Обратно към: [Сърце човешко][Елисавета Багряна][СЛОВОТО]

монолог-гротеска

На Сирак Скитник

Какъв невероятен ден,

каква невероятна дата,

как чудно всичко е край мен!...

Гореща, сладка е мъглата -

като от вряло мляко пара.

Самата кал е сякаш чиста

и мек, и топъл тротоара.

По жиците като мъниста

нанизани връбчета трепкат.

И аз не ходя, а летя

с правоъгълните си подметки,

като че две крилца растат

на моите нозе човешки -

като на древния Меркурий...

Но прави и такива грешки

съдбата, тази стара фурия!

А над сърцето, съкаш въглен

тежи и сладко ме гори

от тази сутрин джебът пълен.

Но вие мислите - пари?

Не... две-три златни нейни думи -

единствени на този свят.

Не съм пиян, не съм безумен -

от всички днес съм най-богат,

от всички днес съм най-щастлив!

И затова не както вчера

е днес, а - ново и красиво.

Какво, че в стаята треперех

от студ като във мавзолей,

а печката е само паметник

от дни, когато огън тлеел е?

Какво, че в шкафчето врабче

не би намерило парченце

глада си птичи да насити?

О, всичко тук е относително!...

Звънят трамваи, тичат хора,

реват, фучат автомобили,

крещи подире ми шофьор:

Пиян ли, глух ли си?

- Но, мили,

на този свят, така прекрасен

и всеки ден тъй чудно нов,

кажи, не е ли все едно

от що ще бъдеме прегазени -

от трен, трамвай, автомобил

или - от някоя любов?

Обратно към: [Сърце човешко][Елисавета Багряна][СЛОВОТО]