Обратно към: [Мастилена аура][Роза Боянова][СЛОВОТО]

Надникнах в огледалото,

            но там ме нямаше.

Напразно се навеждах,

        наострях сетивата си,

        привичките повиквах,

        съзнаването за лице

                    опипвах.

Но цялата теория на отражението

        беше срутена —

                    безшумно,

                    елегентно

                    и безмилостно.

Не ми се противеше ката повърхност

                    с ледено мълчание.

Прекрачих там —

в отвъдното —

                    и се смениха

лявото и дясното,

симетриите се раздвижиха,

        фриволно

            паметта ми се разпадаше —

        беззвучно,

        кристалоподобно,

        или като бодливо схрускванте.

Движението вършеше

        неистовата работа на сътворяването,

покоят разрушаваше

        антифизично.

Излезе мисълта, за да се поразходи,

местото й зае натрапеното чувство —

като жена със обици, вместо уши

и със лица за всеки ден,

        но винаги със голо пъпче —

        център на вселената

            и същина,

        крепяща центробежните

                    безсмислия.

Усетих как животът ме ограбва,

        отнема ми,

което ми се пада,

с бръснарско ножче реже,

или с брадва...

        Но гладката повърхност

            не ми се противеше,

            не ми се противеше...

Добре, че Леденият празник наближава!

На блокчета ще бъде раздробена

                втвърдената реалност.

Щом се стопи,

        ще може да ме върне

във огледалото на някой вир,

        на езело,

        или на локва —

от там към вас ще си надничам...

Обратно към: [Мастилена аура][Роза Боянова][СЛОВОТО]

© Роза Боянова. Всички права запазени!