Обратно към: [Сърце човешко][Елисавета Багряна][СЛОВОТО]

Ти идеш с кораба могъщо светнал

на своята любов и всяка

вълна отново люшва мимолетна

надежда, що отдавна бе оплакана.

Ти идеш от онези брегове

далеч на юг, де вечерите падат

упойно топли, а нощта зове

към остро тъмна, тровеща наслада;

де кипнали вълни фосфоресцират

в очите на мъжете и жените,

и още на арените умират,

и още в танц и кръв залязват дните.

Ти носиш в свойте глъбини събрани

съкровищата светли, чудесата,

отвред при тези скитания странни

събирани - с очите и душата.

Кому пред погледите вдъхновено

товара тежък ще разтвориш в дар,

за да забрави битието бренно

и стане в миг на вековете цар?

Пред него неусетно ще израснат

ония здрачни, дивни катедрали,

де греят чудотворни и прекрасни

мадони черни в призрачни воали.

Ще се разтворят старите палати,

инфанти и инфантки де сънуват...

И бели, омагьосани фрегати

далече в океана ще отплуват.

И ще разкажеш ти за сарацини

и римляни, владели и оставили

великолепните следи старинни

и своите вековно живи слави.

Едно ти няма да разкажеш само:

че всички кули, крепости, палати

и милионни градове и храмове

е населила - с него - любовта ти...

Че в най-блестящия далечен път

се чезне пак за близък и огнище.

И че разкрит е може би светът

за този,

    който няма никого и нищо.

Обратно към: [Сърце човешко][Елисавета Багряна][СЛОВОТО]