Обратно към: [Калина Чепандова][СЛОВОТО]

В топло обедно време пред асансьорите на партера в административните сгради е пълно с движение. ТЯ е служителка там, застанала е зад ТОЙ и отегчено разглежда минаващите наоколо хора. ТОЙ не работи там, вперил е поглед в светлините на индикатора и следи бавното слизане на асансьора до партера със спиране почти на всеки етаж. До бутоните за асансьора чакат трима колеги: ПЪЛЕН, НЕРВАК и ГНУСАР. ПЪЛНИЯТ е нисък, с риза, с вратовръзка, с очила, които бурно повдига с един пръст в средата на рамката. Оживено говори на другите двама за някакъв професионален проблем. Жестикулира и често натиска и двата, вече светещи, бутона на запомнящия асансьор, в един момент едновременно и с двете ръце, сякаш вярва, че така асансьорът ще пристигне по-бързо.

НЕРВАКЪТ: „Какво си мислиш, че пипаш там? Зърна на гърди ли? Стига си ги мачкал тия бутони! Така няма да дойде по-бързо.“.

Точно в този момент асансьорът спира на партера. ПЪЛНИЯТ посяга към вратата, но тя се блъсва силно отвътре и ПЪЛНИЯТ бързо си отдръпва ръката. ТОЙ улавя вратата и от асансьора излиза с бързане някой. Други се спират при групата колеги. А един МЪЖ остава в асансьора. ПЪЛНИЯТ енергично се втурва вътре.

МЪЖЪТ: „Аз съм нагоре.“ — изтерзано му обяснява, без никой да го е питал и сочи с показалец нагоре.

Излезлите хора, спрели при групата колеги, пречат на останалите двама да влязат в асансьора. ТОЙ прави жест на ТЯ да влезе. ТЯ го поглежда право в очите като проверка, чийто резултат ще види там. Спомня си, че в такива случаи не се правеше така и благодари. Влиза в асансьора и натиска последния бутон, докато ТОЙ гледа след нея, усмихвайки се.

ГНУСАРЯТ: „Ааа, дай на следващия!“ — поглежда криво асансьора.

ПЪЛНИЯТ: „Що бе?! Ше се посъберем!“ — придвижва се до ТЯ, а нея сякаш я заболява от думите му. Попритиска се в нея и ТЯ го стрелва с очи. ПЪЛНИЯТ й се усмихва чистосърдечно и пробва трениран влажен поглед.

ГНУСАРЯТ: „Бе дай ше почакаме, къде ше се блъскам... тука...“.

ПЪЛНИЯТ пак енергично излиза. НЕРВАКЪТ обаче признава само нервите си и мълчаливо и съсредоточено влиза в асансьора, от което двамата му колеги тотално оглупяват. ТОЙ влиза, поглежда, че последният бутон свети, и застава до ТЯ.

ГНУСАРЯТ: „Тия асансьори са ми като тоалетната, затворен, разни хора... като мъжката тоалетна, а пред асансьорите е като дамските тоалетни, вечни опашки!“.

ПЪЛНИЯТ натиска бързо няколко пъти бутоните на асансьора.

Асансьорът е продължил към сутерена.

НЕРВАКЪТ: „Ама защо вървим надолу?!“.

МЪЖЪТ: „Някой ни е извикал. Нищо, малко ще се повозим!“.

Вратата не се помръдва, явно на сутерена вече никой не чака.

НЕРВАКЪТ: „А ти пък как си се извозииил...“.

Асансьорът тръгва нагоре и спира пак на партера.

ПЪЛНИЯТ отваря смело вратата, облещва се и изцвилва: „Е вие докога ще се возите?!“ — и затваря.

НЕРВАКЪТ: „Ми да не беше излизал, сега щеше да се возиш!“.

На първия етаж в асансьора влиза без колебание една „излъскана“ ФРЪЦЛА, какво като се поотърка в някой и друг мъж. МЪЖЪТ я гледа като в блян. НЕРВАКЪТ се нерви, какво друго може да прави. ТОЙ е напълно в свои води. ТЯ се старае да не я гледа, ама само се старае. ФРЪЦЛАТА се помръдва, хвърляйки на всеки събиращ отзивите поглед.

На втория етаж ФРЪЦЛАТА излиза, оставяйки вратата да се затвори с трясък, май никой не й е кавалерствал. От вътрешната страна на вратата се забива, написан с маркер, надпис: „Няма спирачки“. МЪЖЪТ си остава в своя блян.

НЕРВАКЪТ: „Защо въобще й беше нужен асансьор?!“.

ТОЙ усеща привкуса на целия купон. А ТЯ е безучастна, колко й е омръзнало всичко, дали е будна...

На третия етаж излиза НЕРВАКЪТ и на вратата застава едра ЖЕНА със сандвич.

ЖЕНАТА: „За къде сте?“ — пита на вратата.

МЪЖЪТ: „Здрасти! Нагоре сме.„ — познават се. И прави същия жест с показалеца нагоре. ЖЕНАТА влиза.

ЖЕНАТА: „Знаеш ли дали върви някакъв транспорт до КАТ?“.

МЪЖЪТ: „Да.“.

Миг напрежение.

ЖЕНАТА: „Е, какъв, де?“.

МЪЖЪТ: „Градският, бе!“.

ЖЕНАТА: „Ама с кой ще стигна до там?“.

МЪЖЪТ: „Е не, ще трябва да повървиш малко.“.

ЖЕНАТА: "И как да стигна най-бързо?".

МЪЖЪТ: "С такси.".

На четвъртия етаж вратата се отваря от едно МОМЧЕ, което се уговаря дълго с други хора на площадката пред асансьора. Всички отвътре започват да следят разговора на МОМЧЕТО. ЖЕНАТА унесено си отхапва от сандвича.

МЪЖЪТ: „Може ли да затворите вратата? Колежката бърза за градския транспорт!“ — вече не издържа и подразнено виква на МОМЧЕТО.

МОМЧЕТО: „К’ъв тра...“ — опулва се насреща, ЖЕНАТА се облизва от сандвича — „...а-е бе’ай бе, травестит!“ — и блъсва вратата.

ЖЕНАТА: „Тоя к’во каза?“.

МЪЖЪТ си поема дъх да каже думата, но ТОЙ избързва: „И той не понася градския транспорт!“.

На петия етаж ТОЙ кавалерства на ЖЕНАТА. ЖЕНАТА му праща мазна усмивка с бузи, пълни със сандвич. МЪЖЪТ също излиза.

МЪЖЪТ: „Тоя долу ти каза...“.

Вратата на асансьора отрязва един цял свят.

ТОЙ: „Вие тук работите ли?“ — усмихва се.

ТЯ: „Да, тук работя.“ — стряска се, сякаш се събужда и по инерция мисли в мн.ч.

ТОЙ се ухилва на неадекватността на ТЯ и... асансьорът засяда. Минава убедителен миг мрак и тишина.

ТОЙ: „Тръгни!“ — магията не работи. — „Не, така вече наистина е гадно.“ — среща замръзналия в сумрака поглед на ТЯ. — „Не исках това да кажа... това исках да кажа... Кой знае колко време ще висим тук!“.

ТЯ: „Не вярвам да е много. Тук редовно си има токови удари. Вие не работите ли тук?“.

ТОЙ: „Не.“.

ТЯ: „А защо сте тук?“.

ТОЙ: „За да те срещна!“ — претегля една пауза. ТЯ е като антена. — „Имам среща, може би с твоя шеф, но ще се наложи да го заместиш, ако асансьорът не тръгне скоро...“.

ТЯ: „За пръв път засядам тук в асансьор.“.

ТОЙ: „И не знаеш дали успешно ще заместиш шефа си? Аз имам лична среща с него.“.

Държи я на нокти с безобидни намеци, но ТЯ все още успява да се овладява.

ТЯ: „В лична среща със сигурност няма да успея да го заместя.“.

ТОЙ: „От колко време работиш тук?“.

ТЯ: „4 години.“.

ТОЙ: „Аз съм на 28 години, а ти?“.

ТЯ: „За да сме квит — 26.“ — стреми се да задрасква всяка пауза.

ТОЙ: „И... какво успя да направиш за тези твои 26 години?“.

ТЯ: „Да се отегча...“ — гледа някъде встрани, после поглежда ТОЙ, сетила се за нещо търсено. — „А ти? Ти какво успя да направиш за твоите 28 години?“.

ТОЙ: „Какво ли не! Малко неща може да ми бъдат тайна. Но смисълът на живота е да продължиш да се забавляваш и да се стремиш да оставаш след теб всеки път все по-добре и по-добре. Ти какво обичаш да правиш?“.

ТЯ: „Търся да се пробвам в различни неща, още не съм открила нещо, което да остане и в което и аз да остана след себе си, може би засега правя нещо подобно само с хората.“.

ТОЙ: „Мм! Звучи интересно!“.

ТЯ: „Животът ми тук се движи с асансьори и столове на колелца, а отвън — с хората. Хората тук аз не ги виждам. Или ги виждам, но като част от работата, от офиса, от цялата сграда, като машинки, като папки, някои вече като тухлички от сградата...“.

ТОЙ: „Аз съм от отвън! Нищо, че сега съм вътре, иначе съм от отвън!“ — имитира викове.

ТЯ: „Понякога пиша... разни неща... всякакви... Искаш ли да ти кажа едно мое стихотворение?“.

ТОЙ: „Да, кажи ми!“.

ТЯ:

„На себе си

Обливам с вода лицето си,

да измия чуждите погледи.

Огледало поставям пред себе си,

с любов да се гледам мога ли?

Навеждам надолу главата си,

да паднат чуждите мисли.

Ако и дъжд завалеше сега,

моите щяха да станат още по-бистри!“

ТОЙ: „Много ми хареса! И ти ми харесваш! Рядко срещам хора с вътрешна красота, а при теб тя се излъчва и в странен чар, който привлича.“.

ТЯ: „Привличам, но малко хора разбират точно от какво се получава така.“ — залята е с приятна вълна от неочакваните думи на ТОЙ.

ТОЙ: „Тези, които не разбират, са глупаци! Срещала ли си досега истинския човек? За мен това е човекът, в който да можеш да се огледаш, да го погледнеш и да видиш себе си. Това е вълшебство!“.

ТЯ: „Да... Срещнах един такъв човек...“ — съблича всичките си задръжки и се впуска в търсено и от нея откровение.

ТОЙ: „И какво се случи?“.

ТЯ: „Казах му го. Разкрих му тайната на вълшебството и той спря да вярва в него.“ — усмихва се криво.

Откровението е да смъкнеш коричка на рана, раната „поема дъх“. ТОЙ почти реално вижда тъгата около ТЯ... „раната диша“... Не, това е нейният дъх, устните на ТЯ, не е усетил, че лицето му е съвсем близо до нейното, че ръцете му са продължили в нейните... ТОЙ се отблъсква сам. ТЯ остава втрещена от емоционалния шамар.

ТОЙ: „Имаш хубав парфюм!“.

ТЯ: „Казва се Ариведерчи.“.

ТОЙ: „Милата, какво си довиждане само! Дай ми телефонния си номер!“.

ТЯ: „За какво ти е?“.

ТОЙ: „За да го погледна в края на работното ти време, да го избера от моя телефон, за да звънне твоя телефон, да се чуем и да се уговорим как да се срещнем.“ — обяснява, сякаш е напълно неясно за какво се използва един телефонен номер.

ТЯ: „Шибаният ми служебен телефон след шибаното ми работно време ще ти изглежда толкова шибано!“.

ТОЙ: „Смени си парфюма!“.

Сменя нервното си настроение.

ТЯ: „И да ти го напиша, няма да ми се обадиш.“.

ТОЙ: „Е, ако казваш да не ти се обаждам, няма да ти се обаждам.“ — играе на думи.

Написва телефонния си номер и му го подава.

ТЯ: „Обади ми се!“.

ТОЙ: „Това ли е служебният ти телефон?“.

ТЯ: „Да.“.

ТОЙ: „Кой знае какво тото си ми написала!“.

ТЯ: „Ще видя дали ще ми се обадиш.“.

ТОЙ: „Моята среща отиде на кино... и то с антракт.“.

ТЯ: „Моето работно време цялото ми е един антракт.“.

ТОЙ: „Много скъп билет плащаш за един антракт, при това един и същ всеки път.“.

Асансьорът тръгва.

ТОЙ: „Оо, антрактът свърши, започва представлението! Така не ти ли звучи по-добре?“.

ТЯ мълчи умислена, че всъщност знае това. Следващият етаж е последният. Излизат двамата и се разделят.

ТЯ чака ТОЙ да й звънне в края на работното време. Остава сама и след работа, за да го почака още. Но ТОЙ не й се обажда. Тръгва си сама. Движи се в асансьора сама. Излиза навън от сградата сама.

В топло обедно време на следващия ден ТЯ върви към асансьора на партера. Чака пак в движение и хора. Всичко е толкова еднакво, че постепенно й заглъхва. Обръща се към изхода. И побягва навън.

2001 г.

Обратно към: [Калина Чепандова][СЛОВОТО]

© Калина Чепандова. Всички права запазени!