Обратно към: [Калина Чепандова][СЛОВОТО]

Разболявах се. Усещах го като навита в стомаха змия, която се разгъва, минава някак гърлото и се опитва да ми каже нещо на ухо.

Беше слънчево. Нищо не приличаше на себе си, дори и градът. Помахах им, бях закъсняла малко за срещата.

Заведох ги. При входа нямаше хора и влязохме вътре.

— Познаваш ли някой? — ме попитаха.

Познах го. Моментално. Веднага след стената се обърнах към него. Седеше с гръб, поразгледах косата му, изглеждаше по-светла.

Пръснахме се всеки да види нещо, аз влязох още по-навътре.

Връщахме се, аз ги изчаквах. Тогава се обърна, видя ме и се загледа. Аз се опитвах да избягам през очите си, забити във входа. Стана и с удобен момент ловко мина зад гърба ми, за да влезе вътре. Събрахме се и решихме да влизаме и ние. Завъртайки се, го срещнах, поздрави ме и ми подаде ръка. Не очаквах. Погледнах ръката му и я улових с моята. Не подаде ръка на другите, така мисля, тук времето е пропаднало в дън земя. Гледаше ме, оправяйки косата си, която пак ме отвлече да й тествам цвета.

— Какво правите? — врътна се към всички.

Те споделиха желанието си, аз обясних присъствието си.

— Защо няма хора? — го попитаха.

Аз ги погледнах, бях изключила, че може да се води разговор. Той се изви целия около крачките си на едно място. Пошегувах се, че градът днес е различен. Той се приведе смръщен към мен.

Всички се раздвижихме и влязохме вътре. Седна сам с много хора около себе си. Дъвчех усилено дъвка, за да смеля по-лесно всичко. Виждах бавно. Какво имаше във въздуха? О, не, за всеки е различно, но може би доволство?

Трябваше да излизаме. Повечето хора се изнизаха бързо, а тези с мен не помръдваха. Защо не стават, аз искам вече да бях вън, ей така, ако можех, изведнъж да съм вън, без да преминавам покрай хората. Подканих ги, гледаха ме с лукави усмивки, които си мислеха нещо, което не разбрах. Щом е така, станаха. Всичко се влачеше, оказахме се последни. А-ми! Някакъв се връщаше право към него. Минавахме покрай тях двамата. Спряха се да го поздравят. Говореха си, аз гледах само напред, дори и когато казах нещо, пак гледах само напред. Някаквият държеше на себе си и така помогна да последвам погледа си.

Още беше слънчево. Не му казах никакво сбогуване... не исках.

2001 г.

Обратно към: [Калина Чепандова][СЛОВОТО]

© Калина Чепандова. Всички права запазени!