Обратно към: [Нови анализи на литературни творби за обучението в 11 клас][Елка Димитрова][СЛОВОТО]

Фигурата на Христо Ботев се откроява в българската литературна история по неповторимия начин, присъщ на гения. Въпреки че не съществува еднозначна формулировка на представата за гениалност, не могат да бъдат отречени някои характеристики на това понятие, наложени в течение на векове: творческата личност, изпреварила времето си; личността, надарена с познание, което надхвърля собствения й житейски опит и историческия опит на общността; личността, чиито духовни прозрения се пресягат отвъд собственото й време, отвъд преходността на „тук“ и „сега“.

Инстинктивен и импулсивен индивидуализъм, набиран и блуждающ в продължение на години и векове, посред подемите и паденията на милиони изчезнали вече прадеди [...] като една цялостна психическа енергия [...], за да намери в един определен час своето въплъщение в една избрана душа [...] първата блестяща манифестация на гения на българския народ.

Така Гео Милев, един от най-радикалните български модернисти, описва Ботев. И той действително поставя пред изследователите на литературата редица въпроси, които могат да бъдат сведени до неговата невместимост в какъвто и да било канон.

Първо, погледнато хронологически, той би трябвало да принадлежи към кръга творци на Българското възраждане. Наистина поезията му, подобно на възрожденската, като образност и стихосложение често се доближава до фолклорния модел, но посланията на тази поезия далеч надхвърлят възрожденската литературност. Творбите му не могат да бъдат четени като „обслужващи“ потребностите на обществото, тяхна аудитория — една характерна черта на поучаващата и възпитаваща възрожденска литература. В това отношение Иван Вазов е в по-голяма степен възрожденец от Ботев. Нещо повече, Ботев задава модели на мислене и чувстване в поезията, които ще останат функционални в текстовете на модерни творци, като Пейо Яворов и Гео Милев. Или — Ботев се домогва до феномени, не просто до конкретни реалии.

Второ, Ботевата поезия не може да бъде разглеждана през някакъв идеологемен шаблон. Тя постоянно заявява вътрешната си противоречивост, като всяко нейно противоречие носи неопровержима вътрешна логика. И тук се натъкваме на изначалната опозиция между рационалното и емоционалното начало, които в текстовете на Ботев намират своя синтез. В неговото централно понятие — „разум“, се сливат мисълта и чувството. Разумът при Ботев се оказва душевна категория, означаваща преди всичко сила — мисловна, морална, емоционална. Ботевският „разум“ — това е разумът на бунтуващия се човек. Но не става дума само за възрожденския бунт срещу поробителя, „тирана“ — за бунта, който може да бъде насочен към един конкретен в национално, социално и историческо отношение обект. Не става дума и за по-късния бунт на модернизма срещу определени социални и културни догми.

Ботев задава самото усещане за бунт в българската литература. Създава поетични образци на душевния феномен бунт. Истина е, разбира се, че в поезията му „става дума“ именно за поробената родина, за националното и социалното потисничество, за конкретната съдба на въставащия човек. Но тези теми не се ограничават до своята национална и социална определеност. Те носят и друг, много по-обхватен смисъл, който при разработките върху поезията му обикновено се формулира като общочовешки.

Как е постигнат този излаз към общочовешкото? Прието е прочитът на Ботевите текстове да бъде направляван по тематично-идейната схема: от националното през социалното към общочовешкото. Тук темите се подреждат в следния обобщен сюжет: героят осъзнава потребността от бунт. Целта на този бунт е свободата — националната свобода на родината и социалното освобождение на народа. Тук идват и персонажите, които социализират този модел, създават необходимия обществен фон за него. Това са народът (положителен) и потисникът (отрицателен). Фигурата на потисника е разгърната в образите на турчина, чорбаджията, продажната интелигенция (попа, учителя, вестникарина). В тази борба героят встъпва не сам по себе си, а в своето родово и интимно битие — съответно чрез представата за рода (с майката, бащата, братята) и за любимата. В крайна сметка получава се обобщението за човека, устремен към свободата, който изживява своя бунт в активна обвързаност със света. Изключително важно обаче е, че никое от тези отношения не е пощадено от една дълбока, драматична противоречивост. Или, както отбелязва Инна Пелева:

Възловите за патриотичната поезия понятия се оказват у Ботев ценностно немонолитни, съдържащи в себе си непримиримо противоборстващи смисли.

Народът е робът, когото Ботевият герой страстно жали и за чиято свобода отдава живота си („Елегия“, „Борба“), но той е и „стадо“ („Гергьовден“). Изобщо Ботев обича народа си по един начин, присъщ на романтиците — без да губи дистанцията на своето превъзходство. Майката е най-близкият човек на героя, но тя както е „жално пела“, така е и „три годин клела“ („Майце си“); тя заклева юнака да действа против волята си и в „Хайдути“. „Либето“ е същевременно и пречка по пътя на бунтовника — любимата няма стойност сама по себе си, освен ако не стане съмишленица („До моето първо либе“). Бащата е волен хайдутин („Хайдути“), но е и безсилен да защити дома и родината си (обединени в синекдохата „бащино огнище“, „На прощаване“). При това в стиховете на Ботев неговото присъствие никога не е пълноправно — то винаги е „скрито“ — сякаш, за да има място за образа на сина, не трябва да се вижда бащата. Родните братя също са обичани, но и безлични като присъствия, в най-добрия случай те са „невръстни“ („На прощаване“). Съмишленикът пък е именно „брат“ — с него героят е готов да върви „на смърт“ („Делба“). Но в реципрочната фигура — когато братът трябва да бъде съмишленик, неговата душа мълчи („пък и твойта й душа няма“, „Към брата си“). Изобщо, в духа на романтическия драматизъм, Ботевите изповеди често са и обвинения към ближните. Явно Ботевият лирически Аз добива своята вътрешна монолитност за сметка на разчленяването на всички останали образи.

Така че, когато изследваме творчеството на този автор, не трябва да забравяме следното: Ботев пресъздава в поезията си не просто българския космос такъв, какъвто той е по негово време. Той създава един български космос, обжегнат от край до край от плама на разбунтуваната душа. Той ни завещава един преживян български космос, и то преживян през чувствителността на въставащия, непримиримия човек. Затова и неговият свят е противоречив, парадоксален — в него всеки обект и отношение живеят и чрез своята активна антитеза.

Горната сюжетна формула може да бъде разширена с някои обяснения. Поборникът за свобода — лирическият герой на Ботев, най-често съвпада с лирическия субект, с лирическия Аз на творбите му, тъй като те са силно автобиографични.

Абсолютната величина в Ботевия свят е свободата. Тя се оказва непроменим и неопровержим идеал, отстояван както в поезията, така и в публицистиката му. Тя единствена не подлежи на характерното за този автор страстно мятане между полюсите на любовта и омразата, на милостта и презрението.

Самият Ботев в своя статия във в. „Знаме“ заявява:

За сяка едzна личност отделно и за цял народ въобще преди всичко е потребно такова едно условие, което човечеството нарича „свобода“ и за което у нас се е пролеяло не малко едно количество кръв и мастило.

Отправната проекция на свободата в Ботевата поезия е националната. Тук Ботев продължава възрожденското схващане: народът ще бъде освободен тогава, когато бъде изтласкан поробителят. Следователно свободата се разглежда непрекъснато в опозиция на робството, тя не може да бъде формулирана сама по себе си. Робството е черно, кърваво, страшно, тежко. Робството и примирението са се превърнали в естественото, познатото състояние на българския народ и е избледняла самата представа за свободата и за благото, което тя ще донесе. Свободата от своя страна се мисли като наличност на стойности.

В българската литература от възрожденския период се налагат две основни тенденции, свързани с темата за свободата: извикване на представи от славното минало (Паисий Хилендарски и Г. С. Раковски) и рисуване на светлото бъдеще (Стефан Стамболов, Стефан Бобчев). Във втория случай бъдещето е представено като свръхценно пространство — в понятията на обетованата земя, рога на изобилието и т. н.

Общо за възрожденските будители и Ботев е съзнанието, че свободата ще дойде тогава, когато човекът стане невъзможен в своята тукашност и сегашност и възжелае тотално обновяване на битието си, като насочи поглед отвъд границите на своя отделен живот.

Това, с което Ботев надраства мисленето на възрожденските поети, е фактът, че за него утопията за вече постигнатата свобода е недостатъчна — важен е целият път, който трябва да бъде извървян до нея. Свободата в Ботевото творчество е зададена в контекста на героичната жестовост. В същината си тя представлява крайно активизиране на човешката мисловност и чувствителност към свръхбитовите ценности.

Тъй като идеята за свободата при Ботев се осъществява не сама по себе си, а чрез постоянно съизмерване с робството, ключови фигури в изобразяването й са борецът за свобода (протагонистът) и неговият враг (антагонистът). Те на свой ред са разгърнати чрез активно съпоставяне.

Врагът — национален и социален, е сред образите с най-дълбоки традиции в нашата литература, тъй като е обусловен от петвековното робство. Характерно за изграждането му в Ботевата поезия е максималното стесняване на неговите човешки измерения. Той не е нито конкретен човек, нито само национален и социален потисник. Той е заплашителното, деперсонализирано зло. След като човешкото у него е обезличено, врагът естествено започва да се свързва с животинското и дори (в един митологичен план) със змейското начало. В основата на тези аналогии лежат фолклорно-митологични образи: „Смок е засмукал живот народен“ („Елегия“); „кожата да ти одере звярът / и кръвта да ти змии изпият“ („Борба“).

При изграждането на образа на врага важен е и подборът на глаголите. На морфологично ниво те осъществяват едни от най-важните му смислови разклонения. Внушават ненаситността на действието на врага. Например низходящата градация в стиховете „коли, беси, бие, псува / и глоби народ поробен“ („В механата“) представя типичната за творбата концентрация на глаголността около образа на „изедника“, като с това се подчертава неговата агресивност, но и безсилие (чрез низходящата градация).

Ако „тиранът“ е определян главно чрез натрупване на предикативни признаци, народът в случая носи предимно атрибутивни определения: „род... беден“, „народът гладен“, „народ поробен“ („В механата“). Така се постига внушението за неговата пасивност.

В този смислов контекст юнакът/героят/борецът за свобода схваща противопоставянето си срещу врага през понятията на нравствеността. В Ботевата лирика борбата на юнака се мисли през два основни акцента. Единият е по-близък до фолклорните обобщителни представи — юнакът се противопоставя на врага чудовище, тоест на „злото“ изобщо. Другият смислов акцент е конкретноисторически — юнакът отмъщава, неговите дела са възмездие за народното страдание.

Крайната цел на противоборството е свободата. Според поезията на Ботев първата стъпка към свободата е „измиването“ на лицето на народа, огласяването на името му. И в това отношение той продължава възрожденската представа, според която възходът на България е съпътстван от погиването на името на поробителя, а името на юнака се подема от признателния народ. Или: противоборството между добрата и злата сила е и противоборство за запазване на името.

Образът на юнака се развива в двойна противопоставеност — срещу поробителя, от една страна, и срещу роба, от друга.

На върха на Ботевата ценностна скала е поставено делото като единствен залог за освобождението на робската българска земя. Делото се превръща в отграничителна линия, разделяща „своите“ на празнодумци и примирени, от една страна (тези, които Ботев „мрази“), и на поборници, решени на всичко в името на свободата, от друга (тези, които Ботев безрезервно „обича“ и към които сам принадлежи).

Мотивът за словото-дело е част от голямата тема за борбата в поезията на Ботев. Това е истинното слово, атрибут на юнака. То на свой ред влиза в битката със злото (лъжливите думи). Така словото се превръща в своеобразен персонаж в Ботевата поезия. Словото-дело разбужда заспалите умове, озарява слепците, неговата функция е да противостои на формулите на робското съзнание. А те в представите на Ботев са две: мълчанието и лъжата.

Това са, най-общо, проекциите на генералната опозиция свобода-робство при Ботев.

Поривът за свобода извежда юнака на пътя. Пътят в Ботевата поезия е пространствен образ, символ на промяната на света. Тази интерпретация естествено се вписва в контекста на европейската култура, в която се е наложило тълкуването на „пътя“ като духовно развитие на личността.

Бунтът е предаден като свръхсубектна изява — той минава през големия социум на родината, която пък е изявена най-често чрез образа на своите човеци — народа (не както е при Вазов и при възрожденците — чрез исторически и географски емблеми на българското). Поемайки пътя на борбата, Ботевият бунтовник се оказва изправен пред поредица от лични избори. Те засягат малкия социум, през който минава бунтът — личното битие на героя. Най-често то е представено чрез образите на майката (носителка на родовото присъствие) и на любимата (интимното присъствие в текстовете).

Образът на майката в Ботевата поезия обикновено изниква край „огнището“ (двойна синекдоха — веднъж на дома и втори път на родината). В художествения свят на Ботев майката е представена като хранител на уюта и топлотата посред студеното, застрашително робско пространство. Стоящата на прага майка е тревожният сигнал за драматичното раздвоение на пространството. Чуждият, външният свят е проникнал в къщата („да гледа турчин, че бесней / над бащино ми огнище“, „На прощаване“) и е застрашил интимния свят на героя, затова той е напуснал дома.

Образът на майката носи два вида асоциации. Тя е символ на напуснатия дом, на топлотата, закрилата на този дом. Тази закрила обаче се е оказала илюзорна — малкият, битовият дом вече не е достатъчно убежище. Той е преминал в кръга на обезценените битови представи. Родината става истинският дом на героя — домът на неговото битие. Затова и важните Ботеви представи — за бунтовника, за бунта, за майката, се проектират върху един подвеждащ съвременния читател екран, който съвместява пределно малък и пределно едър план. Това обаче не е така за възрожденския човек, защото през епохата на Възраждането тези стилистични фигури, в които огнището еднозначно препраща към родното, майката — към родината, са били своеобразен набор от устойчиви образи, клишета. Новото, което Ботев прави, е, че проблематизира сигурността, устойчивостта на тези образи, изпълва ги с дълбоко преживяно съдържание, което неизменно води до драматизирането им. Те стават реална част от вътрешната драма на неговия герой.

В този смисъл майката, освен пазител на дома и знак за закрила, останал от миналото, е и част от новото битие на героя. Тя е на прага — тя не излиза от дома, но е в онова междинно пространство, от което е причастна на новото битие на героя, на неговото „бягство“ от дома. Тя всъщност е единственият човек, с когото той споделя истинското преживяване на отделянето си от дома („Майце си“). Затова майката е и неговият насърчител. Излиза, че от нея той черпи сили да тръгне по пътя („Майце си“), тя е „българка майка юнашка“ („Хайдути“). Към всички други (брата съмишленик, либето, бащата и кръвните братя) героят открива само външната, неуязвимата, непоколебимата страна от битието си на бунтовник. Тя е и продължител на неговото дело (на нея той оставя заръката да предаде завета му към братята, „На прощаване“). Или — на символа на „майчините сълзи“ от първото значение на образа противостои символът на „майчиното мляко“ — знакът за продължението на живота.

Другият важен образ от малкия социум е този на „либето“. Традиционно той се тълкува като опит да бъде преформулирано социалното положение на жената в патриархалното общество (идея, която срещаме и в памфлета „Смешен плач“). Любимата трябва да се превърне в идеен съучастник на героя. Въпреки че в поезията на Ботев жената е наречена „либе“ — в духа на фолклорната и възрожденската традиция, всъщност той малко говори за любовта. Единственият самостоятелен женски образ е в „Пристанала“, където възхита се отдава на тази, която смело живее според чувствата си. Истинската любов за Ботев отново е погълната от значенията на бунта (както всяко ценно битие в неговите схващания). И тук бунтът измества личния смисъл на мотива. Любовта е важна, когато в нея знаците на пътя и гората (дивото, опасното пространство на бунта) надделяват над тeзи на дома. Там, където жената е „любима“ на лирическия герой (а не самостойна лирическа героиня), тя е по-скоро пречка, знак на обременяваща обвързаност и по своему атрибут на робското минало. Единствената възможност пред нея е и тя по своему да се откаже от любовта, ставайки съмишленик на героя:

Забрави ти онез полуди,

в тез гърди веч любов не грее

и не можеш я ти събуди [...].

[...] запей ми, девойко, на жалост,

запей как брат брата продава [...].

Запей, или млъкни, махни се!

(„До моето първо либе“)

За разлика от женските образи, които е лесно да бъдат изведени от поезията на Ботев, мъжките образи заслужават известни уговорки. Към родовия кръг, освен майката, спадат и бащата и братята. При Ботев обаче мъжката част от рода често е безсилна, затова и не може да породи у героя драмата на раздвоението или на отказа. Възможни са обяснения на това явление в духа на психоаналитичната критика — през едиповия комплекс: тъй като наистина отношението към майката е силно усложнено, то до голяма степен иззема в себе си и любовното чувство. Но има и друго обяснение: бунтовникът, погълнат от бунта си, не може да оцени битието на мъжете, които не са причастни към този бунт. Важните мъжки фигури в Ботевата поезия са съмишленически или легендарни, това не са фигури от рода, с които героят влиза в драматичните отношения на близост и раздяла (както това става с майката). „Братът“ в „Към брата си“ има значение само доколкото може да бъде съмишленик. В „Делба“ пък не става дума за кръвно братство, а за идейно сподвижничество. Другият тип мъжки присъствия са легендарните предшественици и побратими на Аза — Чавдар войвода, Хаджи Димитър, Васил Левски. Последният спада към една гранична територия, защото е не само легендарен герой, но и съвременник и приятел на Ботев. Левски обаче добива още приживе легендарен ореол, а смъртта го включва в митологичния свят на българите, откъдето той присъства като мистичен застъпник.

В този смислов контекст образите на братята и бащата нямат значение, освен ако братята не са тези, които ще изпълнят завета на героя („На прощаване“), а бащата не е полуреалният-полулегендарният хайдутин (бащата на Чавдар войвода от „Хайдути“).

В Ботевата поезия бащата не присъства като самостоен субект. В най-добрия случай той моделира съзнанието на сина. Там, където въплъщава положителни смисли („Хайдути“), той е коректив спрямо разплаканата и кълняща майка и пример за сина. Той дори няма своя реч, излъчва значенията си чрез мястото, където пребивава — на Балкана (символа на българската свобода). Така разцеплението на дома бива представяно и чрез фигурата на бащата. Попаднал във външното, опасното пространство, той не се губи, не изчезва за лирическия герой. Напротив, създава зона на свободата, упражнявайки оттам своя власт, по-силна от практическата власт на поробителя — духовната власт, граничеща с мощта на митологизираните герои (какъвто е например Хаджи Димитър).

Това е в общи линии понятийният и проблемният спектър на Ботевата лирика, разгледана като един макросюжет.

Обратно към: [Нови анализи на литературни творби за обучението в 11 клас][Елка Димитрова][СЛОВОТО]

© 2002 Елка Димитрова. Всички права запазени!