно добро място за подобно решение. Августа със злорадство отвори прозореца и се надвеси навън. Как още нищо не подозираха онези мънички хора, които щъкаха насам-натам. Как щяха да се разнищят и да се разбягат като хлебарки. Как щяха в ужас да заобикалят красиво разпереното й тяло. Как само щяха да разказват на пресекулки после в домовете си за някаква, дето полетяла отгоре. И да се чудят защо го е направила. Ей така, за да ви го начукам на всичките.

Августа изпита желание да пийне нещо силно. Тя се облече набързо, дълго рита вратата на асансьора, защото той все не пристигаше, а когато най-сетне пристигна, му тегли такъв къч, че кабината се разлюля и прекрачи вътре.

Барчето на партера беше празно, точно както тя обичаше.

— Едно двойно — каза на момчето зад бара.

— Не е ли много рано, Августа? — попита барманът.

— Недей да разсъждаваш. Ченге такова. Всички сте ченгета. Твойта работа е да миеш чашите, да сипваш питиета и да не си отваряш устата.

Августа с достойнство си взе чашата и седна в най-далечния ъгъл. Щяха да видят те, като намереха красиво разпереното й тяло. Един блок никога вече не е същият, когато някой се е хвърлил от него. Хората започват да го заобикалят. Той се превръща в прокълнат. Нещастници такива. Всички сте ченгета. Синеоки ченгета с избръснати мутри.

Августа допи питието и се надигна. Трябваше да свърши някои работи. Да се изкъпе, да се гримира. Да се облече в бяло.

Птицата Августа.

Тя плати и изтича към асансьора.

След два часа беше готова. Колко беше хубава сега. Приличаше на едро десетгодишно момиченце с червило на устните. Добре го намисли тази сутрин. Пак изпита нужда да пийне нещо. Защо пък не. Можеше да си го позволи. Онази работа, дето я беше намислила, щеше да стане за миг. Денят щеше да й стигне за всичко.

Излезе на площадката и повика асансьора. Докато го чакаше да пристигне на седемнайсетия етаж, започна да рита вратата му. Този асансьор разбираше само от ритници.

Барчето пак беше празно. Само в дъното, и то точно на нейния стол, сега седеше някакъв мъж. Августа си взе питието и се запъти натам.

— Аз седя тук — каза сърдито тя.

— Прощавайте, госпожо, не знаех — каза мъжът.

— Не съм госпожа, а госпожица — вече яростно отвърна Августа.

— Още веднъж прощавайте.

Мъжът се надигна и се премести на съседния стол. Августа го разглеждаше от упор. Беше на години, но изглеждаше здравеняк. Един такъв плещест като камионетка, а на всичкото отгоре със сини очи и избръснат до кръв. Чисто ченге, рече си Августа, докато с достойнство се наместваше на стола си. Не на мен тия.

— Какво работите? — реши да му го зачука тя.

— Аз ли? — Мъжът стана и се поклони. — Капитан Чечев от Шести полицейски участък.

— А аз съм... Но защо са ни всичките тези лайна. Не ви трябва моето име и толкоз.

— Изглеждате, как да кажа, леко напрегната. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не изглеждам напрегната, а решителна. Скоро ще разберете какво имам предвид. Ще разберете по писъците. А също и по тълпата, която ще се събере. По това, че ще пристигне линейка. И разбира се, по многото ченгета. Ще им създам работа на тези пичове. Ще ги накарам да пишат като побъркани. Направо да се посерат от писане на дълги тъпи отчети.

— Не знам за какво говорите, но сигурно ще е интересно.

— А вие какво толкова разпитвате. Да не сте по служба тук? — изведнъж се сети да попита Августа.

— За съжаление, по служба.

— Някаква тайна акция. Може би лов на проститутки?

— Не, има смъртен случай.

— Кого са пречукали? Аз не чух стрелба.

— Една жена се е хвърлила от вашия блок. Някоя си Августа. Познавате ли я?

Августа стана, като при ставането разля уискито и изтича навън. Трупът лежеше на десетина метра от основите на блока и около него се беше събрала тълпа. Върху тялото беше метнат чаршаф.

— Какво е станало? — разблъска зяпащите Августа.

— Някаква ненормална — промърмори старицата до нея и се уви зиморничаво в позеленялата от старост лисича кожа на врата й. — Хвърлила се е от двайсет и седмия етаж. Поне да се беше отровила в стаята си. А то — ще прави цирк на хората. Тялото й, разбира се, стана на кайма. Аз седях ей там, на пейката и видях всичко.

Старицата намести с ръка изкуственото си чене и се загледа пак като хипнотизирана в бялата купчинка.

Августа се озърна диво. Опита се да запищи, но от гърлото й не излезе никакъв звук.

Изведнъж усети, че някой я хвана с железни пръсти за лакътя.

— Бихте ли дошла за малко с мен? — чу тя познат глас.

Августа се извърна бавно. На педя от нея, гледайки я втренчено в очите, стоеше капитан Чечев.

 


напред горе назад Обратно към: [Клането на петела][Деян Енев][СЛОВОТО]

 

© Деян Енев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух