Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

Чрез употребата на календара като властови и пазарен инструмент се проявява една от главните функции на модерната литературна институция – да забелязва, да подрежда, да класира, да напомня. Тъкмо календарната година се откроява като може би най-категоричното обособяване и селектиране на книги, авторски имена и събития. Сигурно е едно: календарната година форматира времето на литературата, според сюжетите и списъците на класации, анкети, обзори, селекции, юбилейни чествания и т.н. Вместо да се използват персоналистични подредби и мащабни периодизации, всяка година онова, което с различен успех наричаме “литературен процес” или “актуализиране на литературната памет” се прибира в дати, месеци и сезони, преди или след лятната пауза, около някое социално или политическо събитие, в контекста на някакъв дебат и пр.

Малко са емблематичните за българската литература години: 1907, 1910… Те са характерни със струпването в тях на значещи книги и публикации в периодиката, които назовават промени и трасират тенденции. Има и други години, в които обаче политическите събития предопределят литературните промени – 1923, 1944, 1956, 1989…

Каква е 2000 година за българската литература? Ако трябва да я поберем в две къси определения, тя едновременно е междинна година и година на нормализацията. Това са 12 месеца, разположени след 90-те години на ХХ век и преди началото на ХХІ век. Точно в тази междина на българската литература й се наложи да приключи едни процеси и да обещае други, да окръгли една епоха и да отвори възможности за нова.

Усещането за междинност се появи в умората от поредния “край на века”, от изпробването на множество неоавангардистки, радикални, постмодерни и прочее търсения. 90-те години бяха белязани от едно могъщо по своя литературен ефект събитие – свободата на словото и формирането на плуралистична културна среда, в която изобилстват издания, тенденции и почерци. Нови списания започваха и спираха. Около тях се формиха и се разпадаха кръгове. Лавина от български и преводни заглавия потопи пазара. Като че ли в края на века се струпаха няколко български литератури – всяка със свои имена, традиции и доминиращи стилове. След този благодат и ужас на хаоса беше логично да настъпи интелектуална умора. През 2000 година литературните списания започнаха да се броят на пръстите на едната ръка, вестниците – също. Нещо, което е характерно само за България и нейната предимно “вестникарска публика” – литературните вестници са също толкова на брой, колкото и списанията. Скандалите между “млади” и “стари” останаха някъде в пожълтелите страници на предишни години. Това е едната страна на нормализацията – няколко редовно излизащи периодични издания, все повече ежедневници, които имат свои литературни страници, по-търпеливо обглеждане на новите български заглавия, съкратени разстояния между университет и писателска общност, умерена литературна среда.

Следващите две страни на нормализацията са вътрешно литературни. Т.нар. експерименти със словото все повече се удържат в границите на една по-достъпна комуникация, а чрез нови заглавия българската литература спокойно се разположи в целия възможен жанров диапазон – от криминалетата, през романите и документалистиката, до поезията и драматургията. В най-новата българска библиотека вече няма липси.

Какво се случи в прозата? Може би е истински парадокс, но отпечатаният като самиздат “Не будете сомнамбула” с подзаглавие “един сервитьор в резиденция “Бояна” разказва” от Стефан Кисьов е безапелационното събитие в българския роман през 2000 година. Може да бъде четен и заедно с другия тазгодишен роман на Кисьов – “Никъде нищо”, но именно “Не будете сомнамбула” е изящно ироничен, забавен, лек, забъркващ история и всекидневие, герои и малки човеци, бездарен социализъм и незряла демокрация, живот насън и сънища наяве.

Почти невъзможният пазар за българска литература все пак излъчи свое пазарно събитие – романът “Мравки и богове” на Стефан Цанев, достигнал според някои изявления над 10 хил. тираж. Българското криминале създаде най-накрая свои нормални, непошли представители – “Добро ченге, лошо ченге” и “Сбогом, Джони” на Марин Дамянов и “Мокра поръчка” на Фани Цуракова.

Други успешни белетристични изяви са добре овладяната “Хроника на едно пропадане” от Людмил Тодоров, изненадващият завой на Александър Томов към византийското средновековие с “Пурпур”, утвърждаващият визията за неуспелите градски герои роман “Посока Сакраменто” на Палми Ранчев. Последните, излезли посмъртно, разкази на Станислав Стратиев във “Вавилонска хроника” ни убедиха какъв европейски автор загубихме през 2000-та. С второто издание на късите си разкази “Ези-тура” на Деян Енев преговорихме знанието си за неговия изчистен, класен стил, а сборникът с ракази “И други истории” и второто издание на “Естествен роман” от Георги Господинов бяха сред късните декемврийски събития, чието ехо вероятно ще се носи тепърва.

До появата на мемоарите на Георги Данаилов “Доколкото си спомням” т.нар. български нонфикшън и особено автобиографичният жанр здраво и безнадеждно беше нагазил в мочурища от автомистификации и пренаписани доноси със задна дата. Както вече посочихме през годината, “това е другата мемоаристика, висококласната, човешката, с фина автоирония и деликатен хумор, тържество на изящната и честна субективност”. В момента се чува, че Георги Данаилов пише следващата част от мемоарите си. Това голямо литературно събитие вероятно ще продължи и през 2001 година.

На Коледния панаир на книгата се появи първа част на автобиографията “Бивалици” от Вера Мутафчиева, където през съня на детството миналото проговаря в колебанието между “да” и “не”, между “било ли е” или “не е било”. Пак на панаира излезе за първи път поредната “книга от чекмеджето” на Константин Павлов – дневниковите “Записки”. Още в началото на годината “Цветя на злото” (но не от Бодлер, а от дисидента Йордан Русков) представи части от архива на Държавна сигурност по делото срещу автора, който единствен през 1956 г., вместо да възпее Априлския пленум, написа ода за унгарското въстание и плати за това със свободата си. Може би едва сега започва времето, когато архивите на ДС все по-често ще дописват историята на българската литература.

Почти незабелязана остана документалната книга “Аз живях в Канада” от Тодор Благоев, който в своите спомени за емигрантството си от началото на 90-те влага както малко повече публицистика и консерватизъм, така и внимателни наблюдения и стилно разказване.

Поетическата 2000 година започна с четенето на две книги, появили се в самия край на предишната – “Сантиментална география” на Пламен Антов и “Мулето на Педро” от Петър Чухов. На пръв поглед те приключиха две от линиите на българския литературен постмодернизъм – срещата на традициите и нонсенсовата поетика. Подобно колебливо приключване демонстрира и “Зверовете на Август” от Ани Илков. През есента обаче се случи още един късен постмодернистки жест – стихосбирката “Слизане в Египет” от Бойко Пенчев. Последният гвоздей в Ноевия ковчег на постмодернизма?

Иначе поезията се отдаде на самата себе си в силни и стилни книги на Федя Филкова, Рада Москова, Керана Ангелова, в трите многоезични стихосбирки на Николай Кънчев. В “Провинции” Петър Чухов щрихира маргиналното битие на езика, а в “Сънища и опашки” Божидар Богданов проигра природата като литература. В най-синтезната си книга “Аз – Дон Кихот от Ла Манча” Вътьо Раковски юбилейно съгласява в себе си и фина любовна лирика, и сатири, и иронии, и текстове с премерен социален патос.

Едно от събитията в поезията на 2000-та е появата на множество забележителни първи стихосбирки, даващи основание да я обявим за година на дебютите. Дебютните книги на Ралица Чернева, Галина Николова, Соня Николова, Красимир Вардиев, Елица Великова и др. формират все още недостатъчно дискутирания образ на едно своеобразно “второ поколение на 90-те".

Картината на нормализацията няма да бъде завършена, ако не отбележим пробива в драматургията със сборника “Млада българска драматургия на 90-те”, включващ пиеси на 14 автори и книгата с пет пиеси от Боян Папазов “Бая си на бълхите”. Така заедно с множеството поставени на сцена нови български текстове за театър 2000-та опроверга скепсиса по отношение на най-новата ни драма.

За критиката и хуманитаристиката 2000-та си беше една приключваща година. Значими книги, обобщаващи поредица от разнопосочни интерпретаторски усилия след 1989 г. издадоха Никола Георгиев – “Мнения и съмнения”, Валери Стефанов – “Участта Вавилон”, Албена Хранова – “Езикът и неговите речи”, Клео Протохристова – “Западноевропейска литература”, Инна Пелева – “Места от конспекта”.

Юбилеите на Вазов, Захарий Стоянов и Йовков бяха най-важните точки в националния литературно-исторически календар. Тъкмо те обаче произведоха двата големи литературни скандала: тържественият концерт на 26 юни, посветен на Вазов и невръчването на Йовковата награда на Йордан Радичков. Тези антисъбития показаха, че скандали предизвикват различни конкурси и публични форуми, а не книги и публикации. Очевидно не днешните нови текстове, а извънлитературните шумотевици са предпочитани за разиграване на политическата и медийната борса.

Ето как във всяка нормализация се чувства определено безпокойство, което идва предимно от почти неработещия пазар за българска литература и от неясното питане какво има да се случва през първото десетилетие на ХХІ век. Струва ми се, че поезията отново първа предлага варианти на справяне с новите условия за общуване с текста – повече разбиране на различни комуникативни равнища, достъпна медиалност, театрализация и визуализация. Но нека да видим.

3 януари 2001 г.

Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!