Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

Трудно ми е да се ориентирам из текста на Йордан Ефтимов в бр. 54 и 55 на „Труд“¹ и мисля, че той води спор повече със себе си, отколкото с мен. Не съм бил писал за разни наградени книги, а съм предпочел малоизвестни. Съгласен съм. Само че не виждам къде е проблемът. Една от идеите ми е именно да покажа, че вторите много често не отстъпват на първите, а се случва и да ги превъзхождат. Имам странното усещане, че съм обвинен в това, което правя. Нещо като прокурорски пръст срещу мен плюс гръмовното „Владимир Трендафилов, вие пишете статии“. Ами да, не бих посмял да отрека.

Според Ефтимов, освен това, качеството на едно произведение нямало връзка с оценката, която то получава. Всичко решавали институциите. Но тогава защо въобще си прави самият той труда да препоръчва списък с престижни заглавия, които аз не съм бил споменавал досега? Щом те са обикновени редници под командата на всесилните институции, съставът на списъка значи няма значение. Хващаш 10-15 други заглавия, заместваш с тях тия за пред комисията и край. Прилича на една картина от статията ми за „сектите“ и само потвърждава наблюдението ми там. Интересно, това ли е наистина представата на Ефтимов за литературата?

Последен щрих. И през ум не ми е минало да пиша реклами и съобщения за новоизлезли книги, нито пък оперативна или обзорна критика. Пиша проблемни статии за процеси и механизми в съвременната българска литература. Или за такива, които й влияят. А с конкретните книги, засега поне, илюстрирам по-общите си заключения. Всичко това е съвършено очевидно и не би го разбрал само човек, който държи да не го разбере.

Благодаря във всеки случай на Ефтимов за този шанс да разкрия тайната на творческата си лаборатория — макар да не знаех, че е тайна, нито че е лаборатория — и с това минавам към днешната тема. Става дума за развитието напоследък на една норма, която отдавна обвива обществото ни чрез езика и литературата. Спомням си какво ми разказваше преди години един колега, който имаше навик през топлите месеци да взима пътнически влак до някое произволно село и оттам да върви 3-4 дена директно през планината или къра: „В пет от всеки шест случая срещу тебе сяда някой стар дядо и започва да те разпитва отде си, що си. Ти на свой ред го питаш нещо и почвате един много приятен, кротък, съвсем човешки разговор за убиване на скуката — до момента, в който не ти зададе въпроса А ти, момче, какво работиш? Първите два-три пъти имах глупостта да кажа истината: В университета съм, дядо, в София, английска филология. И какво мислиш става? Дядото се стяга и оттам нататък се мъчи да се изразява литературно.“ Именно — „литературно“.

Реторичният въпрос на колегата беше: „Защо аз самият, след толкова години работа с книги, не знам що е литература, а този дядо всеки път знае?“ Задочният ми отговор е: защото ти си в „литературата“, а той не е. Ти си в имагинерния „център“ на нещата, а той е в „периферията“. Нормата се усеща само от отстоящите на дистанция. Особено когато идва при тях отнякъде без шанс за обратна връзка и отгоре на всичко подрежда както си иска целия им свят. Защитна реакция на беззащитния — да се нагодиш.

Още един бледо аналогичен пример. Прелиствал съм броеве на цариградския български вестник „Вести“ от 90-те години на ХІХ в. и съм се изумявал от осведомителския му баланс и финес. Този вестник се е старал да следи подробно — и почтително — културния живот в родината. Споменава събития и имена, цитира. Софийските вестници от периода не са такива. Много по-елементарни и даже просташки са, минимално внимание обръщат на културата, проядени са от политика и политиканство. Превъзхождат само в едно отношение — върху родната култура влияят те, а не „Вести“. Едните, тоест, само действат, другите само следят и трупат знание.

По принцип, в системи на властта като нашата, които са били винаги досега централизирани, политиката и културата се взаимодопълват по модела „център-периферия“, „столица-провинция“, „София — останалата част от страната“. И по този начин са неразделни. Политическият център е точката, където се действа, културната периферия е мястото, където резултатът от действията в центъра се усвоява. Там е знанието, ерудицията. Центърът е активен, периферията — имитационно пасивна.

В този план политиката спуска правилата, а културата ги следва. Политиката „пише“, а културата „чете“. Съответно, политиката е вид бизнес, културата е вид „Монополи“. Политиката спонсорира културата, а културата осигурява на спонсора защитен екран от висока репутация. Културата е предимно висока поради близостта си до политиката, макар че последната въобще не е културна. Столичната култура имитира политиката, провинциалната — столичната. Всички съвкупом се откъсват от конкретния потребител и образуват относително затворен кръг от знаци и ценности. От потребителя на култура към производителя й се прескача като от една каста в друга.

След 1989 г. сме свидетели на постепенното разпукване на нормата в културата. Чалгата й удари голям ъперкът още в самото начало, но пък самият шок втвърди противниковия й лагер и забави идейното му и манталитетно развитие. Въпреки това сетивата ни регистрират и сигурни прояви на движение. На улицата, а и по телевизията все по-често чуваме хора да говорят на мекия си диалект без да се притесняват от него. Текстовете на песните, преводната и оригиналната литература постепенно започнаха да се отпускат в права разговорна реч с гастроли из всички нива на езика. Намаляват запетайките във вестниците и книгите. Особено във вестниците. В обратна посока пък, чалгата започна да се облепва с престижна културна патина, електронна и прочие. Етапът е твърде ранен и затова все още рядко се размесват високото и ниското в нашата култура. Повечето пъти те съществуват разделено или във вид на неразпаднали се отломъци в пряко съседство.

В тази връзка, спомням си поета Иван Динков миналата пролет след един колективен рецитал на открито край НДК. Седяхме 15-ина души участници, приятели, роднини срещу импровизираната сцена, където току-що бяха чели стихове той самият, Бойко Ламбовски, Кристин Димитрова, Цветанка Еленкова и двама-трима чужденци. Наоколо течеше Празник на виното. Тракаха столчета и маси, разнасяха се чашки с тематично съдържание, стелеше се мъгла от кебапчета. Не беше добра идея да се съвместят рециталът и празникът, защото там където кръстосат саби стихът и кебапчето, побеждава кебапчето. Поезията просто не се бие в тая категория. Пък и хората бяха излезли да се отпуснат, а не да си напрягат ушите и ума.

В това време на опразненото от поезията място се настани македонски оркестър и задъни фолк. Наоколо премина вълна от възторг. Хората наскачаха от масите. Няколко групички се завтекоха от далечния край на парка. И изведнъж насред тоталитарния доскоро център на София закипя гмеж от хора, които не се срамуваха от битовите си балкански души. 30-40 души тръгнаха на хоро между нас и сцената. Две бабки с овехтели мантенца ситнеха по допирателната, хванати под ръка. Мъжага със спортна фигура, сурова физиономия и ослепителен мутренски шлифер правеше ритуални стъпки на самотек отстрани, неподвижен от коленете нагоре и разперил ръце като Христовия кръст.

Странно, този последният май не трябваше да се вписва класово в обстановката. Но се вписваше. Сред всичките тия дебели, засмени тетки, млади мъже с патриотични долни челюсти и пъпчиви моми, друсащи старателно снаги в родитбена самореклама. Междувременно поетът Иван Динков седеше извърнат към всичко това, с цигара в ръка, и не мръдваше мускул по мършавото си старческо лице. Попитах го — съвсем формално, срам ме е даже да си призная колко — дали си пада по фолка, а той изкара от устата си едно бавно и дрезгаво „Не“ и пак млъкна.

Лично аз също не съм в тази субкултура. Обаче нямах впечатление да сме от една кръвна група с Динков. Не усещах чак органична близост с карнавала, но ми беше приятно. На Динков, струва ми се, не му беше. Искам да бъда разбран много правилно — ситуацията не беше евтина. У него не прочетох надменност или презрение, някакъв фалшиво разбран елитаризъм. А по-скоро стоицизъм, твърдост, направен някога, назад в живота, избор. Беше като че ли хладната и волева дистанция на осъществената кастова крачка от селото към града, от ниската битова среда към неизбежно високата литература, от карнавала наоколо към него самия. Тази дистанция той я усещаше като стъклена преграда назад.

Разбира се, няма как да е било другояче при досегашния регламент на националната ни култура. При наличните обстоятелства Динков си личеше, че е постигнал много. Не само като поет, но и като човешка единица през времето. Беше си доказал — както впрочем и мнозина други, — че родината на човек не е зад него, а отпреде му. Че човек е в крайна сметка това, което иска да стане, а не това, от което е тръгнал. И все пак мисля, че в онзи конкретен момент можеше без риск да се отпусне малко в съпричастие с околната среда. Наистина, мисля, че нямаше никакъв риск.

Труд, 60, 1.ІІІ.2004

¹ Йордан Ефтимов, „Кой писател и кой читател“, Труд, 54, 24.ІІ.2004; 55, 25.ІІ.2004.

Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

© 2004 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!