Обратно към: [Превратът][Захари Стоянов][СЛОВОТО]

Противоречие между Ернротовите приказки на бяла книга и грубата действителност. – Разградският окръжен управител Златов. – Словото на Логвенова в Разград. – Алекси Христов. – Черта от миналото му. – Търсението на нихилисти из Делиорман. – Какво нещо е Делиорман? – Киро Чауш. – Смилският панаир. – Окръжните телеграми от Горбанова. – Майор Манаев¹.

Господарският акт, че населението тряба да се остави свободно да каже своята последна дума в Свищов, безпристрастието на Ернрота, че строго се забранява на секиго да агитира и мами това население, бяха думи и обещания само на мъртва книга.Действителността, която ръководеше Начевич, съвсем противното говореше. Княжески комисари, подкомисари, началници, платени от хазната агитатори кръстосваха измежду населението. Забележително е още и това, че на прости граждани, бакали и терзии се даваха жандари и солдати да ги придружават в своите забикалки. И това да не кажете скрито? Пази боже! Петър Станчоолу например, терзия, влязваше и излязваше из града с пайтон от три коня и напредя му двама конни жандари. Колкото безсъвестно и подло беше родила България, сичко взе участие в приготовлението на позорния ден 1 юли. Агитатор превратаджия за Разградски окръг се изписа бившият разградски окръжен управител Цв. Златов. Да, той се изписа нарочно, разбира се, богато платено, чак от Троян. В забикалката си по селата той носеше руска шапка и не говореше друго, освен че е проводен от цар Александра, да казва неговата воля. Разбира се, че с Александра, с Русия и нейното име не само Златов си служеше.

– Ако вие не изберете за депутати хората, които аз ви препоръчам, то Русия ви оставя вече на своята съдба. За да ви отмъсти по-добре, тя ще да си дигне и рублите от България – говореше комисарят подполковник Логвенов на кметовете от Разградско, които бе събрал един ден. – Тогава можете ли вие да правите търговия само с турските бешлици? – питаше той.

– Викайте не щеме конституцията; казвайте да живей цар Александър и княз Батенберг – шушнеха верните хора измежду тълпата, която грачеше пачешката повтаряше техните думи.

– Благодаря ви – казваше Логвенов. – Аз ще явя вашите патриотически чувства, гдето се тряба.

Мисля, че не е нужно даже да говоря, че при тие подлости, при тие насилия, при имената „Русия“ и „цар Александър“, при грубото невежество на тълпата немислимо беше да се появи някое лице от либералите между селените. С първо отваряние на устата си той биваше вързан и предаден под съд на основание членове 55 и 66 от Отоманския закон. Тук нямаше партизанска борба, агитаторски хитрости и пр. Тук имаше, от една страна, няколко единици, учители и младежи, подир които вървяха по двама-трима шпиони, и повече нищо. А в противния лагер стояха: князът, руското име, руските офицери, генералисимус Начевич, пред който треперяха сичките чиновници – от окръжен управител до жандарин; Ернрот с неговите военни съдилища, платените от хазната агитатори; войската, щиковете, а най-после овчето заблуждение на тълпата. Ето точното съдържание на поменатия указ, с който се учредяваха военните съдилища; съдилища, които имаха за цел да уплашат и парализират независимите хора.

УКАЗ № 404

Ние, Александър І, с божия милост и пр., вследствие предложението на Министерския ни съвет, постановихме и постановяваме:

Статия І. Да се учредят специални военни съдове при сякого от нашите чрезвичайни комисари. Тие съдове ще съдят само ония престъпления на органите на изпълнителната и полицейската власт, които имат характер на възбуждение на метежи и неподчинение на законоустановените власти.

Статия ІІ. Специалните военни съдове ще [се] състоят от един председател, по звание командир на дружина, и двама капитани или поручици, които командуват роти.

Статия ІІІ. Специалните военни съдове ще налагат изключително следните два вида наказания: а) смъртна казн и б) затвор не повече от един месец.

Статия ІV. Присъдите за смъртна казн ще се утвърдят от нашия военен министър и 24 часа подир приемането на утвърждението ще се привеждат в изпълнение чрез застрелявание на осъдените.

Издадено в нашия дворец в София, 24 май 1881 г.

/подп./ Александър и Ернрот²

Тоя указ се одобри и от Министерския съвет, той се подписа и от историографина д-р К. Ирчек.

Няколко деня след 27 април, по работа на службата си, намерих се в Разград, който така също не беше лишен от своите патриоти по „Историческата“. Тук живееха и воюваха познатият вече на читателите К. Кипровски, някой си Танчевич, за който ще кажа само това, че той е свищовски гражданин; Казанджиев, П. Сребров, Цв. Златов и дели Алекси Христов. Сичките тие мъжие аз ще да премина с мълчание, защото повече не заслужава да се говори за тях. Колкото за Алекси Христов, нека ми бъде простено, няма да гледам на нищо, т. е. няма му търся, че тук не му е мястото, че се отдалечавам от предмета си и пр. С Алекси Христов аз ще запозная българските читатели, защото той беше „повереникът“, избраното лице в Разград да ръководи общественото мнение за приготовлението на 1 юли. Да се обясним защо аз турям „повереник“ – термин, принадлежащ само на правоведа Петра Василича Оджакова – [на] Алекси Христова, гражданин разградски. Едно малко отстъпление искам пак. Алекси Христов, който се нарича дели (луд), е познат още и под името Алекси ефенди, име, с което го почитаха и турците. Неговият нофýз, ако и да не се знаеше по цялата Дунавска област, то разрадчени, ближните джумайци и османпазарлийци, шумненци и русенци не можат да не признаят неговата известност. Кадия и каймакамин нямаше от тие градове, които да не го знаят. Но официален характер на тая съблазнителна за всекиго титла ефенди му се е дала твърде тържествено в 1867 година по следующите достозабележителни обстоятелства. А знаете от кого? Знам, че не знаете, че не предполагате даже. От Мидхат паша. Алекси Христов отдавна желаял да направи темане на русчукското слънце, отдавна го сърбели устните да целуне скута на пашата, да му подаде на ръцете някой бакшиш. Тук се трябало да се изпълнят най-напред две необходими условия, от които и зависело по-нататъшната победа с бакшиша и целуванието на скута. Първо, че нашият съотечественик трябало да изпита и се научи от вътрешни хора на пашата като какви бакшиши му се нравят най-много, т. е., с други думи казано, Алекси Христов искал да научи гармонията на пашовите естетически чувства. Второ, нему било още потребно да знае дали пашата, като човек с тънко стамбулско тербие, е наклонен въобще да получава бакшиши. Моля едно обяснение. Да не би да помисли някой, че Алекси Христов е имал нужда, да кажем, по някоя давия и пр., та затова е искал да спечели благоволението на Мидхата? Съвсем не. Това той е желаел просто по идея и по вътрешни някакви си чувства да се тури под крилото на силния човек, да бъде от него зависим. А това стремление у хората не е току-така само една севда. То има своето начало в самите основи на човешката натура. Г. Петър Василич Оджаков например, за когото не може да се каже, че е човек с груба природа, ние виждаме, че и той се вълнува от тие чувства. Когато го отчислиха него от длъжността прокурор при Касацията, той се плаче на господаря и казва: „...От длъжност прокурор аз съм вече отчислен; но от служба при Ваше височество, не съм още“ – говори правоведът. Вие ще да си помислите, че Петър Василич е бил непременно на служба у Н. височество в двореца, т. е. изпълнявал някоя домашна обязаност. Не бе, брате. Службата на г. Оджаков е нравствена. Той в душата си служи, гдето и да бъде, макар и че не го познава лицето, комуто служи. Той се чувства вътрешно, че служи някому, че тоя някой му е като ангел хранител, без когото неговата душа никога не може да бъде спокойна. От същите чувства се е вълнувал и Алекси Христов, за когото ни е думата.

За да констатира горните две обстоятелства, нашият приятел прибегнал за съвети при слугите на пашата, като хора най-близки до него. Не без мъки и трудове достигнал целта си той. Достатъчно е да ви кажа, че само няколко пъти е бивал той изпъждан и нахукван из портите навън, тъй като въпросите му и любознателността му се показали твърде чудни и странни на пашовите хора.

– Пзевенк, ако имаш нещо на сърцето си, то тряба ли и за това питане? Донес го и свършена работа – казал векилхарчът.

Какви са биле по-нататъшните изследвания на бай Алекси, как ли той сполучил да научи вкуса на Мидхат паша, това не ни влиза в работата. Аз ще да обадя само това, което сам бай Алекси ми е казвал и което той може да каже секиму, който го попита...

„Научих се аз, че пашата има такава севда за цветя, щото понякога болен ходи, ако види някое цвете, но не може да си го достави – говори Алекси Христов. – Ударих кьоравото, казах аз на ума си, и тръгнах да търся скъпоценни цветя. Научих се, че в Букурещ, по чокоите, имало такива, загдето заминах на минутата още. Двадесят лири и повече похарчих за цветя, но желанието ми беше постигнато, сам аз се радвах и чудех как можах да ги намеря. Като стигнах в Русчук заедно с цветята, не ги занесох хамен току-така от един път на сарая при пашата. Не съм аз дотолкова будала и простак, хамен да се изпредя и да кажа: нá пари, дай хляб (тук бай Алекси не каза дай хляб, но друго едно, по остро сравнение, което за жалост не може да се преглътне от перото). Стоварям аз цветята на Мутафовия хан в Русчук и на часа още отивам в конака с празни ръце. Никой ма не знае какво мисля и откъде ида. Изпитвам аз далеч-издалеч на колко часа отива пашата и на кое място именно сяда да си пие утринното кафе и мастиката. Казаха ми сичко, без аз да им обадя какво има на сърцето ми. Какво се отърва от човешката ръка? Дадох на двама-трима души по едно цигаре от Букурещ и запуших на сичките устата. Връщам се аз на хана, рано сутринта на другия ден натоварвам две-три талиги с цветята и право в сарая. Слугите и халянците, които бяха станали вече, отвориха уста и плеснаха с ръце, като видяха богатството, което носех. С помощта на тие последните наредихме сичките цветя тъкмо на онова място, към където трябаше да метне първи поглед пашата, щом опънеше първата глътка от утринното си кафе. После това аз се скрих при слугите в готварницата, а часовете – месеци. Не щеш ли, най-напред са събуди ханъмката и излезе навън да се разхожда по чехлички, мънинки-мънинки, като овчи език. А пък или е стамболийка, нито са крие, нито пък се сакандисва от някого. Онова бяло лице, да го захапеш като симид, пръстенца тънки, като на петгодишно дете. „Е вай, какво е това чудо“ – извика тя и наведе бялото си лице над един каранфил, който можеше да има около 30 цъфнали стъбалца. Аз треперях от радост. В това време се подаде и пашата, облечен в бял копринен халат, придружен от две арапчета, които му носяха едно-друго. И той отвори уста и пита слугите каква е тая работа.

– Ефендим, да го не вържете за кусур, един непознат чорбаджия ви донесе тоя ничтожен подарък – отговори векилхарчът и направи темане.

– Кой е тоя пезевенгин, когото аз не познавам? – попита негово превъзходителство, без да ме знае, че аз слушам от гостиницата; а може би и нарочно да казва пезевенгин, тъй като той обичаше шегите.

Извикаха ме и аз с разтреперано сърце от десят крачки захванах да правя темане, а като се доближих до него, цалунах му скута и казах няколко пъти: „Прости на ничтожния ти слуга, ефендим, че ви причинява такива главоболия.“

После това Алекси Христов бил удостоен да седне до пашата, който го почерпил едно кафе и няколко мастики, като му казал и „Алекси ефенди“. И до днешен [ден] той храни добри възпоминания за тая среща в пашовския дом.

Друг път същия бай Алекси купил един нов пайтон с хранени коние, които, както и пайтонът, биле от първо качество. Хрумнало на ума на разградския гражданин, щото новият му пайтон да бъде честитен най-напред пак от Мидхат паша. За тая цел той изпратил нарочно пайтона в Русчук, а сам отишел да действува отстрани за милост, т. е. да е така добър негово превъзходителство, щото да излезе с неговия пайтон една вечер на обикновената си разходка, която той правеше по реката Лом, към село Долапите. Молбата на Алекси била чута и уважена. После това, когато той дохождал в спречквание с разградския каймакамин или с друг някой зъбест ага, първата му дума била: „На кого от вас се е удостоявал пайтонът от вали ефенди?“

* * *

Но да дойдем до повереничеството на Алекси Христов в Разград по време на преврата, за което се бях обещал по-горе. След 27 април в София се беше устроило нещо като агенция Хавас, да се дават депеши до сичките градове из Княжеството с едно и също съдържание. Това учреждение или бюро, доколкото можах да се науча отпосле, се ръководело от политическия кабинет на Негово височество под мъдрото управление на К. Стоилова. А депешите официално носеха подписа на П. Горбанова, най-безсъвестния по онова време превратаджия. В секи град из Княжеството имаше определени лица от пасмината на Алекси Христов, с когото читателите се запознаха вече, които получаваха тие депеши и ги четяха публично по кафенетата и събранията. Така например в Русчук тие депеши получаваше Христофоров, Петър Станчоолу и пр.; в Тутракан – Парашкев Пеев; в Свищов – Юркевич; в Търново – Маказа; в Разград – Алекси и пр. Случваше се понякога, щото от тие еднообразни депеши да се получават по 15-20 на ден в секи град. За любопитство на читателите си аз давам тука съдържанието на някои от тях, които доволно нагледно обясняват святостта на „Историческата задача“ от 27 април и 1 юли. Ето ги:

„София

Господину ... в Разград

Днес в столицата се хвана още един нихилист от либералите. Съобщете на населението.

Днес кафенебашийската троица^a беше нападната по улицата от народа и малко остана да ги разкъсат. Съобщете на населението.

Днес генерал Игнатиев, в отговор на една депеша от кафенебашийската троица дали Русия поддържа патриотическата постъпка (преврата) на Негово височество, се казва: „Русия одобрява сичко, каквото направи князът против либералите.“ Съобщете на населението.

Днес в. Независимост се изгори публично от народа като противен и опасен вестник на патриотическите князови стремления и на Царя Освободителя. Съобщете на населението и направете същото^{b 34567}.

Днес хиляда души народ, начело с преосвящений Мелетия, изигра едно хорце пред господарския палат. Викове „Да живей!“ цепяха въздуха. Народът поиска дозволение от господаря, щото сяка година на тоя ден (Спасовден) да дохожда в София и си тропва хорце за спомен. Съобщете на населението.

Господарят излезе да пътува по градовете. Насякъде народът изпрягал кониете от файтона му и сам теглел колата. Съобщете на населението и направете същото.

От много градове е пристигнало известие, дошли са и депутации да молят, щото да не стават избори за Великото събрание потайно, но да се извиква от един път: тогова искаме и обичаме княза си. Съобщете на населението.“

Депеши с подобно съдържание има още много, но аз не можах да си ги доставя. Щом бай Алекси получаваше такава депеша, тръгваше по улицата и кого де срещнеше, без разлика на възраст и на партия, отваряше да ги чете. Получава той днес депеша, получава утре, без да е молил някого и плащал за това, дордето най-после, нещо естествено и възможно, въобразил си, че тук тряба да има нещо. Помислил си бай Алекси отгде-накъде да ме познават мене в София, защо тие депеши да дохождат само на мое име в целия град?, и пр. После тие въпроси последвало логическо заключение: „Тряба мен да ме познава и Негово височество князът. Другояче се не може.“ Това казал бай Алекси и седнал да пише писмо, писмо важно и с високи вдъхновения, както следва:

„До негово височество любезния ни княз и баща Александър Батенберг І, внук на руския цар Александър, за многая лета!

Честитий княже, да живееш!

Ти ни си баща, ти ни си надежда, от тебе чакаме сичко, синца сме готови да умреме. Но правичко да ти кажеме, не ти харесваме една твоя постъпка. Именно защо ти не ни удостоиш с една млада и хубава княгиня, която синца да обичаме като майка! Аз Ви моля, любезний княже, да се ожените за княгиня Зорка, юначната щерка на черногорския княз Никита. Бъдете уверени, че българският народ още толкова ще ви обикне.

Разград, 1881 г. /подп./ Алекси Христов.“

Преди да бъде изпратено това писмо до София, аз бях честит да го прочета в ръцете на бай Алекси, който нищо не върши тайно и от никого не се саканú, при сичко че познаваше моите взглядове.

– Но не е ли това добро? Не правя ли аз услуга хем на народа, хем на княза? – питаше той и сам се възхитяваше.

Аз не зная дали това писмо беше изпратено направо на държавния глава или до П. Горбанова, или пък до трето, непознато лице. Зная само това, че после няколко деня бай Алекси разнасяше из града една депеша от София с такова съдържание:

Господарят ни княз е трогнат твърде чувствително от вашето писмо. Скоро желанието ви ще бъде изпълнено. Съобщете на населението.

После 27 април само по себе си се разбираше, че наставаше епоха за много нови работи, почва за мнозина членове на обществото, които в по-други времена почиват в бездействено блато. Трябаше да се тури начело това гюбре, което българският народ е успял да образува в разстояние на векове под съдействието на турската администрация, на френската душеспасителна патерица и под чорбаджийското верноподано евет. Бай Алекси се причислил под байрака на тие нови обществени деятели, познал и подушил той, че ще да настане такава епоха, когато пак ще може да купува цветя на големи хора, макар и не турци, че ще да преживее той още няколко щастливи минути от своята планета. Дали сам той се е турил и записал под знамето на 27-и, или и други, по-горни хора са го увлекли, това не може да се определи. Аз ще разказвам и излагам само онова, на което съм бил очевидец.

В къщата на Алекси Христов живееше комендантинът на града майор Манаев, русин, човек напълно предан на сякакви задачи, стига от тях да произтича власт, уважение на офицерския мундир и нестеснявание твърде пред тоя или оня закон. Може би той да е повикал бай Алекся, да му е дал една „русская очистителная“, па да му е казал: „Ну, брат Алексий Христович! Мы теперь свободни граждани!“ А може би и да не е имало нищо подобно; но в секи случай майор Манаев е поразправил по-натънко съдържанието на акта от 27 април, прочел му е някой секретен прикáз на генерал Ернрота, съобщил му е, че от днес нататък той е вече господар на окръга. Тие предположения аз правя, защото са повече от вероятни, защото са верни заключения на много събития, защото най-после притежавам следния факт:

Алекси Христов решил един ден, или по-добре други го накарали да се реши, за да заслужи и той нещичко върху народния жертвеник, да пробие път според силите си на „Историческата“. Решил той да се впусне в бойното поле, да премери своите сили с най-опасния тогава враг в отечеството ни – нихилизма. Но като човек практически той не искал да излезе хамен току-така, с голи ръце, да работи и говори само от свое име, като гражданин и патриот. Искал той да изпълни очи, да блесне малко пред ония человекообразни същества, които са родени само да блеят, да почитат, да се боят от сяка краста, която притежава нещо повечко, било богатство, било стокица, било авторитет и пр. С една реч, знаял той слабата тютюва на своите делиормански съотечественици. На основание на тие патриотозадачни съображения явява се той един ден пред майор Манаева, комуто, като съобщил своята програма на действия, помоля го за следующето: първо, да му даде своята офицерска шапка и второ, да тури в негово разположение един солдатин, който да знае да говори шат-пат и руски. Според думите на самого Алекся представителят на нашата освободителка в Разград се съгласил без особено противоречие, с това само изключение, че на руската шапка, която му дал, откъснал кокардата.

– Какво значи това? Аз мисля, че в интереса на делото е, щото да се гледа, доколкото е възможно, повече да приличам на цар Александров човек – казал бай Алекси с доволно обидно движение. – Нека си остане кокардата, какво от това?

Майорът обяснил на бъдещия рицар с отеческа грижа историческото значение на кокардата, цитирал му даже и няколко статии от военния устав, от които се ясно виждали кои именно лица могат да носят кокарди, така щото бай Алекси не упорствувал вече. От друга страна, той размислил, че едва ли ще да се намери човек в разградските села, който да знае тие тънкости и който да направи бележка, че шапката не е с кокарда.

* * *

Рано една заран, на 5 или 6 май, според уверенията на Ганя Чернев, когато разградските улици били още пусти, с изключение на ранобудните кафеджии, които метели и поливали пред своите дюгени, трима души, възседнали на коние, чупели камъците на разградските неравни калдъръми и шибали от време-навреме своите четвероноги спътници. Те подминали хотел „Европа“, закривили се покрай кафенето на младежите и хванали пътя за село Кокарджа. Няма нужда да ви обаждам, че тие трима приятели не биле други някои, освен познатите вече на читателите Алекси Христов с бъдещите свои другари, кажи ги адютанти, кажи ги сподвижници на „Историческата“. Единият от тях бил младо момче, български солдатин, облечен в своята солдатска униформа, а вторият – същи син на бай Алекси, така също младо момче. Защо и той е придружавал баща си в тая трудна забикалка, каква е била неговата длъжност, в Разград и до днес не знаят. Чак на четвъртия ден, когато нашата троица доближила до Тутракан, ние се запознаваме по-отблизо с действията и ролите на тримата ни приятели; чуваме от устата на самого бай Алекся, като се обръща той към сина си и му говори: „Господин секретаре!“ А на какво е бил той секретар, читателите ще видят.

Главната цел на тая експедиция начело с бай Алекся е била: поражението на нихилизма по Делиорман и отстранение на неговите по-първи агенти. Делиорман е турска страна, там царува средновековно невежество и султанорханска първобитност, там не са виждали комити; във време на войната минаха само няколко души казаци. Там е немислим нихилизмът, ще да каже секи, но я послушайте какво говори бай Алекси:

– Абе ти ставаш дете! – говореше той на мене, когато му предложих горните исторически факти. – Днес и старите баби са станали нихилисти; село няма без такива хора, а турци мóжа да ти наброя до двесте души, сичките цар Александрови душмани.

Аз ще поискам пак два реда отстъпление да запозная читателите със страната Делиорман, която е неизвестна за мнозина, а особено за славянските орли в Москва – Катков и Аксаков, за бъдещия професор Сирку⁸, за редакцията на Новое время⁹, па и за оня стар мюзюхирен, който се нарича Молчанов¹⁰ и който опропасти на България с 80 000 франка да гони крайните елементи със своето изчадие в. Балкан¹¹. Да, тие мъжие особено искам да уверя аз, като какви почви са имали нихилистите в България, в съществуванието на които те бяха уверени.

Делиорман – почти цял населен с турци; има тук-там и български села, но твърде рядко. В турско време той е бил посещаван от странни хора, българи, само от ония смели базергяни, джумайци и разградци, които продават с коние памук, аладжени антерии, гащи, ферджи, ашмаци, къна, белило, и пр. за кадъните. Новите идеи и крайните стремления са прониквали в Делиорман само между тие ашмаци и памуклии антерии. Като хора потребни за самите жители на страната, нашите базергяни са пътували почти безопасно, може да се каже, с изключение на някои малки неприятности, като например: представете си, че селото е разделено на две махали, между които лежи пространство около четвърт час. Представете си, че това малко пространство зимно време е такъв океан от кал и вода, щото и чакърестите биволи са принудени да подклякват, когато се случи да го газят. Представете си сега трети път, че вие сте базергянин, че влезвате в селото с кониете си полуубит и капнал и теглите да стоварите в една от двете махали; но дордето доближите до общата одая, чувате, че от противната махала, от купището изправил се някой ага, подпрял си с едната ръка чалмата отзад и вика, колкото се може: „Ей, чорбаджи! Тегли насам, тегли!“

Вие, като рая и като човек продавач, който мисли да си харчи стоката, потегляте сичките си коние през океана и право към боклука отивате. Но наместо да ви запита агата колко давате памука, антериите и ашмаляка, предлагат ви се следующите питания:

– Викнах те, чорбаджи, или устабаши, да ми дадеш за една цигара касабалийски тютюн, така щото довечера, като извика ходжата, с нея да разваля рамазана.

Или пък:

– Бе, чорбаджи, я разгледай това рубе (стара монета), като до колко гроша може да стори на касабата? Отдавна се каня да питам някого от вас, но сé забравям.

Дордето един свърши със своите въпроси, ето че заехтял гласът на други някой ага от противния боклук да вика при себе си „чорбаджията“.

– Слушай бе, Иван, има ли дума в касабата, че утре щели да дигат (да правят азил) сегашния каймакамин, а на мястото щял да дойде някой си стамболия? – пита втори и т. н.

После войната обаче делиорманската целомудреност се наруши от множеството българи, повечето бежанци откъм Кърклесии, сичките безграмотни и конекрадци. Понеже турските кметове по никой начин не можеха да изпълняват своите длъжности, то им се определиха писари от българите, хора полуграмотни, с по стотина гроша заплата на месеца. Против тие последните именно беше се опълчил най-много бай Алекси, те биле агентите на нихилизма. Тие писари зависеха от околийските началници не по право, но по невежеството на тие последните. Какъв е бил техният нравствен и умствен кръгозор, как е гледало на тях началството им и пр., и пр., аз ще да вместя тука няколко факта, станали сé по онова време, па ще премина към предмета си.

Тая част от Делиорман, която аз познавам и в която е действал бай Алекси, центърът на интелигенцията й е селото Балбунар, гдето е околията, гдето стои околийският началник, секретар, писари, старшии и др., следователно там тряба да стои и най-големият тартор на нихилистите. Било по време на военните набори; в Балбунар трябало да се събират сичките новобранци и оттам да потеглят за Русчук. Околийският началник поискал да направи една местна веселба и жителите на страната да останат задоволени, па и той да убие няколко часа в развлечение. Но най-силни причини му дала за това веселие една негова приятелка, циганка, която имала волен достъп и в неговите административни покои.

– Аз обичам да се повеселим с тъпани и със зурли по случай новобранците, та затова, в качеството си на каймакамин искам да събереш тука сичките тъпани и зурли – казала тая госпожа.

На втория ден жандармите от Балбунар разнасяли по селата следното окръжно писмо, подплатено с печата на околията:

„До Господин кмета и писаря...

Заповяда ви се, щом приемете настоящето писмо, немедлено да изпратите в повереното нам управление сичките цигани, тъпанари и зурладжии. В противен случай ще бъдете наказани с най-големите строгости на закона.“

После два-три деня тесните улици на Балбунар давали място на 50-60 души цигани, които се маяли и чудели кому е изгоряла чергата за техните тъпани и пискуни. Помислили си даже, че може би да се е върнало турското царство, когато тяхното нумеро стоеше твърде нависоко. От сичките села в Балбунарска околия само един писар се намерил, който се възпротивил да изпълни строгото окръжно.

– Скоро, до довечера, жив или умрял, да се намери напредя ми тоя бунтовник, да го науча аз него какво значи началство и неговото предписание! – извикал г. началник вън от себе си и докато повтори, червенодънестият калпак на един драгунин (тогава бяха вече драгуни) се мерджеял измежду шумата като мъгла.

Посред нощ на самия ден на Бъдни вечер тоя християнин писар бил докаран в подведомственото управление на г. началника.

– Да те проводя в Русчук, жал ми е за младините ти, защото законът за хора, които не се покоряват на властта, е немилостив, ще изгниеш в затворите – казал г. началник на писаря. – Затова, за твое добро, аз ще да те накажа тука надве-натри, колкото за адет и за пример на другите. Докато аз си изпия кафето заедно с цигарата, г. секретарят ми ще ти удари няколко камчика.

Актът се извършил в канцеларията. Г. началник седнал настрана, турил си десния крак върху левия, донесли му кафето, довели бунтовника писар, който приличал в това време в лицето на небелено платно, смъкнали му двама драгуни гурбетските шаечни панталони, повалили го на земята с очите надолу, двамата драгуни го обкрачили, един на главата, а други на краката, и г. секретарят почнал. Условието уж било, дордето г. началникът си изпие кафето, но знаете, читателю, че това кафе може да се продължи и цялата нощ. Кметът и стареите от писаревото село, които са татари, разказваха, че в стаята, в която биле кондисали нея нощ, макар и да е нямала прозорци, пак можали да чуят, когато ревял техният писар. А селските кучета, събрани около централното управление, почнали да вият жално-жално.

Когато аз попитах г. началника защо той е постъпил така немилостиво с писаря, то негова милост отвори уста насреща ми и не млъкна вече:

– Влезте в моето положение, приятелю, и тогава ще разумеете тежестите на нашата администрация – говореше той. – Нашето положение е ужасно; то не е за търпене. Главното е, че законът ни стеснява на сяка самостоятелна мярка; властта ни се ограничава и от правосъдие, и от общински закони, и от централното управление. И да иска човек да направи нещо добро за страната и за отечеството си, то ръцете му са вързани. А колкото за писаря, то рекох да не правя главоболие на съдебните власти, намислих да го посплаша, т. е. разпоредих се да стане работата „кратичко“, „полицейским образом“, „административним порядком“, санким така... „алегорически“...

Независимо от тие „алегорически“ работи веселбата с тъпаните пак не пострадала. Шествието на новобранците потеглило за Русчук в следния порядък: начело се турил старшият жандарин Димитър Палябуюка в пълна униформа според чина си и с подсукани нагоре мустаки, възседнал на кон между двама души жандари. После него вървели един ред тъпани и един зурладжии, а останалите – в безпорядък. Подир тях идели новобранците двама по двама, а г. началник, като началство, възседнал върху една бяла кáтана, вървял отстрани и приемал поздравления от зрителите. Най-подир вървяла една проста талига, покрита отсякъде, в която се намирала ханъмката, т. е. приятелката на началника, за която говорех по-горе. И тя придружавала тържеството, на което, както казах, тя била повечето виновница. Началникът кършел повечето своята бяла кáтана около талигата. Често той надничал през една дупка и питал нейна милост: „Мемнун – мусън“, т. е. благодарна ли си. Тя давала още команда коя хава да се свири. А тъпаните в такова грамадно число, каквото не е виждали ни една пашовска сватба, гърмели не на шега. Един ловджия ме уверяваше отпосле, че откак преминало това шествие през тая местност, той не можал да види вече ни заец, ни лисица, нито пък друг какъв-годе гад. Сичките избягали.

Друг един началник от съпределния на Делиорман град – Тутракан, се е отличил със следните по-забележителни действия, които така също немалко обясняват културното положение на тая страна. На своя имен ден – Петровден, той издал заповед, щото сичките дюгени и къщи в града, без разлика на вяра и народност от страна на техните притежатели, да бъдат накачени със знамена. В противен случай щрафът бил определен една рубла. Сичките изпълнили това повеление, никой не заплатил определения щраф.

Сестрата на един прочут разбойник по Делиорман, именуем Какаван, родом от Тутракан, често била викана и изпитвана за брата си, да го покаже где се крие, но сé напусто.

– Аз ще да я изпитам нея за две минути – казал един началникът самодоволно; но по кой начин щял да я изпита той, това останало тайна до другия ден за тутраканските граждани, които така също немалко се интересували от хващанието на тоя разбойник.

Късно вечерта двама-трима жандарми надничали от дюген в дюген и питали притежателя на дюгена:

– Нямате ли котки, но да бъдат мъжки котураци?

Тие жандарми биле изпратени от висшето началство, т. е. от г. началника, да дирят котки, а сам тоя последният стоял в това време подпрян върху своята зелена маса и пушел преспокойно своята цигара. Насреща му стояла уплашена кадъна, която отговаряла „Не знам нищо“, и следвала да тъпче своя ашмак в устата си, без да знае, че после малко ще се досегне чужда ръка до шалварите й. После малко двама жандарми влезли в канцеларията и очите на два котураци блещели изпод сивите им шинели.

– Свършихме, ваше благородие – казали те.

Тогава двама души се доближили до жената, вързали я с едно въже за пръчките на прозореца, развързали й гащите и един от жандармите втъркулил между краката й двата котурака, от които единът бил черен, с лъскава козина, а другият пепелян, с белезняви капчици по гърба. Двама души с камчици, отпред и отзад, захванали да шибат през гащите двете животни, които се втурнали на една и друга страна, най-после отворили своите панчи и се изправили нагоре... Докторът, който прегледа отпосле нещастницата, уверяваше ме, че по корема й били теглени такива линии, щото той приличал на географическа карта. Имало още и други някои кедери.^c

Като говоря за Делиорман, то ще бъде грях и несправедливост, ако не помена нещо и за душата, за непосредствения началник на тая страна – Киро Рибарев. Тоя Киро Рибарев е прост смъртен, старши жандармин и нищо повече; но това е само номинално и официалното му име. Всъщност обаче, на дело, той [е] княз делиормански. Турците му казват Киро Юзбаши (стотник); а българите му казват само „онзи“ или пък Страшния, без да му произнасят името обаче, но секи разбира за кого се говори. Киро Чауш дотолкова се е препоръчал вече, щото като изпитва някого, то често се случват такива отговори:

– Киро Чауш, на тебе лъжа не бива. Работата е тъй и тъй.

Но името на Кира Чауш не гърми само в Балбунарско, Тутраканско и пр. Той [е] прочут и по Тузлука, и по Герлово. В село Попкьой ме питаше един турчин дали не си е дал още оставката Киро Чауш и истина ли е, че бил викан от княза в София, да го направи паша. А тая слава Киро Чауш е спечелил със своята желязна строгост, па и с жилавия си камчик донякъде, тъй като из Делиорманската пустия и досега нямат още известие за буквата на конституцията. Ето ви един пример, който потвърдява донякъде и крайните принципи на българщината в тая страна: На Кира Чауш известяват една вечер двама души търговци, че тие са обрани и избити от няколко души турски разбойници. Киро, който познава сичките гъдели на населението, имал силно основание да не повярва на двамата ограбени; но отпосле техните сълзи го уверили. Взема той своите подведомствени, подбира и потърпелите търговци и тегли право на онова място, гдето е станал обирът. Сполучил да намери той разбойниците турци, отдалеч можал да ги види, когато двама-трима спели под дебелата сянка, а други двама се пощели. Издалеч-издалеч той ги заобиколил, секи от хората му зел на пушката си по едного и тогава чак извиква:

– Да не сте мръднали от мястото си, че ще се окъпете в кръвта си!

– Бачо Киро! Господин Старче! Ние сме, прости ни! – отговорили разбойниците на български, при сичко, че на главите им биле завити големи турски гъжви.

– Кои сте вие? – пита Киро и сече своята пушка.

– Християни, българи, ние сме – отговорили непознатите и почнали да се кръстят, като че ще целуват священическа десница.

Излиза, че тяхна милост турските разбойници са българи, кметът и старейшинският съвет от с. Х..., сичките облечени с турски дрехи и въоръжени с мартини. На въпрос от страна на Кира, който ги познал вече, какво търсят тие чалми на главите им, те отговорили с национално достойнство:

– Знайте, господин старши, че пущините подушват отдалеч и бягат – казали виновните.

– Кой бяга? Кои пущини? – попитал Киро.

– Слушай, господин Киро, да ти разправя аз, да разбереш каква е работата – казал най-старият между разбойниците. – Ние, като християни, излязохме да се авландисваме по гората, дано можем да си удариме някое диво свинче. Но като сме запомнили от стари хора да приказват, че туй свинският гад познавал българите по дрехите и отдалеч бягал, то някой каза да се облечеме с читашки дрехи, та дано сполучиме.

Разбира се, Киро Чауш от синца ни най-добре трябаше да оцени тие доказателства. Той разсъдил с патриотическа тенденция, че не добро впечатление би се произвело, ако се закараха в града един кмет и стареи, хванати в разбойничество и облечени в турски дрехи. Па не вярвал той, че ще да може да се накажат, защото и тъжителите, които биле българи, биле вече удовлетворени. Ето с какво заменява Киро Чауш правосъдието: решил той да ги накаже на степени, според възрастта им. На най-стария от тях определил да удари осемдесет камчика по голо и така нататък. После малко в дълбоката долина се чували глухи пъшкания и охкания. Думите: „Олеле майчице!“ „Бачо Киро, ти майка, ти баща!“ бивали прекъснати от минута на минута. Идете и попитайте някого от наказаните дали тие има да се оплачат нещо от Киро Чауш, дали тие са чували нещо лошо за него.

– Где като него човек. Ако той не е тука, то ние не можем се подаде по дворовете си – говорят тие.

* * *

Такава е долу-горе страната, в която влезе Алекси Христов да дири опасните хора, нихилистите на θ Бурмова и на Стоила Д. Попова. Първото село, в което той пристигнал, поискал най-напред да се види с писаря на общината, комуто задал такъв един въпрос:

– Аз съм човек на цар Александра, от който ви нося много здраве. Знак, че съм негов, може да се уверите по шапката ми и по хората ми, които ме придружават. Затуй кажи ми ти мене колко нихилисти знаеш да има както във вашето село, така и в околните?

Полуграмотният писар с червенодънест калпак дигнал рамене. Казал, че такива хора може да се намират в ближното турско село, гдето имало много ятаци на разбойници и гдето биле откраднати няколко техни коние. Прибавил, че подобни работи ги знаят повече в полицията, оплакал се, че не му плащали, тъй като мислел, че Алекси е действително от големите хора. Наковладил кмета, че по рамазана не му давали да яде по пладне и пр., и пр. Но нашият познайник, който бил излязъл да спасява отечество, не бил доволен от тие комшийски отговори. Неговата идеална душа търсела почва, искала корена на злото. Последвали и други въпроси и отговори, казали се няколко по-остри думи, така щото познанските връзки между двамата, бай Алекси и писаря, биле скъсани. Тряба да ви кажа, че бай Алекси не си поплюва на ръката. Той е нетърпелив, обича да дава на язика си неограничена свобода, така щото човек, който не го е виждал от най-напред, отведнъж се докача. Той, бай Алекси, носеше на ръката си един бастон, закачен на тънка върва, който бастон достигаше дебелината на едно кросно. Тоя негов бастон после 27 април прие название „Конституция“, което име бе измислено от окръжния управител Цвятко Златов. Тоя последният често караше притежателя на бастона да напише на дръжката му думата „Конституция“, и да я показва секиму.

– С името на една френска кахпия аз не приимам да си омаскаря тоягата – отговаряше бай Алекси, а Цвятко Златов примираше да се смее.

– Бей, колко ние сме биле ахмак народ – говореше той на мене, т. е. бай Алекси. – Аз чак сега разбрах какво нещо било туй конституцията, с която ни излъгали немците. Тя била измислена най-напред от една французка^d курва, та затова е такава гъвкава, накъдето я обтегнеш, нататък отива... (следват нецензурирани думи).

И така между бай Алекси и селския писар мина черна котка.

– Чакай, чакай! Ти ми си мене в ръката; познах те аз тебе, че и ти си от тях (от нихилистите) – казал той и си похванал дебелия бастон. – Захващай, господин секретар, да съчиняваш акта – казал той на сина си.

Тие актове на бай Алекси, които той ми показваше по-после, не носеха сичките едно заглавие. На един беше написано дознание, на други рапорт, на трети адрес и т. н. А съдържанието им е горе-долу следующето:

„В 1881 г., аз, Алекси Христов от Разград, съгласно приказанието на Александър І, княз български, като стигнах със секретаря си в село ..., като разбрах и разпитах за селския даскал или писар, [че] не е чист човек, като имах съмнение, че той иска да бъде в България конституция, което значи, че е нихилист, реших да искам изключението му...“

Сам авторът на тие актове ме уверяваше, че той ги изпращал до княжеския комисар Логвенова и че от дванадесят такива осем се зели във внимание и означените в тях лица биле пропъдени. Кои са биле тия лица обаче – като работи незначителни, – аз не можах да ги изпитам, защото дирите на бай Алекси се губят из гъстия Делиорман.

После една неделя нашите трима пътници пристигнали благополучно в турското село Смил, между Русчук и Тутракан. По това време панаирът, наречен Смилски, беше отворен, гдето се намираше по длъжност и тутраканският околийски началник. Нощно време кехаята от Смил се явява при началника, проводен от селото да му извести, че е дошъл един много важен големец, който прилича на руски забитин. Началникът, който не разбирал още истинското значение на 27 април, махнал с ръка. Един час не се минува обаче, ето че същият кехая се връща още с един селски стражарин, пак от селото проводени, да повикат началника, защото големият човек искал да се поразговори с него и че, както можали да разберат тие – пратениците, – руският забитин нямал добро намерение. Началникът се задоволил да изпрати един жандарин и пак легнал. Но посреднощ се явяват в чадъра му не кехаята, не нощната стража, но сам кметът и друг още един стар турчин.

– Ефендим, извини за безпокойствието, което ти правим, но знай, че на нашата глава огън гори, ти ще ни спомогнеш – казали турците. – Снощи е дошъл в селото ни един челебия, ни българин, ни русин, знай турски, но от дума не разбира, големец човек се гледа, а пък прости работи върши. Един дебел бастон държи в ръцете си, когото сочи секиму, който се яви пред него. Изпоби ни; никой не смее да излезе напредя му. Иска кокошка – дадем му, не я харесва; даваме му мед – той го хвърля, че бил таягодишен. Сичките дюшеци и юргани събрахме из селото, сé казва, че не му било меко. Аман, ефендим!

Няма нужда да ви разказвам, че тоя „руски забитин“, тоя „голям челебия“, който подигнал цялото село на крак, не е друг никой, освен нашият познайник – бай Алекси заедно със своя персонал по нихилизма. Началникът¹² бил принуден да изпрати публична сила да го доведат, но дохожда ли пратеникът на цар Александра?

– Кажете на това куче, началник ли е, какъв дявол е, че той е нихилист и че аз скоро ще му подпиша тескерето – казал А. Христов и седнал да диктува на секретаря си.

В Тутракан той съставил по погрешка подобен един акт против своя събрат и пълномощник да приема познатите вече депеши – П. Пеев. Уверили го, че Пеев не е нихилист, но бай Алекси не слуша, не се поддава на чуждо влияние. Причината, за да се скарат двама единомисленици и да се яви помежду им нихилизмът, била тая, че нихилизмът у бай Алекси беше станал болест¹³. Где седнеше и где паднеше, той сé против него воюваше. Децата си на софрата не ги наричаше другояче освен нихилисти. Една вечер късно, когато бяхме заспали вече в една стая на хотел „Европа“ с новоназначения окръжен управител Цвятко Златов, слушаме, че вънкашната врата се блъска така силно, щото човек би помислил, че едната част от хотела гори. Когато слугите отвориха, в стаята се показа бай Алекси, с дебелия си бастон на ръката, облечен с нощна антерия.

– Абе светът на огън гори, пък вие спите – каза той с първо влизание.

– Какво има, бай Алекси? – запита управителят.

– Нихилисти! Заобиколили са ми къщата, една чакат да ме убият, а други ми изпокрадоха керемидите и дъските. (Бай Алекси правеше по това време къща.) Помощ искам.

Управителят Цвятко, който не вярваше ни една дума на Алекся, стана от леглото си, облече се, излезе навън да търси караула, за да назначи няколко жандарми около къщата му.

– Тряба да се удовлетворява населението в секи случай – говореше той след завръщането си.

* * *

В Разград живееше по онова време един русин, доктор на име Юриев. Той изпълняваше длъжността околийски врач на Разградската околия, гдето беше дошъл наскоро. Когато аз се запознах най-напред с него и когато в разговора си по руската литература му казах, че съм се запознал с малоруския поет Т. Шевченко и с Гоголя, то той дойде в изтупление, че и [в] Делиорман се намират хора, които да се интересували от неговия любим автор Т. Шевченко. Тряба да ви кажа, че Юриев е малорус, горещо той обича своята страна. Ако някой го попита какъв си, той няма да каже русин, но украинец или малорус. Ако любопитният отговори, че русин и малорусин е сé едно, то Юриев ще да държи реч да докаже с факти и примери, че по-общо може да има между българите и малорусите, отколкото между тие последните и московците. Един приятел на Юриева разказваше, че когато пътували двамата през Немско, в една гостинница няколко немци, като ги чули да приказват руски, приближили се до тях съчувствено и попитали Юриева не е ли той русин. „Не, украинец!“ – отговорил той с гордост. „Водка, водка! Разлика няма!“ – казал немецът с ирония. На чужда територия, в непозната земя Юриев протестирал така дръзко, щото и полицията наближило да земе участие.

По-първо беше се запознал с Юриева моят другар по служба, родом бесарабец, горещ поклонник на сяка цифра, която означава член, статия или параграф. Когато се качили на колата да отидат на село по работа, то моят другар направил забележка на Юриева, че той тряба да седи от лявата страна на пайтона, тъй като такава и такава статия, такъв и такъв отдел, нам от кой си закон, то в подобни случаи, макар степените на службите им и да са равни, първото лице е той, а не докторът. Същата забележка получил Юриев от моя другар и в други случай. Като минували през едно село, гдето селените пообикновеному ги поздравлявали, то Юриев махнал с ръка, т. е. отговорил на тие поздравления. Моят другар се докачил. Дордето направят аутопсия над един мъртвец, тоя последният цитирал около петдесет статии и членове от разни закони и правилници, заедно с допълненията им, така щото Юриев, като нов в България, убедил се бил вече, че в тая страна не съществуват излишни думи и разговори, но само членове и статии. А той сам, и по натура, и по характер, и по убеждения, не бе разположен към сухите правила. Ето защо ние с него се харесахме още повече един друг с първо срещане, тъй като и аз не бях поклонник на Временните правила.

Какви бяха отношенията на Юриева с разградските граждани и с неговите съотечественици руски офицери в тоя град, как той държеше себе си и като русин, и като освободител, и като доктор, и като човек най-после, то аз ще да оставя да говори самото обществено мнение, което е най-доброто мерило за сяко нещо. Ще кажа само това, че Юриев обичаше свободата не само на своя народ, но въобще на сичките, биле тие християни, мохамеданци или египтени. Той бе човек кротък, добър другар, образован, имаше си свои убеждения, които не криеше от никого, които не хвалеше где седне и где падне, но бе готов да ги защити на сяко време и на секи час. „Аз съм такъв и онакъв“ той не казваше, дордето не го предизвика някой; но щом някой го предизвикваше, той даваше своето мнение по тоя или оня въпрос, прямо и ясно, безавторетно [sic] и без забикалки. Нямаше той нищо общо със страшните по онова време хора в Русия, т. е. със социалистите. Тръгнал от отечеството си свободно, изпълнил сичките формалности по въпроса за паспорта си. Дошъл беше той в България, кажи го, по добра воля, кажи го, не. Един ден го викнал местният губернатор в Русия, с когото бил в твърде добри отношения. Тоя последният с едно дълго предисловие, на което нямало други слушатели, казал му, че ако вярва в неговата искреност, то тряба да се прости навреме със своето отечество. От най-напред Юриев бил докачен от тие думи, протестирал в качеството си на гражданин, на дворянин и на верноподаник. „Не спасить“ – казал негово превъзходителство. Обяснил му той, че против него няма нищо, че не се съмнява във верноподаническите му чувства, но по-добре ще да направи, ако отдалеч храни тие чувства. Казал му той още, че тежи нещо в руската атмосфера, че човек и нищо да не прави, и цял ден да не излязва от дома си, пак щяло да се намерят хора, които да си зададат такъв въпрос: „Тоя човек мълчи, не излязва наникъде, но бог знае какви превратни идеи се въртят из главата му.“ Юриев поблагодарил [на] своя благодетел и тръгнал за България, свободните закони на която най-много го привлекли.

Когато аз се срещнах най-напред с него, когато той ми заговори на руски, на часа аз съобразих, че имам напредя си освободител, че тряба да се държа с него така, щото признателност от освободения към освободителя да се проявлява в сяка моя дума, защото знаех вече гъдела на нашите братия, т. е. исках да го полъжа, да го полаская, да му продам малко българска дипломация, да се съобразя с духа и потребностите на епохата.

– Какво ново имате в Русия? Следват ли още вашите убийци нихилисти, неприятелите на славянското величие да безпокоят държавата? – попитах аз, нещо, което би направил секи на мое място българин.

Юриев ме изгледа под вежди и дълго време не отговори на моя въпрос.

– Днес много хубаво времето, но на дъжд мирише – каза той. – Ти на какво си мнение за вашите комити Ботев, Любен Каравелов и други? – попита той. – Почиташ ли ги?

Аз рипнах цял целеничък, с думи и с движение засвидетелствувах моята дълбока симпатия и уважение към сичките комити, които е имала България в разни времена.

– Какво искаха тие комити и против какво те въставаха? – попита приятелят.

– Против робството, против тиранията, за в полза на свободата и независимостта на своя народ – отговорих аз с национална гордост.

– А каква е целта на нашите комити? Не признаваш ли ти, че и тие, в числото на които има списатели, журналисти, литератори, професори и други още звезди, много по-светли от вашия Ботев, имат някаква си задача, че и тие се борят против същия тиранин? – попита Юриев.

Аз протестирах по славянски. Протестирах най-напред против думата комита, която неправилно се приписва и на руските анархисти. Казах още, че Ботев е патриот само затова, защото е въстанал против полумесеца, а не срещу кръста, както това правят руските комити.

На тоя въпрос както на мене, така и на други Юриев привеждаше такива примери: искаше да му кажеме чувствува ли се някаква разлика между ударите на камчика, произведени те от християнска или поганска ръка, и кои затвори са по-очарователни, ония, които има Турция по бреговете на Ефрат ли, или тие, които са в Архангелската и Томската губерния.

– Ами Турция е друго, Русия пък е друго – говорехме ние. – Тая последната тряба да държи строго своите поданици, така щото да освободи Цариград, да групира славянството, да ни пази от Австрия.

– Как мислите вие, щеше ли да сполучи Турция, ако дадеше на българите правдини, ако ги направеше равноправни с османлиите, така щото да направеше войната невъзможна? – попита той един път няколко разградски чиновници, които изказваха такива мнения за Русия, щото тя постоянно се намирала във война, да смажела немите, ингилизите, да освободяла Божигроб и др., а тогава да си седнела.

– Разбира се ние и досега щяхме да носим фесове, и досега султанът щеше да бъде силен, па и толкова християния не щеше да стане зян – отговориха чиновниците с готовност, без да се сещат за заключенията на тоя въпрос.

– Е добре тогава, не допущате ли вие, че подобно нещо може да бъде и в Русия, когато тя има сто милиона жители, двадесят пъти повече от българите? – възрази той.

Гражданите млъкнаха.

– Тоя човек истински русин ли е, или е някакъв евреин? – ме попитаха тие.

Когато аз разбрах, че Юриев няма никакви освободителски претенции, то престанах вече да го лаская, разбрахме се един други. А разградските граждани, почитателите на приличието, пазителите на добрите нрави, заедно с руската колона в тоя град, бяха успели вече да хванат на ръка следующите неблагонадеждни постъпки на доктор Юриева. Първо, обвиняваха го тие него, че не го видели ни един път да стъпи в черкова; второ, не ходел на посещение на богатите и видните чиновници, нито пък приемал да му дойдат на къщата тие официално; трето, не ходел да пие чай при дружинния командир и нямал твърде земане-даване с руските офицери; четвърто, не излязвал на европейското казино да играе на билярдо, да се посприкаже с големите и видните хора, а постоянно четял книги; пето, приемал по пощата много писма, вестници от целия свят и книги, за което пощенският началник се бил изразил даже един път, че разградската поща служи само на доктора; шесто, че носел вратовръзка и ни един път не го виждали да се пооблече и той, както му е редът; седмо, отказвал да зема пари от ония клиенти, които го викали на къщата си и поисквали неговата помощ като доктор; осмо, подавал ръка на селените, българи и турци, и с тях бил много по-любезен, отколкото с господа чиновниците; девето, един път станало нужда да се отърве от военния набор един богатски син, за която цел баща му предложил своите услуги на няколко по-видни лица, в това число и [на] доктора, но тоя последният махнал на сичко с ръка и извършил потребното и пр.

Тая последната постъпка на Юриева, т. е. отказванието да земе рушвет, съвсем отчаяла разградските по-видни хора, че тие не ще сполучат да имат на ръка един добър и благонадежден гражданин.

– Тоя човек не е чист – казал един ден капитан К... – Щом не приема той взятка, щом не иска да зема пари от клиентите си, то едно от двете тряба да бъде: или е луд, или е пък нихилист. По-вероятно е последното.

Това заключение щяло да остане без действие, успяло вече да се забрави, но 27 април пак го подновил благодарение на мнозина благонадеждни граждани, а особено на Константин Кипровски, па и на святи Доростолочервенски, който имал вече точни сведения за Юриева. И така, три-четири деня после 27, когато Юриев се връщал от болницата, посред пладне, на улицата, един руски капитанин начело с 6-7 души въоръжени солдати с щикове заградили пътя на Юриева.

– Предай се, да не дойде работата до по-лоши последствия – казал военния човек и стиснал дръжката на своята сабля.

– Кой ви е казал, че не искам да се предавам? Ваш покорен слуга съм – казал Юриев и се оставил на грубата сила.

Бедният, той като да бе пророк. Още преди месеци, когато на никому не идеше в главата, че ще да става преврат, освен на няколко души в София, той говореше постоянно: „Вашата свобода стои върху дръжката на капитанския камчик.“ А ние се сърдехме, както казах вече.

Когато аз пристигнах в Разград на другия ден, право в къщата на Юриева тегля, без да зная, разбира се, че той е ощастливен от благодатта на 27-и. Тропам на портите, никой се не обажда; викам – никакъв отговор, само една котка, която надничаше през джама на прозореца, захвана да мяче.

– Назад, че ей сега те пробождам! – отговори груба натура, която си подаваше само главата от една стая.

Това бе солдатин, караул в квартирата на Юриева. Тичам аз по улицата разпъхтян, питам кого где срещна какво е станало с доктора. Никой не знае. Отивам при бай Алекся, който беше като звънец на Разград и който непременно трябаше да знае за сяко произшествие, извършено в Разград.

– Мълчи, не му споменавай името! Я гледай! Аз те мисля за умен човек, а ти си седнал сам да си търсиш белата. Не знаеш, че утре той ще да бъде обесен ей тука, до чюшмата!... Срамното е за нашия град, който досега не е можал да познае, че държи за доктор такъв човек, който бил от убийците на цар Александра.

Тие думици са на нашия приятел Алекси Христов, които той ми каза в отговор на питанието ми где се намира докторът. По това време в Разград беше окръжен управител Хараламби Ангелов, мъж с любящо сърце и благородна душа. Него аз сварих в къщата му, отчаян и развълнуван за горчивата участ на Юриева, когото и той обичаше като брат. Цели три деня не беше излязвал навън, не бе отивал в управлението от срам, от потъпкано човешко достойнство и от груба нахалност на руския капитанин. Най-много се той късаше от две важни обстоятелства. Първо, че той в качеството си на окръжен управител, в качеството си на началство над Юриева, който се считаше за негов подведомствен чиновник, трябаше за очи поне да го попитат или да му известят за своята наглост, па тогава да употребяват щиковете. Второ, той се бесéше от хладните отношения на гражданите, които не само че не сънуваха даже да протестират капитанското насилие, да докажат, че са жители на свободна страна, но, напротив, ликуваха още, че се избавили от оногова, който не искал да им зема пари за лекувание, който не носял вързалка... Три деня ставаше как Юриев стоеше под железен кофар в дома на Манаева, а никой не беше го посетил още, ни един не беше се заинтересувал да отиде и го попита: „Нямаш ли от нещо нужда“, с изключение на Хараламби Ангелова, който го бе посетил официално, да му земе оставката.

Наша скромност бе първият гражданин, който частно потрака на командира Манаева, който поиска да засвидетелствува на един злощастен чужденец, с неизвестно бъдеще и неопределени съдбини^e, че му е бил приятел не само в щастливи минути, но и когато блещят наоколо му грозните щикове. До портите, на двора и при стълбите на командирювата къща стърчаха солдати, поставени на караул да пазят неприятеля на българската безопасност. Студеният командир, който не ме остави да го приближа, но ме накара да се спра до стълбите, а той ми говореше отгоре, намери се в чудо кой съм аз, как съм се осмелил и какво ме е подбудило да искам да се видя с един престъпник.

– Да не сте му вие хазаинът на къщата? Да няма нещо да ви дава или да имате с него друга някоя закачка? – бяха въпросите, които ми задаваше Манаев.

Още повече се удиви той, когато чу да му казвам, че просто приятелски свръзки са ме подбудили да дойда и да видя затворника.

– Знаете, той не е разположен да приема такива любопитни като вас; па е и малко болен – бе отговорът на Манаева, който ме превари да каже „прощайте“ и си влезе в кабинета.

После пет-шестдневни изпити, обиски и претърсвания аз получих такова едно писмо от Гюргево, подписано от Юриева: „...Преди два часа се освободих от щиковете на българо-руското правителство, което ме препрати под конвой до границата със строго поръчение да не се връщам вече във вашата земя – злощастна България...“ И така един мирен човек, който живееше със секиго в съгласие, който не си отваряше устата да каже зло или добро за правителството, убиха му бъдещето, направиха го злощастен. Русите, които живеят тук-там из България и Румелия, се делят на две категории. Едните от тях са представители на монархическа Русия, а другите – на интелигентната. За жалост, че у нас са повечето първите, които сеят вражда между двата народа, които обичат повечето не България и нейната независимост, но левовете и турските лири; които приготвиха и извършиха преврата; най-после, които така скоро породиха ненавист между освободители и освободени със своята безгранична взискателност, със своите натяквания: „Кровь проливали!“ Тях покровителствува и нашето правителство, и руските в България агенти, когато първите¹⁴ са изложени на участта, която постигна Юриева. Ако тоя последния ходеше да дири нихилисти, както това правеше друг негов съотечественик в Свищов – Юркевич, – ако той служеше за уничтожението на българската свобода, то наместо позорно изгнание из страната трябаше да очаква повишение. От 27 април поменатий Юркевич беше станал страшилище в Свищов за секи самостоятелен българин, както ще да разкажа по-нататък. Начело на една вагабонтска тълпа, той оскверняваше най-скъпото нещо, което може да има една страна. Но затуй него назначиха отпосле свищовски прокурор, а друг един русин, пак прокурор, П. Неболсин¹⁵, когато даваше заключение в съдилището, с войска го грабнаха от зелената маса. Така също се изгониха от Княжеството: един сърбин на име Владимир Лютич, буггалтер в държавната печатница, когото обвиниха, че бил съучастник в убийството на княз Михаила (псувал си ме миналата година на майката!); една фелдшерица от Провадия, Людмила Александровна, която не ходела на черкова; един доктор от Севлиево, който бил в кореспонденция с нихилистите (!), и др. още. С една реч, сички тие иностранници, които не се занимаваха в Княжеството с шпионство, обявяваха се вън от закона.

Във времето на либералното министерство в България разградски окръжен управител беше Стефан Ц. Златов¹⁶. Общественото мнение в Разград, с изключение на почернелите души, и до ден днешен мълви, че тоя Златов е бил човек с твърде кална душа. Между другото говореха, че той покровителствувал на разбойниците в качеството си на управител, занимавал се с джамбазлък в продаванието на правителствените коние, изкарвал затворници да му работят в дома и пр., и пр. Вследствие на тие слухове и на основание на някои факти, разбира се, генерал Ернрот, когато не беше станал още убиец на българската свобода, когато шепнеше на либералните министерства, че той е в сърце и душа техен последовател – бяха му дали извънредни пълномощия да отиде в Делиормана и усмири разбойничеството. В качеството си на такъв той отчисли Златов от окръжен управител. Не, не го отчисли, но просто го изгони от канцеларията му като недостоен и безсъвестен човек. Но не щеш ли, че след няколко месеца после 27-и името на страшния генерал Ернрот, душата му и тялото му от либералски бяха станали на нагайко-щикски, той прогласява пак Златова да заеме първото си място.

Разградчени се възмутиха. Бедните, тие не се сещаха още какво значи „Историческата задача“, не разбираха, че на генерал Ернрота трябаха именно такива хора като Златова и калното онова същество, което се наричаше Кюстата. Тие не знаеха, че бе попял петелът на батакчиите, че бе чукнал денят на безчестните. Съчиниха телеграма до същия Ернрот, подписана от 60 души, в която се сипеше пепел и вряла вода върху Златова, който ако се назначи за управител втори път, то ще да се затвори цялата чаршия. Кой слуша? Отговор се получи: „Не разсуждать!“, а Български глас писа, че настоящият разградски окръжен управител Хараламби Ангелов, който бил човек шарлатанин, трябало най-сетне да се махне. Няколко деня разградчени бяха наредили караули по пътя между града и станцията, които да гледат дали ще дойде Златов и щом го видят да се подаде, да тичат към града и затварят чаршията. Но Ернрот и Логвенов зеха мерки, сгодни с обстоятелствата. Не напусто бяха тие руски офицери, като не можат да смирят един делиормански градец. Златов се намести и първата му грижа бе да даде под съд 60-те души граждани, които депешираха на Ернрота.

Аз ще се повърна по това дело, а сега бързам да се завърна пак в Русчук, гдето ни чака 9 юни пристиганието на Негово височество заедно с негово превъзходителство Хитрово, действителния по онова време княз на България. До Русчук пътувахме с Хр. Иванов, тогава окръжен управител на Ески Джумая. И той бе либерал, и той бе поклонник на конституцията, които си симпатии не криеше от никого. Разбира се, че по пътя разговорът ни нú на минута не се промени, темата беше 27 април, разбойничеството на превратаджиите, подлостта на Начевича и пр. Приятелят Хр. Иванов не намираше думи, с които да изрази мракобесието на „Задачата“ и нейните жестоки последователи.

– Тоя Начевич, тоя батакчия и неговите другари са изчадия на българския народ – говореше той.

Когато аз разгърнах Български глас да видя дали няма да се е хванал още някой нихилист, то горещият либерал дръпна из ръцете ми вестника, смачка го из ръцете си и го хвърли из прозореца.

– Как не се гнусиш, как не те е срам да четеш тоя подъл вестник! – каза той, вън от себе си.

Същата вечер Александър Македонски, за когото говорих по-горе, че бе от верните хора, дохожда при мене и ме пита познавам ли ескиджумайския окръжен управител Хр. Иванов. От по-нататъшните съобщения на А. Македонски излизаше това: По това време тъмно-мрачният Начевич се намирал в Русчук, гдето бил и приятелят А. Македонски по длъжност. Влязъл и Хр. Иванов, горещият либерал, който паднал пред краката на силния агитатор с молитвена коленопреклонност.

– Дойдох, г. Начевич – каза приятелят, – дойдох да ви осветля по работите на поверения мен окръг – Ески Джумая, – че сичко е благополучно. Главата си залагам, давам ви подписка от ръката си, че противниците ви ни един глас няма да спечелят. Повярвайте на думите ми, които са повече от искрени. Ако се окаже противното, то оставям се на вашето разпоряжение.

Всесилният диктатор поклатил своята пълна с жестокости глава и казал: „Не вярвам“, при сичко, че вътрешно бил убеден в противното; а приятелят ми съмисленик похванал своя джеб, гдето се подавало заглавието на „подлият“ Български глас, на същия тоя брой, който той къса на парчета преди няколко часа.

* * *

Както е известно вече, в началото на месец юни Негово височество князът излезе да пътува из провинцията, съпровождан от твърде бляскав конвой: от К. Стоилова, капитан Мясалов¹⁷, подпоручик М. Маринов¹⁸, Логинов и от руския в София консул – хитрия Хитрово. Целта на господаря беше чиста агитация за предстоящите избори. Там, гдето се трябаше повече безобразие, гдето бе нужна лъжа, там се явяваше Хитрово със своята дипломация. Ако някой, макар и искрено, се представяше пред тоя последния и му кажеше, че населението не си дава конституцията, то Хитрово махваше с ръка и казваше, че няма работа с бунтовници, че е срамно и скандалиозно за българите да упорствуват пред желанието на своя княз и пред волята на руския цар. С една реч, Хитрово беше главният деятел на грозния преврат в дипломатическо отношение. Вследствие на тая коварска рол от страна на един чужд консул г. Цанков не можа да се стърпи от да не протестира публично против нахалството на Хитрово. Тоя протест на г. Цанкова, изразен в едно отворено писмо, написано на руски, дълго време ще държи почетна страница в новата българска история. Ето това писмо:

„Милостивый государь Михаил Александрович!

После наших взаимных разговоров и рассуждений о том, что происходит теперь в моем несчастном отечестве, я решился высказаться перед Вами посредством печатного слова. Пусть судит и общественное мнение имеем ли право или нет жаловаться, что и чужие, и свои налагают греховную руку на нашу народную свободу. Пусть общественное мнение будет и свидетелем нашего предупредительного протеста.

Еще в бытност княза в столице Австрии, в Вене, на возвратном пути из последнего его путешествия в Петербург, разнеслась в София грозная весть, что княз прибудет сюда с прокламациею в руках, которой он захочет отнять у болгарского народа дарованныя ему прежде Царем Освободителем права и под тем либо другим видом положит конец конституции. Весть эта глубоко опечалила, но нисколько не изумила болгар. Кажды из болгар знает, что подобная попытка на государьственый переворот, в смысле лишения народа его прав, имелась в виду еще в прошлом году, до поездки князя в Петербург по случаю 25-летнего юбилея царствования ныне в Бозе почивающаго Царя Освободителя. Кажды из болгар знает, что только нравоучительная и влиятельная слова венценосного Дяди, виновника и нашего народного освобождения, и наших народных прав, и наконец короны князя, остоновили тогда эту смелую попытку. Венценосный Дядя сказал тогда своему племяннику князю: „Ты присягнул конституции и ты должен охранять ее ненарушимо. Конституция эта есть воля народа, которому Я ему даровал вместе с свободою.“ Эти благородновозвышеныя, нравоучительныя и вместе повелительныя слова долетели скорее молнии до слуха болгар и зазвучали между ними как утешительный благовестный звон. Болгары передадут эти слова своему потомству. Эти слова убедили тогда болгарских патриотов, в искренней, неизменимой заботливости Царя Освободителя о судьбе освобожденных им болгар, убедили им в неизменном желании Царя Освободителя сохранить и вперед за созданним им болгарским княжеством цельную свободу – извне и внутри, и вызвали в них сново вечную благодарность.

Позвольте мне, господин агент, быт откровенним: именно та наша благодарность к Царю Освободителю сделала то, что нашим князем состоит теперь Александр Батенберг. Но никто не может требовать от нашего народа, чтобы он вследствие своей благодарности отдал обратно дарованную ему внутреную свободу в жертву капризам того либо другого индивидуального лица. Между тем именно такое убеждение, т. е. убеждение о потере внутренной свободи, вызвала в болгарском народе прокламация 27 апреля. С того несчастного для болгарского народа дня и особено после обнародвания трех смертоносных для болгарской конституции условия князя – у всех болгарских патриотов на уме известное пророческоя изречение „Мне, мне, текел уфрасин“ и они думают уже не о настоящем, а о будущем. Верьте этим моим словам. Я 35 лет служу с трепетным сердцем за судьбою моего отечества и имею прово полагать, что знаю нашу Болгарию; знаю наших патриотов и могу сказать словечку от их имени.

Говорю во все услышание: наша святыня оскорблена; наша конституция потоптана ногами как действительный „miserable morceau de papier“¹⁹

Что мы видели с одной стороны:

1. Устранение народного министерства и назначении нового министерства из иностранцев.
   Это против законов конституции.

2. Созвание Великого народного собрания без спроса Обикновеного народного собрания.<
   Это против законов конституции.

3. Назначение в мирное время военных княжеских коммисаров, облеченных чуть не в княжескую властю, которому, скажу мимоходом, придают цель, диаметрально противоположную действительности.
   Это не только против законов конституции, но и против законов морали.

4. Созвание посредством жандармов простодушних, безсознательных селян для подписывания адресов в княжеской канцелярии.

5. Отправление княжеских агентов в народ для введения его в заблуждение относительно подготовяющагося посягательства против конституции.

6. Отчисление от службы честных, но конституционноверных чиновников и замещение их банкротами и людьми компрометированными, в том уверении, что с такими людьми легче достигнуть незаконной цели.

А что видим с другой стороны? Видим:

1. Русские офицеры разьежают по княжеству насчет денег бедного же болгарского народа, созывают посредством жандармов этот же народ в разных пунктах и толкуют ему от имени русского царя и русского народа, что ему надо согласится на все требования князя; что если княз уйдет, турки опять займут Болгарию, и т. д.

2. Сам русский представитель, т. е. Вы, господин агент, путешествует вместе с князем по Княжеству, неразлучно сопровожая его с место на место. Цель княжескаго путешествования нам известна. Но с какую целью Вам, господин агент, помышлять и решит в каком смысле истолкует народ это путешествие...

Я изчислил здесь стотную часть всего того, что делается для успешного подавления нашей свободы, которую, как истинно выразился Ваш предшественик, мы искупили, если нечем другим, то нашим пятистолетним страданием.

Я еще не докончил настоящее письмо, как мне принесли какой-то "Голос русского" явившагося для болгарского народа апостолом его спасения. Этому „Голосу“ безименного ответит голос именной. Пока скажу только то, что эти и подобние единичние русские заставят и болгар, как они заставили уже сербов, припомнить слова, которыми один древний мудрец обратился к пчеле: „Не хочу твоего меда, не хочу твоего жила“...

Ели мое это письмо останется голосом, вопиящаго в пустине, я утешусь тем, что исполнил свой долг перед моим отечеством и перед моей совестью и высказал все во время. О грядущем грядущие...

Д. Цанков²⁰

София, 25 мая 1881 г.“

Авторът на това писмо биде даден под съд както от властта, така и от честейшият Хитрово. На 18 юни се разглежда това дело в Софийския окръжен съд. Прокурорът Юстицки, който трябаше да обвинява г. Цанкова и който, като секи прокурор, трябаше да говори онова, което мислят по-големите, с молитвено благоговение почна своята реч: „Треперя, не съм в състояние да произнеса против това страшно и нечуто престъпление – почна той, – с което се докачват два народа – българският и руският, и двамата господари на тие народи... Но тъй като по нещастие се е случило такова престъпление, аз преклонявам врат да си изкажа мнението“...

Тряба да ви кажа, че превратаджийското правителство, което най-много се боеше от свободния печат, прави-струва, намери клещи да задуши тоя свой неприятел. Като се предвиждаше от конституцията пълна свобода на печата, то правителството разгърна меджелето и облече в държавна форма турския закон за печата. Че тоя закон не противоречи на конституцията, подписа и г. Иречек в качеството си на историк.

Друг сподвижник, равен на Хитрово, гробокопател на българската свобода, беше българският екзарх от Цариград, наречен Йосиф І. Болен и некадърен негово блаженство не само за чисто светски работи, но и за своето бездушно калугерство – щом се научи, че става борба за мракобесие, че наскоро ще да се въздигат стени на бухалското царство, че се изнасилва народ, че се отваря поле за калугерско беснивание – подига своите светейшески кости, изгнили и изнурени от молитви, бързо напуща Босфора и се озовава в столицата на България. Тук той дигна своята десница и извърши онова, което би направил секи калугер: благослови с пастирско добродушие грабливите птици на българската свобода; призова благодатта божия върху превратаджиите, върху хероите от 27-и и 1-и. И това той извърши с чисто сърце и християнска искреност; той направи начало на нова епоха, той последва из стъпките на официалното духовенство, което е завинаги с тираните, както това става по Европа, но което в нашата нова България не беше още престанало да се нарича народно, да тегли и търпи заедно с народа. Наистина, че в турско време, в захващанието на Руско-турската война, тоя същият Йосиф І издаде окръжно послание към българите, които канеше да се опълчат против северния враг – Русия; но за тая му пастирска погрешка ние го извиняваме, оправдават го стотина причини. Но за преврата в 1881 г., в който той омърси своята свята десница – никога прошка няма.

Няма прошка за негово блаженство по тая проста причина, защото той не беше Дончо Колелото, идиота Кипровски, педанта Оджаков, бай Алекси Христов и ред други бабаити. Не, той беше български екзарх, бившият Лазар Йовчев, редактор на Читалище²¹, преводач на ред статии с радикално съдържание по социология и политика, най-после влюбен в известно[то] слово на прочутия Босио^22f23, на което така също той е виновникът да се яви в превод на български. Не му простяваме ние още и затова, че той е слушал лекции от брадати професори в цивилизована Франция, знаял е какво са казали за народите Волтер, Монтескьо, Ж. Ж. Русо, чувал е за миналото на Лафайета, показвали му са мястото, гдето падна Боден, бил е съвременник на Юго. Няма да го извиним ние още и по тие световни съображения, че той не беше гладен и жаден, когато напусна своето копринено легло от разкошната Византия, не се бяха обесили девят гладни деца на неговия дебел врат, не тропаха на палатите му различни заемодавци, най-после нямаше нужда от неговата патерица в България, в тая България, гдето върлуваше Ернрот, гдето властваха седем комисари, гдето бяха повикани на военна нога сичките батакчии, гдето блееше глупа и безсъзнателна тълпа. И така, ние няма му простиме.

По пътя си за Княжеството негово блаженство премина през Пловдив. Интелигентите в тоя град, като знаяха отрано защо старецът отива в София, заклеха го, че той ще да подействува да се спре преврата, ще да осъди неговите гибелни последствия с пастирска искреност. Негово блаженство дал честна дума, че именно затова отива и че ако види да отиват зле работите, ще остави София. Това се говорело обаче в Пловдив; но защо калугерските ръкави са широки? Не затова ли, щото сичко казано и обещано от тях да се ветрее през тие ръкави, да излязва и влязва лесно? А гдето святите отци видят зор, то и за това си има леснината: „Господи помилуй!“ Протестантските светски пастири са пó реалисти в това отношение. Щом им кажеш, че тие са лицемери, че тие търгуват с Христа, то тяхна милост, ако са на събрание, стават на крака и почват мелодично да се молят за вас, наместо отговор, като пеят молитвата: „Боже господи, вразуми нашите врази...“

Аз скърбя, че нямам на ръка някои факти от агитационната деятелност на негово блаженство по България. Известно е само това, че в Ловеч и другаде, гдето той забикаляше, събирал граждани, попове и пр., на които такива проповеди държал, като секи по това време подкупен агитатор.

И Роберт колеж, това познато на българите учебно заведение, сé по това време се притича на помощ на „Историческата задача“ по начин философски, умозаключителен, така да кажа; а това не беше малко. Хората, които издигнаха глас на защита на 27 април, или по-добре, които подканиха да стане това, мислеха и разчитаха, че глупавите българи, които грачат пред секи цилиндър, които дават и майка, и баща за авторитетно име, ще да прехапят устни, щом чуят, че и Роберт колеж, младите българчета в него, които бъркат с лъжица във философския кюп на милювци²⁴, на беджехотовци²⁵ и пр. – одобряват „Задачата“. Представител на Робърт колеж излезе С. Панаретов²⁶, преподавател в това училище. Въобразил си негово американско словесие, че и той е нещо, че и неговият цилиндър има каква годе ценност, че и той е авторитет, че да пишеш за неправилните глаголи и да превеждаш по някоя статийка в Зорница е сé едно да разбираш и от народните борби, и от грубата практическа действителност. И се провикна негова милост от Бебек чрез едно писмо във в. Зорничка от 5 май 1881 г. с подписа му, в което съветва българите да паднат на колене пред 27 април, да не разсъждават, да не мислят, както не мисли и той сам. Писъмцето на господство му беше нацедено от край до край с учен педантизъм и с овча логика^g. С него г. Панаретов засвидетелствува твърде тържествено, че заведението, което представляваше неофициално, е лишено от сякаква съвременност, от идея и човешки убеждения, че там играе главна рол Библията и тенденциите на в. Зорничка. Който потърси груби факти, то не му остава друго нищо, освен да направи една ревизия, да преброи робертколежките възпитаници, които сега-засега са деятели вече в своето отечество. Като изключим няколко души, сичките останали са мъжие от благоразумната и безцветната среда. Обади се така също от Робърт колеж и някой си д-р Уошбърн²⁷, чрез едно писмо до вестниците, пълно с бабини деветини и с мъртви софизми.

В забикалката си Негово височество беше още към Ловеч, когато денят на пристиганието му се знаеше точно в Русчук. Преди две недели се почнаха приготовленията за неговото тържествено срещание. Подобни приготовления не се правеха и тогава, когато господарят стъпи най-напред в България. В тие приготовления земаха участие и Градският съвет, и военните и гражданските власти, па и превратаджии още. За тие последните държавният глава сега беше по-скъп и по-мил, отколкото когато той дойде. Тогава той беше господар на цяла България, прочее за сичките бе равен, а сега не. Сега той бе повече от княз, защото земаше тяхна страна, защото действаше една част по техните съвети. Ето защо и тие негови съветници, по много причини и съображения, трябаше да разпущат насякъде блясък. Триумфални порти, потънали в цветя и знамена, окачени с насърчителни адреси като: „Дерзай!“, „Живей за слава на България!“, „Добре дошъл!“ и пр.; кьошкове, направени нарочно, бяха в изобилие. Градският кмет С. Златова отчислиха пред самото дохождание на княза от страх да не би той, като излезе със сол и хляб, да спомене нещо на Н. в. и нещо за конституцията. Дебели суми, неизвестно откъде, бяха отпуснати както за посрещанието, така и за разни банкети, за народни пиршества и пр. Доволно е да спомена, че двама души нарочно ходиха да купуват в Букурещ букети, шампанско, закуски и пр. Музикалните банди в Русчук, военните и частните, не бяха достатъчни за веселието, но се докара и една влашка банда от Гюргево. Няколко биволарски коли стояха вече пред дома на Петра Винарова. Тоя честит винарин, един от върлите превратаджии, намерил сгодно време да продаде своята стока, хем да спечели някоя парица от „Историческата задача“, хем да убие с това вино последната искра на човешко достойнство на събравшата се тълпа за посрещанието на високия гост. И гражданите, ония блажени същества, които се кланят с краката нагоре, когато изгрява слънцето, и го замерят с камъни, когато захожда и им става непотребно, тие блажени същества, казвам, които мерят съдбините на страната с аршина на своето дюгенче и с копринения фистан на своята щастлива стопаница – бяха се ухилили до ушите и [се] надпреварваха един другиго кой по-добре да накичи своята къщна врата. Много прозорци, балкони и стени бяха потънали в разкош. Иванчо Чорапчиев²⁸, човек с прилични обръщения, човек, който никога не замръква на сухоежбина, човек с грамадни практически способности, между другото, беше покачил на къщата си и такъв един надпис: „Дерзай, любезний княже! Народът е с тебе.“ Но ако вие бяхте измамили г. Иванча Чорапчиева на някое тясно място и го попитате отгде накъде знае негово гражданско достойнство на коя страна е народът, то знаете ли като какво би ви отговорил той? Той щеше да ви каже, че народът е той, бай Стоил Попов, баджанакът му Костаки Куркоят, комшията му Йосиф Дайнелов и други още слънца. А преди 3-4 години, когато бай Иванчо Чорапчиев беше редактор на в. Дунав (Туна хавадиши), когато българският народ беше под властта на султаните, то негова милост говореше противното, т. е. че българският народ е най-верният на султана, че той няма понятие от ония отвлечени работи, които се казват свобода, независимост и пр. Блазе на тие хора; тях обича секи, тие имат барашик с девет краля, тяхната къща не е петимна за нищо, техните дечица не стъпят на бос крак, най-после тях хвали и почита секи, в това число и ония голювци, прозорците на които са запушени с шкембе наместо стъкло. Но най-съблазнително бе накичена къщата на познатата вече хероиня Милица Петкович. Тая честита госпожица като да не чакаше да посрещне оногова, който бе общ на цял народ, но като че да беше ортакиня на „Историческата задача“. Колкото дрипери имаше в къщата си, като килими, ковьори, черги-мерги, фусти и пр., сичките бе покачила по прозорците над пътя. Но да оставим свободните граждани и гражданки, нека тие си се веселят, нека си живеят до амина. Да видим що се върши в официалните кръгове.

Една неделя пред пристиганието на княза строги окръжни се изпратиха по селата до сичките кметове, които се викаха да дойдат в града. От друга страна, жандарми и агитатори ходеха от село на село да свикват населението в града, за 11 юни сички да бъдат облечени в новите си дрехи, особено момите. Забележете, че по това време беше жетва, никой не можеше да се отдалечи ни на минута от своята пожълтяла нива. Но не забравяйте, че освен окръжното предписание имаше и бой още. Така също и до сичките чиновници имаше заповед, че тие тряба да затворят своите канцеларии часа на 12 по пладне и сичките да се намерят при триумфалните порти на Сарай махли, наред по чин и по титла, облечени официално. Когато селските кметове допаднаха в Русчук, тие бяха събрани като овци и втикани в един двор, у една от най-тъмните улици на Русчук. Сичките гологлави, и турци и българи, с чалми и калпаци под мишница, зяпаха да слушат речта на комисаря подполковник Логвенова. Говореше им той десят пъти по-еничарски и по-грубо, отколкото на чиновническата тълпа в управителювата канцелария. Говореше той, задаваше разни въпроси, а градският началник М. Векилски, либерал до 27 април и сътрудник на в. Работник, ходеше измежду кметската тълпа с други още верни хора и подсказваше как да отговарят запрените на подполковниковите въпроси.

– Знаете ли защо съм ви събрал – пита Логвенов и дрънка своята пискюллия сабля.

– Кажете, да се размисли за съдбините на отечеството ни – шепне Векилски.

– Да размислим за отечеството си – отговаря тълпата безсъзнателно, а Векилски си навежда надолу главата да го не видят другите.

– Добре, добре! Това ви прави чест – повтаря Логвенов и се обръща настрана да го не видят, че се смее. – Сичко от вас зависи. Ако си изберете добри хора за в Свищов – имате княз, ако направите противното – тежко ви и горко. Вие като кого мислите да си изберете за депутат? Можете ли ми каза името му?

– Извикайте: искаме Стоилова, Грекова, Оджакова и пр. – шепти Векилски на кметовете.

– Стоилова и Грекова искаме – отговарят машините.

– Ето хорошо; това ви прави чест, това ме радва – повтаря Логвенов. – Вот, вот добри хора за депутати! Стоилов? Аз ви завиждам, че той ще ви стане депутат. Той е едничкият умен човек в България. А пък да не беше такъв, щеше ли да стои до княза? После г. Греков, Начевич! Тях ги знае и император Александър. Господин Оджаков например – где като него мудри и славни мъжие? И дума не може да бъде даже, че между него и лудия Каравелова, папищаша Цанкова и други либерали може да има сравнение. А вие мразите ли либералите?

– Не ги щеме! – вика тълпата.

– Вие сте се научили, господа, че господарят княз е излязъл да заобиколи своята държава, да се запознае по-отблизо с нуждите на населението, т. е. с вашите – пита Логвенов втори път – Може да сте чули даже и това приятно и патриотическо дело на някои добри хора по разни градове, които по един стар обичай на нашите деди, като излязват да срещат владетеля на страната, изпрягат му кониете из хамутите и наместо тях тие теглят своя княз и баща? Да живеят подобни българи, ще кажа аз. Вие, господа, не мислите ли да последвате примера на своите съотечественици? Ето нá, подир няколко деня князът е вече в града ни. Ще останете ли по-долу от другите?

– Не! Не приемаме! – отговаря машината с овча доброта и с рабско наслаждение.

– Хорошо, хорошо – казва диктаторът.

– От мене има петнадесят пехливана заедно с въжетата – отговаря една чалма, зад гърба на която се снишава един от верните хора.

Тая чалма не е друг никой освен Мустафа ага, арабаджибашията на сичките кола в Русчук, които хвърлят боклук, носят стока за железницата и пр. Под думата пехливани Мустафа ага разбира тие арабаджии, които ще снабди с въжета и ще ги изпрати да изпрегнат княжеските коние на 11 юни.

a Кафенебашийска троица наричаха консерваторите Каравелова, Цанкова и Славейкова от една улица в София, именуема „Кафенебаши“.

b Освен в. Независимост пострада и скромната Зорничка. Тоя последният вестничец, при сичко че не одобряваше преврата, но защото не го хвалеше, беше изгорен в Свищов, на кафенето, от гладните за власт свищовлии. Настоятелят на Зорница, така също скромен мъж с библейски понятия, претърпя оскърбления. На много вестници тиранското правителство беше възбранило входа в Княжеството, като Народний глас, консервативната Марица, Самоуправа и пр. Княжеската поща беше отказала по едно време да приема Независимост. Нейните отговорни редактори Миларов, Личев, печатарят Ковачев, се водеха секи ден на полицията които осъждаха, глобяваха, а някои и арестуваха.

c А знаете ли как се казва тоя началник? – Черноколев.

d Французките курви споменава бай Алекси, защото, мисля, че се е навъртал в Кримската война в женския лагер на Варна, та там уж много имало от тях, които биле много развратни.

e Окръжният управител уверяваше, според достоверни сведения от руски източник, че Юриев ще бъде изпратен под конвой в Русия закъм Сибир, тъй като в къщата му се намерили много важни документи по нихилизма.

f „За своеволното робство на народите“ (гл. Читалище)

g Колкото чудна и да ни се вижда постъпката на княза, в тоя случай тя не заслужава укорение – се говори в това дипломатическо писмо, – когато се вземе по-внимателно във въпрос и видим подбужденията, които са накарали княза да се отзове към народа и да иска улучшение на работите. Няма съмнение, че някои от по-разпалените привърженици на либералната партия ще да представят княжеската прокламация като coup d’etat /държавен заговор/ или нарушение на конституцията. За съвестните и разумните хора обаче тая прокламация е знак на искреното желание на княза да се тури край на днешното безредие и безначалие... „Ако князът се въодушевяваше от лоши чувства и задни мисли, той не би никога отправил такава една прокламация, но би зел мерки по-строги“... Много добре, г. Панаретов – ще да кажем ние, – тие ваши заключения не са лишени от библейска мъдрост, може да се потвърдяват и от дебелата история на ингилишкия парламентаризъм, но гел-гелим, че с пустата действителност, която вие не познавате, не се съгласяват.

1 Манаев – руски офицер на българска служба, майор, от 1.ІХ.1881 г. подполковник. По време на разглежданите събития е командир на разградската дружина № 22.

2 Учредените с указ 404 (Д. В., бр. 34 от 25 май 1881 г.) извънредни военни съдилища са просъществували само три месеца (закрити с указ № 757, Д. В., бр. 63 от 2 септември 1881 г.). Не е известно тези военни трибунали да са постановили и изпълнили смъртна присъда. Сам З. С. не посочва нито един конкретен случай на крута репресия чрез тези съдилища. Те са били създадени, за да всеят страх сред противниците на преврата и да парализират очакваната съпротива.

3 Вестник Зорница – излизал в Цариград, Пловдив, Самоков, София, Пазарджик и отново София от 2 януари 1876 до 1 септември 1944 г. По време на Освободителната война е единственият вестник, излизащ на български език в Турция, който дава информация за хода на военните действия. Орган на българското евангелско благотворително дружество.

4 Вестник Самоуправа – сръбски вестник, популярен и сред българските либерали. Пише остро против извършения от Батенберг преврат. С някои от публикациите си (бр. 50, 52, 58 и др.), цитирани или препечатани изцяло от в. Независимост, става причина за въвеждане в действие у нас на Отоманския закон за печата (от 25 май 1881 г.), въз основа на който са санкционирани, прекъсвани и окончателно спрени почти всички вестници с либерална насоченост в Княжеството.

5 Миларов (Сапунов), Светослав Николов (1850, Габрово – 1892, София) – писател, журналист и обществен деец, член на БКД. Завършва католишко френско училище в Цариград, следва право и учителствува в Загреб и Босна. През 1870 г. е осъден за политическа дейност и затворен в тъмница, откъдето след две години успява да избяга. Участвува в Освободителната война, установява се в Пловдив, където е един от редакторите на в. Марица. Издава „Спомени от Цариградските тъмници“ (1881 г.). От края на май 1881 г. е отговорен редактор на излизащия в София либерален в. Независимост. След детронирането на Батенберг (1886) емигрира в Румъния, където издава противостамболовистки вестници – „Девятий август“, „19 февруари“ и др. Съден по процеса за убийството на министър Хр. Белчев и обесен през 1892 г. в София.

6 Лечев, Стефан – администратор (от бр. 65) на в. Българин при излизането му в Гюргево (1877), стопански отговорник и отговорен редактор на в. Независимост до края на май 1881 г.

7 Ковачев, Янко Стефанов (1852, Свищов – 1926) – известен печатар и издател. Завършва търговско училище във Виена и остава да работи там като печатар и съдружник на Христо Г. Данов (от 1874 г.) След Освобождението пренася машините в Пловдив и започва печатането на в. Марица. През 1879 г. отново с Данов откриват печатница и в София, на която през 1881 г. Ковачев става самостоятелен собственик. Има либерални възгледи, печата в. Независимост – София.

8 Сырку, Полхроний Агпиевич (1855, Бесарабия – неизв.) – завършил Петербургския университет, доктор по славянска филология. Голяма част от произведенията, които написва, са посветени на българската история и култура. През септември 1884 г. публикува в „Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества“ (кн.9, с. 37–39) отрицателна рецензия за книгата на З. С. „Васил Левски – Дяконът“. По повод на този и други отзиви за „Левски“ и „Записките“ в руския печат в писмо до Н. Обретенов от 15 ноември 1884 г. З. С. му се оплаква: „Страшно ме нападат руските вестници за „Левски“ и „Записките“. Наричат ме безнравствен. Ще им отговоря“ (Стоянов, З., цит. Неизд. съч., с. 382).

9 Вестник Новое время (1868–1917) – влиятелен политически и литературен, близък до двореца вестник, издаван в Петербург.

С граф Евгений Львов Кочетов с псевдоним „Русский странник“, специален кореспондент на вестника в България, през есента на 1885 г., ръководителят на Съединението З. С. имал остър сблъсък. Поводът са неверните кореспонденции за Съединението, изпращани от Кочетов за Новое время: „Стигна „Русский странник“ в Пловдив – спомня си З. С. в Независимост (бр. 2 от 8 март 1886 г.) и ние, няколко души, приготвихме се да му дадем „мордобитие“, т. е. да му изкривим ченето – единствената награда на шпионите в ненормални времена.“ Вместо побой в тъмното обаче стигнало се до помирителна среща със Странника: „Той изслуша всичките наши възражения и с готовност прие да направи опровержение на писаните лъжи“ (пак там).

Опровержение не последвало, защото имало „приказ по войскам“ събитията да се отразяват по определен начин, а и Странника се оказал лъжец по принуда и симпатичен човек. През януари 1886 г. той подарил на З. С. своята книга „В Сибир“ с многозначително посвещение: „Захарий Стоянову на добрую память от его только политического врага“. (Книгата се пази в Русенската градска библиотека „Л. Каравелов“).

10 Молчанов, А. – руски журналист, постоянен кореспондент на в. Новое время в София по време на преврата и след това. Близък на дошлия от Русия за министър-председател Л. Соболев и фактически главен редактор на създадения от Соболев вестник Балкан.

11 Вестник Балкан – седмичен безпартиен политически вестник, финансиран с държавни средства. Излизал от 18 януари до 12 октомври 1883 г. под редакцията на П. Тр. Бурков (от бр. 14 – К. Паунчев), фактически редактор – А. Молчанов. След падане от власт на Соболев престанал да излиза.

12 По това време околийски полицейски началник в Тутракан е все още Никола Обретенов и най-вероятно тези любопитни подробности за поведението на Алекси Христов в с. Смил са разказани на автора от него.

13 Тук в оригинала текстът е зачертан и пренаписван в страничното ляво поле. Зачертаното се оказва повече от необходимото, поради което връзката между изреченията се губи. Възстановили сме я по смисъл с помощта на част от зачертания текст.

14 Делението, което прави З. С. на руските емигранти в България – едните (първите), представители и поддръжници на монархическа, а другите (вторите) – на интелигентна Русия, има своето историческо оправдание. В ръкописа е допусната техническа грешка: не първите, крепителите на монархическа Русия, а другите (интелигенцията) са изложени на участта, постигнала емигранта д-р Юрев.

15 Неболсин, Петър – руски политически емигрант, юрист, съчувственик на либералите. До май 1881 г. е началник отдел в Министерството на правосъдието. На 2 януари 1881 г. с лична телеграма съобщава на З. С., че е преназначен от член съдия при Великотърновския окръжен съд за съдебен следовател при Русенския окръжен съд (ДА, Русе, ф. 12, оп. 1, а. е. 2, л. 6). На 5 май 1881 г. Неболсин е преместен за прокурор във Видин, откъдето, само 22 дни по-късно по искане на руското консулство там е уволнен и арестуван (цит. Български дневник на Иречек, с. 420). След освобождаването му емигрира в Източна Румелия, където работи като адвокат и участвува в списването на Каравеловия вестник Независимост (Пловдив).

16 Касае се не за Стефан, а за Цвятко Златов. Това име е сбъркано на няколко места в ръкописа (вж. бележка № 11).

17 Мосолов, Александър Степанович (1854, Русия – 1937, София) (в ръкописа на З. С. го срещаме като Мясалов, Масалов, Мосолов) – руски офицер, пръв адютант на княз Батенберг още от стъпването му на българска земя. Участвува в Освободителната война и по собствено желание остава на работа в София. Служи към щаба на П. В. Алабин и на княз Дондуков; назначен за кмет на София (1878 г.); командир на първа сотня от Българската земска войска. Служи като флигел-адютант и командир на конвоя на княза до юни 1883 г., след което се връща в Русия. Емигрира през 1917 г. в Турция и Англия. Идва в България през 1931 г. и живее в страната като пенсионер на българската държава – руски ветеран. Публикувал спомени „България през 1878–1883 г.“

18 Маринов, Марин Янакиев (1856, Руси – 1885, София) – завършил Робърт колеж, първия випуск на Военното училище в София и стрелкова школа в Русе. Адютант на княз Батенберг. Взел участие в Сръбско-българската война като командир на полк. В боя при Три уши (7 ноември 1885 г.) бил тежко ранен и месец по-късно починал от раните си.

19 Miserable morceau de papier (фр.) – Нищожно късче хартия.

20 Откритото писмо на Др. Цанков до Хитрово е отпечатано на 25 май 1881 г. Зашеметеният Хитрово, който не е очаквал такъв „сюрприз“ от братушка, иска с нота до Ернрот наказанието на дръзкия либерален водач. Английският външен министър пита телеграфически своя дипломатически агент в София вярно ли е, че Цанков е арестуван; другите дипломатически агенти също задават неудобни въпроси, поради което Ернрот и княз Батенберг отлагат ареста за „по-добри дни“. Осем месеца по-късно, когато властта на пълномощията е консолидирана, размирникът, станал учител в софийското училище „Денкоглу“, е обвинен в заговор и подстрекателство за събаряне на властта, грабнат посред нощ от къщи (6 февруари 1882 г.) и интерниран във Враца.

21 Списание Читалище – излиза в Цариград от октомври 1870 до септември 1875 г. Първи редактор – Марко Балабанов. От бр. 16 редактори: Лазар Йовчев (бъдещият екзарх Йосиф І) и Тодор Икономов. Научно-популярно и културно-просветно списание, публикувало оригинални и преводни стихове, статии по общокултурни и педагогически въпроси, история, философия, природни и икономически науки и др.

22 Изписаният като Босио е френският писател Ла Боеси (ХVІ век), автор на книгата „За своеволното робство“, преведена от Лазар Йовчев и напечатана в списание Читалище през 1871 г. През 1882 г. Никола Обретенов препечатва превода в отделна брошура, а в бр. 362 от 22.І.1883 г. на издавания в Пловдив в. Народний глас З. С. публикува положителна рецензия за книжката, „от която нашият народ ще почерпи много уроци“.

23 В бележката под линия авторът е пропуснал да посочи номерата на книжките от сп. Читалище, в които е публикуван преводът на „За своеволното робство“ (година ІІ, 1878, кн. 2,3,6,7 и 8).

24 Става дума за ценителите на английския философ позитивист и икономист Джон Стюарт Мил (1806–1883).

25 Беджехотовци – последователите на Баджет Уълтър Беджехот (1826–1877), английски юрист и икономист, автор на книгата „Английската конституция“, в която полемизира с Монтескьо за разделението на властите. Обявява се против демократизацията на Англия.

26 Панаретов, Стефан Хаджиилиев (1853, Сливен – 1931, София). Завършил Робърт колеж и останал там като преподавател. През 1876 г. пътувал до Англия, за да запознае английската общественост с турските зверства по време на Априлското въстание. Сътрудничил на Зорница, в която публикувал статии в подкрепа на преврата на Батенберг.

27 Уошбърн, Джордж, д-р (1833–1915) – преподавател и дългогодишен директор (1877–1903) на Робърт колеж. Съчувствувал и съдействувал на българското освободително движение. Поддържал извършеното през 1885 г. съединение на Източна Румелия с Княжеството и спомогнал за дипломатическото му утвърждаване.

28 Чорапчиев, Иван Петров – роден в Копривщица, учил при Й. Груев в Пловдив, редактор на турско-българския вестник Дунав, официален цензор на българските книги в Русе. След Освобождението е поддръжник на консервативната партия, един от водителите на преврата в Русе.

Обратно към: [Превратът][Захари Стоянов][СЛОВОТО]