напред назад Обратно към: [Кръгът][Елка Димитрова][СЛОВОТО]



Някога разцепвахме тревите...


Някога разцепвахме тревите -

на алчни глътки пиехме

от сочната зелена живинà

и в пазвите си жадно пъхахме

осили, свила и земя...

Но ето ни сега -

безродни,

кълнем със тръпнещи уста

към ледените скути на луната.

Защо ли мъката

е тъй голяма -

захапваш нащърбèния й край,

а все е цяла

и пак захапваш,

а чекръка

вие:

мъ-ъ-ка, мъ-ъ-ка...

И иска ми се, искам

да изчезна,

все едно не съм била -

да пия старостта на светли глътки

и времето да слушам как замлъква...

Но вие бясно в утрото чекръка:

мъ-ъ-ка, мъ-ъ-ка, мъ-ъ-ка...

 


напред горе назад Обратно към: [Кръгът][Елка Димитрова][СЛОВОТО]

© Елка Димитрова. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух