Обратно към: [Сърце човешко][Елисавета Багряна][СЛОВОТО]

В топлата уханна вечер някой

бодро и унесено върви

в пътя, що протича като мляко

сред неокосените треви.

Сякаш в пътя млечен в небесата

тръгнал сред безчислени звезди -

блъскат се светулки във косата му,

бляскат по нозете и гърдите.

Той върви и вече го обръща

нощната нахлула тъмнина,

но в полето се съзира къщата

и в прозорците й - светлина.

И пред него засиява цялата

необхватна лунна равнина,

в пазвата си приютила бялата

къща на мечтите и съня.

И от него се отърсват скоро -

както от обущата прахът -

градската неволя, труд, умора

и пред утрешния ден страхът.

И със него в къщи влиза младост,

ведрина, покой и звезден зрак

през вратата, чакаща го радостно,

през нагретия от слънце праг.

Спират вън, заключени, безгласни,

хищниците-грижи на света -

птичката на неговото щастие,

вътре пееща, да не смутят.

Обратно към: [Сърце човешко][Елисавета Багряна][СЛОВОТО]