напред назад Обратно към: [Клането на петела][Деян Енев][СЛОВОТО]



Един ден от живота на Емата


Дядо просяк седна на стълбите пред църквата и подреди около себе си своето малко имущество -патериците, пластмасово шише с вода, парче стиропор и тенекиена кутийка за парите, която внимателно постави върху стиропора като върху пиедестал. Вече беше готов. Лицето му имаше цвят на старо конско седло, а брадата му беше сребърна.

Точно така трябваше да изглежда един просяк според Емата. Всяка сутрин той извършваше тези движения с вдъхновение и със забележителна последователност.

— Бог да ви поживи — дрезгаво отрони той на първия минувач, който хвърли в тенекиената кутийка монета. Монетата звънна така, че се чу из целия площад. Емата чак примижа от възторг.

Денят можеше да започне.

Към десет есенното слънце напече и вече не беше толкова студено. Започнаха да се появяват и първите туристи. Емата намести ремъците на тежкия акордеон върху раменете си и започна да свири. Тя знаеше мелодиите само на две песни, защото беше на единайсет години, но хората постоянно се сменяха и не подозираха това.

В единайсет Емата свали акордеона, прибра парите от старото бомбе пред нея, протегна се като котка и погледна към пейката в началото на градинката отвъд площада, на която трябваше да седи баща й. Баща й пак го нямаше. На Емата й се дорева.

Сутринта той й беше сресал косата на път, беше й оплел плитката, помогна й да пренесе акордеона от товарния вагон, в който живееха до стъпалата на църквата, а сетне, като я настани, клекна пред нея и се разплака. Тя разглеждаше мътните му червени очи, наболата четина по бузите му, оръфаната яка на ризата, лъскавото като мушама от мръсотията палто и кимаше с глава.

Най-сетне баща й си отдъхна, изправи се и с горда походка пое към своята пейка. Още не беше изгубил гордата си походка. Емата тайно и от себе си му се радваше, докато го гледаше в гръб. Как гордо вървеше баща й. Това беше нейният баща.

После се появи дядо просяк и тя насочи вниманието си към него.

Към обед на площада пред църквата се изсипаха цяло ято японци. Наистина приличаха на птици със странното си чуруликане и с пъстрите си дрехи. Те заснеха всичко наоколо — градинката, площада и храма — със своите видеокамери, пуснаха левчета в нейното бомбе и в тенекиената кутия на просяка, а на Емата през цялото време ужасно й се искаше да погледне през окото на видеокамерата и накрая желанието стана толкова силно, че тя бързо го уби и продължи да свири, първо едната песен, после другата.

В два дойде педофилът. Всъщност Емата не знаеше, че той се нарича така, но знаеше друго — че ужасно иска този човек изведнъж да се превърне в локва. Педофилът я погали по бузата, плъзна показалеца си по вратлето й, сетне надолу по гръбнака, помачка мекото на ухото й и се опита да я заприказва, но Емата стискаше зъби и свиреше като бясна, първо едната песен, после другата, и пак едната песен, и пак другата.

Накрая педофилът потрепери като ударен от ток, огледа се, обърса ситните капчици пот над горната си устна, пусна в бомбето един бонбон и си тръгна, със смешната си като на жираф походка. Емата го изчака да се скрие, остави акордеона на стълбите, грабна бонбона и веднага го сдъвка.

В пет дядо просяк започна да събира имуществото си. Като се приготви, той се довлече по задник до нея, изглади с длани и положи в бомбето й едно книжно левче, поклони й се, пак се замъкна до своето място, покатери се на патериците и пое трака-трак през площада.

В шест най-сетне баща й се появи. Не залиташе, но тя го позна по цвета на лицето. Лицето му беше синьо, а очите стъклени. Той взе бомбето, изтръска парите от него в джоба на палтото си, метна акордеона на рамо и я дръпна за ръката. Емата знаеше, че сега не бива да му противоречи изобщо и се затича след него.

След двайсет минути двамата стигнаха моста „Чавдар“, минаха отдолу, пресякоха три коловоза, без да се оглеждат, баща й вървеше напред и все по-силно я дърпаше за ръката и Емата тичаше и се препъваше, стигнаха до изоставения товарен вагон, баща й метна в кънтящата пещера първо акордеона, Емата искаше да му каже, че така не бива, защото ще се счупи и после какво ще правят, но нищо не му каза, сетне баща й я грабна с ръце, натика я вътре и накрая се качи и той.

През нощта Емата пак сънува онзи сън, който си сънуваше винаги: че влакът минава през тялото на баща й и го отрязва от кръста надолу, но нагоре нищо му няма и той си намира две хубави лъскави патерици и сяда наместо просяка на стълбите, а вечерта, преди да си тръгнат двамата към къщи, трака-трак, трака-трак, изпълзява до нея и оставя в старото бомбе един бонбон, ама най-големия бонбон. Голям като какво? Ами голям като църква.

 


напред горе назад Обратно към: [Клането на петела][Деян Енев][СЛОВОТО]

 

© Деян Енев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух