Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

За едни ХХ век приключи през 1989 г. с разпадането на тоталитарната социалистическа система. За други ХХІ век започна на 11 септември 2001 г. с терористичните удари над Ню Йорк и Вашингтон. За трети може би нито ХХ век е приключил, нито ХХІ век е започнал. Впрочем, това е едно от характерните изкушения на модерното историческо съзнание – да насича времето, да форматира начала и краища, да възвестява нови епохи и да погребва стари.

Независимо обаче от метафоричните усилия върху календара, краят на ХХ век за българската литература беше изживян в строгите граници на последното му десетилентие – нито повече, нито по-малко. В декадата между 1990 и 2000 г. литературният ХХ век на България беше окончателно довършен. Пост-соцреализъм, късен модернизъм, неоавангард, соц-арт, постмодернизъм, нов автентизъм, интернет-литература и прочее течения и тенденции се струпаха, преживяха и започнаха да се разпадат, оставяйки следи – след себе си и в онова, което има да идва.

Но какво има да идва? Може би за литературата няма по-безсмислено питане, защото онова, което има да идва, не се предугажда или провижда, а просто се появява. Все пак след интензивния край на литературния ХХ век няма как да не се огледаме с неясно очакване. Именно това състояние на неясно очакване на литературата след края на века наричам литература в междувековието или междувековна литература. Междувековието е ситуация на постоянно отсрочване, на поемане на дъх преди следващото начало, на колебание и на отлагане на новия старт.

На пръв поглед междувековната литература е някак непълноценна, попаднала като че ли в негативна пауза – тя е литература нито-нито, нито “стара”, нито “нова”. Чувството, че нещо старо си е отишло, а още нищо ново не се появило като че ли е повече от тягостно. Това е чувство за епистемологическа и историческа празнота. Още през 1990 г. в книгата си “Прозрачността на злото” Бодрийяр определи подобно усещане като ситуация “след оргия”. А какво представляваше краевековната оргия?: “Политическо освобождение, социално освобождение, освобождение на производителните сили, освобождение на разрушителните сили, освобождение на жената, на детето, на безсъзнателното, освобождение на изкуството.(…) Ние преминахме всички пътища за виртуално производство и свръхпроизводство на обекти, знаци, съдържания, идеологии, удоволствия.(…) и заедно се изправихме пред въпроса: Какво да правим след оргията?”1 Преведено на лош български: Какво да правим след десетилетния разгул и буйното пиянство на езици и стилове от края на столетието? Какви са възможните поведения на българската литература в това състояние на тежък махмурлук?

Към тази ситуация съществува още един поглед – ако не оптимистичен, то поне утешителен. Може би тъкмо междувековието дава шанс литературата да се освободи от характерната за краевековните си години тревожност и приповдигнатост, от патосите и резигнациите на всеки край, от илюзиите и безутешността, от апокалиптичното очакване и просветленото отчаяние. Изживявайки своята междинност, литературата получава още време – началото се отлага, новият век ще започне всеки момент, винаги след малко, затова постоянно се преработва завръщането към търсенията на току-що отминалия век.

* * *

Каква е българската литература между двата века?

Първо. Това е литература без откроим голям проект. Защото, въпреки характерологичните си особености на движение, което срива “големите разкази” и “големите проекти”, българският постмодернизъм в края на ХХ век се случи като специфичен голям проект, който тотално погълна историческите хоризонти на останалите тенденции и течения. До голяма степен постмодернизмът в края на ХХ век в България беше проведен модернистки, т.е. явно или скрито той просто измести останалите “изми”, но не толкова институционално-силово, колкото чрез характерната си безмилостна стилистическа толерантност – някои тенденции просто иззе и присвои, вмести ги в себе си, а други чрез ирония, пародия, пренаписване радикално подкопа. След изтляването на високата идея за постмодернизъм обаче мястото на “големия проект” на българската литература след края на века стои празно.

Второ. Българската междувековна литература удължава края на ХХ век, доработва неговите основни теми, стилистични търсения и дебати, успокоява режима на функциониране на литературните текстове. Затова литературата на 2000 година определих с думите “междинност” и “нормализация”2, а литературата на 2001-а виждам като “година за преговаряне” на стария краевековен материал.

Кои са литературните дебати на междувековието? Всички те като че ли подчертават усилията не да се дефинират нови начала, а да се приключат започнати през миналото столетие теми. Или, казано иначе, дебатите на междувековието сякаш се стремят да се разтегли краят на ХХ век до своята (не)възможна безкрайност.

Дебатът за постмодернизма: Той продължи да се води с характерните си за предишните години скритост, прекъснатост и непоследователност чрез инцидентни публикации и реплики. Дискусията в Нов български университет на 2 април 2001 г. назова редица незавършени конфликтни процеси, разпозна подмяната на дебата с други дебати (за поколенията, за “млади и стари”, за различните политики на репрезентация и пр.) и в крайна сметка окръгли моментното му състояние. Но тази дискусия не получи публичност, което отново обрича дебата за постмодернизма на хронична незавършеност. Впрочем, като нов акцент в дебата се открои колебанието кога приключва постмодернизма – дали оконачетелно се е изчерпал, дали се трансформира, дали дава начала на нови тенденции. Но пристигането на Жак Дерида в София по повод състоялата се в негова чест конференция през ноември 2001 г. като че ли съвсем обърка подготвилите се с лесни отговори.

Дебатът за отношенията между властта и литературата: Той периодично се подхваща след 1989 г. като възможност да се прояснят генеалогическите връзки на българската литература с политиката и националните идеологии, да се разчистят сложните сметки на писателската общност и техните произведения с тоталитарния режим и посткомунистическите им употреби. Този път в естествен център на дебата се превърна конфликтът в БНР през 2001 г. Съпричастността на писателите и на част от институциите им към сблъсъка между политическата власт и свободното слово оголи изтласкваните до този момент проблеми: идентификацията на литературата със властта като компенсационен рефлекс спрямо почти липсващия книжен пазар; напреженята между езика и поведението на писателя, между творчеството и съществуването, между библиографията и биографията; работата със словото като ориентирано към идеологическа/партийна целесъобразност действие или като всекидневен ангажимент към езика; съсловен егоизъм и демонстрация на (псевдо)осенение като универсално алиби за политическа корумпираност или солидарност с всеки, който утвърждава и усилва свободата на словото, независимо от моментната политическа употребимост на тази свобода. С други думи, през 2001 г. проблемите за ценностите и почтенността на писателския занаят бяха дефинирани най-после като краен избор, което дава надежди, че дебатът за литературата и властта влиза в нова, по-продуктивна фаза.

Засега можем да заключим, че понеже поръчковата литература, позната от тоталитарния период, вече никому не е нужна, между двата века тя се замени от нов институт – писатели за поръчки. Тези писатели са готови да отдадат под наем своя авторитет за обслужването на една или друга властова (партийна, групова или клиентелистка) кауза.

Дебатът за досиетата в българската култура/литература: Той само на пръв поглед изглежда като нов литературен дебат. В него по-скоро може да се разпознаят старите и, разбира се, отново незавършени дебати за пренаписването на биографиите и за създаването на литературна история за периода на Народна република България. Дебатът за досиетата обаче заостри въпросите за личностния залог на всяка история и за необходимостта от социологически прочит на българската литература. Някои се опитаха да го впишат към практиката на политическите употреби на паметта и бързо го поставиха до полемиката около конфликта в БНР. Това, разбира се, беше абсолютно инсинуативна връзка, защото дебатът за досиетата на културата се разрази едва след парламентарните избори на 17 юни 2001 г., привлече богати аргументи предимно от историята, философията, социологията и литературната теория и по никакъв начин не може да бъде съотнесен към която и да било конкретна партийна цел.

Дебатът за литературата в Интернет и интернет-поколението: Той може да бъде дефиниран по-широко като дебат за глобализма и българската култура. Кръгла маса под името “Националните идентичности/литератури и глобализацията” се състоя през ноември 2000 г., а през февруари 2000 г. се случи конференцията “Четенето в епохата на Интернет” в чест на Волфганг Изер. Извън горчиво-ироничните тавтологични констатации, че “ни няма никъде върху световната литературна карта” и почвеническите вайкания, че глобализмът застрашава “националната идентичност”, този дебат излъчи продуктивни съмнения относно леснотата при усвояването на новия Интернет-жаргон и фактическата (не)достъпност на Мрежата за повечето български писатели, а впрочем – и незаинтересованост. Проблемите на глобализма и българската литература придобиха особените нюанси на амбициозен трепет, когато се разгоряха интригите около това кои писатели няма да пребивават във Франция по програмата “Хубавите чужденки” и по повод странните кампании по издигане на кандидатурите на Йордан Радичков и Антон Дончев за Нобелова награда. И в двата случая, вместо да се инсценира медиен шум, вежливото мълчание би било и по-достойно, и по-продуктивно. При първия – за да могат няколко френски читатели да прочетат няколко български автори на спокойствие, а при втория случай – за да имат все пак Радичков или Дончев някакъв шанс да спечелят Нобел. Преиграването с тези теми показа, че писателите и читателите не струват нищо в сравнение със специалистите по връзки с обществеността.

Към тези дебати ще прибавим и рядко възпламеняваните през последните две години дискусии около литературния канон и литературното образование, за проблематичната корелация университет – писатели – литература, за недоизговорените визии за българската литература през 90-те години и т.н.

Във всички тези дебати мнозина от писателите и литераторите демонстрираха изключително противоречиво езиково поведение. Едни развиваха морализаторски визии за независимостта на творците, но държаха насочени социалните си антени към позивните на задаващата се нова власт. Други бяха “винаги готови” да се включат към всяка политическа подписка на интелектуалци, но после заявяваха с парнасистка меланхолия, че жадуват само за едно – спокойно “да си пишат книгите”. Трети, които пряко участваха във взимането на ключови властови решения в държавни и обществени институции, през цялото време се оплакваха, че нямат време за писателското си призвание, а когато напуснаха постовете си, се оказа, че са използвали ресурса на властта за литературни игри и комерсиални надежди за удар на книжния пазар. Четвърти, които не са се вкючвали никога в никакъв дебат по проблемите на съвременната литература, изведнъж решиха да участват, като отново разпалят например дебата за постмодернизма, като по-скоро напомниха за позакъснели миловидни бабички, понесли съчки към кладата на симулакрума – постмодернизмът вече изтляваше и без тяхното непросветено усърдие. Пети, без никакво противоречие със себе си, просто изпълняваха политически поръчки с чистата съвест на удобни “момчета (или момичета) за всичко”, обвеяни от доброта и милосърдие. Шести прекрасно разбират, че участието в какъвто и да било задъхан спор или дори по-внимателен дебат ще им донесе само негативи и ще помрачи тяхната свенлива извисеност. И прочее поведения.

На този фон следващата характеристика на литературното ни съвремие като че ли звучи повече от основателно.

Трето. В междувековието литературата почти е загубила своите общности. Ако през последното десетилетие на ХХ век говорихме за силната фрагментация, за лошата обозримост на литературния живот и за наличието на две и повече български литератури, в междувековието вече става дума за разпад и зачезване на литературните общности. Това е по-скоро криза на публичността изобщо, а в конкретния случай – структурна криза на литературната публичност.

Тя се изразява в три общностни кризи: криза на писателските общности, криза на научните и университетските общности, криза на читателските общности.

Разпаднали са се условията за обмен на текстове и смисли. Формите на общуване драматично губят своите топоси и субекти. След краха на литературното кафене към края на 90-те, след конституираната невъзможност за писателски дебати, вече рязко ерозира ситуацията на семинарите, на конференциите и прочее академични форуми. В момента в България не съществува нито един литературен кръг, нито един литературен салон или постоянно действащ клуб. През март 2001 г. Амелия Личева носталгично припомни парадоксалната чуваемост на неформалните кръгове от края на 80-те години, трансформирали своята заедност докъм края на 90-те, и отбеляза съвременната “криза на дискусионното пространство”.3

Няма как да не забележим, че дълго време “топлите връзки” на семинарното и клубното общуване всъщност заместваха липсващия книжен пазар за българска литература. Днес обаче те стигнаха предела на квазипазарната си функционалност. Ето защо, вече не работят нито “топлите връзки” на клуба, нито “студените връзки” на пазара. Затова се оказва, че днес са относително жизнени само онези ограничени по численост форуми, за чието функциониране се заплаща, т.е. средствата от непродадените тиражи се трансформират в хонорари за участие.

Може би преди всички кризи е кризата на читателската общност. Както още през 20-те години забелязва Тинянов, “днес читателите се характеризират най-вече с това, което не четат”, затова и стратегиите на представяне се сменят: писателят се стреми не толкова да има читатели, колкото зрители и слушатели, които го “четат” през медийния му образ. Вакуумът в глухонемите зони на литературната публичност прави очевидна тенденцията, че вместо разрушените ситуации на общуване между автори и автори, между автори и читатели, действат опосредстваните фрагментаризирани комуникативни полета на РR-кампании и лични медийни стратегии. Междувековието оголва като никога досега проблемите за медиите и литературата, която вижда своя единствен социален шанс в ускорената си медиалност, в интензивната предаваемост и продаваемост на авторския образ.

В резултат на това се оказва, че остатъците от литературни общности не излъчват послания, не формулират нито тези, нито антитези, те реално са депрофесионализирани именно като общности. Техните епизодични рационализации по правило не се забелязват, а публичните им акции могат да бъдат озвучени единствено в режима на натиска или на скандала.

* * *

Дотук заострих недоуменията и колебанията си предимно към социалните и социологическите измерения на литературното междувековие. Но дали тези безпокойства не се коренят в т.нар. естетика, в силно намалелите нови художествени търсения в поезията, белетристиката, драматургията? Особено в поезията. Едни се държат като правоверни наследници на соцреализма, други обслужват славата си на рентиери на неоавангарда и постмодернизма, а трети – чрез скорострелно леко писане лекомислено докарват новия автентизъм до ранна тавтологична криза.

През ноември 2000 г. в репортерско огласяване на литературния преглед на 90-те години Марин Бодаков обяви, че “липсата на нови идеи за литературата става вече болезнена”.4 Жаждата по новост винаги се появява, когато принципното едно-и-също на литературата се превърне в самотно занимание. Може би тъкмо в това се състои т.нар. нормализация – ежедневно четене без екзалтации, внимателно вслушване в пазара, доминация на белетристиката и драматургията над поезията, възшествие на романа като рутинизирано класическо писателско занимание, което не търпи особени експерименти.

Това усещане за липса на нови идеи се подхранва предимно от разпадналата се колективна споделимост на създаваните текстове. Именно кръговете (или ако щете, групите, които в един момент към края на ХХ век бяха демонизирани от литературната публицистика), именно поколението на 90-те преживяха литературата на краевековието като гигантска колективна акция, в която “новите идеи” вероятно не бяха повече от 2000 и 2001 г., но пък бяха общностно изработени, оповестени и усилени. Тогава изобилстваха колективни проекти, които сами формираха публиката си, предзадаваха своята интензивно функционираща публичност, залагаха на общ спектакъл, който понасяше повече бързата поезия отколкото бавната проза.

Ето защо, възможният проход (не казвам изход!) в междувековието към срещата с така желаните нови идеи, които вече със сигурност са възникнали, но вероятно не ги споделяме, като че ли преминава отново през поезията или по-скоро през сглобяването на ситуацията на дискусионно съгласие, на езиков обмен между активно пишещите субекти, на отправяне на предизвикателства (а не на популистки закани!) между пазара и автора, между масовата и високата литература, между родното и чуждото и т.н.

Конкретните форми на тази социолитертурна сглобка са колективните и синкретичните акции: поетически пленери, литературни спектакли и клипове, изпяването на стиховете, лансирането на мултимедийни визии за текста. За онези, които това им изглежда встрани от “същностните” литературни проявления, ще кажа, че тъкмо някои от “формалните” модернистки техники, усилени от постмодернизма след 60-те години, преобърнаха литературата и изговориха новия етос чрез вече изпробван в миналото език, който се оповести като нов. Може би тъкмо от “старите” постмодерни търсения ми се привижда възникването на следващите “нови” литературни текстове. Поне това съзирам днес – в междувековието, в една все още траеща цезура след ХХ век.

Междувековието е паузата, която е необходима, за да почувстваме комфорта или безпокойството на скуката в литературната ситуация. Една скука, която е нужна, за да усетим едновременно успокоеност от нормализацията и глад за откроими събития, страст за радикални прориви и съсредоточаване върху всекидневната рационалност на книжното тяло/електронната книга в социума и пазара, и всичко това – увенчано от стремеж за общосподелим дебат върху причините на същата тази скука. Литературното междувековие като прозявка. Една прозявка – но не преди сън, а вероятно в миг на пробуждане.

февруари 2002 г.

1.Baudrillard, J. La transparence du mal, P., 1990, р. 11.

2.Вж. Дойнов, Пламен. Литература 2000: междинност и нормализация – Демокрация, 3.01.2001.

3.Личева, Амелия. Кризата на дискусионното пространство – Дневник, 30.03.2001.

4.Вж. Българската литература на 90-те: прелитане над хаоса – Култура, бр.45, 17.11.2000.

Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!