Обратно към: [Превратът][Захари Стоянов][СЛОВОТО]

* * *

Изборите за Великото свищовско събрание бяха назначени за 14 юни. Нямаше никакво съмнение, че тие бяха осигурени вече, хората ги чакаха на пръсти. Тие щяха да бъдат ония, които е посочил княжеският комисар, които бяха изпитани и калени вече за сподвижници в бъдещото престъпление в Свищов. В секи случай, но избори трябаше да станат, нужно бе да се събере тълпата само за очи, само да извика по един път ура, па да си отиде спокойна, да си мисли, че е изпълнила своя граждански дълг. Престъпниците, макар и да бяха силни, макар че сичко да им беше в ръката, но сé трябаше да умият своето пятно чрез едно пиянско поне ура, което тие щяха да нарекат „народна воля“. И така, изборите щяха да станат на 14 и 21 юни. Каква агитация и борба е имало от страна на либералите, то секи е в състояние да си въобрази от казаното дотука в тая ми книга. Либерал по онова време значеше нещо много престъпно; то беше равносилно с какво да кажа? С думата комита в турско време. Оня, който знаеше, че е познат за либерал, едва ли беше спокоен, когато минуваше през многолюдните улици. Той се озърташе на четири страни, да не го напсува някоя шпионствующа пияница, да не би да извика някой култуклия жандарин: „Той агитира!“ Престъпниците от 1 юли така бяха уверили невежествената тълпа, щото тя се чудеше и маеше глупаво, „Как са се търпели досега тие опасни хора либерали?“ Единствената сериозна агитация беше възванието на водителите от либералната партия: Славейков, Цанков, Каравелов и Сукнаровⁱ, което тие издадоха към българските избиратели. Ето това възвание:

„Сънародници и съотечественици българи!

Правилното и несъществующите законни условия, основаното течение на държавните работи в нашето отечество се прекрати внезапно от прокламацията, която нашият господар Александър І издаде на 27 април.

Тежкото и напрегнато положение на работите у нас оттогава насам е добре познато и известно. Прогласената за разстроена наша страна сега се намира в съвършено разстройство.

Съществующите договори между княза и народа бидоха разкъсани. Законното правителство биде свалено и заместено за друго незаконно и иноземно. Редовното народно събрание биде презряно и оттикнато. Конституцията – нарушена, народната воля – насилвана, свободата на словото – задушена, правосъдието – притиснато, злобно извратено и зловещо насочено.

Страх и ужас навсякъде се е възцарил.

Ожесточеното в произволите си, безотговорно правителство пръска народния пот по вятъра; то посегна на сичко и сяка минута все повече се задълбочава в престъпленията си. То губи нашето отечество; това го вие разбирате. Вие виждате какво става, вие усещате какво ни чака.

След проглашението страната за дискредитирана извън и дезорганизирана извътре, Н. височество иска да му дадем за седем години власт, лична и безконтролна, пълномощия извънредни, да може по своя собствена воля безотговорно да издава укази и да въвежда държавни учреждения по вкуса си.

Той свиква Велико народно събрание да му предложи тези условия, с приемането на които само може да остане занапред да управлява земята по-успешно уж.

Искрено да си кажем: ние не виждаме ясно важността на обстоятелствата, които са накарали Н. височество да дойде до такива неутешителни заключения; не можем да разбереме в какво [се] състоят благите негови намерения и двоим се дали тряба да пожертвуваме настоящата конституция за някакви си нетърпеливи желания и необяснени обещания.

Нас ни смущава настоящето, а бъдещето ни ужасява.

Но докогато нашият господар признава още В. Н. събрание за върховен орган на народната воля, та представя нему да се произнесе върху предложението му, то нека пристъпим всинца към това, ако и неволно.

14 и 21 юни са дните на тежкото изпитание на нашия народ.

Нека се не лъжем. Опасността е очевидна. Всичко е поразено, сичко е повалено. Над нас само стои изправен държавният преврат.

На вас, избиратели, лежи обязаност тежка и велика. Вие ще избирате представители, които ще бъдат въплъщението на народа, облечени в правото на върховна власт, които ще решат съдбата ни. Само решителността и предаността на вашите избранници ще са, които ще да спасят отечеството от лоши последствия, на които никой не може да предвиди сетнините.

Пригответе се за това и пристъпете към настоящите избори със сърце невъзвълнувано от никаква страст и ум чист от сяко предубеждение. Не се вдавайте на ничии внушения; недейте се смущава от никакви заплашвания. Основани на правдините си, които не са още отнети, дайте гласовете си обмислено и безбоязнено за избирание представители, каквито познавате, че трябат.

Търсете человеци искрено преданни на интересите на отечеството, верни на народните желания и стремления... Далече от хора непознати, чужденци и пришелци, които и да са тие, каквито и да са.

В тези критически минути тряба най-много да се пазим от необмислени постъпки, които могат да бъдат гибелни за отечеството. Сяко недоразумение между нас ще бъде пропаст зарад нас...

Припомняме ви величината на отговорността, която като избиратели имате пред Бога и пред потомството.

Призоваваме ви към отечеството.

Тая ви длъжност ще ви покаже в тежките минути какво направление да държите. Ако секи изпълни длъжността си към народа, тогава само можем да бъдем уверени в благополучен изход от настоящето мъчно положение.

/Подп./ П. Каравелов, Д. Цанков,

П. Р. Славейков, Н. Сукнаров“ⁱⁱ

На 10 юни четиримата водители бидоха внезапно арестувани за тая прокламация в домовете си, гдето се постави секиму караул от по двама жандарми.

Но престъпниците пак не бяха сигурни, пак тяхната кална съвест гледаше с недоверие, слаби считаше военните съдилища на Ернрота и сичката ни млада войскица, народната подпорка, която беше възбудена и готова да затрие до крак своите братия за в полза на свищовската гробница. Изборите на 14 юни не бяха свободни урни, но затвор, бесилница или позиция, които тряба да се вардят от щикове и войска. При тие урни се допущаха само ония, които бяха продали своята съвест или пък не знаяха защо отиват и какво носят в ръцете си. Освен главните княжески комисари назначиха се още за сяка избирателна колегия и подкомисари, които бяха българи, граждани и военни, принадлежащи повечето на шпионското отделение, на които се и плащаше според едни по 400 франка, а според други – по 600. Техните длъжности, на подкомисарите, щяха да бъдат такива, щото тие да изнасилват и последната капка доблест, останала у нашите хора. Ето какво гласи княжеският указ за правдините на тие избори:

Статия 1. Да се назначи за сяка избирателна околия по един подкомисар от ближайшите разпоряжения на черезвичайните княжески комисари. Той ще наглежда, щото гласовете на неграмотните селски избиратели и гласовете на избирателите от турското население, което не знае официалния език, да се вземат под внимание по надлежния начин, като се бди строго да не става никаква измама при даванието на гласовете от избирателите.

Статия ІІ. Подкомисарят се упълномощава да прекрати в присъствието на избирателите със своята власт сяка маневра за харизма и да вземе виновника, ако намери за нужно, под стража и да състави за това акт.

Статия ІІІ. Едногласното или почти едногласното заявление на сичките избиратели [от] една община или махала, че тие са за предложенията на княза, да се внесе в избирателния протокол със следующите думи: всички освен (5 например) за княза.

Статия ІV. Подкомисарят има право да си тури печата на кутията, в която се събират гласовете, и да настои да бъде редът на преброяването им, а такожде и редът на съставянието протоколът такъв, щото да позволява действителен контрол...

Ето подкомисарските имена: Иван Христофор[ов] – Русчук; иконом Арнаудов – Бяла; поручик Кръстевⁱⁱⁱ – Тутракан.

Секи от тие комисари, когато тръгваше за своята избирателна околия, носеше по няколко торби литографирани билети, направени по разпоряжението на Ернрота. Аз не вярвам обаче, че тие билети са се употребили някъде, защото новата система на Ернрот доказа, че избори могат да бъдат и без бюлетини, че една ура е достатъчно да изрази желанието на народа. В деня на изборите избирателите бяха забиколени с жандари, войска и шпиони, които прецеждаха избирателите през ключова дупка, а после ги пущаха вече да се приближат до урните. Ако в някого намереха бюлетин, който да не е за превратаджийския кандидат, то тие го скъсваха на часа и подаваха му от литографираните, като стоваряха по гърба и няколко покровителствено-освободителски камчика. В София, в столицата, пред очите на министри, държавници, консули и пр., на избирателите удариха такъв даяк, който тие няма забравят никога. Там разполагаше шпионската тълпа. Когато ще да се отваря бюрото, тие извикали, че избират за членове: Даскалова^iv, известния Минча Цачева^v и др. Гражданите се опитали да покажат незадоволствие, но юмруците заиграли. Но това се правеше в столицата и в по-големите градове като Русчук, Търново, Варна, Шумен и пр. В останалите малки паланки – да живей урата. В Тутракан например подкомисарят се качил на масата, гдето стои урната, и извикал към избирателите: „Който обича Негово височество нека минува на една страна; а който е против – да си дигне ръката!“ Вие, читателю, бихте ли си дигнали ръката, т. е бихте ли посмели да се обявите против Негово височество? Знаехте ли вие, че тая ръка, щом се подигнеше, щеше да клюмне като отрязана от някой бастон или жандармска шашка? И защо именно да се туря тука името на господаря, против когото никой нищо нямаше? Защо, питам аз, но няма да отговоря, защото секи се сеща де бие брадвата с изключение на ония блокирани мозъци, които г. С. Панаретов е запрял в своя череп.

И така, никой от тълпата не се обявява, че е против Негово височество. Тогава подкомисарят удря по оная струна, която издава му-му или бя-бя, но от новата государственая наука е преобърнато на ура. „Обичате ли Негово височество и Русия?“ – вика подкомисарят. „Ура-ра-ра!“ – повтаря тълпата. „Приемате ли трите предложения на Негово височество?“ – повтаря подкомисарят. „Ура-ра!“ – отговаря народът. „Искате ли да имате за депутат Оджакова?“ (или друг, който е кандидат)? – вика трети път подкомисарят. „Ура! Да живей Русия!“ – казва тълпата и хвърля по въздуха своите калпаци. „Господа, понеже народът с акламация се произнася за Негово височество и за предложения депутат, понеже за Великото народно събрание не се трябат депутати за много работи, а само да кажат да или не, то аз обявявам за избран тогова и тогова, за който ще се състави надлежния протокол и ще се изпрати на надлежното място“ – свършва подкомисарят с реч към тълпата. Тая последната изтърсва още едно пехливанско ура и изборът се провъзгласява без бюро, без гласоподавание, без никакъв дявол. Подир няколко деня Български глас и Българин пишат: „Народната воля победи, долу шарлатаните либерали!“...

В някои окръзи обаче, Плевенски, Никополски, Ряховски, Габровски, Кюстендилски и пр., на престъпниците не се отдаде така лесно да свършат изборите с френетическо ура. Габровските смели граждани дадоха още около девят души ранени във време на изборите. И [в] Никополско станаха сблъсквания твърде сериозни, между народа от една страна, и от друга войската и вагабонтското отделение, начело на което беше Юркевич, ако помня добре, и друг един шпионствующи чиновник Железаров. От Никопол, като нападна населението, сичката продажна чиновническа сган едвам сполучи да избяга с каици през Дунава за Румъния. Аз ми е жал, че нямам подробности и за тая борба на народа с тогавашното тиранско правителство. Зная само това, че после няколко деня 15-20 души граждани от горепоменатите градове, повечето учители, се доведоха под конвой в Русчук, едва ли не в синджири, а окръгът под название „Среднодунавски“ се обяви във военно положение под командата на Масалова, което положение трая до след 1 юли. Докараните хвърлиха в Русчукския главен затвор без никаква присъда, без знанието даже на окръжния прокурор, който е глава на затвора и който за един неправилно арестуван човек има право да протестира и затвореният да освободи. Да, на сичко той имаше право; но тряба да не се забравя и това обстоятелство, че сега нямаше закони, сега нямаше прокурори, сега имаше „Историческа задача“, бесарабско правосъдие, свищовско надмощие и славянска конституция.

Ето имената на докараните под конвой граждани:^vi

Но криво-ляво, беззаконно и хайдушки душманите на българската свобода сполучиха да уйдурдисат една шайка, наречена депутати, за свищовския вертеп. По-голямата част от тие последните, в числото на които влязваха и немалко делиормански читаци с големи чалми, бяха хора без сякакво достолепие, без капка човешко достойнство, хора полуграмотни, честити еснафлии; хора от мъглявото царство, които ослепява секи блясък, които се поражават от високите титли, които са родени янглъш на тоя свят, с една реч, хора, които представляват нещо като гайда, която както и да надуваш, се ура ще издава. Тие щяха да бъдат положително в Свищов. Тях ги земаха само да увеличат числото и да придружат на урата, за да бъде по-гръмогласна. После тях идеха няколко невинни същества, добри по душа, чистоплътни християни, към никакво зло ненаклонни; но прости, сиромасите, ненаучени да се съмняват, непривикнали да разсъждават, обаяни от титлите величество и височество. Тях експлоатираха безбожно различни начевци, стоиловци и др. Но виновниците на престъплението на 1 юли, гробокопателите, лъжците и безсъвестните бъдещи хазнокрадци бяха: Начевич, Стоилов, Греков, Балабанов, Горбанов и пр. Тие въртяха тоя безчестен долап, на тях тряба да тежи най-много позорният акт. Техните най-верни и най-привързани оръдия бяха няколко от турско време останали батакчии. Ето имената на сичките депутати^vii:

София: Иван Хаджиенов, Н. Даскалов, Д. Коцов, И. Бобевски.

Златица: С. Сърденов, Т. Кацаров.

Радомир: П. Косачки, С. Егълнички, Стаменов, Т. Ненковски, Хр. Лабушки, Д. Врабченски.

Самоков: Н. Даскалов, Хр. Зографски, П. Кокошков, С. Х. Георгиев, З. Х. Гюров, Сребърников.

Силистра: Яни Бояджиев, Мюхиб ефенди, Идризолу, Осман бей, Т. Сидери, П. Сандов, Е. Георгиев, Г. Шопов, И. Р. Стоянов, Лятиф ефенди, Абдуларахман ефенди, А. Куруоглу, двама неизвестни (турци), Д. Иванов, Т. Аврамов.

Русчук: К. Стоилов, П. Оджаков, Д. Селвели, Ив. Хаджиенов, Ив. Симеонов, Ст. Трифонов, Ик(оном) Арнаудов, Ев. Георгиев, Г. Геров, М. Балабанов, Ив. Попов, П. Станчев и единадесят турци.

Разград: К. Кипровски, Г. Попов, Г. Вацов, Гр. Тончев, П. Хумбаджи, Ив. Кабакчиев, Ил. Банчев, П. Сребров, Джеку, Въргов, Н. Попов, Ц. Гергюв и осем турци

Видин: К. Стоилов, Т. Зайков, Др. Железков, П. Янакев, М. Капре, А. Флоре, М. Иванов, М. Гергев

Белоградчик: П. Велчев, В. Джонов, И. Жеков, И. Илиев

Кула: Г. Симеонов, П. Цоков, Док. Черен, П. Димитров, М. Петков, Ф. Попов

Лом: М. Балабанов, Н. Върбанчев, Югов, Биков, Попов, Манчев, Първанов, И. Жуков

Бялослатина: С. Тодоров, И. Попов, П. Цигарета, П. Ангелов, С. Илиев, Д. Вълчев

Враца: П. Горбанов, И. Николаев, Н. Занкин, И. Цанов, Т. Ванов, И. Тодоров, П. Георгиев

Кременска околия: И. Стойнов, П. Гергюв, П. Йончов, Б. Минив, И. Йончов, П. Нинов, С. Николов

Берковско: П. Кръстев, Р. Кузманов, М. Атанасов, М. Първанов, М. Сълев, Л. Желязков, Дж. Младенов, К. Спасов, П. Лазаров, Р. Колчов

Варненско: Хавезов, Я. Славчев, четирима турци, Н. Даскалов, Жеков, В. Холевич, Н. Ючурмански, М. Балабанов, Д. Попов, Г. Чаушов, трима турци

Шумен: Д. Икономов, Н. Стойчев, Д. Добрев, Чакъроолу Мите, В. Димов, Док(тор) Парушув, Т. Радев, Д. Бялов, десят турци

Провадия: К. Стоилов, Док(тор) Минчович, Петрович, Н. Тъпчилещов, док(тор) Василев, доктор Парушов, Ив. Стоянов, Ив. Николов, двама турци

Свищов: М. Балабанов, Д. Аннев, Ф. Маринчев, Я. Станчооглу, Г. Денков, Гр. Начев, П. Райков, Ив. Иванов

Ески Джумая: Н. Мумджиев, Н. Даскалов, Хр. Стоянов, Дж. Крушев, двама турци

Сивлиево: Хр. Генов, П. Чорбаджийкин, Хр. Кюркчиев, Мехмед ефенди, Хр. Чернокожов, Р. Йосифов, Н. Маринов, К. Рачев, П. П. Начев, Хр. Славчев, Ст. Тотев

Габрово: Т. Бурмов, К. Симеонов, Н. Якимов, Манафов, Рашеев, Червенков

Ловеч: Док(тор) Каракановски, П. Теодоров, Хр. Иванов, Д. Попов, Ц. Спасов, Цв. Златов, Ил. Данов, К. Панов, Ив. Начев, М. Цанов, Г. Вълчанов, М. Дачов, Молла Исуф, М. Абдулрахман

Търново: Славейков, Каравелов, Сарафов, Цанков¹

Еленско: Ю. Бакалов, Ю. Тодоров, Ив. Тодоров, С. Бобчев, Юр. Бакалов, Ст. Станчев

Дряново: Док(тор) Цачев, Ст. Лифчиев, Г. Теодоров, Г. Стойчев, Ц. Ненков, Н. Колев

Г. Оряховица: Буров, поп Христо, Жеков, Славков, Бошнаков, Чертазанов

Лесичери: С. Генов, А. Попов, Г. Трифонов, К. Кънев, М. Сребров, Ст. Иванов

Сухиндол: П. Байчев, Х. Али, М. Мустафа, Ст. Кямил, А. Минков

Плакиво: К. Марков, Р. Николов, К. Марков (?), П. Иванов

Кесарево: П. Атанасов, Ил. Буров, Ст. Момчилов, М. Ефенди

Дубница: Хр. Лекарски, К. Балановски, Н. Кръстев, Г. Слатински, Ив. Бозовайски, З. Богданов, Сп. Тумпаров

Кюстендил: Зл. Стоянов, Г. Гребинар, Ив. Марин, А. Нистов, К. Стоянов, Д. Илчев, Д. Пенчев, Хр. Казанджи

Трънско: М. Здравков, М. Спасов, К. Трандафилов, Р. Златев

Брезник: Д. Греков, Ив. Маринов, Ст. Пейчов, А. Андреев, П. Дионисий, В. Моински, Д. Игов, М. Цветков

Орхание: Р. Найден, Т. Дацов, Ив. Рунов, П. Цанев, В. Шишков, П. Велков

Етрополе: В. Йотов, Г. Вълков

Тетевен: Х. Стоянов, В. Попов

Както виждат читателите, тие депутати са повечето селени и една част бивши батакчии, които ценят и разбират от свобода само тогава, когато им тежи в джебовете. Такива и желаеше правителството. А съзнателните престъпници са: К. Стоилов, М. Балабанов, Греков, Н. Даскалов и пр. Това се доказва най-добре от туй обстоятелство, че тяхна милост са избрани от няколко места.

* * *

И така тълпата, която щеше да извърши престъплението в Свищов на 1 юли, беше вече известна, готова да тръгне за мястото на престъплението. Но преди тая тълпа, наречена депутати, да потегли за града, гдето щеше да се закопава българската свобода, тайни циркулярни се разпратиха до сичките бивши шпиони, подкупените известни опълченци и сякакъв род други нехранимайковци, находящи се по цялото Княжество. На тие последните се известяваше в споменатите циркулярни да заминуват за в Свищов. На секиго от тях се даваха по няколко франка за пътни разноски, за бира и за други непредвидени разходи. Познатият на читателите Александър Македонски беше така също поканен и назначен като нещо глава да бъде на тая пияна тайфа. Той ми показа един билет (картбланш), печатан и подписан от самия княжески комисар, в който се казваше, че приносящият на тоя билет е от верните и благонадеждни хора. Главните водители на тие верни хора бяха: Караискаки, Панайот Хитов и Юркевич. Но над тях имаше други по-главни. Тие бяха Ернрот и нашият уважаемий историограф д-р Константин Иречек, които още на 18 юни излезнаха от София и пристигнаха в Свищов^viii да приготовляват носилото и опелото на българската свобода!...

Но престъпниците не се ограничаваха само с тая помощ – чомагашите. Тие треперяха пред своите дела, тие си въображаваха, че Свищов ще бъде нападнат от въстаници, които ще да проводят на дявола и гробница, и благонадеждни граждани, и чернооки клеопатри. Ето защо се издаде приказ от военния министър, щото в Свищов да се изпрати войска от няколко дружини, надошле с железницата от Шумен и другаде. Тие имаха изглед, бяха приготвени като за бойното поле. На върха на щиковете им си стояха още засъхналите китки цветя, дадени по сяка вероятност от техните уплашени родители, защото секи вярваше и мислеше, че в Свищов ще стане битка между нихилистите и княжовата войска. Самите войници пееха оная изхабена, уж патриотическа песен, в която на секи куплет се повтаря:

Бой, бой искаме, бой!

От източна страна на града влязваха войските, бързо преминуваха през улиците и право на скелята, на Дунава слезваха. Тук, на скелята, отдавна бучаха вече няколко параходи от честитата българска флотица, готови да зацепят дунавските вълни към мястото на бъдещото престъпление – Свищов. Още през нощта тие се напълниха с войска и потеглиха за назначеното си място. Жени, деца и мъжие, родители и роднини със сълзи на очите цалуваха своите синове солдати. Тие бяха дошле да ги изпровождат, като че не отиваха на Свищов, но като че бързаха да срещнат султанските войски със санджак шерифа. Военни команди, дрънкание на сабли, биение на барабани, патриотически песни, „Здравствуйте!“ и „Здраве жилаем, ваше високородие“ царуваха по сичките улици.

Аз вярвам, че както солдатите, така също и техните родители да ходеха съвършено из мъгливото царство, т. е. нито едните, нито другите знаяха, че тие отиват да си копаят гроб, в който щяха да заринат своите деца, тие отиваха да убият свободата! На кого? На своите братия, за кефа на пет-шестима души харсъзи! Престъпниците трябаше да имат още и някакъв си мотив, нещо като причина, от която да се заключи и помисли, че действително в Свищов се готви нещо сериозно от страна на либералите, че там навярно ще да падне кръвнина, т. е. тие трябаше за черни очи поне да оправдаят позорния акт. А причини и мотиви мъчно ли бе да се създадат и съчинят? Защо имаше толкова верни хора, защо се плащаше на толкова човекообразни същества, когато тие не ще бъдат достойни да измислят и излъжат? Събрали се престъпниците, разсъждавали, планирали и решили най-после: „Да се дигне врявата, че хора неблагонадеждни, хора врагове на Негово височество (по това време нямаше България) носят от Виена един параход оръжие, 40 000 пушки!“ А знаете ли кой беше главният съзаклятник, купувачът на тие 40 000 пушки? – Никола Живков^ix! Бедният бай Колю! Аз утвърдявам положително, че в своята четиридесятгодишна възраст той си е въобразявал много неща, начертавал си е различни небесни планове, предполагал е хиляди работи из областта на практическия живот, но да купува 40 000 пушки, да взема с пристъп свищовската гробница, да се бори с българска войска – това е вече скандал, пред който тряба да зачервят лице и Логвенов, и капитан Каменски, ако само в тях съществуваха човешки инстинкти.

Когато ние, т. е. другарят ми А. Филипов, доведе бае Коля на изследвание, то той поиска най-напред да си направи цигара, от която беше петимен. По-напред го потърсихме на дома му; няма го, отишъл да посреща пушките!... Притежателката не ни пуща да влеземе вътре, защо ни подозряваше, че сме негови другари и че сме биле проводени от него да му земеме едно-друго. А това едно-друго практическата хазайка не искаше да го даде, защото бай Колю, от много работа, да пише до Виена писма за 40 000 пушки, забравил да плати кирията за няколко месеца. В късо казано, човекът, против когото беше въстанала и администрация, и прокурорство, и военни власти, като секи човек вестникар, нямаше хляб да яде. Но така мислеха само ония, които не носеха на сърцето си със златни слова написано „Историческата задача“, които мислеха, че е разбойничество да убиваш свобода само за високи къщи и за чифлици.

При изпитванието на страшния тоя съзаклятник присъствуваха: прокурорът от апелацията, от окръжния съд, пълномощникът на княжеския комисар, префектът, полицейските представители и безбройно число шпиони. Депешите между министерството и разните власти в Русчук и Свищов валяха като град. Свидетелите, които уверяваха и потвърдяваха, че действително Н. Живков ще нападне Свищов, бяха от непорочните граждани, от верните хора на Логвенова, от ураджиите.

После три деня Н. Живков си пиеше кафето на Гюргевския булевар и само с поглед измерваше русчукския бряг. Правителството и това желаеше, защото, ако имаше на ръце виновника, криво-ляво трябаше да го съди. Сега беше по-лесно. Обяви се в сичките вестници, че Никола Живков, възраст такава и такава, който се обвинява в държавно престъпление, е избягал от ръцете на правосъдието, та затова се умоляваше секи верноподанен гражданин да съдействува за хващанието му.

Между това градът Свищов и неговите патриоти граждани и гражданки се приготовляваха да посрещнат бъдещите гробокопатели на българската свобода. Два деня преди да стане представлението, малкият тоя градец цъфна от трикольорни знамена, руски и български. Къща нямаше, с малки изключения, в която да се не приготовляват букети и различни декорации, които щяха да украсят главите и гърдите на гробокопателите. Върху алените устни на сяка свищовска гражданка се проявяваше тържествена конкуренция за наступающия празник. Сички го считаха за гордост и за своя патриотическа длъжност да се отсрамят, доколкото е възможно, на разните гости. На сяка улица, пред секи чикмас сокак, стояха по няколко високогърди патриотки.

– Депутат ли сте, господине? – питаха тие сяко странно лице, което се изпречваше напредя им и което биваше придружено отдалеч или отблизо от по няколко от верните хора.

– Защо питате? – отговаряха тие последните, като че лицето, комуто се отправяше въпросът, да беше несъстоятелно, под опека.

Тряба да ви кажа, че в Свищов подир секи депутатин от по-долня ръка имаше поставени по няколко шпиони, които го следяваха стъпка в стъпка, да не би да се срещнат с някой либерал, който да им подшушне нещо. И в квартирите, на леглото си, тие депутати овце не бяха свободни от ястребовото око на шпионина. По улиците тие вървяха като арестанти, заобиколени от шпиони и жандарми; а когато на 1 юли тръгнаха за гробницата, тях ги подкараха като добитък за касапницата.

А целта на свищовските гражданки, които бяха излязли по улиците да търсят и питат: „Депутат ли сте?“, нямаше нищо шпионско. Тяхна милост бяха приготвили малки звездообразни трикольорчета, с които награждаваха секи арестантин, който беше проводен в градеца им да вика ура. Щом той се кажеше, че е депутат, дамата пристъпаше до него със съблюдена грация и прилепяше на гърдите му със своите тънки пръстенца по една трикольорна звездичка. Забележително бе и това, че патриотките не правеха разлика между турци и българи; а това им прави чест. Сичките свищовчени мислех и считаха Великото народно събрание като нещо свое, като тяхна гордост и слава на градеца им, та затова приемаха живо участие, като че да вършеха частната си работа. Никой от депутатите, от шпионите, от чомагашите (между тие три фракции нямаше разлика) нямаше да се грижат ни за квартира, ни за едене, ни за други пък житейски потребности. Градът Свищов се разпоредил още отрано, така щото сичко беше безплатно. Любезностите и гостолюбията нямаха граници, доволно бе да се спечели урата.

И избраните четири-пет единици от либералната партия: Каравелов, Цанков, Славейков и Сарафов, макар и да бяха уверени още от 27-и, че техният глас ще бъде агоническа въздишка между щиковете и пиянско-заплатените ура, пак имаха мъжеството да отидат на мястото на престъплението. Когато параходът, в който се намираше Цанков, наближил свищовската скеля, една тълпа пиени вагабонти, начело с Юркевича и Грекова, излязла на дунавския бряг и почнала да вика: „Долу подлите либерали! Да пукне Драган Цанков!“ Но Драган Цанков, който е преминал през триста баждарници, който е плювал в лицето и стотина красти, много по-зъбести отколкото Юркевич, стиснал със зъби своята черна луличка и презрително преминал покрай вагабонтската тълпа.

– Не ви е срам, боклук на света! – казал той и тръгнал още по-гордо.

Подкупената тълпа, колкото и да била тя изнасилила и окалпазанила своите човешки стремления, пак се забравила на минута, така щото била поразена от смелия поглед на стареца, и отстъпила позорно. После тя се сетила вече, че има зад гърба си ками, щикове, войска, свищовски граждани и гражданки, но било късно.

А домът, гдето слезли Каравелов, Славейков и техните госпожи, отдавна бил блокиран от няколко сортове херои по „Историческата задача“. На първа, най-близка линия стоели храбрите опълченци, които си дерели гърлата да викат: „Долу“ и „Да пукнат!“ Зад тях се групирали различни грековци, горбановци и юркевци, които подсвирвали и подучвали тълпата да отправя на бившите министри различни докачителни думи. На няколко пъти двама-трима опълченци поемали по стените на къщата и искали да влязат през прозорците. Полицията гледала на сичко това хладнокръвно, ако не и одобрително; тя била уведомена да гледа през пръсти, така щото вагабонтите да нападнат на бившите министри и настоящи народни депутати, за да има материал за Български глас да пише, че „народният гняв малко остана да се излее над омразните либерали“. През цялата нощ сън е нямало както за гостите, така и за хазаите на дома – Дюлгерови. Тие са очаквали от минута на минута да бъдат затиснати под развалините на зданието. По тая причина притежателят на къщата, макар и либерал, косвено бил принуден, за спокойствието на домашните си, да откаже своето гостолюбие на опасните хора. Па и тие последните разбрали вече, че за тях няма защита в Свищов, че тие са изложени да паднат жертва не в честна и благородна борба, но да бъдат стъпкани от няколко подкупени вагабонти.

Нощя, ни в туй, ни в онуй време, когато засвирил австрийският параход, единственото неопятнено място около Свищов, тие излезли скрито от блокираната къща (Славейков и Каравелов) и успели да влязат в парахода.

На заранта, когато триста и толкова гърла бяха готови да извикат „Ура! Ние сме говеда!“, двамата емигранти даваха обяснения пред гюргевския полицмейстер, че тие нямат никакви планове, че са стъпили на румънска земя като гонени и преследвани, че мислят и вярват най-после, че благородните румъни, които са запазили от всесилната Турция Л. Каравелова, Хр. Ботева и ред други опасни хора, ще бъдат така добри да противопоставят своята цивилизация срещу Малкото Наполеонче^x, против Ернротовата златокована нагайка.

Лошите хора ги нямаше вече в Свищов, но тълпата следваше още да забикаля къщата и да псува, при сичките уверения на жените, че хората, които тие търсят, ги няма вече. По пладне Ив. Славейков^xi излязъл да види какво става по улиците; но дордето пристъпи няколко крачки, виковете „Долу“ и ред други псувни го накарали да му се дигне палтото хоризонтално и да влезе в портите напреки! Колкото повече наближаваше минутата да се извърши престъплението, толкова повече мястото на това престъпление ставаше свято и неприкосновено. Синджир войска, пояс жандарми, шпиони като мравуняк, чомагаши като бесни свини, щикове като маргарец пазеха това място. Тряба ли да ви кажа, че и за него, т. е. за гробницата, която наричаха В. Н. събрание и за която се похарчиха около 80 000 франка^xii, превратаджиите бяха пуснали слух, че либералите ще да я хвърлят с динамит. На ... юни^xiii князът се завърна от своята неприкосновена агитация, за да свари за отварянието на събранието. Как се той посрещна в Свищов от страна на хиляди войници, от 300 души гробокопатели, наречени народни депутати, от няколкостотин шпиони и чомагаши, от свищовските бухали, аз няма да разправям, защото се възмущава човешкото ми достойнство, па и на читателите, които знаят вече за срещата в Русчук и другаде – можат да си въобразят като какъв позор е бил в Свищов. Урите и да живей са биле дотолкова нископоклонни и продажни, тъй отвратителни и погонни за сяко същество, което ходи на два крака, щото и жабите от великия Дунав са издигнали глас на справедлива протестация.

Но хората от черния кабинет, людете от 27-и, престъпниците, които щяха да кървавят ръце на другия ден с убиванието на българската свобода, не се занимавали дълго време с ура и да живей. Тие робски възклицания те оставили на уличната подкупена тълпа, да ги упражнява под прозорците на високите гости; а тяхна милост виновниците се завзели с по-сериозни работи. Щом настъпила мрачната нощ срещу още по-мрачния 1 юли, гробокопателите издъхнали по-свободно и почнали един по един да се събират в едно здание, да заседават и решават под високото председателство на своето галено дете. Ако нощното царство е ден за усойния бухал, ако тая отвратителна птица граби и обира, когато сичкото животно царство върши противното, то и на нашите мракобесни херои съмнало пред очите, щом настъпила нощта. Техните продадени душици биле хиляди пъти спокойни, когато са на само, на уединение, когато не ги смущава светлината, пред която са длъжни да лицемерят, когато изпитват погледите на честните люде, ако имаше тогава такива в Свищов, които можеха да излязат по улиците. С една реч, техните реакционни настроения пъплели като черни котки заедно с гармонията на тъмната нощ. Събрало се тежко и важно събрание, в което участвували: Ернрот, княжески комисари, коменданти, главатарите на престъплението, водителите на чомагашката тълпа, началниците на шпионските отделения, множество доброволни шпиони от гражданите и голямо число депутати. Сичката тая сган, която имала на помощ няколко хиляди щикове, която разпореждала с милиони народни пари, до която от минута на минута дохождали хрипливите гласове на подкупените побойници и ураджии из дълбочините на някоя кръчма, тая сган, казвам, пак била изгубила кураж и воля, пак треперела пред зората на утрешния ден – 1 юли.

Решавали и предлагали, планирали и нареждали, но сичко се въртяло и крояло върху следующите два пункта: първо, как да се предвари и задуши, щото при откриването на събранието да не проникне в неговата ограда някоя независима личност, било депутат или гражданин, който може да направи някое предложение, да поиска думата да говори, да възрази на престъпниците или пък просто да издигне глас на протест. Това обстоятелство смущавало мрачните съзаклятници, на които грабителските лица се покривали с бръчки да мислят и планират по кой начин да тероризират сичко, щото не е продадено и обанкрутено. За тая цел се зели сичките мерки, които може да допусне и да роди главата на секи отчаян грабител. Решило се и постановило да бъдат допуснати в събранието само ония личности, които са получавали пари от черезвичайния комисар за шпионство, които са ходили при Начевича няколко пъти за инструкции, които са охрипнали от ура, на които най-после е било написано на челото: „позор“. Съставеният списък за тая мрачна публика, за тие зрители на акта от 1 юли трябало да бъде поверен и потвърден както от полицейските власти, така и от княжеските комисари; за секиго е ставало нещо като гласоподавание, питало се е и разисквало да[ли] лицето наистина [е] с продажна съвест. Тая избрана публика измежду боклука на българския народ била разместена около столовете на съмнителните депутати, които да увещава да мълчат и да не мръдват от мястото си, освен като дойде минутата за грозното ура. Било им казано още на тях, че ако познаят по лицето някого от депутатите, че иска да протестира или да говори, на часа да го смушкат изотзад с юмрук и да го заплашат, че ще да пострада. На сичките представители: селени, турци и българи, било казано, че тие тряба да гледат Грекова какво прави. Ако той например зяпнел и приготвил устни да произнесе ура, то и неговите събратия по гробокопателство трябало да направят това същото. Ако той дигне ръка и каже „прието“, то и тие да повторели същото. На сички тие външни посетители се даваше особен входен билет от местния комисар, както казах вече.

Престъпниците не се посвениха да облекат и в официална форма позорното раболепие на това Народно събрание, т. е. да кажат явно, че събраните депутати не са нищо друго, освен плашила, събрани да изблеят по един път и да си отидат. Сé по това съображение, да не би някой от депутатите да поиска думата, Ернрот издаде следното обявление в навечерието на 1 юли, което обявление беше залепено по улицата и по зданието на Народното събрание:

ОБЯВЛЕНИЕ

Запрещава се на господа представителите да искат думата, когато Негово височество е в събранието. Който не се съобрази с това, ще бъде изваден от залата на събранието полицейским образом.

/подп. Ернрот/

На вратата на зданието беше поставен силен караул, едва ли не от цяла дружина. Тук се навърташе още чомагашката дружина с къси чомаги (сопи), скрити под дрехите им, готови да заиграят по гърба на секи неблагоразумен гражданин, който им се покаже от престъпниците. Не говоря за другите военни караули около зданието на гробницата, щиковете на които образуваха нещо като островче сред Дунава. Друго едно отделение шпионско, повечето от опълченци, беше определено да изпълнява по-благородна рол, по-цивилизаторска, така да се каже. Сичките членове на това отделение бяха облечени с черни дрехи, с бели ръкавици, с цилиндри и други принадлежности на благородни хора. Тие ходеха по трима и четирима из публичните места, градини и кафенета. Щом се срещнеха или доближеха до някоя маса, около която да стоят хора, тие отлагаха шапки и викаха: „Да живей Негово височество!“ „Чест и слава ему, че избави народа!“ Разбира се, че целта на тая дружина беше да прави скандали и да изнасилва хорските чувства. Когато тие кажеха да живее Негово височество, искаха щото и другите хора, пред които тие се изправяха, да повтарят това същото. В противен случай тие повдигаха въпрос: „Защо мълчите, господа! Да не сте против постъпката на Негово височество? – питаха тие. – Тогава заповядайте в полицията да дадете обяснения“...

Второ, съзаклятниците против българската свобода се бояха да не би населението (не свищовските истински овце), най-повече търновското, да нападне на блаженния Свищов, па да проводи на дявола и „Историческата“, и гробницата, па и самия Свищов, при сичко, че който познаваше истинския дух на българския народ, през рамо се би изсмял на това страхувание. За тая цел именно беше докарана толкова войска в Свищов, да защити урата. Говорят, че през нощта срещу 1 юли военните коменданти биле върху кониете си, готови на сяка минута да тръгнат в поход (!?). Най-много войска е имало натрупана на търновското шосе. Пустото Търново! То е плашело престъпниците и физически, и нравствено. Не е шега! В Търново лежаха костите на българските царьове, там се е давало клетва пред лицето на цял български народ, там се е правило благодеяние на един нещастен субект, там се избраха най-после за представители сé защитници на народните правдини. Твърде е възможно, че престъпниците през тая нощ са сънували и бълнували, че от старата Трапезица се дига буря, че Дунавът трепери и иска да бяга от леглото си, а Ернрот паднал в тинята с главата надолу, че по търновското шосе вървят някакви си сенки, които искат да уничтожат Свищов от лицето на земята, че посред Баждарлък са подигнати няколко бесилници, над които се вее знаме с надпис: „Наказание на клетвопрестъпниците!“... и пр. и пр.

* * *

Но да оставим сънищата и бълнуванията и да дойдеме до грубата действителност. Съмна се на черния 1 юли. Рано още от сутринта се почна движението из града, което показваше, т. е. даваше да се познае, че в тоя ден ще да се закопава свободата на един народ. Жестока радост красеше лицата на сичките в движение роби, граждани, депутати, военни и пр. Ония, които трябаше да скърбят, които със сълзи оплакваха тоя злочест ден за народа си, тие се не виждаха по улиците, защото законът ги поставяше в изключително положение. Па и колко ли бяха? Старият Цанков, Сарафов, Иван Славейков и няколко единици свищовски граждани, които бяха обсадени в домовете си. Около къщата на Цанкова обикаляше пияна тълпа, която от време на време го позореше с разни докачителни думи. Прозорците, дюгените, правителствените здания, в това число и новата гробница, бяха потънали във венци, знамена и надписи с твърде робско съдържание. Въоръжени солдати и жандарми, военни командири, барабанен бой, дявол да го знае защо, песни руски и български с щико-нагайско съдържание царуваха из градеца. Тържествующите гражданки, облечени със своята великденска премяна, се усмихваха от прозорците и балконите на секи началник, който водеше и командуваше щиковата дружина. Ученици и ученички, невинни като пилета същества, облечени в още по-невинни бели дрехи, с весели китки в ръцете, редяха се чинно по улиците под командата на своите невежи учители. И тие невинни същества отиваха да целунат златокованата дръжка на Ернротова камчик, и тие присъствуваха не да умилостивят тиранина, който нямаше върху си нищо рицарско и смело, но да го поздравят, когато той закопава тяхното бъдеще в гробницата, изкопана и приготвена от техните идиоти бащи! По-нататък се клатеше лениво една тълпа, дотолкова безучастна и студена към сичко, щото се вършеше наоколо й, като че из жилите на нейните членове да течеше гипсова жидкост и като че тя да отиваше да отдаде последното цалувание на някой осемдесятгодишен покойник, който е оставил земната планета, след като е изженил и наредил сичката си челяд. Тяхна милост бяха духовенството, което отиваше да благославя и молебства в името на Христа. То не разсъждаваше, то не виждаше по-далеч от своя требник; достатъчно бе, че ония, които щеше да благославя, носяха кръстове на шапките си.

Малко по-настрана се зъбеха блажените еснафлии, които се очароваха и радваха на блясъка на лъскавите пагони, на офицерските сабли, на княжовите коние, на музиката, на песента: „Бой, бой, искаме бой!“ и на секи други дреболии освен на здравия разум. Радваха се тие и се хилеха със същата невинност и мъглявост, която се проявява в годиначетата деца, когато им подадат в ръцете някое дрънкалце, огледалца и различни други игралца. Тие мислеха и разсъждаваха с овче понятие, че така би трябало да стане, че сичко върви по своя ред, че тие са овце, които не можат без пастир, че на годината поне би трябало да изядат по един камчик по своите измъчени плещи, защото инак се не може, как ще познаят, че има по-големи хора.

– Много ще да се помни тоя празник в града ни, има да го приказваме и на деца, и на унуки – говореше една божа кравица, която беше изразила неотдавна, че в турско време имало повече алъш-вериш, че тогава повече усещали правителството, защото каймакаминът дохождал на дюгеня му, разпитвал го за туй и онуй, а той му ставал на крака и правел теманета до земята.

– Дали ще има да гърмят и топове? – попитал неговият съсед и дигнал врат да погледне на коя страна стоят тие топове, за да се затече и отиде там, когато се почне гърмежът.

– Уверен съм, че после тоя празник нашият Свищов ще да се прочуе; има се надежда, че ще да се пообади оттук-оттам алъш-вериш, който досега беше съвсем заспал – казал трети.

Но часовете минуват вече, градът ще да потъне от знамена и от цветя, секи съучастник на „Историческата задача“ завзе вече своето място, определено от нощното събрание, урите млъкнаха за минута, за да се приготвят и излязат по-френетически, когато се зарине гробът и се каже „вечная памят“; ред солдати, стик щикове, купчинки шпиони стърчаха по улиците, които водеха към гробницата, зададоха се и тристата и толкова души, наречени народни депутати, двама по двама, които минуват като през стърга измежду щиковете, мълчаливо и спокойно. Блеснаха пагони, сабли, ордени, червени калпаци, подсукани мустаци. Откъм дунавската скеля сред тая светла среда вървеше господарят на страната, от дясна страна с Ернрота, обиколен от съветници, високи офицери, телохранители и пр. Засвириха музики, гръмна нескончаемо ура, заваляха букети и цветя, изкривиха уста солдатите и не млъкнаха вече. Позор ли беше това или слава – никой не искаше да знае. Секи спря поглед на гробницата, гдето потъна конвоираната върволица депутати, гдето ги последва бляскавата свита заедно с господаря.

Две или три минути не бяха се изминали, откак угасна урата, откак влязоха в зданието депутатите и държавният глава, две минути, казвам, не трая да се решават съдбините на България, свободна страна ли тряба да бъде тя или позорна робиня, когато гръмна потресающи ура от вътрешността на зданието, такава ура и такъв шум от ръкопляскания, щото и прозорците на зданието се отвориха, и знамената, които висяха по тях, се развяха като от силна буря!... Урата вървеше като по ноти, на секи прозорец се показаха по няколко души, които с уста зяпаха, с ръце махаха към вънкашната публика; други извадиха бели кърпи, с които така съща махаха, трети подадоха знамена навън, които спущаха и слагаха между множеството; това последното се наелектризира и вирна глава, та изпусна последня ура, солдатите не закъсняха да извикат под команда, музиките изсвириха, топовете забухтяха, песни се запяха, сичко захуча и забуча така, щото гласовете на отделни хора и групи онемя...

И така, в две минути се свърши сичко. Ни бюро, ни проверка, ни тронна реч, ни предложение, ни разисквание, ни възражение, ни искание на думата, ни питание: „Приема ли се“ или не, ни гласоподавание, ни дигание ръка. Ура и пак ура. Разказват, че когато господарят влязъл в Народното събрание, когато той видял, че триста души стоят прави, че шестстотин очи го гледат, макар и да знаял вече сърцето на секиго, пак бил смутен минутно. Но дордето той премине и се качи на определеното място, Греков изревал ура – това било знак – и сичките го последвали^{2 xiv}. Две минути ура, две минути овчо блеение, две минути арест; но я погледайте какво е родила тая ура, какво е излязло от събраните из цяла България позорни и невежествени личности, как през техните овчи уста говори народът, „възлюбленият народ“, гласът божи, неговата воля. Думата ни е за прокламацията, която беше вече приготвена и която се разпръсна между народа на 1-и още юли. Ето тая прокламация:

„Възлюбений ми народе!

След тържественото решение на въпроса, който счетох за своя длъжност да предложа на народа, изказвам на своите драги съотечественици и верноподаници Моята сърдечна благодарност за тяхното доверие към Мене. Искрените чувства на населението към Мене, които отново срещнах при последньото Си пътешествие и които се отражават тъй ясно и в днешното решение на Народното събрание, Ме насърчават в твърдата Ми воля да вървя непоколебимо напред начело на Моя народ към осъществението на неговите заветни цели.

Днес, когато вече с божия помощ настават нови времена и когато най-добре ще бъде да забравим миналото с неприятните му възпоминания, Аз желая още веднъж да разясня за всеобщо знание мислите и началата, от които ще се ръководи отсега нататък управлението на страната.

Намериха се лица, които се стараеха с всевъзможни средства да посеят недоверие у населението, като разпространяваха слух, че Аз съм имал намерение да потъпча свободата и правдините на народа. Обявявам на всеуслишение, че Моята цел не е друга, освен да обезпеча тая свобода и тия народни правдини. Исках пълномощията, които днес народът ми поверява, само и само за да отстраня всички произволни препятствия, които пречеха на доброто и здравото устройство на страната, и да дам възможността да се тури край на безпорядъка, произвола и притеснението. Справедливост и безпристрастие, уважение и законна защита на личността, на нейната свобода и на нейните правни отношения ще бъдат главните цели на Моето правителство. Правата на народа, припознати от Конституцията, остават и занапред като основа на нашето обществено право. Всяка година и в извънредни случаи ще ми бъде една приятна длъжност да свикам представителите на народа, за да обсъждат ония въпроси, които се отнасят до жизнените интереси на Княжеството. Особено във въпросите за бюджета, за даноците, за приходите и разходите на държавата и за предметите, които имат един международен характер, решителний глас ще принадлежи на народното представителство. Опитът ни е показвал и ще ни покаже още какви непредвидени подобрения и преобразования трябва да се въведат в нашето държавно устройство.

Решителност, постоянство, и последователност ще са отличителните черти на правителството Ми. Положителна и систематическа работа за държавното устройство, съгласно с горепоменатите начала, ще бъде неговата главна задача. Особено и най-напред ще се обърне внимание към ония рани, от които народът отдавна страдае и които за съжаление са биле пренебрегнати досега. Заради това първата грижа на Моето правителство ще бъде да предприеме по тия клонове ония преобразования, които нуждите на народа указват за най-полезни. Правителствената служба, основана на един строг и съвестен избор на лицата, ще се постави на една здрава и законна почва и тъй ще може да се прекрати вредителното за работите често променявание на държавните служители. Въобще в назначението на личностите, особено за върховното управление, Моето старание ще бъде да покровителствувам патриотизма, характера и способностите, без да обръщам внимание на произволното разделение, което от две години насам е било нещастие за страната.

Затова се обръщам към всички ония, които имат присърце отечеството и неговата бъднина, и ги приканвам да се съберат около Мене и тъй, със съединени сили, да почнем великото дело, което времето е възложило на нас. Въпросът е за напредъка и благоденствието, за славата и величието на България. От съдействието на всичките български родолюбци зависи да се достигне в най-късо време целта на нашите стремления и с това да се покажем достойни за голямата любов, която руский цар и руский народ не престават да показват към своите освободени братия, изкупени с такива огромни жертви, и за симпатиите, които постоянно храни към нас образована Европа.

Напълно съзнавам мъчнотиите и чувствувам голямата отговорност на задачата, която със съгласието на народа вземам върху Себе си, но Аз имам твърда вяра, че с благословението на Всевишния и с любовта и родолюбието на народа Моето начинание ще се увенчае с троен успех.³

Свищов, 1 юли 1881

Александър

Вие виждате тука грамадната разлика между съдържанието и тона на двете княжески прокламации от 27 април и 1 юли. Вие забележвате надутостта и нахалността на оная от 27-и и последнята от 1-и. Сравнете им само заглавието – първата вика „Българе!“, като че някой турски кадия ще да чете фетва; а втората – „Възлюблений ми народе!“, като че някой стар хаджия, който бере душа, прави завещание. Така е то. Народите биват възлюблени и мили само тогава, когато грачат, когато остават да се качат техните слуги на гърбовете им.

Ехото на урата не беше стихнало още в гробницата, пушекът от топовните гърмежи не беше плавнал над дунавската повърхност, когато в Свищов се почнаха увеселенията. Забравих да забележа, че тоя ден един австрийски параход^xv... се смъкна по Дунава откъм шоплука. Той беше биткан набит с белодрешковци шопи от Ломско, Видинско и пр., които излязоха на Свищов и где стъпили, где не на позорното землище на тоя град – френетическо ура подплаши дунавските жаби. „Искаме си го княжлето!“, „Искаме!“, „Ще се нахвърляме подиря му в Дунавът, ако си отиде!“ – викаха по улиците тие възхитени граждани и си удряха от земята калпаците. Дълго време тие роби пречеха по улиците и правеха овации пред сяка къща, която им се покажеше от жандармите.

Кой беше докарал тие работни хора с нарочен параход в Свищов и кой е заплатил грамадното навло на немската компания? – ще да попитате вие. „Сами народът, който не можал да се стърпи и отишъл лично да присъствува в Свищов, да насърчи господаря и заплаши депутатите, че ако тие не приемат предложенията, ще бъдат убити с камъци“... – отговаряше на тоя въпрос в. Български глас⁴. Хазната, народната пара подкупи тоя параход и насилствено запре вътре бедните шопици, които закара като говеда на Свищов – отговаряме ние. Тая вагабонтска идея – да се наберат един параход шопи и докарат в Свищов, е била дадена най-напред от ломския окръжен управител Д. Анева. Тоя безсъвестен господин събрал и натикал в парахода ония същи сиромаси, които беше проводил да налягат на пътя пред княжовите кола, когато господарят се връщаше от Петербург . Според М. Маринова наемът на тоя параход е заплатен от ломското ковчежничество. Сумата 50 000 франка е минала през ръцете на ковчежника Лико Велев. Заедно с шопите биле втъркулнати в парахода и няколко бъчови с вино, за да не оставят да изстине гражданската доблест на шопите.

Престъпниците не забравиха да наградят още на минутата своя началник по убиванието на българската свобода – генерал Ернрота. Понеже той наскоро трябаше да остави мястото на престъплението по разни съображения, то му се издаде следующето благодарително писмо, наречено рескрипт:

Височайши рескрипт

даден в името на генерал Ернрота

Ваше превъзходителство Казимир Густавович!

Като се съгласих с голямо съжаление да Ви уволня по Вашето желание от службата и от длъжностите, които занимавахте, Аз не мога да не спомня с благодарност всичкото онова време, когато Вие бяхте най-добрият изпълнител на Моите предначертания и просвещен съветник във всичките сериозни въпроси било от военен, било от общедържавен характер. Като зехте управлението на Военното министерство във време на безредиците, произвеждани от разбойниците в Източната област на Княжеството, и като получихте черезвичайни пълномощия, Вие с цял ред бързи, благоразумни и енергични мерки в най-късо време успяхте да умирите областта и да осигурите живота и имота на мирните жители.

Времето на Вашето управление Министерството беше времето на безконечната организация на Нашата войска. Най-главните военни закони са изработени и турени в действие; нови части на войската са сформировани, всичките отрасли на военното управление са доведени до надлежната степен на съвършенство; почната е и отчасти довършена направата на казарми и воински здания, наконец и самите войски както в строево, така и в домакинско отношение са доведени да блестяще състояние, което дава право на великата армия, която ни създаде, да се гордее с нашата войска.

В последните месеци извънредните обстоятелства Ме накараха да възложа на Вас управлението на Министерствата на вътрешните и вънкашните дела, така също и да Ви връча председателството на Министерския съвет; благодарение на Вашите неуморими трудове и на Вашата енергия редът и спокойствието в Княжеството са сега осигурени.

Като Ви изразявам, Казимир Густавович, Моята сърдечна благодарност, Аз съм твърдо уверен, че мога да бъда тълковател на същото чувство както от страна на Моята войска, тъй и от страна на цяла България, която никога няма да забрави онова, което Вий направихте заради нея.

София, 5 юли 1881 г.

/подп. Александър^xvi/

Тоя рескрипт е бил предложен от свищовските депутати най-напред. В същото време се е помолил княза да даде под съд или изпъди за граница Каравелова и Цанкова.

Същия ден още се състави ново министерство, както следва^xvii: генерал Кирилов за военен министър, П. Желязкович за финанциите, Иречек – просвещението, Георги Теохаров^xviii – правосъдието и К. Стоилов – външните дела. θ Бурмов и М. Балабанов, както виждате, не влизат в тоя списък, при сичките им услуги по нихилизма и по ред други беззакония. Това незачитание именно поколеба техните принципи и убеждения. Министерските постове ги охладиха твърде наскоро и ето защо се роди подир няколко месеца писмото на г. Бурмова, което носеше заглавие: „До чистосърдечните консерватори“. Не закъсня и М. Балабанов да обърне колата, да стане от заклет превратаджия на върл либерал.

После победата на престъпниците радостта на тие последните нямаше граници; тържествата, изготвени на гърба на самото население, попските молитви и благословения нямаха брой. Параходът, който докара в Русчук гостите от Свищов, после победата беше украсен с венци. Стоил Попов, който най-много трябаше да се радва, че неговите нихилисти изиграха главната рол, ръководеше френетическата ура от парахода. Той беше вече пресипнал, като да бяха го давили вълци, така щото, когато отвори уста на русчукската скеля да каже последно ура, само зяпаше, а глас никакъв. Гостенка бе така също в Свищов и Милица х. Петкович, която така също бе завързала поне един възел от робското въже, оплетено в Свищов; разправяше на четири страни на своите съгражданки за онова, което е видяла в Свищов и което било извършено за доброто на България.

– Видяха ли, увериха ли се клеветниците на Негово височество, че волята му е блага, че той мисли доброто на народа си. Нека му четат прокламацията сега – говореше нейна милост.

* * *

На 4 юли Негово височество се завърна вече в столицата победител и облечен от свищовското събрание с безусловни пълномощия за цели седем години. Градът София от три деня гореше вече в блясък, тържество и триумф, като че владетелят на страната да се връщаше от бойното поле, като да водеше със себе си хиляди роби! Ломското шосе, улицата до Малкия дворец^xix е била окичена с цветя и венци, обвити в скъпа прозрачна материя, направена на трикольор. Имало е един венец, дълъг около двадесят метра, направен твърде изящно. Сичките правителствени учреждения са биле обвити със знамена, венци и разни надписи. Особено се е отличавало руското консулато, върху което птиче нямало да кацне от цветя и знамена. Около на двадесят метра е бил изнесен портрет на господаря, накичен така също твърде богато. От Шарения мост^xx само до княжеския палат е имало шест триумфални врата със следующите надписи: І врата: „Води, княже, България напред!“; ІІ врата: „Да живей българский княз Александър І“; ІІІ врата: „Да живей България!“; ІV врата: „Само в тебе е, княже, народното единство!“; V врата: „Ти си с нас, ние сме с тебе!“ и пр.

Само една от тие врата, не зная коя именно, е чинела 2000 франка.

На другия ден, часа по десят, са загърмели камбаните в столицата; попове, чиновници, офицери и шпиони начело с Мелетия и в присъствието на господаря се е извършило молебствие в катедралната черкова, гдето се чела прокламацията от 1 юли, както казах, и гдето е последвало едно френетическо „ура“. Прокламацията се е раздавала из черкова като нафора. През деня е имало военни церемонии, а вечерта – пълно осветление в града.

* * *

И така „Историческата задача“ влезе вече в своя нормален път, секи очакваше да потече мед и масло по България, да се възцари ред и правда, да се почне развитието на народните блага, да стане България като огледалце на другите съседни страни. Секи, казвам, очакваше това, но аз разбирам само ония невинни същества под това секи, които не са научени да се съмняват, които притежават овча невинност, които вярват думите на големците като евангелска истина, които считат за тирани само турците. А младото, честното и неокаляното, което не беше починало под развалините на 1876–77 година, следваше да въздиша, беше почнало да чете на пръсти седемте черни години.

Пълномощният господар прибърза най-напред да удовлетвори и награди ония, които бяха виновниците за Свищовското народно събрание. Д. Анев например имаше дело в Русчукското прокурорство, заведено още от окупационните власти, за крупно злоупотребление, нещо около 300 000 гроша народна пара. Това дело се уничтожи по висша заповед с депеша от министъра на правосъдието (№...)^xxi. Други Аневи събратия се назначиха за чиновници на високи служби, на трети се намери работа около хазната и пр. Ако Начевич, Стоилов и Греков се готвеха за министри, то и за техния другар по преврата Хаджиенов се намери подходяща работа. Като човек безграмотен, недостоен за по-голяма служба, него натрапиха за кмет на София, без избор и без съгласие на гражданите. Целта на това кметувание [бе] грабителска; чрез устата на Хаджиенова щяха да крадат мнозина от разни постройки и предприятия в града.

Шпионско отделение с началник някого си Де Колини, авантюрист поляк, се учреди в София, което се плащаше и поддържаше от народното съкровище. Неговата цел беше да следи и съобщава какво се говори за държавния глава и какво мислят либералите. Според докладите на анкетната комисия най-напред е било отпуснато за това отделение 40 000 франка. Освен специалните агенти плащано е било още и на различни келнери, хотелджии и слуги да подслушват и съобщават какво мислят и говорят посетителите. В това число не влизаха доброволните или по ревност шпиони. Тяхното число бе и най-голямо, и най-акуратно.

Познало се е може би и доказало, че „Историческата“ не може да бъде поддържана и осъществявана само с шпиони и с ревностни ратници; че [за] нейното дългоденствие се изисква нещо по-силно и по-грубо отколкото кротките шпиони. За тая цел се учреди Драгунският корпус, който се състоеше от преждебившите жандарми. Сега тие последните минуваха под прямата отговорност на министра на вътрешните дела^xxii. Създаде им се особен персонал от командири, офицери и канцеларии, на които се плащаше грамадна заплата. Тие бяха неприкосновени, не можеха да ги съдят обикновените съдилища за каквито и да било престъпления, но военните, съставени пак от техните началници. А тие последните имаха право да подават под съд секи едного гражданин, който би докачил или презрял достойнството на тоя княжески корпус. Главната цел и длъжност на драгуните беше не да служат с нещо на обществото, не за ползата на народа се устрояваха, а за охранение особата на държавния глава, за подкрепление пълномощията за седем години. В закона за тяхното устройство ясно беше определено, че тие ще да припознават само своята военна команда, при сичко че служеха при полицията, употребляваха се за публична сила, за безопасността на гражданите.

В късо време тие драгуни напомниха на българските граждани минали времена, времена султанмахмудовски^xxiii, епоха на еничерските орди. Тие се преобразиха на бич за населението, заплашиха с терор правата на гражданите. Тие биеха и свирепствуваха и в градове, и в села, и по улици, и по пътища, где кого завърнат. Дордето битият и униженият гражданин се наканеше да отиде да се оплаче, няколко души другари на виновния драгун дохождаха и хващаха бития да го предадат под съд. Защо? Твърде просто. Виновният скъсваше едно копче от своя неприкосновен мундир и актът се съставяше на часа, че тоя или оня мужик (гражданин се заменяваше с мужик, съгласно инструкциите на руските унтерофицери) е нападнал на драгунския караул. Забележително бе и това, че самите началници на драгуните, сичките руси, избрани по своята недобросъвестност, насърчаваха своите подчинени към различен род безобразия. В Русчукския окръг (Делиорманско) драгуните на своя глава бяха разхвърляли данък на населението, на сяко село по 50 гроша за газ, рогозки и за други дребни работа. Малко по малко тие бяха се отказали вече от сякакви действия, които имаха обществена полза. За селски караул свикваха селените, които им и слуговаха, а тие се излягаха като субаши и мажеха с масло своите камчици.

Някой си старший Сава в с. Оряхово, Русенско, кехнало му на Коледни заговезни да свика поповете посред нощ в черкова, да му отслужат един молебен. Той отворил черковата, влязъл вътре и проводил един от драгуните да удари камбаната. Цялото село жители изскочили по улицата по бели гащи, като мислели, че има някаква си опасност. Не дошъл само свещеникът, върху когото се съставило обвинителен акт, подписан от сичките находящи се там драгуни. Казано беше в тоя акт, който аз видях, че тъй като селският поп показал неуважение към властта на Негово височество, то ще да се разпореди началството, за да го предаде на съд на святия руски синод (!?).

Цани Димитров от махалата Гирдап в Русчук, след като прочел в. Братство (либерален), казал пред няколко души: „Младите имат право!“ За тие невинни думи драгунският старши от същата махала удари на Цаня Димитров 50 тояги. Дордето тоя последният се накани да се оплаче, драгунският командир подаде заявление, че Ц. Димитров е казал докачителни думи за авторитета на драгуните, за която му дързост иска примерно наказание да се наложи. Друг един драгунин, на име Балабанов, като се намирал в с. Гагаля, кметът му се оплакал от един свой съселенин, че не бил си платил даванието още от миналата година.

– Бъди спокоен – казал Балабанов и се завзел за работа.

Най-напред той поискал от селския бакалин да му налее в една паница, разбира се безплатно, оцет и дървено масло, а после проводил кехаята да му донесе една кърпа сажди, събрани от комините. Трите вещества, оцетът, маслото и саждите, биле смесени в паничката, от които се образувало нещо като вакса. С тая материя Балабанов намацал лицето на данъкоплащача, ударил му два-три юмрука, когато той захванал да мърда по причина, че оцетът влязъл в очите му; а най-после го завежда до селската чюшма и там го поставя под стража, за да го гледа секи. Да не помислите, че Балабанов се наказа? Не, прекият му началник се изпокъсваше от смях да разказва тоя случай, като повтаряше при сяко слово „остроумний шелема“. Ползата от тие драгуни беше обратна, във вреда на оногова, който ги създаде. Тие и никои други не доказаха така нагледно и така скоро какво нещо е „Историческата“ и какво има да се чака от нея, защото мнозина, които викаха най-много ура от 27-и до 1-и, опитаха по гърбовете си драгунския камчик. В късо казано, драгуните станаха причина най-много да се съкрати срокът на седемгодишните пълномощия.

От друга страна, и на войската се даде такъв дух и направление, щото тя от народна трябаше [да] се обърне на противонародна, в данния случай да се застъпва изключително за поддържанието престола на държавния глава. А за тая цел – да са живи руските офицери. Тие подпретнаха скути с готовност да порусят нашата войска, да преобърнат България на Задунайска губерния. Най-голяма грижа и свобода се даде на войската после 1 юли. В секи град се устроиха военни клубове, с устави и програми най-монархически, като се и отпуснаха със съдържанието на тие клубове грамадни суми от народната пара – по 15 000 – 25 000 франка. Главните цели на тие клубове бяха: игранието на комар, подсукванието на тънки мустачки, разврат и пр. Но целта на учредителите беше да заякчи сé повече и повече военщината, да се отдели от гражданите, да образува особено съсловие от благородни. Солдатите не наричаха другояче гражданите освен мужици. Заловени двама по двама, тие ходеха и се блъскаха пиени по улиците. Който не им стореше път, тие го нападаха и псуваха най-безобразно. Достатъчно е да ви кажа, че в Русчук тие биха председателя на Апелацията. А нощно време тяхното занятие беше кражбата. Имаше в Русчук и народна флотица, за която говорех по-горе и която беше просто разбойническо гнездо на няколко братушки. Председателят на окръжното съдилище в Шумен, Иванов, биде нападнат и бит с плесници от някого си майор Попова. Иванов бил повикан от Попова да отиде в къщата му, за да се обяснят по изпълнението на някакво си решение, с което се искало стотина франка от един руски офицер. Иванов отишъл, но щом отворил вратата, плесниците заплющяли по лицето му. Но как мислите вие – кой се наказа?

Руските офицери в България като че предвиждаха, че тяхното царство е до време, та затова бързаха да се надпреварват в злоупотребление и насилие над гражданите. Тие бяха готови да направят въпрос от най-малката случайност, само и само да произведат мътно време, да приготвят почва за ловение на риба в мътната вода. На 6 август 1882 г. се уби един турчин близо до селото Сливополе, на когото убийците бяха зели и торбата с краставиците, нещо, което показваше, че това бе дело на околните жители. Жандармерийският началник Каменски обаче се възползува от тоя случай и телеграфира в София, че са се появили разбойници и че тряба да се обяви страната в обсадно положение. Той сполучи своето и после няколко деня замина за Делиорман, придружен от познатия на читателите Александър Македонски, който щеше да му показва кои са богатите турци в страната, за да ги изнасилва за пари.

България рискуваше да се преобърне на военен лагер, да се чува само гласът на щикове, сабли и конски цвиления, да се задуши сяка самостоятелност и свободно направление. Доколко аз изражавам същинския дух на тогавашните мрачни времена, може да послужи за факт това обстоятелство, че второто лице после княза в България, К. Стоилов, който решаваше съдбините на България в политическия кабинет, слезе от своята височина и отиде, та се затвори в една от шуменските казарми. Тук той престоя цели три месеца, най-напред солдатин, после подофицер, мина през сичките военни пътища, чеса коние, прави военни упражнения, носи шинел и най-после осъмна една заран в София с офицерски пагони и с пискюллия сабля^xxiv. Той предпочиташе да си дига ръката по двадесят пъти на ден, да изпълнява сичките тези обязаности на солдатин, стига да дрънка сабля и да носи пагони.

Наравно с военните власти вървяха ръка под ръка в деспотизма и гражданските учреждения: съдилища, градски и окръжни съвети, администрация и пр. И на едните, и на другите целта беше да задушат сичко честно и самостоятелно, което туряше съдбините на България по-горе от своя джеб. Не говоря за печатното слово; то отиде, та се не видя под грубата команда на Ремлингена и на неговите необуздани драгуни. Чистоплътен вестник, народен орган можа да се задържи само в. Славянин в Русе, и то благодарение на хитростите и умението на неговия редактор бай Т. Станчев. Той ставаше сам на себе си цензор, оставаше да се чете писаното между редовете. От Видин няколко младежи поискаха да издават не политически, но книжевен вестник, на които пак се не позволи. Ремлинген попитал окръжния управител да го уведоми като какви хора са тие младежи, които ще издават вестник, т. е. на кой бог слуговат. Управителят отговорил на своя деспот началник, че макар лицето, под редакцията на което ще излязва вестникът [да] е полулиберал и полублагонадежден, но като се земе предвид, че това лице твърде начесто се събира с познатите вече неблагонадеждни, то той, господин управителят, в интереса на държавата, намира за неполитическо, ако се допусне издавание на тоя вестник. Върху това писмо, което се намира в архивата на министерството на вътрешните дела, стои следната лаконическа резолюция от Ремлингена: Съгласен. В София либералната партия издействува да се издава друг един вестник под заглавие София^xxv, но на втория брой той биде спрян и редакторът му даден под съд просто за една формалност.

По-късно на Георги Кърджиев се позволи да поднови издаванието на своя вестник Братство. За да се опише сичкото безобразие и насилие, извършено над тоя вестник, то би потрябвало много място и време. В началото на тая си книга аз казах, че Братство бе дадено около четиринадесят пъти под съд сé от министра на вътрешните дела. Същевременно, когато тоя последният заповядаше на окръжния управител да подигне преследвание за тая или оная статия, П. Горбанов, главен секретар в министерството на правосъдието, заповядваше с две еднообразни депеши до прокурора и председателя на съдилището да приспособят най-строгия член от Закона за печата. Който псуваше в. Братство, той беше честен и доблестен гражданин, а който го приемаше и защищаваше – петдесят сопи по петите, както казах вече.

Но най-безсъвестен гонител на неподкупното слово, най-сляп поклонник на пълномощното правителство беше познатият вече на читателите Юркевич, когото, както казах, бяха назначили за свищовски прокурор за награда на неговите услуги по шпионството. Тоя представител на деспотизма поиска по едно време да диктува от Свищов на цялото Княжество, да управлява сичките клонове на правителствената машина, да стане неприкосновенен, заедно със Свищов окръг. Което правителство го засърбяло гърба да прави вълнения в страната, да дига бунтове, да създава истински нихилисти, то аз го съветвам да земе на служба Юркевич, да назначи мнозина като него, па да се оттегли настрана само да струва сеир. Братство се издаваше в Русчук, а Юркевич раздаваше правосъдие в съседния Свищов. Прочее да се преследва тоя вестник и спира, зависеше от русчукския прокурор, а не от свищовския. Юркевич, незадоволен, че Братство е дадено под съд четиринадесят пъти, иска от своя страна да се запрети съвсем тоя вестник, за което заповяда на русчукския прокурор с депеши и постановления, а от друга страна, прави донос на Министерството, че русчукското прокурорство не чини. В същото това време, да предвари злото, да заварди поне свищовския окръг да не се зарази от Братство, той го конфискува на пощата, спря влизанието му в Свищов града и обяви, че който го донесе частно, ще бъде наказван.

Но нека оставим да говорят самите документи по тая работа.

„До г. следователя на І участък при Свищовския окръжен съд за № 24, 7 февруари 1882 г.

На основание член 3-и от окръжното на г-н министра на правосъдието под № 2030 имам чест, господине, да ви предложа незабавно да съставите постановление за немедлената конфискация на брой 24 от в. Братство и по-нататъшното разпространение на речения вестник в пределите на Свищовския съдебен окръг по обвинение за напечатвание в брой 24 статии, съдържанието на които са престъпления, предвидени в член 17 от Закона за печата.

/подп./ Юркевич“

Съдебният следовател, до когото се отнася горното писмо, някой си Мартинов от послушните бесарабци, съвестта на които е разделена на долапчета, на часа постановил и осъдил в. Братство, вследствие на което Околийското управление в Свищов издава следното обявление, което налепи по улиците:

ОБЯВЛЕНИЕ

№ 307

Свищовското околийско управление, на основание на постановление на г-на съд. следовател при местния Окръжен съд и съгласно чл. 15 и 16 от Закона за печата, с настоящето си обявя на почитаемата публика, че вестникът под заглавие Братство, издаваем в гр. Русе, за вместените в него статии в бр. 24, [у]водний член, съдържанието на които са престъпления, предвидени от висшеспоменатите членове от Закона за печата, се конфискува и забранява разпространението му както в града, тъй [и] в кръга на поверената ми околия.

За несъобразявание с настоящето виновните ще се дават под съд.

/подп./ Окол. началник Лучев

Чудното е, че както прокурорът и изследователят, така и окол. началник работят сé на основание на закони. Сичките капитани, никой няма солдатин, секи тълкува и приспособява, никой не казва, че върши безобразие. Най-после Юркевич съставлява и обвинителен акт по делото на Братство; но тъй като това дело не е подсъдно в Свищов, както казах, той дава на тоя акт сила и форма на решение и го изпраща в Русчук на изпълнение. Ето тоя акт:

ОБВИНИТЕЛЕН АКТ

В брой 24 от 3 март т. г. на вестник Братство, който се печати в печатницата на Н. К. Жейнов^xxvi в гр. Русе и се издава в същия град от някого си Г. А. Кърджиев, е напечатано в уводния член под заглавие „Русе, 2 март 1882 г.“ между друго[то] няколко докачителни думи, престъпността на които е предвидена от чл. 17 от Закона за печата, а именно:

а) Алинеи 5, 6 и 13 от поменатия уводен член, като сравняват ВИСОЧАЙШИЯ МАНИФЕСТ от 1 юли със султанските хатишерифи, иронизират ВИСОЧАЙШИТЕ деяния и с това докачат СВЯЩЕННАТА ОСОБА НА НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО.

б) в статията „Наши работи“правителството се нарича не на НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО, но на „пълномощията“. Тъй като съществува днес основен закон в Княжеството, т. е. пълномощията дадени на НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО от Великото народно събрание на 1 юли, изключава сякакво друго правителство в държавата ни освен УПРАВЛЕНИЕТО НА НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО КНЯЗА, ТО ИЗРАЖЕНИЕТО: „управление на пълномощия“ е изражение, което докача Особата на НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО, като заместява священний титул на Господаря на НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО⁵ с дума „пълномощия“.

На основания на гореизложеното намерих:

І. Съдържанието на алинеи 5,6 и 13 в уводния член на алинея втора в статия[та] „Наши работи“ на в. Братство е престъпление, предвидено от чл. 8 на Конституцията и чл. 17 от Закона за печата.

ІІ. Съгласно чл. 7 от Закона за печата и чл. 7 и 8 от Окръжното на Министерството под № 2030 и чл. 14 от Конституцията ответствени лица за престъплението, извършено в 24 брой на в. Братство, са: отговорникът Г. Кърджиев и печатарят Н. К. Жейнов; то на основание на сичкото гореизложено заключавам:

Георги Кърджиев и Н. Жейнов подлежат на наказание по сто турски лири.

Издаден в Свищов на 31 март 82 г.

/подп./ Юркевич

Русчукските прокурорства – апелативно и окръжно – отговарят на самозваника, че той няма право да осъжда един вестник, който се издава в друг окръг. Редакцията на Братство се оплаква до Министерството на правосъдието, министър Иречек иска обяснение, но Юркевич прави донос конфиденциално и получава следната насърчителна депеша от Горбанова:

Свищов, прокурору суда

На телеграмата Ви № 183 съобщавам: изпълнявайте закона със сичката му строгост. № 1953

/подп./ Главен секретар Горбанов

Тая телеграма насърчава свищовския господар и той почва да тероризира сичките управления, заповяда наляво и надясно да гонят и осъждат Братство, поставил на скелята хора да претърсват пътниците да не би да носят от Русчук Братство, с една реч, иска да го припознаят за втори пълномощник. Свищовският окръжен управител Джебаров, неизвестно по какви побуждения, постъпя в тоя случай благородно, като оставя без следствие обвинителния акт на Юркевича и постановлението на следователя Мартинова, т. е. пропуща вестника в Свищов. Юркевич ходи като бесен из Свищов, иска обяснения от окръжния управител, плаче се от прокурорството в Русчук, заплашва пощенския началник, че не спира пакетите с вестника, и най-после прави донос против сичките в София със следните депеши:

София, Главному секретарю Горбанову

№ 52

На № 1330 (с тоя се иска обяснение по спиранието на в. Братство, от министър Иречека) отговарям, че дело против Братство [е] заведено от мене на основание чл. чл. 3, 7 и 8 от министерско предписание 2030 и чл. 8 от Конституцията по обвинение Жейнова и Кърджиева в престъпление, предвидено в чл. 17 от Закона за печата, и препратено прокурору в Русчук при отношение № 52. (Почва се доносът.) При това считам за дълг мой да явя, съгласно смисъл на чл. 8 от Допълнението⁶, че лица от прокурорския надзор в Русчук, които не са възбудили преследвание против в. Братство, извършиха престъпление, предвидено от чл. 102 наказ. кодекс.

/подп./ Юркевич

Чудното е, че тоя болен за шпионство човек извращава смисъла на сяка буква от закона. Прави донос и пак членове цитира. Макар и да не се зело във внимание неговото постановление да спре Братство в Свищов, макар да са останали без последствие сичките негови доноси, той пак не се отчайвал, не можел да се примири, с това обстоятелство, че едно пълномощно правителство не го послушва да запрети един вестник. По сяка вероятност той е имал наставления от София, защото два месеца после първата му постъпка с Братство, той провожда до министъра следния донос:

София, министру правосъдие

№ 183

Констатираме престъпност на уводний член и известието от Philippopolis в 42 брой на в. Братство със законите, управляющи днес държавата, принуждава ме да възбудя вторично углавно преследвание срещу речения вестник. Същевременно (почва доносът) имам честа да явя въз основание на чл. 8 от Допълнението, че лицата от русчукския прокурорски надзор са виновни в неизпълнение Височайшия указ № 410, предписанието Ви № 2030 и в неизпълнение статии 627–640 на Временните правила, тъй като престъплението на осъдения престъпник Г. Кърджиев се предявява в по-голям размер. Очаквам заповедта Ви.

/подп./ Юркевич

Доколкото шпионството е било добродетел по ония времена, може да се види от следното писмо на същия господин, с което той иска някаква си депеша:

До началника на телеграфо-пощенската станция в Свищов

Уведомен съм по слух, че във вашата станция се е получила телеграма, адресувана до местния жител док[тор] Чернева със съдържание против чл. 2 и 121 от Устава на телеграфите; заради това, ако подобна телеграма съществува, то на основание чл. 6 от истият Устав и чл. 1-и от Допълнението моля да ми доставите в оригинал речената телеграма.

/подп./ Юркевич

Секретар: В. Попов

Тряба ли да ви казвам, че тая телеграма беше съвсем с невинно съдържание, че тя се отнасяше нещо по митингите. Но така ли казва шпионинът прокурор? Той заведе дело против д-р Чернева, когото обвиняваше в „преврат„ против държавата.

Но най-характерно обстоятелство за пълномощно-превратаджийските съдилища може да послужи „Програмата на либералната партия“. Секиму е известно, че водителите на последнята тая партия през 1882 г., месец януарий, издадоха и напечатаха в София една програма, в която нищо нямаше против държавата и която се разнасяше свободно из сяко село и град на Княжеството. Но Свищов, любимият Свищов на превратаджиите, градът, в който стърчеше още гробницата и [в] който властуваше Юркевич, трябаше да направи изключение. Тоя господин подушил, че у някого си Васил Кръстев, търговец в Свищов, се намират няколко екземпляри от тая програма. Направило се обиск, при който се хванали 134 екземпляра. Делото се предава в съдилището и как мислите, че осъдиха Кръстева? Да заплати за секи екземпляр по 10 турски лири – сичко 1340 лири!

Подобно нещо стана и в Разград. И в тоя град познатото на читателите кречетало Кипровски осъди едного гражданина за тая прокламация. По времето на преврата съдилищата из България не се ръководеха от своята съвест; тие гледаха да угодят със своите дела на силните, да направят онова, което желаеше правителството. Тогава нямаше съдилища; техният закон, тяхната съвест беше Горбанов. Г. Кърджиев издава и печата в Русчук книжка, превод под заглавие „От какво се раждат бунтовете?“^xxvii Книжката преминала благополучно насякъде; но във Велико Търново един прокурор, именуем М. Добринов^xxviii, който е търсел може би протекция за повишение, щом прочита тая книжка, прехапал си устната, грабнал перото и седнал да пише верноподаннейши донос: „Такава и такава книга се е появила, тъй и тъй пише, дайте ми наставление.“ Тряба да ви кажа, че тоя момък, Моско Добринов, е стар учител, известен педагог.

В Ески Джумая младежите си заклали няколко ягнета, които отишле да изедат под дебелите сенки, с които толкова е изобилна Джумата. Като хора тие позакъснели малко, а като младежи – на връщане в града влезнали с песни и гайди, неща невинни и обикновени, пред които благоговееше и турският заптия. Така, ама тие биле турци, не знаели де зимуват раците. В тая моабетска демонстрация тогавашният окръжен управител, познатият на читателите Хр. Иванов, съгледал бунт против държавата, наказуем от 55 чл. на турския закон⁷. Той заведе дело против сичките участвующи в моабета младежи, които и отчисли от служба министерството (чиновниците); но смекчи престъплението, като ги даде под съд не за бунт, но за нарушение тишината. Около 10–14 души ходиха да се съдят в Осман Пазар. съдникът, който беше човек от старите хора, незаразен от „Историческата“, оправда сичките подсъдими. Когато той станал от съдийския стол и престъпал няколко крачки с чиста съвест, ето че го среща у вратата разсилният от телеграфната станция с депеша от чумата на правосъдието Горбанова, който пита: „Защо си приел да гледаш подобно дело? Защо оправда набедените?“

Който не съчувстваше на „Историческата“, който противоречеше на бесарабците и не струваше път на драгуните, макар и да беше божа мушица, пак му се намираше една леснина да се накара да млъкне. доволно е да излязат двама души от шпионите, които да се закълнат, че ненавистното тям лице е казало нещо против особата на Н. височество.

В едно угощение от чиновници в Разград, сичките превратаджии, влязъл и началникът на телеграфната станция Досев, съчувствующ на либералната партия. От дума на дума, събеседниците се скарали и нападнали на беззащитния Досев, когото били немилостиво, с участието на мировий съдия Кипровски и управителя Вълчанов. Досев се оплакал и работата дошла до съд; но докато той чакал да му се даде удовлетворение, делото зело историко-задачески характер.

– Какво си мислите – казал управителят Вълчанов на виновните. – Дайте ми прошение, че Досев се е произнесъл неприлично за особата на Н. височество.

После няколко часа върху зелената маса на Вълчанова лежало прошение, в което се изливали следните верноподани чувства: „че на един плет, като се пресекат подпорките, то и самият плет пада вече; т. е. той искаше да каже, че като се избият консерваторите, то и Негово височество ще да падне.“ В два деня решението с кривия подпис на мировия съдия Кипровски излезе, с което Досев се осъждаше на нам колко месеца затвор. Това решение е твърде любопитно и за съдии, и за юристи. Кипровски беше нацедил вътре около 20–30 члена, така щото, ако 5-те са неподходящи, то други пет ще да се намерят, които да съответствуват горе-долу.

А колко други процеси имаше из съдилищата против особата на Н. височество? Едного обвиняваха, че извъртял очите на една тютюнева кутия, върху която бил изписан образът на господаря; другиго – че хвърлил на земята една цигара и я стъпкал с крака си; а тая цигара така също била неприкосновена, защото на крайчеца й пак бил изписан Н. височество. Трети се обвиняваше (от Габрово), че бил казал в един моабет, че ще да затворят княза в една габровска ракла и ще го изпратят като стока отгдето е дошъл; четвърти, че му скъсал портрета; пети, че нам какво си и пр. Хаджи Лазара от Горна Оряховица осъдиха в Търново на три години, че казал на шега, че има намерение да дига бунт с девят владици и четиридесят попа.

Повечето такива дела се гледаха в русчукската Апелация, в която заседаваха между другите членове – Стоил Д. Попов и друг един реакционер Неделчов. А печелеше [ли] с тия процеси както държавната глава, така и превратаджийската партия? Напротив. Тие губеха в лицето на секиго; тие не можаха да разберат тая гола истина, че 2 април и 1 юли бяха направили да премине черна котка между държавния глава и народа, че тие процеси бяха най-ясно огледало на потъпканата свобода, че тие показваха ненормалното положение на работите, че тие бяха доказателство, че българският народ не иска да има и християнски яничери, че свободата чини нещо повече и от „Историческата задача“, и от бляскава княжеска свита. Мъглявите умове, които искат да управляват народите по заповед на св. Петра и с влиянието на богопомазана десница, тръбят на четири страни, че причината да се пораждат подобни процеси, т. е. да се раждат неблагонадеждни хора, които бунтуват, да правят заговори против държавните глави, да създават революции и пр., и пр. тие причини биле другаде. Тие ги търсят в лошото възпитание, в неуважение черковата и духовенството, в новото учение и новите идеи, в някакво си неправилно развитие на умовете, а най-после в своите идиотски глави. Нека им служи за пример българския преврат, нека тие го изучат и кажат не е ли тука сама властта и нейните агенти, които насилствено принуждават народа да прави революция и да гледа в лицето на своите господари не свои повелители и избраници, но прости капасъзи. Ако превратаджиите бяха дошле до по-големи безобразия, ако тие бяха бесили и заточавали; ако най-после някои братия на тие обесени и заточени поискаха да отмъстят на тиранина, нещо, което секи признава за свято и право, то в кого щеше да бъде вината?

Защо до 27 април беше сичко мирно, защо нямаше никакви процеси против особата на княза, защо секи му казваше „любезний“, „любимий“ и пр.? Затуй, че нямаше Черната джамия^xxix, Свищовско народно събрание, Драгунски корпус, Ремлингена и пр. Нищо на тоя свят не съществува без причини и без поводи. В кои държави царьовете, монарсите и кральовете спят на тръни и сънуват, че ги душат техните поданици? В ония, гдето тие монарси са станали земни богове, гдето са си въобразили, че не на народа служат, а народът на тях, гдето сичко са тие, а останалите милиони същества – нищо, гдето има насилия и тиранства и грабнати правдини. За противен пример нека ни служи Швейцария, Белгия, па и Швеция и Норвегия. В тие държавици се събират от четирите кьошета на света гонените и преследваните за революционерство хора от другите царства. Но тие живеят мирно, никой не се бои от техните превратни идеи, при сичко че говорят и пишат, где седнат и паднат. Никой ги не слуша, никого не увличат, защото, който е свободен и върху главата на когото не тежи венценосната десница, той се не бунтува. Държавниците в горепоменатите държавици ходят по бели гащи из царството си, един косъм от главите им не пада, защото никому не са длъжни, никого не са разплакали, никого не са претиснали и навредили. Аз държа бас, че ако „Историческата задача“ беше преживяла своя срок от седем години, то нашата мирна, без лордове и чокои страна щеше да роди истински нихилисти и комунисти, както тя роди турски комити. Кой щеше да бъде крив? Нейните невежи господари.

В късо казано, месец-два подир 1 юли мракобесните люде в Княжеството запретнаха скути и поискаха да убият сичко, щото имаше колко-годе в България честно и самостоятелно, независимо и свободомислящо. Акцизният надзирател в Тутракан, че поискал да отвори нещо като читалище, гдето да се приемат вестници и да се виждат младежите един с други, прогониха го от служба. Министерството издаде нещо като закон, с който забраняваше на чиновниците под страх на наказание, ако говорят и разсъждават за политика, било за, било против правителството. Още повече: Градският съвет в Русчук издаде и залепи по улиците обявление, в което се говореше и обаждаше на секи гражданин, че който говори и критикува правителствените работи, ще да бъде даван под съд. А на съдържателите на публичните заведения се заповядваше, че тие тряба да подслушват кои лица именно се занимават с политика, за да донасят на надлежното място. За подобна критика и разсъждение министърът Ремлинген дигна от класовете на училището в Орхание с жандарми учителя Ив. Златаров, когото проводи за граница.

А пощите и телеграфите? Тие се бяха преобърнали на публичен дом. Секи известен по своите политически убеждения гражданин чувстваше, че влиза не в поща, но в някой полицейски участък. Тайната на писмата и на депешите приличаше на стока в митниците. Особено внимание се обръщаше на пощата, която идеше в Пловдив. Тоя град беше станал за превратаджиите страшилище, както бе Букурещ за турците. Причината на това бе, че в Пловдив живееха, както е известно, П. Славейков и П. Каравелов, които издаваха в. Независимост^xxx. За абонатите в Княжество България тоя вестник се печаташе на цигарена книга, който [вестник] се изпращаше с пликове. Пощенският чиновник, комуто беше поръчано да внимава, щом познаеше, чрез напипване с пръсти, че пликът съдържаше поменатия вестник, на часа се обаждаше на околийския началник. Повикваше се притежателят на писмото, отваряше се писмото, подпалваше се една кибритена клечица и вестникът се изгаряше. Но да не би да стане нещо произволно, съставяше се акт, който се изпращаше в министерството. Вълкович бей^xxxi, тоя закоренял консерватор, който нарочно бе повикан от Източна Румелия за министър, искаше да устрои наполеоновска държава.⁸

В късо казано, превратаджиите зеха мерки от всевъзможен характер, за да се държат на своето положение, да поцаруват седем годинки, па да става щото ще. За да няма народът капка участие в каквато и да било публична сила, тие уничтожиха и опълчението^xxxii, което туриха под ведомството на военното министерство. В политическо и нравствено отношение тие бяха турили на знамето си московските святци Катков и Аксаков и техния първобитен славянизъм заедно със сичките свои татаровизантийски начала. В. Български глас беше станал второ издание на техните вестници: Русь^xxxiii и Московские ведомости^xxxiv. „Ето що говори по нашите работи маститий вожд на славяните; ето какво е мнението на славния руски публицист Каткова“ – пишеше тоя вестник постоянно. Князът, като бил един път в Москва, посетил и черковата и се поклонил на някаква се стара икона, Тверская Божа матер. Това било достатъчно за московските славяни да предскажат славно бъдеще за Княжество България. „Князът не е вече немец – пишеше Аксаков. – Той се поклони на нашето величие, той е вече нашо любимо дете, чист славянин...“

За да заприлича България на истински първобитна славянска държавица, докараха се от Русия и двама орли – генералите Соболев^xxxv и Каулбарс^xxxvi, първия – министър на вътрешните дела и президент, а втория – министър на войната. Но най-смешното бе това, че подир един месец време Соболев изтърси такъв един доклад в Държавния вестник, който ще да се помни дълго време и който ясно доказваше солдатските взглядове на лицата, викани да управляват и нареждат една съвременно демократическа страна. Думата ми е за някого си Кондратовича, когото Соболев викаше в София със специална мисия, да се тури за примирението на съществующите партии в страната! Това помирение щеше да стане пак по солдатски, защото Кондратович беше назначен на полицейска длъжност в столицата. После малко обаче бедният Кондратович си дигна парцалите от София и тръгна откъдето беше дошъл, като остави партиите в по-голяма вражда. И досега той може да се чуди защо ли не можа да си изпълни мисията, какъв ли народ ще да бъдат тие българи? Бедний Кондратович! Той получаваше на година по 24 000 франка, ако помня добре.

За същата почти мисия – да помирява партии – беше докаран и Георги Теохаров от Русия, забравен пещерски българин, чиновник в един от затънтените малки градовце на пространна Русия. И той се ценеше именно по тая черта, че не бил партизанин, ами само верен и покорен чиновник на своето началство. Нему се даде висок пост – министър на правосъдието. Когато идеше от Русия за София, и пишущият тие редовце беше честит да му се представи в парахода с много още чиновници от съдебното ведомство. В тие последните, на брой около двадесят души, имаше и такива, които знаяха на пръсти Судебните устави от 1864 г.

– Добре мислете, тук не е шега. Ние имаме напредя си човек строг, който се е виждал с мнозина сенатори, ревизори и пр., който ще да направи забележка и на вървежа ни даже – говореше един от поклонниците на Съдебните устави, преди да стигне парахода. – Затова тряба да се наредим по чин и по длъжност, па тогава да му се представим.

– Мисля, че за тие неща има и особена статия в Уставите – забележи Неделчо с кривите крака, който макар и да не беше ходил в Русия, но прочел бе няколко пъти тие устави.

Влязохме в парахода, препоръчаха ни по ред и по чин, насядахме по същия начин, председателят и прокурорът от Апелацията разпитаха за начина на пътешествието на негово превъзходителство министра, за здравието му. Тоя последният отговори в къси фрази и нищо повече. Мълчание минута, мълчание две, никой не смее да се покашли от чиновниците, на секиму в устата се търкаля отговорът: „Толкова и толкова дела имаме, свършени и постъпили“, „Нямаме добра процедура“ и пр. Най-после високият гост наруши тишината:

– Заказал съм ви, господа, един вид съдейска униформа – каза той. – Тя ще да се състои: от златна кокарда на шапката, мундир с кадифяно огърли[е] и на мундира сребърни терзийки, които ще да изображават правосъдието. Много евтино ще да ви се падне, по стотина рубли на човек. Степените на служащите лица ще да бъдат обозначени с голяма точност. Министърът и прокурорът от Касацията например ще да бъдат пълни генерали, председателите на Апелацията – полковници, членовете – подполковници и т. н.

– Това е една от необходимите мерки, господине министре, секи с нетърпение чакаше да стане подобно нещо, да познае и народът кои му раздават правосъдието и да добие известно уважение към тях – казаха чиновниците.

– Да, затова аз говорих наподробно с някои личности от Азиатския департамент – каза г. министрът.

– Ами скоро ли ще да дойдат тие униформи – попита мировият съдия.

– Ако ми е позволено да попитам, господине министре, ще има ли и за нас, съдебните пристави, униформа – попита един от съдебните пристави, който така също беше дошъл на представление.

По времето на министър Теохарова две ревизии станаха по съдебната част, за които не можа да се стърпя от да не спомена нещо твърде накратичко. Първата бе от Антонча Теохаров, брат на министра. Когато пристигна той най-напред в Русчук, в качеството си на познайници, викна ме при себе си неофициално.

– Кажи, за бога, луд ли е Т. Х. Станчева, редакторът на в. Славянин, или има намерение да полудява? – попита той разсърдено.

Когато аз му отговорих, че не е истина нито едното, нито другото, той продължи:

– В такъв случай как си е позволил тоя нетактичен вестникарин да напада на Иван Сергеевича (Аксаков)? Боже мой, че той не знае ли, че Иван Сергеевич е бог в Русия, че той е на голяма почит и при двора, че една негова дума е в състояние да ни направи най-голямото зло? Да, ведь тоя старец тряба да стои по-горе от сяка критика. Знае ли тоя господин (Станчев), че аз мога да го опропастя?

А тая статийка, която се отнасяше за Ивана Сергеевича, беше написана от наша скромност, от пишущият тие редовце. В нея се казваше горе-долу това, че Иван Сергеевич проповядва на българите татарска цивилизация, че той е станал карикатурен в очите на секи руски интелигентин, че брадата му и дрехите му са немски, а той е славянин само за инат.

Дордето на Станчева се решаваше съдбата помежду ни, ето че влезе при нас и Филип Петрович Гиацинтов, прокурор при Апелацията. Ах тоя Филип Петрович! Защо не ми позволява мястото да драсна нещо по-пространничко за негова милост? Той можеше да познае своите подчинени писари от какъв образ мисли са, т. е. дали са либерали или консерватори, западници или славянофили, само по почерка и по начина на държанието изходящите и входящи журнали. Ако например някой от тях не пише с главни букви думите: „прокурор“, „председател“, „паркет“, „апелация“, касация“, „началство“, ведомство“ и пр., и пр. или пък не изпълня с акуратност сичките графи на някоя ведомост или журнал, то г. Гиацинтов знае вече с какъв човек има работа.

– Ну, ну, брат, либералничиш! Ето нехорошо для вас и для вашего отечество – говори той и захваща да описва руските славянофили и „западниците“, които отивали на крамола начело със своя журнал Отечественние записки^xxxvii.

Где седне, где падне, Филип Петрович прави, струва, той ще да отвори дума по юриспруденцията и съдебните устави, било то в каквото и да било общество, женско или мъжко. Чебишев-Димитриев^xxxviii е за него първият и последният автор. За каквото вие го попитате, той ще да ви отговори: „Кажеться ест или нет подобную вещ у Ч. Димитриева“, а после пита: „Вы читали его?“ С една сръбска госпожа, жена съвсем безкнижна, той тълкуваше с часове за последното слово на Митермайера и за превъзходството на Ч. Димитриева.

– У нас в России таких теперь авторитетов по юриспруденции, что и немцы даже стали заглядиваться.

– Тако е и Србиу – отговаря събеседницата.

Тъкмо когато Антон Теохаров решаваше съдбата на Станчева, ето че влезе и Гиацинтов, с бели ръкавици и с фрак. Той се вмеси в разговора и просто не можеше да се начуди какъв народ са българите; вчера се освободили, и почнали да критикуват хора като Аксакова. Но преди да се вмеси той в разговора, най-напред поиска позволение от г. ревизора, може ли да говори с него по батюшка. Оплака се той още, че в България не съществува никакво уважение към чиновниците, приведе за пример неговото идвание, т. е. на ревизора, че той трябало да бъде посрещнат от сичките чиновници и пр.

От Варна отиде А. Теохаров да почне своята ревизия. Мина се месец, минаха се два, секи се готви и пита за ревизора, где остана и какво стана, а него няма никакъв. Заинтересували се и от София и ето ви един ден последва окръжно до сичките съдилища в България от министерството, в което се питаше: не е ли виждал някой Антонча. А знаете ли где бил Антончо? Във Варна се намирва той с Н. Пулева. седели ден, седели два, а Варна, както знаете, град турски, нито чай му чай, нито закуски можеш да намериш като хората, нито пък обществото му общество. И решили един ден двамата приятели да направят разнообразие, приготвили се и се мръднали в Одеса, оттам да се почне ревизията.

Втора ревизия после няколко месеца се почна от самия министър и от двама помощници: Петър Петров Карапетров и превратаджията някой си Ненович. Дявол да го земе! То не бяха ревизори, но бог знае какво. Един приятел в частен разговор се обърна да попита нещо Петър Петрова Карапетрова, като му каза само „господин Карапетров“.

– Аз не съм сега „господин Карапетров“ – отговори милостта му, т. е. той искаше да му се казва „господин ревизор“.

Но П. П. Карапетров пак беше демократ в някои отношения. А Ненович? Той не си и подаваше ръката на ония, които имаше записани в портфелчето си, че не са съчувствували на Свищовското народно събрание. Неговата мисия беше да отчисли сичките тие чиновници, което и направи.

* * *

Понеже моята книга не е история на преврата, но лични възпоминания и някои отбрани, според мене, характерни събития, които повече можат да обяснят „Историческата задача“ и които са почти неизвестни за читателите, аз оставям множества други събития. Няма да говоря за действията на двамата генерали, за тяхното изгонвание, за възстановлението на конституцията и пр. Не споменавам за позорното изпращание на Д. Цанкова във Враца, за подлостите на превратаджиите, които обявиха тоя старец за луд само и само да се отърват от него, и пр., и пр.

Ние ще да свършим нашия разказ с едно заключение, като разгледаме каква бе ползата от тоя преврат за неговите автори: русите, княза и консерваторите. Тряба ли да доказвам надълго и нашироко, че и на едните, и на другите брадвата удари в камък? Секи от тие автори искаше да има на своя страна народа, секи искаше да бъде първи и последни. Но средствата, които се употребиха за тая цел, не бяха съвременни. Русия, която победи една империя, която можа да премине през широкия Дунав и гордия Балкан, пазени от хиляди топове и грамадна войска, тая велика Русия, или по-добре нейните няколко души дипломати, не можаха да завоюват на своя страна стотина души български интелигенти. Горчиво се излъга тя или я излъгаха, че е доволно за тая победа ботушът на Ернрота, безхарактерността на Хитрово, грубост[та] на няколко офицери и подлостта на пет-шест души безчестни наши братия, наречени консерватори. Минали се бяха вече ония времена, когато любовта на народите се печелеше със средновековни средства, средства груби и осъдени от духа на времето. Руските дипломати трябаше да се възползват от страниците на историята, трябаше да изучат тие как ги тях обичат в другите освободени с тяхна кръв земи: Румъния, Сърбия, Гърция, па и царство Полско и Малорусия най-после. Ония именно елементи, които са най-омразни в самата Русия, тях проводи руската дипломация в България да поддържат руското име и да пазят връзките между двата народа.

А имаше ли нужда руското име в България да се поддържа от различни ремлингеновци, логвеновци и хитровци? То беше така свято, тъй неприкосновено, щото идеше на първо място после Исуса Христа; а Ремлинген и Хитрово като нарочно да бяха изпратени от черната съдба да свалят и унижат това име до положителна ничтожност. А нам е жал за това име, което ние уважаваме не само като средство да станем министър и спечелим богатство, но идеално и искрено. Ние ламтиме, ние сме петимни да видим Русия помежду си в истинското нейно величие, в нейната светла страна. Но где я? Това ни се забранява. Ни един представител на руския народ и на неговата интелигенция не смее да дойде помежду ни. Накъдето и да се обърнеш, ще да видиш някакви си съмнителни руси, полунемци и полуевреи, представители на полицията и на грубата военщина, истински образци на онова зло, против което са викнали аман и в самата Русия.

Ние мислиме, че ако наместо Ернрот и Хитрово имаше в София и Пловдив по една скромна руска книжарница, не да продава обаче различни заслепителни книжки и картини за второ пришествие, както се практикува сега; но да популяризира онова, което е велико и което движи цялата стомилионна империя – ние мислиме в такъв случай, че Русия щеше да бъде наша, а България – руска. Но за това са достойни само немците; тие умеят да турят ръка тая година на три милиона славяни, а после един къс период да ги турят в своята статистика само няколко хиляди. Нека вика дядо Аксаков: „гнилий запад“, „подли немци“ и пр. Само с клетви и със старовремски риторики не се удовлетворява днешното человечество.

1 Понеже в Търново не бяха избрани превратаджии, то Дър[жавен] вестник за инат не е поместил.

2 Държавний вестник печати едно княжеско слово, казано уж при откриването на камарата на 1 юли, но това слово, колкото и късо, пак не можа да се прочете от робската ура на безсъвестните депутати. По заповед на Грекова и на другите превратаджийски водители депутатите се впуснаха да подписват протокола за удушванието на българската свобода за седем години. Ето словото на княза, казано уж в Свищовското събрание.

Господа представители!

С пълна увереност и с искрено самоотвержение аз се обърнах към драгия си народ. Адресите, които приех почти от сяко място, пътешествието ми и изборите за това събрание явно и несъмнено ми показаха волята и желанието на народа. Честит се считам, като виждам, че мислите ми се оцениха напълно. Известно ви е, господа представители, целта, за която сте повикани. Нямам съмнение, че вие, проникнати от важността на вашата задача, с утвърдението на предложенията ми ще облечете в законна форма изказаната вече народна воля.

При закриванието на събранието:

Господа представители! Благодаря ви от все сърце за вашето тъй патриотическо, доказано доверие към мене. Във вашето име благодаря целий си народ за неговите чувства към мене. В тая любов и в това единение между мене и народа ми аз виждам най-голямото и най-здравото доказателство за благоденствието, напредъка и величието на българския народ.

Обявявам събранието за закрито.

Словото е било прекъсвано на няколко места от френетическите ура. Най-много са викали: Георги Бошнака, Хайдут Тончовий син Георги. В това време от една от вътрешните стаи се подали Д. Бръчков, Юркевич, Георги Хаджиянков Герзата и други превратаджии недепутати, заобиколили една маса и съставили от себе си бюро, като почнали да подписват протокола.

3 Тая прокламация, след като й се извика вече ура, после 3-4 деня, когато се върна Негово височество в София, тя се прочете в черкова, после литургия, от полицейския митрополит Мелетий в присъствието на господаря и на сичките негови чиновници. След прочитанието няколко души извикали ура, но тая им постъпка се не одобрила. Тряба да ви кажа, че в София се извърши молебствие за княжевата победа в Свищов.

4 Една телеграма от свищовския окръжен управител Джебарова до министъра на вътрешните дела говори: „Един параход донесе около 500 души от Видин и Лом; градът е пълен с жители от околните села, предполага се да е числото им около 5000 души. Сичко е весело в града; някои си подозрителни личности оставиха града и заминаха за Русе и Румъния (Каравелов и Славейков)... Протоколът се подписа от 304 депутати; Н. височество стоя в камарата, дордето се подпише посред френетически ура...“

5 В оригинала думите „Негово височество“, „особа“, „священна“ и пр. са писани с едри и главни букви.

6 В чл. 8-и няма такова нещо.

7 Гледай архивата на управлението в Джума, отчислението № 1689 от 27 април 1882 г.

8 И я устрои. Във време на блаженния преврат той беше упълномощен от княза да отиде в Европа, за да поднесе някакви ордени на владеющите държавници. Той получавал на ден по 200 франка разноски, сичко 30 000 гроша в месец.

i Сукнаров, Никола Хр. (1848, Свищов – 1904, София). Учил в Загреб и Белград, където завършил право. След Освобождението е съдия в Свищов, Русе и Варна. Редактор на либералния в. Независимост (1880-1881), председател на ІV ОНС (1884). След 1885 г. се оттегля от активна обществена дейност.

ii Цитираното възвание на ръководителите на либералната партия е публикувано в Независимост, бр. 72 от 4 юни 1881 г. Началото на обръщението е недостатъчно ясно по смисъл, но така е и в оригиналната публикация, З. С. е направил две съкращения от по няколко изречения, отбелязани от него с многоточия. На още 3-4 места е пропуснал по една или няколко думи, които не променят смисъла на възванието.

iii Поручик Кръстев. В своя дневник по преврата З. С. е записал за него: „В Тутракан подкомисарят Кръстев извикал три пъти към избирателите: „Приемате ли трите предложения на Негово височество?“, но никой не му отговорил. После – „Обичате ли Негово височество?“ Сички извикали ура и протоколът бил съставен, че населението е за княза.“

iv Даскалов, Никола (Николай) Георгиев (1834, Самоков – 1900) – учи в Самоков и В. Търново, където взема участие във въстанието на капитан Дядо Никола (1856); семинарист в Одеса и Киев, секретар на руското консулство във Варна. Участвува дейно във формирането на българското опълчение. След Освобождението е вицегубернатор на Русе и Тулча, депутат в Учредителното събрание, кмет на София, член на Държавния съвет, висш административен служител.

v Цачев, Минчо, д-р (1847, Дряново – 1919, София) – военен лекар в турската армия, след Освобождението лекар във В. Търново и Александровската болница – София.Консерватор, темпераментен агитатор за осъществяване на „Историческата задача“. Дряновски избраник в Свищовското ВНС, депутат в І, ІІІ и V ОНС. Окачествен от д-р Иречек като „джаснат, опасен човек“. През 1887 и 1888 г. при парламентарните прения в V ОНС на няколко пъти влиза в конфликт с подпредседателя на събранието З. Стоянов. Противопоставил се на искането на поборническата пенсия на Ботевия четник Д. Багрянов, д-р Цачев е апострофиран със следните думи от З. С.: „Когато Христо Ботйов се биеше с неприятеля, в това време д-р Цачев беше колагаси в турския аскер и когато той говори за такива хора като Ботйова, трябва да седне на колене в калта, на стълбите“ (Дневници на V ОНС, ХV заседание, 12 ноември 1888 г.).

vi В ръкописа е оставено празно място за нанасяне имената на докараните под конвой и арестувани граждани, но имена встрани, на отделна бележка или списък липсват.

vii „Ето имената на сичките депутати“ – казва Захарий, а всъщност те и до днес не са уточнени. Публикация в Държавен вестник липсва, дневници на Свищовското ВНС не са водени, проверка на изборите не е извършвана. Остават публикациите в пресата, най-пълни от които са в официоза Български глас (бр. 53 от 25 юни 1881 г.). Макар съдържащ 238 номера, и този списък е далеч непълен. Оставени са празни 11 номера с бележка, че за тях сведения още няма, а за избраните четирима либерали депутати в Търново нямало „официално потвърждение“. В списъка на З. С., с някои различия в избирателните околии и имената на хората, са дадени 299 депутати, от които 42 бройки турци (ненаименовани). В публикацията на Български глас всички турци носят своите пълни или съкратени имена. Не се знае обаче избраните на няколко места (Н. Даскалов, К. Стоилов, М. Балабанов, Д. Греков, Ахмед Ефенди и др.) към коя колегия остават и кои ще бъдат техните заместници в другите колегии. От правна гледна точка бъркотията е пълна. Меродавна остава като че ли единствено телеграмата на свищовския окръжен управител Джебаров до министъра на вътрешните дела, в която се казва, че Великото народно събрание добре си е свършило работата и протоколът за гласуване пълномощията на княза е подписан от 304 депутати (Д. В. бр. 46 от 4 юли 1881 г.).

viii Тук З. С. не разполага с точни сведения. Иречек наистина напуска София (17 юни), но пристига в Свищов не на 18 или 19, а чак на 30 юни. Преди това през Лом и Русе (където се среща с Начович и Логвенов) той отива във Варна при княз Батенберг и Хитрово. Заедно с тях в навечерието на 1 юли пристига в Свищов за откриването на ВНС (цит. Бълг. дневник, с. 440-441).

ix Живков, Никола Атанасов (1847, В. Търново – 1901, Варна) – възрожденски учител и борец за свобода, автор на текста на „Шуми Марица“. След Освобождението е училищен инспектор. Пише драми и комедии, ненамерили широк отзвук. Независимо, че са лични приятели З. С. осмива като бездарна неговата комедия, посветена на Сръбско-българската война, „Крал Милан без уши“ (в. Независимост, бр.3 от 12 март 1886 г.).

x Малкото Наполеонче – княз Батенберг.

xi Славейков, Иван Петков (1853, Трявна – 1901, София) – учител, публицист и държавен деец, син на П. Р. Славейков. Завършил Роберт колеж, учителствувал във Враца, Цариград, Пловдив и София. Превратът го заварва на длъжност секретар на Министерския съвет. Уволняват го „по подаване на оставка“. След тригодишна емиграция в Пловдив става кмет на София (1885). Народен представител е в ІV – ХІ ОНС, министър на народното просвещение (1901). Със З. С. са близки от Пловдив, където заедно списват вестниците Независимост и Кукуригу. Псевдонимът на Ив. Славейков Барон фон Бръмбал доскоро тежеше в литературното наследство на З. С. Този псевдоним, поставен под сатиричната бележка на Ив. Славейков (бр. 40, от 30 май 1883 г. на в. Кукуригу) „Обзор на българските поети“, предизвика Вазов да зашлеви доскорошния си колега от в. Народний глас с една обидна епиграма: „Към една кал (посвещава се на З. С. в Кукуригу“) (в. Народний глас, бр. 399 от 1 юни 1883 г.).

xii Опасявайки се от организирана съпротива на либералите в София и В. Търново, княз Батенберг приема направеното му внушение (най-вероятно от свищовския първенец Григор Начович) да бъде построена внушителна временна сграда в Свищов (за 1000 души), където новоизбраното ВНС безпрепятствено ще му гласува исканите пълномощия. Народът и авторът на „Искендер бей“ и „Превратът“ я наричат просто „гробницата“. Стойността й от 80 000 франка е „документирана“ по слух.

xiii Датата на пристигането на княза от Варна в Свищов авторът е оставил непопълнена. В дневника на Иречек (с. 461) тя е уточнена до минутата – 16.30 часа на 30 юни 1881 г.

xiv Съмнението на З. С., че князът е произнесъл слово при откриването на ВНС в Свищов, е неоснователно. Не само публикацията в Държавен вестник (бр. 47 от 10 юли 1881 г.), но и всички информации за събитието, отпечатани в излизащите тогава вестници, отбелязват княжеската реч в Камарата.

xv Оставеното празно място за името на австрийския параход, докарал шопите в Свищов, е останало непопълнено.

xvi Пълният текст на този рескрипт е публикуван в Държавен вестник (бр. 51 от 22 юли 1881 г.). Разликите между официалния текст и този в ръкописа на З. С. се свеждат до няколко незначителни грешки, които отстранихме.

xvii Съставеният на 2 юли 1881 г. нов кабинет е без министър-председател. Тази функция князът оставя временно за себе си.

xviii Теохаров, Георги Тодоров (1833, Пещера – неизв.) Емигрирал в Русия през 1857 г., завършил право в Москва, приел руско поданство и останал на служба като прокурор в Московска и Полтавска област. По време на Освободителната война работи в канцеларията на княз Черкаски. В първия кабинет след преврата е министър на правосъдието, а в кабинета на Соболев (23 юни 1882 – 3 март 1883 г.) ръководи министерството на народното просвещение. След 1886 г. се връща обратно в Русия.

xix „Малкия дворец“ – продълговата едноетажна сграда, построена от генерал Паренсов през 1879 г. на днешната улица „Шести септември“ близо до черквата „Свети Седмочисленици“. Там се настанил княз Батенберг и живял повече от година, докато завърши генералният ремонт (1880–1881) на бившия турски конак, определен за постоянна резиденция на княза.

xx „Шарения мост“ – наричан през миналия век така поради окраската му на жълти и черни ивици, е известният сега на софиянци Лъвов мест, прекрачил през Владайската „река“, близо до Централна гара София.

xxi Номерът на депешата липсва. В цитирания вече дневник на З. С. )БИА, ф. 100, ІІ А 8569) е отбелязано следното за делото на Анев: „1881, септември. Министерството на правосъдието предписва на прокурора при Русенския окръжен съд за № 3674, че ако се намира у него делото на Анева, да се закрие...“

xxii Тук З. С. по недоглеждане е заменил името на военното с вътрешното министерство. Преустроената жандармерия (Драгунски корпус) е на подчинение не на министъра на вътрешните дела, а на военния министър. В специално издадения указ № 627 (Д. в. бр. 53 от 29 юли 1881 г.) е казано: „Управлението на жандармерията да се пренесе от ведомството на вътрешните дела под ведомството на военното министерство.“

xxiii Авторът напомня за султан Махмуд ІІ (1808–1839), отличаващ се с жестокост към поробените народи.

xxiv Невероятното твърдение, че първият човек по власт след княза, д-р К. Стоилов, в разгара на политическата криза е изоставил своя отговорен пост на началник на политическия кабинет на Батенберг, за да придобие офицерско звание, се оказва достоверно. В дневника си от 7 октомври 1881 г. Иречек пише: „Подир пладне отидох у Хитрово; потвърди ми новината, която се носи из града, че Стоилов ще постъпи в Шумен в кавалерийския полк, за да стане за три месеца офицер.“ и Още:

„Срещнах пред руското консулство Стоилова. Вярно е, наистина отива за три месеца в Шумен в отпуск, за да се упражнява в кавалерията“ (цит. Бълг. дневник, с. 513, 514).

xxv Вестник София – замислен като орган на либералната партия вместо спрения на 1 юли 1881 г. в. Независимост. Брой 1, излязъл на 5 декември 1881 г. под редакцията на Св. Миларов; брой 2 е от 9 декември, под редакцията на Ил. Вълчанов.

xxvi Жейнов, Нестор Кушлевич – печатар във В. Търново, Русе и София. По време на разглежданите събития е управител на печатницата на Райчо М. Каролев в Русе, където се печата издаваният от Г. Кърджиев в. Братство. През януари 1884 г. Жейнов прави писмена оферта (с подробна сметка) на З. С. за отпечатване на „Записки по българските въстания“: „Време за отпечатване и подвързване на всеки том (на брой три), се изисква не по-малко от 40 деня“ (цит. Неизд. съч., с. 443).

xxvii „От какво се раждат бунтовете?“ – под това заглавие Г. Кърджиев превел и издал през 1882 г. част от книгата на сръбския писател Вася Пелагич (1833–1899) „Борба за ослободьенье“. З. С. с подпис С. помества рецензия за излязлата брошура в бр. 35 от 14 април 1882 г. на в. Братство.

xxviii Добринов, Моско Поптонев (1847, Лясковец – 1909). Учи в Педагогическото училище – Загреб, слуша лекции по философия в Прага, сътрудничи на възрожденски вестници и списания, учителствува в Пловдив и В. Търновско. След Освобождението е адвокат, съдия и прокурор в Свищов и В. Търново.

xxix Черната джамия (Имарет джамия) е днешният храм „Свети Седмочисленици“ в София. Минарето й до половината било изградено с черен камък, откъдето носи името си. След Освобождението е използувана за затвор, „прелестта“ на който са опитали много видни общественици и политици (Д. Петков, Д. Ризов, П. Каравелов и др.).

xxx Вестник Независимост, Пловдив – орган на либералите емигранти в Източна Румелия. Основатели: П. Каравелов и П. Р. Славейков; редактори: Ив. Славейков, Д. К. Попов, З. Стоянов и др. От Русе З. С. сътрудничи на вестника с кореспонденции, някои от които са използвани пряко в настоящия ръкопис. От бр. 97 (25 септември 1882 г.) З. С. поема редактирането на вестника до спирането му (9 октомври 1882 г.).

xxxi Вълкович, д-р Георги Чалъков (Вълкович бей) (1833, Одрин – 1892, Цариград). Произхожда от известното възрожденско семейство Чалъкови. Завършва медицина в Цариград, специализира хирургия в Париж (1860–1863). Работи като военен лекар в Дамаск и Цариград, професор по хирургия в Цариградското медицинско училище. Достига до чин полковник в турската армия и титлата „бей“. След Освобождението е депутат в Учредителното събрание, директор на земеделието, търговията и обществените сгради в Източна Румелия. Консерватор, по-късно поддръжник на Стамболов. Министър на външните дела след преврата, председател на Държавния съвет (1883). От 1887 г. е български дипломатически представител в Цариград, убит през 1892 г. от противниците на Стамболов.

xxxii Опълчението не е съставено само от бивши опълченци, участници в Освободителната война. Съгласно специален закон, приет от ІІ ОНС на 3 декември 1880 г., в състава на опълчението влизат всички здрави български мъже до 40 години, които не са на действителна военна служба.

xxxiii Вестник Русь – излиза в Москва от 1880 до 1886 г. като личен орган на известния славянофил Иван С. Аксаков

xxxiv Вестник Московские ведомости. От 1863 до 1887 г. излиза под редакцията на известния публицист и царедворец Михаил Катков, което му поставя печат на официозен вестник.

xxxv Соболев, Леонид Николаевич (1844–1913) – руски военен деец, историк, географ, участвувал в Освободителната война, отличил се в боевете при Плевен и Шипка. По покана на княз Батенберг става министър-председател (23 юни 1882 – 7 септември 1883 г.) и министър на вътрешните дела (до 4 април 1883 г.) Влиза в конфликт с княза и консерваторите и е принуден да си подаде оставката.

xxxvi Каулбарс, Александър Василиевич (1844–1922) – руски генерал от кавалерията, участник в Освободителната война, министър на войната в кабинета на Леонид Соболев.

xxxvii Отечественые записки – литературно-политическо списание, излизащо в Санкт Петербург от 1820 г. От 1835 до 1846 г. е ръководено от В. Г. Белински, а от 1886 г. от Некрасов. Спира да излиза през 1884 г.

xxxviii Чебышев-Димитриев, Александър Павлович (1834–1877) – известен руски юрист, криминалист, доктор по наказателно право, редактор на юридическото списание на Министерството на правосъдието на Русия. От 1868 до 1871 г. издавал Судебной вестник.

Обратно към: [Превратът][Захари Стоянов][СЛОВОТО]