напред назад Обратно към: [Клането на петела][Деян Енев][СЛОВОТО]



Света Ана


Докараха петте момчета в седем заранта. С леля Ани още не си бяхме изпили кафето. Двамата санитари ги намятаха като снопове напреки на каменните маси и се подпряха на стената да си поемат дъх.

— Това са Роки и хората му— каза важно високият, с окапалите вежди. — Държали са момичетата в хотел „Виктория“. Целият единадесети етаж е бил техен. Вече не е. Горките момичета. Новите господари винаги са по-лоши.

— Голяма патаклама е било — каза ниският.

Сетне те сгънаха носилката и поеха безшумно нагоре по стълбите.

Откосите от калашника бяха превърнали момчетата в дунапрен. Този или тези, дето бяха стреляли, навярно бяха разполагали с цяла раница пълнители и с предостатъчно време спокойно да презареждат. Четиримата с якетата бяха ниско остригани, само онзи с костюма имаше дълга до раменете руса коса. На единия куршумите бяха смлели часовника на ръката, сигурно се беше опитвал да се скрие зад него. На другия бяха изкарали токата на колана откъм гърба. А на русия — на русия бяха избродирали на лицето широка усмивка, от ухо до ухо.

Леля Ани ми сипа четвърт канче медицински спирт и ме накара да го изпия на екс, а после ми хвърли ръкавиците. Работихме мълчаливо около три часа. Най-сетне тя разви дебелия като питон маркуч, пъхна единия му край в крана на чешмата и хубаво изми всичко — и голите момчета, и масите, и пода със силната като гръмотевица струя вода. Накрая си обърса ръцете и отиде зад завесата да се обади по телефона. След пет минути отвън се почука. Тя отвори тежката като люк на подводница врата на моргата, пое пет еднакви пакета и веднага затвори. Във всеки пакет имаше черен костюм, бяла риза, чифт чорапи и чифт нови обувки, номер четиридесет и пети.

Работихме още два часа. Когато леля Ани се изправи, момчетата вече приличаха на абитуриенти, заспали здрав сън след тежката празнична нощ. Умението й да превръща мъртъвците в красиви покойници наистина нямаше граници. Само дето на русия обувките му бяха малко големи. Аз бях започнал да зъзна. Отидох до умивалника и повърнах. После си измих ръцете и лицето и като хванах с два пръста левия си клепач, за да не трепери, погледнах леля Ани. Тя също ме погледна. Онзи усмихнатият сякаш помръдна на масата. Леля Ани пак се пъхна зад завесата и след малко излезе оттам с малка иконичка, пет свещи и ножица в ръце. Закачи иконичката на един пирон, запали свещите, накапа восък и ги залепи на циментовия под и после постоя така, като си шепнеше нещо. Сетне угаси свещите с наплюнчени пръсти, събра ги, откачи иконичката, отиде до русия, отряза с ножицата кичур от косата му, занесе всичко това отново зад завесата, побави се малко там и като излезе, каза:

— Хайде да пушим.

Излязохме вън в коридорчето, седнахме край масичката и запалихме по цигара. Докато пушехме, край нас по стълбите се спуснаха тихо като призраци двамата санитари. Безвеждият носеше на рамо брезентовата носилка. Когато и последното заспало момче потегли нагоре в носилката по изтритите кехлибарени стъпала, столът под леля Ани изскърца.

— Защо отряза кичур от косата на онзи, русия? -попитах аз.

— За да го дам на майка му — започна спокойно тя, но изведнъж пред очите ми лицето й се сгърчи и почерня като запален лист хартия, а огромните й рамене неудържимо се затресоха.

 


напред горе назад Обратно към: [Клането на петела][Деян Енев][СЛОВОТО]

 

© Деян Енев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух